Стефан Цвайг
В омаята на преображението (2)

Кристине пресича улицата и свръща край ъгъла, изкачва разнебитената скърцаща стълба и вече си е у дома, в мансардната стая с малки прозорчета на грохналата селска къща, където живее заедно с майка си. Широк, издаден напред корниз, по който снегът се задържа през зимата, денем скъпернически препречва пътя на всеки слънчев лъч към горния етаж; само привечер до мушкатото на прозореца понякога пропълзява тъничък и вече немощен лъч. Затова в сумрачната таванска стаичка винаги мирише на блато и мухъл, на гнило дърво и влажни чаршафи; тези миризми от памтивека са се просмукали в стените като дървесна гъба; вероятно в по-добри времена тази стая е служила само за килер. Но в следвоенните години с чудовищната си жилищна криза изискванията на хората станаха по-скромни и те бяха благодарни на съдбата, ако изобщо им предоставеше възможност да сместят някъде две легла, маса и стара ракла. Дори наследеното кожено кресло заемаше прекалено много място и на безценица го бяха продали на един вехтошар, но сега съжаляваха, защото когато отеклите от воднянката нозе на старата госпожа Хофленер откажеха да й служат, единственото място, където можеше да си почине, оставаше леглото.

Изнемощялата, преждевременно състарена жена дължи тези болни крака с набъбнали възли и опасно разширени сини вени, които личаха дори под фланелените бинтове, на двегодишната си работа в една приземна военна болница, където бе зачислена (трябваше да се припечелва) като домакин. Оттогава ходенето за нея е мъка, тя се запъхтява при всяка крачка, а при най-малкото усилие или вълнение пълната жена току се улавя за сърцето. Тя знае, че дните й са преброени. Затова цяло щастие бе, когато в суматохата след преврата зетят, придворен съветник, своевременно издействува мястото за Кристине в пощата, наистина ниско платено и в тоя затънтен край, но все пак им даваше известна сигурност, покрив над главата, кътче за отдих, в което едва може да се живее, но се свиква с успокояващата мисъл, че в ковчег е още по-тясно.

В малката таванска мансарда винаги мирише на оцет и влага, на болест и болник, а през паянтовата врата от съседната миниатюрна кухня като димящо було вътре се промъква блудкав мирис и пара от притоплено ядене. Едва влязла в стаята, и първото неволно движение на Кристине е да разтвори прозореца. Издрънкването събужда старата жена на леглото и тя простенва. Без да иска, тя стене винаги, при всяко движение, както счупен сандък скърца само като го доближиш, преди още да се допреш до него: ревматичното тяло познава и предварително се бои от болката, причинявана от всяко движение. А след тази неизбежна въздишка старата жена пита, повдигайки се от постелята:

— Какво има?

Дори в дрямката замаяният ум знае, че още не е обед, не е време за ядене. Значи случило се е нещо особено. Тогава дъщерята й подава телеграмата.

