„Знай, затова е толкова трудно да избереш себе си, понеже в този избор абсолютната изолация е идентична с най-дълбоката обвързаност, а последната безусловно изключва всяка възможност да станеш друг, да се сътвориш в нещо друго.“

„… когато в него се пробуди страстта към свободата (а тя се пробужда в избора и се осъществява в избора), той ще избере самия себе си и ще се бори за това завоевание като за най-висше щастие, а и то е неговото най-висше щастие!“

Киркегор, „Или — или“

Първа тетрадка

Аз не съм Щилер! Всеки ден, откак ме пъхнаха в този затвор, който тепърва ще опиша, аз настоявам и се кълна, че не съм Щилер и искам да ми донесат уиски, без което отказвам да давам каквито и да било показания! Защото без уиски, както вече съм се убедил, аз преставам да бъда аз и започвам да се поддавам на разни „добри влияния“, да играя желаната от тях роля, макар и тя да няма нищо общо с мен. А в сегашното ми глупаво положение (втълпили са си, че съм някакъв безследно изчезнал гражданин от техния град!) най-важното е да не се оставя да ме придумат с приказките си и да бъда нащрек към любезните им опити да ме натикат в чужда кожа, да бъда неподкупен до грубост, понеже, повтарям, всичко се свежда дотам, да си остана човека, който, за съжаление, съм в действителност! Ето защо, щом дочуя стъпки край вратата на килията си, крещя да ми донесат уиски — може и да не е от най-високо качество, но поне да се пие — иначе си оставам трезвен, а тогава и да ме разпитват по цели дни, няма да се доберат до нищо, поне до нищо вярно. Ала никой не ме чува! Днес ми дадоха тази тетрадка, цялата с празни листове, и пожелаха да им опиша живота си! — навярно, за да им докажа, че съм имал съществование, по-различно от това на техния безследно изчезнал господин Щилер…

— Напишете просто истината! — каза ми моят служебен защитник. — Чистата истина и нищо друго. Ако пък мастилото в писалката ви се свърши, ще можете да я напълните наново при първо поискване.

Днес се навършва точно една седмица от деня, в който ударих плесницата и ме арестуваха.

Бил съм доста пиян (според протокола) и затова ми е трудно да опиша точния ход на събитията.

— Последвайте ме! — каза митничарят.

— Моля ви, не правете истории — казах аз, — влакът ми ще замине всеки момент…

— Ще замине, но без вас! — отвърна митничарят. Той ме смъкна от стъпалото на вагона и тази негова безочливост ми отне всякакво желание да отговарям на въпросите му. В ръката си той държеше паспорта ми. А вторият чиновник, който подпечатваше документите на пътниците, бе още във влака. Попитах:

— Какво не е в ред с паспорта ми?

Никакъв отговор.

— Само изпълнявам задълженията си — каза той на няколко пъти. — Сами разбирате много добре!

Без да отвърне на въпроса ми какво му е на паспорта ми — при това ставаше дума за американски паспорт, с който съм обиколил половината свят! — той изрече пак с швейцарския си акцент:

— Последвайте ме!

— Вижте какво, господине — казах аз, — ако не желаете да получите плесница, не ме дърпайте за ръкава! Не обичам тези неща!

— Хайде, тръгвайте!

Когато младият митничар, въпреки моето достатъчно учтиво и ясно предупреждение, ми заяви с високомерен тон на неприкосновено длъжностно лице, че сега ще ми покажат кой съм, аз го ударих. От плесницата тъмносинята му фуражка се търкулна и закриволичи по перона, по-надалеч, отколкото можеше да се очаква, и за миг младият митничар — без фуражка и поради това много по-симпатичен — изглеждаше до такава степен слисан, дори не гневен, а просто загубил ума и дума, че бих могъл безпрепятствено да скоча обратно във вагона. Влакът тъкмо тръгваше, от прозорците се бяха надвесили пътници и махаха, а вратата на моя вагон бе още отворена. Така и не знам защо не скочих. Бих могъл, струва ми се, да изтръгна паспорта от ръцете на младия човек, понеже той бе, както вече мазах, толкова изумен, сякаш душата му бе отхвръкнала заедно с фуражката. И едва когато тя престана да се търкаля — неговата колосана фуражка — той бе обхванат от напълно обяснима ярост. Аз се наведох сред насъбралия се народ, вдигнах тъмносинята фуражка с швейцарски кръст на кокардата и, поизтупвайки я от прахта, я подадох на притежателя й. Ушите му бяха зачервени като рак и странно, сега аз го последвах покорно, сякаш под напора на някакво чувство за благоприличие. Без да ме докосва повече, което така и не бе необходимо, в пълно мълчание, той ме отведе в помещението на транспортната полиция, където ме накараха да чакам цели петдесет минути.

— Моля, седнете! — каза инспекторът.

Паспортът ми бе на масата. Изведнъж ме учуди промененият тон, тази обмислена и не съвсем умела учтивост, от която заключих, че след почти едночасовото разглеждане на паспорта, американското ми гражданство е извън всякакво съмнение. Инспекторът, сякаш в желанието си да заглади невъзпитаното държане на младия митничар, сам побутна към мен един фотьойл.

— Вие говорите немски, както чувам — каза инспекторът.

— А защо не? — попитах аз.

— Моля — усмихна се той, — седнете…

Останах прав.

— Аз съм немец, американец от немски произход… — уточних.

Инспекторът още веднъж ми посочи фотьойла.

— Моля — каза той и за миг се поколеба дали сам да седне…

Ако във влака не бях заговорил на немски, навярно щях да си спестя всички тези неприятности! Но един друг пътник, швейцарец, ме бе заприказвал, бе ми ходил по нервите още от Париж и сега бе станал свидетел на моята плесница. Този човек не ми е познат! Никога по-рано не съм го виждал. В Париж той влезе в купето и ме събуди, като се спъна в краката ми, сетне смести багажа си и като се извини на френски, промъкна се до отворения прозорец, откъдето започна на швейцарски диалект да се сбогува с някаква дама. Едва влакът потегли и аз добих противното чувство, че той ме наблюдава. Скрих се зад един брой на „Ню Йоркър“, чиято хумористична страница вече бях изчел, с надеждата, че любопитството на моя спътник постепенно ще изчезне. Той също се вдълбочи в един цюрихски вестник. Споразумяхме се на френски да затворим прозореца и аз се мъчех да не поглеждам към бързо менящия се пейзаж навън, ала господинът, иначе може би много мил човек, очакваше тъй настойчиво и откровено повод за разговор с мен, при което сам се чувствуваше неловко, че най-сетне предпочетох да отида във вагон-ресторанта, където престоях пет часа и пийнах едно-друго. Едва когато наближихме границата, между Мюлуз и Базел, трябваше да се завърна в купето. Швейцарецът отново впери очи в мен, сякаш ме познаваше отдавна. Не зная какво го окуражи изведнъж да ме заговори, може би просто обстоятелството, че вече се намирахме на негова родна земя.

— Извинявайте — рече малко нерешително той. — Вие не сте ли господин Щилер?

Както вече казах, бях изпил няколко чаши уиски и не разбирах нищо, държах в ръка американския си паспорт, готов за проверка, а швейцарецът, преминавайки на родния си диалект, разгърна някакво илюстровано списание. В същия този миг зад нас се изправиха двама чиновници — митничарят и другият, който държеше в ръката си печата. Подадох паспорта си. Сега вече почувствувах, че съм пил повече, отколкото трябва и че ме разглеждат с подозрение. Багажът ми, доста малък, бе напълно в ред.

— Ваш ли е този паспорт? — попита ме чиновникът с печата.

В първия момент, естествено, се разсмях.

— А защо не? — запитах аз на свой ред, обзет от нарастващо раздразнение. — Какво не е в ред с паспорта ми?

Моят паспорт събуждаше съмнения за първи път, и то само защото този господин бе открил прилика между мен и някаква фотография в своето списание…

— Господин доктор — каза инспекторът на въпросния господин, — не желая да ви задържам повече, във всеки случай благодаря ви за сведенията.

На прага — благодарният инспектор вече му отваряше вратата — господинът ми кимна, сякаш бяхме стари познати. А това бе някакъв си доктор, каквито има хиляди по света! Не изпитвах ни най-малка потребност да му кимам в отговор! Сетне инспекторът се върна и отново посочи празния фотьойл:

— Моля, седнете, господин Щилер — каза той, — както виждам, вие сте в доста пияно състояние…

— Щилер? — възкликнах аз. — Не се казвам Щилер?

— … но се надявам — продължи той, сякаш не бе чул думите ми, — че въпреки това ще разберете всичко, каквото имам да ви кажа, господин Щилер.

Поклатих глава, а той ми предложи евтина швейцарска пура. Естествено, отказах, тъй като очевидно пурата бе предназначена не за мен, а за някой си господин Щилер. И макар инспекторът да се разположи в своя фотьойл като за дълъг разговор, аз останах прав.

— Защо сте нервничили толкова, когато са ви запитали този ли е истинският ви паспорт?

Той прелистваше моя американски документ.

— Вижте какво, господин инспектор, не мога да понасям да ме дърпат за ръкава. На няколко пъти предупредих вашия митничар. Съжалявам, че нервите ми не издържаха и че си позволих да му ударя плесница и, естествено, съм готов веднага да заплатя установената глоба. Колко дължа съгласно швейцарската тарифа?

Инспекторът се усмихна доброжелателно.

— За съжаление — отбеляза той — работата съвсем не е толкова проста. — При тези думи той внимателно си запали една кафява пура, като я повъртя между устните си, невъзмутимо и съсредоточено, сякаш за него времето не съществуваше.

— Вие, както изглежда, сте доста известен човек…

— Аз? Отде — накъде?

— Самият аз много не разбирам от тези неща — каза инспекторът, — но господин докторът, който ви позна, изглежда има за вас извънредно високо мнение.

Нищо не можеше да се направи, бяха ме взели за друг човек и всичко, което сега им казвах, звучеше само като превземки или като обикновена скромност.

— Защо сте се нарекли Уайт? — запита инспекторът.

Аз говорех ли, говорех…

— Откъде имате този паспорт? — продължи той. В гласа му се долавяше задушевност, той пушеше своята смрадлива пура, пъхнал палци в тирантите на панталона си. Следобедът бе доста задушен и инспекторът — той очевидно не ме смяташе повече за чужденец — съвсем престана да се стеснява и непринудено разкопча своя не много удобен кител, като се взираше в мен, без да слуша думите ми.

— Господин инспектор — казах аз, — пиян съм, вие сте прав, хиляди пъти прав! Но не мога да допусна някакъв си бог знае откъде дошъл господин…

— Той твърди, че ви познава.

— Но откъде?

— От снимката в списанието — каза инспекторът и използува моето презрително мълчание, за да добави: — Вие имате съпруга и тя живее в Париж. Вярно ли е?

— Аз? Съпруга?

— На име Юлика.

— Но аз не идвам от Париж, господин инспектор, а пристигам от Мексико.

Дадох му всички необходими сведения: назовах името на парахода, съобщих продължителността на пътуването си през океана, часа на заминаването ми от Веракрус и на пристигането ми в Хавър.

— Може и да е така — рече той, — но вашата съпруга живее в Париж; тя е балерина, ако съм разбрал правилно. Била много красива жена!

Аз мълчах.

— Юлика е нейното артистично име — осведоми ме инспекторът. — Била е болна от туберкулоза и се е лекувала в Давос. А сега ръководи нещо като балетна школа в Париж. Вярно ли е? Вече от шест години.

Гледах го и мълчах.

— Откакто сте изчезнали безследно.

Неволно седнах, искаше ми се да чуя какво знаят читателите на едно списание за човека, който очевидно приличаше на мен, поне по мнението на някакъв си господин доктор. Взех си пура, а инспекторът, видимо повлиян от почтителното отношение на този господин доктор, ми поднесе огън.

— Значи, вие сте скулптор?

Разсмях се.

— Вярно ли е? — запита той и без да дочака отговора ми, зададе следващия си въпрос: — Защо пътувате под чуждо име?

Той не ми повярва дори когато му се заклех.

— Много съжалявам! — каза той, порови в едно чекмедже и извади някакъв син формуляр. — Много съжалявам, господин Щилер, но ако продължавате да упорствувате и не представите истинския си паспорт, ще трябва да ви предам на криминалната полиция. Длъжен съм да ви предупредя, господин Щилер.

При тези думи инспекторът изтръска пепелта от пурата си.

— Аз не съм Щилер! — повторих за кой ли път, но той, давайки си вид, че повече не ме слуша, започна грижливо да попълва обемистия формуляр. Убеждавах го как ли не — и тържествено, и умолително:

— Господин инспектор, но аз нямам друг паспорт! — Сетне избухнах в смях. — Но това са глупости! — Пиян бях, но отлично виждах, че колкото по-упорито твърдях своето, толкова по-малко той ме слушаше. Накрая се разкрещях: — Не се казвам Щилер, разберете ме, по дяволите!

Крещях и блъсках с юмруци по масата.

— Но защо нервничите толкова?

Изправих се.

— Господин инспектор — казах аз, — а сега си ми дайте паспорта!

Той дори не ме погледна.

— Вие сте арестуван — каза той, прелисти с лявата си ръка паспорта ми и си записа номера, датата на издаването, името на американския консул в Мексико и всичко, което в подобни случаи е нужно за един син формуляр. Сетне каза с доста неприветлив глас: — Седнете!

Моята килия — тъкмо я измерих с обувката си, а тя е дълга около тридесет сантиметра — е малка като всичко в тази страна, чиста и хигиенична дотолкова, че човек не смее да диша и ти действува потискащо тъкмо с това, че всичко тук е правилно, премерено и задоволяващо всяка нужда. Ни повече, ни по-малко! Всичко в тази страна е безпогрешно до втръсване! Килията ми има дължина 3,10 м., ширина 2,40 м., височина 2,50 м. Твърде хуманен затвор, не може да се отрече — ето къде е и цялата подлост! Нито паяжина, нито мухъл по стените, никаква причина за справедливо възмущение. Има зандани, които народът би превзел с щурм, ако знаеше за условията на живот в тях. Но тук няма и повод за подобно нещо. Милиони хора, убеден съм, живеят къде по-зле от мен. Нарът ми е тапициран. В препречения с решетки прозорец грее утринното слънце — през това време на годината докъм единадесет часа. Масата ми има две чекмеджета, освен това разполагам с Библия и настолна лампа. Ако пък ми се прииска да отида на едно място, трябва само да натисна едно бяло копче и ще бъда отведен до съответното помещение, а там ще използувам не стари вестници, които бих могъл първо да прочета, а мека тоалетна хартия. И въпреки всичко, това си е затвор и има минути, в които ти се иска да крещиш. Но не го вършиш, както не би закрещял и в универсален магазин. Просто изтриваш ръцете си в хавлиената кърпа, тръгваш обратно по линолеума и казваш благодаря, когато те заключат пак в килията ти. Освен есенно обагрените листа на един кестен, в прозореца не се вижда нищо, дори и да се покача на тапицирания нар, което впрочем (с обувки) е забранено. Но най-мъчителни са непонятните звуци: откак узнах, че в градчето имат и трамвай, почти съм се научил да не обръщам внимание на неговото скрибуцане; лоша е работата обаче с неразбираемия глас на коментатора, долитащ от някакво съседно радио, с ежедневния грохот на боклукчийските коли и с яростните удари на тупалките по килимите из шумните дворове. В тази страна, както изглежда, хората болезнено се страхуват от нечистотиите. А вчера започнаха да ме развличат с трясъка на една пневматична бургия — някъде разкопават настилката, за да я залеят сетне отново с асфалт. Често ме обзема чувството, че съм единственият безделник в това градче. Съдейки по гласовете откъм улицата — в минутите, когато бургията замлъква, — тук хората често ругаят и рядко се смеят. В полунощ, когато затварят питейните заведения, започват да си дерат гърлата пияниците. Понякога пеят и студенти и човек може да си помисли, че се намира в сърцето на Германия. Към един часа настъпва тишина. Но да гася лампата е безсмислено — далечен уличен фенер осветява килията ми и сенките от решетките се проточват по стените, пречупват се при тавана, ако пък навън духа вятър и фенерът се люлее, човек може да полудее от люшкащите се решетки. Сутрин, когато свети слънцето, сенките поне лежат мирно на пода.

Ако не беше надзирателят, който ми носи храна, аз и до ден-днешен нямаше да зная каква комедия всъщност се разиграва тук. Изглежда, че всеки читател на пресата знае кой е бил този Щилер! Затова е почти невъзможно да се разбере нещо по-точно. Всеки си мисли, че на другия му е ясно всичко, макар че сам не разполага с подробни сведения.

— Най-напред, спомням си, го търсиха на дъното на езерото — казва моят надзирател, — ала без успех, а сетне изведнъж решиха, че е заминал в Чуждестранния легион.

Докато говори това, той ми налива супата.

— Впрочем все още много швейцарци постъпват така — осведомява ме той, — щом нервите им тук вече не издържат.

— И отиват в Чуждестранния легион?

— Цели триста човека годишно! — казва той.

— Но защо в Чуждестранния легион? — питам аз.

— Понеже тук нервите им не издържат.

— Ясно — казвам аз, — но защо именно в Чуждестранния легион, та там е още по-лошо.

— По моему, да вървят, където щат!

— Така значи — казвам аз. — Просто оставил жена си в Давос, както си била болна?

— А може би пък се е отървала от него.

— Така ли мислите?

— А че по моему си е така — отвръща той. — Оттогава си живее в Париж.

— Зная.

— Балерина!

— И това зная.

— Красива като картинка!

— А какво е станало с туберкулозата й? — питам съчувствено.

— Излекувала се.

— Кой казва това?

— Тя самата.

— Но… откъде знаете всички тези неща?

— Откъде ли?… — повтаря надзирателят. — От списанията.

Нищо повече не мога да узная.

— Яжте! — казва ми надзирателят. — Яжте супата си, докато е гореща и не си косете напразно нервите, мистър Уайт. Те само това и чакат, господа докторите! Знам си ги аз!

Супата — италианска минестра — съвсем не е лоша, въобще за храната не може да се каже нищо, а надзирателят, изглежда, е разположен към мен; във всеки случай той никога не ме нарича (като всички останали!) господин Щилер, а мистър Уайт.

