Макс Фриш
Щилер (3)

Трета тетрадка

Вчера (между другото) пътуване до един швейцарски вещеви склад за оглед на военната екипировка на техния безследно изчезнал гражданин. Дълго чакане в някаква барака. Пушенето забранено! Приседнах върху вързоп швейцарски униформени клинове.

— Какво, не можете ли да стоите прав?

Мирише на кожи, камфор и коне от съседната конюшня. Само за да кажа нещо, питам младия, малко смутен лейтенант с излъскани до блясък ботуши, когото това чакане отегчава не по-малко от мен:

— Тук все още ли имате кавалерия?

— Не — кратко отвръща той.

Най-сетне донасят пакета със захабената униформа на безследно изчезналия воин, заповядват ми да го развържа. Не трябваше да правя това, разбира се; и най-скромната учтивост от моя страна подсилва убеждението им, че могат да вършат с мен каквото си искат, както с Щилер. Но понеже отварям изтърканата от употреба и иначе доста смешна раница, на земята пада цялото имущество на картечаря Щилер и, естествено, аз съм този, който трябва да го събере.

— Господа, какво общо има това с мен? — казвам аз.

— По-живо!

Обслужващите вещевия склад — двама швейцарци, подпухнали и бледи от напоения с камфор въздух, който трябва да дишат през целия си живот — компенсират липсата на военна осанка с неприветливо лаещ тон. Обръщат се към мен, без да назовават името ми! Те разглеждат на светлината от прозореца, зад който струи дъжд, един шинел в защитен цвят, после поглеждат младия лейтенант и той добросъвестно се уверява сам в провинението, докато двамата чакат аз да изпадна в ужас.

— Ето! Какво, не виждате ли, а?

Дупки, проядени от хлебарки, признавам, цял млечен път от дупки. Опипвам плата и казвам:

— И без това сукното пропуска вода.

Те ме изглеждат, сякаш съм комунист, само защото съм изрекъл една проста истина. Улавям мушамения шлифер на младия офицер, който стои отстрани като мълчалив наблюдател.

— Ето, това е то плат! — казвам аз.

После трябва да погледна в цевта на една швейцарска карабина. Принуждават ме. Странно, но аз се подчинявам. Защо всъщност? Прилепям око към дулото на чуждата пушка и се взирам като в далекоглед, но не виждам нищо освен дупчица, изпълнена със сивкав въздух. А те отново очакват да се продъня в циментовия под от чувство за вина. Прикрепят към цевта малко огледалце.

— Сега виждате ли нещо?

Откривам ръжда, но въобще не съм ги питал за цената на една швейцарска карабина, тъй че лекцията на младия офицер, която изслушвам от учтивост, не събужда у мен никакъв интерес. И през ум не ми минава да купувам швейцарска карабина. Виж, да бе револвер или шмайзер, бива, но за какво ми е пушка с дължината на бастун? Младият лейтенант изглежда малко смутен, може би подозира в мен човек с висше образование, защото през цялото време повтаря:

— Това, разбира се, и сам знаете!

Единствено поради чувство за дълг, сякаш държи изпит пред двамата войници от вещевия склад, лейтенантът все пак дава обяснения, колкото и да му е неловко; иска му се да ми покаже — имам това чувство, — че и него го вълнуват по-висши интереси, но тук, в този вещеви склад, може да изрази това само като от време на време хвърля поглед към прозореца, зад който дъждът се лее като из ведро. През това време двамата войници, които ме гледат с нарастваща омраза, без да се смущават от моето откровено безразличие, струпват на масата всичко, което по тяхно мнение е нужно за водене на война, а именно: две четки, комплект прибори за ядене, макара със сиво-зелен конец, сапун за пране, паста за почистване на кожи, точно определен брой копчета — всяко украсено с швейцарския кръст, войнишко канче, манерка (запушалката не трябва да мирише!), връзки за обувки, четка за бръснене в калъфче, стоманена каска, така наречена вратовръзка, щик с ножница и накрая три игли, които безследно изчезналият Щилер също тъй безотговорно е оставил да ръждясат, накратко — цялата маса е затрупана с вещи, които аз разглеждам не без удивление, макар и с ръце в джобовете на панталона си.

— Не е нужно да ви чета лекции — казва младият лейтенант, — вие сам много добре знаете, че носите лична отговорност за причинените щети.

— Аз? — смея се. — Отде накъде?

— А кой друг?

Не ми дават дори да си отворя устата. На всичко отгоре трябва и да облека куртката на техния безследно изчезнал воин. Просто не успявам да взема думата, в това се изразява частица от тяхната власт, и аз, за мое собствено изумление, фактически се подчинявам, макар и с известно колебание. На тях и през ум не им минава да ми подържат куртката, докато я обличам, а когато не успявам да намеря теленото копче на яката, чувам пак тяхното: „По-живо!“ Без внимание остава и безобидната ми забележка, че в такава куртка човек може да хвърли топа, преди още да се е срещнал с врага. Трябва да се въртя пред тях като манекен.

— Отслабнали сте — отбелязва младият лейтенант, който ме вижда за първи път в живота си. — Куртката ви виси като на закачалка.

В това време един от войниците вече е отишъл при стенния шкаф, измъква оттам друга куртка и ми я подхвърля.

— Премерете тази!

— Но защо? — питам аз.

Вместо отговор получавам военна куртка друг номер и като добавка нова лекция от младия офицер за това, че до четиридесет и осмата си годишна възраст се числя към ландвера — швейцарската запасна войска, а до навършване на шестдесет години подлежа на военна повинност; разбира се, имам правото да пътувам в чужбина, но преди това съм длъжен да подам молба за отпуск и да се отчисля от моето военно окръжие (няма човек, който да не се води на отчет в някое военно окръжие!). Както е указано във военната ми книжка, бойното снаряжение, което се поверява на всеки швейцарец, при случай на подобен отпуск не бива, разбира се, да се захвърля на тавана, а трябва да се сдаде във вещевия склад, за да го охраняват служащите от молци; освен това, щом пристигна в чужбина, длъжен съм незабавно да се регистрирам в най-близкото швейцарско посолство, за да мога да си плащам, както преди, военния данък; съответно при заминаване трябва отново да се отпиша в посолството и т.н.

— Господин лейтенант — казвам аз, — моето уважение към швейцарските закони! Но що се отнася до мен…

Изобщо не мога да взема думата. Трима души преследват една цел: Щилер трябва да бъде в пълна бойна готовност! Не мога да не премеря и чифт походни ботуши, междувпрочем безупречна изработка. И не само да ги премеря — младият лейтенант казва:

— Трябва да се чувствувате добре в тях!

Какво мога да сторя!

На всичко отгоре накрая те побесняват от яд. Нужен бил подписът ми, за да потвърдя получаването на една карабина и на нови походни ботуши. Трябва да има ред, разбирам. Взимам от младия лейтенант, който очевидно жадува за по-значителни дела, подадената ми автоматична писалка и написвам във формуляра: „Уайт, Джеймз Ларкин, Ню Мексико, САЩ.“

— Уайт? Как така Уайт?

Връщам автоматичната писалка.

— My name is White^[1].

Те се споглеждат с укор.

— Значи, вие не сте картечарят Щилер? — пита младият лейтенант, разглеждайки моя любезно положен подпис и клати неодобрително глава по адрес на двамата служащи от вещевия склад. Но и те от своя страна нямат никаква вина. Просто им били изпратили този и този човек. Кой? Защо? Опитвам се да внеса яснота, да изгладя недоразумението.

— Съществува подозрението — казвам аз, — че безследно изчезналият господин съм аз. Но това е само подозрение…

Разбира се, въз основа на някакво подозрение те не могат да ме екипират! Лейтенантът обяснява това на двамата войника и аз трябва да събуя обратно походните ботуши, сега, когато са ми тъй удобни.

— По дяволите! — ругаят служащите. — Защо не казахте веднага?

Като имам предвид тяхната ярост — за щастие те я изливат върху каската и войнишкото канче — аз си спестявам оправданията. Та те не ми дадоха да си отворя устата, така им се пада! Разбирам добре гнева им — сега аз не бива да се докосвам до нищо, нито до пушката, нито до походните ботуши, които толкова ми харесаха, а те трябва собственоръчно да напъхат всичко обратно в раницата. Казвам само: „Sorry!“^[2] Ала младият лейтенант се чувствува крайно неловко, смята за свой дълг да поговори още малко с мен. Америка живо го интересува. Той повторно се извинява; никак не му е приятно, че в Швейцария се е случило подобно нещо на един американец и на раздяла той почтително ми козирува. За да не трябва да махам с ръка, аз също допирам длан до баретата си, а двамата надзиратели в затворническата кола, виждайки учтивостта на младия лейтенант, ме посрещат, както никога, тъй любезно, сякаш очакват от мен почерпка; докато единият ми подава огън, другият разтваря пред мен сивата вратичка с решетки на прозорчето: остава само да ме попитат къде бих искал да ме закарат.

 

 

Вилфрид Щилер, братът на безследно изчезналия, бил много огорчен, че не съм отговорил на братското му послание. Ще сторя това, щом намеря свободно време.

 

 

Днес е неделя и на посещение идва Кнобел — в цивилни дрехи, с бяла риза и вратовръзка — за да чуе историята на четвъртото ми убийство. Сега съвсем не ми е до там, но няма как, трябва да разкажа нещо.

— Това се случи в Тексас — започвам аз. — Когато още работех като каубой.

— Били сте също и каубой?

— Защо не?

— По гяволите!

И тъй, аз му разказвам как в една лятна заран, когато моето каубойско ежедневие вече ми бе поомръзнало, подкарах своя кон и навлязох в прерията по-далеч от обикновено, по-далеч, отколкото бе необходимо. Яздех, потънал в размишления (от какъв род бяха тези размишления не интересува моя слушател), без определена цел. Дори пуснах коня си в тръс. След около пет часа, през което време почти не се обръщах назад, достигнах до червените скали, които вече от цели седмици наблюдавах как се извисяват на хоризонта. Скочих от врания си кон, привързах го към една дъбова фиданка и се закатерих нагоре, примамен от все по-обширния изглед, който се откриваше към лежащата сега вече зад мен безкрайна равнина — зеленикав и тук-таме сребристосив океан от суша. Бе горещо, жужащо от насекоми пладне, аз изнемогвах от жажда и тръгнах да диря извор, ала напразно, тъй като цялата местност бе карстова и изведнъж — както си пробивах път през сухите, покрити с бодли храсталаци, едва пристъпяйки в ботушите си — пред мен се откри дупка, по-скоро цепнатина в скалата, наподобяваща зинала паст на акула, ала огромна и черна като нощ. Никой от моите другари не бе разказвал за тази пещера. Бе чиста случайност, че сред тази хълмиста пустош се натъкнах на нейния вход, тъй като той се откриваше пред очите едва в непосредствена близост. А може би там имаше вода! Откъм пещерата не долиташе нито звук, цареше мъртва тишина и аз никога няма да забравя как, само за да задоволя любопитството си, направих първите няколко крачки, а сетне започнах да се спускам в тъмното гърло, внимателно, залавяйки се за последните храсти; протягайки шия, аз се взирах в зеещата бездна, ослепял от гъстия мрак. Никой не ме заставяше да влизам в пещерата и въпреки това се усещах със свито сърце, но направеното откритие не ми даваше мира. Изпод ботуша ми се откърти камък, търкулна се и полетя с бодри подскачания надолу — шумът отекваше и отекваше, долавяше се все по-глухо и от по-далеч, не преставаше да звучи, додето аз — един каубой! — не пребледнях. Наистина вече не знаех чувам ли още търкалящия се камък или само така ми се струва. Дъхът ми спираше от вълнение, но се овладях и не побягнах. Слушах как сърцето ми бие до пръсване, около мен цареше мъртва тишина. Тогава извиках с всичка сила: „Hallo!“^[3] и обхванат от безразсъден страх, сякаш това не бе собственият ми глас, сякаш ме застрашаваше опасност да попадна в ноктите на някой дракон, аз бързо се запромъквах през бодливите храсти нагоре, към слънцето, подгонен от ехото. Стигнал до повърхността, аз се изсмях на себе си. По-скоро опитах се да се изсмея. Защото тук светеше обедното слънце, отново слушах добре познатото ми жужене на насекомите, долавях шепота на вятъра във високите стебла на тревите, а пред очите си съзирах безкрайната тексаска равнина — този необятен океан от суша, който през онези дни виждах всеки ден. Въпреки това в мен остана някакво зловещо усещане, сякаш все още чувах трополенето на падащия камък.

