Владимир Борисов
Мостът на смъртта (5)

Глава V

Ще изпреварим пътниците и техните водачи и ще насочим вниманието на читателя петнайсетина мили в югоизточна посока, а именно където скоро щяха да пристигнат Милдрит и Алрик — в Йорк, техния роден град. През тъмните векове на средновековието в Англия имаше едва няколко по-големи и значими града. Определението голям град не трябва да се разглежда съпоставимо с днешните мащаби. В столицата Лондон тогава живееха близо десет хиляди души, докато в другите градски центрове като Уинчестър, Йорк, Норич и Оксфорд — едва наполовина.

На една от главните улици в града, близо до източната порта, се намираше един на пръв поглед неотличим от останалите дом — триетажна къща с каменни основи на първия етаж, втори и трети от дървени греди и разбира се сламен покрив. На първия етаж беше мястото за конете, но сега то бе празно — само в яслите беше приготвено прясно сено. На външната стълба към втория етаж, на едно потъмняло дървено стъпало беше седнал мъж с грубовато лице и прошарена сива брада. Въпреки че беше седнал, лесно можеше да се определи, че не е по-висок от шест фута, но като се изправи, веднага си пролича, че годините не бяха заличили изцяло неговата сила, а само донякъде пъргавината на движенията му.

Тогава градовете принадлежаха предимно на благородници, земевладелци и техните приближени; разбира се, в тях живееха и търговци, занаятчии, както и обикновени просяци. Сър Редвалд, защото това бе именно той, беше сред земевладелците и въпреки че не беше със знатна кръв, по-рано през живота си бе заслужил да бъде посветен в рицарство и сега той сам поставяше началото на един благороден род. Благодарение на подвизите си на младини, старият рицар се беше сдобил, освен с титлата и с около хиляда акра плодородна земя до едно селце в близост до града. Земите му позволяваха да се грижи за семейството си без лишения, а рицарското звание да се отчита само пред Йоркския граф.

Като се изкачи по стълбата, на прага на втория етаж го спря съпругата му, лейди Рикберт, а той я заговори:

— Искаше ми се да не вечеряме сами и тази вечер, колкото и да ми е приятна компанията ти, но предполагам, че Алрик е принудил милата си сестрица да не пътуват в това лошо време — каза старият рицар и завърши с дълбока въздишка. — Лятото си отива Елфледа и знаеш ли, май пак ще вали.

— Не се притеснявай за тях — отговори му спокойно лейди Рикберт. — Вярно че според последното им писмо трябваше вече да са пристигнали, но вероятно брат ти ги е задържал малко повече при себе си. Откакто провидението прибра съпругата му и то без да го е дарила с наследници, не можеш да го виниш, че иска да прекара още някой и друг ден в приятната компания на племенниците си. Ела, поне малкият Карл е при нас, а той е вече гладен, от теб е наследил апетита си — и като погледна зад гърба си, лейди Рикберт повика при себе си третото си дете. Осем годишният хлапак подпря на стената дървения меч, с който си играеше и дотича при майка си.

Присъствието му разведри сър Редвалд и лицето му придоби рядка за него червенина, съпроводена с израз на детска веселост. В този момент той заприлича досущ на малкия си син.

— Браво момче, — поздрави го старият рицар и погали русата му глава — справяш се отлично с меча, но я да видим как ще се справиш с вечерята. Неведнъж съм ти казвал, че колкото по-големи са подвизите на рицаря през деня, толкова по-голямо е и пиршеството му вечерта.

— Татко, защо Алрик и Милдрит още не са си дошли? Нали каза да ги очакваме днес? — каза Карл.

— Така е момчето ми, но човек не може да бъде сигурен в нищо — отвърна баща му с дълбокия си глас. — Ти обаче не се притеснявай, ако не днес, то утре, ако не утре, до най-късно вдругиден ще ги видиш отново. Я ми кажи, днес колко пъти се упражнява с меча?

