Отнеха ми моята Хермес-бейби и я заключиха в белия шкаф, понеже било обед, било време за почивка. Да съм пишел на ръка! Не мога да понасям писането на ръка, седя на болничното легло само по панталона на пижамата си, а моят малък вентилатор (подарък от Хана) свисти от сутрин до вечер; иначе — мъртва тишина. Днес отново четиридесет градуса на сянка! Тези часове, определени за почивка (13:00 — 17:00), са най-страшни. При това ми остава вече малко време, за да запиша всичко в моя джобен бележник-календар. Хана ме посещава всекидневно, аз винаги трепвам в уплаха, когато тя почуква на бялата двукрила врата; Хана, цялата в черно, влиза в моята бяла стая. Защо никога не сяда? Всеки ден тя ходи на гроба, всеки ден ходи в института — засега това е всичко, което знам за Хана. Тя стои до отворения прозорец, докато аз съм длъжен да лежа — това ме нервира, както и нейното мълчание. Може ли тя да прости? Мога ли аз да поправя нещо? Дори не знам какво е правила Хана оттогава насам; за това — нито дума. Попитах Хана защо не седне. Не мога изобщо да разбера Хана — усмивката й, когато я запитам нещо, очите й, гледащи сякаш през мене; понякога се страхувам, че тя ще загуби разсъдъка си. Днес се навършват точно шест седмици оттогава!

8.VI. Ню Йорк

Обикновеното Saturday-party^[1] в Уилямс; не ми се ходеше, но трябваше да отида; всъщност, никой не можеше да ме принуди, но аз отидох. Просто не знаех какво да правя. За щастие, очакваше ме поне съобщението, че турбините във Венецуела най-после са подготвени за монтаж, а това значеше, че трябва да отлетя затам колкото може по-скоро. Но аз се питах дали ще се справя със задачата си. Когато Уилямс, този неизтощим оптимист, постави ръка на рамото ми, аз му кимнах в отговор, но вътре в себе си продължавах да се съмнявам.

— Come on, Walter, have a drink!^[2]

Както обикновено всички стоят на групи или сноват безцелно насам-натам…

— Roman holidays, oh, how marvellous!^[3]

На никого не съм казал, че дъщеря ми е починала, понеже никой не знае за съществуването й; не нося и траурна лентичка на ревера, понеже не желая да ми задават въпроси, тъй като това не засяга никого, освен мене.

— Come on, Walter, another drink!^[4]

Пия прекалено много…

— Walter has troube — разказва Уилямс наоколо, — Walter can’t find the key of his home!^[5]

Уилямс смята, че все пак трябвало да играя някаква роля в тяхната компания — по-добре смешна, отколкото никаква. Не можело човек просто да седи в ъгъла и да лапа бадеми!

— Fra Angelico, oh, I just love it!^[6]

Всички разбират от тези неща повече от мене…

— How did you enjoy the Massaccio-fresco?^[7]

Не зная какво да отговоря…

— Semantios! You’ve never heard of semantics?^[8]

Изглеждам сам на себе си като идиот…

Живеех в хотел на „Таймз-скуер“. Табелката с моето име все още висеше на вратата на апартамента ми, но Фреди, нашият doorman^[9], нямаше и представа къде може да бъде ключът ми. А с Айви се бяхме уговорили да му го предаде. Наложи се да звъня на собствената си врата. Бях просто безпомощен. Навсякъде можех да отида — в учреждението, на кино, в станцията на метрото — само не и в собственото си жилище! За да убия времето, тръгнах да разглеждам града с един sightseengboat^[10]. Небостъргачите ми изглеждаха като надгробни паметници (впрочем, винаги съм смятал така); слушах поясненията, които се даваха от високоговорителя — „Рокфелер-сентър“, „Емпайър стейт билдинг“, сграда на ООН и така нататък, сякаш не бях проживял цели единадесет години в този Манхатан. После отидох на кино. След киното се качих на метрото и поех по обичайния маршрут IRT EXPRESS UPTOWN, без да се прехвърлям на „Кълъмбъс съркъл“, при все че с експреса INDEPENDENT стигах по-близо до мястото, където живеех; но за единадесет години не съм се прекачвал нито веднъж, затова и сега слязох там, където съм слизал винаги и по пътя за в къщи се отбих в китайската laundry^[11], чийто собственик още ме познава. „Hello, Mister Faber!“ Там ми дадоха три мои ризи, които вече няколко месеца очакваха завръщането ми, и с тях в ръка се отправих към моя хотел, където нямаше какво да правя, и няколко пъти подред набрах собствения си телефонен номер — естествено, никой не се обади! — и накрая, за съжаление, отидох у Уилямс.

