Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rausch der Verwandlung, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Елена Матушева-Попова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, начална корекция и форматиране
- ckitnik(2015)
- Допълнителна корекция
- zelenkroki(2016)
Издание:
Автор: Стефан Цвайг
Заглавие: В омаята на преображението
Преводач: Елена Матушева-Попова
Година на превод: 1987
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1987
Тип: роман
Националност: австрийска
Печатница: ДП „Балкан“ — София
Излязла от печат: 30.XI.1987 г.
Редактор: Надя Фурнаджиева
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Бонка Лукова
Рецензент: Венцеслав Константинов
Художник: Димитър Келбечев
Коректор: Донка Симеонова; Стоянка Кръстева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/614
История
- —Добавяне
И отново отлитат три, четири дни, цяла една вихрена седмица. Стегнат в смокинг, Антъни седи на вечеря в ресторанта с жена си и мърмори.
— До гуша ми дойде вече от тази неточност. Първия път, well[1] — всекиму се случва. Но да скиториш по цял ден и да караш другите да седят и да те чакат, това е невъзпитание. По дяволите, какво си въобразява тя всъщност!
Клер го успокоява.
— Боже мой, какво искаш? Днес всички младежи са такива, нищо не може да се направи, следвоенно възпитание, интересуват се само от собствените си развлечения.
Но Антъни хвърля гневно вилицата върху масата:
— По дяволите тези безкрайни развлечения! И аз съм бил млад и съм лудувал, но никога не съм си позволявал да се държа невъзпитано, а и не биха ми го разрешили. Двата часа на ден, в които твоята племенница все още благоволява да ни почете със своето присъствие, тя трябва да бъде точна. И още за едно настоявам кажи й го най-после, и то категорично! — да не мъкне всяка вечер тази тайфа момчета и момичета на нашата маса. Какво ме интересува мен тоя твърдоглав немец със затворническа подстрижка и пруско произношение, и евреина юрист с ироничните му премъдрости, и тоя дребосък с вид на бардама от Манхайм. Вестника си дори не мога да прочета, постоянно вдигат врява: как мога да се погаждам с такива вятърничави сополанковци. Тая вечер всеки случай искам да ме оставите на спокойствие, само някой да седне на масата ми, ще я обърна.
Клер не му възразява, щом жилите на челото му изхвръкнат и затуптят; всъщност и тя се ядосва, защото Антъни е прав. Та нали тя самата тласна Кристине в този водовъртеж и изпитваше удоволствие да гледа как ловко пробва тоалетите нейният манекен: у Клер още тлее смътният спомен за собствената младост и възторга й, когато — за пръв път изискано облечена — отиде с покровителя си в ресторант „Захер“. Но действително през последните два дни Кристине бе загубила всякакво чувство за мярка: в своето опиянение и шеметно блаженство тя не забелязва например, че вечер чичо й клима сънено глава, не забелязва дори, когато леля й настойчиво повтаря: „Хайде, късно е вече!“ — само за секунда Кристине се стряска от своя унес. „Да, разбира се, лельо, обещала съм и този танц, само още един танц“. Но в следващия миг тя вече е забравила всичко, не забелязва дори, че на чичото му е омръзнало да чака и е станал от масата, без да й каже „лека нощ“, а на нея и през ум не й минава, че може да й се сърди; та кой би могъл да се сърди и обижда в този прекрасен свят! Тя не може да проумее, че не всички горят от възторг, че не всеки трепти от радост, когато на нея главата й се върти. За пръв път от двадесет и осем години насам е открила себе си и това откритие е толкова опияняващо, че Кристине забравя всички.
Ето я и сега — гонена от собствената си жар, тя се втурва през залата, завърта се като пумпал, ходом, без да се срамува, сваля ръкавиците си (кой би могъл да се разсърди за нещо тук?), на минаване подвиква весело на двамата млади американци „хелоу“ (научила е много неща!) и се запътва към леля си, обгръща нежно раменете й и я целува по бузата. Но в тоя миг уплашено възкликва: О, вече сте започнали? Извинявайте!… Казвах им аз на Пърси и Едвин, колкото и да се напъвате, с вашия раздрънкан форд няма да успеете да стигнете за четиридесет минути до хотела? Но те не ми повярваха… Да, келнер, можете да сервирате, донесете първото и второто наведнъж… Ах, да, инженерът сам шофира, той шофира фамозно, но аз веднага забелязах, че старата таратайка няма да вдигне повече от осемдесет, другояче фучи ролсройсът на лорд Елкинс, и как пружинира само… Впрочем, да си призная, и аз съм малко виновна, и аз седнах малко на волана, естествено Едвин беше до мен… Съвсем просто е, чичо, щом се науча, първо теб ще повозя, нали ми имаш доверие? Но, чичо, да не ми се сърдиш за закъснението? Кълна ти се, веднага им казах, че няма да успеят за четиридесет минути… Но човек наистина трябва да разчита само на себе си… Този пастет е чудесен, а, колко съм жадна!… Ах, не можете да си представите колко ми е хубаво тук при вас. Утре следобед смятат да ходят до Ландек, но аз им отказах. Ще се поразходя с вас…
Думите й се изсипват като фойерверк. Едва след известно време Кристине забелязва, че възторженият й разказ среща упорито и студено мълчание. Чичо й е втренчил поглед във фруктиерата, сякаш портокалите го интересуват повече от целия този брътвеж, а леля й нервно си играе с приборите.
— Нали не ми се сърдиш, чичо? — тревожи се Кристине.
— Не — мърмори той, — но свършвай по-скоро?
