Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stiller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir(2016 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
zelenkroki(2017 г.)

Издание:

Автор: Макс Фриш

Заглавие: Щилер

Преводач: Венцеслав Константинов

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1978

Тип: роман

Националност: швейцарска

Печатница: „Димитър Благоев“, Пловдив

Редактор: Недялка Христова

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Христо Стойчев

Коректор: Ева Егинлиян; Бети Леви

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/158

История

  1. —Добавяне

Четвърта тетрадка

Не ми излиза от ума малката история с плата за костюм в телесен цвят, случила се в Генуа, която ми разказа вчера моят приятел и прокурор. Виждам Ролф — да го наречем тъй — например в нощния влак; той се е качил слепешката, безразличен накъде ще отпътува, доволен като беглец, доволен, че изобщо е успял да хване влак в полунощ. На път, мислел си той, може би ще понесе всичко по-леко, а и в никакъв случай не искал, след като в първия миг на ужас се бил държал съвсем прилично, да се мярка повторно пред очите на жена си. Пък и навярно е очаквал нещо от прекосяването на границата. Колкото по-далеч, толкова по-добре! И тъй, Ролф седял в нощния влак, пътник без багаж, седял сам във второкласното си купе. В Милано, на разсъмване, влакът останал задълго в безлюдната остъклена гара, някакъв италиански железничар похлопнал с чукчето си по колелата, а иначе целият свят, изглежда, сладко спял като Сибила — вече освободена от грижи, след като разказала всичко на съпруга си. В ума му се въртели планове, пълни с момчешка отмъстителност, а чакането в пустата гара го карало още по-осезаемо да чувствува безцелността на пътуването си. Изведнъж някъде изкукуригал петел, малко след него втори, после трети, накрая закукуригала цяла товарна композиция с птици, докарани тук за сутрешния пазар. После, когато колелата най-сетне наново затракали, Ролф въпреки всичко успял да заспи, като от време на време се пробуждал, но само от съзнанието, че с полуотворена уста лицето му има глупав вид, макар и да бил все така сам в купето. Той с все сили се мъчел да спи — колкото по-дълго спял, толкова по-голяма била надеждата, че като се събуди, всичко ще се окаже само лош сън. В Генуа вече греело слънце. Всъщност много изморен, тъй че му се щяло, подобно на просяците, да се просне върху стъпалата, Ролф застанал под аркадите на гарата — пътник без багаж, затова пък с ненужно палто, преметнато през ръка, небръснат — и се завзирал в уличното движение: по тесните пролази на сенчестите улички се носел вой на клаксони, с тракане и дрънчене преминавали трамваи, по тротоарите крачели тълпи хора, всички сякаш устремени към една цел: ето, значи, каква била Генуа! Вече си бил запалил цигара. А сега какво? През аркадите забелязал някакъв човечец, който се въртял наоколо му и не го изпущал из погледа си, вероятно сарафин, тъй че Ролф побързал да се махне. В някакъв евтин бар, сред хамали, шофьори на таксита и шумни просяци, той изпил чаша шварц-кафе, докато един мръсен и чорлав прислужник бършел каменния под между прекалено елегантните му обуща, и признал в себе си, че не изпитва каквито и да било чувства.

— Дали ще се разведем, или нещата ще се развият другояче, самата още не знам — казала тя. — Едничкото, което бих искала сега, е да ме оставиш на мира.

Друго изявление на съпругата му:

— Няма защо ти да ми даваш свободата. Та какво означава това? Ако ми е нужна свобода, аз сама ще си я взема!

Както изглежда, тъкмо това изречение било разярило съпруга до такава степен, че сега, в Генуа, посред бял ден, той си говорел сам на висок глас, без да съзнава накъде всъщност крачи. А и това нямало никакво значение. Вървял сред някакви складове, железопътни релси и бурета с катран. Да, имало дори моменти, когато гръмко ругаел своята съпруга, останала отвъд Алпите; ругаел я с изрази, които, колкото по-просташки звучели, толкова по-целебно му действували. Никога досега (твърди той) от устата му не били излизали тъй откровено груби и цинични думи. Страшно се смутил, когато неочаквано някой го заговорил. Не изпитвал ни най-малкото желание да се запознава с прелестите на Генуа. Ала никога през живота си не се бил усещал така беззащитен. Имал чувството, че по лицето му се четат всички объркани мисли, минаващи през главата му, и така не намерил сили да отпрати лодкаря, предложил му малка морска разходка из пристанището. Водата се оказала с оловносив цвят, като тук-таме преливали в различни оттенъци маслени петна. Ролф седял на застланата с окъсани възглавници пейка с гръб към италианския веслар, в напрегната поза като „Мислителят“ на Роден, глух, естествено, и с двете уши за обясненията, включени в цената. От борда на някакъв параход бликала гореща кухненска помия. По едно време преминали над потънал шлеп, чийто стоманен скелет, обрасъл с водорасли, стърчал застрашително от мръсните дълбини. Отдалеч долитали удари на чукове за занитване. Ролф, разбира се, възприемал всичко като на филм, цветен, дори с миризма, но филм — низ от събития, в които той не участвува. От време на време вятърът донасял до него накъсано и повтаряно от ехото бучене на корабна сирена, неизвестно откъде, неизвестно и защо, тъй като нито един от големите параходи очевидно не се готвел да отплува. Било горещо. Синкава воняща мъглица виснела над пристанището. Край тях с пукот преминала само някаква омазнена рибарска моторница, която разклатила шамандурите и зеленясалите им вериги зловещо се мярнали в мътната бездна. Тъй продължили да гребат покрай кейове и докове: всичко тук, все едно от дърво или камък, било почерняло от сажди и машинно масло. Поне времето минавало. Ту тук, ту там проблясвал коремът на мъртва риба, ветреело се моряшко бельо, от някоя каюта се разнасяла песен: имало всичко, което може да предложи една разходка из пристанището, дори сив военен кораб с кожуси на оръдията, планини от въглища с накацали бели чайки върху тях, а в далечината — градът, накамарен върху склона, Генуа, отново почти недействителна…

По-нататък Сибила заявила:

— Не желая повече да ме разпитваш! Срещнах един мъж, ето, казвам ти го, и той е много по-различен от теб. Сега наистина не мога да ти кажа нищо повече. Може би действително го обичам, още не зная. Тъй че те моля само за едно — да ме оставиш на мира.

Ролф приключил разходката си из пристанището с вид на човек, когото са хлопнали с дъска по главата и без да се пазари, заплатил, колкото му поискал мошеникът. Да пие вино, да се напие до забрава — това било сега едничкото му желание. Историята с плата — моят прокурор, естествено, я разказва много по-картинно от мен! — започнала още пред малкия ristorante[1], където към него се приближил американски моряк и го запитал за някаква улица. Откъде можел да я знае Ролф! Но морякът вървял по петите му; той говорел с неподправен американски акцент, тъй че Ролф едва го разбирал. Все пак проумял: в два часа — а вече минавало обед — морякът трябвало да отплува (действително един кораб в пристанището надувал сирените си), а пакетът, който носел, бил подарък за някакъв италианец, приятел от войната. Боже господи, Ролф сам бил в беда, ала изгубилият всякаква надежда моряк не го оставял на мира със своята крайно объркана история за омотания е канап пакет. Тъй като приятелят от войната явно вече не можело да бъде открит преди тръгването на стоящия безспорно под пара кораб, трябвало да се намери купувач — нямало никакъв смисъл да мъкне обратно в Америка такъв великолепен плат за костюм! Всичко това ни най-малко не интересувало Ролф. За да се отърве от момъка и час по-скоро да се добере до чаша вино, той махнал на първия попаднал му минувач — някакъв млад и ненабиващ се на очи генуезец, който може би знаел къде се намира въпросната улица, или пък имал нужда от плат за костюм. И баста! Ала забързаният генуезец, видимо недоволен, че го задържат, не разбирал английски, а морякът — италиански. Ролф трябвало да влезе в ролята на преводач. Тази работа никак не му била по вкуса, не за това бил пътувал цяла нощ за Генуа, а също тъй от ума му, естествено, не излизало и подозрението, че се опитват да го въвлекат в някаква предварително скроена мошеническа история. Но каква можело да бъде тя? А и неговият италиански бил също тъй жалък, както и английският му, при това нямало никакви изгледи двамата да докарат нещата до сделка, понеже младият генуезец проявил интерес към плата толкова, колкото и Ролф, и въобще изслушал цялата история с явна неохота. Ролф на два пъти направил опит да си тръгне, ала възбуденият моряк, който направо бил загубен без преводач, го връщал обратно. След дълги пазарлъци (през това време Ролф поне забравил за съпругата си) генуезецът им смигнал, с което засвидетелствувал готовността си за незаконна търговийка, и ги повел през разни тесни улички с многобройни стъпала и деца, през криволичещи оврази, изпълнени с пъстро пране и човешка врява, като накрая в някакъв тъмен проход между къщите се съгласил да разгледа плата за продан. Ролф запалил цигара, станал за известно време излишен като преводач — всичко се вършело безмълвно. Генуезецът, изпълнен със съзнанието, че е господар на положението и с това далеч по-несимпатичен от моряка, който постоянно поглеждал часовника си, изтеглил от пакета две-три нишки, облизал ги и ги огледал на слабата светлина, процеждаща се от сенчестите задни дворове.