— Nice to see you^[12] — и така нататък…

Преди това минах покрай моя гараж, за да узная дали моят студебейкър е все още там, но дори не стана нужда да питам — той се виждаше още отдалеч (с неговия цвят на червило за устни) на фона на черните стени.

След това, както вече казах, дойдох тук.

— Walter, what’s the matter with you?^[13]

Всъщност аз от край време съм ненавиждал тези Sturday-party. Не ми е писано да бъда остроумен, но това не значи, че трябва непременно да слагат ръка на рамото ми…

— Walter, don’t be silly!^[14]

Знаех, че няма да се справя със задачата си. Бях пиян, също и това знаех. Те си мислеха, че не го забелязвам. Познавах и калта под ноктите им! Ако човек си тръгне, никой няма да обърне внимание. Затова си и тръгнах. Вървях по нощния „Таймз-скуер“ (за последен път, надявам се) и търсех телефонна кабина, за да завъртя още веднъж моя номер — и до днес още не разбирам как така ми се обадиха.

— This is Walter?^[15] — казвам аз.

— Who?^[16]

— Walter Faber — казвам аз — This is Walter Faber…

Не познавали такъв.

— Sorry^[17] — казвам аз.

Може би съм набрал погрешен номер; разтворих огромния телефонен указател за Манхатан, за да проверя номера на телефона си, след това завъртях наново.

— Who is calling?^[18]

— Walter — казвам аз, — Walter Faber.

Обади се същият глас, както преди, така че аз замълчах объркан, без да разбирам нищо.

— Yes, what do you want?^[19]

Всъщност, нямаше да ми се случи нищо, ако отговорех; окопитих се и преди другият да затвори, попитах, само за да кажа нещо, дали номерът е същият.

— Yes, this is 18 Trafalgar 4-55-71.^[20]

Бях пиян.

— That’s impossible^[21] — казвам аз…

Може би моето жилище бе дадено на някой друг, може би номерът бе сменен — всичко бе възможно, разбирах го, но от това не ми ставаше по-добре.

— Trafalgar 4-55-71 — казвам аз. — That’s me.^[22]

Чувам как мъжът закрива микрофона с ръка и говори с някого (може би с Айви?), чувам смях, а след това:

— Who are you?^[23]

В отговор питам:

— Are you Walter Faber?^[24]

В последна сметка той окачи слушалката, а аз влязох в един бар. Главата ми се въртеше, не можех да пия повече уиски, малко по-късно помолих бармана да намери в телефонния указател номера на мистър Валтер Фабер и да му позвъни; той направи това и ми подаде слушалката; дълго време чувах само звука на сигнала, а след това същият глас:

— Trafalgar 4-55-71. Hello?

Затворих, без да кажа нищо.

Операцията ще ме избави веднъж завинаги от всички мои стомашни страдания; съгласно статистиката в 94,6% от случаите тези операции завършват успешно; единственото, което ме нервира, е това постоянно отлагане от ден на ден. Не съм свикнал да боледувам. Нервират ме също и утешенията на Хана, тъй като тя не вярва в статистиката. Аз наистина съм изпълнен с увереност в благополучния изход на операцията, при това се радвам, че няма да бъде извършена в Ню Йорк, в Дюселдорф или в Цюрих, имам нужда да виждам Хана, по-точно да разговарям с нея. Не мога да си представя какво върши тя извън тази стая. Яде ли? Спи ли? Всеки ден тя ходи в института (от 8:00 до 11:00 и от 17:00 до 19:00) и всеки ден — на гроба на дъщеря ни. Но какво друго освен това? Помолих Хана да не стои права. Защо тя мълчи? А щом седне, не минава минута и тя открива, че нещо не е на мястото си — пепелник или запалка — става от стола и повече не сяда. Ако Хана не може да ме понася, защо тогава идва? Оправя възглавниците ми. В случай че имах рак, биха ме подложили незабавно на операция, това поне изисква логиката, обясних го на Хана и, надявам се, успях да я убедя. Днес минах без инжекция! Ще се оженя за Хана.

9.VI. Летя за Каракас.

Този път летя през Маями за Мерида, Юкатан, откъдето почти всеки ден има самолет за Каракас; в Мерида обаче прекъсвам полета си (болки в стомашната област)…

После отново за Кампече…

(Шест и половина ча̀са пътуване с автобус от Мерида).