И така, трябва да разказвам! Да изрека истината за своя живот, чистата истина и нищо друго! Куп бяла хартия, автоматична писалка, която по всяко време мога да напълня с държавно мастило и в добавка малко добра воля: къде ще ми избяга истината, щом само се заловя за перото! Моят защитник смята, че ако се придържам добросъвестно към фактите, истината ни е вързана в кърпа, ще я хванем, така да се рече, с голи ръце… Та какво ще прави истината, щом я запиша върху хартията? А под факти моят защитник, струва ми се, разбира най-вече наименования на селища, дати, които могат да бъдат проверени, данни за професията или за страничните доходи, времетраене на различни престои тук и там, брой на децата, брой на разводите, вероизповедание и т.н.

П.П.

Къде съм бил на 18.I.1946 година?

Разходка в двора на затвора.

Съвсем не е толкова лошо, толкова унизително, както очаквах; в действителност съм радостен, че отново мога да крача по земята, макар и в кръг. Дворът е доста обширен, павиран, с мъх между каменните плочи, в средата се извисява клонест явор, по един от зидовете пълзи бръшлян и, естествено, не е без значение, че още не сме облечени в затворнически дрехи, а носим цивилни костюми, тези, с които са ни арестували. Ако малко се разшири кръгът, определен за разходка, може да се види терасата на един покрив с развяващо се пране, а иначе — само небе и рояци гукащи гълъби. За съжаление, длъжни сме да се движим един зад друг, тъй че истинският разговор е невъзможен. Пред мен крачи някакъв шишко с блестяща плешивина на главата (като моята), с мазни гънки по тила; преди да тръгнем, той размахва ръце. Навярно е новак — когато добродушният надзирател го извежда на разходка, той се озърта хем заинатен, хем слисан, а това изисква от него физически усилия и той с ням поглед търси подкрепа. Подкрепа срещу какво? Зад мен крачи италианецът, който обича да пее под душа; той се кълчоти, имитира ме, а надзирателите се превиват от смях. Веднъж се обърнах, за да се запозная с изображението си, а то е доста смешно: ръце на гърба, осанка на мислител, поради разсеяност винаги малко извън редицата, с носталгичен израз на лицето и поглед, устремен над тухления зид на затвора — човек, убеден в себе си, че не му е тук мястото и при това общителен като някой интелектуалец с леви убеждения. Навярно портретът ми не е лишен от прилика; във всеки случай смее се дори евреинът, единственият интелектуалец сред арестантите. За съжаление, той крачи в другата половина на кръга, тъй че общуваме с него само чрез жестове и гримаси. Изглежда той не храни особена вяра в швейцарското правосъдие…

Изведнъж някой започва да играе на футбол със суров картоф; няколко сръчни подавания и нашият главен надзирател — крайно коректен човек, който приема всяко нарушение на правилника като лична обида — най-сетне улавя картофа. Следва команда: „Стой!“ „Откъде имате този картоф?“ Въпросът звучи строго. Ние в кръга мълчим, хилим се. Главният надзирател, с обеления картоф в ръка, обхожда редицата, взира се в очите на всекиго. Ние свиваме рамене. Главният надзирател е пропуснал момента, когато е можел просто да захвърли картофа; сега, противно на желанието му, произшествието е станало важно, принципно, имам чувството, че всичко това е фарс и че главният надзирател полага усилия сам да не се разсмее и да не ни остави на мира; но едновременно с това ме обзема и друго чувство — а може би все пак те имат стая за изтезания и откраднатият картоф е достатъчен, за да пуснат в ход нажежените железа?

Неочаквано моят евреин поема вината върху себе си. Общ смях! Дори главният надзирател проумява, че това признание (никога през живота си не е виждал евреин да играе футбол) е просто една гавра, а то е по-лошо от кражбата на един суров картоф. Евреинът трябва да напусне редицата, сам побледнял от вълнение. Всички останали — пет минути бегом. Нещастният шишко пред мен, люшкащ се като гумен термофор, естествено, изостава още при първата обиколка и тича в спирала, за да съкрати пътя си, докато един надзирател му нарежда да спре. Тук хората съвсем не са зверове, но, разбира се, трябва да има ред, а и известна строгост. В края на краищата намираме се в затвор за подследствени… Понякога, когато остана сам в килията си, струва ми се, че всичко това е само сън, че трябва само да стана, да снема ръце от лицето си и ще се озова на свобода: затворът е единствено в мен.

— Постарах се — казва моят служебен защитник — вашият, надявам се, кратък престой в затвора за подследствени да протече по възможно най-приятен начин. Но уискито е забранено! Вие имате най-добрата килия в целия затвор, повярвайте ми, не най-голямата, но единствената, в която сутрин грее слънце, а от прозореца си можете да гледате старите кестени. Що се отнася до камбанния звън от катедралата — той е доста силен, съгласен съм, но вие не можете да очаквате от мен да преместя катедралата на друго място!

Това е вярно, както, в известен смисъл, е вярно всичко, което говори моят защитник; и макар, че неговата правота не ме убеждава, аз постоянно се оказвам неправ! Камбаните на тяхната катедрала — металически тътен, прокънтяващ два пъти дневно, най-малко два пъти, ако няма сватби или погребения — това е шум, от който преставаш да чуваш собствените си мисли, някакво трептене на въздуха, беззвучна вибрация, шемет като при скок във вода от много висок трамплин, това ме оглушава, замайва, прави ме на идиот… Но защитникът ми е прав: той не може да премести катедралата на друго място! И понеже аз мълча, мълча от безнадеждност, той посяга към чантата си и казва:

— Е, добре! Да пристъпим към делото!

Моят защитник е добросърдечен, във всеки случай безобиден, човек от добро семейство, порядъчен до мозъка на костите си, малко скован, но дори тази негова скованост се превръща в добри маниери; преди всичко обаче той е честен човек, няма съмнение, честен и в маловажните неща, честен до отчаяние и тази негова честност е резултат на някаква едва ли не вродена убеденост, че на света съществува справедливост, поне в една правова държава, най-малкото в Швейцария. При това той никак не е глупав. Надежден е в осведомеността си като енциклопедия и знае много, преди всичко по въпросите, отнасящи се до Швейцария, тъй че да се разговаря с моя защитник за Швейцария всъщност няма никакъв смисъл; всяко мнение, поставящо макар и бегло Швейцария под съмнение, веднага бива задушено от изобилие неопровержими исторически факти и накрая — ако не се разсипеш от похвали за неговата Швейцария — ти всъщност се оказваш неправ, също както с камбанния звън на тяхната катедрала! Може би онова, което безмерно ме дразни у него, е просто отсъствието на темперамент, съвършената му коректност, неговата уравновесеност — той ме превъзхожда по начетеност, но употребява цялата си интелигентност само за това, да не направи грешка. Такива хора ме ужасяват! Не мога да го упрекна в нищо, а и той ме смята за добросърдечен, във всеки случай незлоблив и в основата си напълно разумен човек — човек с добра воля, истински швейцарец. В този смисъл той изгражда и своята защита и всеки път ме кара почти да се пръскам от яд. Накрая аз се завъртам на токовете си и му показвам гръб, оставям го да седи на нара и, пъхнал ръце в, джобовете на панталона си и вперил поглед в старите кестени навън, непристойно мълча, просто защото не понасям хора като него, които поради неспособността си да извършат убийство, вярват, че и другите не са в състояние да го сторят.

— Разбирам ви напълно — казва той, — разбирам ви напълно! Вие сте сърдит на Швейцария, която ви посреща със затвор, напълно обяснимо е, искам да кажа: напълно обяснимо е да сте сърдит, понеже наистина е огорчително да виждаш родината си през решетка.

— Какво значи родина? — питам аз.

Но той пуща край ушите си моя съвсем немаловажен въпрос.

— Само ви моля, не ми усложнявайте защитата. За съжаление, някои ваши изказвания по повод арестуването ви вече са попаднали в печата. Защо да събуждаме недоволството на хората? Заради вашия собствен интерес ви моля да се въздържате занапред от каквато и да била критика срещу нашата страна, която в края на краищата е и ваша родина.

— Но какво толкова съм казал?

— Тук хората са много чувствителни — отвръща той със завидна откровеност и в същото време с добре доловима предпазливост да не изрече със собствената си уста нещо критично за Швейцария. — Но да не се отвличаме от делото — продължава той. — Аз проучих вече всички документи и ако вие имате сега добрината да ми съобщите поне в общи черти къде и как сте прекарали последните шест години…

Това той ме пита всеки път. А аз съм се заклел да не давам никакви показания без уиски! Той изважда от чантата си моето досие, доста набъбнало, тъй че ако не се снеме притискащата скоба от папката, дори е невъзможно да се прелиства. Изсмях се в лицето му. Той е убеден, че това досие има отношение към моята личност и не съм в състояние да го възпра да ми чете от него с часове. А нима скуката, с която ме тормози дни наред, не е също вид изтезание!

— Господин доктор! — прекъснах го днес. — Пристигам тук направо от Мексико…

— Така твърдите вие, известно ми е.

— … пристигам тук направо от Мексико — повторих аз, — и можете да ми повярвате: прочутите жертвоприношения на ацтеките, които са изтръгвали сърцето от гърдите на жив човек, за да го принесат в жертва на своите идоли, са детска игра в сравнение с процедурата на швейцарската граница, когато някой човек пристигне без документи… или пък с фалшив паспорт. Да, детска игра!

Той само се усмихва.

— Значи, признавате, господин Щилер, че вашите американски документи не са редовни?

— Не се казвам Щилер!

— Според сведенията, които получих — изрича той с такова спокойствие, сякаш не съм му креснал в лицето, — вие по презумпция, повтарям: по презумпция! — не сте никой друг освен Анатол Лудвиг Щилер, роден в Цюрих, скулптор, женен за госпожа Юлика Щилер-Чуди, от шест години безследно изчезнал, последно местожителство — Щайнгартенгасе 11, Цюрих. Аз поех задължението…

— Да защищавате господин Анатол Щилер?

— Да.

— Моето име е Уайт.

Аз обаче не мога да му втълпя това, дори и да го повторя сто пъти! Нашият разговор прилича на повредена грамофонна плоча, при която игличката прескача всеки път на едно и също място.

— Как така? — пита той. — Как така да не сте Щилер?

— Ето така, понеже не съм!

— Но как да не сте?! — казва той. — Според сведенията, които получих…

Накрая млъквам. Неговото време е ограничено — в това е единственото ми спасение от този добродушен господин, който се смята за мой защитник и поради това се обижда, че след като ми е прочел цялото досие, не се опитвам да му помогна. Най-сетне той пъха папката в чантата си, безмълвно манипулира със закопчалката, докато тя щраква, сетне се изправя, проверява дали не е забравил нещо — писалката, очилата — подава ми ръка като след загубена игра на тенис и ми съобщава в колко часа ще дойде на другия ден…

П.П.

Той е уверен в моята невинност. Какво ли значи това? Изведнъж ми идва наум, че навярно срещу безследно изчезналия Щилер съществува някакво подозрение; оттам и настойчивото желание на тукашните власти да издирят своя изчезнал гражданин, та да си изяснят, каквото им е нужно.

Кнобел (така се нарича моят надзирател) е душа човек, единственият, който ми вярва, когато разказвам нещо. Докато почиства килията ми, аз лежа на нара, а той мие ли мие, додето водата, която изстисква от парцала, стане кристално бистра. Изглежда в тази страна отдават голямо значение на външните неща. Тук бършат праха дори от пръчките на решетките…

— Щом и вие сам твърдите — казва надзирателят ми, — че сте убили съпругата си…

Някога, преди четиринадесет години, той е бил зарзаватчия и е имал каручка с кобила на име Рьозли — за нея разказва с голяма нежност. Отначало помислих, че говори за жена си. Откак е овдовял, работи като надзирател; по негови думи аз съм първият затворник през цялата му служба, който не му се кълне в невинността си всеки път, докато почиства килията му. Повече нямал сили, казва той, да слуша дърдоренето на всички тези праведници! Трябва да е наистина противно. В съседната килия, ми съобщава той, е затворен един банкер, който по цял ден плаче, а по-нататък, през една килия, има някакъв сутеньор, който също така дърдори само за своята чест. От мен, струва ми се, надзирателят е доволен. Докато още е търгувал със зеленчуци и е бил под чехъла на жена си, той очевидно си е представял един затвор за подследствени съвсем другояче. „Ето къде можеш да се наслушаш на какви ли не истории!“ — мислел си той. Но не намерил нищо подобно! „Искам ли да чуя какво приказват престъпниците (твърди той); трябва да ида на кино като всички останали…“

Той разбира защо не обичам да говоря за своето първо убийство, тъй като се касае за съпругата ми.

— Ами второто ви убийство? — пита той.

— Второто ми убийство — казвам аз, докато беля кожицата на салама — бе истинска дреболия; вече знаех, че съм убиец и не ми трябваше по-специално настроение. Това се случи в джунглите.

— Вие сте били в джунглите, мистър Уайт?

— Естествено!

— Бре, по гяволите! — казва той. — По гяволите!

— Знаете ли какво представляват джунглите?

— Виждал съм ги само на филм, мистър Уайт.

— Съвсем същите са — казвам аз и правя значителна пауза, преди да пристъпя към същината на разказа. — Вече ми бе известно, че този Шмиц се мотае някъде из Ямайка и месеци наред носех камата си в левия ботуш.

— Ами кой е този Шмиц?

— Директорът Шмиц! — казвам аз.

— Не го знам…

— Брилянтиновият гангстер! — пояснявам аз. — На такъв милионер, разбирате ли, не можеш да сториш нищо в една порядъчна правова държава.

— И вие него… с камата?

— Точно така.

— По гяволите! — казва той.

— С индианска кама.

Уви, той обслужва осем килии и времето му винаги е малко. И без това при мен остава по-дълго, отколкото при другите, праведниците. Той действително е душа човек и всеки път, когато хранят затворниците със залежало швейцарско сирене, той ми носи сервилат, и то купен със собствените му пари. Въпреки че сервилатът не е любимото ми ядене, още по-малко без бира — това е чеснов салам, чиято миризма усещаш дори след часове, когато мислиш вече за съвсем други неща — този негов жест ме трогва.

Госпожа Юлика Щилер-Чуди, съпруга на безследно изчезналия, е поискала да й изпратят по-добри снимки, за да си спести ненужното пътуване от Париж. Три четвърти час ме въртяха със своите прожектори, тъй че, естествено, се изпотих. При това постоянните им предупреждения:

— Дръжте се съвсем непринудено!

Седя в килията си, вперил поглед в тухления зид, и виждам пустинята. Да речем пустинята Чиуауа. Виждам багрите, разцъфтяващи над тази огромна равнина, където иначе нищо друго не цъфти — само багрите на жаркото пладне, багрите на здрача и на неописуемата нощ. Обичам пустинята! Нито птица във въздуха, нито ромон на вода, нито насекомо — наоколо нищо друго, освен тишина и пясък, пясък и пак пясък, не гладък, а накъдрен и причесан от вятъра, изглеждащ под слънцето като матово злато или като костено брашно; падини, изпълнени със сенки — сини като това мастило, да, сякаш изпълнени с мастило; и нито едно облаче, нито дори мъглица, нито шум от стъпки на пробягващ звяр, само тук-таме единични кактуси, устремени нагоре, приличащи на тръби на орган или на седмораменни свещници, ала високи като къщи — растения, но окаменели и неподвижни като архитектурни творби; всъщност съвсем не зелени, а по-скоро кафеникави като кехлибар, додето свети слънцето, и черни като силуети в синкавата нощ. Всичко това виждам с отворени очи — макар че никога не ще успея да го опиша — не насън, а наяве; и всеки път, когато го зърна, се изумявам от невероятността на нашето съществуване! Никога преди това не съм знаел, че на планетата, чиито гости сме, има толкова много пустини, макар и да съм чел за тях; не съм си представял до каква степен всичко, от което живеем, е дар на един малък оазис, невероятен като божията милост… Там някъде, под убийствения пек на безветреното пладне, ние направихме почивка — бяхме срещнали първия кладенец от много дни, първия оазис на нашия път. Неколцина индианци се приближиха към нас, за да разгледат колата — мълчаливи и плахи. Пак същите кактуси, но към тях прибавени още няколко изсъхнали стръка агаве и две-три хилави палми — това бе целият оазис. Неволно се питаш: „Какво правят тук хората?“ Идва ти наум и въпросът: „Какво всъщност правят хората на тази земя?“ И си доволен, че трябва да се заемеш с прегретия мотор. Някакво магаре е застанало в сянката на един ръждив навес от гофрирана ламарина — отпадък от далечна цивилизация, за чието съществуване е трудно да повярваш; а около петте колиби от непечена глина, без прозорци, както преди хиляда или две хиляди години, гъмжи, естествено, от деца! Не след дълго продължихме пътя си. В далечината съзирахме червените планини, ала те не се приближаваха и макар да чувах как водата ври в мотора, често не можех да различа дали се движим, или стоим на едно място. Изглеждаше, сякаш пространството повече не съществува; само смяната на часовете ни доказваше, че още живеем. Привечер сенките на високите като къщи кактуси се удължиха, нашите — също. Нараснали до стотина метра, те се носеха стремително покрай нас по пясъка, който имаше сега цвят на пчелен мед, а денят избледняваше все повече и повече — превръщаше се в някаква прозрачна завеса над празната вселена. Ала слънцето все още светеше. И в лилавия безоблачен полумрак изникна огромната луна със същия цвят като пясъчните хълмове, обагрени от последните слънчеви лъчи. Движехме се с най-голяма скорост, на която бе способен джипът, не без гордото съзнание, че единствено нашите очи виждат всичко това! Без тях, без нашите тленни очи, взиращи се в тази пустиня, нямаше да има слънце — а само страхотно количество сляпа енергия! Без нашите очи нямаше да има нито луна, нито земя, нямаше да съществува изобщо светът, нито съзнанието за вселената… Ние бяхме изпълнени, спомням си добре, с някакво високомерно чувство за превъзходство; малко след това ни се спука задната гума…

Никога няма да забравя пустинята!