— Е, чиста вълна, то се знае, не е! — заявил той. — Да има най-много петдесет процента! — Ролф превел, както и преди, донякъде смекчавайки изразите. — И тъй, тридесет хилядарки, последно!

Когато най-сетне се стигнало до разплащането, оказало се, че за съжаление генуезецът има само десет хиляди у себе си, за останалите трябвало да отиде до в къщи, а пък морякът нямал вече нито минутка време за чакане. Ами сега? Може би преводачът щял да помогне? Това било, разбира се, уловката, Ролф го съзнавал при цялата си разсеяност, но напук на всичкото си недоверие разтворил не особено натъпкания си портфейл — направил го не от съжаление към мнимия моряк, а от най-обикновен страх (той така казва) да не се покаже еснаф. Морякът — полублагодарен, полувбесен от това докъде са я докарали изнудвачите — пъхнал в джоба си смачканите трийсет хилядарки (двайсет от тях получени от Ролф), измърморил нещо за сбогом и хукнал. Било един и половина! Впрочем генуезецът, колкото и нагло да се бил държал с моряка, се показал към Ролф джентълмен — не искал да вземе пакета, нека го носел той, додето си получел лирите, един вид като залог: вече усещал недоверието на Ролф. И отново поели по улички на нищетата, Ролф със завързания пакет под мишница, докато накрая генуезецът, който през целия път обидено мълчал, казал:

— Mia casa, attenda qui, vengo subito![2]

Ролф видял някакъв доста поолющен портал в стил ренесанс; нямал и най-малкото понятие къде се намира, просто някъде в Генуа. От недалечното пристанище долитало дрезгаво бучене на параходна сирена. А може пък и да не било мошеническа история. Лятната обедна жега, която се усещала дори в тази сенчеста уличка с плесенясали от влага зидове, тишината, тъй като транспортните възли били далеч, сънливата му замаяност след нощта, прекарана във влака, но не само това: едва преди двадесет и четири часа Ролф пребивавал още в Лондон като участник в някакъв международен юридически конгрес, сетне (предния ден) доста неспокойният полет със самолета, вечерята с необичайно оживената съпруга, след това заключената врата на стаята й, нейното признание и така нататък, утринният здрач в Милано с кукуригащите петли — всичко това било малко множко за едно денонощие. А сега в тази уличка сред песен и нищета, където помията се стичала по стените на къщите, той отново прозрял, че действителността, макар и да я забравиш за известно време, не престава да си бъде действителност, не, отново и отново пред погледа му просто изниквало лицето й, озарено от щастието с друг мъж, и това съвсем не било лош сън, а чиста реалност, по-истинска от тази Генуа с нейните улички и дечурлига, с този зид отпреде му, който можел да досегне с ръка; пък и тази жега, дето постоянно го карала да разхлабва вратовръзката си, на всичко отгоре и този завързан с канап пакет, който просто бил длъжен да мъкне със себе си, явно, оставал му само един изход — да заспи, да потъне в тягостен сън, макар и с риск да бъде измамен от генуезеца… Било около четири часът, когато Ролф, моят прокурор, се пробудил, както си бил седнал до някаква стена с проклетия пакет на колене като възглавница. От генуезеца, който трябвало да му донесе лирите, нямало, естествено, и следа. В съседния двор играели деца, някаква майка крещяла: „Еторе! Еторе!“, друга — един тон по-високо: „Джузепина! Джузепина!“, а пък долу на уличката седял чужденец със златен часовник на ръката и напразно очаквал своите двадесет хиляди лири. Ролф се изправил. При по-близко разглеждане се оказало, че обраслият с мъх ренесансов портал, в който се бил шмугнал генуезецът, водел не към някакъв дом, а чисто и просто към съседната уличка. Ролф се заковал на мястото си, сякаш едва сега му станало ясно: „Сибила е в прегръдките на друг мъж, да, така е!“ Докато се вършела онази търговия с моряка, Ролф сегиз-тогиз попоглеждал младия генуезец и полусъзнателно преценявал дали Сибила е в състояние да обича тъкмо такива коси, такива уши, такива устни, такива ръце — всеки мъж можел да бъде онзи другият. Ролф знаел само едно: „Той е много по-различен от теб!“ Тъй че можело да става дума за няколко милиона мъже. Застанал вече от другата страна на неводещия за никъде ренесансов портал, Ролф всъщност почти се радвал, че повече няма да види младия и отракан генуезец. Наистина тази история му излязла доста скъпичко, оставал почти без пари. Но по-лошото било, че претърпял поражение, и то именно сега, когато заради съпругата си би искал да се държи като истински мъж, да, това било по-мъчително от загубата на двадесет хиляди лири, било непоправимо! Не се решавал дори да погледне какво има в завързания пакет с така наречения плат за мъжки костюм, оставен му като залог. Във всеки случай сега можел да мисли само за някой евтин хотел, където не би направило прекалено голямо впечатление, че целият му багаж се състои единствено от този вързоп. И така, Ролф се озовал в една хотелска стая с тапети на цветчета, плувнал в пот и доста безпомощен — не знаел какво да прави в тази Генуа. Хвърлил омотания с канап пакет в гардероба, налял от каната вода в легена и се опитал да се измие без сапун, без четка за зъби, без сюнгер…

В Генуа останал четири дни.

Ролф (така казва самият той) никога и не допускал, че бракът му, неговият собствен брак може да се разруши, както толкова други наоколо. Не виждал никакви причини. Той обичал Сибила и живеел през онези дни изцяло с убеждението, че е разрешил проблемите на брака, така да се каже, по свой собствен начин. Наистина брак в класически стил, моногамия, техният отдавна вече не бил. Но станалото станало, затова пък Сибила имала детето, заменило й през първите години много неща, хлапакът се наричал Ханес. Животът им, разбира се, не бил този, за какъвто мечтаела Сибила, но затова пък не бил и ад — просто брак като много други и те всяка година правели заедно очарователно пътешествие, да речем до Египет. Мисълта някога да се разделят изобщо им била чужда и каквито и неволи да ги сполетявали, и той, и тя очевидно имали чувството, че в основата си могат напълно да разчитат един на друг. Срещу флирта, който Сибила демонстративно завързала на един бал с маски, Ролф не възразил, проявил великодушие към своята мила съпруга. Тъкмо тогава имал други грижи — пред него стоял въпросът да бъде или да не бъде прокурор, все таки важно решение, а пък че Сибила между другото излизала на разходка със своя маскараден Пиеро, почти не занимавало съзнанието му; Ролф дори не попитал за името му. А и открай време той поддържал мнението, че бракът не бива да се схваща в ограничен еснафски смисъл: очевидно, както вече казах, той си бил изградил цяла съвсем сериозна теория за свободата, допустима в един брак. Сибила я наричала „мъжка теория“ и, изглежда, не можела да се примири с нея, макар да била основана върху знания от различни клонове на науката и, от само себе си се разбира, предполагала пълно равноправие между мъжа и жената; тъй че съвсем не представлявала, както често казвала Сибила, само остроумно мъжко оправдание, не само това. Ролф се отнасял към въпроса твърде сериозно; от своята юридическа практика той познавал окаяността, тартюфското лицемерие на всяко схващане за брака, несъобразено с действителността, и се окрилял от идеята за един жизнеспособен брак, за достоен съвместен живот без преструвки и самозалъгване. Ролф можел с часове да излага възгледите си — Сибила наричала това „лекция“, — ала запитвал ли я за нейното мнение, а я питал постоянно, защото Ролф не желаел да й налага някаква собствена доктрина, Сибила отвръщала с чисто женския аргумент, че животът не може да се разреши с теории… Маскарадният Пиеро, види се, все пак го е безпокоял, макар и негласно, а може би дори и подсъзнателно; изведнъж Ролф решил да строи къща, а да имат собствен дом било именно открай време съкровената мечта на Сибила и ето че Ролф, човек на делото, вече купил и парцела. Сибила се държала странно. Тя знаела този парцел, още преди години заедно го били избрали; сега Ролф го бил купил, а Сибила не подскачала от радост. Не минала и седмица и той вече поканил на чаша шварц-кафе младия архитект, някой си Щурценегер — запален привърженик на крайния модернизъм, което изправило необичайно разсеяната съпруга пред необходимостта да уточни желанията си. Обща спалня или отделни спални например — и всичко трябвало да се реши в момента. Докато обсъждали подробностите (така казва моят прокурор), иззвънял телефонът. Сибила, както обикновено, вдигнала слушалката, изведнъж замълчала, отговорила само „не“ и „да“ и пак „не“, бързо затворила и заявила, че било грешка, явно много смутена. „Е, да — помислил си Ролф, — маскарадният Пиеро!“ и обсъждането на проекта продължило; сега Сибила се мъчела да покаже жив интерес към всичко, но каквото и да й предложели, приемала го без възражения, тъй или иначе, нямало значение, сякаш изобщо не възнамерявала да се нанася в новия дом. Докато допивал своето шварц-кафе, младият архитект (моят прокурор вече не си спомня в каква връзка) заразказвал за някакъв ескимос, който в желанието си да се покаже гостоприемен към един бял пришелец, му предлага накрая дори жена си и понеже гостът не се възползува от случая, до такава степен се засяга на чест, че го хваща за гърлото и блъска главата му в стената на колибата, додето онзи пада мъртъв… Всички, разбира се, избухнали в смях. След това младият архитект разказал друга забавна история, случила се с приятеля му Щилер по време на гражданската война в Испания. Тогава моят прокурор за първи път чул името Щилер. Историята от Испанската гражданска война той почти е забравил, имало нещо за някаква руска винтовка, която направила засечка. Затова пък много добре си спомня, че съпругата му, допреди тъй разсеяната Сибила, се заинтересувала извънредно много от тази руска винтовка. А когато архитектът си тръгнал, тя дълго си тананикала нещо из стаите; Ролф свързал радостта й с предстоящия строеж, но все пак не можал да удържи забележката:

