Стефан Цвайг
В омаята на преображението (1)

Селските пощи в Австрия не се различават много една от друга: стига човек да види една от тях, и все едно че познава всичките. Построени в епохата на Франц Йосиф, снабдени с еднакъв инвентар и оскъдно обзаведени с едни и същи мебели, тези униформени сгради навсякъде изглеждат еднакво навъсени и чак до най-затънтените планински селца в Тирол, където се долавя леденият дъх на глетчерите, упорито запазват познатия в старите австрийски канцеларии мирис на евтин тютюн и мухлясали прашни папки. Разпределението на помещенията навсякъде е едно и също: дървена стена, прорязана от прозорчета, разделя по точно предписано съотношение стаята на две: на общодостъпна и служебна зона. От липсата на столове, пейки и всякакви други удобства става ясно, че държавата малко се интересува от по-дългия престой на своите граждани в достъпното за всички отделение. Като единствена мебел обикновено до стената боязливо се обляга само някоя разклатена катедра, чийто попукан лакиран плот е окапан с безброй мастилени сълзи, макар че никой не може да си спомни да е забелязвал някога във вдлъбнатата мастилница нещо друго освен някаква сгъстена, съмнителна, негодна за писане каша, а ако случайно в издълбания жлеб се намери някоя перодръжка, то тя с положителност ще се окаже разкривена и негодна за писане. Пестеливата държавна хазна отдава малко значение не само на комфорта, но и на красотата: след като републиката смъкна портрета на Франц Йосиф, за единствена украса на помещението могат да претендират най-много крещящите плакати върху мръсната варосана стена, които канят на отдавна закрити изложби или рекламират разни лотарии, а в някои занемарени канцеларии висят дори подписки за военни заеми. Щедростта на държавата в помещението за посетители се изчерпва с тази евтина декорация и в краен случай с по някоя табелка да не се пуши, на която никой не обръща внимание.

Затова пък много по-внушителен е секторът отвъд служебната преграда. Тук в най-близко съседство държавата символично разгръща безспорните знаци на своята власт и могъщество. В закътания ъгъл стои желязна каса, а по решетките на прозорците може да се предполага, че от време на време тя действително съхранява значителни суми. На отделна масичка като някаква скъпоценност блести морзов апарат от добре излъскан месинг, а до него, по-скромен, на черна никелирана поставка дреме телефонът. Само на тези два уреда е отредена почетна резиденция, тъй като с медните си проводници те свързват затънтеното селце с широкия свят. Останалите съоръжения за пощенски съобщения е трябвало да се постеснят: кантарът за колети и чували за писма, счетоводните книги, папки, тетрадки, описите и кръглите звънтящи каси, везни и грамове, черни, сини, червени и мастиленовиолетови моливи, аграфи и кламери, канап, восък за печати, сюнгер и попивателна, лепило, нож, ножици и кокалче за сгъване — целият този разнообразен инструментариум на пощенската служба се търкаля в опасно безредие върху тесния плот на писалището, а множеството чекмеджета и чекмедженца са натъпкани докрай с несметно количество книжа и формуляри. Но привидното разточителство в действителност е илюзорно, защото тайно държавата неумолимо брои всяко парче от евтиния си инвентар. Хазната изисква от своите служители точна сметка за всяка използувана или изхабена вещ: от изписания молив до скъсаната марка, от протритата попивателна хартия до стопилия се сапун в ламаринената мивка, от електрическата крушка, която осветява канцеларията, до железния ключ, който я заключва. Написан на машина, заверен със служебния печат и скрепен с нечетлив подпис, до чугунената печка виси изчерпателен списък, в който с аритметическа неумолимост е отбелязано наличието и на най-малката и незначителна вещ в съответната пощенска станция. Нито един предмет не може да бъде внесен в служебното помещение, ако не се съдържа в този списък, и обратно, всеки предмет, изброен веднъж в него, трябва да бъде налице и да се вижда по всяко време. Така го искат службата, редът и законът.

Строго погледнато, в този напечатан инвентарен списък би трябвало да бъде вписан и онзи, който всяка сутрин в осем часа вдига прозорчето и раздвижва безжизнените дотогава прибори; отваря пощенските чували, удря печат на писмата, изплаща записите, пише разписките, мери колетите, онзи, който върти сините, червените, мастиленовиолетовите моливи и пише странни тайнствени знаци, вдига телефонната слушалка и включва морзовия апарат. Но по някои съображения този някой, към когото посетителите се обръщат в повечето случаи като към заместник-началник или началник, не фигурира в списъка. Името му е регистрирано в друг документ, който се намира в друго чекмедже, в друго отделение на пощенската дирекция, но също тъй наблюдаван, ревизиран и контролиран.