На малката гара на теснолинейката, където между траверсите растат кактуси и където заедно с Херберт Хенке вече веднаж (преди два месеца) бях чакал влака, опрял глава в стената, затворил очи и разперил ръце и крака — всичко, случило се оттогава, ми изглежда сега като някаква халюцинация. Иначе тук нищо не се е променило.

Същият лепкав въздух…

Същата миризма на риба и ананаси…

Същите дръгливи кучета…

Мъртвите кучета, които никой не погребва, лешоядите по покривите около пазарния площад, жегата, блудкавата воня от морето, а над него слънцето, сякаш плъстено; от тъмните облаци над сушата проблясваха слаби синкавобели светкавици — като припламването на кварцова лампа.

И отново пътуване с влак!

Повторната среща с Паленке дори ме зарадва, тук също всичко си бе постарому — терасата с нашите хамаци, нашата бира, нашата кръчма с папагала; тук хората още ме помнят, дори и децата ме познават, аз купувам и им раздавам мексикански лакомства; веднъж дори отидох до нашите развалини, където така или иначе нищо не се е променило — не се виждаше жива душа, само птиците цвърчаха неспирно, както тогава; въобще, всичко си е както преди два месеца, такава е и нощта, след като замлъкне дизеловият мотор на Паленке — пуякът в развъдника под терасата, пронизителното му крякане, понеже не можеше да понася светкавиците, сърната, черното прасе, привързано на колче, развласената луна, хрупкащият през цялата нощ кон…

И навсякъде тази натрапчива мисъл:

Да беше сега действително тогава! Да можеха да се върнат назад само тези два месеца, които не бяха променили тук нищо; защо не може да стане така, че пак да е април! А всичко останало да бъде само моя халюцинация!

След това потеглям сам с лендроувъра…

Разговарям с Херберт…

Разговарям с Марсел…

Къпя се в Рио Усумасинта; реката се е променила — станала е по-пълноводна, по повърхността й вече не се пукат смрадливи мехури, понеже течението е по-бързо и е доста съмнително дали сега ще мога да премина на другия бряг, без да потъна заедно с лендроувъра…

Преминах успешно.

Херберт също се бе променил — виждаше се още от пръв поглед. Бе пуснал брада, но не бе само това — неговото недоверие, когато най-после се добрах до плантацията:

— Слушай, ти защо си се домъкнал?

Херберт смята, че съм пристигнал по поръчение на семейството съответно на фирмата му, за да го върна обратно в Дюселдорф и не вярва, че идвам само за да се видя с него, което е самата истина — човек няма толкова много приятели на този свят!

Той е счупил очилата си.

— Защо не ги закърпиш? — питам аз.

Поправям очилата му…

Когато завалява проливен дъжд, ние седим в бараката като в някакъв Ноев ковчег, без светлина, понеже батерията, захранвала някога радиоприемника, отдавна е изтощена; онова, което МУ разказвам за последните международни събития, изобщо не го интересува, както и новините от Германия, например възванието на гьотингенските професори; а по лични въпроси не разговарям.

Питам за неговия неш…

Херберт не е ходил нито веднъж в Паленке!

Докарал съм газолин за Херберт, пет бидона, за да може по всяко време да пътува, но той изобщо не мисли за подобно нещо.

При това се хили странно.

Ние изобщо не се разбираме.

Той се хили, когато вижда, че се бръсна с някакъв стар бръснач, понеже тук вече няма ток, а пък аз не желая да обраствам с четина, тъй като трябва да продължа пътуването си…

Той няма никакви планове!

Неговият неш-55 стои в колибата с покрив от изсъхнали палмови листа, както и предишния път, дори контактният ключ още стърчи в таблото, както съм го оставил; тези индианци очевидно не знаят как се запалва мотор, всичко е непокътнато, но в невероятно състояние, така че аз незабавно се залавям за работа.

— Щом ти доставя удоволствие — казва той, — моля, нямам нищо против.

Херберт тръгва на лов за игуани.

Свалям капака на мотора и го намирам целия заплескан с кал навярно от поройните дъждове; всичко трябва да се почисти, мръсотията се е напластила върху всяка част и е клеясала, клеясала, усеща се миризма на цветен прашец, полепнал по машинното масло и започнал да се разлага — аз се радвам, че съм си намерил работа…

Наоколо се тълпят дечурлига, потомци на маите.