Нощта бе вече настъпила, когато се завърнах в ранчото. Оправдах закъснението си с една дръзка лъжа. За своята пещера не отроних нито дума, дори пред Джим — моя най-добър приятел, който спеше до мен; той придърпа хамака ми, искаше да узнае къде наистина съм скитосвал през целия ден, но аз не пожелах да го лиша от чувството на сладостна завист: оставих го да си мисли, че някъде из тази безлюдна равнина (месеци наред виждахме само мъже, коне и стада) съм срещнал едно свободно момиче. В знак на искрено сърадване и на също тъй искрено недоброжелателство Джим ме ръгна в ребрата. Но за моята пещера, както вече казах, не обелих зъб.

Трудът в ранчото бе тежък, работната ръка не достигаше, а на всичко отгоре и един от нас се бе разболял. Трябваше да чакам две седмици следващия си свободен ден.

Разбира се, още в ранни зори (след като описах широк кръг, за да не попаднат на следите ми) аз се отправих, пришпорвайки коня си, към моята пещера, като този път носех фенер, за да проникна в нейния мрак; бях готов на всичко, само не и на това да не мога да намеря вече пещерата. Отдавна бе минало пладне, а аз все още се лутах нагоре-надолу по хълмовете, може би съвсем близо до входа, а може би и на една миля от него, защото погледът виждаше навсякъде едни и същи хълмове и долчинки, едни и същи магарешки тръни, кактуси и агавета. А между тях тук-таме проклетите фиданки на отровен дъб. Обезсърчен и изнемощял, така и не открил пещерата, аз поех обратно, по-убеден от всякога, че в тази пещера е скрито приказно богатство, може би злато, плячкосано някога от испанските завоеватели, а сетне изгубено; нима не преминаваше оттук пътят на прочутите търсачи на приключения Васкес Коронадо и Кабеса де Вака? Най-малкото, което можех да очаквам в тази пещера, бяха исторически ценности, но не бе изключено да намеря и скъпоценни камъни, останали от индианците — цялото съкровище на някое измряло племе. Дори трезво погледнато, всичко изглеждаше възможно.

Вечерта, когато се строполих без сили в хамака си, приятелят ми, естествено, се захили на моята страшна отпадналост, а също и на мълчанието ми. „Как е името й?“ — попита той. Аз казах: „Хейзл“ — и се обърнах на другата страна.

Тъй изминаваха седмица след седмица.

Моята пещера сред скалите започна постепенно да се превръща в някакъв призрак, който в действителност не можех да намеря, макар че още няколко пъти ходих в тази местност, винаги снабден с фенер и ласо, натъпкал единия си джоб с храна, а другия — с карбид. В дъното на душата си вече сам не вярвах в своето откритие, когато една вечер — вече притъмняваше и бе крайно време да се завръщам в ранчото — зърнах цял облак прилепи. Сякаш излизаха изпод земята — милиони прилепи… Те изскачаха от моята пещера!…

С фенер и ласо, което по маниера на алпинистите премятах през зъберите на скалите, аз без особен труд се добрах до първата подземна кухина, а тя бе огромна. Доколкото успях да я разгледам в сгъстилия се мрак, тя имаше размерите на Нотр Дам. Освен прилепи по стените, които моят фенер едва-едва осветяваше, и чирепи от глинени съдове, не намерих нищо друго. Навярно тази най-горна пещера някога действително е служила за убежище на индианците. След като се поразходих из подземния храм, лека-полека престанах да изпитвам страх; наистина тук-таме съзирах пролуки в стените и фенерът ми осветяваше неголеми параклиси, ала дракони с пламтящи очи, бълващи огън и жупел, така и не видях, разбира се. Вече почти усещах самодоволна гордост, че съм открил такава величествена пещера, а наедно с това и леко разочарование, че на тайната ми е сложен край, когато изведнъж — никога не ще забравя този миг! — светлината на фенера ми просто потъна в земята. Дъхът ми замря от ужас — точно под нозете ми зееше бездна, не смеех да се помръдна; с две думи почвата под мен бе изчезнала! Погледнах нагоре с надежда, че ще видя пролуката, през която проникваше дневната светлина, но междувременно на земята бе паднала нощ. Зърнах няколко звезди, няколко слабо мъждукащи искрици в безкрайната далечина, а около мен се извисяваха скупчени черни скали; спомних си търкулналия се изпод ботуша ми камък, неговото дълго отекване от все по-далечни дълбини и не намирах в себе си сили да се върна обратно; струваше ми се, че всяка крачка води към смъртта. Накрая коленичих, привързах фенера за ласото си и спуснах бледата му светлинка в злокобния мрак, за да измеря дълбочината на бездната; фенерът се полюляваше в празното пространство. Не след дълго обаче (както вече казах, стоях на колене на самия ръб на пропастта и чувах само ударите на сърцето си) започнах да различавам нова пещера със също тъй величествени размери. Ала тя не приличаше на Нотр Дам, а напомняше сън: някакъв друг, внезапно изникнал свят, в който няма нито скали, нито прилепи, а приказно царство от стотици и стотици проблясващи сталактитови колони. Това бе вече откритие! За човек, който умее да се катери по скали, не бе невъзможно да се спусне в тази приказка. Ала как ще изляза оттам? Обаче съзнавах, че ако сега се върнех назад, цял живот щях да съжалявам и да се измъчвам. Страхът ми премина в дръзка самоувереност. Внимателно, с цената на най-големи усилия (ала без да мисля за обратния път) запълзях надолу и накрая, целият в драскотини, след безразсъдно смел скок достигнах дъното на чудната пропаст, откъдето вече не се виждаха звездите. Всичко зависеше от светлината на моя фенер. Въпреки голямата си възбуда, проявявах в действията си разум, от който сам се удивлявах; веднага отбелязах скалата, по която трябваше да изпълзя обратно, като я опуших с дима от фенера си и, сякаш някой ме бе научил, написах в саждите голяма цифра „едно“. Едва тогава се огледах наоколо. Подмамен от лабиринта, който се откриваше пред погледа ми, аз запристъпвах подир светлината на фенера си, наполовина щастлив, като че бях достигнал целта на всичките си копнежи, и наполовина обзет от ужас, сякаш бях вече погубен, прокълнат заради любопитството си никога вече да не видя слънцето, звездите, които допреди малко все още съзирах, нито дори бледата луна, никога вече да не препускам с коня си из прерията, да не вдъхвам уханието на тревите й, никога да не зърна повече човек, никой никога да не чуе гласа ми. Извиках: „Hallo?“ а сетне: „How are you?“^[4], ала тук дори нямаше истинско ехо. На всеки десет крачки правех знак със сажди. Горе на земята, мислех си, скоро ще настъпи утро. По едно време реших да проверя дали мога да намеря отново мястото, откъдето ще изляза (скалата, отбелязана с номер „едно“), достатъчни ли са моите пътеводни знаци. Те бяха достатъчни; ала докато открия знак номер „едно“, целият плувнах в пот, а в пещерата, естествено, бе доста хладно. Зъзнех и това ме караше да се движа, да предприемам нови и нови проучвания; на душата ми бе леко, сякаш държах в ръце нишката на Ариадна, и тръгнах на другата страна, заспусках се все по-надолу и по-надолу, обзет от някакво безразсъдство при цялата си предпазливост (нито веднъж не забравих да отбележа знак със сажди); сърцето ми се свиваше, когато чувах екота на моите препъващи се крачки, от който проумявах как необятен е този мрак в недрата на земята, изпълнен с нови и нови тайни, до които не се бе докосвал още никой човек; не беше ли моят фенер първата светлинка, проникнала в тази приказка, първият лъч, разкрил за погледа всички тези подземни зали с техните проблясващи колони? Зад гърба ми, едва отминато от моя фенер, всичко потъваше отново в тъмнина, сякаш никога не бе съществувало, и трудно можеше да се разбере какво оставаше зад мен — чернотата на скалите или чернотата на празното пространство. Сред мъртва тишина се стичаха капки от хилядолетия. Накъде отивах? Вероятно просто исках да достигна последната пещера, от която по-нататък няма път, където свършва неизвестността, където камъните, отронени под ботушите ми, не политат с глъхнещ шум в още по-дълбоки бездни. Ала тъй далеч не стигнах. Един човешки скелет, внезапно изникнал в светлината на фенера ми, разбуди в мен такъв ужас, че изкрещях, в първия миг дори побягнах, но се спънах, разбих стъклото на фенера, от лицето ми потече кръв. Чувството, че съм попаднал в клопка и подобно на този мой предшественик никога не ще се измъкна от нея, тъй че ще трябва да избирам — или да умра от глад, или да се обеся на ласото си, скова душата и тялото ми; краката не ме държаха и аз седнах, заоблизвах топлата кръв, която се стичаше по лицето ми, и трябваше да напрегна целия си разум, за да си внуша, че скелетът, лежащ в осветения кръг, съвсем не е собственият ми скелет. Някак бе излязло от ума ми, че трябва да се съобразявам с времето, бях забравил, че разполагам с ограничени запаси от светлина и вероятно този скелет (тъй преценявам днес) бе моето спасение. Мислех само как да изляза оттук. Дали човекът, видял преди мен всички тези пещери, е бил индианец или бял, не знам; неочаквано нямах повече време да търся следи, които биха ми дали отговор на този въпрос. Добрах се до изхода едва по здрач. Слънцето догаряше зад облак от стрелкащи се прилепи; горе на земята всичко изглеждаше както преди, сякаш нищо не се бе случило. Конят ми цвилеше, измъчен от жажда. Изтощен се отпуснах върху топлата земя, целият изпоцапан с кръв и сив пясък, и се опитах да хапна нещо. От страх да не умра от глад като моя предшественик там долу, до този момент не се бях докоснал до храната, която носех със себе си. Вмирисаното овнешко месо (по онова време от овнешко ми бе дошло до гуша), естествено, ми се стори като дар божи. При това, макар че небето още бледнееше, аз не изгасях фенера си, сякаш заедно с неговата светлина можеше да изчезне всичко: и луната, която тъкмо изгряваше над виолетовата равнина, и звездите над прерията, дори слънцето, което сега висеше над океана отвъд планините и вече осветяваше Китай.

В ранчото здравата ме ругаха.