В тази украсена със свещения гербов орел канцелария никога не стават забележими промени. В служебната преграда се разбива вечният закон на сътворяването и разрухата: докато вън край оградата цъфтят дървета и отново се олисяват, растат деца и умират старци, рухват къщи и се вдигат нови, службата съзнателно налага свръхестествената си сила чрез непреходната си неизменност.

Защото на мястото на всеки предмет, който се изхаби или изчезне, промени вида си и се развали, висшестоящото ведомство поръчва и доставя друг екземпляр от точно същия вид, като по този начин дава пример за превъзходството на държавното начало над тленния свят. Съдържанието се мени, формата остава постоянна. На стената виси календар. Всеки ден се откъсва по един лист, седем на седмица, тридесет месечно. Когато на 31 декември календарът изтънее и се свърши, изписват нов, от същия формат, същата големина, същия печат: годината е вече друга, но календарът си е същият. На масата лежи касова книга с графи. Когато лявата страна се изпише, сумата се пренася на дясната и така от страница на страница. Когато се изпише и последният лист и книгата свърши, започва се нова, от същия вид, същия формат, която по нищо не се различава от предишната. Свърши ли нещо, на следващия ден се появява отново, еднообразно като самата служба, и така на същия плот неизменно лежат едни и същи предмети, едни и същи бланки и моливи, кламери и формуляри, уж други, а все същите. Нищо не се променя в това служебно помещение, нищо не се прибавя, без да вехне и цъфти, тук цари един и същ живот, или по-скоро витае все същата бавна смърт. Единствено ритъмът на изхабяването и подновяването на многообразния низ от предмети е различен, не тяхната съдба. Моливът съществува седмица, после свършва и бива заместен от нов, същия на вид. Пощенската книга живее месец, електрическата крушка — три месеца, календарът — една година. На плетения стол са отредени три години, преди да бъде подновен, на оня, който проседява живота си върху този стол — тридесет или тридесет и пет години служба, сетне на стола сяда някой нов. Ала в последна сметка не се отличава с нищо от своя предшественик.

В пощата на Клайн-Райфлинг, малко селце недалеч от Крем, на около два часа път с влак от Виена, през хиляда деветстотин двадесет и шеста година този заменяем предмет от обстановката, наречен „служител“, е от женски пол и тъй като пощенската станция е от по-нисша категория, той се води служебно като заместник-началник на пощата. През стъклената преграда на гишето се съзира само симпатичен, обикновен профил на девойка с тънки устни, малко бледи страни, леки сенки под очите; вечер, на острата светлина на електрическата лампа, един по-внимателен поглед ще забележи вече леки бръчки и гънки по челото и слепоочията. И все пак, със слезовите цветове на прозореца и бухлатото клонче бъз, което тя днес е натопила в ламаринената мивка, това момиче е най-свежият предмет сред пощенския инвентар в Клайн-Райфлинг, тя изглежда работоспособна за още поне двадесет и пет години. Хиляди и хиляди пъти тази женска ръка с бледи пръсти ще вдига и сваля все същото раздрънкано стъклено прозорче. Стотици хиляди, а може би и милиони писма ще хвърли тя със същото равномерно движение на писалището и сто хиляди или милиони пъти ще удря със същия кратък звук почернелия месингов печат върху марките. Вероятно дори обиграната става ще функционира все по-добре, все по-машинално, все по-несъзнателно, все по-независимо от жизненото тяло. Стоте хиляди писма ще бъдат неизменно други писма, ала все пак писма. Марките — други марки, но все пак марки. Дните се менят, но всеки един — все същият — от 8 до 12 часа и от 2 до 6, през всичките години на разцвет и на увяхване — службата, все същата, все същата, все същата.