Те стоят по цял ден и наблюдават как разглобявам мотора, а аз разстилам по земята бананови листа и върху тях поставям свалените части.

В далечината припламват слаби светкавици, но дъжд не вали.

Майките на малчуганите също зяпат как работя; те, изглежда, никога не могат да се отърват от своята бременност — държат на ръце последното си чедо, докато то бозае от смуглата гръд, опряло крачета в огромния тумбак, където вече мърда новото отроче. Така те стоят и зяпат, докато аз почиствам мотора, без да отронят дума, която аз така и така не бих разбрал.

Херберт се завръща с цяла връзка игуани.

Те са още живи, ала не помръдват, докато не ги докоснеш с ръка; муцуните им, като на гущери, са омотани със слама, понеже налитат да хапят; когато се сварят, месото им прилича на пилешко.

Вечер лежим в хамаците.

Няма бира, единствено това кокосово мляко…

Далечни светкавици.

Моята загриженост, че някой може да открадне през нощта нещо важно от колата, не се споделя от Херберт; той е уверен, че индианците няма да се докоснат до разглобените части. За бунт вече и дума не става! Те работят, и то дори с усърдие, казва Херберт, подчиняват се безропотно, макар и да са убедени, че в това, което вършат, няма никакъв смисъл.

Той отново се хили иронично в брадата си…

Бъдещето на немската пура!

Питам Херберт какво всъщност мисли да прави — да остане тук или да се завърне в Дюселдорф, какво възнамерява?…

— Nada!^[25]

Веднъж му казах, че съм срещнал Хана и че смятам да се оженя за нея, но дори не знам дали Херберт е слушал какво му говоря.

Херберт е заприличал на индианец!

Жегата.

Светулките…

Обливаш се в пот като в сауна!

На другия ден внезапно рукна дъжд, валя не повече от четвърт час, но като из ведро, истински потоп; след това отново грейна слънце, но земята остана покрита с кални локви, а пък аз тъкмо бях изкарал колата от колибата, за да работя на чист въздух; не можех да зная, че точно под нея ще се образува такъв гьол. За разлика от Херберт аз не виждах тук нищо смешно. Мръсната вода достигаше до осите на колелата, да не говорим за разглобените части от мотора, които бях подредил на земята. Обзе ме ужас, когато зърнах цялата картина. Херберт ми задели двадесет индианци само за да ме успокои и се държеше така, сякаш всичко това не го засяга — нито сеченето на дървета, което започна по мое разпореждане, нито повдигането на колата, за да получим достъп отдолу. Загубих цял един ден, докато само събера всички съставни части на мотора; трябваше да газя из мръсната локва и да ровя с ръце в топлата кал — всичко вършех сам, понеже Херберт не проявяваше и най-малък интерес.

— Зарежи тази работа! — това бе всичко, което казваше — За какъв дявол ти е!

Наредих на двадесетте индианци да изкопаят отводнителни ровове, за да се оттече водата; само така бе възможно да се открият всички загубени части, и то с голям труд, понеже някои от тях бяха просто потънали в тинята.

Това негово постоянно: „Nada!“

Оставих го да си дърдори глупости, като не му възразявах… Без този неш Херберт бе загубен. Наложих си да не се влияя от приказките му и да продължа да работя.

— Какво ще правиш без кола? — казах аз.

Когато най-сетне успях да сглобя мотора и той забумтя, Херберт се ухили и само каза: „Браво!“, после ме тупна по рамото с ръка — да съм вземел този неш, подарявал ми го!

— За какво ми е на мене? — добави той.

Херберт просто не мирясваше със своите глупости — когато седнах зад кормилото на вдигнатата върху дървения станок кола, за да проверя всичко за последен път и включих мотора. Херберт влезе в ролята на полицай-регулировчик; край нас се тълпяха сополивите потомци на древните маи и майките им, облечени в своите бели кошули, всяка от тях с младенец на ръце; по-късно пристигат и мъжете, по те се държат по-настрана, не напускат храстите, на поясите им висят дълги криви ножове; вече месеци наред те не са чували мотор — аз включвам на скорост и давам пълна газ, колелата се въртят на празен ход във въздуха, а Херберт е застанал отпред и дава знак с ръка: стоп!, аз изключвам мотора, подавам сигнал с клаксона, Херберт махва с ръка: път свободен! Индианците (те стават все повече и повече) ни зяпат, без да се смеят, макар че ние правим щуротии; всички са онемели, наблюдават почти с благоговение как ние с Херберт (за какво ли, всъщност?) разиграваме улично движение в Дюселдорф…