— Май си влюбена? — Сибила не отрекла. — Младият архитект ти харесва, нали? — Това, разбира се, било шега.

— Така ли мислиш? — попитала тя.

— Признай! — казал той.

— Причиняваш ми болка! — казала тя. — Добре, признавам, само ме пусни!

Всичко това било шега, както вече казах, а Ролф бързал за работа. Сибила вдигнала трите кафени чашки на подноса и с това въпросът бил приключен.

Четирите дни в Генуа.

Това били навярно (тъй смята моят прокурор) най-жалките и най-усилни дни в живота му, но не и най-безполезните. Опознал много неща: открил в себе си неподозиран дотогава наплив от сантименталност — напил се до такава степен, че трябвало да го изхвърлят от ресторанта, разхлипан като дете, целия облян в сълзи; сетне своята примитивност — зазяпвал се подир всяка що-годе чиста фуста и с часове се тешал с мисълта за най-евтино отмъщение; след това еснафското си тесногръдие — за четири дни и четири нощи (така казва той) изпитал само за минути истинска скръб, хвърлила го на колене в една хотелска стая с тапети на цветчета, без това да е поза или пък следствие на алкохола, душевна болка, изпепелила докрай и упреците, и самосъжалението; но най-вече проумял своята неспособност да обича жена, ако не е за нея идол, да обича, без да очаква благодарност, внимание, възхищение и така нататък. Какво мъчение! Без да се съблича, той се търкалял в железния креват, пушел и се терзаел с безсрамни подробности в представата си как съпругата му се отдава на другия; всъщност това не било истинското мъчение, а само отпускане на нервите, което охотно си позволявал. По-угнетително било прозрението, принудителното самопризнание, че досега само се е заблуждавал относно широтата на чувствата си, относно степента на душевната си зрелост. Дори волята му (така казва той) не издържала на това изпитание: бил заминал, без да каже нито думица, но впоследствие не можал да се сдържи да не изпрати на секретарката си затворено писмо, което тя трябвало да връчи на съпругата му, само в случай че Сибила го потърси, писмо с адреса му, ако тя се озове в беда. Както изглежда, за четири дни тази беда не я сполетяла. Липсата му не се чувствувала, виж ти! Ден след ден, винаги половин час след пристигането на влаковете от север, той се осведомявал в службата „Post restanta“[3] дали няма за него писмо, напусто! Междувременно преживял и часове, изпълнени с бодро достойнство, положително; четял мемоарите на Чърчил, и то на английски; като празноскитащ, добре избръснат турист седял на утринното слънце, отпивал от червеното кампари и прониквал зад кулисите на Втората световна война, без дори, както сам признава, да поглеждал часовника си, но в същност очаквал само едно — да почувствуват отсъствието му и да тръгнат да го дирят с всички средства, да, нямало да го изненада, ако някъде из улиците на Генуа срещнел разкаяната и търсеща го Сибила. Нейното „презрително“ мълчание, което за него се въплъщавало в мраморна зала на италианска пощенска служба, го карало винаги да пребледнява; колко пъти още тази жена го принуждавала да прави все същото откритие: че е неспособен да живее според собствената си теория! На четвъртия ден, най-после, пристигнала телеграма. Едва не получил колапс, краката му се подкосили като на току-що спасен човек, съборен от внезапно отпускане на нервите, той приседнал за известно време, преди да отвори телеграмата, морно-кротък от облекчение, пък каквото и ще да пишела съпругата му. Ала телеграмата съвсем не била от жена му; просто секретарката искала да знае кога възнамерява да се завърне. Това му стигало! Той избухнал в смях. Случката му подействувала (така казва той) като силно студен душ. Накъсал телеграмата на парченца, хвърлил ги в кошчето за боклук и без много да му мисли, решил да замине с първия влак. Обаче за да плати хотела си, не му достигали тъкмо онези двайсет хиляди лири. Ами сега? Трябвало да се опита, все едно къде и как, да продаде американския плат за мъжки костюм, оставен му като залог, и то колкото се може по-скоро! По обед тръгвал най-подходящият влак. Само да не пътува пак нощем! Било около десет часът предиобед, когато Ролф, донякъде смутен от раздърпания вид на пакета под мишницата си, преминал през хола на своя хотел не без колебания, естествено, но все пак решен да намери някой дрехарски магазин, някой по-евтин, разбира се, където да продаде злополучния плат. Отново било жега, той плувнал в пот, но не свалил вратовръзката си, за да прави по-добро впечатление. Полуарогантният-полусъболезнователният тон, с който го отпратили в първия магазин, го накарал да се отправи към някой по-скромен квартал. Вече ударило единадесет, а едва в четвъртия магазин не го прогонили още от вратата и за първи път му позволили да развърже пакета; на Ролф провървяло — в магазина нямало клиенти. Собственикът, бледо конте с мустачки, едва погледнал крайчеца на американския плат за мъжки костюм и се изсмял в лицето му. Но Ролф не търсел печалба, той искал само да си възвърне поне част от изгубената сума, за да може да плати хотела си; платът бил евтин, може би дори прекалено евтин, ако се съдело по държането на контето с мустачки, което продължило да си чете вестника, сякаш Ролф вече не съществувал. И тогава Ролф за първи път заговорил не за изключително изгодната сделка, а за действителното си положение. Без да прояви ни най-малък интерес, без дори да изрази най-необвързващо човешко съчувствие, момъкът не преставал да шумоли с вестника си и да се прозява от скука, докато Ролф не си тръгнал с пакета под мишницата. Сега в душата си усещал омерзение и без да си представя самоуверено-щастливото лице на съпругата си. В същност, съдейки по видяния крайчец, платът бил доста мизерен, твърд на пипане, всичко друго, но не и вълна, и дума не можело да става за „петдесет процента“, при това десенът бил такъв, че сам той (моят прокурор) за нищо на света не би го носил, нещо просташки дребнаво, на всичко отгоре в телесен цвят! Върху стъпалата на някаква старинна църква, наобиколен от гукащи гълъби, сиви с преливащи в синьо, зелено и виолетово гушки, Ролф проседял известно време, за да събере мислите си и разсъди как да излезе от положението или поне да се опита. Зад него се извисявала бароковата фасада, достойна за съзерцание до захлас; Сибила разбирала от тези неща повече от него. Сега вече нищо не му пречело да смъкне вратовръзката си и запретне маншетите на ризата си (и без това навярно вече достатъчно мръсни) под ръкавите на сакото. Усещал се почти щастлив, че жена му не го гледа в този момент, останалото човечество нека се пулело, колкото си ще! Горните волути на бароковата църква, озарени от слънцето, проблясвали с яркия си охрен цвят на фона на небесно-морската синева и оттам се разнесли камбанни удари, възвестяващи дванадесет часа. След два часа заминавал неговият влак. Трябвало да снеме от ръката си своя златен часовник, правилно!, преди да се отправи към вехтошарите в пристанищните улички, където стоката е накачена направо по изронените зидове: ризи, панталони, чорапи, шапки. Сега вече трябвало да спасява (така казва той) не толкова лирите си, колкото загубеното си самоуважение, което за него се олицетворявало във все по-раздърпания пакет под мишницата му. Защо не бил отишъл веднага при тези вехтошари! Усещал се изпълнен с бодрост и увереност като никога в това жарко пладне, едва ли не развеселен от преживяната история — готов анекдот за някоя вечер в приятелски кръг; той си подсвирквал, по-точно казано: чувал се как подсвирква, макар в себе си да съзнавал, че положението му никак не е розово. Крачел из някаква пристанищна уличка, квартал на юмручното право. За да не отнесе боя като измамник, тук, където вече нямало полиция, Ролф развързал пакета и в една тъмна пресечка разгърнал плата, за първи път, за да се увери дали наистина стига за мъжки костюм. Проверил, в дължината, всичко било наред. Тъй че Ролф отново сгънал проклетия плат, което не било съвсем лесно, ако не искал парчето да омете паважа и сетне да смърди на урина. След това се приближил до първия вехтошар и като начало запитал как може да се иде оттук на гарата, предложил цигара и приветливо му доверил, че разполага с плат за костюм, купен предния ден с намерение да го ушие при някой италиански шивач, но, както става в живота, днес изведнъж телеграма, налага се веднага да замине, сетне ругатни по адрес на митническите разпоредби, които не разрешават износа на платове — стъкмил някаква дълга и глупава история, която му изглеждала хитроумна, едва ли не ориенталска. Ала собственият му костюм, очевидните останки от ръбове по панталоните му, прекалено елегантните му обуща, да не говорим за златния пръстен-печат, който, естествено, веднага се набил на очи, не предразполагали в този квартал към дружелюбно доверие. Все пак му позволили да разгърне плата за продан, което той сторил под открито небе. Две-три жени с бозаещи кърмачета на гърдите следели сделката с недоверчиво-любопитни погледи, които смущавали Ролф. Вехтошарят — старец с кафяви зъби и дъх, вонящ на чесън — дълго опипвал плата, което изпълнило Ролф с плаха надежда, толкова плаха, че не се осмелявал да назове някаква цена, а сам попитал вехтошаря колко дава.

