Владимир Борисов
Мостът на смъртта (3)

Глава III

Последен часовой в тази непрогледно тъмна и неочаквано спокойна нощ, беше полският работник. Още преди зората да отстъпи място на деня, преди самия изгрев на червеното слънце, Хенгист се доближи до господаря си, който все още спеше спокойно, приклекна до него и го събуди с шепот:

— Изпълнявам това, което ми заръчахте, господарю, денят едва започва и можем да продължим пак пътя си.

Алрик се надигна и като видя, че никой друг все още не е станал, се зае да задоволи любопитството си, което го гризеше предходната вечер — а именно как изглеждат техните спасители, защото на светлината на мъждукащия огън успя само бегло да ги зърне. Слънцето изгрява бързо и денят ставаше все по-светъл.

Погледът му се спря първо на немия ловец, с който снощи имаше късмета да се запознае първо. Тялото му беше високо и едро, но не и тромаво. Невъзможността му да говори го правеше изключително спокоен и хладнокръвен, а разбира се и мълчалив. Изглеждаше като възрастта му да беше около двайсет и пет, но вероятно беше по-млад. Косата му беше по-светла от рижата му брада, но също толкова дълга. И двете имаха по няколко сплетени плитчици. Въпреки че видът му беше суров като на северняците, дрехите му бяха като на типичен английски ловец, от добре обработена еленска кожа. До него лежеше брадвата му, изключително полезна не само за направата на ловни прикрития и лагери, но и за защита, както вече се увери през предишния ден. Отпуснатата му ръка обгръщаше дръжката ѝ — явно я беше държал през цялата нощ.

Средният ръст на другия го правеше на пръв поглед да изглежда по-млад от спътника си, но по чертите на лицето лесно можеше да се определи, че е на същата възраст или дори малко по-възрастен. Той също беше в ловджийски костюм от обработена кожа, но косата му беше къса и тъмна, почти черна. На един забит в земята здрав кол беше подпрян ловният му лък, превъзходно изработен и несъмнено поне толкова точен, колкото и красив, въпреки че това качество зависи по-скоро от стрелеца, отколкото от самото оръжие. На същия този кол висяха колчана със стрелите и ловния му рог, също добре изработен, с меден обков, а отгоре беше забит дългият нож, по който все още имаше засъхнали петна от вълча кръв.

Въпреки вчерашната им смела постъпка, видът им не вдъхваше особено доверие в Алрик и той побърза да събуди сестра си, преди да са станали. Тя вече се бе събудила и се готвеше да излезе от палатката, когато той я спря на входа и ѝ каза:

— Добро утро сестричке, виждам, че вече си готова за път.

— Да, утрото е прекрасно. Но моля те, нека първо да закусим с тези добри хора, а след това можем спокойно да яздим до обяд, без да мислим за храна — отговори Милдрит и се опита да се промуши покрай монаха, който я спря отново и ѝ отговори:

— Те още спят и не мисля, че е необходимо да смущаваме съня им. По-добре да тръгнем веднага, а колкото до закуската — ще хапнем нещо из път или ще спрем по-рано за обяд.

— Но ние още не сме им се отплатили за добрината, която ни сториха. Вярно че им поблагодарихме, но това беше само с думи.

Алрик отново щеше да опита да я спре, но чу стъпки зад гърба си, обърна се и позна лицето на Уилфред. Девойката се възползва от това кратко разсейване и излезе навън. Тя отиде да изкаже благодарността си още веднъж на ловеца като го запита:

— Спокойно ли беше дежурството ви? Надявам се да не сте се лишили от целия си сън заради нас.

— Разбира се, че не. Ние сме свикнали да спим на открито и да бдим, така че това ни най-малко не ни притесняваше. Мога ли да ви поканя да се присъедините към нас и за закуска, както благоволихте да направите снощи на вечеря?

Милдрит се съгласи и всички започнаха приготовленията. Бьорн и Хенгист също се присъединиха към тях, а малката Емма оставиха да поспи още малко, тя можеше да хапне малко преди да потеглят.

— Е, — започна девойката, когато всички се нахраниха — кажете как да ви се отблагодарим и ние ще направим всичко по силите си и според възможностите си, за да го изпълним. Каквото и да поискате, то би било малко за това, което направихте.

Уилфред любезно отклоняваше въпросите и молбите на девойката, а Бьорн само кимаше утвърдително, за да потвърди думите му.

— Вие вече ни се отблагодарихте като станахте наши приятели и ни удостоихте с присъствието си. Трябва да призная, че ловните дни са малко скучни и понякога минава седмица преди да се върнем в селото и да срещнем други хора, с които можем да разменим няколко думи. Ние сме двама, но както разбирате, няма кой да ми отвърне, а на Бьорн сигурно му е омръзнало да слуша само моята реч.

— Пътят покрай гората е опасен, нали? — запита Милдрит, като ѝ хрумна нещо.

— Да, но ако се заемете да осигурявате пренощуването си докато е все още светло, няма да изпаднете пак в ситуация като снощната. Пък и провидението няма да допусне да се случи нищо лошо на благородница като вас.

— Така е, но може да се натъкнем на разбойници, а те невинаги действат като вълците — само през нощта. Ние не разполагаме с нищо ценно сега, заради което да се страхуваме от такива хора, но ако се съгласите да ни съпроводите до вкъщи и ние пристигнем успешно и благополучно, в което не се съмнявам с пазители като вас, ще можем да ви се отблагодарим достатъчно подобаващо.