Спор с Хана на тема техника! Според нея техниката била само някакъв трик, хитрост, която целяла да преустрои света така, че да се отнеме на човека потребността от преживявания. Технократите страдали от манията постоянно да извличат някаква полза от мирозданието, да заставят цялата природа да им служи, понеже не били в състояние да излязат насреща й като равностойни партньори, безсилни били да я обхванат в нейната цялост. Техниката представлявала хитър опит да се ликвидира света като форма на съпротивление, да се направи живота по пътя, например, на изменение на естествените скорости по-плосък, за да се унищожи битието на духа. (Не разбирам какво иска да каже Хана с това). Технократът живеел извън живия свят. (Какво иска да каже Хана с това, също не разбирам). Хана не ме упреква в нищо, Хана смята, че поведението ми по отношение на Сабет е напълно обяснимо; според нея аз съм преживял със Сабет такъв вид отношения, каквито дотогава не съм познавал, не съм си обяснил тяхната същност и затова съм си внушил, че съм влюбен. Тази грешка не била случайна, а напротив, произтичала от моята натура (?), както впрочем и моята професия и целият ми начин на живот. Моята грешка се заключавала в това, че аз като технократ съм се опитвал да живея, без да се съобразявам със смъртта. Дословно: за тебе животът не представлява нещо цялостно, неделимо, а просто математически сбор, затова ти нямаш чувство за хода на времето, нямаш чувство и за смъртта. А животът според Хана бил завършена форма, съществуваща във времето. Хана признава, че не е в състояние да обясни какво точно иска да каже с това. Във всеки случай животът не бил материя и не можел да се овладее с помощта на техниката. Моята грешка със Сабет се състояла в следното — поискал съм да започна всичко отначало, държал съм се така, сякаш не съществува факторът възраст и поради това тези отношения били противоестествени. Ние не сме можели да преодолеем старостта чрез просто математическо събиране, като се женим за собствените си деца…

20.VI. Пристигане в Каракас.

Най-сетне всичко бе в ред; турбините бяха доставени на място, работна ръка също бе набавена. Трудех се, доколкото имах сили, и това, че сега, когато най-после монтажът тръгна, аз трябваше да отпадна от работа поради болки в стомаха, бе истинска несполука, но нищо не можеше да се направи. Предишния път, когато дойдох тук (15 — 16.IV), бях напълно fit^[26], но всичко останало бе още в подготвителен етап. А ето че сега аз не бях в състояние да контролирам хода на монтажа и в това се заключаваше вината ми; повече от две седмици пролежах в хотела, а това съвсем не е нещо приятно. В Каракас се надявах да заваря писмо от Хана. Изпратих й телеграма в Атина, но и тя остана без отговор. Исках да пиша на Хана и на няколко пъти започвах писмо; нямах обаче никаква представа къде се намира тя в момента и затова не ми оставаше друго (все трябваше с нещо да се занимавам в този хотел!), освен да седна и да опиша събитията, които ме сполетяха през последните месеци, без да адресирам до някого написаното.

Монтажът протече нормално и без мене.