Бавно, всяко движение причинява болка, сбръчканата ръка опипом търси очилата по сандъчето, което служи за нощна масичка, минава сума време, докато намери обрамчените в стомана стъкла всред купищата лекарства. Но едва разчела написаното, сякаш електрически ток минава през тежкото тяло, то се мъчи, бори се да поеме въздух, люшва се и накрая с все сила се стоварва върху Кристине. Вкопчила се е здраво в изплашената дъщеря, трепери, смее се, задъхва се, иска да говори, но не може, накрая, с притиснати към сърцето ръце, старата жена се свлича изтощена на стола, диша дълбоко и за минутка замира. Сетне от потръпващата беззъба уста избухват объркани и полуразбираеми, треперливи, заекващи и полуизядени отломки от изречения, постоянно заливани от смутен и тържествуващ смях, но вместо да обясни нещо, тя все по-често се запъва и жестикулира, по бузите и в повехналата, потръпваща уста потичат сълзи. Една през друга стоварва порой от възбудени думи върху обърканата от смешната и невероятна гледка дъщеря; слава богу, сега всичко свършва добре, сега може спокойно да умре, тя — ненужната стара болна жена. Само затова ходи на поклонение миналия месец, през юни, само за едно се е молила, Клара, сестрата, да си дойде още веднъж, преди тя да умре, и да се погрижи за нея, бедното дете. Така, сега е доволна. Ето — не само го е написала, не, телеграфирала е срещу много пари, за да отиде Кристел в нейния хотел и още преди две седмици е изпратила сто долара, да, Клара винаги е имала златно сърце, винаги е била добра и мила. С тези сто долара Кристел не само ще може да замине, но и да се издокара като принцеса, преди да посети лелята в аристократичните минерални бани. Да, ще се опули тя там, ще види колко лесно е на благородните люде, на хората с пари. Слава богу, и тя самата за пръв път ще поживее като хората, а бог е свидетел, тя честно си го е заслужила. Та какво е видяла досега в живота си? Нищо, само работа, служба и блъскане, а на всичко отгоре и грижите по нея — старата, ненужна, болна, унила жена, която отдавна принадлежи на земята и най-умно ще бъде окончателно да си отиде. Цялата си младост пропиля Кристел заради нея и покрай проклетата война, майчиното й сърце винаги се е късало при мисълта, че дъщеря й пропуска най-хубавите си години. Но сега може да намери щастието си. Само да е достатъчно учтива с чичото и лелята, винаги да е учтива и скромна и да не се плаши от леля Клара, тя има златно сърце, добра е и непременно ще я измъкне от тази зловонна дупка, от тази селска кочина, когато самата тя иде в земята. Не, да не мисли за нищо друго, ако накрая лелята й предложи да замине с нея, само да се махне от тази гнила държава, от тези лоши хора тук, а за нея да не се тревожи. Все ще си намери едно място в старческия дом, пък и за колко ли време още… Ах, сега спокойно може да умре, сега всичко е наред.

Старата, подпухнала, навлечена в дебели дрехи и фусти жена залита, клатушка се и така тежко пристъпва на слонските си крака, че дъските по пода трещят. Постоянно поднася голямата си червена кърпичка към очите, защото сълзи я задавят от вълнение, тя ръкомаха все по-силно, от време на време задържа шумното си въодушевление, за да поседне, да простене, да се изсекне и поеме дъх за нов словесен поток. Все й идва наум нещо ново и тя все говори ли, говори, шуми и ликува, стене и хълца, зарадвана от неочаквания успех. Но изведнъж, в миг на изтощение майката забелязва, че Кристине, която е обект на целия този възторг, стои бледа, замаяна и смутена, гледа учудено и дори уплашено и не знае какво да отговори. Старата жена се ядосва. С усилие се надига още веднъж от стола, потътря се към нея, здраво сграбчва обърканото момиче, целува я силно, прегръща я, разтърсва и раздрусва уплашената, сякаш иска да я разбуди от сън.

— Но защо мълчиш? За теб става дума, какво ти е, глупавичката ми? Седиш като дърво и мълчиш, и дума не продумваш, а какво щастие? Радвай се! Защо не се радваш?