— Цяла сутрин и цял следобед — отвърна гордо малкото момче.

— Добре, скоро ще ти дам истинска стомана, но дотогава трябва да заякнеш повече. Хайде, сядай бързо на масата.

При думите му, момчето тутакси се настани на любимото място до баща си, което иначе беше заето от сестра му Милдрит. От другата страна на сър Редвалд седна лейди Рикберт, а останалите места на масата останаха незаети. Слугите започнаха да подреждат масата с най-пресни меса и топъл хляб, току-що излязъл от фурната.

Всички започнаха да се хранят мълчаливо, когато ушите им доловиха шумоленето на дъжда. Никой обаче не му обърна особено внимание. След няколко минути обаче, освен ударите на водните капки, се чуваше и конски тропот, който постепенно се усилваше и накрая, точно когато достигна такава ясна степен, че никой вече не се съмняваше какъв е този шум и дали не му се причува, тракането на копитата по земята премина в жвакане в кал и накрая спря. Чуха се гласове и момчето първо позна гласа на Хенгист е се затича към вратата. Сър Редвалд и съпругата му го последваха, оставяйки някои блюда все още непокътнати. Когато вратата се отвори широко, всички познаха кои бяха новодошлите и се заеха да ги посрещнат подобаващо.

Хенгист и другите слуги от дома на стария рицар се заеха да подслонят конете и да разтоварят малкото багаж, а пътниците се изкачиха по дървените стълби, за да се подслонят в голямата трапезария.

— Виждам, че сте започнали вечерята без нас, скъпи татко — каза с усмивка Милдрит, когато се отскубна от бащината си прегръдка.

— Не се притеснявай момичето ми, ние ви очаквахме и има достатъчно за всички ви, но кои са тези ваши спътници? — запита баща ѝ и отправи поглед към двамата непознати.

— Ще ви разкажа всичко, но нека първо всички заемем местата си около трапезата, защото никой от нас не е слагал нищо в устата си от сутринта — отговори девойката по начин, който още повече разпалваше любопитството на стария рицар.

Лейди Рикберт посрещна още по-сърдечно любимото си дете, докато Алрик и сър Редвалд само се поздравиха студено. Двамата ловци пък се поклониха любезно на своите домакини. Като ги видя, същото направи и Емма в знак на добри обноски към новите си господари. Всички насядаха около още по-отрупаната отпреди малко маса, само тя остана права да помага в обслужването.

— Скъпи татко, — каза Милдрит, за да привлече вниманието на баща си от топлото говеждо — нека първо ти представим малката Емма, — посочи я Милдрит, а тя от своя страна отново се поклони — подарък за теб от твоя брат. Тя е отлична помощничка, но според чичо красотата и детската и невинност ѝ напомнят за неговата завинаги загубена любима и огорчение беше заело сърцето му, когато го заварихме. Но сега ти носим добри новини от него, защото благодарение на нашето посещение сега той е отново на крака и изпълнен с живот.

— Така е скъпа моя, ти носиш щастието със себе си — отвърна сър Редвалд.

— Опасявам се, че е точно така дъще — продължи вместо него лейди Рикберт. — Когато вие заминахте, отнесохте щастието заедно с вас и през цялото време баща ви мислеше само за благополучното ви завръщане и беше навярно толкова огорчен, колкото сигурно е бил и по-малкият му брат, когато сте го заварили в дома му на север.

След това, Милдрит представи двамата ловци, като разказа всичко за пътуването и споходилите ги първо нещастие и след това спасение. По време на дългия разказ на девойката, старият рицар показваше от време на време израз на учудване, докато съпругата му често изпускаше въздишки на едва прикрито вълнение и притеснение. Алрик пък от време на време поправяше преувеличенията на сестра си, докато Хенгист просто кимаше утвърдително и мълчаливо, докато се грижеше за удобството на господарите си.

Сър Редвалд посрещна двамата непознати с недоверчиво любопитство, но трябва да кажем, че след чутото, той изпита много по-голямо доверие към тях, отколкото Алрик.