— Niente![4]

Ролф бил готов да се задоволи и с хиляда лири, хиляда лири за самоуважение; и за да получи поне тази сума, поискал две хиляди, като последна цена.

— No![5]

— Е, добре, нека са хиляда!

— No!

— Е, колко тогава?

— Niente!

Жените с кърмачетата захихикали и се отдалечили. Ролф отново загънал плата. Виж, за пръстена, казал вехтошарят, щял да му даде трийсет хилядарки. Ролф се разсмял. За прекалено елегантните му обуща вехтошарят предложил, без дори да ги опипа, седем хиляди лири, сякаш той (моят прокурор) можел да си иде в къщи бос. Да, нищо не му било спестено в тази Генуа! Най-сетне му останало само едно — да подари плата. И то колкото се може по-скоро! Да речем на младежа, който стоял до колоната за обяви и свирел на устна хармоника, очевидно безработен — на паважа се валяла празната му шапка. Но в последния миг Ролф забелязал черния дървен крак под панталона и не посмял да го заговори. Значи, нататък! Някакъв малък дрипльо, който просел цигари, и един грохнал дядка с внуче в овързана с тел детска количка също не му изглеждали особено подходящи. Да подариш плат, който ти сам в никакъв случай не би носил, се оказало доста трудна работа и Ролф обходил надлъж и шир целия квартал, чиято нищета била всичко друго, но не и живописна. В каква мизерия тъне по-голямата част от човечеството, всеки път изпитваш шок, когато го осъзнаваш! Ролф се спрял, изведнъж почувствувал цялата еснафщина на потребността си да прояви справедливост, да открие човека, заслужаващ неговия подарък, и решил да свие в най-близката уличка: първият срещнат щял да получи един плат за мъжки костюм, и баста! Първият срещнат се оказала една млада жена с хлопащи чехли. Значи, нататък! Следващият бил някакъв полицай, който в ролята на футболен съдия надувал свирката си и сетне уличката свършвала. На малкото празно място с дърво по средата малчугани ритали топка; Ролф само пречел, отвличал вниманието на вратаря и очевидно станал причина за автогол и с това предизвикал ожесточена разправия между отборите. Значи, нататък! Едва влачел крака от умора; подир четиридесет минути заминавал влакът му. Но какво да прави с пакета? От една подозрителна и изпълнена с глъч кръчма се измъкнал, полюлявайки се, някакъв пиян, твърде разгневен и опасен, за да му прави подарък. Разбира се, Ролф можел просто да хвърли вързопа на пътя: капитулация! После дълго обикалял около един сляп просяк с протегната ръка. Не, и тук не вървяло! В края на краищата можел да плати сметката си в хотела и по пощата, по-късно; а и палтото му било останало в стаята. И изобщо работата съвсем не била в това дали може да плати сметката си или не, разбира се; всичко се свеждало до този омотан с канап вързоп — как да се отърве най-сетне от него! Защо наистина не го захвърлел? И Ролф се опитал. Нищо по-лесно от това, мислел си той, да изгубиш един пакет. И все пак усетил туптене в слепоочията, когато най-после, заставен от разума си, изпълнил намерението си. В тълпата, спряла пред червената светлина на един светофар, Ролф изпуснал пакета на тротоара, после се промъкнал през навалицата до отсрещната страна на улицата и вече се мислел за спасен, защото полицаят-регулировчик надул свирката си, светлините се сменили и улицата зад гърба му била вече блокирана. Най-сетне ръцете му били свободни, какво облекчение! Ролф отново се радвал на живота, сякаш и със Сибила не се било случило нищо. Запалил цигара и дори не се извърнал да види какво е станало с кошмарния пакет, пък и това не било необходимо, защото някаква млада, бедно облечена и твърде красива жена го подръпнала за ръкава и предала на разсеяния господин изпуснатия пред очите й вързоп. Ролф не посмял да отрече, че раздърпаният пакет, загънат в мръсна хартия и омотан с евтин канап, който едва-едва държал, е негова собственост. Нима бил обречен да мъкне през целия си живот този плат в телесен цвят? Оставали още десет минути до заминаването на влака му, а Ролф се въртял на перона с пакета под мишница, безпомощен като никога. Оставали още пет минути… Капитулацията (той така го нарича) Ролф отлагал до последната минута: вратите на вагона вече били затворени, когато той скочил на стъпалото, а влакът тъкмо потеглял. Чак до Милано Ролф престоял в коридора, сякаш празните места в купетата не били предназначени за хора като него — изоставени съпрузи и бегълци от хотели, неплатили сметката си. Какво ли щяла да му каже Сибила? Естествено, той все още надценявал прекомерно потребността й да се занимава с него. След Милано в коридора се появил още един пътник, тъй че Ролф вече не бил сам. Човекът — също швейцарец — го заприказвал дружески-фамилиарно, както разговарят обикновено земляци, срещнали се в чужбина. За щастие скоро прекосили границата. След Киасо Ролф седнал във вагон-ресторанта и през цялото време гледал навън през прозореца, за да скрие лицето си от случайни познати, намиращи се във влака. И през ум не му минавало, че тъкмо с тази си поза — извърнат постоянно към прозореца, дори когато преминавали през тунел — навярно привлича всеобщото внимание; разпалената му фантазия на човек, измъчван от самосъжаление, нижела пред очите му картини, каквито не бил виждал при нито едно пътуване досега — пейзажът извиквал в съзнанието му миналото, най-вече миналото, като всяко събитие, всяко преживяно щастие, всеки смислено прекаран час се свързвали със Сибила. Останалото било плява, не си струвало дори да се мисли за него. Някак изведнъж Сибила се била превърнала в единствен смисъл и съдържание на живота му и ето че сега този съкровен смисъл бил притежание на някакъв друг господин, бил прехвърлен върху някой маскараден Пиеро, някой генуезец с черни като катран коси, някой млад архитект или върху бог знае кого още; просто бил прехвърлен и точка. След Гьошенен заваляло и дъждът зашибал по стъклата на прозорците. Най-добре ще е, мислел си Ролф, изобщо да не дава на Сибила да разбере нищо; неговото самообладание щяло да я преломи. Достатъчно било само да си припомни безсрамно-щастливото лице на Сибила и самообладанието му тутакси укрепвало, е да, като реакция на нейната физиономия, която била не само щастлива и дори чужда от щастие, не, лицето й било оскърбително-присмехулно, някак дръзко и тържествуващо над него; сега само това липсвало — да започне с упреци, Ролф с неговите теории; та тя щяла да му се изсмее в очите и цялата й гавра щяла да излезе наяве. Твърдост — това било единственото, което сега му оставало, непреклонна твърдост без негодувание, без жалби и обвинения, ала твърдост, додето тази жена над жените падне на колене. Решението било взето и ето, вече в далечината заблестяло родното езеро. Обмисляйки своето бъдеще с тази жена над жените, Ролф дори започнал да си подсвирква във вагон-ресторанта, но щом се усетил, то се знае, спрял и припряно замахал на келнера, сякаш с плащането на сметката си щял да се озове по-скоро в Цюрих. Ами ако бъдеще изобщо вече не съществувало? Ако Сибила не живеела у Ролф, а у онзи, другия? Тоест: ако Ролф останел сам в празния апартамент, насаме със своята твърдост? Тъй седял той, докато влакът навлизал в гарата, опрял ръка в стъклото на прозореца, все още изпълнен със страх, че някой може да го подръпне за ръкава и отново да му връчи разпокъсания пакет с плата за костюм в телесен цвят…

 

 

Сибила (съпругата на моя прокурор) вчера малко след полунощ родила момиченце, почти три килограма и половина. Той е побъркан от щастие. Помолих го да прати на жена си цветя от мен, някога по-късно ще му ги платя. Вероятно ще забрави.