Той й отговаря с такова раздразнение, че Кристине мигом притихва — като бито кученце. Тя не смее да вдигне очи, в уплаха си е оставила една разрязана ябълка в чинията, устните й потреперват. Жал стана на леля й и тя бърза да отвлече вниманието й.
— Какви новини от Мери? Как е тя? Все се каня да те попитам.
Но Кристине пребледнява още повече, цялата трепери. За бога, дори не се е сетила за вкъщи! Цяла седмица е тук, а и през ум не й е минало защо не е получила писмо, наистина възнамеряваше да пише, но все я завърташе вихрушката. Сърцето й се свива от болка.
— Не мога да си обясня, но досега нямам никаква вест. Дали писмото не се е загубило?
Сега и лицето на леля й строго се издължава.
— Странно, много странно! Да не би писмата на името Хофленер да си стоят при портиера, защото тук го познават като мис Ван Боолен. Провери ли при него?
— Не — въздъхва съкрушена Кристине. Тя добре си спомня, че три или четири пъти се канеше да попита, но все се случваше нещо и тя забравяше. — Извинявай, лельо, един момент! — тя скача от масата. — Веднага ще проверя.
Антъни пуска вестника си, чул е всичко и възмутено я проследява с очи.
— Виждаш ли! Майка й тежко болна, а нея хич не я е грижа, само се шляе по цял ден! Виждаш ли, че бях прав.
— Наистина невероятно — въздиша лелята, — цели осем дни и нито веднъж да не се сети за Мери. А как се тревожеше в началото, със сълзи на очи ми разказа колко се е страхувала да остави майка си сама. Просто невероятно, каква промяна!
Кристине вече се е върнала, тя пристъпва плахо, сконфузена и засрамена. Свива се виновно в широкото кресло, сякаш я очаква заслужен бой. Действително при портиера бяха пристигнали три писма и две картички. Всеки ден Фуксталер с трогателна грижовност бе изпращал подробни сведения, а тя — боже, какъв срам!, — тя само веднъж набързо надраска с молив една картичка от Челерина. Нито веднъж не бе погледнала красиво щрихованата, нежно изрисувана от добрия верен приятел карта, изобщо не бе извадила от куфара си скромния му подарък; в несъзнателния си стремеж да забрави своето предишно, хофленерско „аз“, тя бе забравила всичко зад себе си — майката, сестрата, приятеля.
— Е — пита леля й, като вижда неотворените писма в треперящата ръка на Кристине, — няма ли да ги прочетеш?
— Да, да, веднага — прошепва Кристине. Тя послушно отваря пликовете и без да обръща внимание на датата, погледът й се плъзва по равните, грижливо изписани редове. „Слава богу, днес е по-добре“ — съобщава Фуксталер в едно писмо, а в другото: „Тъй като ви дадох честната си дума, уважаема госпожице, откровено да ви уведомявам за състоянието на вашата многоуважаема майка, принуден съм за съжаление да ви съобщя, че вчера ни създаде доста грижи. Много се развълнува и възбуди от вашето заминаване…“ Тя бързо прелиства нататък. „От инжекцията се поуспокои, надяваме се на подобрение, макар опасността от нова криза да не е напълно изключена.“
— Е, как е майка ти? — пита лелята, забелязала вълнението на Кристине.
— Добре — казва тя смутено, — всъщност мама пак е имала оплаквания, но всичко вече е минало и тя изпраща много поздрави, сестра ми също ви целува ръка и сърдечно благодари.
Тя сама не вярва на думите си. Защо майка й не пише сама нито ред, дали не е по-добре да изпратя телеграма или да се свържа по телефона с пощата, заместницата ми сигурно е в течение. Всеки случай трябва веднага да пиша — господи, какъв срам! Тя не се осмелява да вдигне очи от страх да не срещне наблюдателния поглед на леля си.
— Да, добре ще бъде да им пишеш подробно — казва леля й сякаш е отгатнала мислите й. — Изпрати най-сърдечни поздрави и от двама ни. Впрочем тази вечер няма да останем в салона, а ще се качим веднага в стаята си, Антъни е много изморен от това ежедневно недоспиване. Вчера изобщо не можа да заспи, а в края на краищата той е тук на почивка.
Почувствувала скрития упрек, Кристине засрамено се приближава до чичо си:
— Моля те, чичо, не ми се сърди! Не допусках, че се изморяваш.
Сърдитият стар човек, трогнат от смирения й тон, се защитава:
— Е, ние, старите, и бездруго не можем да спим. От време на време и на мен ми е приятно да се повеселя с вас, но не всеки ден. А и ти вече си имаш компания, можеш и без нас.
— Не, идвам с вас.
Тя изпраща чичо си до асансьора и го води така грижливо и нежно, че лелята постепенно се разведрява.
— Разбери, Кристел, не искаме да те лишаваме от развлечения — казва тя в асансьора, — но и за теб ще е от полза да се наспиш веднъж както трябва, иначе ще се преумориш и цялата ти почивка ще отиде по дяволите. Няма да ти навреди, ако си отдъхнеш малко. Остани си днес в стаята и пиши писма. Откровено казано, не е прилично непрекъснато да се скиташ нагоре-надолу, а освен това не съм във възторг от всичките ти приятели. Бих предпочела да те виждам с генерал Елкинс, отколкото с този младеж „от не знам къде си“. Повярвай ми, по-добре ще направиш да си останеш днес горе.
— Добре, лельо, обещавам ти — покорно се съгласява Кристине. — Имаш право, сама виждам. Разбираш ли, така се получи… не зная… но тия дни съвсем ме замаяха, може би от въздуха, пък и всичко останало. На драго сърце ще си отдъхна и ще пиша писма. Веднага се качвам в стаята. Лека нощ!