Стефан Цвайг
В омаята на преображението (13)

Личен интерес към нея, склонност към ухажване проявява най-предано от всички в хотела мъжът, от когото тя най-малко е очаквала — генерал Елкинс. С плахостта на възрастта, с нежната и трогателна неувереност на мъжа, отдавна прекрачил опасното петдесетилетие, той непрекъснато търси удобен случай да бъде близо до нея. Дори лелята забелязва, че той започва да се облича в по-светли, по младежки костюми, избира по-пъстри вратовръзки, а и белите коси по слепоочията му (може би се лъже?) са потъмнели, явно боядисани. Той често идва на тяхната маса под всякакъв предлог, всеки ден изпраща цветя — и за да не бие на очи — и на двете дами в стаите им, носи на Кристине книги на немски, купени специално за нея, за покоряването на Матерхорн, само защото при един разговор тя случайно го е запитала кои първи са се осмелили да изкачат този връх, както и за Тибетската експедиция на Свен Хедин. Един предобед, когато ненадейно плисналият дъжд осуетява излетите, той седи с Кристине в един ъгъл на фоайето и й показва снимки от дома си, градината, кучетата. Това е странен висок замък, вероятно още от времето на норманите. По зидовете на кръглите бойни кули се вие бръшлян, вътре снимките показват просторни салони със старомодни камини, семейни портрети в рамки, модели на кораби и тежки атланти — сигурно е тъжно да живееш зиме сам в тоя замък, мисли тя, и сякаш отгатнал мислите й, той посочва двойка ловджийски кучета на снимките и обяснява:

— Ако не бяха те, щях да бъда съвсем сам. — Първият намек за смъртта на жената и сина. Леки тръпки я побиват, като забелязва, че очите му боязливо я оглеждат (после погледът му бързо се връща на снимките): защо ми показва всичко това, защо така стеснително пита дали бих се чувствувала добре в подобен английски дом, нима този богат, известен човек намеква… Не, тя не смее дори да си го помисли. Та откъде тя, неопитната, може да знае, че този лорд, този генерал, който й се струва почти недостъпен, сега страда от малодушието на всеки застаряващ мъж, който е неуверен дали все още струва нещо и се срамува да не стане за посмешище в ролята на жених, че само чака най-малкия знак от нея, само една окуражителна дума: но как тя да разбере неговата нерешителност, когато самата Кристине не може да повярва в себе си? Тя възприема намеците като знак на особена симпатия, с известен уплах и радост, но не смее да им повярва, а той в това време се чуди как да си обясни смутената й уклончивост. След всяка среща с него тя си отива обезпокоена, понякога й се струва, че с нерешителните погледи той действително я ухажва, но сетне внезапната му резервираност отново я обърква (на нея и през ум не й минава, че старият човек едва се сдържа). Трябва да си изясни какво иска той от нея, нима е възможно? Ще трябва да размисли спокойно, всичко да обмисли и да си изясни всичко докрай.

Но как и кога да размишлява тук, та тя няма никакво време. Едва появила се в хола, а там някой от веселата компания вече я очаква и я отмъква нанякъде: на разходка с кола, да се снимат, да поиграят или побъбрят, да потанцуват, тутакси се чува едно „Ало!“, а сетне настава весела глъчка. През целия ден гърми и хвърчи този фойерверк от безгрижна суетня, непрестанно се занимават с нещо: спортуват, пушат, похапват си, смеят се и тя се понася без съпротива с тях. Щом някой от младежите извика: „Госпожица Фон Боолен!“ — просто сърце не й дава да откаже на тези млади здрави хора, та те са толкова сърдечни, тя никога не е познавала такива младежи и девойки, винаги безгрижни и весели, винаги в хубави нови дрехи, винаги с готова закачка на устните, пари в джоба и нови идеи; едва седнала при тях и грамофонът вече гърми за танц, или колата ги чака и те се наблъскват по петима-шестима в нея, на тясно, не можеш да се помръднеш, и отфучават с шестдесет, осемдесет, сто километра в час, просто косите ти да настръхнат. Или безделничат в бара, преметнали крак връз крак, смучат студени коктейли, с цигара в уста, лениво отпуснати, не ги е грижа за нищо, само слушат приятни забавни истории, с всичко това се свиква толкова лесно и така чудесно те отморява, а Кристине сякаш с други, нови дробове вдъхва целебния въздух. Понякога усеща като далечна светкавица прилив на топлина в кръвта си, особено вечер на танците или в мрака, когато някой младеж я прегърне по-силно: макар че са приятели, и в тези среди я ухажват, но по-открито, по-дръзко, по-сладострастно, едно флиртуване, непривично за нея, което плаши понякога Кристине; например когато в полумрака на колата нечия силна ръка ласкаво погалва коляното й, или на разходка някой я хване по-нежно под ръка. Но и другите момичета, американката и тази от Манхайм, понасят спокойно всичко това, най-много да плеснат някого другарски по прекалено дръзките пръсти; пък и защо да се превзема, та нали се вижда, че инженерът става все по-настойчив, а малкият американец деликатно се опитва да я примами на разходка в гората. Тя не се поддава, но все пак малко се гордее с новото си чувство, че е желана, че топлата й гола, недокосната плът под роклята е нещо, което мъжете биха искали да вдъхнат, да усетят, да докоснат, да му се насладят. Тя чувствува всичко това като нежно опиянение от неизвестни и подлудяващи аромати: зашеметена от множеството очарователни и елегантни мъже, които се надпреварват да я ухажват, тя се сепва за миг и се пита уплашена: „Коя съм аз? Коя съм аз всъщност?“