Да обясня на Джим смислено всичко, каквото бях видял, се оказа трудно, дори невъзможно при моите оскъдни знания по геология. Разказах му за варовиковите скали, за огромните пространства на образуваните от тях сводове. Джим не ми вярваше, смяташе, че преувеличавам в преценките си, ала по-късното проучване на пещерите (днес туристите пристигат тук с автобуси от Карлсбад, щата Ню Мексико) показа още по-големи размери: голямата зала е широка шестстотин фута, висока триста и петдесет фута, дължината й е повече от километър и се намира не дълбочина седемстотин фута под земята, при това съвсем не е най-ниската пещера. Някога е пресъхнала подземната река, издълбала тази планина; защо е пресъхнала не зная. Трябва да е била могъща река, много пъти по-голяма от Рио Гранде, която кротко си тече през близките долини. Може би, подкопавайки планината, реката се е изгубила в земните дълбини, може би климатът се е променил и вече валежите не са били достатъчни, за да я подхранват, не зная това — във всеки случай подземната река е пресъхнала и пещерите, издълбани от нея за стотици хиляди години, са останали празни и безводни. Срутванията увеличавали кухините, срутвания, които са се повтаряли отново и отново, докато не се е появил здрав слой, превърнал се в носещ свод; днес каменните сипеи вече не се виждат, а пукнатините са обрасли със сталактити. А после ето какво е станало: оскъдната дъждовна влага се е просмуквала от зелената повърхност през тесните цепнатини и пролуки, капела е в празните кухини и там се е изпарявала. Тъй е започнало второто действие — украсяването на пещерите: при изпарението на водата варовикът се отделя обратно. По този начин възникват сталактити: каменните остриета, които висят от тавана, а също и сталагмити: издигащите се от дъното на пещерата колони — гигантски образувания, за чието оформяне са били нужни според геолозите петдесет до шейсет, милиона години. Тези периоди от време ние наричаме еони; човек навярно може да ги изчисли, но не и да ги обхване с разума си, дори не е в състояние да си ги представи във въображението. А как изглежда онова, което се е създало и продължава да се създава в тези пещери — капка по капка, ала са се процедили цели океани вода; за един човешки живот нарастването на каменните грамади може да се измери едва с милиметри — не е лесно да се опише. Джим във всеки случай не ми повярва, макар че тогава му разказах само за горните пещери; а колкото по-надълбоко се спускаш, толкова по-причудливи, по-невероятни и по-богати са каменните образувания, спускащи се от сводовете като алабастрови воали — бели, жълтеникави, проблясващи в светлината на нашия фенер; ала не само воали, цели готически катедрали висят там с главата надолу, по-нататък започват водопади от слонова кост — безшумни и замръзнали, сякаш внезапно времето е спряло. А после отново виждаме зъби на акула, разкошни свещници, бради; влизаме в зала, пълна със знамена — музей на извънвременната история — класически гръцки драпировки, примесени с опашки на нордически дракони. Всички форми, които някога е родила в бляновете си човешката душа, тук са повторени във вкаменелостите и са съхранени, изглежда, за вечността. И колкото по-надълбоко проникваш, толкова по-пищни са коралите, които израстват от дъното на пещерите; пристъпяме сякаш през заснежена елова горичка, сетне отново изниква вампир, появява се пагода или мъртъв версайлски фонтан; всичко зависи от гледната точка на наблюдателя — някаква странна Аркадия на мъртвите, Хадес, в който е слязъл Орфей. Тук не липсват и вкаменени дами, чиито надиплени каменни воали сякаш бавно ги поглъщат, воали от кехлибар, и никоя човешка любов не е в състояние да освободи тези пленници; а в зеленото езерце са разцъфнали водни лилии, ала и те, от камък, разбира се, тук всичко е от камък. И отново и отново зейват черни бездни, които фенерът не може да освети; хвърляш камък в тях и те побиват тръпки, дори когато екотът от падането отдавна вече е заглъхнал. Разбираш, че лабиринтът няма край, дори и да ти се удаде да прекосиш цялата пропаст. И все те тегли напред и напред… Приведен преминаваш под цял сноп отправени към теб копия и пристъпваш в покоите на никога неживяла кралица; от трона й висят като дъждовни капки мраморни пискюли, над него е надвиснал облак от блещукащи балдахини. Какво ли не може да се види тук: скулптурни фалоси с гигантски размери, те се извисяват в редове, между тях крачиш като по карфиол, хващаш се за някакво изящно гърло, което може да е и на птица, и на бутилка; растения и животни и човешки мечти — всичко е събрано тук като в подземен арсенал на метафорите. Последната пещера, до която достигнах, е отново различна от другите: тук всичко е филигран, саркофаг с порцеланови лилии, тук вече не можеш и да допуснеш съществуването на скали, камо ли да ги видиш — всичко е покрито със сталактити, гладки и сякаш стъклени, орнаментът е по-изкусен и по-сложен от арабския, да, тук някога разединеното вече се сраства отново, сводът и дъното, протягащите се надолу обятия се преплитат в прегръдка с възвисяващото се — мраморни джунгли, поглъщащи сами себе си, безмълвни и бездиханни като вселената и все пак подвластни на времето. Също и това творение на еоните — човек го вижда с очите си — ще се осъществи и ще изчезне: и тук всичко е преходно.

Следващия път дойдох заедно с Джим.

Вече бяхме двама, тъй че можехме да се охраняваме един друг, а пък и екипировката ни бе по-добра (два фенера, запас от гориво за сто и двадесет часа, храна почти за цяла седмица — най-вече овнешко месо, ала също ябълки и бренди, освен това три ласа, тебешир за бяла маркировка и часовник — нещо крайно важно!), така че ние се осмелихме да проникнем много по-надалеч от мястото със скелета на моя предшественик и достигнахме тъй наречения „Dome Room“^[5], където се случи нещастието. Това стана в шейсет и седмия час на съвместното ни приключение, тоест на третия ден, ако мерехме преживяното с дни, както горе на земята, а не със секунди и еони, и недалеч от мястото, където днес на туристите поднасят лека закуска, преди да ги издигнат с асансьора обратно при слънчевата светлина. Джим се подхлъзна, строполи се на няколко метра по-долу, застена и веднага ме упрекна, че не съм го обезопасил с ласото, което бе чиста глупост, понеже аз вървях пред него и се излагах на не по-малка опасност, отколкото моят приятел, тъй че обезопасяването бе изцяло негово задължение. Нервите ни бяха обтегнати до крайност, на това се дължаха и ругатните; впрочем ние, естествено, веднага се помирихме. Джим навярно си бе счупил левия крак. Ами сега? Дадох му да пийне бренди, казах му няколко утешителни думи, а в себе си размислях какво наистина ще правим сега. Можех да нося на гръб моя приятел само на равно, но да изпълзя с такъв товар до горе, до земята, нямах сили. И аз глътнах малко бренди, сетне казах: „Само не се вълнувай, Джим, все някак ще те измъкнем горе!“ Прегледахме крака му, намокрихме и него с бренди; може би не бе счупен, а само навехнат. Въпреки болките си и напук на моите доводи Джим с мълчаливо упорство се мъчеше да обуе веднага ботуша си. Сериозно ли се боеше, че изведнъж мога да го изоставя на произвола на съдбата? До този момент и двамата почти не бяхме спали; принудителната почивка и брендито ни накараха да го почувствуваме. Моят план представляваше самото благоразумие: предложих да духнем фенерите, за да спестим гориво и да поспим няколко часа, а сетне с нови сили да поемем по обратния път, който щеше да бъде за Джим мъчителен, наистина, а за мен изнурителен. Храна имахме още за три дни, по-лошо бе положението със светлината. За втори път се скарахме, когато Джим отказа да изгаси своя фенер. Всяка капка гориво можеше да се окаже скъпоценна! Казах: „Ако сега не си благоразумен, Джим, ние сме загубени!“ Джим каза: „Искаш да ме налееш с бренди и да офейкаш, докато аз спя, това е цялото ти благоразумие!“ Разсмях се, защото не заслужавах това недоверие, все още не. След няколко часа, тъй като никой от нас не спеше, а само зъзнехме, аз казах: „Хайде да тръгваме нагоре!“ Обвил с ръка шията ми, настървен и обзет от решителност да преодолее болките, Джим закуцука до мен, но така и не пожела да ми прехвърли товара си — ласото, фенера, торбата с храна. Напредвахме по-лесно от очакваното; където не можехме да вървим наедно, Джим ме следваше на четири крака, но заради постоянния му страх, че мога да офейкам, по-късно го оставях винаги да пълзи пред мен. Маркировките с тебешир до голяма степен изпълниха предназначението си; все пак ние се отклонявахме от пътя, уплитахме се в безцелни криволичения, от които още повече се обърквахме, тъй че когато след няколкочасово лутане откривахме някоя стара маркировка, облекчено въздъхвахме. В себе си и двамата съзнавахме, че с тътрене и пълзене лесно няма да се изкатерим до изхода. При това се намирахме (според днешните сведения) на седемстотин фута под земята! Признавам, че изпитвах страх от мига, в който щеше да се разбере, че не е във възможностите ми да извлека моя приятел по почти отвесните на места скали; какво щяхме да правим тогава? Разполагахме със светлина за още петдесетина часа, ако Джим не ме мамеше — часовникът бе у него. Казах му: „Покажи да видя!“ Той само се хилеше и показваше циферблата отдалеч: „На, гледай!“ Питах се дали не е преместил стрелките. Но каква полза! С лъжа няма да сътвориш светлина. Беше ми жал за него, разбира се, кракът го болеше, но това ставаше все по-маловажно. Важно бе времето. Та знаех ли колко часа ще са ми нужни, за да се измъкна сам на земята? След злополуката не бяхме турили троха в устата си. „Rock of Ages“^[6] наричат сега мястото, където се разигра последното действие на нашето приятелство. Изведнъж Джим се разрида: „Никога няма да изляза оттук!“ Казах: „Глупости дрънкаш, глупости!“ След като опитах веднъж и втори път да изтегля Джим с ласото (през цялото време той изпитваше див страх, че мога да се изкатеря преди него и горе да отрежа въжето, може би основателен страх), бяхме не само и двамата изчерпани, но и двамата ранени. Получих драскотина на челото. Не знам дали от страх да не се освободя от въжето Джим изведнъж го дръпна, или пък се бе подхлъзнал по гладките като стъкло камъни, още повече че можеше да стъпва само на десния си крак; така или иначе неговият тласък бе достатъчен, за да ме събори долу. Джим отрече да го е направил преднамерено. Разранените ми ръце ме тревожеха повече от драскотината на челото, макар че кръвта от нея се стичаше в лявото ми око. Бях напълно отчаян. Джим каза: „Дрънкаш глупости, глупости!“ Неговата самоувереност само засили недоверието ми и въпреки цялата ми изтощеност, събуди моята бдителност; усещах се като някакво дебнещо животно, докато Джим превързваше ръцете ми, като за това дори пожертвува ръкава на собствената си риза. Той бе трогателен; но каква полза! В действителност единият от двама ни винаги бе много трогателен — ту Джим, ту аз. Сякаш се люлеехме на люлка. А времето си течеше. Когато отново наруших ужасната тишина около нас и попитах колко е вече часът, Джим не пожела да ми покаже циферблата; за мен това бе знак, че се намираме в открита борба, колкото и да дърдорехме за приятелска взаимопомощ. Джим каза: „Защо ме дебнеш постоянно?“ Отвърнах му със същите думи. По едно време, когато за малко бях престанал да го наблюдавам, той започна тайно да ръфа последните останки от своето овнешко месо. Навярно си мислеше, че каквото е в корема му, никой не може да му го вземе. И действително, лека-полека настъпи часът, когато овнешкото в торбите ни вече можеше да стигне само за единия от нас, за по-силния. Един счупен крак и две разранени ръце: е, добре, какво означава това — болки; ала най-сетне човек може да се катери и с болки, поне да се опита, додето още има сили, да се докопа сам до дневната светлина, до живота; ала това трябва да стане веднага, докато не са те напуснали силите, додето още има гориво, поне за един фенер. Джим попита: „За какво мислиш?“ Аз попитах: „Какво чакаме?“ Въпреки мъчещия ме глад аз реших да пестя моето овнешко и да чакам — може би той щеше да изяде всичко, а сетне да отслабне от глад и тогава аз щях да бъда по-силният. Но се страхувах, че сега със своето овнешко в корема Джим навярно има повече сили и тъй тази моя тактика ме принуждаваше да не заспивам в никакъв случай; иначе той можеше да ме ограби и аз щях да бъда загубен. Така, не знам в продължение на колко часа, ние се държахме един другиго в шах, бъбрейки за плановете си там горе, на зелената земя. Джим го привличаха градът, особено Ню Йорк, и жените, които тъй дълго му бяха липсвали в нашето ранчо, а мен ме блазнеше (в онези часове) животът на градинар, по възможност в някоя плодородна местност. Какво търсехме тогава в този забравен от бога мрак? Все така горяха и двата ни фенера. Джим имаше право, това бе разточителство, идиотско разточителство! Но защо той не изгасяше своя? Защото ми нямаше доверие и макар да приказваше през цялото време за приятелството ни, смяташе за напълно възможно, че съм в състояние да го изоставя, да захвърля единствения си тогавашен приятел в този гибелен мрак. Попитах дали го боли кракът, дали е гладен или жаден. „Джим!“, каза ми той — тогава мен също ме наричаха Джим, в Америка това име е много разпространено — „Джим, ние не бива да се изоставяме, разбираш ли, трябва да бъдем разумни!“ Казах: „Тогава изгаси фенера си!“ А той: „Нямаме време, Джим, трябва да вървим, трябва да се опитаме!“ След приблизително пет часа ние се добрахме до следващата пещера, но бяхме тъй обезсилени, че веднага се проснахме на земята. Торбата с последните късчета овнешко месо пъхнах под главата си, а ремъка омотах около дясната си ръка, за да се събудя, в случай че Джим бръкне вътре. Когато се събудих, Джим бе разбил фенера ми, за да сложи край, както каза, на моето идиотско разточителство. Заедно с това ме замоли да му дам половината от останалото ми овнешко; той хленчеше: „Та ти не можеш да ме оставиш да умра от глад!“ Пред нас, осветена сега от единствения ни фенер, блестеше почти отвесната стена — онова опасно място, което обаче веднъж вече бях преодолял сам. Джим бе окончателно изчерпан от катеренето и аз му казах откровено какво мисля: „Дай ми фенера, ще ти отстъпя последните останки от моето овнешко и ще се опитам сам да изкача тази стена.“ Защото глупаво бе да вися на ласото с още един грохнал — аз с изранени ръце, той със счупен крак, когато тук човек трябваше да се катери като маймуна. Казах още: „Ако аз успея да се измъкна, Джим, тогава и ти си спасен; ще дойдем тук и ще те изтеглим, това е повече от ясно.“ Той каза: „Ами ако паднеш, Джим, заедно с моя фенер?“ Закрещях: „Ами ти, Джим, ако се подхлъзнеш с твоя кьопав крак и ме събориш долу, както веднъж вече направи, каква полза, господи Исусе Христе, ще имаш от това, че ще лежим и двамата в пропастта!“ Джим отказа да ми даде фенера. „Джим, каза той, ти не можеш да ме оставиш да кисна сам в този мрак, не си в състояние да го направиш!“ Всеки път, когато единият от нас се осмеляваше да прояви открито себелюбието си, другият излизаше насреща му с проклетия си морал. Знам, че и аз вършех абсолютно същото. „Джим, казах аз, ти нямаш право да искаш от мен да умра от глад заедно с тебе, Джим, само защото си счупил крака си и не можеш да се изкатериш по скалата, не бива да искаш това от мен, Джим, ако си ми приятел!“ Още веднъж, за последен път, ние се разчувствувахме, припомнихме си нашия съвместен живот в ранчото, всевъзможните радости, които си бяхме създавали; да, в истинността на нашето приятелство не можехме и да се съмняваме, през дългите месеци на каубойски живот без жени ние бяхме стигнали до нежности, наистина не редки между мъже, но дотогава непознати за Джим и за мен. Ето и сега, докато държеше здраво фенера, и то така, че да не мога да го достигна, с другата си ръка, с лявата, Джим приглади окървавените ми коси на челото и ние за малко да се хвърлим в обятията си и да се разревем от сърце — ако не ставаше въпрос за фенера. Преценявах, че запасът ни от светлина ще стигне за още шест или седем часа; а изкачването до най-горната пещера, където в краен случай можеше да помогне и едва проникващата дневна светлина, щеше да трае, знаех го от опит, също седем или осем часа, ако, разбира се, не объркам пътя. Решението трябваше да бъде взето, и то сега, тук, пред тази стена. Какво има да приказваме! И двамата желаем да живеем, по възможност порядъчно; но когато другият иска да ме убие с моята порядъчност? Казах още веднъж: „Дай ми фенера, Джим, и аз ще ти дам последното месо.“ Джим се изсмя така, че се уплаших, никога по-рано не го бях чувал да се смее така. „Джим?“, попитах плахо. „Какво си намислил?“ Без да каже нито дума, понеже всичко бе повече от ясно, той отвърна вече с действия. Бързо, доколкото му позволяваше счупеният крак, той докуцука до стената, очевидно решен да размени ролите ни, да вземе със себе си единствения ни фенер, сам да се опита да преодолее опасната скала, а на мен да остави в замяна овнешкото месо. „Джим!“, казах аз и го задържах тъкмо пред стената, пред този зелен каменен водопад, където той вече бе намерил белия тебеширен кръст, маркировката ни за изхода, и търсеше издатини, за които да се залови. Той каза: „Остави ме!“ От страх запелтечих глупости: „Ако някога си ми бил приятел…“ и тъй нататък. В този миг в светлината на люшкащия се фенер, който Джим стискаше в протегнатата си ръка, за да не мога да го достигна, ние отново зърнахме познатия ни скелет на нашия предшественик — скелет на човек, който превит надве на същото това място и в пълна самота (а може би и те са били двама?) е пукнал като животно; от този миг нищо вече ме можеше да сдържи нашия ням и натрупван с часове ужас и ни остана, естествено, само едно разрешение — инстинктивният юмручен бой. И започна борба на живот и смърт между двамата приятели — жестока, ала кратка, защото който се подхлъзнеше първи, отиваше по дяволите, продънваше се в черните бездни, обезобразен, занемял…