Седя в килията си, вперил поглед в тухления зид, и виждам Мексико, Плаващите градини на Мексико. Върху кафеникавата вода със синкаво проблясващи отражения почти беззвучно се плъзгат ладии, всички украсени с живи цветя, някакво Корсо на каналите, а наоколо в градините — вечна пролет, Аркадия, но индианска! В едно тясно кану, чиито бордове едва-едва се подават над кафеникавата, раздвижена от веслата вода, плава стара индианка, привързала на гърба си кърмаче, и с мек, тих гласец ни предлага цветя — орхидеи, каквито никога досега не съм виждал, свързани в букет с голям вкус, предаван от поколение на поколение. Ацтеките не са имали празник без цветя! Някакъв метис иска да ми продаде „пулке“ — мексиканска домашна ракия от сок на агаве. Той потапя пахара в мътната течност и ми го подава. Питието има вкус на ферментирал плод, напомня лепкавия зной и сладостта на тропиците. А наоколо в лодките седят семейства с цялото си домочадие; неделя е (както и днес), всичко живо яде и пие и се наслаждава на живота. Момче и момиче, изглежда отскоро влюбени, седят един до друг и си държат ръцете; те са наели лодка с музиканти и сега там е пълно с китари, с огромни мексикански шапки, със смугли разбойнически лица и с медени гласове. Това е някакво народно Корсо — наполовина истинско, наполовина имитация. И неволно се пренасям в мислите си назад в пустинята. Ето какво правят хората на земята! Едно малко момиче лежи по корем върху носа на една лодка, отпуснало ръце в бавно течащата вода; момичето е притихнало и замислено, а край него звънти смях. Ала повечето индианци са тихи, както вече казах, даже някак безчувствени или най-малкото сънливи; виждам великолепни чуждоземни лица от някакъв изгубен рай, последни останки от някогашния велик град на ацтеките, който е бил обкръжен целият от вода — да се проникне в града е било възможно само по две пясъчни диги. Испанските хронисти са го наричали Индианска Венеция. Тъй като индианците не са познавали колелото, за тях водата е била най-удобният път и в езерото, навярно, е било прекрасно като в рая. Казват, че от бреговете се отделяли късове от сушата, покрити с цветя, и плували по водата. Индианците, страстно влюбени в цветята, сплитали салове от тръстика, насипвали ги с пръст, смесена с водорасли, дори посаждали върху тях малки дръвчета и плували върху тези островчета като с лодки — оттук е дошло и наименованието: Плаващи градини. По-късно езерото се заблатило, пресъхнало и се превърнало в тази нищо и никаква локва, където сега само неделните канута — наполовина истински, наполовина имитация — напомнят за упадъка на един чудесен народ. Модерното Мексико Сити, с неговите и грозни, и красиви небостъргачи, е разположено буквално върху тресавище — просто се вижда как сградите неудържимо потъват в земята, с няколко сантиметра годишно… А аз съзирам пред очите си червеникавото поле наоколо, пирамидите, лавата, мъртвата змия на уличното платно, размазана от автомобилна гума, виждам застиналите в очакване лешояди, орхидеите, буйно разцъфнали по телефонните жици, виждам огромните, приличащи на гъби шапки на мексиканците, техните бели памучни ризи, бакърената им кожа… Мексикански пазар! Всичко ми напомня някакъв цветен филм: живописно е, много е живописно, и в действителност все пак има минути, когато човек изведнъж усеща страх. Отнякъде вони на умряло куче. Деца с голи задничета седят върху купища нечистотии, върху отпадъци от гниещи плодове. Стоката е поставена направо на земята — аз и сега я виждам: боб, грах, орехи и някакви неизвестни за мен плодове; между тях захаросани лакомства, по които пъплят мухи, риба, разлагаща се под жаркото слънце. Наблизо дърводелец сковава детски ковчези — евтини и груби — и ги трупа на камара, а селянки, клекнали направо върху паважа, продават грънци със старинни мексикански орнаменти, но пак груби и евтини. Пълно е с великолепни цветя, но ароматът им така и не се усеща — където не вони на мърша, разлагаща се под слънцето, мирише на клоака и трябва да се вземеш в ръце, за да не пренесеш чувството си на отвращение върху хората: това, което виждам, не е някакъв slum^[1], а пазар под открито небе — мястото се нарича, ако се не лъжа, Амекамека, живописен пазар, съвсем не тъжен, ала зловещ. В тава разложение има нещо демонично, някакво проклятие, превръщащо всичко, което би могло да цъфти и благоухае, в смрад, в гнилота и разплутост. И човек престава да се защищава, не прибира от пътя умрялото куче, само сегиз-тогиз, преди да пъхне парчето тортила^[2] в устата си, с лениво движение пропъжда мухите. Сакати с разкривени нозе, всевъзможни уроди — това е неизбежната добавка към един такъв пазар; слънцето и небесната синева изглеждат като някаква открита гавра. Постоянно ме съпровожда странното чувство: „Тук нещо се е случило!“ Ала нищо не се е случило. Та всичко е толкова живописно: нежният кехлибарен оттенък върху чуждите лица на жените, покрити с големи кърпи; на хълма се извисява полуразрушена църква, испански барок, със зеленясал меден кръст; и навсякъде орхидеи! А между зелените листа на банановите палми, приличащи на огромни разнищени знамена, съзирам вечния сняг на Попокатепетел — Димящата планина, която отдавна е престанала да дими и напомня бяла шатра — величествена гледка! Откъде се поражда тогава това зловещо чувство? Всеки път, когато трябва да спрем, за да заредим джипа с бензин, виждам слепец, протегнал ръка. В кафеените плантации се въди някаква муха, от чието ухапване се появява гнойна пъпка, която отначало още може да се лекува, ала няма лекар, няма и пари за лекар. После личинките попадат в кръвта и проникват накрая в очите — зениците се пръскат и изтичат като жълтък на яйце, превръщайки се в белезникаво-жълтеникава пихтиеста каша. И ето ги сега, те стоят, слепи старци и слепи деца, стоят с празна протегната ръка, а един от тях пее под звуците на латерна. А върху покривите клечат лешояди — огромни вонящи птици; ще ги видиш, когато пътуваш по някой усамотен път, как на ята литват от някоя мърша, от някоя размазана змия, разложено магаре или от трупа на убит човек, чието изчезване никой още не е забелязал. Тези птици — черни, отвратителни и тромави — ще откриеш навсякъде, те клечат и по покривите около живописния пазар: лешоядите, птиците на Мексико.

И все пак бе красиво!

Защо не си останах там?…

За щастие моят прокурор (или следовател, не съм сведущ за съдебните работи) е симпатяга — някакъв скептик, който не вярва много-много дори на себе си, впрочем първият човек тук, който проявява вежливостта да чука, преди да влезе в килията ми.

— Вярвам — усмихва се той, — знаете кой съм аз.

— Господин прокурорът!

Усмивката му остава за мен загадка. Той държи ръцете си в джобовете на сакото и, както изглежда, се чувствува неловко. Първото ми впечатление: този човек иска да ми признае нещо. Той дълго ме разглежда, потънал сякаш в свои мъчителни мисли, за известно време приличащ на глухоням, сетне пак започва да ме разглежда, така открито, както го вършат децата, във всеки случай по-дълго, отколкото допуска приличието, и изведнъж, осъзнал това, леко се изчервява.

— Пушите ли? — пита той, а когато отказвам предложената ми цигара, сам запушва, като дълго търси запалката си и сетне добавя: — Впрочем, не идвам при вас официално и в никакъв случай не смятайте посещението ми като разпит. Просто ми се искаше да се запозная с вас…

Пауза.

— Наистина ли не пушите? — пита той.

— Само пури.

— Имате поздрави от жена ми — казва той и се отпуска върху нара ми като стар познат, търси с очи пепелника, струва ми се, просто за да не гледа в мен. — При положение, разбира се, че сте господин Щилер.

— Името ми е Уайт! — казвам аз.

— Нямам никакво намерение да избързвам с разследването — казва той с нотка на извинение и облекчение, пуши и очевидно не знае какво трябва да каже по-нататък при това положение. За няколко минути провеждаме доста отвлечен и поради неговата разсеяност повърхностен разговор за съвременния уличен шум, на първо място за моторолерите, а също и за печалния факт, че уискито и изобщо алкохолът „уви“ е строго забранен в затвора; сетне изведнъж, без всякакъв преход, той заявява:

— Ако ме питате, този Щилер аз никога не съм виждал, а и да съм го срещал, не съм знаел, че е той. Наистина, веднъж говорихме по телефона, може би си спомняте… Позвъни се от Париж, но, естествено, не мога да твърдя, че сте били вие.

Той изведнъж променя тона си и добродушно пита:

— Значи, вие сте убили жена си, мистър Уайт?

Чувствувам, че и той не ми вярва. Той се усмихва, ала усмивката му бързо се стопява, понеже аз мълча и се гледаме един-друг. Той се осведомява защо съм убил жена си.

— Защото я обичах — казвам аз.

— Нима това е причина?

— Виждате ли — обяснявам аз, — това, че живееше с мен, бе от нейна страна жертва. Така смятаха дори и моите приятели, да не говорим за нейните. Но тя никога не се оплакваше колко много страда с мен. Бе извънредно благороден човек, виждате ли; когото и да попитате, господин прокурор, ще ви го потвърди. Всички в един глас повтаряха, че такъв благороден човек, толкова фина жена като моята съпруга не са виждали през живота си. А се срещахме почти само с образовани, интелигентни хора. Впрочем и самият аз го съзнавах и й се възхищавах. Нейното благородство ме привличаше. В това се състоеше и нещастието й. Не мога да ви изброя колко пъти тази жена ми е прощавала. Колко пъти!

— Прощавала? За какво?

— Че съм такъв, какъвто съм.

От време на време той ми задава въпроси от рода на:

— Често ли се карахте?

— Никога.

— Дори и преди да я убиете?

— Още по-малко — казвам аз, — иначе нямаше да стигнем дотам. Вие, както изглежда, не сте в състояние да си представите покойната ми жена, господин прокурор! Тя никога не повишаваше тон, тъй че и аз не можех да си го позволя. Вече ви казах — тя бе благороден човек, какъвто никой от нашите познати не бе срещал през живота си. А знаете ли, господин прокурор, какво значи да си женен за толкова благородно същество? Девет години, виждате ли, аз се потях от угризения на съвестта. И ако, да речем, веднъж в седмицата, изнемогвайки от бремето на нечистата си съвест, разбивах някоя чиния в стената, тогава се чувствувах пред моята съпруга като убиец — неин убиец! Разбирате ли колко трудно й бе на тази нежна дама с мен?

— Хм — отвръща той.

— Няма защо да се усмихвате — казвам аз, — трябваше да изминат девет години, за да осъзная, че съм нейният убиец и накрая дойде логичният резултат.

— Хм — произнася той.

— Аз нищо не отричам, но не разчитайте на угризенията на съвестта ми, господин прокурор, аз вече нямам съвест. Някак си тя просто се изразходва. Имах толкова много угризения, докато жена ми бе жива! Да, за нея бе ужасно, наистина ужасно, че живееше с мен.

— И затова я… убихте?

Аз кимнах.

— Разбирам — казва той.

— Просто не можеше повече да се издържа — казвам аз. — Не е възможно да се живее години наред с угризения на съвестта, господин прокурор, без да проумяваш на какво се дължат!

И така нататък.

Не знам дали ме е разбрал.

Веднъж седмично, всеки петък, можем да се къпем — по за десет минути, десет затворника наведнъж. Виждам своите съседи само тук, и то както ги е майка родила, сред кълба от пара и шум на течаща вода, тъй че едва ли можем да разговаряме. Един затворник не се насапунисва от инат, защото се смята за невинен, а някакъв дребен италианец постоянно пее. Физиономиите под душа — обезобразени от кичури мокра коса и сапунена пяна — едва могат да се различат; към това се прибавя и голотата — свикнал да вижда лицето като единствена гола част, сега човек сякаш е принуден да разглежда цялото тяло, което не доставя кой знае какво удоволствие; поне се старае да отгатне каква е професията на този или онзи: работник, интелектуалец, спортист, чиновник? Общо взето нашите тела събуждат направо тягостни чувства, понеже са безизразни, в най-добрия случай просто естествени, но най-често малко смешни. Съюзих се с един немски евреин и си търкаме взаимно гърбовете, тъй като и той не може да се справи сам; и двамата смятаме, че човек трябва да се къпе всеки ден. Разкрещяваме се почти като деца, когато водата изведнъж става ледена — така главният надзирател ни изгонва в съблекалнята; тук всички притихват, усърдно се бършат с хавлиените кърпи, лицата им са розови като на кърмачета, а косите им — разрошени като на хлапаци. Освен мен, струва ми се, тук няма други затворници, извършили тежко престъпление. Като „Щилер“ аз отивам в края на азбуката (при проверката) и така всеки път ми се удава да си побъбря още малко с немския евреин. И двамата сме на мнение, че в Швейцария за хигиената на тялото се грижат много по-малко, отколкото за чистотата на улиците и помещенията. Той ми разказва за тукашната си квартира, където според договора си с хазаина имал право да ползува топла вода за къпане също само в края на седмицата. След това: ходом марш по килиите, с хавлиени кърпи около вратовете…

Днес получих следното писмо:

„Мили братко!

Можеш да си представиш как почти не съм мигнал, след като получих съобщението от полицията на Цюрихския кантон, също и Ани е много развълнувана. Ани е моята мила женица, сигурен съм, че много ще си допаднете! Моля те, не ми се сърди, че не тръгвам веднага за Цюрих, но в момента ми е направо невъзможно. Надявам се, че поне със здравето си добре, мили братко, твоята снимка ме изплаши много — толкова си ми отслабнал, че наистина едва те познах. Ходи ли вече при татко в старопиталището? Не взимай много присърце приказките му, нали си го знаеш, а на всичко отгоре и съвсем е одъртял. Сигурно си чул, че майка ни почина, тя страда по-малко, отколкото всички ние, за съжаление, се опасявахме. Някой ден ще идем заедно на гроба й. След съобщението от полицията, че си се завърнал, аз през цялото време си мисля за майка ни, тъй като тя едва ли не всеки ден те очакваше, стараеше се наистина да не го издава, но ние го разбирахме — тя всяка вечер си лягаше късно, понеже вътре в душата си вярваше, че ще си дойдеш тъкмо нея вечер. Майка ни винаги те е защищавала — казвам го, просто за да знаеш — и всеки път ни говореше: «Надявам се, че поне е щастлив в новия си живот!»

Ние, естествено, сме много любопитни да разберем всичко за теб, мили братко, тъй като при нас почти нищо не се случва. Аз работя тук като управител. С моята аржентинска ферма така и нищо не стана, понеже тъкмо тогава бе съвсем невъзможно да оставим майка ни сама, но ето че и така си живеем съвсем не лошо.

Всъщност, разбра ли вече, че вашият приятел Алекс посегна на живота си? Говори се, че отворил крана на газта и се отровил. А може би Алекс не бе ваш приятел? Но аз не искам да те занимавам повече с разни смъртни случаи, а да ти кажа още веднъж колко много се радваме, че си тук. За Юлика няма защо да ти пиша, днес тя си живее много по-добре, ако трябва да вярваме на вестниците. Тогава тя дойде на погребението на майка ни. Не ме учудва, че след това вече не искаше да се среща с нас — ние все пак сме твое семейство. Струва ми се, тя все още живее в Париж. Но може би ти вече си се видял с нея.

Надявам се, че няма да се обидиш, но за съжаление трябва вече да привършвам писмото си. Днес при нас има овощарска изложба и очакваме гости от Федералния съвет. А пък аз дори и не успях да те запитам за твоя живот и за плановете ти за в бъдеще. Желая ти, мили братко, да излезеш по-скоро на свобода! А дотогава оставам със сърце и душа.

твой Вилфрид.

Щом само се поосвободя за ден-два, непременно ще ти дойда на свиждане, днес исках само да ти пиша, че можеш, естествено, по всяко време да живееш при нас.“

Въобще никой вече не ми вярва и накрая ще трябва да полагам клетва, че ръката, с която се кълна, е моя собственост. Голям смях! Днес казвам на моя защитник:

— Естествено, че съм Щилер!

А той ме гледа втренчено:

— Какво значи това?

И ето: в неговия честен мозък за първи път се поражда мисълта, че действително може да съм някой друг, а не техният безследно изчезнал господин Щилер. Но кой тогава? Правя предложение: може би съветски агент с американски паспорт? Той ми забранява да се шегувам — всичко, което се отнася до Съветския съюз, според него, не е тема за шеги. Там всичко е много страшно, тъй както тук в Швейцария всичко е много хубаво, за да се шегува човек. Предлагам му: а може би съм есесовец, укрил се след войната, но подушил миризмата на барут, отново изскочил на повърхността — неизвестен военен престъпник, специалист по Изтока, а такива днес много се търсят. Но как мога да им докажа, че съм военен престъпник? Колкото и чистосърдечно да го твърдя, без доказателства няма да ме пуснат на свобода. Моят защитник не ми вярва дори когато заявявам, че Мексико е по-красиво от Швейцария. Докато разказвам, той само нервничи:

— Какво общо има това с делото?

Ни най-малко не го интересува, че за прочутия си танц със змии индианците изтръгват отровния зъб на кобрите. Още по-малко го занимава въпросът как се отнасят индианците към смъртта и кой е подбудил убийствата на мексиканските революционери. Той се съмнява дори в това, че небето на Мексико принадлежи на лешоядите, а подземните му богатства — на американците. Наистина, не е лесно да водиш разговор по един час на ден с този човек! Посред разказа, който поне мене въодушевява, той ме прекъсва:

— Орисаба? Къде се намира това?

И веднага вади писалката си, марка Eversharp, и не се успокоява, докато не запише моя учтив, но кратък отговор. Сетне веднага ми задава нов въпрос:

— Значи, работили сте в Орисаба?

— Не съм казал подобно нещо! — отвръщам аз. — Просто припечелвах пари и живеех.

— Как?

— Благодаря — казвам аз, — отлично.

— Искам да кажа: как припечелвахте пари?

— Както се припечелват пари… — казвам аз. — Във всеки случай не със собствен труд.

— Ами как?

— С идеи.

— Моля ви, изяснете се…

— Бях нещо като административен съветник — казвам аз и правя чистосърдечен жест, намекващ за лека печалба, — в една хасиенда.

Той се прави, че не е забелязал жеста ми.

— Какво значи хасиенда?

— Едро земевладение — продължавам аз и описвам твърде подробно своята длъжност, всъщност доста незначителна, но всички сделки минаваха през мен, тъй че получавах подкуп и от двете страни. Сетне обрисувам топографията на Орисаба, която е същински рай — близо до тропическата зона, но все пак малко над нея. (Аз лично не понасям тропиците с техния задушен климат, буйна растителност и гигантски пеперуди, с влажния им въздух и слузестото слънце, с лепкавата тишина, пъкаща от изтощително размножение!) Малко над тази зона е разположена Орисаба, върху едно плато, където от планината повяват ветрове, отзад се белеят снеговете на Попокатепетел, а отпред — огромната синкава раковина на Мексиканския залив. Всичко наоколо представлява цъфтяща градина с големината на швейцарски кантон, пълна с красиви орхидеи, които тук се множат като бурени, но, разбира се, и с полезни растения: финикови и кокосови палми, смокини, портокали и лимони, тютюн, маслини, ананаси, какао, банани и т.н.…

Днес моят защитник идва и ми заявява:

— Изглежда не сте много осведомен относно Мексико.