— Е, доблестни господа, — каза невъздържано лейди Рикберт, когато дъщеря ѝ приключи страшния си разказ — радваме се, че сте наши гости и имаме възможността щедро да ви се отблагодарим.

— Остави това на мен Елфледа — каза съпругът ѝ и започна да предлага на ловците най-различни награди.

— Опасявам се, — отговори Уилфред — че колкото и да сте щедри, ние не бихме могли да приемем нищо повече от това, което дъщеря ви сама ни предложи, тъй като предоставихме услугите си нея и не би трябвало да ни се заплаща два пъти за една и съща работа. Ако и братовчед ми можеше да говори, щеше да потвърди думите ми — и като го ритна незабелязано под масата, Бьорн кимна утвърдително.

— Така да бъде. Вие сте честни англичани и не бих си позволил да ви противореча — след това сър Редвалд прошепна нещо на Хенгист. Той се качи на горния етаж и след минута се върна с две кожени кесии, съдържащи определената от Милдрит сума. Рицарят ги пое от слугата, за да ги връчи сам в ръцете на двамата мъже.

След вечерята, лейди Рикберт и дъщеря ѝ, която беше силно уморена от няколкодневния преход, пожелаха лека нощ на всички и се оттеглиха в стаите си. Хенгист се присъедини към масата и петимата мъже започнаха оживена веселба, подсилена с много вино. Само монахът бе по-въздържан от останалите и в пиенето и в разговорите. Карл остана при тях, но скоро умората от следобедните упражнения го пребори и той незабелязано заспа на една скамейка до стената.

Уилфред свали от пояса си ловджийския рог и го постави на масата, при което сър Редвалд го изгледа с почуда.

— За какво ти е този рог сега? Ако искаш още вино, просто кажи на слугите. Надуеш ли рога, неизменно ще обезпокоиш жените — каза му той.

— Не, драги ми домакине, — засмя се ловецът — освен за надуване, този рог служи и за пиене. Сега ще видиш — при последните думи изумлението на рицаря се удвои и той също се засмя гръмко. Ловецът обаче не каза нищо, а само извади едно малко парче дърво във формата на клин и го постави вместо тапа в тесния отвор на рога.

— Аха, такава била работата значи! — извика удивен сър Редвалд и сам напълни рога му до горе. — Да пием до дъно тогава — поде наздравица рицарят, която всички на масата тутакси понечиха да изпълнят. Само Уилфред се спря и отдръпна виното от устните си:

— Но за какво ще пием? — попита той.

— Как за какво? — сепна се домакинът — За благото на Англия и наше собствено!

— Ами за краля? На него ще му трябва късмет сега — каза ловецът и хвърли изпитателен поглед към суровото лице на рицаря. То обаче остана безизразно и Уилфред не успя да отгатне дали е сгрешил с този въпрос или той е попаднал право в целта.

— Разбира се, че и за него — намеси се Алрик, който досега мълчеше.

— Мислех, че папа Александър Втори е против него? — продължи гостът.

— Да, но аз служа на Бог, не на папата. Може и да съм свещеник, но преди всичко съм англичанин, а на такъв подобава да подкрепя краля си, нали? — този път Уилфред бе изгледан въпросително.

— Иска ли питане? И все пак, — отговори той хладнокръвно — ние сме обикновени ловци и едва ли бихме били полезни в предстоящата война.

— Каква ти война, всичко ще се реши в една битка. Пък и не е нужно да се безпокои цяла Англия заради някаква си норманска измет, чиито скандинавски предци са не по-цивилизовани от свинете в кочината — каза сър Редвалд и с това прекрати дебата по темата.