 

 

— Е — казвам на Кнобел, моя надзирател и слушател, като най-сетне отхапвам връхчето на моята неделна пура, — харесва ли ви тази история?

Кнобел само ме гледа втренчено.

— Имате ли огънче? — питам аз.

Той не чува дори и това.

— Не зная — казвам аз след първите глътки дим — кой от двамата приятели всъщност започна смъртоносната битка, навярно по-честният, във всеки случай от пещерата се измъкна само единият, навярно по-силният. Името му е известно, дори е написано с метални букви върху паметна плоча. „Jim White.“ В брошурата, която днес се продава на туристите, е казано малко по-подробно: „James Larkin (Jim) White, a young cowboy who made his first entry trip in 1901.“^[7] А пък за приятеля, който все пак се споменава като спътник на Уайт, се казва само: „a Mexican boy.“^[8] Името му е безследно изчезнало и аз мисля, че този безследно изчезнал човек никога вече няма да се появи!

Кнобел изглежда малко объркан.

— Вие… вие ли сте Джим Уайт? — пита той.

— Не — смея се аз. — Не дословно! Но каквото сам преживях, виждате ли, бе съвсем същото, ама съвсем!

Кнобел изглежда малко разочарован.

За втори път съм пуснат под гаранция за среща с Юлика.

Живото ми усещане: това не е тя! Тази жена няма нищо общо със скучните истории, които през последните дни донякъде успях да запиша! Това са две различни Юлики! Разказаното от мен съвсем не е нейната история! И тъй нататък.

— Ей, ти — казва тя на няколко пъти, — какво става с тебе? Защо ме гледаш така през цялото време?

Днес тя се държи по-непринудено от мен. Предложението ми да наемем платноходка я очарова. Уловени под ръка, отиваме на пристанището. Не знам за какво да говоря и се радвам, че мога да се заема с платната, с кормилото, докато госпожа Юлика Щилер-Чуди — днес в банановожълта рокля — с известна боязън скача в клатушкащата се лодка, с известна загриженост се оглежда къде да сложи бялата си чанта и парижката си ефирна шапчица, за да не се изцапат и повредят, сетне сяда на отсрещната пейка и в сладко бездействие се обляга на бордовете с широко разперени ръце. Юлика трябва само да премине на другата пейка, когато обръщам лодката. Сетне тя отново се предава на леност, отпуснала на вятъра пламенеещата си коса. Колко е различна сега! Тук сред езерото, чиито хълмисти, почти изцяло застроени и винаги много близки брегове сега се губят в есенната омара, тъй че добиваш чувството за известен простор, ние сме всъщност за първи път относително сами. Дали тя го съзнава? Във всеки случай тук не трябва да държим сметка, че надзирателят, добрият ми Кнобел, може внезапно да се появи с пепелника…

После (когато съм отново в килията си) напразно се опитвам да видя засмяното й лице; усещам само много живо, че всеки път, когато то се засмее, ми се иска да го уловя с две ръце като небесен дар, макар че такъв дар не бива да се докосва с длани, в него може само да се вярва; всеки път ме обзема будното, ведро чувство: този неин смях може да разтопи абсолютно всичко! Юлика навярно изпитва същото. Не помня в каква връзка тя ми каза:

— Когато съм сама, виждаш ли, и си спомня за всичко, лошото е, че не мога да се смея над миналото, или пък се смея някак злобно и горчиво, тъй че сетне, като си спомням за същите неща, отново плача…

Настъпва безветрие и ние, без много да му мислим, се събличаме и се гмурваме презглава в зелената, проблясваща на слънцето вода, която е вече доста хладничка, плуваме около оставената без управление полюшкваща се лодка, цапаме възбудено с ръце и крака като деца. След това в лодката, където водата се стича по настръхналата ни кожа и се греем на милостивото слънце, Юлика казва:

— Ти си по-слаб…

По-слаб от кого? За да не се наруши нашата идилия, отнасям тази забележка не до безследно изчезналия Щилер, а до нейния парижки господин, когото тя все още премълчава; смешно, но от него я ревнувам по-малко, отколкото от нейния Щилер. Около нас постоянно кръстосват параходчета, тъй че трябва да се облечем, преди още да сме изсъхнали съвсем. Вятърът се променя и по обратния път през цялото време трябва да карам срещу него, тъй че почти закъснявам за затвора. Налага се Юлика да ме закара с такси… И сега още (вечерта върху моя нар) виждам бисерните капчици по ръцете й, по бледото й алабастрово чело, а също античните къдрици на мокрите й коси около врата.

 

 

П.П.

Наскоро Юлика ще замине за една седмица в Париж заради своята балетна школа; тя ще ми липсва!

 

 

Сънувах:

Облечен съм в куртката на Щилер, при това съм с каска и пушка. Чувам заповеди: „Батарея! Мирно! Пушки на рамо! Напред ходом маааарш!“ Жега е. Земята е камениста и неравна. Избухнала е война. Зная датата — в съня си — съвсем точно: 3.IX.1939 г.^[9] Но я възприемам не като минало: също както когато сънуваш, че отново седиш на училищния чин. Зад гърба си чувам глас, пронизващ, нервен. Някой не марширува в крак. Защо провиненият не се обажда? Стоим мирно. Лицето на капитана е пребледняло от гняв. „Вие там!“, кресва той, посочва ме с пръст и аз действително чувам как се обаждам: „Картечар Щилер!“ Смешно, дори на сън не се чувствувам като картечаря Щилер, но крещя с пълен глас сред полето: „Картечар Щилер!“ Устните на капитана треперят. Той казва, че на война такива като мен пращали на съвсем специални постове. Ясно ли е? И ако започне война, с мен (картечар Щилер) нямало много-много да се церемони. Ясно ли е? Аз стоя мирно, пушка на рамо, и ми е ясно, че този швейцарски капитан по някаква причина мрази Щилер, това е негово право, и по силата на нашата клетва пред отечеството за безпрекословно подчинение, която току-що сме положили, той може да ме разстреля, без много-много да се церемони — ще отдаде заповед и…

 

 

П.П.

Моят защитник, когато между другото му споменавам за този сън, видимо се разсърдва. Започваме разговор за военната служба. За него не е достатъчно, че в интерес на мира (мира между моя защитник и мен) приемам армията като необходимо зло. Очевидно също и в Швейцария военната служба е нещо свещено и той не може да търпи да се сънуват за нея лоши неща. „В действителност — твърди той — една тъй непристойна, направо престъпна закана от страна на швейцарски офицер е съвсем невъзможна! Гарантирам ви!“ Той произнася тези думи с гордостта на швейцарски офицер, най-малкото майор. „Гарантирам ви!“, повтаря той на няколко пъти.

 

 

Написах отговор на господин Вилфрид Щилер, брата на безследно изчезналия — за съжаление отново не си направих копие! — горе-долу в такъв смисъл: „Вашето сърдечно писмо до безследно изчезналия ви брат истински ме трогна, драги господин Щилер, то ми припомни моята майка, тъй че просълзи също и мен. Моля да ме извините, дето тъй дълго не ви отговорих. Целият ми живот е един голям пропуск! Не ме обижда, че не ме разпитвате за него, напротив, благодарен съм ви за това, както и за братската покана. Тя ми припомня моя брат, а също и факта, че и спрямо него съм извършил пропуск. Ние рядко се карахме, никога задълго, никога за нещо важно, защото изобщо не ни свързваше нищо значително, струва ми се; ние предприемахме общи екскурзии, живеехме си мирно на палатка, а вечер мълчаливо седяхме край огъня, само защото бяхме братя. Как стана тъй, че се разминах и с брат си? Приятелите трябва да се разбират, за да са приятели, а братята, така или иначе, са си братя и в последна сметка вие имате право, не играе никаква роля кой съм аз, стига само да съм истински брат!“ В този смисъл…

 

 

Най-новото: американският паспорт, с който съм обиколил половината свят, е подправен. Та нали казах това на моя защитник още преди няколко седмици? Но изглежда аз не умея да се доверявам както трябва. Във всяка дума има и лъжа, и истина, такава е същността на словото и който иска, да вярва всичко или нищо…

 

 

Моят прокурор (вчера се е завърнал от Понтрезина) също не проявява интерес към Мексико, затова пък живо ме разпитва за Ню Йорк, при което постоянно изпада в някакъв съвсем неслужебен и фамилиарен тон. Той казва:

— Жена ми бе направо влюбена в Ню Йорк.

— Така ли? — казвам аз.

— Живееше на „Ривърсайд Драйв“.

— Аха — казвам аз.

— Вие знаете къде е това?

— Естествено — казвам аз.

— Близо до „Сто и осма улица“.

— Да — казвам аз, — това е при Колумбийския университет.

— Точно така! — казва той.

— Много красиво място — казвам аз, — с изглед към Хъдсън, знам, знам…

И така нататък.

Отначало изглежда, сякаш с тези приказки той иска само да провери дали наистина познавам Ню Йорк, дали съм живял там. Междувременно изпитът е издържан. „Таймз скуер“ и „Пето авеню“, „Рокфелер сентър“, „Бродуей“, „Сентръл парк“ и „Бетъри“ — това са местата, които моят прокурор сам е видял преди около пет години за една седмица, прекарана в Ню Йорк.

— Ходили ли сте в бар „Рейнбоу“? — пита той.