По всичко личи, че се е потрудил!

— Онова, което ми разказахте вчера, са празни приказки, от край до край! Ето, четете! — И той ми подава някаква книга, заета от градската библиотека. — Още Бенито Хуарес си е поставил за задача да унищожи едрите земевладения, но не му се е удало. Порфорио Диас е бил свален от власт, понеже се е опирал на едрите земевладелци; след това, както може би ви е известно, е започнала поредица от кървави революции, имащи само една цел: да премахнат едрото земевладение. Бунтовниците горили манастири, разстрелвали едри земевладелци и всичко завършило с диктатура на революционерите. Ето, четете! А вие ми приказвате за някаква си процъфтяваща хасиенда с големината на швейцарски кантон!

— Да — казвам аз, — ако не и по-голяма.

Моят защитник клати глава.

— Защо ми разправяте всички тези врели-некипели? — пита той. — Трябва най-сетне да разберете, че тъй никога няма да се придвижим напред. Всичко това просто не отговаря на истината! Вероятно вие никога не сте били в Мексико.

— Моля — казвам аз, — както желаете.

— Кой в Мексико може да притежава днес такава хасиенда, и то при правителство, което изрично забранява едрото земевладение? — възкликва той.

— Да речем, член на правителството…

С това моят защитник не може да се съгласи. Той започва да нервничи, щом стане дума за нещо незаконно и преди всичко като честен швейцарец не може да търпи някой да се шегува с нередностите, вместо да ги заклейми и решително да ги отпраща отвъд „желязната завеса“. Моят защитник се позовава веднага на твърдението, че Мексико било в ръцете на комунистите, с което аз не мога да се съглася, просто защото познавам нещата. Независимо от факта, че мексиканските подземни богатства са почти изцяло в американски ръце, тоест надеждно защитени, аз не смятам стремежа към едро земевладение за комунистически, а просто за човешки — а защо ние, свободни хора, да не можем да разговаряме за човешки неща… Накрая моят защитник казва:

— Да пристъпим към делото!

Впрочем, историята с министъра и тази хасиенда е за мен тъй забавна, че не мога да се въздържа да не я разкажа:

Той бе фабрикант и произвеждаше канцеларски столове, от каквито всяка държава има нужда в големи количества. Естествено, той имаше и конкуренти. Когато този човек стана министър на търговията и сам седна на държавен канцеларски стол, изведнъж, за да прави нещо, издаде закон, с който се забраняваше вносът на суровини за производството на столове, а това хвърли в голяма скръб неговите конкуренти. Министърът на търговията не бе лекомислен човек, както може би изглежда на пръв поглед, и щом търсенето на суровини надвиши предлагането, той закупи в Съединените щати значително количество материал, складира го акуратно на границата и, давайки най-сетне ухо на воплите на конкурентите си, сне за две седмици забраната за внос. Всички други фабриканти закъсняха, естествено, с покупката на суровини, бързо фалираха и можеха само да бъдат щастливи, когато той им предложи да се влеят в неговото предприятие. А министърът на търговията, макар че не можеше да бъде упрекнат в нищо, като не чувствуваше повече потребност да се жертвува за благото на отечеството, се оттегли в запустялата хасиенда, с която държавата до известна степен му се отблагодари, и заедно с няколко хиляди ратаи — никога няма да забравя живописните им сламени шапки — се отдаде с цялата си душа на селскостопанска дейност. Случваше се да седим с него на сенчестата веранда и да съзерцаваме шапките, мяркащи се като бели гъби сред разжарените цъфнали поля. И действително скоро хасиендата стана образцова, превърна се в същински земен рай…

Ето какво узнах от прокурора:

Срещу Анатол Лудвиг Щилер, скулптор, последно местожителство — ателието му на Щайнгартенгасе в Цюрих, изчезнал безследно през януари 1946 година, е възбудено някакво подозрение, за което не могат да ми съобщят нищо по-точно, преди да се изясни кой съм. При това, доколкото разбирам, не става дума за дреболия. Може би шпионаж? Не знам защо предположенията ми се отправят именно в тази посока, но всъщност всичко трябва да ми е безразлично — аз не съм Щилер, колкото и да им се иска! Този човек явно им е необходим — независимо виновен или не — нужен им е като дребна пешка в шахматна игра, за да разплетат чрез него цяла голяма история. А може би търговия с наркотици? По-скоро имам чувството, че тук мирише на политическа афера, макар и (съдейки по лицето на моя прокурор) федералната полиция да не разполага с преки доказателства. Самият факт, че внезапно е изчезнал човек, навежда, естествено, на различни мисли…

П.П.

Днес отново се опитах да чета Библията и ми дойде наум, че и моят защитник, и прокурорът ми бяха задали между другото въпроса дали знам руски, на което, за съжаление, трябваше да отговоря отрицателно, тъй като руският език, казват, бил много красив език, така им заявих, и изобщо славянските езици… А може би тук не бива да се говорят такива работи?

За мене няма пощада! В най-скоро време възнамеряват да ми устроят очна ставка с дамата от Париж. Съдейки по снимките, това е доста очарователна особа, блондинка, а може би червенокоса, малко слабичка, но извънредно грациозна. На нея, както и на брата на безследно изчезналия, са изпратили моя фотография. Дамата твърди, че ми е съпруга и ще пристигне с първия самолет.

Разходка в двора на затвора: съвсем сам! Много е приятно, но ми внушава опасения. Привилегията показва, че компетентните лица все още (а може би е още по-голяма увереност) ме смятат за техния безследно изчезнал Щилер. Те ме оставят дори без надзирател, тъй че не е нужно да се разхождам в кръг, а седя на една пейка на слънце и рисувам с клонче по пясъка. Само не бива да забравям всеки път да заличавам с обувка моите драскулки, иначе биха ги сметнали за произведения на изкуството и ще потърсят в тях доказателство, че съм техният безследно изчезнал скулптор. Иде есен. Сегиз-тогиз, сякаш от празното небе, на пясъка пада жълто яворово листо. Близката есен се познава и по небето: синевата му постепенно избледнява, става по-прозрачна. Въздухът е прохладен, особено заран. И какъв необятен простор над главата! Гълъбите гукат, а когато прокънти катедралната камбана, те като сребрист облак изпърхват към небето, носят се като беззвучна сянка над тухлените зидове, пърполят над билата на покривите, над стрехите, а сетне се спускат отново в моя тих двор, поклащат се край моята пейка и гукат…

Ще й разкажа малката история за Изидор. Една напълно истинска история! Изидор бил аптекар, следователно добросъвестен човек, при това припечелвал съвсем не лошо, бил баща на неколцина деца и мъж в разцвета на годините си. Излишно е да подчертаваме, че Изидор бил примерен съпруг. Въпреки всичко трудно понасял жена му да го разпитва къде ходи. От това можел да побеснее, естествено, само вътрешно — външно не давал да се разбере нищо. Да прави скандали не си струвало, защото, както вече казахме, в основата си това бил щастлив брак.

Едно красиво лято съпрузите предприели, както тогава било на мода, пътуване до Майорка и независимо от нейните вечни въпроси, които скрито го дразнели, всичко протичало от добре по-добре. По време на отпуска Изидор умеел да бъде изключително нежен. Живописният Авиньон очаровал и двамата и те обикаляли из града, уловени подръка. При пристигането им в Марсилия, от деня на сватбата на Изидор с жена му, която човек трябва да си представи като достойна за любов съпруга, били изминали точно девет години. Средиземно море блестяло като на рекламен плакат! За скрит гняв на съпругата, която вече се разположила в парахода за Майорка, Изидор решил в последния момент да си купи вестник. До известна степен може би сторил това от чист инат срещу нейните постоянни разпитвания къде отива. За бога, сам той трудно можел да каже, просто до тръгването на парахода имало още малко време и му се прищяло, ей така, по мъжки да се поразтъпче. От чист инат, както вече казахме, Изидор забил нос в купения френски вестник и докато съпругата му фактически вече пътувала за живописната Майорка, той най-сетне бил сепнат от корабната сирена, вдигнал очи и открил, че съвсем не седи до жена си, а се е озовал на някакъв доста мръсен товарен параход също под пара и натъпкан догоре с мъже в жълти униформи. Тъкмо освобождавали вече големите въжета. Онова, което Изидор успял още да види, било само как вълноломът се отдалечава. Дали загубил съзнание от ужасната жега, или от юмручния удар в брадата, който му нанесъл някакъв френски сержант, не бих могъл да кажа; затова пък смея да твърдя с увереност, че в Чуждестранния легион Изидор прекарал значително по-суров живот от преди. За бягство не можело и дума да става. Жълтият форт, където Изидор се възпитал да бъде мъж, се извисявал самотно сред пустинята, чиито слънчеви залези той се научил да цени. Наистина, сегиз-тогиз, стига просто да не бил прекалено уморен, той си спомнял за своята съпруга и навярно щял дори да й пише, ако писмата не били забранени. Франция все още воювала за изгубените си колонии, тъй че Изидор скоро пообиколил света, нещо, за което по-рано не можел и да мечтае. Той, естествено, забравил аптеката си, както други криминалното си минало. С течение на времето Изидор дори престанал да тъгува за страната, претендираща в документите му да бъде негова родина. И години по-късно Изидор проявил истинска почтеност, когато една красива заран прекрачил прага на собствената си градина — брадясал и измършавял, с тропическия си шлем под мишница, за да не уплаши с необичайния си вид съседите, които отдавна били причислили аптекаря към покойниците. От само себе си се разбира, че на колана на Изидор висял револвер.

Била неделна утрин, рожден ден на съпругата му, която, както вече споменахме, той обичал, макар през всичките тези години да не й пратил дори една илюстрована картичка. За миг, при вида на своя непроменен дом, все още уловен за дръжката на градинската порта, несмазана и скрибуцаща като преди, Изидор се поколебал. Пет деца, всички до едно приличащи на баща си, ала със седем години по-големи — това поразило Изидор — още отдалеч се развикали:

— Папи! Папи!

Пътят за отстъпление бил отрязан! И Изидор продължил напред като мъж, закален в сурови боеве, окрилян от надеждата, че скъпата му съпруга, ако се окажела в къщи, няма да му иска обяснения. Той крачел по моравата, сякаш се връщал както обикновено от аптеката си, а не от Африка и Индокитай.

Жена му, загубила ума и дума, седяла под нов слънчобран. Великолепния й пеньоар Изидор виждал също за първи път. Прислужницата, също новост за него, незабавно донесла чаша на брадатия господин, когото очевидно без всякакво съмнение, но и без недоброжелание сметнала за новия домашен приятел. Изидор промълвил, че тук е доста хладничко и смъкнал засуканите си ръкави. Децата сияели от щастие, че могат да си поиграят с тропическия шлем, което, естествено, не минало без кавги, а когато на масата се появило и ухаещото кафе, идилията била пълна: неделна утрин с камбанен звън и празничната торта! Какво повече можел да иска Изидор? Без да обръща внимание на новата прислужница, която вече подреждала приборите, Изидор протегнал ръка към жена си.

— Изидор! — казала тя безсилна дори да му налее кафе, тъй че брадатият гост трябвало сам да се обслужи.

— Какво има? — попитал той нежно, додето наливал и нейната чаша.

— Изидор! — изхлипала тя през сълзи. Той я прегърнал. — Изидор — запитала тя, — но къде беше толкова време?

Мъжът, сякаш изведнъж зашеметен, оставил чашата си на масата — просто бил отвикнал да е женен, — изправил се и отстъпил към един розов храст с ръце в джобовете на панталона си.

— Защо поне веднъж не прати една картичка? — запитала тя отново.

След тези думи Изидор безмълвно издърпал от слисаните деца тропическия шлем и с отривисто, заучено движение го наложил на главата си — зрелище, оставило неизгладимо впечатление у децата за цял живот: папи с тропически шлем и кобур, всичко не само истинско, но и явно износено от употреба! А когато съпругата добавила:

— Знаеш ли, Изидор, наистина не биваше да правиш това! — Изидор почувствувал, че му е дошло до гуша от домашен уют, измъкнал (отново с отривисто, заучено движение, струва ми се) револвера от кобура и дал три изстрела право в средата на пухкавата, още неначената и украсена със захарен каймак торта, което причинило, както навярно всеки може да си представи, значителна свинщина.

— Но Изидор! — изпищяла съпругата, тъй като пеньоарът й бил изпръскан от горе до долу с каймак и ако невинните дечица не били неми свидетели на това посещение, траяло впрочем едва ли повече от десет минути, тя щяла да сметне всичко за халюцинация. Подобно на Ниоба^[3], заобиколена от петте си деца, тя видяла само как Изидор без никакво чувство за отговорност преминал с нехайни крачки през градинската порта, на главата си с невъзможния тропически шлем. След преживяното душевно сътресение бедната жена вече не можела да види торта, без да си спомни за Изидор. Всички познати живо й съчувствували и на четири очи (общо взето не по-малко от осемнадесет чифта очи) я съветвали да поиска развод. Ала безстрашната жена не губела надежда. Наистина, виновността на Изидор не подлежала на съмнение, но тя очаквала неговото разкаяние; тъй заживяла тя, изцяло отдадена на петте си деца, създадени от Изидор, и цяла година като същинска Пенелопа отблъсквала предложенията на младия адвокат, който я посещавал не само от служебни подбуди и я подтиквал към развод.

И наистина, след като изминала една година и отново настъпил нейният рожден ден, Изидор се завърнал, седнал на масата, след като поздравил, смъкнал засуканите си ръкави и пак позволил на децата да си поиграят с тропическия му шлем. Ала този път щастието им да имат баща не траяло и три минути.

— Изидор! — възкликнала съпругата. — Но къде беше пък сега!

Изидор се надигнал — този път, без да стреля, слава богу, дори не отнел на невинните дечица тропическия шлем — не, той просто станал, засукал обратно ръкавите си и прекрачил прага на градинската порта, за да не се завърне никога вече.

Молбата за развод бедната съпруга подписала не без сълзи, иначе не можело да бъде, още повече че Изидор не се обадил в законния срок. Така аптеката му била продадена, вторият брак на съпругата затекъл сред скромност и въздържание, а след като изминал предвиденият от закона срок, бил и официално скрепен от службата за гражданско състояние — накратко, нещата влезли пак в релсите, което било особено важно за подрастващите деца. Отговор на въпроса къде папи е прекарал остатъка от земния си живот не дошъл никога. Нито веднъж не получили дори илюстрована картичка. А мами и не желаела децата да разпитват много-много; та нали самата тя никога не получила от папи отговор на своите въпроси…

За уиски нямат пари, а за телеграми до швейцарското посолство в Мексико Сити са намерили! В отговор пристигна потвърждение не само че наистина съществува мръсно мексиканско градче на име Орисаба, но и че в Мексико действително има множество процъфтяващи хасиенди, някои от които фактически са собственост на бивши министри, като едни надвишават по големина Цюрихския кантон, а други — не. Във всеки случай (уведомява ме моят усърден защитник) посолството не може да потвърди, че в някаква мексиканска хасиенда е пребивавал швейцарски гражданин.

— Ето, виждате ли! — казвам аз.

— Какво?

— Че не съм швейцарски гражданин, господин доктор, а значи не мога да бъда и вашият безследно изчезнал Щилер.

Но дори единият от нас да привежда най-неоспорими доводи, това не убеждава другия; затова моят защитник безмълвно отваря чантата си и ми подава истинска пура, купена специално за мен, за съжаление не любимата ми марка — въпреки това се показвам трогнат.

— Кажете честно, наистина ли сте били в Мексико? — пита той. — Да оставим шегите настрана!

Смешно е как една дреболия като тази пура, купена за един франк, веднага ме кара да се чувствувам задължен и просто ми отнема възможността да обърна безмълвно гръб на моя дарител в отговор на неговия въпрос… Наистина ли съм бил в Мексико? Всеки може да каже „да“, но не всеки, струва ми се, може да разкаже на защитника ми какви болки в гърба причинява на бедния берач в тютюневата плантация откъсването на едно такова листо, в което е завита тази пура; защото то расте в самата основа на тютюневото стъбло, то е по-жилаво от останалите, напрашено със земя, покрито с пясък, твърдо и лесно чупливо. На берача обаче се заплаща само за редовна стока. С това тъй наречено „пясъчно листо“ се увиват скъпите пури, тъй че то трябва да бъде откъснато безупречно…

— Да, да — казва моят защитник, — сигурно е тъй, но какво общо има това с делото?

Аз пуша. Разказвам му как съм работил на тютюневата плантация в Уруапан. Това бе за мен тежко време. От сутрин до вечер бях на колене. По друг начин „пясъчните листа“ въобще не могат да се откъснат; дори и така, на колене, трябва да се наведеш, за да откриеш най-хубавото листо. Веднъж — никога няма да го забравя — пълзях от стъбло на стъбло, превит надве, с мексиканска шапка на главата, тъй че не виждах другите берачи. Напразно чаках да чуя свирката на надзорника. В джоба си нямах и петак, но повече не можех да издържам на тази жега, казах си: да върви по дяволите цялата ми надница! Край мен все по-осезаемо започна да мирише на сяра. Изкрещях, обзет изведнъж от страх. От сивата земя, точно зад гърба ми, внезапно изригна облаче жълтеникав дим. Напразно виках другите работници, в по-голямата си част индианци, но те вече бяха успели да изчезнат. На нозете ми ужасно пареше и аз хукнах да бягам, но накъде? Отвсякъде извираше дим, както в компания от пушачи на пури, и аз забелязах как в земята безшумно се образуват пукнатини и от тях се разнася воня на сяра. Тичах накъдето ми видят очите, докато дъхът ми пресекна. Озърнах се назад към нашата плантация и видях как тя се надига, издува се и на нейно място се образува хълм. Това бе любопитно зрелище, но горещината и пушекът ме подгониха по-нататък. Дотърчах до селото и съобщих за случилото се. Жените събраха на куп децата си и се разреваха, а мъжете решиха да изпратят телеграма до собственика на плантацията, превърнала се внезапно във вулкан. Изминаха няколко дни и нощи, през които селото живееше в постоянна тревога, а хълмът бе станал вече внушителна планина, обгърната от жълтеникавозелен задушлив дим. Селото не можеше нито да работи, нито да спи; слънцето грееше, както преди, но навсякъде миришеше на сяра, отровна и гореща, тъй че хората се мъчеха да не дишат. Луната светеше в безоблачната нощ, но в тъмнината се долавяше далечен тътен. Малката църквица бе наблъскана с народ, камбаните биеха без прекъсване, от време на време заглушавани от грохота на разпукващата се планина. На телеграмата ни не дойде отговор, така че трябваше сами да се погрижим за спасението си. По едно време ярки пламъци зафучаха през дима, който забулваше луната, и тогава затече лавата: бавно, но неудържимо, застиваща и втвърдяваща се на въздуха — някаква черна каша, над която кръжеше белезникава пара. Само нощем се виждаше как свети отвътре нажежената каменна маса с височина на къща; тя пълзеше все по-наблизо и по-наблизо: десет километра на ден. Птиците се носеха като обезумели във въздуха, тъй като не можеха да намерят гнездата си, а горите изчезваха километър след километър изпод нажежения камънак. Селото опустя. Човешки жертви, струва ми се, нямаше. С плачещи деца на ръце или на гръб, натоварени с вързопи, в които нямаше нищо ценно, хората подкарваха пред себе си изплашения добитък; магаретата ревяха и се инатяха, колкото по-отчаяно ги биеха. А лавата спокойно течеше между къщите, изпълваше ги, поглъщаше ги. Аз нямах добитък, който да спасявам, затова стоях на един хълм и гледах как приближава лавата; тя съскаше като змия и превръщаше в пара водата, изпречила се на пътя й, а повърхността й също бе като кожата на змия, металически сива — … твърда люспеста покривка върху меко, горещо и подвижно тяло. Най-сетне лавата достигна до църквата: едната кула просто се пречупи като подкосена и бе погълната заедно с всички рухнали отломки; другата, с малкия испански купол, се задържа права и стърчи там до днес — единственото, което остана от селото… А то се наричаше Парикутин. Днес това име носи новият вулкан.