 

 

Все пак продължавам да протоколирам:

Когато в онзи ден Ролф пристигнал от Генуа и слязъл на перона на централната цюрихска гара, без палто, тъй че навярно се набивал в очи и Сибила лесно би го забелязала, ако се намирала сред посрещачите, той, разбира се, веднага си казал, че е невъзможно Сибила да го очаква на гарата, та тя не знаела нищо за неговото пристигане, а и Ролф не си въобразявал, че тя ще тръгне наслуки да посреща всеки международен влак. Но за всеки случай, понеже щяло да бъде просто прекалено глупаво да се разминат, той се озъртал сред посрещачите. В Цюрих валяло дъжд. Ролф постоял под един навес и погледнал в портмонето си, за да разбере дали все още може да си позволи да вземе, както обикновено, такси. А сетне, когато таксито спряло пред техния дом, той разбрал, че всичко е далеч по-лошо от очакваното. Нещо повече — било непоносимо. Дори само неувереността чий е сега апартаментът — негов или неин — го карала да се бави в колата. Докато вдигал яката на сакото си, за да може да пребяга под дъжда до входа, той хвърлил поглед към техния апартамент и всички унижения от пътешествието му се сторили нищожни в сравнение с мига, в който зърнал тъмните прозорци на жилището. Било късно, но далеч не и полунощ. Може би тя вече спяла? Все пак Ролф продължавал да седи в таксито, въпреки че шофьорът не преставал да му досажда с въпроси дали не са сбъркали адреса, ще продължат ли по-нататък. Освен това Ролф бил небръснат, а в такъв вид не можел да се появи пред съпруга, която сега обича друг. Та нима бил забравил простия факт, че Сибила обича друг мъж? След хаоса от всевъзможни чувства, които при цялата си мъчителност все пак го разсейвали, сега пред него отново се изправяла гробовно пустата действителност и Ролф усещал как не е по силите му да чуе от устата на прислужницата им италианка, че синьората е заминала за няколко дни. Защото сега всичко било възможно. Може би горе в апартамента се търкаляла малка бележчица: „Връщам се по всяка вероятност в понеделник, сърдечни поздрави, Сибила. Не забравяй, моля те, да платиш наема.“ Или пък само: „Не забравяй, моля те, да платиш наема. Сибила.“ Ролф се върнал в града със същото такси, тъй като през онази вечер не се решил дори да се обади по телефона у дома си. Да преспиш в хотел, когато си в собствения си град, представлява винаги нещо като сензация и Ролф се наслаждавал на това, въпреки мрачното си настроение, въпреки че освен сензация тук имало и несигурност, и възбуда — сънувал луди сънища.

На другия ден, било неделя, дъждът престанал и Ролф решил най-напред да се разходи до строежа на новия им дом — свежо избръснат, но все тъй без палто. Мястото се намирало на едно възвишение извън града: досега Ролф бил идвал тук само с кола. Пеша това се оказало цяла екскурзия. Постройката още не била изкарана до покрив; при последното му посещение тъкмо изливали горната бетонна плоча, а съпругата му още не била стъпвала на строежа. Сега разбирал защо тя почти не проявявала интерес към новия дом! Ролф нямал вид на собственик — стоял с ръце в джобовете на панталона си и се усещал неловко, когато неделни излетници прекосявали парцела; разглеждал бъдещите стаи на къщата, които макар и още в незавършен вид, вече можели да се различат: стаята, водеща към градината, с големи остъклени врати, петте стъпала към верандата, кабинетът му с изглед към езерото, двете еднакви спални една до друга — всичко в съответствие с проекта, дори терасата била вече бетонирана. Навсякъде се търкаляли строителни материали: рула покривна мушама, дялани камъни за извеждане на комините, торби портланд-цимент, резервоар за нафта от отоплителната инсталация, тухли за малките междинни стени, чугунени тръби и всевъзможни предмети, предназначението на които не можело да се отгатне, но по всичко личало, че работата напредва; въпреки това Ролф имал по-скоро чувството, че се намира сред развалини. За беда на всичко отгоре се появил и младият Щурценегер, архитектът, със сгъваем метър в ръка. Щурценегер, въодушевен от своя строеж, не можел да си позволи почивка дори в неделя и като всеки въодушевен човек изглеждал по-красив и по-симпатичен от всякога. Ролф крадешком го наблюдавал. Без съмнение този Млад Щурценегер бил много по-различен от Ролф, при това по-млад. Двамата се катерели по купища талпи, тръби, завирали се под дъсченото скеле на терасата, от което капела вода, прескачали кафеникави локви. Ролф трябвало да опипва различни видове варовик, за да направи своя избор, а младият Щурценегер обяснявал ли обяснявал, без пощада. Ролф разглеждал преди всичко неговите уши, нос, неговите устни (това му било непоносимо!) и ръцете му. „Защо пък не?“ — мислел си той и въпреки положението избрал най-евтиния варовик за облицовка. Нима този млад човек не забелязвал, че къщата е вече за продан? Не, той не забелязвал нищо, бълнувал за пространствени решения с особено въздействие и на всичко отгоре очаквал въодушевление и от Ролф, който изведнъж си спомнил за последната си вечер със Сибила. Сибила, тази лицемерка, го била посрещнала на летището и единственото, което можела да разкаже по време на вечерята на своя завърнал се в къщи съпруг, била някаква дълга история за късмета на този млад Щурценегер, получил великолепна поръчка някъде в Канада. Нима това не било улика? Ролф, разбира се, не казал нищо, напротив, изслушал с внимание обясненията, отнасящи се до серпентините на лъчистото отопление, и се наслаждавал на мисълта (сега у него се била развила необикновена потребност от вътрешни наслади), че Сибила ще продължава да живее в неведение, докато на него отдавна всичко ще му е ясно. Наистина, още не било съвсем така, ала този млад архитект стоял под подозрение, колкото и непринудено да се държал със своя жълт сгъваем метър в ръка.

Щурценгер не пожелал да се лиши от удоволствието да откара до в къщи своя работодател. Когато в колата той сам заговорил за лудия си късмет, че следващият му строеж ще бъде една голяма фабрика отвъд океана, в Калифорния, Ролф го прекъснал:

— Жена ми каза Канада.

— Не — рекъл Щурценегер, — Калифорния.

Тук нещо не отговаряло, но Ролф бил твърдо решен да не издава чувствата си: никой нямало да го види такъв, какъвто той сам се бил видял в Генуа. Било от стеснителност да се появи сам пред Сибила, било от желание да демонстрира самообладание, той настойчиво поканил Щурценегер да пийнат по един аперитив в онази неделна заран… Сибила си била в къщи, виж ти, у дома имало и чинцано, и джин, и дори солени бадеми. Неговата съпруга, тази жена над жените, която начаса разиграла комедията на неделна семейна идилия, и неговият архитект, този млад момък, получил фантастична поръчка в Канада, където Сибила щяла с удоволствие да го придружи, изглеждали на Ролф съвсем възможна двойка, дори твърде убедителна, елегантна двойка. А че двамата упорито продължавали да си говорят на „вие“, никак не му правело впечатление. И изобщо какво значение имало, по дяволите, дали този Щурценегер или някой друг прегръща жена му — сега за Ролф било важно да види съпругата си редом с някой млад, безгрижен и жизнерадостен мъж и да не полудее в същия миг при мисълта, че Сибила се прегръща именно с този Някой…

 

 

Моят прокурор, както вече отбелязах, разказва тази история далеч по-нагледно. Но когато между другото го запитах какво все пак е станало тогава в Генуа с плата за костюм в телесен цвят, той ми отговори неохотно, кратко и с недомлъвки. Ако съм разбрал правилно, в края на краищата той захвърлил разпокъсания пакет в някаква обществена тоалетна на гарата.

— Вярвайте ми — смее се моят прокурор, — трябваше да минат години, за да престана да сънувам този пакет!

(Но защо впрочем той е така откровен с мен?)

— Навярно не е много редно — казвам аз — да разпитвам своя прокурор, но ако все пак ми разрешите още един въпрос: вашата съпруга не ви ли каза кой е бил нейният приятел?