Правилникът най-строго забранява на всички пощенски служители да напускат за по-дълго канцеларията в работно време и дори най-важната лична причина не струва пред държавния закон: първо службата, после човекът; първо буквата, после смисълът. И така, след кратко прекъсване, няколко минути по-късно заместник началничката на пощата в Клайн-Райфлинг отново седи зад стъкленото гише. През това време никой не я е потърсил. Сънливи, както преди, лежат празните листа върху напуснатата маса, мълчалив и жълтеникав блести в сумрачната стая изключеният телеграфен апарат, така разжарил преди малко кръвта й. Слава богу, никой не е идвал, нищо не е пропуснала. Сега пощенската служителка с чиста съвест може да обмисли смайващата новина, защото във вълнението още не е разбрала дали по жиците е долетяла неприятна, или добра вест. Постепенно мислите се подреждат. Тя трябва да замине, за пръв път да напусне майка си, за четиринадесет дни, може би за по-дълго, при чужди хора, не, при леля Клара, сестрата на майка й, в един луксозен хотел. Ще има отпуска, истинска, заслужена отпуска, след безброй години ще може да си почине, да види света, нещо ново, различно. Тя продължава да мисли. Всъщност това е добра вест и майка й има право, наистина има право да се радва толкова. Честно казано, най-добрата вест от години насам, дошла вкъщи. За пръв път ще може да свали хомота на службата, да бъде свободна, да види нови лица, малко свят, нима това не е дар от небето? Изведнъж в ушите й прозвучава учуденият, изплашен, почти сърдит майчин глас: „Но защо не се радваш?“ Майка й има право, наистина има право: защо не се радвам? Защо нищо в мен не трепва, защо не ме грабва и не ме разтърсва цялата? Тя все се вслушва в себе си, но вътрешният й глас не й дава желания отговор, изпратената от небето добра вест извиква у нея само смущение и непонятен страх. Странно, мисли тя, защо не се радвам? Та нали стотици пъти, докато разпределях илюстрованите картички от чувала, разглеждах с въздишка сивите норвежки фиорди, парижките булеварди, залива на Соренто, каменните пирамиди на Ню Йорк? Кога? Кога и аз някога ще видя нещо? Та нали за това мечтаех през дългите празни предобеди — да се измъкна от тия окови, от тая убийствена надпревара с времето? Веднъж да си почина, да разполагам с цялото си свободно време, а не на части и разпокъсано, та нищо да не разбереш. Веднъж да го няма това ежедневие, да не се събужда от звъна на будилника, убиец на съня, който те подгонва да се облечеш и запалиш печката, да купиш мляко и хляб, да подпечатваш, пишеш, телефонираш и сетне пак вкъщи, над дъската за гладене и кухненската печка; переш, готвиш, кърпиш, грижиш се за болната и най-после заспиваш, уморен до смърт.

Хиляди пъти съм мечтала за това, сто хиляди пъти, тук, на същата тази маса, тук, в тази олющена килия, и сега най-сетне моят час удари, трябва да замина, да се махна, да бъда свободна, и все пак — мама има право, — защо не се радвам? Защо не проявявам никакво желание?

Тя седи с отмалели рамене, втренчила неподвижен взор в студената чужда стена, и чака, чака дали все пак няма да се зароди закъснялата радост. Несъзнателно стаява дъх и се вслушва като бременна в собствената си утроба, вслушва се и се свежда над душевната си глъб. Но нищо не се помръдва, безмълвно и пусто е като в гора без птичи глас, двайсет и осем годишната все по-напрегнато се опитва да си припомни какво нещо е изобщо радостта и с ужас съзнава, че вече не знае: също като чужд език, научен в детството, който си забравил и помниш само, че някога си го знаел. Кога за последен път съм изпитвала радост? — размишлява усилено и две малки гънки се врязват строго в наведеното чело. Постепенно, като в потъмняло огледало се появява образът на тънкокрако русо девойче, размахало дръзко ученическата чанта над късата басмена пола. А там, в парка на виенското предградие, дузина други момичета летят вихрено край нея: играят бадминтон. Всеки миг въздухът ечи от гръмките викове на палавниците, заедно с федербала полита една ракета смях, сега тя си спомня колко леко, колко свободно се изплъзваше смехът от гърлото, бе винаги наблизо, гъделичкаше я под кожата, лудееше и кипеше в кръвта; само да се раздвижеше, и смехът вече избухваше на устните, неудържимо избликваше от гърлото, съвсем неудържимо. В училище трябваше здраво да се държи с две ръце за чина и да си хапе устните, за да не прокънти смехът й посред час по френски при някоя смешна дума или детинщина. Защото този буен, звънлив момичешки смях бликваше и от нищо. Достатъчно бе учител да заекне, някой да направи гримаса пред огледалото, котка да завие смешно опашката си или офицер да те погледне на улицата — всяка дреболия, всяка мъничка безсмислена шега бяха така догоре заредени със смях, че той експлодираше при най-малката искра. Винаги бе там и готов да избухне, безгрижният хлапашки смях и дори насън чертаеше веселата си арабеска по детската уста.