Така завърших моя разказ.

— Ако някога попаднете в Мексико, скъпи докторе, идете да видите този Парикутин; пътищата, наистина, са ужасни, но гледката си заслужава, особено нощем — нажежените до червено камъни излитат на височина до петстотин метра, а грохотът е такъв, сякаш се сгромолясват лавини. Малко преди да изригне, кратерът изпуска кълба дим, приличащи на огромни глави карфиол, само че черни и червени, осветени отдолу от жаравата. До неотдавна ерупциите следваха доста често: на шест, на десет, дори на три минути — всяко избухване с нов цвят. Нажежените камъни обикновено угасват още във въздуха, преди да се забият в земята. Това е илюминация от най-висша класа, повярвайте ми! А пък лавата! От тъмните застинали недра, ярко осветени от луната и поради това изглеждащи още по-черни, на тласъци, сякаш кръв на черен бик, избликва пурпурна лава. Отначало тя сигурно е доста разредена и течна, защото мигновено се устремява надолу по склона на планината и там бавно гасне, докато не дойде следващото изригване, докато пак не потече жарава, сякаш от някаква подземна доменна пещ — светеща като слънце, изпълваща нощта с онази убийствена топлина, която дава отвътре живот на нашата планета. Трябва да видите това! В душата се пробужда, спомням си много добре, някакво ликуване, каквото можеш да усетиш само в танц, в най-дивия от всички танци; обзема те някакъв могъщ порив на възторг и ужас, изпитван навярно от онези непонятни за нас хора, които от собствените си гърди са изтръгвали своето горещо сърце.

Защитникът ми си води записки.

— Парикутин? — пита той. — Как се пише това?

— Както го чувате.

Дърдорим още за едно-друго. Тази марка пура ми е непривична, но я намирам доста добра. По делото (както той нарича своята папка с документи) ние отново не си казваме нищо съществено.

— Господин доктор! — викам подире му през прозорчето към коридора. — Няма нужда да проверявате дали съм работил в тази плантация, спестете си труда, господин доктор, дори и вашето швейцарско посолство няма да открие нищо.

— Как така нищо?

— Заради лавата!

Въпреки това той ще изпрати телеграма.

Аз не съм техният Щилер! Какво искат от мен! Аз съм един нещастен, обикновен, незначителен човек, който няма минало, въобще няма никакъв живот. Защо да ги лъжа? Нека ми оставят моята пустота, моето нищожество, моята действителност, защото бягството е невъзможно, а онова, което ми предлагат, е бягство — не свобода, а бягство в една роля. Защо не ме оставят на мира?

Господин доктор Боненблуст (така се нарича моят защитник) е посрещнал на летището дамата от Париж, която се смята за моя съпруга, и по всичко личи, че е крайно очарован от нея.

— Исках само да ви съобщя — казва той, — че дамата пристигна благополучно. Тя, естествено, ви поздравява…

— Благодаря.

— Сега тя е в хотела.

Моят защитник не може да си намери място от възбуда; той тържествува, потрива ръце, сякаш дамата от Париж е някаква мощна гаубица, която на всяка цена ще ме застави да капитулирам.

— Господин доктор — казвам аз, — нямам нищо против да ме посещават дами, но пак ви предупреждавам: аз съм необуздан и чувствен човек, способен на всичко, особено в това време на годината.

— Казах й го.

— Е, и?

— Дамата настоява да разговаря с вас насаме. В понеделник в десет часа ще бъде тук. Тя е убедена, че познава мъжа си малко по-добре, отколкото сам той себе си, а за необузданост от негова страна, казва тя, и дума и не можело да става — това си било открай време негов блян. Дамата е уверена, че ще се справи с вас без чужда помощ.

При тези думи той отново ме почерпва с пура.

— Понеделник, десет часа? — казвам аз. — Отлично!

Кнобел, моят надзирател, започва най-сетне да се дразни от въпросите ми относно дамата от Париж, нарекла се моя съпруга.

— Та нали вече ви казах — мърмори той, — изглежда много шик, а с парфюма си умириса целия коридор!

— А косата й каква е?

— Червена, като шипков мармалад.

Той не е в състояние да я опише по-добре, дори когато ми отговаря въпрос по въпрос. Колкото повече го слушам, толкова по-трудно мога да си я представя.

— По-добре яжте! — казва той. — Та нали сам ще я видите. Може би тази дама съвсем не е вашият тип, макар че продължава да се нарича ваша съпруга.

— Моят тип ли? — смея се аз. — Разказвал ли съм ви историята с малката мулатка?

— Не.

— Ето, това е моят тип!

— Казвате, мулатка?

— Това се случи край Рио Гранде — започвам аз с такъв тон, че Кнобел веднага сяда. — И изведнъж… Нямате ли още малко хляб, Кнобел? — прекъсвам се сам, а той веднага скача и поставя на масата ми половин самун хляб. Отрязвам си дебела филия и отхапвам голям залък. Кнобел отново сяда, а аз дъвча и чакам да се поизпразни малко устата ми, сетне продължавам: — И изведнъж… Тъкмо седим край огъня, а знаете, вечерите в пустинята са адски студени, наоколо, естествено, няма и помен от дървета, горим конци, напоени с машинно масло — а от тях повече смърди, отколкото топли — и обсъждаме с контрабандистите как да ни прекарат през границата, а работата е там, че полицията отново ме търси… И изведнъж зад червените скали изскача…

— Кой?

Естествено, не мога да разказвам с пълни уста, а при това трябва да изсърбам и минестрата, докато е още топла.

— Кой? — повтаря Кнобел. — Кой изскача зад скалите?

— Една лимузина — казвам аз най-сетне, но не мога да се въздържа да не отхапя още един залък от чудесния хляб, — естествено, крадена, но гледката е великолепна, казвам ви, след колата сякаш се развява знаме от златен прах под последните лъчи на залязващото слънце. Лимузината се носи като бясна през пустинята, люшка се по пясъчните вълни като лодка, разбирате ли, нагоре-надолу!…

— Разбирам!

— Естествено, от лимузината са забелязали нашето огънче.

— И после?

— Изстрел! — казвам аз. — Но онзи не спира и ние веднага си помисляме, че това ще да е американската полиция… Втори изстрел! И пак изстрел! И така — няколко пъти. И кой мислите, Кнобел, седи в лимузината?

— Кой?

— Джо!

Аз сърбам моята минестра.

— Ами кой е този Джо?

— Мъжът й.

— На мулатката?

— Естествено.

— По гяволите!

— Негър! — добавям аз. — Много добро момче, ала не и когато му отмъкнат жената, разбирате ли? Да бяхте видели само как проблясваха зъбите му в полумрака! Да ти се вземе здравето!

— Е, и после?

— После се любихме.

— Вие и мулатката?

— Само я запитах: „Кого обичаш, мене или него?“ Разбра ме. И кимна. Изстрел! И Джо повече не гъкна.

— Как, застреляхте го?

— На място!

— По гяволите!

— А тя се приближи и ме целуна — продължавам аз. — Ето, това е моят тип.

Кнобел напълва повторно чинията ми с минестра. Той е внимателен като келнер, обслужващ богат клиент.

— Обичам негрите — казвам аз, — но не понасям женените мъже, дори и да са негри. Винаги да се съобразяваш с това и онова, не, не ми е по вкуса! Естествено, веднага преминахме през границата.

— В Мексико?

— С изгасени фарове! Отляво — Рио Гранде, отдясно — пълната луна.

— И това бе третото ви убийство?

— Нещо такова…

Разбира се, не е хубаво Кнобел да остава толкова дълго в килията ми, другите винаги получават яденето си изстинало. Моят надзирател вече държи баката в ръка, но все не си тръгва. Не зная какво още чака.

— Човекът е хищно животно — казвам аз доста общо. — И можете да ми повярвате, Кнобел, останалото е празни приказки!

Ала той все тъй стои на прага.

— А като си помисля — казвам аз — как срещнах за първи път Флорънс, тогава, в горящата дъскорезница!

— Коя е тази Флорънс?

— Моята мулатка.

— Аха!

— Това бе на север, в Орегон — казвам аз. — Ловях риба на брега на океана. Не можех да си купя нищо за ядене, понеже нямах и петак в джоба, а още не бях стигнал дотам да крада. Тогава все още се смятах за честен човек! Дори и по цели дни да не уловях нищо, съвсем нищо, защото, уверявам ви, да се лови риба в океана от скалистия бряг, когато те връхлитат вълни, съвсем не е детска игра. По-скоро мръсна история! Часове наред клечиш на рифа, шумящата пяна на прибоя ту се надига, ту спада, но твоят риф си остава сух, чувствуваш се в безопасност като буржоа и изведнъж се задава огромна вълна, бог знае защо по-голяма от другите, по-висока с четири метра и ако не я видиш навреме, ако не я забележиш далеч навътре в океана как се прехвърля през рифа с тюлените, ти си загубен — честен, нечестен, вълната ще те смете, ще те разбие в скалите, а морето след време ще изхвърли на брега трупа ти, ала никой вече няма да може да го разпознае… Така стоях аз, оглушен от прибоя, денят бе безоблачен и изведнъж виждам, че зад гърба ми по брега се стеле дим; небето и то почерняло, казвам ви, все едно слънчево затъмнение! Веднага си помислям: в тази пустош не може да се запали нищо друго освен дъскорезницата! Представяте ли си, Кнобел: на двайсет мили наоколо няма жива душа, само скали и овце и една въжена линия, с която свличат трупи от горските дебри… И когато, едва поемайки дъх, се изкачвам на хълма, що да вадя: искри летят до небето; никога още не бях виждал такъв страхотен пожар! А от пожарна команда, естествено, няма и помен, само жени се суетят наоколо и реват, хапят си пръстите и молят бога да спре вятъра; а пък вода за гасене няма, при това е неделя, всички мъже са заминали в отдалечения град да играят на кегли. А огънят пращи, бушува, извива се високо във въздуха като пурпурно знаме, изключителна гледка! От всички покриви вече лумват пламъци, но нищо не може да се направи, макар че океанът е наблизо; над него фучи вятър и тъй, както подвява в натрупаните камари сух материал, настава истински ад от жегата, не може да се издържи и на сто крачки! А на всичко отгоре, вътре в склада има и пълна цистерна с бензин!

— По гяволите!

— Викам й: „Ти какво, да не си полудяла? Всеки момент може да гръмне цистерната!“ Ала тя не ме слуша и се хвърля в колибата си…

— Кой?

— Сред огъня и пушилката! — казвам аз. — Мулатката!

— По гяволите!

— А аз — след нея!

— Естествено!

— Как така „естествено“? — казвам аз. — Та това си бе чисто безумие, но изведнъж си помислих: а може би иска да спаси някое дете?… Никога няма да забравя, драги мой, как стоя посред колибата, а на покрива вече горят дъските. Един стар негър скача като маймуна по димящата стряха и полива с някакъв градински маркуч всяка дъсчица поотделно, тъй като струята му е съвсем слаба; всичко това е направо смешно, а вътре е такава пушилка, че човек направо може да се задуши. „Хей, ти! — викам аз. — Къде си?“ И ето я, стои мулатката като вдървена, опряла ръце на бедрата си и реве ли, реве! Но, казвам ви, драги мой Кнобел, толкова млада, съвършено създание, красива като животно, осемнайсетгодишна, истинска капчица! Разбира се, всичко останало в хижата — боклук и вехтории: дюшеци, съдове. Толкова се вбесих, че я улових за раменете и я разтърсих!

— Ама защо? — пита Кнобел.

— Помоли ме да съм й спасял хладилника! „Дори и през ум не ми минава!“ — крещя й в ухото. А навън старият негър все още пръска с тънкия си маркуч, тъй че по нас капе вода. „Но какво искаш тогава?“ — пита тя. „Искам тебе!“ — крещя аз. И тъй, както съм я хванал, тя се разсмива и оголва великолепните си бели зъби. „Но аз си имам мъж!“ — казва тя, „Тръгвай!“ — казвам аз. „А имаш ли кола?“ — пита тя. Кола все ще се намери, мисля си аз и докато тя ме прегръща, за да мога по-лесно да я нося, покривът се сгромолясва и край нас летят искри! Аз я отнасям като ранена в първата изпречила ми се кола на улицата, някакъв плимут, сядам зад кормилото и — дим да ни няма! Собственикът на колата, вероятно търговски пътник, дори и не забеляза, когато префучахме край него — всички бяха вперили очи в бензиновата цистерна, която всеки миг можеше да полети във въздуха…

— И вие, мистър Уайт, офейкахте!

Кнобел умее да се радва на чуждото щастие, той просто сияе.

— След четири часа — казвам аз — вече сме в Калифорния; седим си в едно тихо заливче, където никой не може да ни види и ловим риба. „Всъщност, как се казваш?“ — питам аз. „Флорънс!“ — отвръща тя, очите й същински пияни вишни, а кожата — кафе! „Ако Джо ни спипа, ще те убие!“ Аз се смея. „Ние имаме кола!“ — казвам аз и й обяснявам как се отварят мидите, за да сложим стръв на въдиците.

Всичко свършва с това, че от коридора повикват Кнобел. Той е принуден да се раздели с мен и вече с връзката ключове в ръка пита:

— И уловихте ли нещо?

— Уха, и то какво! — казвам аз и разпервам ръце. — Ето такооова рибище!

Моят прокурор, единственият човек в момента, на когото бих могъл почти без преструвки да доверя истинската си неволя, днес се сбогува с мен; заминавал с жена си (тя отново ме поздравява) за десет дни на почивка в Понтрезина. Ние си пожелаваме един другиму „всичко най-хубаво“.

Косата й е червеникава, с оглед на съвременната мода дори прекалено ярка, но не с цвят на шипков мармалад, а по-скоро червеникавооранжева като миниум. Съвсем своеобразна. При това кожата й е светла: алабастър с лунички. Красиво и също тъй оригинално. А очите? Аз бих казал блестящи, забулени с влага, дори и когато не плачат… Синьо-зелени като ръб на безцветно стъкло, но, естествено, одухотворени и поради това непроницаеми. За съжаление, тя си бръсне веждите и тънките дъговидни линийки придават на лицето й грациозна твърдост, но и нещо, подобно на маска, някакъв постоянен израз на учудване. Носът й е с много благородни очертания, особено в профил, съвсем непринуден израз имат ноздрите й. Устните й са малко тесни за моя вкус, но издават чувственост — трябва само да я разбудиш. В тялото й, стегнато в черен втален костюм, има нещо гъвкаво, нещо момчешко, веднага ще повярваш, че е балерина; по-точно тя напомня ефеб^[4] — на жена в нейната възраст това придава неочаквано очарование. Тя много пуши. Тясната й длан, когато смачква в пепелника недопушената цигара, съвсем не е лишена от сила; в нея има някаква несъзнателна властност, макар тя да изглежда в собствените си очи нежно и крехко създание. Тя говори много тихо, за да не позволи на събеседника си да крещи. Тя спекулира със собствената си слабост, но и тази уловка, струва ми се, е несъзнателна. При това от нея се разнася умопомрачителен аромат, както вече ми съобщи Кнобел; парфюмът й е превъзходен, навярно някоя известна марка, човек веднага си помисля за Париж, за парфюмерийните магазини на Вандомския площад.

— Е, как си? — пита тя.

Този неин маниер да отговаря на въпроса с въпрос е свойствен на много жени, всъщност на всички, и ми е добре известен; тъкмо затова трябва да се пазя от опасното чувство, че някога вече съм я срещал.

— Нима не можеш вече да ме познаеш? — пита тя.

Нейната натрапчива идея, че съм безследно изчезналият й съпруг, съвсем не е преструвка, тя се проявява дори и в най-дребните неща.

— Вече не пушиш ли? — пита тя.

Тя не ми задава въпроси по същество, тъй като очаква от мен един-едничък отговор и всичко останало преминава покрай ушите й като някакво дребно хитруване. Така разговорът не върви и ето защо аз й разказвам малката история за Изидор, но пригодена за случая и за ушите на моята красива гостенка, тъй че изпускам петте деца и представям всичко като някакъв сън, присънил ми се тези дни; в този вариант Изидор, връщайки се у дома, не стреля в тортата, а показва на жена си своите длани с белези от рани… Някакъв идиотски сън!

— Ах — въздъхва дамата, — ти си все същият, с теб човек не може да размени и една разумна дума, винаги тези твои фантасмагории!

Смешно е, досадно е, дори е някак трогателно: дамата от Париж, така както седи на моя нар в черния си втален костюм и пуши цигара след цигара, съвсем не изглежда глупава; човек би си помислил, че може да прекара с нея една чудесна вечер, дори повече от една. Преди всичко нейната малко уморена и, не знам защо, горчива усмивка е очарователна, иска ти се да разбереш какво се крие зад тази усмивка, неволно поглеждаш отново към устните й, а през цялото време усещаш сърбеж в собствените си устни. Но тя не може да се избави от натрапчивата идея, че ме познава. Просто не е в състояние да допусне, че аз мога да бъда и някой друг, а не нейният безследно изчезнал Щилер. През цялото време тя говори за брака си, оказал се, както разбирам, не онова, което е трябвало да бъде. Нееднократно изразявам съжалението си. А когато най-сетне успявам да взема думата — тя самата не говори много, напротив, често прекъсва речта си, пуши трескаво, изпълва цели минути с горчиво мълчание, което е по-трудно да се наруши, отколкото потокът от думи — аз казвам:

— Предполагам, уведомили са ви, мадам, че разговаряте с убиец…

Тя се прави, че не чува, сякаш съм пуснал несполучлив виц.