— По-късно да. Много по-късно.

— Кога?

— Когато всичко беше свършило — казва той, — когато онзи изчезна безследно.

— Смешно — отбелязвам аз.

— Е да — усмихва се той, — тогава и двамата бяхме доста смешни, във всеки случай жена ми и аз.

 

 

Цяло едно лято Ролф се терзал в стремежа си да докаже на Сибила, че е останал верен на своята теория и следователно й предоставя пълна свобода. А пък грозящата ги опасност от също тъй пълно отчуждение Сибила трябвало да поеме върху своя гръб поради горделивото си изявление: „Няма защо ти да ми даваш свободата. Ако ми е нужна моята свобода, аз сама ще си я взема!“. Тъй че като лайтмотив на неговото самообладание звучала мелодията „Моля, мила моя, да бъде както ти искаш!“ Въпреки всичко те прекарвали навярно прелестни вечери сред радушната среда на общи приятели, които се правели, че нищо не забелязват, а може би и наистина нищо не забелязвали; после отново нервни избухвания по дребни поводи. Все пак двамата посещавали заедно концертите от Международните музикални седмици в Люцерн, също както преди, разхождали се под ръка из фоайето и това не било лицемерие нито за пред хората, нито за тях самите; изведнъж отново им било приятно да са заедно. Ролф все таки бил съпругът и макар да не предявявал мъжките си права, ползувал се от известни предимства, например можел да се показва навсякъде под ръка със Сибила. Самата Сибила дори била твърде доволна, че Ролф, вече прокурор, се движел с нея под ръка из фоайето. Затова пък на маскарадния Пиеро бил даден хандикап[6] във всички останали, нелегални ситуации и това било първият случай в живота на Ролф, когато от този прословут хандикап се ползувал не той, а противникът. В минути на особено добро настроение, може би, Ролф си позволявал сегиз-тогиз някое иронично подмятане, което проблясвало като светлик на далечен маяк и същевременно напомняло и на двамата — в случай че са го забравили в разходките си под ръка — за опасните подводни рифове. До разправии, изглежда, не се стигнало. И все пак двамата брачни партньори навярно не си пожелавали второ подобно лято. Сибила живеела както преди в един апартамент с Ролф; каквито и да било промени щели да изплашат роднините им, а от това щял да последва ужас, какъвто Сибила — макар и да не изпитвала никакви угризения на съвестта — трудно можела да понесе. Изричното й желание, по-скоро изискване, след като Ролф се завърнал от Генуа, било: „временно — както тя се изразила — всичко да си остане външно постарому.“ Наистина така тя можела да се изплъзва от неговия надзор само за някой и друг час през деня, но помежду им оставала някаква отвратителна половинчатост. А че вината за тази половинчатост, тази задушаваща всичко половинчатост, ставаща с време по-нетърпима и от най-дивия скандал, Сибила приписвала единствено на Ролф, било навярно твърде безразсъдно, за да се изрече с думи; ала тя чисто по женски все пак трупала всичко върху него, да, понякога го гледала с такъв поглед (така казва Ролф), сякаш не можела повече да го понася, сетне се втурвала в стаята си, за да се нареве — при заключена врата!, а пък Ролф слизал в зимника, да си донесе бира. Но защо тя в действителност не си взимала тази нейна свобода, щом толкова й била нужна? Ролф й задавал този въпрос съвсем не с цел да я уязви. Защо двамата чисто и просто не заминели някъде, клетата му съпруга и нейният маскараден Пиеро? Защо не се решавали на подобна стъпка? Ролф не разбирал. „Тъй далеч не ще да са стигнали в тази своя страст“ — мислел си Ролф и към есента вече наистина добил чувството, че в себе си е преодолял тази история.

През септември той поел работата си в прокуратурата.

През октомври къщата била завършена; в общи черти младият архитект бил доволен от работата си, ех, това и онова сега вече щял да направи по друг начин, но тъкмо тези неща се нравели най-много на домопритежателите, както на Сибила, така и на Ролф, докато други решения ги хвърляли в недоумение, затова пък именно те предизвикали множество ласкави отзиви в едно архитектурно списание, където публикували снимки на техния дом. Както и бил обещал Щурценегер по време на онзи техен първи разговор на чаша шварц-кафе, постройката била в ултрамодерен стил. Не може да се каже, че тя не харесвала на Ролф, но не може и да се каже, че му харесвала. Ролф се отнасял към младия архитект с предубеждение, едва ли не му се зловидело, че неговият дом, домът на Ролф, спечелил толкова похвали. Веднъж в кафенето към Ролф пристъпил непознат господин, представил се като редактор на архитектурното списание и го поздравил за смелостта, която бил проявил като домопритежател, поднесъл му приветствия едва ли не от името на модерната архитектура и не стига, че въздигнал до небесата младия Щурценегер като сградостроител, но възхвалил и неговите лични, чисто човешки качества — неговия чар, решителност, дързост, безцеремонност, размах, неговата виталност, изтънченост, духовен и чувствен тонус и какво ли не още, което можело да отличи не само един архитект, но и един любовник. В подобни мигове Ролф имал чувството, че е станал за посмешище на целия свят, усещал се като персонаж от комедия на Молиер. Сибила присъствувала на онзи разговор в кафенето. Виталност, изтънченост, духовен и чувствен тонус — Сибила също мислела така, да, нима Ролф не бил съгласен? А Ролф, все таки мъж с богат личен и професионален опит, не проумявал докъде може да се простира коварството на жена му. В някои мигове той я смятал за способна на всичко, особено когато изглеждала тъй невинна — влюбените жени винаги се имат за невинни, в пълно съгласие с вечната природа, която тогава с чиста душа приемат за самия господ-бог.

Горе-долу с това чувство, че се е превърнал в нещо като градски идиот, Ролф се отправил един есенен подиробед за така нареченото „приемане на сградата“. С малки изключения, дреболии, на които сам младият архитект обърнал внимание, всичко било в ред. Една щора не се спускала — грешка в монтажа, нищо повече; стъклото на един от големите прозорци било пукнато; последните работници, бояджиите, от глупост били задръстили със строителни отпадъци единия клозет; сетне липсвали и всички ключове от зимника; до леглото на стопанина не бил поставен един предвиден в плановете силов контакт; огледалото в банята по необясними причини било преместено с десет сантиметра по-високо, а вън в градината били сложени в последния момент по погрешка няколко плочи от гранит вместо от кварцит, също така дреболия, която можела лесно да се оправи, а и бояджиите, то се знае, още не били свършили докрай работата си. Но това било всъщност всичко; Ролф също тъй не откривал други недостатъци. А дали голямата декоративна каталпа ще се захване или ще изсъхне, щяло да покаже времето. Настъпил моментът да се изрази на архитекта сърдечна благодарност, но подходящата дума не идвала в ума на новия домопритежател. И когато той мълчаливо излязъл, заключил къщата и се заоглеждал наоколо, сякаш виждал своя парцел за първи път или пък завинаги се прощавал с него, младият архитект, навярно просто за да каже нещо, започнал да му обяснява какво е това гаранционен срок, като че Ролф никога не бил чувал за подобно нещо. После двамата седнали един до друг в новата кола на прокурора, който в своята разсеяност пъхнал ключа в арматурното табло, но забравил да включи мотора.

— Не желаех да говоря с вас — започнал Ролф и надянал ръкавиците си, — преди да съм се успокоил напълно. Но сега, когато вече съм превъзмогнал цялата тази история…

Щурценегер изглежда не проумявал нито дума.

— Изобщо — продължил Ролф — вие имате, естествено, пълно право, в основата си всичко това са само предразсъдъци. Наложи се доста да поразмисля върху забавната история с ескимоса, която ни разказахте, на мен и жена ми, още при първото си посещение у нас. Спомняте ли си? Ескимосът предлага жена си на своя гост и вдига врява, щом онзи не ще да легне с нея, а пък ние си мислим, че няма да го преживеем, ако той все пак го направи. Да, в основата си това са само предразсъдъци…

Ролф отдавна не бил развивал своята теория. А и сред мъже тя обикновено не се натъквала на особени възражения. Младият архитект с неговата виталност, изтънченост, тонус и прочее проявил голямо разбиране, макар и, от друга страна, да не проумявал каква е всъщност причината Ролф да му дръпне такава реч. Междувременно те били потеглили, но трябвало отново да спрат и да чакат пред някаква спусната бариера.

— Напълно разбирам неловкостта, която изпитвате — казал Ролф, — във вашето положение също и аз винаги съм се старал да избягвам подобни разговори. Та от тях няма никаква полза! Но ето, щом сме седнали така двамата в колата… знаете ли, господин Щурценегер, чисто и просто не бих искал да ме смятате за глупак! — Най-сетне влакът прогърмял покрай тях. — Е, вие сте се влюбили в жена ми, добре — казал Ролф в непоколебимото си заслепение, но с достойно за уважение самообладание, — мога да го разбера. А пък жена ми се е влюбила във вас. Няма какво да се прави! А и нещата няма много да се променят, поне по същество, когато след една или две седмици вие отлетите за Канада.

