Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Владимир Борисов
Заглавие: Мостът на смъртта
Издание: първо
Издател: Neofeedback
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Прента Ин
ISBN: 978-619-90145-5-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4969
История
- —Добавяне
Глава VII
Харолд Годуинсън, заедно със свитата си, стоеше пред палатката на вече мъртвия си враг — Харалд Хардрада. Утринта беше тиха и спокойна, сякаш вчерашния ден не се бе състоял. Изумително е как природата живее свой собствен живот, като че ли ни най-малко не се интересува от грижите и делата на смъртните човеци.
Диплите на входа се разтвориха и от там се показа посърналата фигура на Олаф, последван от немощно крачещия Пол Торфинсон. Краткото съвещаване, което бяха провели, всъщност имаше за цел да покаже на Харолд, че все още имаха власт над собствената си съдба. Ала не бе така — те действително нямаха избор.
Английският крал за пореден път се прояви като милостив владетел, позволявайки на оцелелите след битката нортмени да се приберат в родината си. В замяна те трябваше само да положат клетва, че се отказват от всички претенции към трона и че никога повече няма да стъпят на английска земя.
Излизайки, Олаф даде нареждане на приближените си да съберат всички ценни вещи от шатрата на баща му. Той пристъпи към Харолд Годуинсън и произнесе кратко, но недвусмислено:
— Съгласни сме с условията ви.
— Много добре — отговори Харолд. — А сега се закълнете!
— Преди това, — продължи принцът — от нашите съюзници дочух, че сте наредили тялото на Тостиг да бъде погребано в Йорк! Позволете да ви помоля тялото на баща ми също да бъде пренесено в неговия дом през морето.
— Не! Както сам казах преди битката — той искаше английска земя и я получи! Тялото му ще остане завинаги тук. Нека гарваните да изядат плътта му, а времето зарови костите му! Ако няма друго, чакам да чуя клетвата! — настоя английският крал.
След кратко колебание, първи я изрече Олаф, а Пол Торфинсон повтори думите му. Бертвалд, който също присъстваше на тази сцена, определи клетвата като свещена. Също така, абатът побърза да напомни, че ако тя бъде престъпена, Божият гняв ще споходи грешниците и техния род.
— До залез-слънце всички да сте в открито море! — заповяда Харолд заключително и се обърна с гръб, за да покаже, че разговорът е привършил и няма повече работа тук. Свитата му го последва, като само стотина войника останаха да съблюдават отпътуването на врага.
Уилфред бе назначен да ръководи товаренето на корабите. Огромно бе огорчението му, когато разбра, че от всичките триста дракара, пристигнали преди седмица, сега оцелелите воини се побираха в едва двайсет и четири кораба. Само толкова щяха да отплават към северните земи, а останалите оставаха да изгният на английския бряг. В тези кораби бяха последните викинги, а датата двайсет и пети септември завинаги щеше остане в историята като края на една епоха. Вече минаваше пладне и единственият непренесен товар бяха ранените нортмени. Всъщност именно за тях бе дошъл старият абат с някои от монасите, владеещи лечителския занаят, с изключение на един — този, който го владееше най-умело. Според монасите талантът им бе дар от Бога и бе недопустимо да не го упражняват при нужда. В началото Харолд отказваше, но Бертвалд настоя да се окаже помощ на чужденците. Като крал, Харолд вече бе дарил свободата на победените. Сега оставяше живота им в ръцете на Бог и неговите служители. Макар и врагове, повечето от тях бяха християни, а английското милосърдие би могло да затвърди вярата в новопокръстените северняци.
Докато пришълците се приготвяха за отплаване, ще си позволим да пренесем читателя няколко мили в северозападна посока, а по-точно в дома на сър Редвалд в Йорк.
В това време старият рицар се намираше на смъртното си ложе — за негово успокоение не от старост или болест, а от бойна рана. Лейди Рикберт бършеше с кърпа потното му чело, а дъщеря му, коленичила до леглото, се опитваше да го накара да яде. Всъщност само Алрик и самият рицар знаеха, че той умира. Сър Редвалд с поглед бе помолил сина си да не разкрива тежкото му състояние и ето че сега Милдрит и майка ѝ полагаха безплодни грижи за неговото оздравяване.