Кимам с глава, оставям го да помечтае на глас и тъй като ценя мъжете, които умеят да мечтаят, не го поправям; защото бар „Рейнбоу“, където моят прокурор очевидно е преживял незабравима вечер, не е най-високата сграда в Манхатън, „Емпайър стейт билдинг“ е по-висок, но аз не го прекъсвам. За моя прокурор, както виждам, това е било най-високата точка на живота му: там, в бар „Рейнбоу“, той отново е срещнал жена си след дългогодишна раздяла. Сетне аз от своя страна питам:

— Били ли сте в Бауъри?

— Къде е това? — пита той.

— При „Трето авеню“.

— Не.

Бауъри, някогашно холандско име, е квартал, в който дори полицията вече не надниква, прибежище на отхвърлените, при това в самото сърце на Манхатън. Свиваш зад мраморния ъгъл на Двореца на правосъдието, в прекия смисъл на думата, и след стотина крачки попадаш в това свърталище на низвергнатите, пияниците, претърпелите всевъзможни крушения, пропадналите, на хората, осъдени от самия живот. За тях дори няма нужда от затвор. Който веднъж се озове в Бауъри, никога не се измъква оттам. През лятото неговите обитатели се търкалят из канавките и по паважа; за да преминеш по улицата, трябва да ги прескачаш и да се движиш като кон по шахматна дъска. През зимата те клечат край железните печки в приютите за бездомни, дремят, карат се, хъркат, разказват все едни и същите си истории или пък се бият; там вони на долнокачествено бренди, на нафта и мръсни крака. Веднъж там видях човек, когото никога няма да забравя. Връщах се в къщи от Блеки както обикновено в три часа през нощта; оттук минавах по-накратко, а и предполагах, че в този късен час няма вече жива душа на улицата, още повече в такъв страшен студ. Горе с грохот премина остарялата надземна железница, от прозорците на вагоните струеше топла светлина, по паважа вятърът разнасяше смет, из която се ровеха кучета. Когато зърнах този тип, аз се спотаих зад един железен стълб на моста. На главата си той имаше черно бомбе, каквито носят дипломатите, младоженците и гангстерите; лицето му бе облято в кръв. Освен това носеше вратовръзка, бяла риза и черно сако, ала то бе всичко; долната част на тялото му бе съвсем гола. На сиво-виолетовите му тънки старчески крачета личаха жартиери и обувки. Той бе явно пиян, тъй като псуваше, падаше и пълзеше по заледения паваж. Край него профуча кола със запалени фарове, слава богу, без да го закачи. Най-сетне той намери черните си панталони, опита се да се изправи до един фенер и да се напъха в тях, но се подхлъзна и отново се просна в цял ръст върху уличната настилка. Естествено, аз преценявах дали да му помогна, но се страхувах да не се забъркам в някаква тъмна история, а това не можех да си позволя. Междувременно старикът бе успял да завре в панталона поне левия си крак; мислено му пожелах успех и понечих да се отдалеча, ала в същия миг дочух отнякъде мъжки гласове, макар че още никого не виждах, гласове, изпълнени с язвителна омраза, навярно отнасяща се до същия този нещастник. Тутакси се скрих обратно в спасителната сянка на моя стълб; над главата ми прогърмя железницата. При опита си да напъха и другия си крак в панталона човекът отново се подхлъзна, захриптя и все тъй съвсем гол остана да лежи на улицата. Вятърът затъркаля черното му бомбе. Той дори не помръдна да се защити, когато някакво куче започна да го ду̀ши. Аз целият треперех от студ, затова реших час по-скоро да се махна оттук, като притичвам от стълб до стълб. По другата страна на улицата минаха хора и те също не помогнаха на падналия. Знае ли човек на какво може да се насади? Накрая милостивият самарянин трябва да доказва, че не той е убиецът, да представя алиби и тъй нататък. Не можех да причиня на Блеки подобни неприятности! След само още един жилищен блок и щях да се кача на железницата, а след двадесет минути щях да си бъда в къщи, където Блеки сигурно вече звънеше по телефона, за да ми пожелае лека нощ. Отдалеч старикът ми изглеждаше като черен вързоп от дрипи върху паважа, единствения предмет, който още не бе отнесъл беснеещият вятър. Внезапно до мен изникна някакъв тип и мълчаливо сложи ръка на рамото ми — небръснат, плешив и със зачервени рибешки очи, всъщност доста симпатичен образ; помоли за цигара. И за огън. Доволен, той ме остави на мира и тръгна надолу по авенюто, забеляза черния вързоп върху паважа, приближи се до него — за което аз не намерих кураж — и отмина. Над мен отново прогърмя железницата. Накрая се престраших и аз и се върнах обратно при пияния, който вече не помръдваше. Той лежеше по корем, виолетов от студ, пепелявата му коса бе също зацапана с кръв. Видях раната на тила му, раздрусах го, повдигнах ръката му; той бе мъртъв. Лицето му ме ужаси и аз побягнах; не съобщих в полицията, макар че това бе баща ми…

— Баща ви?

Моят прокурор се усмихва. Той изглежда не ми вярва, както не вярва и в това, че съм убил жена си. Сякаш не е чул добре, той пита отново:

— Баща ви?

— Моят пастрок — казвам аз. — Все пак баща.

Но дори и тогава, когато не може да ми повярва, прокурорът ми има много по-приятно държане от моя защитник; не се възмущава, когато нашите понятия за истина не винаги съвпадат. Той вади цигара, повъртява я между пръстите си, за да омекне, и казва:

— В такива квартали жена ми, естествено, не е била.

Постоянно тази негова жена.

— Ходили ли сте на Файър Айлънд?

— Да — казвам аз, — защо?

— Било много красиво, твърди жена ми, изобщо в околностите на Ню Йорк.

— Много е красиво.

— Жена ми, за съжаление, нямаше собствена кола — пояснява той, — но, доколкото знам, често е излизала извън града с приятели.

— Без това не може — казвам аз.

— Вие имахте ли кола?

— Аз ли? — смея се. — Нямах.

Изглежда тези мои думи някак си го радват, успокояват, ободряват, избавят го от неприятни мисли, които не мога да отгатна съвсем.

— Нямах — повтарям аз. — Никога не съм имал собствена кола. Цялото онова лято карах колата на бедния Дик: той беше болен.

Изглежда тези думи сега пък някак си не го радват, просто имам чувството, че моите пътувания извън града в края на седмицата живо го интересуват. Разказвам му, че през лятото Ню Йорк е непоносим, по това няма спор, и че всеки, който намери някаква възможност, гледа през свободното си време да излезе навън. В неделни дни стотици хиляди коли напускат града да речем по „Уошингтън бридж“, наредени в три колони, цяла армия от нюйоркчани, жадуващи за природата. А природата е вече отдавна пред очите им; от двете страни на шосето се редуват езера, млади зелени горички, дъбрави — не подкастрени, а оставени да растат на воля, сетне отново обширни полета без нито една сграда истинска радост за очите, да, земен рай; само че профучаваш покрай него. В потока от блестящи коли всички се придържат към разпоредената скорост: четиридесет до шейсет мили в час, и никой не може да спре дори единствено за това, да помирише една борова шишарка. Само който получи повреда в колата, има право да отбие в крайпътната морава, дори е длъжен, за да не наруши със забавянето си непрекъснатостта на автомобилния поток; ако пък някой отбие, без да има повреда, плаща глоба. Тъй че напред и все напред! Шосетата, разбира се, са превъзходни, те плавно се вият през обширната и леко полегата хълмиста равнина, изпълнена със зелена тишина, ах, да можеше човек просто да слезе от колата, сам Жан Жак Русо не би могъл и да мечтае за по-голяма естественост. Наистина има и отклонения, измислени остроумно, та да може човек да се отдели от потока, без да се излага на смъртна опасност, без стълкновения, без надуване на клаксони, и по цяла арабеска от широко очертани завои да се измъкне по някой страничен път, водещ към селище, аеропорт или промишлен център. Но ние искаме да идем сред природата. Следователно обратно на конвейера! След два или три часа обикновено започвам да нервнича. Но тъй като всички се движат напред и все напред, кола до кола, може да се допусне, че съществува някаква цел, която все някога ще възнагради това безкрайно пътуване. Както вече казах, природата е постоянно под носа ти, но не можеш да я докоснеш, не можеш да навлезеш в нея; тя преминава покрай теб като цветен филм с гори, езера и тръстики. До нас пътува някакъв неш^[10] с гърмящо радио — предават репортаж за бейзболен мач. Опитваме се да го изпреварим, та да променим съседа си, най-сетне това ни се удава; сега до нас е форд и ние слушаме Седма симфония на Бетховен, което в настоящия момент също не ни е нужно, сега бих искал да знам само едно: накъде всъщност води цялото това надбягване? Възможно ли е да пътуваме така цялата неделя? Не е изключено. След около три часа, само за да можем да излезем от колата, свиваме към един така наречен Picnic-Camp^[11]. Плащаме скромна такса за вход в Природата, която се състои от едно пасторално езеро, от голяма поляна, където играят бейзбол, и от гора с великолепни дървета; впрочем това е огромен блестящ паркинг с опънати хамаци между колите, масички за закуска, огнища, където можеш да накладеш огън, и високоговорители по дърветата — всичко наготово и всичко включено във входната такса. В една от колите виждам млада дама, която се е вдълбочила в едно списание: „How to enjoy life“^[12]; впрочем тя не е единствената — мнозина предпочитат да останат в удобната кола. Къмпингът е много голям и след доста време най-сетне откриваме един малко по-стръмен склон, където няма коли, а това значи — и хора; защото какво ще прави човек там, дето не може да мине колата му? Навсякъде проличава, че входната такса не се взима напразно: из гората са поставени кошчета за боклук, чешми с фонтанчета, люлки за децата, в цената е включена и nurse^[13]. Павилионът, в който продават кока-кола и където се помещават отходните места, е построен във вид на романтична дървена къщичка и задоволява всеобщия вкус и всеобщата естествена потребност. Пункт на „Бърза помощ“ за в случай, че някой си пореже пръста; телефон, за да не загубиш и за минутка връзката с града; а също и образцова бензиностанция — всичко има тук, и всичко сред напълно истинска и иначе непокътната природа, сред необятни девствени простори. Опитваме се да проникнем в тези девствени простори, то е възможно, но не и лесно: тук просто няма пътеки за пешеходци и е направо щастие да откриеш някой тесен страничен път, където можеш да паркираш колата си. Прегърната любовна двойка съзерцава езеро с диви водни лилии, но седи не на брега, а в колата, както обичайно; тяхното, радио свири съвсем тихо, тъй че скоро почти вече не го чуваме. Още няколко крачки и се потапяш в тишината на първобитната гора, а наоколо ти хвъркат пеперуди; напълно е възможно ти да си първият човек, стъпил на това място, по брега на езерото не се вижда нито мостче, нито колиба, нито следа от човешка дейност, по протежение на километри — един-единствен рибар. Щом ни забелязва, той веднага идва при нас, започва разговор и се настанява наблизо, за да лови риба тук, за да не е сам. Към четири часа следобед всичко започва отново, същото пътуване, както сутринта, само че в обратна посока и много по-бавно: Ню Йорк събира своите милиони, задръстванията са неизбежни. Горещо е, чакаш и се обливаш в пот, чакаш и се опитваш да се промушиш напред поне с една дължина; и всичко се повтаря: пълзиш стъпка по стъпка, после отново нормална скорост, после отново задръстване. Пред себе си виждаш опашка от четиристотин-петстотин коли, проблясващи сред жегата, а в небето кръжат хеликоптери, спускат се над автомобилните колони и съобщават по високоговорители кои пътища са по-малко претъпкани. Тъй изминават три или четири, или пет часа, преди да се приберем отново в Ню Йорк, доста измъчени, разбира се, щастливи, че можем да вземем душ, макар и да няма от него голяма полза, щастливи, че можем да облечем чиста риза, щастливи, че можем да идем в прохладното кино. Дори в полунощ имаш чувството, че се разхождаш в пекарница, а океанът забулва с влагата си блещукащия град. За спане при отворени прозорци не може и да се мисли. Шумът на автомобилите, тихото скимтене на гумите по паважа изобщо не престава, додето не глътнеш прахче за сън. Коли и пак коли, ден и нощ…

— Зная — казва прокурорът, изслушал моето добросъвестно описание, — зная, жена ми е преживяла абсолютно същото.

— Нали?

— Лятото в Ню Йорк, казва жена ми, е нещо ужасно.

— Всички казват така.

— Просто ужасно.

— И все пак това е изумителен град — приключвам аз. — Фантастичен град!

