Владимир Борисов
Мостът на смъртта (2)

Глава II

Северният вятър се усилваше в гърба на нашите герои, а слънцето вече клонеше към хоризонта, като почти докосваше западните възвишения. Като че ли беше изморено и бързаше да заспи своя сън. С последните си лъчи то осветяваше пътеката, по която се движеха четиримата спътници. Като премина в тръс, Милдрит се изравни с коня на брат си, наведе съм към него и го заговори:

— Алрик, денят е към края си, къде мислиш да пренощуваме? Аз не съм уморена, но Хенгист и малката Емма вероятно не биха възразили ако спрем — каза тя и обръщайки се, хвърли един поглед към слугите, които все повече изоставаха назад.

— Всеки момент ще пресечем Тийс и ще продължим към най-близкото селце. Ако няма странноприемница, то и някой хамбар би бил добър подслон. Ако в тъмнината ни е трудно да се движим по пътя, можем да си спретнем лагер на брега на реката. Признай, че би ни било по-удобно ако разполагаме с прясна вода за умиване и пиене. Тази пътека води до дървеното мостче и се надявам също така, Хенгист да успее да улови някоя пъстърва.

— Ако успее, аз се наемам да покажа на Емма как да я изчисти и опече… но… — спря се Милдрит като дръпна коня за юздите и наостри слух — струва ми се, че чувам вълчи вой откъм гората.

— Да, нощта е тяхна и не би било зле да побързаме да запалим огън. Къде се е дянала тая пуста река, трябваше вече да сме я стигнали. Хей Хенгист, — провикна се монахът, който очевидно се наричаше Алрик и обърна коня си към слугата — далеч ли е реката?

— Съвсем близо е, господарю — отговори Хенгист и като взе отново момиченцето на ръце, ускори крачка след конете. — Острият ми слух долови вой, но засега чух само един и струва ми се е единак, така че няма от какво да се плашим. Но за всеки случай, господарю, ви съветвам да побързаме, че ако се окажат цяла глутница, може и да се осмелят да ни нападнат.

Хенгист, който не заговаряше без да са го запитали, побърза да даде тези съвети, тъй като развилата се ситуация силно го засягаше. Без кон, той би бил лесна плячка за изгладнелите хищни зверове.

Никой от пътниците не беше въоръжен, ако не се смятаха ножовете, които висяха на кръста на верния слуга. Да, той нямаше избор, но годините го бяха привързали към господарите му и той искрено ги обичаше. Той служеше на свещеник, следователно служеше на Бога. Това още повече го караше да взема присърце всяка заповед на Алрик. А колкото до сестра му, нямаше мъж, който да отклони молбите ѝ — толкова смирено и благородно заповядваше тя.

Пътниците доловиха шума на реката и в далечината съзряха силуета на малкия мост. Ускориха ход, но в този момент глутница от пет-шест вълка, тъмнината успешно прикриваше точния им брой, се спусна откъм западния склон към тях. Вероятно виждайки ускорения ход и от страх плячката да не им се изплъзне, те се втурнаха яростно към нея. Това явно не беше първото им нападение, защото най-бързият от вълците се насочи не след тях, а право към мостчето на реката, за да прегради пътя им за бягство. Той се изпречи на пътя на коня на Милдрит и силно подплашен, жребецът се впусна в див галоп по брега на реката, нерешавайки се да се хвърли в черните ѝ води.

Останалите вълци настигнаха Хенгист и Емма. Алрик видя това и без да слиза от коня започна умело да обикаля около тях, не позволявайки на вълците да им се нахвърлят. Едновременно с това той отправяше молитви към Бога, но не за себе си, а за живота на сестра си. Видяла, че няма път за бягство, кобилата му не спираше да се движи, за да не предоставя удобен момент на нападателите си.

В този момент, откъм долното течение на реката, към тях се понесе черната сянка на човек. Отначало Алрик помисли, че е Милдрит, но приближаващият се силует показваше ясно с размерите си, че принадлежи на мъж и то на доста едър мъж. Той се приближи и без да издаде нито дума или вик се спусна да помага на изпадналите в немилост. Свали една огромна брадва от гърба си започна да я размахва с едната ръка, докато с другата метна зад седлото малката Емма. Хвана юздите и ги сложи в ръцете на Хенгист. Той от своя страна започна да дърпа коня и се опита да го изведе от опасната ситуация.

В мига, в който брадвата на непознатия срещна тялото на най-едрия вълк, останалите се обърнаха в отстъпление, чувайки жалното му скимтене. Този вълк явно беше водачът на глутницата, защото другите веднага го последваха нагоре по склона и се скриха отново в гората. Цяла вечер воят им караше пътниците да потръпват, но така и не се решиха на второ нападение.

Алрик побърза да отправи благословията си към непознатия, свали плачещата Емма от седлото в ръцете на Хенгист и се обърна към посоката, по която беше побягнал конят на сестра му. В този момент обаче непознатият застана на пътя му и с равнодушно изражение му направи знак да спре. Обърканият монах успя само да промълви „Пусни ме да мина, добри човече!“, когато пред погледа му се открои силуета на конник и той позна в него лицето на сестра си. Конят ѝ беше воден за поводите от друг непознат, не толкова висок и едър като този, който им помогна, макар силуетът му също да притежаваше правилни пропорции и ловки движения.