Вследствие на удара в ребрата, умиращият дишаше тежко, а след едва прекараната нощ погледът му малко по малко започваше да се замъглява. Когато слабата светлина в стаята очерта детски силует, сър Редвалд се надигна на лакти и произнесе развълнувано:
— Карл, момчето ми!
— Уви, не, татко, — побърза да успокои баща си Милдрит — това е Емма, която е дошла да донесе чисти превръзки. Да повикам ли Алрик да ги смени?
— Не мила, остави — отговори рицарят. — Моля те, не ме оставяй да заспя докато Хенгист не се върне.
— Но сега трябва да си почиваш — отвърна му Милдрит. — Графът е пожелал да те навести тази вечер. Още сутринта на вратата ни пристигна негов пратеник, който да се осведоми за състоянието ти. Доколкото разбрах, е много вероятно дори кралят да е с него!
— Не искам да виждам никой друг, освен сина си. Нито графа, нито краля, нито папата дори не ще пусна в дома си, преди да съм видял Карл — отговори гневно сър Редвалд.
Когато раненият рицар бе пренесен до дома му, там той бе посрещнат от Алрик и Милдрит. Тогава те потвърдиха, че преди битката Карл е бил заведен на Стамфорд Бридж заедно с няколко други заложника. Сър Редвалд вече се бе доверил на Уилфред и бе оставил Хенгист на бойното поле за да намери по-скоро момчето.
Сега обаче когато нямаше вест от сина им, рицарят не смееше да погледне лейди Рикберт в очите. Мъжът се бореше отчаяно със смъртта и се молеше на Бог само за още няколко часа живот, като че ли душата му нямаше да има мира, ако приживе не се увери в благополучното завръщане на детето му.
Часовете се нижеха един по един, денят преваляше все по-бързо и ето че рицарят повика при себе си Алрик. Когато синът му влезе в стаята, сър Редвалд махна с ръка, за да отпрати другите присъстващи от стаята.
— Да погледна ли дали раната не се е отворила отново? — попита загрижено монахът.
— Остави, не затова те извиках при себе си. Има ли вест от Хенгист?
— Страхувам се, че не — отговори Алрик, свеждайки виновно поглед, сякаш самият той бе виновен за забавянето на слугата.
— Лошо… — въздъхна раненият воин, на който всяка дума костваше неимоверни усилия. — Ние обаче нямаме много време. Ела, седни до мен.
Монахът изпълни молбата на баща си и като придърпа един стол до леглото, седна така, че да не се налага рицарят да се извърта настрани.
— На теб се пада честта да предадеш грешната ми душа на Господа — продължи сър Редвалд. — Само побързай… предусещам, че не ми остава много.
Алрик постави ръце на библията и произнасяйки първите думи от свещеното слово, откъм долния етаж, където беше яслата, се дочу конски тропот. Отлагайки започнатото, монахът стана от мястото си и излезе от стаята. Слизайки долу, той завари слугата да помага на Карл при слизането му от коня. Въздишайки тежко, Алрик се прекръсти, хвана момчето за ръка и го поведе нагоре по стълбите, като дори не позволи на майка си и сестра си да го прегърнат.
Влизайки в спалнята на сър Редвалд, монахът видя, че старият рицар вече си беше отишъл от земния свят. Въпреки това той заведе момчето до леглото на баща му, седнаха заедно край него и продължи подхванатата по-рано молитва.
Междувременно викингските кораби вече се носеха по течението на Оуз. С прибрани платна и гребла, те бавно, но сигурно се приближаваха към морето. На последния кораб в колоната, през булото на сумрака можеше да се различи фигурата на изправен мъж, със стройна, макар и унила в този момент осанка. Погледът на Уилфред, защото това бе не друг, а той, не излъчваше гняв или тъга, само дълбоко разочарование и примирение.
Беше настанала гробовна тишина. Дори ранените не издаваха стонове, а мълчаливо изчакваха съдбата си. Не бяха малко тези, за които това плаване щеше да се окаже последно, каквито и грижи да бяха положили монасите за тях. Тези воини щяха да бъдат сполетени от съдбата на стария рицар, преди дори да са видели отново родните си земи.