Най-сетне той ми задава своя въпрос:

— И кой ви придружаваше при тези излети? Ако съм разбрал правилно, не сте били сам.

— Не.

— Мога ли да попитам…

— Господин прокурор — казвам аз. — Това не бе съпругата ви.

Той се усмихва, поглежда ме.

— Честна дума — казвам аз.

Крайно странен разпит.

 

 

От Вилфрид пристигна отговор:

„Многоуважаеми господине!

Навярно ще разберете колко останах смаян от вчерашното ви писмо, тъй като господин д-р Боненблуст, когато беше тук, за да вземе за делото си един албум със снимки на брат ми, категорично заяви, че вие наистина сте мой брат и че освобождаването ви от затвора е въпрос на дни, стига вие, респ. брат ми, да не сте замесени в някогашната афера «Смирнов». Аз от своя страна побързах да уверя господин д-р Боненблуст, че моят брат след завръщането си от Испания, доколкото ми е известно, с политика повече не се е занимавал и в никакъв случай не е бил чужд агент. Моля ви да ме извините за неуместното писмо, което преди време ви написах. Що се отнася до посещението ми, което, за да се избегнат всевъзможни недоразумения, вие ме молите засега да отложа, трябва, за съжаление, да ви съобщя, че получих призовка от следователя и съм принуден да дойда за очна ставка, ала предполагам, че за това ще ви уведомят. Вие сигурно можете да си представите, многоуважаеми господине, нашето тогавашно вълнение, да проявите разбиране и ме извините за моята прибързаност, като не искам да пропусна да ви благодаря за вашето кратко, но, въпреки моето заблуждение, тъй сговорчиво писмо, което навярно немалко ви е затруднило. Като се надявам, че няма да го приемете за натрапничество, ако повторя поканата ни да живеете при нас след излизането ви на свобода, пък дори и да не сте моят безследно изчезнал брат, ви поздравявам, а също и господин д-р Боненблуст, с отлични почитания и ви желая успех в текущите дела.

Вилфрид Щилер, дипломиран агроном“

 

 

Юлика не знае нищо за тази афера „Смирнов“, нищо точно. Изглежда това е някаква политическа афера, вдигнала преди години, както се казва, голяма пушилка, дотолкова, че в последна сметка никой вече не е в състояние да каже какво всъщност се е случило…

 

 

Днес, за съжаление, дъжд!

Прекарваме моя свободен ден под гаранция в хотела на Юлика. Тя и без друго е забравила в стаята си някакво извънредно важно писмо, което трябва да прати в Париж, и аз, естествено, я съпровождам. Когато портиерът с усмивка, чиято двусмисленост не оставя и място за съмнение, поисква да ме отпрати в хола, Юлика казва, без дори да се изчерви: „Господинът е мой съпруг!“ За своя сметка се изчервява портиерът, промърморва някакво извинение и лично ме отвежда до асансьора, сякаш съм почетен гост. Приемам думите на Юлика като лъжа по необходимост, и то не без удоволствие. В асансьора, останали насаме, изрично хваля Юлика за нейната смелост и присъствие на духа, но после, когато сме вече в стаята й, не подхващам отново този разговор, което вероятно бе грешка от моя страна. Дали Юлика наистина ме обича? Сега само това липсва, да започна да я ревнувам! Мъжът в Париж, на когото тя постоянно пише все важни и на всичко отгоре такива дебели писма, се казва Дмитрич, навярно френски руснак от старата емиграция, Жан-Луи Дмитрич. Тя не ми каза името му; прочетох го върху плика, който, щом влязохме, Юлика пъхна под бялата си чанта, за да не го забрави пак; зърнах го крадешком, додето тя дълго сресва косите си пред огледалото, а сетне си сложи пудра и руж.

 

 

Отново сънувах военната униформа.

 

 

Разходка в двора на затвора, чието каре ми напомня за кръстовидните аркади в старите манастири. Кого ли не обзема понякога желание да стана монах! Някъде в Сърбия или в Перу, няма никакво значение, навсякъде ни огрява същото слънце, а щом мястото престане да има значение, това е то свободата: знам го. А сетне това каре на моя затвор с есенеещите дървета, с гукащите гълъби и особено с моята бездейна фигура на този фон отново ми напомня за парка в двора на нюйоркския „Museum of Modern Art“^[14] — наистина той е по-обширен и изпълнен със скулптури, но също тъй заграден от фасади и калкани. Бях ли тогава по-свободен, отколкото съм сега? Можех да отида където поискам и все пак това бе за мен отвратително време; впрочем съвсем не е вярно, че си спомням с копнеж за него или пък за което и да е друго време от моя живот.

 

 

П.П.

Относно Юлика: или безследно изчезналият Щилер, сравнил тази жена със студенокръвно морско животно, просто се е заблуждавал, или вината е била в него, че Юлика не се е разкрила като жена, или пък след своя безследно изчезнал Щилер Юлика е преживяла нещо, променило я изоснови. Но какво?

 

 

П.П.

Може би е неин рекламен агент този Жан-Луи Дмитрич или пък портиер в нейната балетна школа, доверено лице на седемдесет и седем лазарника, а писмото й до него бе тъй обемисто, понеже е съдържало формуляри, които Юлика е трябвало да подпише, но откъде, мога да знам? А може би е някакъв дамски шивач този „мосю Дмитрич“ или пък е неин наемател и му е изпратила жилищния договор, или неин лекар, неин адвокат — съществуват хиляди възможности…

 

 

Моят приятел, прокурорът, е дар, пратен ми от небето. Неговата усмивка ми заменя уиското. Това е някаква едва забележима усмивка, която освобождава събеседника от излишни превземки и му позволява да бъде самият той. Такава усмивка е истинска рядкост! Само у човек, който някога е плакал и сам си признава, че е плакал, може да разцъфти тази добра, тънко разбираща и съвсем не мъглява, но не и пренебрежителна усмивка.

 

 

Господин д-р Боненблуст, моят служебен защитник, разбира се, има право: дори и сто пъти да му разкажа как изглежда пожарът в една калифорнийска дъскорезница за секвоени трупи, как се гримира американската негърка или какъв е цветът на вечерното небе в Ню Йорк по време на снежна буря с гръмотевици (и това се случва), или как трябва да се постъпи, та в бруклинското пристанище да се промъкнеш без документи на брега — всичко това не е доказателство, че съм бил там. Ние живеем в епохата на репродукцията. Нашето лично схващане за света е създадено, без да сме видели почти нищо със собствените си очи, по-точно: видели сме го и сме го чули, но не на местопроизшествието, не в оригинал, а репродуцирано на телевизионния екран или по радиото, дори елементарните знания за живота получаваме от разстояние. Не е необходимо да напуснеш това градче, за да зазвучи в ушите ти и днес още гласът на Хитлер, да видиш от три метра разстояние персийския шах, да узнаеш как вие мусонът над Хималаите или как изглежда морското дъно на хиляда метра дълбочина. Днес всеки може да знае тези неща. Но означава ли това, че вече съм бил на морското дъно, че някога съм се изкачвал макар и (както швейцарците) „почти“ до Монт Еверест? Същото е и с вътрешния живот на човека. Днес всеки може да знае за него. Как, по дяволите, да докажа на моя защитник, че познавам инстинктите си на убиец не от К. Г. Юнг, ревността не от Марсел Пруст, Испания не от Хемингуей, Париж не от Ернст Юнгер, Швейцария не от Марк Твен, Мексико не от Греъм Грийн, страха ми от смъртта не от Бернанос, моето лутане из пустотата не от Кафка и всичко останало не от Томас Ман? Вярно е и това, че не е нужно да сме прочели и ред от тези господа: те проникват в съзнанието ни чрез нашите познати, които от своя страна също вече са ги заимствували и живеят само с плагиати. Каква епоха! Вече не означава абсолютно нищо, че си видял с очите си риба-меч, че си се любил с мулатка — всичко това може да се преживее и на някое утро с научно-популярни филми. А да имаш собствени мисли, о, господи! В наше време е истинска рядкост да срещнеш дори човек, избрал си определен плагиатски профил; вече свидетелствува за индивидуалност, ако някой вижда света, да речем, с очите на Хайдегер и само на Хайдегер; ние, останалите, плуваме в някакъв коктейл, съдържащ от всичко по малко, разбъркан в изискано-благородна смес от Елиът; във всяка област ние сме всезнаещи и дори нашите разкази за видимия свят, както вече казах, не означават нищо. Днес за нас повече не съществува terra incognita^[15] (освен Русия). За какво тогава са всички тези приказки! Та те съвсем не доказват, че съм бил на самото място. Моят защитник има право. И все пак!…

Кълна се:

Действително съществува мулатка на име Флорънс, дъщеря на докер, виждах я всеки ден и на няколко пъти сме разговаряли, наистина през разделящата ни ограда, направена от стари катранени варели и обрасла с къпинови храсти. Тя съществува, тази Флорънс, с нейната походка на газела. Вярно е, че населяваше най-пламенните ми сънища и все пак на заранта тя съществуваше наяве. Чуех ли потропването на нейните високи токчета по дървения „porch“^[16], и вече се настанявах зад прокъсаните завеси на моята барака, за да зърна Флорънс, най-често със закъснение; а после започвах да чакам, докато тя отново се покажеше с кофа в ръка, плиснеше помията срещу моята ограда и ми кимнеше, понеже в този миг изскачах, заслепен от страст. Тя казваше: „Hallo“^[17] И аз казвах: „Hallo“. Не смея да опиша усмивката й, белите й зъби сред смуглото лице; също и тази усмивка познаваме от научнопопулярните филми, от списанията или дори от вариетето в тукашното градче, известно ми е, а удивителният й глас звучи от грамофонните плочи, почти нейният глас… А когато, пак „съвсем случайно“, се озовавах също в градинката си, Флорънс казваше: „What about your cat?“^[18] Впрочем веднъж, преди няколко месеца, бях запитал Флорънс дали е виждала моята омразна котка, онова грациозно животинче, което една нощ заради укорителното му фучене бях натикал в хладилника; струва ми се вече споменах за тази история. За интермедията с хладилника Флорънс, разбира се, не знаеше нищо, но вероятно се досещаше за моята тайна война с тази черна котка (тя бе сива, казваше се „Little Grey“, но в нощите зад моя затворен прозорец изглеждаше черна). Флорънс смяташе, че трябва да я обичам повече, тази котка. Но моята любов бе отправена към Флорънс; това тя усещаше много добре, котката. А навярно и Флорънс… Когато Флорънс не си бе в къщи и не се чуваше удивителният й глас, аз тръгвах из квартала да я търся, обикалях бар след бар, но в повечето случаи напразно. Веднъж обаче наистина я намерих.

Всеки знае как негрите танцуват. А нейният партньор бе също мулат — сержант от американската армия. Около двамата се насъбра тълпа, така хубаво танцуваха; въодушевените зрители запляскаха с ръце, все повече и повече ускоряваха ритъма, до неистовство. Сержантът, висок момък с тесни бедра на лъв, с нозе от каучук и с полуотворена щастлива уста, с невиждащи от екстаз очи, момък с гръден кош и плещи на Микеланджелов роб, остана съвсем без сили и се отказа. Флорънс продължи да танцува сама. Сега би трябвало да скоча и да заиграя с нея, стига да можех. Флорънс все още танцуваше сама, когато се появи друг, завъртя я, едва докоснал пръстите й, сам закръжи около нея, после я прихвана с длан и със замах я преви почти до пода, след това я сграбчи за бедрата и я вдигна тъй високо, че главата й едва не се удари в ниския таван на залата; при това Флорънс направи с ръка тъй царствен жест, изпълнен с такова блаженство и тържество, че аз, с моето лишено от изразителност тяло, се почувствувах като недъгав, а Флорънс се спусна върху паркета леко като птица; сега аз чувах вече само глухия тътен на барабани от девствената гора, беззвучно трептене, някаква изпълнена с бяс тишина, докато тя продължаваше да танцува. Отпаднаха и трети, и четвърти танцьор. И тогава изведнъж, без никакви признаци на умора, Флорънс се разсмя и спря — съвсем непринудено, като дете, като щастливо дете, на което са позволили да се повози на въртележка и още сияе от радост — запромъква се между масичките към изхода, навярно за да си сложи пудра, но ме забеляза и каза: „Hallo!“ Аз също казах: „Hallo“, а тя дори добави: „Nice to see you!“^[19] и това бе за мен почти утеха в сладостно-горчивото ми смущение, защото съзнавах много добре, че никога и в нищо не бих могъл да бъда партньор на това момиче.

Толкова по-силно жадувах за нея.