Сътрапезниците започнаха да разговарят на по-приятни теми, разрешаващи и на Хенгист да вземе думата, който досега си позволяваше само да слуша. Не след дълго, всички бяха видимо пияни, дори и Алрик, който пи най-малко. Веселите мъже се отдадоха на борба с ръце, изключително известен начин за развлечение и в днешно време. Уилфред сложи лакът на масата, а срещу него първо застана слугата. Хенгист показа изключителна издръжливост, но след няколко минути младостта и силата на ловеца взеха връх и той притисна ръката на съперника си в масата. За негово най-голямо възхищение обаче, монахът успя да го победи, което се дължеше може би най-вече на относителната му трезвеност. Най-малко трезвен от всички пък бе Бьорн. Разбираемо, той не вземаше участие в разговорите и се бе отдал изцяло на пиенето. Въпреки това неговото телосложение му позволи да удари с гръм и трясък ръката на Алрик в дървената маса.

Така завърши скромния пир и скоро всички се приготвиха да си лягат. Хенгист отиде в кухнята, където спяха слугите, а сър Редвалд и Алрик се качиха на третия етаж. За гостите нямаше място и те, подобава на простия им произход, се хвърлиха изморени на сеното в конюшните на приземния етаж.

На сутринта кучешки лай извади ловците от пиянския им сън. Тъкмо се съмваше. Бьорн направи няколко знака на Уилфред и се отправи към Тангниостр, който ако читателят си спомня, беше конят му. Без излишни движения и без да издава какъвто и да било звук, той хвърли бързо седлото на гърба на коня и се обърна да приготви за път и другия. През това време Уилфред, който бе съобразил, че лаят вероятно беше събудил и други от спящите в къщата, подаде главата си през вратата и започна внимателно да се оглежда през смътната зора, след което на свой ред също даде знак на Бьорн. Последният изведе конете и с тихи стъпки двамата ловци се отправиха към източната градска порта.

Едва я преминаха и чуха някой да ги вика. Познаха гласа на монаха и спряха да го изчакат. Тъй като яздеше младото конче, след по-малко от минута се озова пред тях и като ги поздрави с „Pax Vobiscum“^[1], запита:

— Защо така нетърпеливо ни напускате? Нима баща ми да ви се е сторил толкова лош домакин, че от бързане да забравите този прекрасен кон? — каза Алрик и потупа жребчето по шията.

— Напротив, — отговори Уилфред с усмивка — толкова добре ни посрещна, че дори решихме да му оставим подарък, подарък който ти си яхнал сега. Знаем, че почтеният сър Редвалд не би го приел, затова побързахме да си тръгнем, преди да се е събудил.

Монахът слезе от коня и каза:

— Повярвайте ми, тази сутрин дълго ще спи. Снощното вино му дойде малко в повече. Но ако толкова бързате, трябваше да минете пак през северната порта.

— И на нас виното ни дойде в повече, та не бихме искали да минем през градската врява, приятелю. Ще заобиколим отвън докато стигнем пътя.

— Както желаете. Аз пък ще се отбия при абат Бертвалд в манастира. Ако си спомняте вчера минахме покрай него малко преди да влезем в града.

— Ще се радваме на вашата компания, отче — каза на свой ред ловецът и тримата поеха по общия си път.

Няколко мили след като излязоха на пътя, забелязаха в далечината на запад осветените от слънцето камъни на абатството. Пътниците спряха. Ловците се сбогуваха с доскорошния си познайник, а той на свой ред отвърна:

— Е, приятели, ще се моля за благополучното ви връщане. Сбогом и нека Господ бъде с вас!

След като се разделиха с него, Уилфред заговори на Бьорн на език, който свещеникът не би разбрал, дори да го беше чул:

— Може пък скоро да поискам и по-голяма награда за живота на момичето от това злато! — и смеейки се, подхвърли кесията в ръцете на Бьорн.

Едрият мъж я прибра при собствената си кесия, докато пригласяше на Уилфред с гръмкия си смях и като направи усилие да придаде на лицето си сериозен вид, отговори на същия груб език:

— Стига глупости! Хайде, че ни чакат.

Двамата мъже изчакаха да загубят монаха от поглед, обърнаха конете си и препуснаха устремено.