Може би през тази тиха лятна утрин пепеляворусата пощенска чиновничка зад стъкленото си прозорче мисли за подобни бъдни дни, а може би се е унесла в мечти. Във всеки случай ръцете й са се плъзнали от писалището в скута, почиват там сключени, нежни, притомени, бледи. В едно така яркосиньо, така знойно юлско пладне пощата на Клайн-Райфлинг няма защо да се бои от много работа, сутрешните задачи са изпълнени, гърбавият, дъвчещ тютюн пощаджия Хинтерфелнер отдавна е разпределил писмата, до вечерта от фабриката няма да дойдат за експедиране никакви колети и мостри, а за писане местните хора сега нямат нито желание, нито време. Засенени с широкополи сламени шапки, селяните копаят далеч в лозята, дечурлигата джапат на воля през ваканцията с боси крака в потока, в омарата на жаркия пладнешки зной неравният калдъръм пред вратата е пуст. Добре е сега да си бъдеш у дома и спокойно да си мечтаеш. В изкуствената сянка на спуснатите щори книжата и бланките спят в своите чекмеджета и етажерки, лениво и матово проблясва металът на апаратите в златистия сумрак. Като дебел златен прашец се е слегнала тишината над предметите, само между затворените прозорци лилипутският оркестър от тънките цигулки на комарите и кафявото виолончело на един стършел изпълняват приказен летен концерт. Единственото нещо, което непрестанно се движи между прозорците в прохладното помещение, е махалото на дървения стенен часовник. Всяка секунда той поглъща по капчица време, но слабият монотонен звук по-скоро приспива, отколкото буди. Така пощенската служителка седи в някакъв сладък унес всред своя малък спящ свят. Всъщност тя е възнамерявала да бродира, дори си е приготвила игла и ножици, но бродерията се е свлякла на пода, а на нея не са й стигнали нито сили, нито желание да я вдигне. Разнежена и почти бездиханна се е облегнала на стола и притворила очи, се е отдала на онова прекрасно чувство на оправдана леност, което я спохожда толкова рядко.

Но изведнъж: так! Тя се стряска. И още веднъж, по-твърдо, по-метално, по-нетърпеливо: так, так, так. Морзът чука твърдоглаво, часовниковият механизъм мърка: някаква телеграма — рядък гост в Клайн Райфлинг — иска почтително да бъде приета. Пощенската служителка се откъсва отривисто от ленивия унес, изтичва до апаратната масичка и хваща лентата. Но едва разчела първите думи от летящата лента, тя пламва до корена на косите си. Защото за пръв път, откакто е на работа тук, вижда собственото си име върху телеграфната хартия. Препрочита веднъж, дваж, триж предадената вече телеграма, ала нищо не проумява. Защо? Какво? Кой й телеграфира от Понтрезина? „Кристине Хофленер Клайн Райфлиш Австрия очакваме те с радост когато пожелаеш само съобщи телеграфически кога пристигаш най-сърдечни поздрави Клер Антъни.“ Замисля се: коя е тя и кой е този Антъни? Дали някой приятел не си е направил плоска шега? Но изведнъж се досеща: още преди седмици майка й бе споменала, че това лято леля й ще дойде в Европа, наистина тя се казваше Клара. А Антъни трябва да е името на мъжа й, майка й винаги го наричаше просто Антон. Да, сега точно си спомня: преди няколко дни сама занесе на майка си едно писмо от Шербург, а тя си придаде тайнствен вид и не каза нито дума за съдържанието му. Но все пак телеграмата е адресирана до нея. Нима тя самата трябва да отиде в Понтрезина, при лелята? За такова нещо никога не е ставало дума. Тя продължава да гледа още незалепените ленти, първата телеграма, която е получила тук лично, препрочита любопитно, невярващо, смутено чудноватата лента. Не, не може да чака до обяд. Незабавно трябва да попита майка си какво означава всичко това. Посяга решително, заключва канцеларията и изтичва към къщи. Във възбудата си забравя да изключи лоста на телеграфния апарат. Так-так-так. Побесняло от подобно невнимание, месинговото чукче продължава да чука върху празната лента.

Скоростта на електрическия сигнал е невъобразима, защото е по-бърза от нашите мисли. Така тези дванайсетина думи, които като безшумна светкавица се врязват в задуха на австрийската канцелария, бяха написани само няколко минути преди това през три държави оттук, в студената синкава сянка на глетчерите под чистото лазурно небе на Енгадин и мастилото върху телеграмата още не бе изсъхнало, когато нейният смисъл и зов разтърсиха едно изумено сърце.