А сетне, в един горещ неделен ден отново чух дълго липсващото ми потрепване на нейните високи токчета, застанах зад завесата и видях: баща й, докерът, в официален черен костюм, заприличал наполовина на келнер, наполовина на пастор, се разхожда насам-натам с метлата и попремита задния двор; всички храсти вече са украсени с пъстри ленти, също и моята ограда от катранени варели, а Флорънс в нетърпимо ярка вечерна рокля, шарена като папагал, мъкне от къщата кресла. Изглежда градината се подготвяше за някакво празненство. Майката на Флорънс — също една такава Майка Земя — изнесе гигантска торта, постави я на застланата с бяла покривка маса, а над нея прикрепи черен чадър за дъжд, за да не се разтопи тортата на слънцето, сетне започна да я украсява с цветенца. Зад моята завеса аз споделях вълнението им. Докато докерът бе загрижен главно за чистотата на стълбището и се стараеше в градината му да не остане нито една хартийка, сухо клонче, нито дори кибритена клечка, да не говорим за една празна консервена кутия (нея той хвърли през моята ограда), с две думи, докато бащата се бе отдал целият в служба на метлата си, майката и дъщерята бяха затънали до гуша в работа; на масата се появи голяма купа с боле^[20] (също под чадъра), чаши от всякакъв вид и големина, а лека-полека започнаха да пристигат и гостите — цели семейства с деца на най-различна възраст, жените в пъстри вечерни тоалети, тъй че градината скоро заприлича на волиера^[21], мъжете обаче, разбира се, до един в черни костюми и бели ризи. Един от гостите пристигна с неш, но не отпреди няколко години, а последен модел; имаше и очила с рогови рамки. Беше много горещо. След първите поздравления, изглежда, роднините нямаше какво повече да си кажат. Сержантът от американската армия също се въртеше насам-натам. Дори къдрокосите малчугани с широко ококорени очи се държаха съвсем примерно и благопристойно — момченцата в бели ризки, а момиченцата с яркоцветни панделки на късичките си плитки. Възрастните се разположиха в креслата, кръстосаха нозе; някои запалиха пури. Наред с няколкото дами, които според цвета на кожата си вече не бяха негърки и негърското в тях можеше да се познае само по пластиката на лицата им, по зъбите им и по невероятно стройните им глезени, но преди всичко по животинската грация на движенията им: движението на китката изтича още от рамото, обръщането на главата започва още от гърба, предава се на плещите; бавни или бързи, движенията им са винаги съвършени, несъзнателни и меки, без сковаване в останалите части на тялото, те струят, излитат или дремят в покой, но винаги са в хармония едно с друго — накратко, наред с момичетата като Флорънс, вече отървали се от къдравата коса, сред роднините имаше и други, истински африканци със сиво-черна кожа и сиво-виолетови устни, с ръце като боксови ръкавици, бащи, които караха своите гладкокоси дъщери да се чувствуват с тях крайно неловко. Гостът, пристигнал с новия неш, изглежда даваше тон на празненството; бе много горещо, както вече казах, но на никой и през ум не му минаваше да съблече черното си сако — скучните условности, разговорите с пура в уста, общите фрази, благоприличието на многобройните деца, напомнящо ми цирков номер с дресирани животинки, вдървеността на роднинските любезности, липсата на каквото и да е преживяване, несвободното държане и безотрадните усилия на отделните семейства в рода да демонстрират, че и те що-годе разбират от изискани обноски: тази пълна карикатура на бял дребнобуржоазен бит, в който няма и помен от Африка, бе за тях, струва ми се, голямото преживяване; сега те се държаха действително като бели. Когато при мен се позвъни и таткото-докер ме покани на боле, аз, разбира се, отидох, не забравяйки да надяна също бяла риза и най-тъмното си сако. Щом се появих, всички казаха: „Nice to see you!“, а като завързахме разговор, не пропуснаха въпроса: „How do you like America?“^[22] Сержантът от американската армия с тесни хълбоци на лъв и плещи на Микеланджелов роб, както узнах, прекарвал тук само отпуската си, иначе отбивал военната си служба във Франкфурт, за да държат руснаците по-далеч от Америка. Аз на свой ред попитах: „How do you like Frankfurt?“^[23] и по усърдните му хвалебствия разбрах, че всички нас, европейците, той слага в един кюп. След това обаче, най-после!, към мен пристъпи моята прекрасна Флорънс, подаде ми чаша боле и каза:

— This is Joe, my husband!^[24]

Честитих им.

— And what about your cat?^[25]

В онзи неделен ден те се бяха венчали, а Джо остана още цели три седмици в отпуска; искам да кажа, че през следващите три седмици не виждах Флорънс в бащиния й дом… Влюбен до уши, аз не можех да изтърпя толкова дълго, без да зърна Флорънс поне по време на неделното богослужение; тъй че сега вече знаех към коя църква принадлежи. Тя се наричаше Second Olivet Baptist Church^[26] и представляваше една барака, която едва се отличаваше от заобикалящите я складове и хамбари, ала дървената й фасада претендираше за готически стил от двайсетте години, струва ми се, на нашия век. Вътре на сцената, отляво и отдясно на микрофона, висяха две големи знамена, американското и бяло, а помещението, ако не смятаме едно черно пиано, бе общо взето голо и пусто като гимнастически салон. Многобройното паство мърмореше странни звуци, а най-отпред стоеше негър в светъл неделен костюм и задаваше въпроси, във всеки от които се съдържаше думата „грях“; хората кимаха с глави, някои се провикваха: „O yes, my Lord, o yes!“^[27] Въпросите, отначало задавани с делнично спокоен тон, се повтаряха с незначителни промени, но макар гласът да не се повишаваше, прозвучаваха всеки път все по-внушително и по-настойчиво. Някъде в тълпата млада жена завика: „I know, my Lord, I know!“^[28] Повечето мърмореха, някои безучастно се взираха в пространството, но жената закрещя пронизително и започна да произнася цели фрази, да пищи, да стене, човек оставаше с впечатление, че трябва да й се притече на помощ. Негърът в светлия неделен костюм, неотклонно повтарящ своите въпроси, той вече не бе отделна личност, а само човешки съсъд на някакъв глас, който се изливаше над паството; въпросите му станаха призиви, песен, накрая се превърнаха във вопъл, висок и скръбен, който ме пронизваше до мозъка на костите. Сякаш издалек, подобно на ехо, му отвръщаше мърморещото паство, едни с наведени глави, други закрили лица с ръце. Стенещата жена бе скочила от пейката си — млада негърка с глуповата шапчица на главата, с бели ръкавици, които протягаше към небето, подрусвайки червената си чантичка. „My Lord — виеше тя. — My Lord! My Lord!“, и изведнъж, неспирана от никого, тя рухна на колене, изчезна от погледа ми и заскимтя, както навярно скимтят в стая за изтезания — това бяха стонове на безкрайна мъка, вече неразличими от стонове на сладострастие; гласът й се разтопи в ридания. Общата молитва обаче приближаваше към своя край, питащият глас ставаше все по-настойчив и по-настойчив и най-сетне замря, просто потъна в блажена премала, последва миг на безмълвие, на отпадналост; сетне дойде отпускането, сведените глави отново се надигнаха, някаква матрона седна на пианото и засвири игрива мелодийка, църковни служители засноваха сред множеството и зараздаваха пъстри ветрила, принесени в дар, както личеше по надписа върху тях, от някакъв фризьор (around the corner^[29]) и всички започнаха да си веят… Флорънс не открих, но затова пък видях Джо в неговата униформа; Джо стоеше облегнат на стената, скръстил ръце, с безучастен вид, сякаш гледаше на целия този народ от висотата на своя Франкфурт. Бе ужасно горещо. Един засмян пастор застана пред микрофона и използувайки паузата, напомни, че господ-бог някога също е спасил бедните деца на Израил, че господ-бог много добре знае колко трудно се припечелва в наши дни един долар и затова той не се гневи на колебаещите се, защото господ-бог е безкрайно търпелив и по тази причина на колебаещите се се дава още веднъж възможността да пуснат в паничката своята лепта. В това време енориашите бъбреха помежду си непринудено и весело като в приятна компания. Когато господ-бог най-сетне бе вече доволен от събраните подаяния, матроната на пианото изсвири един наелектризирващ акорд — човек имаше чувството, че влиза в дансинг — и щом в залата се възцари тишина, приглуши тона и засъпровожда проповедта с едва доловим, почти беззвучен и състоящ се само от ритъм джаз, който незабелязано, но ефектно замираше, щом пасторът пристъпеше към тържествени послания: „Господ-бог знае, че ние сме бедни, но господ-бог ще ни възведе в обетованата земя и ще ни уварди от комунизма!…“ Наоколо размахваха ветрилата, които фризьорът бе дарувал под формата на реклама, а в слънчевите лъчи танцуваха прашинки. Миришеше на газолин, на пот, на парфюм. Изнемогвайки под заслепяващото ме слънце, което проникваше през една прокъсана завеса, аз седях до някаква дама в черна копринена рокля и до стар негър с пепелява коса, истински Чичо Том, който с треперяща ръка прикриваше палавото си внуче от мен, чужденеца, невнушаващ му особено доверие. Пред мен седеше млад работник; той слушаше проповедта, както войник последните съобщения от фронта. Малко по-нататък виждах една кафеникава, доста светла и извънредно красива моминска шия, гъсто покрита с бяла пудра. (Ах, това страстно желание да имаш бяла кожа и гладка коса и тези вечни усилия да бъдеш друг, не както си създаден, огромната трудност веднъж завинаги сам да се приемеш — това ми бе добре познато и сега просто виждах собствената си неволя отстрани, съзирах абсурдността на нашия копнеж да станем други, не каквито сме!)… След молитвата, когато отново седнахме, страничните врати се разтвориха и от двора, отдето проникваше вонята на газолин, се появи ангелски хор — двайсетина негърки в бели одежди. Флорънс бе между тях! Заедно с хора влязоха и двадесетина негри с бели ризи и черни вратовръзки, всеки с по една черна книга в ръката. Сега сцената бе пълна с народ. Тържествено, като че бяхме вече в обетованата земя, прозвуча пианото, а след него гласовете: отначало тихо, сякаш жужене на ливада в горещ летен ден; от много далеч долиташе вековечна жалба, глуха и монотонна като морски прибой, бавно нарастваща, постепенно заливаща всичко, някаква буря от гласове, ту гневни, ту ликуващи, величава песен, която отново замира, загубва се, но не престава съвсем, безбрежна река от копнеж, широка като Мисисипи; един мъжки глас като звънка фанфара се извисява още веднъж над всичко, силен и самотно твърд, блажен в упованието си, а после остава само странното трептене, безгласното жужене на окъпана в летен зной ливада, жегата в залата, танцуващите прашинки в заслепяващите слънчеви лъчи, нахлуващи през прокъсаната завеса, миризмата на газолин, на пот, на парфюм…

След три седмици Джо изчезна.

Отново слушах потрепването на нейните високи токчета, Флорънс бе тук, макар и омъжена, тя дори подвикна, загледана към моя прозорец, и аз се втурнах по стръмните стълби, по чудо без да се препъна, въпреки че изтръгнах колчето, подпиращо перилата, и се озовах при оградата от катранени варели, където вече стоеше Флорънс зад къпиновите храсти.

— What about your cat?^[30] — попита тя.

Флорънс дори държеше тази твар в ръцете си.

— D’you know she’s hurt! — каза тя. — Awfully hurt!^[31]

Бе раната върху муцуната й.

— And you don’t feel any pity for her? — каза Флорънс — You are cruel, you don’t love her!^[32]

С тези думи тя ми подаде животинчето през оградата.

— You should love her!^[33]

— Why should I?^[34]

— Of course, you should!^[35]

Това бе моят роман с мулатката на име Флорънс и днес още, чуя ли потропване на високи токчета, спомням си за Флорънс; но, уви, винаги се сещам и за котката.

 

 

Юлика е отложила пътуването си до Париж, за да не пропадне нашата поредна среща под гаранция и понеже било грехота, казва тя, да не се използува такъв златен октомврийски ден.

И нито дума повече за предишния й брак!

Това някак си ме тревожи.

 

 

Смирнов бил съветски агент, който преминал през Швейцария. Отличителни белези липсват. Затова пък на швейцарската федерална полиция изглежда е известно, че този Смирнов, наречен „шефът“, е подготвял убийството на някакъв доста популярен екскомунист, пребиваващ по онова време в Швейцария. Неговите помагачи и съучастници фигурирали, както се полага, под измислени прозвища; един се наричал „Унгарецът“, а друг — „Швейцарецът“, именно последният на 18.I.1946 г. бил преговарял в Цюрих с този Смирнов и може би му е предал секретни сведения. Малко след въпросната дата цюрихската градска полиция съобщила за мистериозното изчезване на Щилер. Оттогава Щилер се превърнал в нещо като блян за швейцарската федерална полиция. Та нали този Щилер бил воювал някога срещу Франко? А пък антифашизмът, макар че по някое време се е смятал за типична швейцарска добродетел; днес е напълно достатъчен, за да бъдеш обявен за съветски агент…

Но какво ме засяга всичко това!

