Владимир Борисов
Мостът на смъртта (11)

Глава XI

В късния следобед, почти привечер, главният площад на Йорк бе претъпкан с хора. Но тия хора не просто стояха там, а всички те се движеха, блъскаха се един в друг и създаваха неописуема суматоха. Тази картина всъщност представляваше последните приготовления на провизиите, които графът бе разпоредил да се съберат. Оставаше само една нощ до уговорената среща с норвежците.

Малко по малко тълпата отстъпваше място на впряговете, чиито коли бяха препълнени с най-различни храни, съдове, та дори и оръжие. Не липсваха и грижливо натоварени ковчежета със здраво заключени капаци. За гражданите не бе трудно да отгатнат с какво бяха пълни тези сандъци, но градската стража упорито отклоняваше въпросите им и ги държеше на разстояние от тях.

Тази сцена бе наблюдавана от самия граф, който се бе подпрял на прозореца в собствените си покои. Спокойствието му бе нарушено от почукване. Моркар покани новодошлия и когато вратата се отвори, съзря на прага силуета на сър Редвалд.

— Какво има, сър? — попита го графът.

— Просто исках да ви уверя, че и моят дял ще бъде прибавен към откупа и то още тази вечер. Всичко е уредено — в сумрака на стаята обаче графът не успя да различи притеснението, което се прокрадна в очите на стария рицар. Шумотевицата от площада пък прикри неувереността в гласа му.

— Много добре — отговори му той. Бихте ли бил така добър утре сутрин да ме придружите до уговореното място.

— Разбира се, графе, нима забравихте, че и децата ми са в ръцете на тези варвари…

— А да, Милдрит — прекъсна го графа въздишайки. — Простете ми невниманието.

— На всички ни е тежко тези дни. Дано всичко да приключи по-скоро.

— Някакви вести от вашия пратеник? — попита Моркар, като се надяваше този път сър Редвалд да има някакви новини от слугата си.

— Опасявам се, че не. Вероятно Хенгист не е искал да се разкрива по пътя си на никой, затова сега нямаме вести от него. Но това е добър знак — ако го бяха заловили, нортмените непременно щяха да ни се похвалят.

— Знаете, че в деня на битката получих писмо от брат си.

— Да, спомням си — отговори рицарят.

— То бе от кралицата. Според досегашния развой на събитията, в него сестра ми е написала една добра и една лоша новина. Добрата е, че Копелето не се е появил и Харолд се е върнал в Лондон.

— Това е наистина добра новина. Щом кралят е в Лондон, може вече да е получил вашето съобщение. А лошата новина? Каква е тя? — попита нетърпеливо рицарят.

— Лошата, мой добри приятелю е, че е разпуснал войската си — при тези думи на графа, старият рицар сведе поглед надолу. — Разбирате ли, сър Редвалд, сега съдбата на цяла Англия е в ръцете на вашия слуга. Ако Харолд не бъде известен навреме, няма да е в състояние да се защити без армия.

Рицарят вдигна поглед и отговори:

— Не се съмнявам нито във верността му, нито в качествата му. И вие не се притеснявайте за това, а по-добре се наспете добре тази нощ. Утре ни чака важен ден.

— Ще послушам съвета ви, но първо бихте ли извикали брат ми. Иска ми се да уточним някои подробности с него. Харалд сега е в по-изгодната позиция, но утре трябва да преговаряме твърдо и да се опитаме да го забавим, доколкото можем. Дори и да се наложи част от заложниците да останат още няколко дни в плен. Наш дълг е да спечелим време за краля.

— Кралят е тук! — влетя в стаята един от приближените на графа и го повтори, по-точно извика, още няколко пъти. Двамата събеседници посрещнаха новодошлия с невярващи погледи, след което се спогледаха един друг. Отвън наистина врявата бе станала още по-силна.

Граф Моркар се обърна отново към прозореца и съзря брат си Едуин да държи за юздите кон, от който слизаше висок мъж в бойни доспехи. Още преди да види лицето му, графът позна, че наистина това бе Харолд Годуинсън. Обърна се към сър Редвалд, но той вече бе излязъл.

Старият рицар не губеше нито миг. Той тичаше с всички сили в посока към дома си, сякаш бе хлапак, бързащ за вечерята си. Пробивайки си път през тълпата, той едва не изблъска краля. Една ръка обаче го спря и предотврати това.