Уилфред помисли малко как да отклони и тази молба на девойката, а когато имаш такава красавица срещу себе си, това начинание не е хич лесно. През това време Алрик се възползва да изкаже гласно мнението си, че не вижда причина да се страхуват до края на пътуването и че няма смисъл ловците да зарежат заниманието си.

— Пак ви казвам, — започна Уилфред — че вие не ни дължите нищо повече. А и както казва брат ви, ние си имаме наша работа за вършене и не бихме се прибрали по домовете си с празни ръце. Поне ще продадем кожата на този вълк, а тя изглежда като да струва скъпо.

— Но ако ни съпроводите до Йорк, ние ще ви заплатим тази ваша услуга, щом вече не ви дължим нищо за предишната. Баща ми, сър Редвалд е щедър човек и като разбере, че сте спасили живота ни, ще ви плати за ескорта сума в злато, която не бихте изкарали дори да продадете и сто такива кожи, колкото и да са прекрасни и топли.

Уилфред размисли още докато девойката не се беше доизказала докрай и като си придаде вид на силно колебаещ се, каза:

— Е добре, щом настоявате и се нуждаете от услугите ни, ние не бихме могли да ви откажем. Ще се присъединим, но като свършим работата си, ще сме принудени да се сбогуваме.

Алрик изпусна едва доловима въздишка на неодобрение, но като разсъди, че е безсмислено да спори със сестра си, а и като прецени, че ловците са честни хора, се спря и запази мълчание.

— Хенгист, моля те, събуди Емма и се погрижи всичко да бъде готово за път, след малко потегляме — каза с неприкрито вълнение Милдрит и стана сама да се приготви.

Ловците се отдръпнаха настрани, за да обсъдят понатъшните си действия. Другите не успяха да чуят нито дума, а само виждаха утвърдителните кимвания на Бьорн. Като свършиха, Уилфред отиде до трупа на вълка, който беше убил, за да спаси новата си познайница, взе тялото му на ръце и го хвърли в реката, мърморейки следните думи:

— Като не можем да си вземем заслуженото, няма да го оставим на мършоядите я. Само който ловува има право да яде месо — засмя се сам на собствените си мисли, които изрече на глас. — Какво пък, нали скоро ще се сдобием със сто кожи, по-ценни и от тая.

През това време, докато реката отнасяше безжизнения вълчи труп, палатката вече беше събрана и всички се бяха приготвили — Алрик и сестра му се бяха качили на конете си, заедно с багажа си, а слугите стояха до тях и чакаха знак да последват господарите си.

— Да тръгваме — поде Уилфред като видя, че всички него чакат. — След някоя и друга миля, Бьорн ще се отбие до селото, за да вземе конете ни, а когато отново се присъедини към нас, ще можем всички да се придвижваме по-бързо и без умора. След като разчитате на нас, ние сме длъжни да изпълним каквото се очаква, заедно с всички необходими удобства.

— Много добре, — заяви Алрик — въпреки че сутринта малко се забавихме, май ще сме си вкъщи още вдругиден по здрачаване.

Когато в далечината се видяха сламените покриви на няколко ниски къщи, Уилфред даде знак на другаря си и той се спусна на там. Останалите продължиха напред и след около четвърт час, когато стигнаха до река Суейл, чуха шум от конски тръс и като се обърнаха, видяха Бьорн да препуска на чудесен, светъл на цвят работен кон, а за юздите водеше още два, единият от които по нищо не отстъпваше на яхнатия от него, просто беше със значително по-тъмна козина. Другият пък беше младо и буйно жребче.

— Чудесни коне имате господа — каза монахът на Уилфред и Бьорн, който тъкмо пристигаше и се опитваше да спре коня си. — Как се казват тези прекрасни божи създания?

— Тангниостр и Тангриснир^[1], а жребчето още не сме го кръстили.

— Хм, много странни имена — възкликна Милдрит, при което ловецът не можа да скрие усмивката си — но като ги гледам, заслужено трябва да се открояват от събратята си.

Хенгист и малката слугиня се качиха на младия жребец, който изобщо не усети и без това леките им тела, а Уилфред се метна на другия кон, кръстен с беззвучното име Тангриснир. Бьорн даде знак, че вече могат да продължат по-бързо и изпробвайки възможностите на коня си, го пришпори напред. Малката група го последва и като излязоха на пътя за Йорк, който се движи успоредно на реката, успокоиха конете си и се наслаждаваха на хубавото време.

Вече беше пладне и слънцето напичаше безмилостно и скоро пътниците се поизпотиха, макар да духаше слаб ветрец откъм изток, който носеше морски мирис със себе си. След като спряха да обядват под сянката на един вековен орех, разпрострял корените си под няколко ниви едновременно, дружината се качи отново на конете и продължиха пътя си.

Вечерта се натъкнаха на една странноприемница край самия път и като знаеха, че няма да могат да стигнат до друга, нито до някое село, преди да се смрачи, единодушно заключиха, че ще е най-добре да останат тук през нощта. Двамата ловци се зарадваха, че ще срещнат още хора след дни усамотение и бързащи да задоволят любопитството си относно всякакви новини, истории и клюки, те, като водачи на групата, първи влязоха през вратата. Както ще се убедим в следващата глава, те останаха изключително доволни от решението си да прекарат вечерта именно тук.