 

 

П.П.

По отношение на факта, че Швейцария е не само малка страна, но че на фона на световните събития с всеки изминат ден става все по-малка, моят защитник не проявява изобщо чувство за хумор. Това често затруднява нашите беседи. Той (по понятни причини) е против бъдещето. Всяка промяна го плаши. Неговите надежди са отправени към миналото; при това знае много добре, че ще настъпи не миналото, а бъдещето и то е, което го възмущава толкова силно. Доколко моят защитник е изразител на тукашния дух, не знам. Но винаги, дори и когато съм далеч от такива намерения, той се чувствува някак си засегнат и скоро се обвива в злокачествено самодоволство.

— Величието на една страна — казва той — не се измерва с нейната площ и с числеността на населението й; величието на нашата страна — това е величието на нейния дух!

По същество той е прав и само неговата самодоволна, нетърпяща възражения увереност, че поне на швейцарците не им липсва духовно величие, ме кара да му противореча. Ставам агресивен — иначе не можеш да излезеш на глава с човек, убеден в своята правота, питам го в какво се изразява това духовно величие и трябва да сведа глава пред рой исторически личности, които моят защитник всеки път изправя насреща ми; аз обаче питам не за исторически примери, а, най-нахално, за съвременните прояви на швейцарското духовно величие. В резултат на това моят защитник преминава към лични обиди.

— Омразата ви към Швейцария е направо болезнена!

— Но отде — накъде омраза?

— Вие искате само да ме заблудите, че не сте швейцарец, а, следователно не и Щилер — казва той, — но на мен такива не ми минават! Омразата ви към Швейцария съвсем не ми доказва, че не сте швейцарец. Тъкмо обратното! — извиква той, понеже аз се смея. — Именно тя ви издава!

Моят защитник греши; аз не мразя Швейцария, а нейната лъжовност. В това има принципна разлика, макар че в последна сметка нещата често се свеждат до едно и също. Може би като затворник да съм особено чувствителен към баснята за тяхната свобода. Какво, по дяволите, правят те с тази своя легендарна свобода? Щом замирише и на най-малка жертва от тяхна страна, те стават предпазливи също като някой немски верноподаник. И наистина, кой може да си позволи да има жена и деца, семейство с всичко подобаващо към него и в същото време да притежава независими убеждения, и то не само по маловажни въпроси? За това са необходими пари, толкова много пари, та да нямаш нужда нито от поръчки, нито от клиенти, нито от благоразположението на обществото. Но който веднъж е натрупал толкова пари, че да може действително да си позволи независими убеждения, той най-често е напълно доволен от господствуващите порядки. А какво означава това? Това означава, че и в тази страна над всичко властвуват парите. Къде е тогава тяхната прехвалена свобода, която те като изсъхнало лаврово клонче скътват зад огледалото; къде е тя в тяхното ежедневие?

Моят защитник само клати глава.

— Ако смятате да говорите така пред съда — казва той съвсем обезсърчен, — пред представителите на печата…

Та тъкмо това е!

— … само ще си навредите…

Вероятно изобщо не може да има свобода, каквато в тази страна твърдят, че притежават; съществуват само различия в несвободата и аз съм готов да се съглася, че те разполагат с една сравнително мека форма на несвобода. Няма да ме разстрелят. За това все пак съм им много признателен, но то не ме задължава да благоговея пред тяхната общоприета лъжовност. Той я нарича другояче, знам, тази лъжовност в нейната най-опасна форма, щом марширува със знаме и претендира за святост и неприкосновеност; той я нарича родолюбие. Глупаво е от моя страна, но всеки път взимам тези неща в цялата им сериозност и те ме вълнуват. С швейцарците не можеш да разговаряш за свобода, просто защото те не понасят да поставяш свободата под съмнение, да я разглеждаш не като швейцарски монопол, а като проблем. Изобщо те се боят от всеки открит въпрос; те мислят винаги само до толкова, доколкото има вече готов отговор в джоба си, и то съвсем практичен отговор, който им носи полза. По-надалеч мисълта им изобщо не отива, оттам нататък започват оправданията. Те за нищо на света не биха се осмелили да се усъмнят в самите себе си. Нима тъкмо това не е белег на духовна несвобода? Те навярно могат да си представят Франция или Великобритания някога да загинат — но не и Швейцария! Това бог — стига да не стане комунист — никога няма да допусне, защото Швейцария е самата невинност! Впрочем, аз внимателно гледах колко пъти моят защитник се позова на руски злодеяния, за да оправдае и възвеличи Швейцария; но за Хитлер предпочита да мълчи. Как само го ласкае като швейцарец ужасният факт, че другаде съществуват концентрационни лагери! Какво собствено иска той да докаже с това по отношение на своята страна?

Веднъж си позволявам да отбележа:

— Вие имахте щастие, господин доктор, че застрашавайки на времето суверенитета на Швейцария, Хитлер застраши и вашия бизнес; само това възпря собственото ви развитие към фашизъм. Та едва ли мислите сериозно, че швейцарската буржоазия — единствена в целия свят — нямаше да прояви наклонност към фашизма, ако той не застрашаваше, а увеличаваше нейния бизнес! Но това изпитание тепърва предстои на швейцарците, драги докторе, и аз го очаквам с голямо любопитство.

След тези думи той грабва кожената си чанта.

— Като свободен швейцарец… — казва той и изглежда отново се чувствува оскърбен. — Защо се смеете?

Свободен! Свободен! Свободен! Напразно го умолявам да каже: свободен от какво? И преди всичко: свободен за какво? Моят защитник просто отвръща, че бил свободен и че също и аз, вместо да седя на този нар и да клатя глава, съм щял да бъда свободен, стига само да проявя малко благоразумие и призная, че съм техният безследно изчезнал швейцарец. Вече с ръка върху дръжката на вратата, готов да прекрачи прага към своята свобода, той казва с невинна загриженост:

— Но защо клатите глава?

Човек трябва да умее да мисли. И да умее така да се изразява, че да не им оставя друга вратичка освен истината за самите тях. Та нали виждам, че дори гражданските свободи, с които те тъй се перчат, сякаш това е същинската човешка свобода, в действителност са доста съмнителни; по моя преценка цялата тяхна страна, като държава сред държавите, е също тъй несвободна, както някой малчуган сред големи, да, това е така и само благодарение на своята незначителност, на своето съществуване извън съвременния исторически процес те могат от време на време да се любуват на някаква привидна независимост, а също и благодарение на своето търгашеско благоразумие, което в интерес на бизнеса ги принуждава да се държат учтиво със силните, а който не възразява на силните, понеже си живее добре с приходите от тях, винаги ще се чувствува свободен и независим. Но какво общо има всичко това със свобода? Нали виждам лицата им — нима изглеждат свободни? Ами походката им, дори само тази тяхна противна походка — нима това е походка на свободни хора? Ами техният постоянен страх — страхът им от бъдещето, страхът им да не би някой ден да осиромашеят, страхът им от живота, страхът им да не умрат, преди да са уредили застраховките си, страхът им от всеобщия край, страхът им, че светът може да се промени, техният направо панически страх от духовното дръзновение — не, те не са по-свободни от мен, който седя на този нар и зная, че стъпката към свободата (в която не могат да ни отменят нашите предци) ще си остане завинаги гигантска стъпка, при която напускаме всичко, представляващо до този миг за нас твърда почва; стъпка, от която — стига веднъж да съм намерил сили да я сторя — никой не е в състояние да ме възпре, защото това е именно стъпката към вярата; всичко друго е не свобода, а бръщолевене. И може би тъкмо поради това моят защитник отново има право: Защо да говоря за тези неща пред представителите на печата? Защо да събуждам недоволството на хората? Защо да ги оскърбявам? Та нали в последна сметка е мое лично дело дали ще бъда някога свободен, свободен също и от тях? Твърде самотно дело!

 

 

Всеки път отново се убеждавам, че разговорите ми с прокурора, моя обвинител, вървят къде-къде по-леко, отколкото с моя така наречен защитник. Това довежда до доста опасни откровения. Днес той ми показва снимка на Сибила, неговата съпруга, която всеки път ми изпраща поздрави. Приказваме дълго за брака; разбира се, съвсем в общи черти. Моят прокурор смята съпружеския живот (очевидно личният му опит е породил у него някои съмнения) за напълно възможен, макар и труден. Естествено, той има предвид истинския, изпълнен с живот брак. Като необходими условия и за двете страни той посочва между другото: съзнанието, че нямаме никакви права над любовта на нашия партньор; непрестанната готовност да приемаме живота, какъвто е, дори когато това застрашава брака, тоест винаги да се държи една отворена вратичка за неочакваното, не за дребни авантюрки, а за дръзновението — в мига, в който двама души повярват, че са напълно сигурни един в друг, те най-често вече са се загубили. Освен това: равноправието между мъжа и жената; отказ от убеждението, че за брака е достатъчна физическа вярност, както и от обратното мнение, че без физическа вярност бракът изобщо не е брак; честна и по възможност отиваща докрай, ала не и безогледна откровеност във всички затруднения, произлизащи оттук. Също така му изглежда важна задружната твърдост на двамата по отношение на заобикалящия ги свят: една съпружеска двойка престава да бъде двойка, ако един от партньорите или пък двамата се съюзят с околните в стремежа си да упражнят натиск върху другия партньор. Освен това: смелостта да можем да мислим без упреци, че партньорът ни навярно ще бъде по-щастлив без нас: също почтеността никога да не внушаваме на партньора си или по какъвто и да е начин да го подтикваме към мисълта, че неговото измъкване от брака би ни убило и т.н. Всичко това, както вече казах, той говори в общи черти, докато аз разглеждам снимката на съпругата му — лицето й съвсем няма общи черти, то е необикновено, живо, достойно за обич в най-висша степен, много по-завладяващо от неговата реч, която е вярна само дотолкова, доколкото е почерпана от премълчания му личен опит с това лице. Накрая му връщам снимката.

— Да — казва моят прокурор, — за какво всъщност говорехме?

— За това, че жена ви чака дете.

— Да — казва той, — и двамата много се радваме.

— Надявам се всичко да мине благополучно.

— Да — казва той, — да се надяваме.

 

 

Жан-Луи Дмитрич е пианист в нейната балетна школа, наполовина руснак, много чувствителен, господин между четирийсетте и петдесетте, неженен, талантлив. Юлика твърди, че се радва да има край себе си този душа-човек, нарича го „моята опора в Париж“. Повече от това не казва нищо за него. А може би не трябваше и да разпитвам. Може би сега Юлика смята, че ревнувам.

 

 

Моят приятел и прокурор пита дали съм чел „Ана Каренина“. Освен това: дали съм чел „Ефи Брист“. И накрая: дали мога да си представя един изоставен съпруг другояче, не както е описан в тези шедьоври, да речем, по-великодушен, с по-широк поглед върху нещата — и започва да разказва… Изглежда моя прокурор твърде много го занимава обстоятелството, че онова по-великодушно поведение на изоставения съпруг, така както той си го е представял, на него самия се е удало извънредно трудно. Слушам го целия следобед, а той, донякъде смутен от собствената си откровеност (всъщност той не я желае, но все повече се вижда принуден да навлиза в подробности за избягване на всевъзможни недоразумения и да се позовава на конкретни примери от личния си опит), сегиз-тогиз пита: „Можете ли да го проумеете?“ Историята е като хиляди други от този вид, тъй че няма нищо особено за проумяване; разбирам и нуждата му най-сетне да види с очите си онзи безследно изчезнал Щилер, в когото съпругата му, както чувам, е била влюбена до предела на поносимото (за него).

 

 

Кнобел, моят надзирател, се държи от няколко дни малко странно, все гледа час по-скоро да се измъкне от килията ми. Това не ми убягна. Днес той казва без заобикалки:

— Господин Щилер…

Аз само го поглеждам.

— Боже господи — казва той и се извръща от срам, сякаш ме е предал, — единствен аз ви повярвах…

Юлика успява да убеди всички.

— Господин Щилер — казва той, — аз не съм виновен, че тъй стана, боже господи, хич не ви се сърдя, дето сте ми разказвали чисти измислици, но аз не съм виновен…

Аз ям и мълча.