— Хенгист, — възкликна сър Редвалд — тичай след мен!

Слугата, веднага изпълни получената заповед и се втурна след рицаря. Въпреки че имаше на разположение няколко минути да размишлява, той така и не разбра какво чувство бе обзело господаря му. Хенгист почти не бе почивал по време на пътешествието си до Лондон, нито по време на връщането си обратно в Йорк, което го изтощи двойно повече. Но дори и без да е спал няколко дни, той пак успяваше да догони сър Редвалд.

Нахлувайки в дома си като някой разбойник, старият рицар се насочи направо към яслата с конете. С крайчеца на окото си обаче забеляза Алрик, който кротко седеше на креслото и мълчаливо наблюдаваше молитвата на майка си. Дори трясъкът на вратата не смути ни най-малко занятието на лейди Рикберт.

Малката Емма също коленичеше до нея, но за разлика от господарите си, се уплаши и скочи на крака. За краткото време, което прекара с Милдрит, тя много се бе привързала към нея, а откакто девойката бе отведена от дома ѝ, слугинята не си лягаше, без преди това да отправи молитва за съдбата на новата си господарка. Разбира се, не забравяше да спомене и Карл в тях.

Сър Редвалд се спря, отдъхна си за миг и с ръка повика Алрик при себе си. Двамата излязоха на терасата, оставяйки Хенгист да си почине, а лейди Рикберт необезпокоявана в молитвата. Рицарят покани сина си да седнат на стълбите и като се настаниха удобно, започна разговора:

— Успя ли да измъкнеш нещо от абата?

— Дори малко повече, отколкото вероятно ще ни трябва. Реших да се презастраховаме, за съжаление напразно — отвърна Алрик.

— Значи си разбрал за идването на краля?

— Разбира се, целият град говори за това. Видях и войската, която доведе със себе си. Дошъл е тук да се бие, не да преговаря. Прав съм, нали?

Сър Редвалд не отговори. Двамата прекараха в размишления неподвижно няколко минути, а накрая старият рицар стана и се приготви да влезе в къщата. Преди това се обърна към Алрик и му каза:

— Утре ще се присъединя към Харолд. Чувствам се възстановен от битката и ако утре Бог е с нас, този път ще пропъдим кучетата от благословеното си кралство веднъж завинаги. Така ще ги изненадаме, че няма да могат да посегнат на заложниците, дори и да посмеят — последните думи той изрече стискайки заканително десницата си в юмрук.

Алрик не възрази, просто стана и тръгна надолу по стълбите.

— А ти къде отиваш? Да върнеш парите? — попита го безразлично рицарят, сякаш те вече нямаха абсолютно никаква стойност.

— Не — отсече монахът. Бертвалд няма да разбере, че липсват, докато викингите не почукат на манастирските порти. Дори и те може да не успеят да намерят скривалището, в което ги държи. Отивам в лагера на нортмените.

— Това само ще влоши положението — възрази баща му. — Щом норвежците те видят с откупа преди уговорения час, веднага ще се усъмнят в намеренията ти. Може и да са варвари, но не са глупави. Веднага ще се досетят, че нещо не е наред и ще изпратят някой до тук да провери какво става.

— Откупът е добре скрит в този дом и засега тук ще си остане. Тръгвам без него — отговори монахът.

— Да не си полудял? Слушай, Алрик, отидеш ли сам и без пари, просто ще те задържат, увеличавайки броя на пленниците!

— Няма да го сторят, защото няма и да разберат за посещението ми. Нощта ще бъде безлунна — каза Алрик, оглеждайки добре облаците в небето, които се сгъстяваха все повече с всяка изминала минута. — С божията помощ, малко късмет и уменията, на които ме учеше като дете, може и да съумея да освободя Карл и Милдрит.

— Но хванат ли те, ще умреш! А не се съмнявам, че заложниците са добре пазени — отговори сър Редвалд силно развълнуван, след което посегна да спре Алрик. Но бе късно, защото монахът вече бе отстъпил няколко крачки назад.

— Нямаме друг избор — отговори Алрик. — А и всеки умира. В крайна сметка нали затова живее човек на този свят.