— Калифорния — поправил го Щурценегер.

— Жена ми каза Канада.

— Много съжалявам — разсмял се Щурценегер, — но въпреки това заминавам за Калифорния, в Редууд сити. Веднага ще ви изпратя оттам картичка, господин доктор, та най-сетне да ми повярвате!

— Не е нужно! — казал Ролф. Отзад прозвучал клаксон. — Не е нужно! — повторил той. — Канада или Калифорния, виждате ли, за мен е все едно, ако жена ми си е наумила да ви придружи, а в това съм почти сигурен.

Бариерата била отдавна вдигната, но Ролф, глух за сигналите на натрупалите се отзад коли, така и не потеглял. Младият архитект навярно вече се досещал каква е работата и се опитал да каже нещо от рода на:

— Между госпожа съпругата ви и мен…

— Не се стеснявайте — прекъснал го Ролф, — наричайте я Сибила!

— Наистина — казал Щурценегер, — още когато ви посетих за първи път, у мен се породи нещо като симпатия… надявам се и от страна на госпожа съпругата ви…

— Ах, вие се надявате? — Ролф се дразнел, че любовникът на жена му е такъв страхопъзльо, това го обиждало, но от друга страна му давало чувство за превъзходство. — Аз съм четиридесет и пет годишен — казал той и вперил очи в архитектчето, — а вие още нямате и тридесет!

— Е, и? — отвърнал Щурценегер оперено.

Разговорът, започнат в достоен тон, застрашавал да загрубее, Ролф забелязал това, а и най-сетне видял, че бариерата е вдигната. Насъбралите се зад него коли го задминавали от лявата му страна и понеже пътят бил тесен, трябвало да навлизат наполовина в ливадата край пътното платно. Естествено, шофьорите отправяли към Ролф погледи, пълни с упрек и презрение, а един от тях завъртял показалец в слепоочието си, за да покаже на Ролф за какъв го смята… Можем да си представим как младият Щурценегер на няколко пъти е направил опит да го увери, че тук има някакво недоразумение, но Ролф или не го слушал, или не му вярвал. Безмълвен, както човек си затваря устата пред някой недостоен глупак, Ролф слязъл в града и спрял пред дома на архитекта, който се чувствувал крайно неловко. Щурценегер бил отворил вече вратата на колата, но продължавал да седи, стискал под лявата си мишница чантата с документи, ръкавиците си и рулото с планове, за да бъде дясната му ръка свободна за прощално ръкостискане; но той не намирал нужната дума, подходящата шега, която да разсее всички подозрения, но и да не оскърби Ролф.

— Само не казвайте — помолил Ролф, — че много съжалявате или нещо от този род. — Ролф не взимал от дума. — Не ме разбирайте погрешно — казал той, — не упреквам никого. Всичко ми е пределно ясно. В състояние съм дори да го приема. Та Сибила много добре знае как гледам на тези неща и навярно вече ви е разправила. Трябва да го приема. И все пак — казал той и запратил цигарата си през прозореца, — чисто и просто не мога да го понеса…

Щурценегер, изглежда, дошъл на себе си и с почтителен тон, като на по-млад към по-възрастен, попитал:

— А познавате ли някой мъж, който действително да го е понесъл? Искам да кажа, не само на вид…

Ролф се усмихнал:

— Мислех си, че аз съм този мъж.

Малко след това те се сбогували. Наистина архитектът предложил да изпият по едно вино. Но Ролф отказал, наполовина от нежелание да пристъпи прага на дома, в който Сибила може би прекарвала своите блажени часове, наполовина поради внезапната увереност, че въпреки всичко Щурценегер не е замесен в тази история. Ролф запалил мотора, поблагодарил за любезната покана и помолил архитекта да захлопне здраво вратата след себе си. Щурценегер сторил това и побързал да се отдалечи, без да се обръща, като човек, попаднал по погрешка в чужда спалня, в която няма какво да дири, но Ролф отворил наново вратата на колата и му пожелал приятен полет за Канада. Сетне, просто за да не стои на едно място, той подкарал накъдето му видят очите; без никаква цел, както тогава в Генуа — само не и в къщи! Само да не вижда пред очите си Сибила! Нищо не било превъзмогнато, съвсем нищо!

Това било през октомври.

Като всички хора на делото, които не могат да се справят с някой трънлив проблем от вътрешния си живот, Ролф не седнал да ровичка в себе си, ами се хвърлил презглава в работа, в полезна и делова работа, каквато, разбира се, не липсвала на новоизпечения прокурор; от сутрин до късна вечер той проучвал дела, извършвал изобщо всичко, което било от компетенцията му, та дори и извън нея, додето не довършил последната си секретарка, но и останал сам, той продължил в този стил, в стил Бесният Роланд.[7] Колегите му навярно го смятали тогава за безогледен кариерист. Та те и понятие си нямали какво е докарало тази винаги твърде овладяна, винаги самоуверена и по общо мнение трезва глава до такива „високи обороти“. Ролф се ползувал с установената навеки репутация на човек, водещ добре урегулирано и следователно щастливо съществование, репутация, за която впрочем той не полагал някакви особени грижи, напротив, Ролф можел, без да му мигне окото, да се появи пред Двореца на дожите с друга дама и заедно да хранят гълъбите, но това не предизвиквало клюки в неговото градче. Съществуват такива мъже — феномени на доброто име; него никой не може да накърни, както никой не може да намокри перата на една чайка, затова и няма човек, дори в градче като Цюрих, който да изпитва желание за одумки — твърде скучно е да се опитваш да мокриш перата на чайките! Както изглежда, това почтително отношение се пренасяло и върху съпругата на Ролф: просто никой не се сещал за нея. Тъй че кой можел да проумее истинската причина за бясното усърдие на новия прокурор? В множеството дела от всякакъв вид, с които трябвало да се занимава, Ролф полагал впрочем извънредни усилия да не слага всички жени в един кюп и поне в чуждите случаи доказал напълно способността си да се оправя и в най-заплетени положения; нерядко виждал вината и у мъжете. Той минавал за човек с тънък усет и когато обстоятелствата позволявали, стараел се да спести на подсъдимите всякакви унижения; и както сливите пониквали по дърветата, така отново растели и се множели неговите успехи, което впрочем не правело никакво впечатление на Сибила, нещо по-лошо: тя се радвала на професионалните му успехи като на някоя забавна детска играчка, например водно колело, което щяло да занимава за няколко дни малкия Ханес и да уталожи капризите му… Ролф отново засънувал раздърпания пакет с плата за костюм в телесен цвят!… А после, да, после настъпил денят, в който трябвало да се преместят в новия дом и Сибила имала дебелоочието тъкмо тогава да се накани да иде на гости у някаква приятелка в Санкт Гален. Ролф напомнил за предстоящото пренасяне, ала „приятелката“ не можела да чака. Ролф изглежда нито за миг не повярвал за тази приятелка в Санкт Гален, но само казал: „Моля, както желаеш!“ И Сибила действително заминала. Да има конкретен повод за яростта си, която бушувала в него през онези дни, да може да й се отдаде свободно, без да трябва да я преглъща и сублимира в по-възвишена дейност, било за Ролф истинска отрада; тя го освободила за миг от достойното му за уважение самообладание и той се разпсувал с цяло гърло из стаите на своя нов дом, тъй че хамалите, превити под тежкия товар в очакване на указания къде да внесат тогенбургския битов шкаф, къде — шевната машина, къде — сандъка с домакински съдове и къде — будоарната масичка, можели само да се дивят на маниерите и изразите на този образован господин. „В покоите на дамата! — закрещял Ролф. — Целият този боклук да върви в покоите на дамата или го пратете по дяволите, изхвърлете го през прозореца! Истинска свинщина е, дето тази фуста я няма! Мръсна и долна свинщина! Най-безподобна свинщина!“ А добрите момчета повече не се и осмелили да задават въпроси, та нервираният господин да не се излага поне пред тях. Те оглеждали вещите във фургона, хвърляли си по едно око и с изключение на нещата, които явно били предназначени за градината или зимника, или пък им напомняли писалищна маса на образован господни, мълчаливо трупали всичко на куп „в покоите на дамата“. Накрая, когато всичко било обърнато с главата надолу и в къщата настъпил пълен безпорядък, добрите момчета получили тъй щедра почерпка, че им станало неудобно. Това приличало на подкуп за мълчание. И Ролф останал сам в своя прехвален дом, сам с малкия Ханес и с прислужницата-италианка, нямаща и понятие къде да търси сега бельото за леглата; липсата на стопанката се чувствувала осезаемо. Единствено малкият Ханес не бил разстроен и от сърце се радвал на безредието, при което всичко ежедневно, обичайно изведнъж се превръщало в сензация. Ханес задавал хиляди въпроси. Върху сандъците имало надписи „Внимание!“, „Чупливо!“ и изобщо този дом ни най-малко не приличал на семейно огнище. Ролф съвсем не знаел как ще живее тук и когато прислужницата започнала да отваря сандъците, той си помислил, че това е безсмислено или поне преждевременно. Струвало ли си да се разопакова багажът, да се разстилат килимите, когато Ролф по-малко от всеки друг път знаел дали изобщо ще живее занапред със Сибила? В едно и също време той се и надявал, и нямал вече надежда. Та какво значи независимост на съпрузите, самостоятелност, свобода в брака; какво ще рече това — чисто практически? Имуществена общност и домакинство с всевъзможни кухненски прибори, както и една прислужница, за да чисти и държи в ред тези прибори — ето какво било останало. Ами Ханес? Не, така не вървяло. Трябвало ли Ролф чисто и просто да поиска от жена си да приключи с тази история, да я заплаши, да й постави ултиматум — да или не, да й определи време да размисли до Коледа? Това било една възможност да се сложи край на отвратителното положение, но не и да се запази или спечели любовта й. Трябвало ли просто да чака? Да води такъв един временен живот, живот наслуки: може би нещата ще се наредят, може би не, може би с време ще привикне, може би ще се влюби и той в друга, а сетне всичко ще премине, кой знае, може би е прибързано да иска развод; живот на сляпо очакване — нима това било единственият изход? Ролф се мятал от едно решение към друго, ту тъй, ту иначе. На колко хора вече бил давал съвети, а ето че в чуждите случаи — при цялата подобаваща предпазливост — винаги бил далеч по-наясно накъде трябва да се насочат усилията. Накратко, Ролф се намирал на онази мъртва точка, при която, колкото и да се напрягаш, не можеш да завъртиш колелото нито напред, нито назад; а от друга страна, всичко зависи от някаква дреболия, може би дори от най-проста случайност и тъкмо това го огорчавало най-силно: мисълта, че сега нещата навярно биха се решили от само себе си чрез една-едничка думица — било то добра или глупава…