— Аз съм убиец — повтарям след малко, — макар и швейцарската полиция да не може да го установи. Аз съм убиец на собствената си съпруга…

Глас в пустиня!

— Ти си смешен! — казва тя, — наистина си смешен! Помисли само, не сме се виждали половин живот, а ти пак започваш с твоите фантасмагории, с твоите детинщини!

Тя е тъй сериозна, че за миг, признавам си, губя увереност — разбира се, не в това, че съм убил съпругата си, а че ще ми се удаде да избавя тази нещастна жена от нейната натрапчива идея. Какво всъщност иска тя от мен! Аз също така напълно сериозно се опитвам да я убедя, че между нас никога не е имало брак. А тя скача от моя нар, разхожда се напред-назад из килията, разтърсва червената си коса, сетне спира пред моя препречен с решетки прозорец, пуши, пъхнала ръце в тесните джобове на прилепналия към тялото й костюм, и мълчи, вперила поглед в есенеещия кестен навън, тъй че не мога да видя лицето й.

— Мадам — казвам аз и си вземам от нейните цигари, — вие сте пристигнали тук със самолет, за да простите на вашия безследно изчезнал съпруг. Този важен, дори тържествен момент вие сте чакали дълги години, разбирам ви, и за вас, естествено, е тежък удар, че аз не съм оня, когото сте се надявали да намерите, изгаряща от желание за всеопрощение. Аз не съм същият човек, мадам…

В отговор тя само изпуска струйка дим.

— Смятам — казвам аз и също пуша, — че това е ясно, и няма какво повече да говорим.

— Какво е ясно?

— Че не съм вашият безследно изчезнал съпруг.

— Как така не си? — пита тя, без да ме погледне.

Виждам само изящния й тил.

— Мадам — казвам аз не по-малко сериозно, — мадам, аз съм направо покъртен от разказа за вашия нещастен брак, но не ми се сърдете, колкото по-дълго ви слушам, толкова по-малко разбирам — всъщност, направо не разбирам — какво искате от мен, от един убиец на своята съпруга; а пък вие, мадам, която, слава богу, сте изтърпели с такава великолепна изисканост този свой нещастен брак — откровено казано, не разбирам какво всъщност искате да ми простите?

Мълчание.

— В Париж ли живеете? — питам аз.

Тя се извръща, а от изуменото й лице сякаш е паднала някаква маска, то е станало по-красиво, по-живо и аз за миг си мисля, че нашата среща е възможна, че това е истинска среща, защото лицето й е такова, че ми се иска да я целуна по челото и може би трябваше да го направя, все едно дали щеше да ме разбере правилно или не. Ала миг по-късно лицето й сякаш отново се затваря и пак се появява натрапчивата идея:

— Анатол, какво става с тебе?

Отново казвам:

— Името ми е Уайт.

Тя просто обръща острието срещу мен, държи се, сякаш аз съм обзет от натрапчива идея. Хвърля запалената си цигара през решетките на прозореца (което е най-строго забранено, както, впрочем, и много други неща тук) и пристъпя към мен; естествено, не ме прегръща, но в нея има увереност, че аз незабавно ще я прегърна и, обзет изведнъж от разкаяние, ще я замоля за прошка… И за миг аз действително се чувствувам просто обезоръжен, усмихвам се, макар че няма нищо смешно: дори и да бях гном, да бях минотавър или дявол знае какво още, нищо не би се променило, съвсем нищо — тя просто не е в състояние да ме възприема като друг, а само като нейния безследно изчезнал Щилер.

— Никога не ми е минавало през ум — казва тя, — че някога ще оплешивееш! Но всъщност дори ти отива.

Просто онемявам. Губя самообладание. Иска ми се да уловя тази дама за гърлото, да я удуша, но дори и тогава тя няма да престане да ме смята за своя съпруг.

— Защо поне веднъж не ми писа?

Аз мълча.

— Дори не знаех дали си жив…

Аз мълча.

— Къде беше през всичките тези години?

Аз мълча.

— Но защо мълчиш?

Аз мълча.

— Така, просто изведнъж изчезваш! И не съобщаваш нищо за себе си! И то точно тогава, когато можех да умра…

По едно време не издържам:

— Стига вече! Край!

Не зная какво повече ми говореше, но тя ме докара дотам, че я сграбчих, макар и да бе все тъй непоколебима в натрапчивата си идея, да приемаше всеки мой изблик — смях или трепет — като нейно потвърждение и да не преставаше да повтаря, че ми прощава; аз я сграбчих и така я разтърсих, че от червената й коса се посипа дъжд от фуркети, хвърлих я на твърдия нар — изисканата дама — тъй че тя остана да лежи с разкъсана блуза, с измачкан костюм, с разпилени коси и с невинно-смаяна физиономия, без сили да се надигне, понеже бях коленичил до нея и стисках двете й бели ръчици тъй силно, че от болка тя затвори своите необикновено красиви очи. Разпуснатите й коси са разкошни, уханни и леки като коприна. Тя дишаше като след дълъг бяг, гърдите й се повдигаха, устата й бе полуотворена. Зъбите й са великолепни, резците й — не без пломби — блестят като седеф. И понеже с другата си ръка бях стиснал като с клещи нежната й брадичка, тя повече не можеше да говори. Внезапно изтрезнял, аз я разглеждах като вещ — някаква си жена, някаква чужда, непозната жена. Ако Кнобел, моят надзирател, не бе донесъл пепелника…

Бягството е невъзможно! Знам го и си го втълпявам всеки ден: „Бягство няма и не може да има!“ Аз избягах, за да не стана убиец, а се оказа, че именно опитът ми да избягам е убийство. Остава ми само едно: да живея с мисълта, че съм унищожил един човешки живот, макар и никой да не сподели с мен това бреме!

Фантасмагории! Искат да им разкажа живота си, а когато се опитвам да се изясня, те казват: фантасмагории! (Сега поне знам откъде моят защитник е заимствувал тази думичка, както и снизходителната си усмивка!) Той слуша внимателно, докато му говоря за моя дом в Окланд, за негри и за други фактически обстоятелства; но щом премина към истинската история, щом опитам да разкажа, каквото не може да се потвърди с документи и фотографии — например, какво се случва, след като човек си пусне куршум в слепоочието — моят защитник престава да ме слуша, започва да чисти ноктите си и само чака повод, за да ме прекъсне с някой глупав въпрос:

— Значи сте имали къща в Окланд?

— Да — отвръщам кратко. — Защо питате?

— А къде се намира този Окланд?

— Срещу Сан Франциско.

— Аха! — казва моят защитник. — Така, значи!

Впрочем, за да бъда съвсем точен, това не бе къща, а по-скоро дъсчена барака, четири метра на тринайсет. (Моят защитник усърдно записва — това е то, което го интересува!) Преди мен тук са живели ратаите от някаква си ферма, но фермата била погълната от града и останала само бараката, и то полуразрушена. Там имаше и едно гигантско дърво, евкалипт — никога няма да забравя как от него се сипеха сребристи иглици! Наоколо — само покриви, а небето — задръстено от криви телеграфни стълбове, по които се развява прането на моите съседи, негрите. И пак за да бъда съвсем точен, ще кажа, че отдясно на бараката живееха китайци. А да не забравя и малката буренясала градинка. В неделя се дочуваше пеенето на негрите от дървената им църквица. Иначе — тишина, много тишина; сегиз-тогиз откъм пристанището дрезгаво прокънтява параходна сирена и долита дрънчене на вериги, което те пронизва до мозъка на костите. Всъщност аз не бях собственик на бараката, а само неин наемател. По онова време въобще нямах и петак в джоба си, затова вместо наем се бях задължил да храня котката. Не мога да понасям котки! Но затова пък разполагах с кухня, печка и хладилник, дори с радио. А пък и храната за котката ми бе винаги под ръка, трябваше само да отворя някоя от консервените кутии. В задушните нощи тишината често ставаше непоносима; бях щастлив, че имам радио.

— И живеехте там съвсем сам?

— Не — казвам аз, — с котката.

За котката той нищо не записва… При това, както днес вече разбирам, тази котка бе първата предвестница. Собствениците и я наричаха „Little Gray“^[5] и я бяха научили да получава храната си в кухнята. Аз никак не бях склонен да се придържам към този обичай заради миризмата, затова всеки ден отварях консервата и изсипвах отвратителното й съдържание в чинията вън в градината. Котката пък, каквато си бе разглезена, не бе склонна да приеме моите условия. Скачаше върху перваза на отворения прозорец и започваше да фучи, впила, в мен зелените си блестящи очи. При това положение дори не можех да чета. Улавях размахващото лапи кълбо и със замах го изхвърлях в калифорнийската нощ, сетне затварях всички прозорци. Котката се настаняваше зад стъклото и щом я погледнех, започваше да фучи и така цели часове, цели седмици. Аз не пропуснах нито веднъж да я нахраня с нейните консерви, защото това бе мое задължение — единственото през тогавашния ми живот. Но и тя от своя страна не пропущаше да се промъкне в къщата, щом само отворех някой прозорец (не можех да прекарам цялото лято при затворени прозорци!) и неочаквано, усетила, че съм в добро настроение, да се загали в краката ми. Това бе истинска война, смешна война на издръжливост, направо ужасна война! По цели нощи не можех да мигна, понеже котката обикаляше около бараката, мяукаше и ме злепоставяше пред съседите като жесток човек. Веднъж я пуснах вътре и я изтиках в хладилника, но въпреки това не можах да заспя. Когато, обзет от съжаление, я извадих оттам, тя вече не фучеше; притоплих й мляко, но тя го повърна… В погледа й четях заплахата, че се кани да умре. Тя бе в състояние да ми отрови всичко: и бараката, и градинката. Усещах присъствието й, дори когато я нямаше и ме докара дотам, че с настъпването на вечерта тръгвах да я търся. Разпитвах негрите, седящи по бордюрите, дали не са виждали „Little Gray“, а те свиваха облите си рамене. Веднъж тя изчезна за единадесет дни и нощи. И една душна вечер, когато тъкмо ми бе дошла на гости Хелън, изведнъж върху перваза на прозореца скача котка. „My Goodness!“^[6] — изпищява Хелън. Върху муцуната на котката зее рана, капе кръв, а тя седи на прозореца и ме гледа, сякаш аз съм я ранил. Цяла седмица я хранех в кухнята. Тя постигна своето; във всеки случай не съвсем, защото веднъж след полунощ, когато се появи и в съня ми, слязох долу, измъкнах я от топлата възглавница, където се бе свила на кълбо, и я отнесох в градината; разбира се, след като предварително се уверих, че раната й е заздравяла. И всичко започна отначало: тя пак се настаняваше зад стъклото и фучеше. Просто не можех да се справя с това животно…

Моят защитник се усмихва:

— Но иначе, искам да кажа, живеехте сам?

— Не — казвам аз, — живеех с Хелън.

— Коя е Хелън?

— Една жена — отвръщам аз, раздразнен от умението му постоянно да ме оплита в незначителни дреболии, както и от елегантния му „Eversharp“, с който веднага си записва името.

— Говорете съвсем откровено! — казва той и когато му сервирам една доста бурна любовна история, той ме уверява: — От само себе си се разбира, че всичко ще си остане между нас; във всеки случай госпожа Щилер няма да чуе от мене нито дума.

Дано все пак се раздрънка!

Четох Библията.

(Сънувах непристоен сън за очната ми ставка с госпожа Щилер-Чуди: виждам откъм улицата през витрината на едно кафене как някакъв млад мъж, вероятно безследно изчезналият Щилер, върви бавно между масите с вдигнати ръце и показва кървавочервените петна по дланите си — така да се каже, върши амбулантна търговия със своите стигми^[7] ала никой не му ги купува, цари неловкост. Аз самият, както вече казах, стоя вън на улицата, а до мен е дамата от Париж, но лицето й ми е непознато. С известна насмешка тя ми обяснява, че човекът, който търгува със стигмите си, е нейният съпруг и също ми показва дланите си: и на тях личат кървави белези от рани. Смътно се догаждам, че безмълвният спор помежду им е за това, кой е кръстът и кой — разпнатият. А хората по масите четат илюстровани списания…)

Моят надзирател се интересува коя е Хелън. Той е дочул името й в кабинета на прокурора и вече знае, че е била жена на един сержант от американската армия, а освен това, че въпросният сержант се е завърнал една ранна утрин от далечно плаване и ни е сварил в апартамента си… Твърде съм уморен, за да разказвам отново за убийства и затова само промълвявам:

— Той бе чудесно момче.

— Мъжът й ли?

— Поиска от жена си да отиде на психоаналитик и тя поиска от него същото.

— Е, и?

— Това бе всичко.

Моят надзирател е разочарован, но и в това има нещо хубаво; все по-често установявам, че тъкмо разочароващите истории, тези без истински край и следователно без истински смисъл, са много по-близки до живота.

Иначе, нищо ново.

П.П.

Какво очакват от своя „следствен експеримент“ — отвеждане на местопрестъплението — не зная. Но изглежда са се отказали, или поне са отложили плана си да ме заведат в ателието на безследно изчезналия Щилер, защото им обещах, че ще направя на пух и прах имуществото на този тип, причинил ми толкова главоболия! Сега чувам, че подготвяли пътуване до Давос. За какво?

Можем да разкажем всичко за себе си, само не и действителния си живот: тази невъзможност ни осъжда да останем такива, каквито ни виждат и възприемат хората около нас — онези, които твърдят, че ме познават, които се наричат мои приятели, които никога не ми позволяват да се претворя в друг човек и осуетяват всяко чудо (онова, което не мога да разкажа, неизразимото, недоказуемото), само и само за да могат да заявят: „Ние те познаваме!“

Моят защитник е извън себе си от гняв, което рано или късно трябваше да се очаква; при това не губи самообладание, а само е пребледнял от усилие да се владее. Без да ми пожелае добро утро, тоя сяда, опрял чантата си на коленете, мълчаливо се взира в сънените ми очи и чака, докато достатъчно събера мислите си и полюбопитствувам за причината на неговото негодуване.

— Вие сте лъжец! — казва той.

Вероятно очаква от мен да се изчервя; той все още нищо не е разбрал.

— Как мога да ви вярвам занапред? — роптае той. — Вече се съмнявам във всяка ваша дума, направо се съмнявам, след като в ръцете ми попадна този албум. Ето — казва той, — разгледайте сам тези снимки!

Снимки като снимки, а че между безследно изчезналия Щилер и мен съществува някаква външна прилика, няма защо да отричам; въпреки това на себе си аз гледам като на съвсем друг човек.

— Защо лъжете? — пита той за кой ли път. — Кажете ми как да ви защищавам, щом дори на мен не желаете да кажете цялата права истина?

Той не може да го проумее.

— Откъде имате този албум? — питам аз.

Мълчание.

— И вие се осмелявате да ми твърдите, че никога не сте живели в тази страна и че дори не можете да си представите някакъв живот, в нашия град!

— Без уиски, не мога.

— Ето, вижте! — казва той. — А това какво е?

От време на време се опитвам да му помогна.

— Господин доктор — казвам аз, — всичко зависи от това, какво разбираме под „живот“. Един действителен живот — това е живот, който се осъществява в нещо живо, а не само в няколко пожълтели снимки; боже мой, не е нужно да е някакъв величав, исторически, паметен живот, разбирате ли, господин доктор, действителен живот, а това може да е животът и на една проста жена-майка, и на някой голям мислител, родоначалник на нови идеи, осъществил се в световната история, но не е нужно да е това, искам да кажа работата не е в нашата значимост! Трудно е да се обясни с какво един живот е станал действителен. Аз го наричам „действителност“, но какво означава то? Вие можете да кажете: човек да се идентифицира със самия себе си, в противен случай той не е живял на тая земя! Виждате ли, господин доктор, това е, което казвам и аз: да си присъствувал, пък дори и животът ти да е преминал съвсем жалко, дори накрая да е завършил с престъпление — жалко е, ако животът ни се осъществи единствено в престъпление, в убийство например, но и това се случва и не е необходимо да кръжат отгоре лешояди, вие сте прав, господин доктор, всичко това са само притчи! Разбирате ме, нали? Може би говоря доста неясно, щом не се впускам в лъжи, просто тъй, за облекчение? „Осъществяване“ също е само една дума, знам това, а може би изобщо говорим единствено за неща, които ни липсват, които не можем да проумеем. Бог — това е осъществяване! Той е съвкупност на действителния живот или поне ми се струва понякога така. А словото осъществяване ли е? Може би животът, действителният живот е просто безмълвен — и не оставя подире си никакви образи, господин доктор, изобщо нищо мъртво!…

Ала моят защитник се задоволява с мъртвото.

— Ето, вижте! — казва той. — Ето тук: вие хвърляте храна на лебедите, вие и никой друг, а на заден план, сам виждате, цюрихската катедрала! Моля, заповядайте!

Не може да се отрече: на заден план (макар и не много ясно) личи някаква неголяма църква, „катедрала“, както я нарича моят защитник.

— Наистина, всичко зависи от това — казвам още веднъж, — какво разбираме под „живот“…

— Ето! — казва моят защитник и продължава да прелиства албума. — Моля, заповядайте! Анатол в първото си ателие, Анатол на Пиц Палю, Анатол като новобранец с остригана глава, Анатол пред входа на Лувъра, Анатол в беседа с един градски съветник по случай присъждането му на награда…

— Е, и? — питам аз.

Все по-малко се разбираме един друг. Ако не бе пурата, която ми е донесъл въпреки яда си, изобщо нямаше да разговарям с моя защитник и щеше да е по-добре, струва ми се. Нищо не излиза от тези негови разпити! Напразно се опит вам да му обясня, че и аз сам не зная цялата права истина, от друга страна обаче не съм склонен да ми доказват кой съм в действителност с помощта на лебеди и градски съветници; заявявам, че ще разкъсам на парчета всеки нов албум, който ми донесат в килията. Напразно! Моят защитник си е втълпил, че просто съм длъжен да бъда Щилер, само и само за да може да ме защищава на делото и нарича глупава преструвка желанието ми да бъда човекът, който съм и никой друг. И отново всичко свършва с това, че крещим един другиму в лицето.