Виждайки, че другите също са спасени, Милдрит вдигна ръце към небето и отправи смирена благодарност към Бога. След това слезе от коня, стисна ръцете на двамата спасители и се обърна към брат си:

— Скъпи Алрик, отправи молитва за благополучието на тези доблестни мъже, твоята молба Бог няма да подмине. Те ни спасиха живота и ние сме им искрено благодарни и крайно задължени. — После, обръщайки се към своя спасител, каза — Кажете ни името си благороднико, та да го спомене брат ми в молитвите си.

— О, аз далеч не съм благородник, а просто ловец. А колкото до името ми, то е Уилфред — отговори запитаният.

Милдрит се обърна към спътника му:

— И вие ли сте ловец? Кажете ни и вашето име.

Едрият мъж не каза нищо, а само хвърли бърз поглед към спътника си. След този знак, Уилфред отговори вместо запитания:

— Извинете братовчед ми, той е ням и за съжаление не може да ви отговори. Ние сме ловци и сме спретнали лагера си малко по-надолу по течението. Тъкмо щяхме да вечеряме, когато чухме виковете на момиченцето и цвиленето на конете. Аз, както казах съм Уилфред, а към братовчед ми се обръщаме с името Бьорн. Ние сме от едно селце, малко по на юг, но тук, в най-северната част на Англия понякога е по-добре да се занимаваш с лов, отколкото със земеделие или добитък. А и навярно ще се съгласите с нас, че еленското месо е по-вкусно от свинското. За сега обаче ловът ни е безуспешен и можем да ви предложим в лагера си само няколко пъстърви, ако благоволите да ни удостоите с присъствието си тази вечер. Както се уверихте, не е безопасно да продължите пътя си. Огънят ни ще държи тези дяволски изчадия далеч, а на сутринта можете да тръгнете отново.

— Това ми се струва много разумно. Ние дължим живота си благодарение на вашата смела постъпка и не бихме могли да отклоним предложението ви. Макар да изпълняваме вашата молба, ние всъщност ще ви бъдем още по-задължени — отговори Милдрит с характерната си лекомислена усмивка.

Алрик, който напразно се опитваше да огледа мъжете в непрогледния мрак, слезе от коня, доближи се до девойката и ѝ прошепна така, че само тя да го чуе:

— Нали щяхме да пренощуваме в селото, сестричке? Опасно е да оставаме на открито, особено в такава близост до гората — и веднага хвърли бърз поглед зад гърба си по посока на споменатата гора, но луната още не беше изгряла, а слънцето отдавна беше залязло, така че колкото и да се опитваше да види дали вълците не се спотайват в дърветата, успя да различи единствено очертанията на буковите корони.

— Напротив, братко, опасно е да продължим пътя си и рискуваме да бъдем нападнати отново. Ако останем край огъня няма от какво да се плашим. А и с нас ще са новите ни приятели — последното изречение беше съпроводено с поглед към двамата непознати.

Монахът се допита до Хенгист за мнението му, като мислеше, че то ще бъде на негова страна, но слугата подкрепяше намерението на Милдрит. Алрик отиде до Уилфред и му каза:

— Водете ни господа.

— Как е името ви, господине? — запита Уилфред и поведе пътниците по посока на лагера си.

— Аз съм брат Алрик, а девойката се казва Милдрит, дъщеря на сър Редвалд — при споменаването на името си, девойката леко се поклони, без да слиза от коня и прикри с ръка хубавото си лице.

— Вървете след нас отче и нека побързаме, че честно да си кажа, много огладнях, а вярвам, че и вие не сте слагали нищо в устата си от обяд.

Пътниците следваха Уилфред и немия му братовчед покрай самия бряг на реката и в далечината видяха все още пламтящия огън. Когато приближиха осветеното място, Емма нададе кратък вик, който заглъхна в шепата на Хенгист. Тогава всички видяха безжизнения труп на вълка преследвач, от който стърчеше дълъг ловджийски нож. Уилфред се доближи, прибра ножа си и каза:

— Утре ще си довърша работата и ще го одера, сега имаме по-важна работа, а именно да осигурим нужните удобства, които се полагат на гости като вас.

Хенгист се зае да разпъне палатката, в която щеше да спи Милдрит, а за себе си, Алрик и Емма постели вълнени одеяла. Тук, в ниското, имаше малка вероятност от роса и времето позволяваше да се спи спокойно под открито небе. Скоро луната изгря, но беше новолуние и никак не отне от блясъка на звездите, камо ли пък от този на Вечерницата, която продължи да свети гордо със същата яркост.

Ловецът увери девойката и момичето, че няма от какво да се страхуват и че сам той ще дежури буден половината нощ, а спътникът му остатъка до сутринта. Хенгист също изяви желание да изпълни дълга си към господарите си и се присъедини към часовите. През това време на годината вечерите не бяха дълги и тримата бяха напълно достатъчни. Скоро след като се нахраниха, не се чуваше вече нищо друго, освен монотонните песни на щурците и гръмкото хъркане на Бьорн — всички, с изключение на първия поставен на пост, бяха заспали след това малко приключение. Дори малката Емма спеше спокойно, като че ли преживяното преди няколко часа беше просто приказка за лека нощ.