През онези дни не само пристигнала обещаната картичка на Щурценегер от Редууд сити, Калифорния, но и последвало едно твърде странно обаждане по телефона от Париж, някакъв видимо възбуден господин, който се представил като Щилер, мутолевел нещо несвързано и се държал така, сякаш Ролф бил длъжен да знае къде се намира съпругата му, при това по никакъв начин не искал да повярва, че на Ролф не е известно името му. Без съмнение нервният глас, който звучал в телефонната слушалка, принадлежал само на маскарадния Пиеро. (Излиза, че моят прокурор не е много точен в твърденията си; макар и не от Сибила, той е знаел името на нейния приятел, още преди Щилер да изчезне безследно. Отбелязвам това само като пример, че дори един прокурор, даващ напълно доброволно показания, не минава без противоречия, както очакват от нашего брата при разпитите!) Наистина странно обаждане, защото Ролф бил убеден, че Сибила е отпътувала със своя Пиеро. А може би двамата са се разминали в Париж? Той отхвърлил мисълта, че с това обаждане са искали да го заблудят по най-подъл начин; но веднъж появила се в главата му, тя не го оставяла. Ролф не допускал, че Сибила е способна на подобно нещо. „Не! — извикал той гласно. — Не!“ Но от дълбините на съзнанието му долетяло като сподавено ехо: „Защо пък не?“ Той се бранел срещу това подозрение, срамувал се заради него и в същото време, както си се терзаел заради долното подозрение, изглеждал сам на себе си смешен, казвал си, че само глупак може да изпитва подобен срам. Та нима вече не било възможно всичко? Разумът му не искал да го приеме. Възможно ли било някой ден да намрази Сибила, майката на сина му и освен това най-близкия му човек на този свят? Ролф се страхувал от срещата си с нея.

А и тази среща, изглежда, се оказала наистина злополучна. Една заран, било вече ноември, на Ролф съобщили в съда, че с него желае да говори съпругата му, не, не по телефона: тя седяла в приемната. В момента той действително имал заседание и накарал Сибила да го чака близо час. Вече било единайсет, не можело ли просто да се видят за обяд? Накрая Ролф наредил да я поканят и тръгнал насреща й с немия въпрос: „Какво се е случило?“ Сибила била малко бледа, но в добро настроение.

— Ах, значи това е твоят кабинет! — казала тя и бързо пристъпила към прозореца, за да се запознае със скромната гледка.

Ролф не я попитал: „Как беше в Санкт Гален?“, нито пък: „Как беше в Париж?“. Смятал, че Сибила трябва да говори, а не той. А тя била смутена като никога, държала се, сякаш нищо не се било случило, бъбрела разсеяно, давайки си вид, че е дошла, само за да види новото му работно място и пушела цигара след цигара. Ролф, разбира се, можел и да се обади в Санкт Гален, но благоразумно се бил въздържал. Дали тя не се мъчела да узнае тъкмо това? Сибила му благодарила за изненадата от пренасянето. Какво друго? В очите й прозирала някаква тайна, също и страх, но за тези неща тя не говорела или пък не искала да говори, тъй че всичко изглеждало на Ролф като глупав фарс, а това му било непоносимо: той зад своето широко бюро, Сибила във фотьойла отсреща като клиентка. А може би е дошла, за да иска развод? Неочаквано той казал против волята си:

— Обажда се някакъв господин Щилер, очевидно твоят любовник. — При тази дума тя потръпнала и той за миг съжалил, че я произнесъл и в същото време в него закипяло възмущение: нима трябвало още и да моли за извинение! И вместо това той добавил с откровеност, чието високомерие много добре съзнавал: — Надявам се, че все пак сте успели да се срещнете в Париж, господинът се обади в сряда.

Тогава Сибила се изправила като след безплоден разговор — той обаче така и не се състоял — после бавно и безмълвно отишла до прозореца. Ролф видял по треперещия й гръб, че плаче. Сибила отблъснала ръката му от раменете си, не можела да търпи дори погледа му.

— Отивам си! — казала тя.

— Къде? — попитал той.

Тя смачкала в пепелника му недопушената си цигара, извадила от чантата си кърпичка и пудриера, за да сложи в ред лицето си и казала с най-безсрамна лекота:

— Заминавам в Понтрезина.

След като си поел дълбоко дъх, додето Сибила червяла устните си, Ролф и този път казал:

— Както желаеш!

Последвал нелепият й въпрос:

— Имаш ли нещо против?

Сетне също тъй нелепият му отговор:

— Постъпи, както смяташ за правилно!

И тъй, той я пуснал да си върви…

И тя действително заминала в Понтрезина.

В началото на декември, когато тя се завърнала, помургавяла от слънцето, той предложил развод. Тя предоставила на него да предприеме необходимите стъпки. А Ролф вече не проумявал нищо, когато Сибила му съобщила, че е получила писмо от младия Щурценегер, в което й доверявал, че се нуждае спешно от секретарка, тъй че била решила да замине с Ханес в Калифорния, в този Редууд сити. Ролф отново казал: „Както желаеш!“ Той просто не вярвал. Всичко било някакъв детински фарс! Не вярвал, дори когато Сибила отишла в американското консулство да й снемат отпечатъци от пръстите. Нима той трябвало да направи първата стъпка към помирение? Той не можел да я стори, не можел първи, защото не знаел какво в същност се е случило. Струвало му се, че един брак не бива да се гради върху сляпо помирение. А дали тя не чакала той да й каже да остане? Вече било поръчано място в парахода „Ил дьо Франс“, Ролф знаел това. Може би още през лятото Сибила се била разделила с него окончателно, но дори и това сега не било важно; той просто не бил в състояние да я моли, преди тя да е произнесла първата дума, преди да каже, че иска да остане, за да не става пък той смешен в своето неведение и тъкмо с това да изложи на присмех брака им, който навярно все още можел да се спаси. Не, той наистина не бил в състояние да го стори, във всеки случай не по този начин. Не трябвало да се поддава на нейните заплахи, така си мислел Ролф. Няколко дни преди Коледа Сибила заедно с Ханес, който по онова време още не ходел на училище, действително заминала за Хавър, за да вземе оттам парахода за Америка.

Бележки

[1] Ресторант (ит.) — Б.пр.

[2] — Ето моя дом, почакайте тук, веднага се връщам! (ит.) — Б.пр.

[3] „Писма до поискване“ (ит.) — Б.пр.

[4] — Нищо! (итал.) — Б.пр.

[5] — Не! (итал.) — Б.пр.

[6] Хандикап — преднина при спортните надбягвания. — Б.пр.

[7] Бесният Роланд — знаменит герой от средновековния рицарски епос, възпят в едноименната поема на Лудовико Ариосто (1474–1533). — Б.пр.