Стефан Цвайг
В омаята на преображението (17)

Спасена, спасена! Коленете й още треперят: още една минута и щеше да бъде твърде късно, ужасно, колко несигурна, колко неустойчива, колко слаба съм станала, такова нещо по-рано никога не ми се е случвало. Бях сигурна в себе си — ужасно, как се изнервих и разстроих! Добре че успях навреме да вляза в стаята и да заключа, иначе бог знае какво щеше да стане.

Тя бързо смъква дрехите си в тъмното, сърцето й лудо бие. Но дори и след като се е отпуснала в меката пухена завивка и е затворила очи, кожата й още тръпне от бавно отзвучаващото вълнение.

Глупости, защо се изплаших толкова? На двайсет и осем години съм, а все още се пазя, отказвам, все чакам, колебая се и се страхувам. Защо всъщност се пазя и за кого? В страшните години на войната и мама, и татко, и всички живеехме скромно, пестяхме, докато другите живееха; никога на нищо не се решавах, и каква награда получих? А изведнъж остаряваш, увяхваш и умираш и какво си разбрал от живота — нищо, у дома дните пак ще започнат да се влачат монотонно, а тук животът ти се предлага пълнокръвен и хубав, трябва да вземам с пълни шепи от него, а аз се страхувам като малко дете, глупости, глупости! Дали все пак да не отключа? Не, не, не днес. Та аз имам още цяла седмица, още осем чудесни, безконечни дни. Не, няма да бъда вече толкова глупава, толкова страхлива, всичко ще взема, на всичко ще се насладя, на всичко, всичко…

И Кристине заспива усмихната, с протегнати ръце и леко полуотворени като за целувка устни и не знае, че това е последният й ден, последната й нощ в този богат свят.