— Аз не съм Щилер! — крещя аз.

— А кой тогава? — крещи той. — Кой?

П.П.

Неговата пура ме кара да се червя. Отхапах твърдия край, сетне всмуках първите винаги тъй тръпчиви и уханни глътки дим, но бях толкова поразен от аромата им, че извадих пурата от устата си, за да я разгледам по-внимателно. „Dannemann“! Любимата ми марка! Legitimos!^[8] Ето че той отново…

Вчера бяхме в Давос. Всичко е точно така, както го е описал Томас Ман^[9]. На това отгоре вали през целия ден. Независимо от затрудненията трябва да извърша предварително определена разходка. По подкана на Юлика се любувам на катеричките и неведнъж помирисвам еловите шишарки, които с готовност ми подава моят защитник. Сякаш отричам, че еловите шишарки имат чудесно ухание! Сетне в някакъв набелязан от по-рано ресторант трябва да ям охлюви, което, както е известно, е изключително апетитно ястие, само дето после вониш на чесън. Забелязвам много добре как Юлика и моят защитник постоянно си разменят погледи в очакване да избухна в признания или най-малкото в сълзи. Въпреки всичко се наслаждавам на удоволствието да седя отново на маса с бяла покривка. Тъй като разговорът не върви, разказвам им за Мексико Сити: планините наоколо, макар и доста ниски, напомнят за Попокатепетел: за прохода „Кортес“, а завоюването на Мексико аз смятам все пак за една от най-удивителните истории на този свят!

— Може и да е така — казва моят защитник, — но не сме дошли тук, за да ни разказвате за Кортес и Монтесума.

Искаха да ми покажат санаториума, в който някога е лежала Юлика, но се оказа, че междувременно е изгорял и моят защитник бе направо неутешим. След обяда получавам кафе, вишновка и пура по избор. Чудя се за какво правят всички тези разходи? Тази кратка екскурзия струва най-малко двеста швейцарски франка; ние с моя защитник използуваме затворническата кола (към това трябва да се прибави продоволствието на шофьора и на придружаващия полицай), а Юлика пътува с влак. При по-добро време пейзажът несъмнено би бил доста приятен. Когато навлизаме в долината, изпреварваме малкото влакче. Юлика ни маха с ръка.

Онова, от което се страхувам, е повторението!

Госпожа Юлика Щилер-Чуди откри над дясното ми ухо стар белег и поиска да узнае откъде го имам. Тя не се успокоява. Аз казвам:

— Един човек искаше да ме застреля.

— Не — казва тя настойчиво, — кажи сериозно!

Разказвам й някаква история.

П.П.

Колкото по-често виждам Юлика, толкова повече ми изглежда по-различна, отколкото след първото си посещение. Но каква е тя, не бих могъл да кажа. В отделни моменти тя излъчва неочаквана грация (особено когато го няма моя защитник), това са мигове на някаква обезоръжаваща невинност, на внезапно разцъфтяване у нея на нещо моминско, останало неизживяно, тогава лицето й е сякаш току-що създадено, едва разбудено от диханието на твореца! Тя самата изглежда някак учудена — дама в черен втален костюм и парижка шапка, най-често обвита с воал от тютюнев дим — учудена, че още никой мъж не я е познал. Не мога да разбера този безследно изчезнал Щилер! Зад външността на зряла жена у Юлика се крие тайно жадуващо момиче и на моменти тя е толкова красива, че просто се смайвам! Нима Щилер не е видял всичко това? Няма нито една женствена черта, която тази жена да не притежава, поне като дремеща възможност, и само в очите й (когато за миг престане да ме смята за Щилер!) съзирам отблясък на такова откровено желание, че ревнувам мъжа, който някога ще я разбуди.

Повторението! При това зная: всичко зависи дали ще ти се удаде да не търсиш повече живота си извън повторението, а доброволно (въпреки принудата) да направиш от неотменното повторение свой живот и да признаеш: ето, това съм аз!… Но отново и отново (и в това има повторение) е достатъчна само една дума, един жест, който да ме накара да изтръпна, един пейзаж, който да ми припомни нещо, и всичко в мен се хвърля в бягство, бягство без надежда, че ще достигна някъде — само поради страха от повторението…

Днес при къпането, докато си триехме гърбовете, малкият евреин ми съобщи, че навярно се виждаме за последен път, тъй като е решил тези дни да се обеси. Аз се разсмях и го посъветвах да не върши това. После — обичайният марш по коридорите с хавлиени кърпи около вратовете…

Най-прясната новина:

— Имайте още мъничко търпение — каза ми Кнобел, — няма да мине много и ще си пиете вашето уиски, мистър Уайт, може би още тази седмица!

Когато го питам какво иска да каже, Кнобел млъква; веднага ми става ясно, че е подочул нещо, но са го предупредили да не дрънка. Преди да си тръгне, вече с баката в ръка, той все пак не издържа и казва:

— Изглежда много сте се харесали на дамата.

— Е, и?

— Във всеки случай тя е внесла парична гаранция — казва той, понижавайки глас, — доста кръгла сумичка!

— Гаранция? За какво?

— Как за какво, за вас, мистър Уайт! — хили се той и ми смига. — За да ви разрешат да се разхождате с дамата!…

Днес още веднъж (за последен път!) направих опит да извадя моя тъй ревностен защитник от направо покъртителното му заблуждение относно положението ми, заблуждение, което му причинява толкова напразни главоболия и огорчения. Все пак съм му признателен за ежедневната пура…

— Знаете ли приказката за Рип вай Уинкъл? — попитах го аз и, както предния ден, отхапах ароматния край на пурата.

Вместо отговор той ми подаде запалката си.

— Това е една американска приказка — казах аз с пура в устата и поради това малко неясно, — чел съм я още като хлапе, тоест преди няколко десетилетия, в една книга на Свен Хедин^[10], струва ми се. Знаете ли я?

Държах в ръка сребърната му запалка с лумнало пламъче (нещо важно!), но не запалвах ароматната пура — това мое единствено наслаждение в затвора за подследствени — и напук на цялото си страстно желание да запуша, повтарях своя въпрос:

— Не я ли знаете?

— Какво?

— Приказката за Рип ван Уинкъл?

В лявата си ръка държах запалката и ту я щраквах, ту отново я гасях; в дясната държах пурата и с всичко показвах намерението си да запуша най-сетне тази превъзходна пура, да, да я запаля още с първото пламъче и да всмукна уханния й дим, но всеки път в последния момент ме възпираше Рип ван Уинкъл, чиято приказка очевидно бе за мен по-важна и от пурата. Само с този трик можах да заставя моя енергичен защитник изобщо да ме слуша, дори да ме слуша с внимание.

А приказката е приблизително следната:

Рип ван Уинкъл, потомък на онези безстрашни ван Уинкъловци, които по времето на Хенри Хъдсън заселили Америка, бил по рождение безделник, при това, както изглежда, добросърдечен момък, който ловял риба не заради улова, а за да може да си помечтае на воля, понеже главата му била пълна с „мисли“, нямащи нищо общо с действителния му живот. А неговата действителност била една примерна жена, на която всеки в селото съчувствувал или се удивлявал — никак не й било леко с такъв мъж. Рип навярно сам разбирал, че трябва да се залови за някаква работа, да овладее някоя мъжка професия и затова обичал да се представя за ловец — това занимание имало за него предимството, че по цели дни можел да се скита по безлюдните места, където никой не го виждал. Най-често се завръщал, без да е застрелял дори и един гълъб, обременен само с угризения на съвестта. Неговата къщичка била най-занемарената в цялото село, да не говорим за градината му. Никъде бурените не растели толкова буйно, както в неговата градина, а от всички селски кози винаги неговите се загубвали и падали в пропастите. Но това не огорчавало Рип, понеже за разлика от своите прадеди, които надничали жадни за дела от старите си портрети, той имал вътрешен живот. По цели дни седял пред своята неугледна къщурка, подпрял брада с юмрук, и размислял защо не е напълно щастлив. Имал си жена и две деца, а не бил щастлив. Очаквал нещо повече от себе си и продължавал да очаква, дори когато му чукнали петдесетте лазарника, макар че добрата му жена и другарите му по чаша се присмивали.

Единствено Бауц, неговото рунтаво куче, го разбирало и размахвало опашка, щом Рип мятал пушката си на рамо и потеглял на лов за катерици. Тежката пушка с множество украшения наследил от своите прадеди. Навярно те щели да се усмихнат под мустак, ако чуели как Рип разказва за ловните си приключения; той се завръщал от гората винаги с повече преживявания, отколкото с улов. И понеже от разказите му не можело да се приготви печено, на жена му — майка на две деца — отдавна й било дошло до гуша. Тя често го гълчала и го наричала лентяй, и то пред всички, което Рип не можел да понася. И ставало тъй, че търсейки слушатели за своите истории, той се заседявал почти всяка вечер в селската кръчма и макар че от разказите му не можело да се приготви печено, винаги се намирали един-двама, готови да слушат. Великолепната му пушка и умореното куче в краката му били достатъчни доказателства, когато Рип разказвал за ловните си приключения. Хората не се отнасяли лошо с него, понеже Рип не обиждал никого, напротив, изглежда той винаги изпитвал малко страх от живота и хората и се нуждаел от съчувствие и обич. Навярно обичал и да си попийва. Ако пък някой нямал желание да го слуша, това не създавало главоболия. Във всеки случай по-рано от полунощ те никога не се прибирали в къщи, Рип и неговото куче, което винаги подвивало опашка, щом чуело стъпките на госпожа ван Уинкъл, тъй като всяка вечер имало разправии, от които Рип разбирал толкова, колкото и кучето му, безкрайни разправии, докато накрая Рип свалял ботушите си и ставало повече от ясно, че така не може вече да продължават, но всъщност това им било ясно от дълги години.

Веднъж те отново тръгнали на лов за катерици, Рип и вярното му куче. През селото преминали със стегната крачка, ала щом се изгубили от очите на хората, Рип направил, както обикновено, първата си почивка и леко позакусил, а Бауц следял да не се появи някой зад хълма. За това, както обикновено, Бауц получил няколко кокала, а Рип натъпкал лулата си и запушил, за да даде време на смелото си куче, шумно глождещо голия кокал, да се наслади докрай на удоволствието. Най-сетне те отново поели в утрото през хълмистата долина над блестящия Хъдсън, великолепен край, нещо, в което човек може да се убеди и днес. А и катерици имало в изобилие! Бог знае защо, пред хората Рип винаги се представял за ловец! Потънал в мисли — никой няма да узнае за какво — той бродел из гората. Тук се въдели и зайци, дори една сърна изскочила насреща му. Рип се заковал на мястото си и с ръце в джобовете, пушка на рамо и лула в устата, заразглеждал учуденото животно с благоговение. Сърната, която очевидно изобщо не го сметнала за ловец, продължила спокойно да пасе. „Но нали съм ловец!“ — казал си Рип, спомнил си изведнъж за вечерите в кръчмата и за вярната си съпруга, тъй че свалил пушката, прицелил се в сърната, която за миг вдигнала към него очи, и натиснал спусъка. Ала в пушката му нямало барут! Странно — кучето залаяло, макар че не се разнесъл изстрел, и в същия този миг откъм дола долетял глас:

— Рип ван Уинкъл! Рип ван Уинкъл! — Някакъв човек със странен вид, запъхтян под тежък товар, се появил неочаквано от каменистия дол. Той крачел приведен, тъй че лицето му не се виждало, но Рип останал поразен от дрехите му. Странникът бил облечен в сукнена жилетка и бели панталони с пъстри панделки, също както хората от старите портрети, да, имал и козя брада, каквато някога носели прадедите на Рип. На плещите си мъкнел едно доста големичко буренце с бренди. Рип не чакал дълго да го викат, а се приближил към непознатия.

— Ти си учтив човек! — казал странникът с козята брада. — А също и услужлив човек! — И с тези ласкателни думи, които доставили огромно удоволствие на Рип, странникът търкулнал буренцето върху плещите му, тъй че на Рип вече не му било до въпроси.

Най-напред тръгнали нагоре по баира, сетне се спуснали в някакъв друг дол. Рип никога не бил идвал насам. Също и Бауц, вярното му куче, се усещало чуждо в този край, притискало се в краката на господаря си и скимтяло. Защото откъм дола долитал тътен като от гръмотевици. Най-сетне от натъртените плещи на Рип смъкнали тежкото буре, тъй че той можал да се изправи и да се огледа.

— Това е Рип ван Уинкъл! — казал странникът с козята брада, а Рип видял, че се е озовал в общество на доста възрастни господа с непреклонни тържествени лица, с холандски шапки и старомодни накъдрени яки.

Никой не отронил нито дума, само Рип леко се поклонил. Оказало се, че господата тъкмо играели на кегли. Ето откъде идвал тътенът и грохотът в дола! Рип трябвало начаса да напълни стаканите с бренди и достолепните старци отпили по една немалка глътка, сетне мълчаливо се върнали към играта си, а Рип, в желанието си да се покаже учтив човек, се заловил да нарежда кеглите им. Само от време на време набързо успявал да сръбне от своя стакан. А брендито било хвойново, любимото му питие! Ала кеглите с оглушителен трясък бързо се разлетявали на всички страни и ехото отеквало из цялата долина. Рип затънал до гуша в работа, а трясъкът и грохотът не преставали. Едва успявал да нареди тежките и неустойчиви кегли и да протегне ръка към хвойновото бренди, когато на площадката излизал следващият възрастен господин, примижавал с лявото око, прицелвал се и запокитвал своята каменна топка, а тя прогърмявала като същинска гръмотевица. Това общество било доста странно, както вече казахме, никой не отронвал нито дума, тъй че и Рип не се осмелявал да проговори, да попита кога ще го освободят от тежката му ангария. Ала възрастните господа с техните холандски шапки и старомодни накъдрени яки, каквито носели прадедите му, били изпълнени с недостъпно достойнство. Всеки път, когато Рип за кой ли път нареждал кеглите, изпитвал досадното чувство, че зад гърба му се подсмихват, ала не можел да се обърне, защото неуспял още да отдръпне ръка от последната кегла, която едва бил закрепил, вече дочувал зад гърба си заплашителния грохот на търкалящата се каменна топка и трябвало бързо да отскочи встрани, за да не смачка нозете му.

Нямал край този робски труд! Буренцето с бренди сякаш не свършвало, Рип отново и отново трябвало да пълни стаканите, отново и отново господата отпивали по глътка и без да кажат нито дума, се връщали към играта си.

Имало само едно спасение: да се събуди!…

Слънцето вече се къпело в кафеникавата вечерна омара, когато Рип се надигнал и разтъркал очи. Било време да се прибира в къщи, крайно време! Но напразно подсвирквал на кучето си. За миг, още замаян от съня, Рип потърсил с очи долината и играчите на кегли със старомодни накъдрени яки и холандски шапки, ала всичко било изчезнало! В далечината, както от памтивека, проблясвал Хъдсън и ако отнейде, помахвайки с опашка, изскочело вярното му куче, Рип нямало и минутка повече да умува върху съня си. По пътя за в къщи щял да обмисли какво ще разкаже този път в кръчмата. Тези негови истории малко му напомняли неустойчивите кегли, които винаги трябвало да нарежда, за да ги разпиляват другите. От Бауц обаче нямало и следа! Най-сетне Рип посегнал към пушката си в тревата — но, о, чудо! — тя била обрасла с хвойна! И не само това — цялата била покрита с ръжда, превърнала се била в най-окаяната пушка на света! Дървената ложа била изгнила. Рип поклатил глава, повъртял пушката в ръцете си и я захвърлил в храстите, сетне се изправил. Слънцето вече залязвало и Рип дълго не можел да повярва, че избелелите кости край ловджийската му торба са скелетът на Бауц, сетните останки на вярното му куче. Но какво друго можели да бъдат? Всичко било действителност, той не сънувал. Рип се почесал по бузата и открил старческа брада, стигаща до пояса му. Изминали били години. Но колко? Във всеки случай било късен час и подгонен от глад, а може би и от любопитство да узнае дълго ли му остава да живее след онази глупава игра на кегли, Рип се завърнал в родното си село. Но не можал да познае нито улиците, нито къщите. Всичко му било чуждо! Само неговата къщурка стояла на старото си място, още по-занемарена отпреди, празна и без стъкла на прозорците. В нея подухвал вятърът. Но къде била Хана, жена му? В душата му се прокраднал страх. Старата кръчма, където винаги можело да се узнае всичко, Рип също не намерил. Той стоял безпомощен и самотен, объркан и уплашен, наобиколен от непознати деца. Тогава Рип плахо попитал за старите си другари по чаша, ала хората го отпращали на гробището или просто свивали рамене. Накрая той попитал (с тих глас) и за самия себе си:

— Нима няма никой, който да познава Рип ван Уинкъл?

Всички се разсмели. Рип ван Уинкъл, ловецът на катерици, им бил добре известен и заразказвали доста смешни истории за човека, който, както всяко дете знаело, преди двадесет години паднал в някаква пропаст или пък бил хванат от индианците. Какво му оставало да прави? Рип плахо запитал за Хана, жената на ловеца на катерици, и като чул, че отдавна била умряла от скръб, горко заплакал и се наканил да си върви.

— Ами ти кой си? — запитали го хората и той се замислил.

— Един господ знае! — казал Рип. — До вчера още си мислех, че знам, но днес, след като се събудих, вече не знам.

Хората почукали с пръсти по челата си, смятайки го за побъркан. Той напразно им разправил чудната история с играта на кегли, кратката история за това как проспал живота си. Те не разбирали за какво им говори той, а и Рип не можел да го разкаже другояче. И скоро всички се разотишли, останала само една млада и доста красива жена.

— Рип ван Уинкъл бе мой баща! — казала тя. — Какво знаеш за него?

Рип дълго се взирал в очите й и навярно се борел с изкушението да й каже, че той е баща й. Но нима бил човекът, когото всички очаквали, ловецът на катерици с неговите истории, които винаги малко се поклащали и тъй лесно се разпилявали, когато хората се разсмивали? Накрая Рип казал:

— Баща ти е мъртъв!

Тогава си тръгнала и младата жена и Рип останал сам. Болка пронизала душата му, но иначе не можело и да бъде. А дали не било по-добре изобщо да не се пробуждал от съня си?

Рип поживял още няколко години в селото като чужденец в един чужд свят. И не настоявал да му вярват, когато разказвал за Хенри Хъдсън, откривателя на тази река и на този край, за неговите стари капитани, които от време на време се събират в долините да поиграят на кегли. А когато споменавал, че там трябва да търсят и техния стар Рип ван Уинкъл, хората само се подсмихвали. Наистина, в горещите летни дни понякога иззад хълмовете долитал неясен тътен, напомнящ трополене на кегли, ала старите хора винаги смятали това за най-обикновена далечна буря. А може би така си и било…

Това е краят на приказката.