Там се бе случило следното: Антъни ван Боолен, холандец, търговец на памук, установил се вече от години в южните американски щати, същият този Антъни ван Боолен, добродушен, флегматичен и всъщност най-обикновен човек, тъкмо бе завършил закуската си на остъклената, заляна от светлина тераса на хотел „Палас“. Сега the breakfast^[1] бе увенчана с никотин — дебела черно-кафява хаванска пура, специално пренесена дотук от родната й земя в херметически затворена ламаринена кутия. За да се наслади на първото най-ободряващо дръпване с изкусното задоволство на опитен пушач, шишкавият господин вдигна краката си върху насрещното плетено кресло, сетне разгърна огромното квадратно книжно платно на „Ню Йорк Хералд“ и отплава с него в безкрайното печатно море на курсовете и борсите. Седнала срещу него на масата, съпругата му Клер, наричана преди простичко Клара, в това време с досада разрязваше сутрешния грейпфрут. От дългогодишна практика тя знаеше, че всеки опит да пробие ежедневната книжна стена пред съпруга си не би имал никакъв успех. Така че внезапно изникналото със сутрешната поща смешно хотелско пиколо с кафява шапчица и розови бузи бе наистина добре дошло: на табличката имаше едно-единствено писмо. Въпреки това неговото съдържание, изглежда, живо заинтересува Клер, защото, пренебрегнала многократния опит, тя се опита да прекъсне утринното четиво на мъжа си:

— Един момент, Антъни — помоли тя.

Вестникът не се помръдна.

— Не искам да те смущавам, Антъни, чуй ме само за секунда, работата е бърза. Мери — тя неволно изрече името на английски, — току-що получих писмо от Мери. Казва, че не можела да дойде, макар че много й се искало, но не била добре със сърцето, никак не била добре, и лекарят смятал, че няма да издържи на две хиляди метра височина. Изключено било. Но ако сме нямали нищо против, щяла да изпрати за две седмици Кристине, нали я знаеш, най-малката й дъщеря, русата. Веднъж преди войната ни изпрати една нейна снимка. Наистина работела в пощенска станция, но никога не била взимала истинска отпуска и ако подаде заявление, веднага ще й дадат, а тя естествено ще бъде щастлива след толкова години да се представи на „теб, мила Клара, и на уважавания Антъни“ и т.н., и т.н.

Вестникът не помръдна. Клер изгуби търпение.

— Е, какво смяташ, да я поканим ли?… На бедното момиче няма да му навреди да погълта малко чист въздух, пък и най-после редно е. След като съм дошла тук, трябва да се запозная с детето на сестра ми, та ние не поддържаме вече никаква връзка. Имаш ли нещо против да я поканя?

Вестникът прошумоля. Най-напред над бялата ивица се издигна едно облаче дим, кръгло и синьо, едва тогава прозвуча бавен и безразличен глас:

— Not at all. Why should I?^[2]