И как изведнъж всичко потъмня и угасна като смачкан фитил. 1914, първи август. Следобед бе ходила да плува; в кабината, сваляйки блузата си, като ярка светкавица я бе поразило стегнатото й голо шестнадесетгодишно тяло със закръглящи се форми, бяло, горещо, гъвкаво и здраво. Прекрасно го бе охладила тогава, пляскайки и плувайки, гонейки се с приятелките си по тракащите дървени скари — още чува как половин дузина малки момичета се смеят и пъхтят. Сетне припна към къщи — бързо, бързо, с пъргави крачки, защото естествено пак бяха закъснели, а бе обещала да помогне на майка си да съберат багажа — след два дни заминаваха на почивка в Камптал. Изкачи стълбите по три наведнъж и запъхтяна застана на вратата. Но странно, едва влязла, и родителите й прекъснаха разговора си наполовина и сякаш не смееха да я погледнат. Бащата, когото бе чула да говори необичайно високо, с подозрително усърдие се задълбочи във вестника си, майката явно бе плакала, защото нервно мачкаше кърпичката си и бързо-бързо отиде до прозореца. Какво се е случило? Нима са се карали? Не, не може да бъде, защото сега бащата внезапно се обръща и с такава нежност, каквато никога досега не е виждала у него, слага ръка на потръпващите рамене на майката. Но майката не вдига поглед в ответ, само раменете потръпват по-силно под мълчаливия допир. Какво е станало? Никой от двамата не я забелязва, никой от двамата не я поглежда. И сега, след дванайсет години, тя си спомня как се уплаши тогава. Сърдят ли й се? Нима е направила някоя беля? Уплашена — децата винаги се боят и страдат от чувство за вина, — тя се измъква в кухнята, там готвачката Божена й обяснява, Геза, ординарецът у съседите, казал, а той сигурно знае, че сега се започва и щели да направят от проклетите сърби гулаш. Сигурно ще мобилизират Ото като запасен подпоручик, а също и зет й, и двамата. Затова бащата и майката са толкоз разстроени. И наистина на следващата сутрин брат й Ото се появява внезапно в стаята в бледосинята егерска униформа, препасан с офицерския шарф и със златен портупей на сабята. Като помощник гимназиален учител той обикновено е облечен в неизчеткан черен редингот; в достолепния черен цвят бледият тънък висок момък със сламеноруса коса като четина и мек жълтеникав мъх по бузите изглежда малко смешно. Но сега — с енергично свитите устни, стегнатия мундир — като че ли е нов и съвсем друг човек. Сестра му го гледа с глупава детинска гордост и пляска с ръце: „По дяволите, колко си шик!“ Тогава майката, винаги толкова нежна, я блъска така грубо, че тя полита върху скрина: „Не се ли срамуваш, безсърдечно момиче?“ Но този гневен изблик не облекчава сдържаната болка, сега потръпващата уста се разтърсва от ридание, от пронизителни и отчаяни писъци и с цялата си тежест нещастницата се вкопчва в младежа, който извръща неохотно глава, опитва да се държи като мъж и говори нещо за отечеството и за дълга. Бащата е обърнал гръб, за да не гледа, и младият човек с пребледняло лице и стиснати зъби трябва силом да се освободи от необузданата майчина прегръдка. Изведнъж той целува бързо и леко майка си по бузите, подава нервно ръка на бащата, който се държи неестествено твърдо, а нея, Кристине, отминава с бегъл поздрав. И сабята вече дрънчи надолу по стълбите. Следобед идва да се сбогува нейният зет, по професия общински чиновник и фелдфебел от обоза. Там е по-леко, той знае, че е вън от опасност. Прави се на важен, шегува се, утешава с подходящи вицове и си тръгва. Но зад двамата остават две сенки, снахата, бременна в четвъртия месец, и сестрата с малкото си дете. Сега всяка вечер двете седят с тях край масата и на всички се струва, че лампата мъжди все по-неясно. Когато Кристине, без да иска, каже нещо весело, всички очи веднага я поглеждат строго и дори под юргана тя се срамува колко лоша и несериозна е тя — като същинско дете. Неволно става мълчалива. Смехът в стаите замира, сънят между стените бяга. Само нощем, когато случайно се събуди, тя понякога чува от съседната стая тих постоянен шум, сякаш капят призрачни капки: това е майка й, не може да спи, с часове се моли на колене за брат й пред осветената икона на Богородица.