— Е, и? — запита моят защитник, след като свърших да разказвам и запалих най-сетне пурата си. — Какво общо има всичко това с нашето дело? Разглеждането е назначено за края на септември, а вие ми разправяте приказки! Приказки! Може би искате да ви защищавам с приказки?

— А как иначе?

— Приказки! — роптае той. — Вместо веднъж завинаги да ми изложите една ясна, смислена и използваема истина!

П.П.

Помолих моя защитник да ми набави нова тетрадка, тъй като тази е вече почти изписана. Моето усърдие го радва. Той още не е чел записките ми и сериозната му надежда, че заедно с тази тетрадка ще пъхне така да се каже и живота ми в папката си, поражда у мен безпокойство.

Цюрих би могъл да бъде очарователно градче. Той е разположен в долния край на приветливо езеро, чиито хълмисти брегове са загрозени не от фабрики, а от вили. Вчера, докато траеше разходката, времето бе извънредно приятно — септемврийска синева с лека сребриста мъглица — и аз бях искрено възхитен, не само за угода на госпожа Юлика, чиято великодушна парична гаранция ми позволяваше да извършвам всяка седмица по един такъв излет — разбира се, при условие, че ще се завръщам точно на определеното време в моя затвор. Аз се заклех за това на защитника си — само и само да не се мъкне с нас, — но всъщност тази клетва ме обвързва по-малко, отколкото естественото чувство на благодарност към Юлика: ако офейкам, тя ще загуби доста крупна сума, която никога не бих могъл да й възстановя. Впрочем: едно или две уискита са ми разрешени! Тя изглежда просто великолепно, тази жена, постоянно си мисля за това, за нейната пламенееща под слънцето коса, за бялата й парижка шапчица, за грациозната й фигура! Просто съм очарован!

В един момент, когато за кой ли път съзирам отражението й в стъклото на една витрина, аз не издържам, улавям Юлика за брадичката и я целувам.

— Ей, ти — казва тя, — ние сме в Цюрих!

Повече от всичко ме удивлява разположението на тяхното градче; от двете страни е заобиколено от полегати хълмове, покрити с естествени гори, които мамят за продължителна разходка, а по средата на града проблясва зелена речица, която издава (както впрочем всяка река) пътя към океаните и поради това разбужда нещо живително, някакъв копнеж по широкия свят, по чужди брегове. Трябва да е чудесно да прекараш три седмици в този Цюрих, стига да не си в затвора, и то тъкмо това време на годината. Всъщност, както може да се разбере от разноезичната глъч по улиците, тук пребивават всякакви чужденци. Ненапразно гербът на Цюрих е синьо-бял; белите чайки разкрасяват ослепителната синева, пронизана от фьона, от който, казват, даже местните жители получавали често главоболие. Този Цюрих наистина притежава някакво свое, особено очарование, свой „cachet“^[11], който витае най-вече във въздуха; а навъсените лица — поне на местните жители — странно противоречат на празничната атмосфера, в която има нещо звънтящо, нещо гиздаво и спретнато като градския герб, нещо синьо-бяло, без много други отличителни белези. Това е град — навярно мога да кажа, — чието очарование се крие преди всичко в пейзажа; във всеки случай можеш да разбереш чужденците, които слизат на кея и веднага започват да щракат с фотоапаратите си, преди да отпътуват нататък, за Италия; разбирам също и местните жители и гордостта им, че толкова много ги фотографират. Тяхното тясно езеро, приблизително с широчината на Мисисипи, проблясва като извит сърп сред зелената вълниста равнина. Дори в делнични дни тук гъмжи от платноходки. При цялата си деловитост този Цюрих, място за търговски срещи, притежава и нещо курортно. Алпите, за щастие, не са толкова близо, както изглежда на илюстрованите картички: от прилична далечина те увенчават веригата на предпланините с пяна от вечен сняг сред синкавите облаци. Може би Юлика не ми показва истинските крайни квартали на града, но си спомням, че не срещнахме нито един просяк, нито един инвалид. Хората са облечени ако не елегантно, то поне спретнато, тъй че никога не събуждат състрадание, а улиците са чисти и денем, и нощем. Необезпокоявани от просяци, както вече казах, и от кой знае какви архитектурни шедьоври, които биха могли да ни отвлекат от разговора, ние се разхождахме почти цял час. Начинът, по който тук се опитват да регулират съвременното улично движение, е доста трудноразбираем за чужденеца; полицаите са изключително старателни и сериозни, загрижени, струва ми се, повече за непогрешимостта на гражданите, отколкото за самото движение: на всяко кръстовище се чувствуваш подложен на един вид морално превъзпитание. Колкото повече се приближава човек към езерото, където чужденците създават в известен смисъл своя атмосфера, която сетне смятат за атмосфера на Цюрих, толкова по-малко удивление буди веселостта и волният смях по улиците. Забелязвам, че в този район Юлика отново се чувствува по-свободна и мога да си я представя как се държи в Париж. Майка й била унгарка, но Цюрих е родният град на Юлика и тя се вълнува почти прекомерно, когато градският съвет извърши някоя грешка, например като не оказва достоен прием на Чарли Чаплин. Четвърт час тя говори само за това. Красиво изглеждат двойка индуси, навярно гости на някакъв конгрес. Тук се провеждат множество конгреси, изобщо в този град се чувствува нещо интернационално — огромни прашни автобуси и тълпи туристи с немски кожени панталони, а всяка келнерка говори на американски жаргон. Нещо космополитно е част от същността на това градче, което, както вече казах, толкова се нрави на чужденците. То е провинциално, но не и скучно. Провинциално е въпреки концертите на Фуртвенглер, гастролите на Жан-Луи Баро, многобройните изложби — от Рембранд до Пикасо, въпреки драматичното изкуство на немските емигранти и факта, че тук е живял Томас Ман, въпреки многобройните свои таланти, които постигат нещо в чужбина, докато славата им постепенно започне да ласкае самолюбието и на родната страна, която сама не е в състояние да им създаде известност, тъкмо защото е провинциална, по-точно понеже й липсва национална история. Но какво ме засяга всичко това! За чужденеца е приятно да поскита из това градче, още повече ако има пари и навярно щяхме да прекараме чудесен следобед, ако Юлика не бе обзета отново от натрапчивата си идея да ме смята за своя безследно изчезнал съпруг. В един миг тя се спира.

— Ето! — казва тя и посочва някаква бронзова скулптура, която не е станала по-добра от това, че е откупена от градския съвет и е изложена тук на всеобщо съзерцание. Честно казано, тази скулптура не ми е по вкуса и когато се опитвам да продължа по пътя си, Юлика ме дърпа за ръкава и ми показва цокъла, където с доста едри букви е гравирано „А. Щилер“. (За щастие не изразих мнението си, защото ако само се изкажа за някоя творба на техния безследно изчезнал Щилер, ще го сметнат за самокритика и за ново доказателство, че съм Щилер…) По-нататък, когато Юлика отново изпитва досадната потребност да ме дръпне за ръкава, виждам за щастие вече не скулптура, а лебеди — цяла флотилия живи лебеди, чието бяло оперение блести на слънцето, а край тях плува бял мъх върху зелената вода. А пък на заден план, там, където сочи Юлика, се вижда тъй наречената катедрала; разбирам: точно както в албума! Какво иска да ми докаже с това, не зная. Всичко довежда дотам, че аз чисто и просто спирам посред уличното платно (по средата на пешеходната ивица) и се заковавам на мястото си. Юлика напразно ме дърпа отново за ръкава и отчаяно ме тегли като заинатено магаре.

— Къде има тук уиски? — питам аз.

— Не можем да стоим тук! — казва тя.

Отляво и отдясно вече профучават моторолери, а някакво такси надува клаксона си срещу мен, сетне ни залива с грохота си камион с ремарке, а Юлика не мърда, бледа като платно, макар че отново имаме зелена светлина. Някакъв непознат пешеходец, комуто не съм сторил нищо, ме наругава, изразявайки моралното си негодуване, сякаш в една страна, която ежедневно се перчи със свободите си, не е позволено да рискуваш собствения си живот…

По-късно в някакъв ресторант-градина, под един ярък чадър питам Юлика:

— Всъщност, как живееш в Париж?

Сега й говоря на „ти“ не заради внесената гаранция, за бога, а от неволна потребност да бъда нежен с нея. Винаги има някакво чудо в този трепет на първа близост, нещо, което като с магическа пръчка преобразява света наоколо и той сякаш изведнъж започва да губи очертанията си, нещо съвсем тихо, но тази тишина заглушава всичко. Неволно съм обгърнал с ръка раменете на Юлика и, замаян от внезапно щастие, не възприемам нищо друго, освен това нежно съприкосновение. За известно време, изпълнено с блаженство, докато новото „ти“ не се превърне в навик и, така да се каже, не загуби своята звучност, аз се чувствувам щастлив, по братски свързан с всички хора, включително и с келнера, който ми донася уискито; имам чувството, че в този свят повече няма място за преструвки, това е усещане за някаква кротка разюзданост. Смея се над моя затвор! А в случая, тъй като това „ти“ е отправено към една зряла и все пак жизнерадостна жена, неволно ме обзема съвсем естественото и в моята разюзданост, разбира се, не много сериозно и не особено настойчиво желание — по-скоро някакво палаво любопитство — да узная кои други мъже, освен мен, участвуват в тази игра на „ти“. В нейните разкази за Париж, за балетната школа, която сигурно не е манастир, не се появява нито едно мъжко име — нито Франсоа, нито Андре, нито Пиер, нито Жак, изобщо нищо. Някакъв Париж, населен с амазонки, какво ли пък ще рече това? Накрая й задавам въпроса:

— Кажи ми, много ли си щастлива в Париж?

За това поне може да се пита.

— Щастлива! — казва тя. — Какво значи щастлива?

Много странно, но госпожа Юлика: Щилер-Чуди някак си не желае аз да я смятам за здрава и щастлива; тя тутакси започва пак със своя Давос, с безсъмнено мъчителните дни, които е прекарала на онази самотна веранда с масленозелени витражи в стил „сецесион“, където Щилер, нейният безследно изчезнал съпруг, просто я захвърлил на произвола на съдбата. Изслушвам още веднъж историята й. Без да изказвам съмнение относно ужасното й минало, съзерцавам цъфтящото й настояще, нейното необикновено лице, озарено от белотата на покривката, сякаш от театрална рампа. Жадувам я! Чакам я да се завърне от миналото, на което тя иска да прости и затова трябва да го опише най-подробно, да дойде отново в настоящето на нашия и без това ограничен от предписания следобед.

— Мила моя Юлика! — казвам аз. — През цялото време ми разказваш как отвратително се е държал този твой Щилер, но кой го оспорва? Той те е разболял, твърдиш ти, разболял те е до смърт, изоставил те е в санаториума, където си можела да умреш, и въпреки това, виждам, ти търсиш единствено него… Сякаш не можеш да му простиш, че в действителност не си умряла, а седиш тук тъй красива и цъфтяща?

Това не бе шега, не, сам усетих, че не е шега. Без да ме погледне, Юлика извади от бялата си парижка чанта някакво пожълтяло писъмце, очевидно с цел да опровергае думите ми. Това бе писъмце, което Щилер, този отвратителен човек, й изпратил по онова време в санаториума; тя пожела да го прочета. Бе всъщност само кратка записка, късче хартия, кариран лист от бележник, набързо изписан с молив, с чужд и противен ми почерк.

— Е, и? — попитах аз, малко смутен.

Тя нервно драскаше клечка кибрит, толкова нервно, че клечката се начупи на няколко парчета. Да коментира текста на тази бележка, последно писмо от нейния безследно изчезнал Щилер, Юлика, изглежда, смяташе за излишно. Тя пушеше.

— Юлика — казах аз и й върнах измачканата бележка, — обичам те…

Тя се разсмя беззвучно, уморено и недоверчиво.

— Обичам те… — повторих аз и ми се искаше да кажа още нещо, нямащо връзка нито с нейното, нито с моето минало, а с нашата сегашна среща, с моите чувства в този миг, с надеждите ми отвъд този миг; ала тя не ме слушаше. Дори и да мълчеше тя не ме слушаше, а само заемаше позата на внимателен слушател. Мислите й бяха в Давос, това бе очевидно, и докато говорех, тя дори се разплака.

Аз също смятах за тъжно, че двама души, макар и да седят един срещу друг, очи в очи, не са в състояние да се проумеят.

— Юлика! — повиках я по име и тя най-сетне извърна към мен красивото си лице. Ала не виждаше мен, а Щилер! Улових тясната й длан, за да я разбудя. Тя правеше усилия да ме слуша. Усмихваше се, щом започнех да я уверявам в любовта си, слушаше ме може би, ала не чуваше онова, което исках да й кажа. Чуваше само думите, които навярно би й казал Щилер, ако седеше тук на моето място. Това усещане ми причиняваше болка. Всъщност, човек можеше да стори само едно — да потъне в мълчание! Погледнах ръката й, която държах в своята, и неволно я пуснах, спомнил си за моя чудовищен сън с белезите от рани по дланите. Юлика помоли да продължа. За какво? Изведнъж се почувствувах без никакви надежди. Разбрах, че всеки един разговор между тази жена и мен е приключил, преди да сме го започнали и че всяка постъпка, която някога бих извършил, е предварително оценена, отчуждена от моето настояще същество, и ще се възприема винаги само като уместна или неуместна, очаквана или неочаквана постъпка на безследно изчезналия Щилер, но никога като моя! Никога като моя!… Когато дадох знак на келнера, тя веднага с нежна загриженост каза:

— Не бива да пиеш толкова много!…

При тези нейни думи, честно казано, потреперах и трябваше да положа усилия, за да се овладея. Какво си въобразяваше тази дама? Първо, въобще нямах намерение повече да пия. Но дори и да бе така! Тя навярно си мислеше, че може да се отнася с мен, както със своя Щилер и за миг ми се прииска, от чисто упорство, да изпия още едно уиски. Но не го направих. Упорството е тъкмо противоположното на действителната независимост. Усмихнах се. Съжалявах я. Разбирах, че цялото й поведение, всичко, което говори и върши, се отнася не до мен, а до някакъв призрак и, взела ме веднъж за своя призрак (защото мъжът, когото търси, навярно никога не е и съществувал!), аз ставам беззащитен; каквото и да направя, тя не може да ме възприеме! „Жалко!“ — помислих си аз.

— Не ми се сърди — каза тя, — но наистина не бива да пиеш толкова! Мисля ти доброто!

За съжаление, келнерът ни караше да го чакаме.

— Нямах намерение да поръчвам — казах с донякъде сломено упорство, но Юлика се усмихна тъй, че почти раздразнено добавих: — Лъжеш се, миличка, но наистина нямах намерение да поръчвам, исках само да платя! За съжаление, нямам пари…

Ала Юлика, сякаш очаквала от мен тъкмо тези думи, вече бе приготвила портмонето си от червен марокен (както очевидно е правила често със своя Щилер) и успя да ми го пъхне под лакътя, за да платя. Какво можех да сторя? Платих. След това й върнах портмонето от червен марокен, съвзех се и рекох:

— Да вървим!

Точно в шест часа бях отново в затвора.

П.П.

Това е то: Не мога да изразя с думи действителността. Лежа на нара, не спя, час след час чувам ударите на градските часовници и се опитвам да размисля какво трябва да направя. Да се предам ли? С лъжи може да се постигне всичко: една-едничка дума, едно тъй наречено самопризнание и съм „свободен“; в моя случай това ще рече: да бъда осъден да играя роля, която няма нищо общо с мене. От друга страна: как може човек да докаже кой е в действителност? Аз не мога. Нима сам зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което разбрах в този затвор за подследствени: не мога да изразя с думи моята действителност!

Днес при къпането липсва малкият евреин, с когото се бяхме съюзили да си търкаме взаимно гърбовете. Когато казвам, че се радвам за него, дето е постигнал своята свобода, те само свиват рамене. Той бе умен човек и слухът, че се е самоубил, ме занимава много. Разбира се, нашата група отново брои десет човека и ако не бяхме си търкали гърбовете, навярно дори нямаше и да забележа неговото изчезване. (Винаги ми бе някак неловко, когато ми търкаше гърба!) Занимава ме фактът, че именно все умни хора не изтърпяват да дочакат смъртта; а когато си спомня за очите му — не само умни, но и посветени в тайни — изглежда ми невероятно този човек да не е знаел какво го очаква след смъртта. Сега дори си въобразявам, че той е бил единственият, комуто бих могъл да разкажа за своето прозрение — иначе почти неизразимата с думи среща с моя ангел.

Отново познатото чувство: трябва да полетя, застанал съм на корниза на прозореца (може би на обхванат от пламъци дом?) и за мен няма друго спасение, освен внезапното умение да летя. При това знам със сигурност, че няма да ми помогне нищо, ако се хвърля долу на улицата; самоубийството е илюзия! А това означава: трябва да полетя, с увереността, че тъкмо пустотата ще ме задържи; следователно това ще бъде полет без крила, скок в нищото, в един никога неживян живот, във вината за извършения пропуск, в пустотата като единствена моя действителност, която може да ме задържи…

Бележки

[1] Бедна и нечиста крайградска покрайнина (англ.) — Б.пр. ↑

[2] Тортила — царевична питка. — Б.пр. ↑

[3] Ниоба (мит.) — древна фригийска царица, майка на седем сина и седем дъщери, избити със стрели от разгневените поради високомерието й Аполон и Артемида. — Б.пр. ↑

[4] Ефеб — в древна Гърция — достигнал пълнолетие юноша. — Б.пр. ↑

[5] „Малка сивушка“ (англ.) — Б.пр. ↑

[6] „Боже мой!“ (англ.) — Б.пр. ↑

[7] Стигми — кървави язви, които се появяват по телата на религиозни фанатици в истерически екстаз при представата за раните на Христос. — Б.пр. ↑

[8] Истински (исп.) — Б.пр. ↑

[9] Алюзия за романа на Томас Ман „Вълшебната планина“. — Б.пр. ↑

[10] Свен Хедин (1865–1952) — известен шведски пътешественик и автор на увлекателни пътеписи. — Б.пр. ↑

[11] „Облик“ (фр.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Макс Фриш Щилер (1)

Метаданни

Данни

Щилер

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частЗаписките на Щилер в затвора

Първа тетрадка

Макс Фриш
Щилер (1)

Първа част
Записките на Щилер в затвора