Стефан Цвайг
В омаята на преображението (12)

Името притежава тайнствената сила да преобразява; отначало то изглежда само случайно и необвързващо, като халка на пръста, но преди съзнанието да схване магичната му сила, то се вмъква под кожата и се свързва съдбовно с духовното битие на човека. През първите дни Кристине слуша новото име Фон Боолен със скрито предизвикателство (Ах, вие не ме познавате! Само да знаехте!). Тя го носи лекомислено, както се носи маска на карнавален бал. Но скоро забравя неволната измама, заблуждава сама себе си и става тази, за която сега я вземат. Отначало й е било неловко да я заговарят като непозната дама от аристократично семейство, но на следващия ден това обръщение ласкае самолюбието й, а на втория, третия ден вече й се струва естествено. Когато някой от господата я попита за малкото й име, Кристине (вкъщи я наричат Кристел) не й звучи много добре за заимствуваната фамилия и тя дръзко отговаря „Кристал“; и така сега за всички гости в хотела тя се казва „Кристал фон Боолен“. Така я представят, така я поздравяват, лесно свиква с името, както с нежните багри и огледално лъснатите мебели в стаята, както с лукса и безгрижния живот в хотела, с безспорния факт, че парите са най-естественото нещо на света, с цялата изтъкана от стотици отделни нишки омая на изкушението. Ако сега някой познат внезапно се обърнеше към нея с „госпожица Хофленер“, тя би се стреснала като сомнамбул и би се сгромолясала от хребета на илюзията си, така се е сраснала с новата фамилия и е дълбоко убедена, че сега тя е друга, а не предишната Кристине.

Но дали действително не е станала друга през тези няколко дни, дали алпийският въздух не е пречистил, а по-богатата, по-обилна храна не е обогатила кръвта в жилите й с нови здрави клетки? Безспорно Кристиан фон Боолен сега изглежда другояче — по-млада, по-свежа от своята посестрима Пепеляшка, пощенската чиновничка Хофленер, и вече почти не прилича на нея. Бледата, леко пепелива кожа е загоряла от планинското слънце, главата й е гордо вдигната, с новите дрехи е придобила нова походка, по-свободна, по-плавна и женствена, от цялата й осанка струи чувство за собствено достойнство. Постоянните разходки сред природата поразително са освежили тялото, танците са го направили гъвкаво и тя иска непрестанно да вкусва от тази новооткрита сила, тази неподозирана младост, защото сърцето й бие по-горещо в гърдите и тя чувствува, че в нея нещо бушува и кипи, нещо свива и разтяга мускулите й като електрически ток чак до върха на пръстите й, някаква непозната, нова, силна жизнерадост. Изведнъж й става трудно да седи и спокойно да се занимава с нещо, иска й се постоянно да излиза и да се разхожда, като вихър се носи из стаите, винаги увлечена от нещо, винаги гонена от любопитство, ту тук, ту там, вън, вътре, нагоре, надолу, никога не слиза по стълбите стъпало по стъпало, а през три наведнъж, да не би да пропусне нещо, винаги тласкана от някаква вътрешна буря. Ръцете, пръстите й жадуват да се докоснат до някого, до нещо, така силно напира в нея желанието да играе, потребността да приласкае и благодари, понякога едва се удържа да не прихне на глас или да не извика. Напористата младост блика от тялото й и се предава на вълни, на вълни на околните: който я доближи, тутакси бива увлечен във водовъртеж от глъч и лудории. Там, където е тя, винаги кънти смях, всеки се включва в компанията, всеки разговор се оживява, появи ли се тя — винаги весела, закачлива, грейнала от щастие, — не само лелята и чичото, а и всички непознати гости благосклонно наблюдават несдържаната й жизненост. Като камък, хвърлен през прозореца, профучава тя през фоайето, зад нея се върти блъснатата със замах врата, весело удря с ръкавицата малкия пиколо по рамото, който е поискал да я спре, с рязко движение маха баретата, хвърля пуловера, всичко я стяга, всичко притеснява вихреното й движение. Сетне безгрижно застава пред огледалото: пооправя роклята, отмята разрешената си грива, готово, край, и още разчорлена, с пламнали от вятъра бузи, тя се отправя към някоя маса — познава вече всички, — за да разказва. Винаги има какво да разказва, винаги току-що е преживяла нещо ново, винаги е било чудесно, прекрасно, неописуемо, всичко я възпламенява и дори най-чуждият човек чувствува, че тя не може да не сподели своята признателност. Не може да види някое куче, без да го погали, взема всяко дете на скута си, за да го помилва по бузките, за всяка прислужница, за всеки келнер тутакси намира по една любезна дума. Ако някой седи навъсен или скучае, тя веднага го разведрява с весела шега, възхищава се на всяка рокля, на всеки пръстен, фотоапарат, табакера, всичко взема в ръка и го озарява с възторга си. Тя се смее на всяка шега, всяко ястие й се струва чудесно, всеки човек — добър, всеки разговор — забавен; всичко, всичко е прекрасно в този висш, единствен свят. Неудържими са страстните й пориви на добросърдечие, всеки, който общува с нея, бива неволно заразен от нейната пламенност, дори очите на навъсената тайна съветничка в креслото й се стоплят, щом погледне към нея през лорнета си, портиерът я поздравява любезно, колосаните келнери грижливо й наместват стола, тъкмо по-възрастните, по-строги хора се радват на силните изблици на веселата й впечатлителна натура. Макар че някои поклащат глава при отделни прояви на лекомислие и екзалтираност, към Кристине от всички страни се сипят сърдечни покани и след три-четири дни единодушната преценка — от лорд Елкинс до последния пиколо и прислужник — е, че госпожица Фон Боолен е очарователно, сърдечно същество, „a charming girl“^[1]. Тя чувствува благосклонните погледи и възприема всеобщата симпатия като потвърждение на правото й да бъде тук, сред тези хора, и се чувствува още по-щастлива от това.