С този лаконичен отговор разговорът бе приключен и бе поставено началото на една съдба. Възстановена бе след десетилетия една връзка, защото макар името с обичайното холандско „ван“ да звучеше почти аристократично и съпрузите да разговаряха на английски, онази Клер ван Боолен не беше никоя друга, а сестрата на Мари Хофленер и следователно без съмнение леля на пощенската служителка в Клайн-Райфлинг. Тя бе напуснала Австрия преди повече от четвърт век заради някаква малко тъмна история, за която тя само смътно си спомняше (паметта винаги е готова да ни услужи!), а и нейната сестра никога не бе разказала открито на дъщерите си. Навремето си обаче историята бе вдигнала голям шум и щеше да има още по-сериозни последствия, ако умни и ловки хора своевременно не бяха отстранили повода за всеобщото любопитство. По онова време госпожа Клер ван Боолен бе само госпожица Клара, обикновен манекен в изискан моден салон на Колмаркт. Но игривите й очички и гъвкавата снага бяха оказали катастрофално въздействие върху един възрастен индустриалец на дървен материал, който придружаваше жена си на пробите. С цялата отчаяна разпаленост на буйната страст преди залеза й богатият и все още доста запазен търговски съветник си загуби ума по апетитната и весела блондинка и започна да я ухажва с необикновена дори в онези среди щедрост. Скоро, за възмущение на порядъчните си роднини, деветнайсетгодишната манекенка се разхождаше с файтон, издокарана в най-хубавите дрехи и кожи, които преди можеше само да показва пред огледалото на придирчиви и взискателни клиентки, а сега тези тоалети бяха нейна собственост. Колкото по-елегантна ставаше тя, толкова по̀ се харесваше на възстария си обожател, а колкото по̀ се харесваше на замаяния от неочакваното любовно щастие търговски съветник, толкова по-разточителен ставаше той към нея. След няколко седмици тя така го бе омагьосала, че един адвокат в пълна тайна подготви документите за развод и тя бе на път да стане една от най-богатите жени във Виена — но тогава, предупредена от анонимни писма, енергично, и то по невероятно глупав начин се намеси съпругата. Побесняла в справедливото си озлобление, че внезапно, след тридесет години спокоен брак, ще бъде изхвърлена подобно окуцяла кранта, тя си купи пистолет и нападна неравната двойка по време на любовна среща в новообзаведена тайна квартира. Без всякакво предисловие в яростта си тя изстреля в смутителката на брака й два куршума, единият от които не улучи целта, а другият засегна рамото. Наистина раната се оказа несериозна, но пък твърде неприятни обичайните съпровождащи явления: притичали съседи, викове за помощ от счупени прозорци, разбити врати, припадъци и сцени, лекари, полиция, констативен протокол и след всичко това, уж неизбежно, съдебното дело и скандалът, от които в еднаква степен се бояха всички участници. За щастие не само във Виена, но навсякъде по света за богатите хора има ловки адвокати, опитни в потулването на неприятни афери, и доказаният майстор, юридическият съветник Карплус, незабавно смекчи заплахата. Той призова учтиво Клара в кантората си. Тя се яви елегантно облечена, с кокетна превръзка, и с любопитство прочете договора, съгласно който се задължаваше още преди свидетелите да бъдат призовани в съда, да замине за Америка, където освен еднократно обезщетение, при условие че ще се държи мирно, на първо число всеки месец в продължение на пет години при един адвокат ще й бъде изплащана определена сума. Клара, която и бездруго не изпитваше кой знае какво желание да остане манекен във Виена след този скандал, а освен това родителите й я изгониха от къщи, прочете невъзмутимо четирите страници на договора, бързо пресметна сумата, намери я изненадващо голяма, но прибави на късмет още хиляда гулдена. Удовлетвориха желанието й и така с една лека усмивка тя подписа договора, замина през голямата вода и не се разкая за решението си. Още докато прекосяваха океана, пред нея се разкриха добри възможности за брак и скоро решаващата: в един нюйоркски пансион тя се запозна със своя Ван Боолен, тогава още дребен търговски посредник на холандска експортна фирма, който обаче бързо реши с малкия капитал на жена си, чийто романтичен произход той никога не заподозря, да си създаде собствена фирма в Юга. След три години те имаха вече две деца, след пет — къща, след десет — значително богатство, което войната вместо яростно да помете, както всичко, придобито в Европа, разточително умножаваше във всеки друг континент. Сега двамата възмъжали, предприемчиви синове се заловиха с бащината търговска фирма, така че след години поостарелите им родители можеха вече безгрижно да си позволят едно по-голямо и спокойно пътуване до Европа. И странно: в мига, когато из мъглата се подаде равният бряг на Шербург, у Клер изведнъж се пробуди забравеното чувство към родината. Станала по душа американка, само при мисълта, че тази ивица земя е Европа, тя усети неочакван пристъп на носталгия по собствената си младост: през нощта сънува малките креватчета с решетки, в които спяха тя и сестра й, спомни си отново хиляди подробности и изведнъж се засрами, че години наред не е написала нито ред на бедната си овдовяла сестра. Това чувство не й даде покой: още от пристана изпрати онова писмо, което съдържаше една стодоларова банкнота и молбата да я посети.

За да отправи поканата към дъщерята, госпожа Ван Боолен трябваше само да кимне и към нея като кафява стрела полетя момчето с ливрея и с прилепнало към ушите кепе, накратко инструктирано взе формуляра за телеграма и отфуча с написания лист към пощата. Няколко минути по-късно сигналите на тракащия морзов апарат литнаха нагоре към покрива по трептящите медни жици и по-бързо от звънтящите влакове, по-мълниеносно от вдигащите прахоляк автомобили, посланието пробяга хилядите километри жици. Миг — и границата бе прескочена, миг — и хилядовърхият Форарлберг, дребосъкът Лихтенщайн, богатият на долини Тирол бяха прехвърлени и преобразеното по вълшебен начин слово изсъска от глетчеровите висини надолу, в Дунавската равнина, в един трансформатор на Линц. Там си отдъхна няколко секунди, сетне по-бързо, отколкото човек може да изговори думата „бързо“, посланието се спусна по телеграфния кабел в Клайн Райфлинг до стреснатия приемателен апарат, а оттам в едно удивено, смутено, заляно от парещо любопитство сърце.