Старшата сестра ми донесе най-после огледало — изплаших се, когато се погледнах. Винаги съм бил слаб, но не толкова, както сега; приличах на стария индианец в Паленке, който ни заведе във влажната гробница. Всъщност уплахата ми не бе много голяма. Обикновено нямам навика да се гледам в огледало, освен когато се бръсна; сресвам се също без помощта на огледало; въпреки това човек най-често знае жак изглежда, съответно как е изглеждал преди. Аз винаги съм имал малко по-дълъг нос от нормалното, но на ушите си не съм обръщал внимание. Наистина, сега нося пижама без яка, навярно това е причината шията ми да изглежда толкова дълга, по нея изпъкват жили, щом само завъртя глава, а между жилите се образуват ямички, вдлъбнатини, каквито по-рано никога не съм забелязвал. Ушите ми — щръкнали, като на затворник! Не мога да смятам сериозно, че главата ми се е смалила. Питам се дали носът ми не е станал малко по-симпатичен и достигам до извода, че носовете никога не могат да бъдат симпатични, те изглеждат по-скоро нелепи, направо непристойни. Навярно тогава в Париж (преди два месеца!) не съм изглеждал така, иначе Сабет никога не би дошла с мене на опера. При това кожата на лицето ми все още е запазила нещо от своя загар, само шията ми е добила някакъв белезникав оттенък, цялата е в едри пори и напомня врат на току-що оскубана кокошка! Устата ми все още ми изглежда симпатична, сам не зная защо, устата и очите ми, които впрочем съвсем не са кестеняви, както винаги съм мислил, понеже така е отбелязано в паспорта ми, а по-скоро сиво-зеленикави; всички останали черти на лицето ми сякаш не принадлежат на мене, а на някой друг, който се е преуморил от работа. Зъбите си винаги съм проклинал; щом само се изправя на крака, първата ми работа ще е да ида на зъболекар, за да ми почисти зъбния камък, а може би и да ме лекува от гранулома. Не усещам никакви болки, само пулсиране в челюстта. Косата си винаги съм носил късо подстригана, понеже така е по-практично, и нито отстрани на челото, нито на темето могат да се видят следи от оплешивяване. Побелял съм всъщност вече от много време, общият тон на косата ми е сребристорус, но това никак не ме огорчава. Когато лежа по гръб и държа огледалото над себе си, изглеждам съвсем както преди, само малко поотслабнал, но това очевидно се дължи на диетата. А може би причината за всичко е в белезникавата светлина, която прониква в стаята през щорите на прозореца и придава на кожата, така да се каже, под слънчевия загар мъртвешко-блед оттенък, дори не блед, а жълт. Лошо е положението само със зъбите. Но аз винаги съм гледал на тях с недоверие — каквито и мерки да взимаш, те постоянно се развалят. И въобще човекът в цялост! — като конструкция, е напълно приемлив, но материалът — негоден; плътта е не материал, а проклятие!

П.П.

Никога не е имало толкова смъртни случаи, струва ми се, както през последните три месеца. Току-що узнах, че професор О., с когото лично разговарях само преди седмица в Цюрих, също е починал.

П.П.

Преди малко се обръснах, а след това си направих масаж на лицето. Просто е смешно какви глупости започват да ти минават през ум от пусто безделие! Няма никакво основание за тревога. Необходими са ми само малко повече движения и чист въздух — това е всичко…

9 — 13.VII. В Куба.

Ето какво ме доведе в Хавана; трябваше да сменя самолета, понеже в никакъв случаи не ми се искаше да летя през Ню Йорк, с „КЛМ“ летях от Каракас до Хавана, а оттам с „Кубана“ — до Лисабон. В Хавана останах четири дни.

Четири дни само разглеждане на града…

El Prado:

Старинна улица със стари платани, напомняща крайбрежния булевард в Барселона; вечер — корсо, алея, по която се разхождат красиви хора. Всичко това е някак невероятно, аз вървя и гледам — нямам никаква друга работа…

Жълтите птици, тяхната врява привечер…

Всички искат да лъскат обувките ми…

Негро-испанката, която ми се оплезва, понеже я гледам с възхищение; любувам се на розовия й език, подал се от смуглото й лице, разсмивам се и я поздравявам — тя също се разсмива, виждам белите и зъби сред червеното цвете на устните (ако може да се каже така) и очите й… — не желая нищо от нея.

— How do you like Habana?^[27]

Винаги се ядосвам, когато ме взимат за американец само защото съм бял. На всяка крачка сутеньори:

— Something very beautiful! D’you know what I mean? Something very young!^[28]

Всички се разхождат, всички се смеят.

Всичко прилича на някакъв сън…

Белите полицаи, пушещи пури; военните моряци, също пушещи пури: и едните, и другите — момчурляци в тесни панталони, опънати по бедрата им.

Castillo del Morro (Филип II)

Давам да ми лъснат обувките.

Вземам решение да заживея другояче…

Радостта ми от това…

Купувам пури — две кутии.

Залезът на слънцето…

Голите хлапетии, къпещи се в морето; слънчевите отблясъци по мократа им кожа; жегата… Седя и пуша пура, над белия град пълзят буреносни облаци — черновиолетови; последните лъчи на слънцето играят по високите сгради…

El Prado:

Зеленият сумрак, продавачите на сладолед: върху каменния зид са насядали момичета (на групи) и се смеят.

Tamales:

Това са питки от царевично брашно, увити в бананови листа; продават ги по улиците и хората ги ядат, вървейки, без да губят време.

Моята вечна припряност. За какво всъщност?

В Хавана нямах абсолютно никаква работа.

Моят отдих в хотела; вземам душ — за кой ли път, — а след това лежа съвсем гол в леглото, усещам по тялото си въздушните струи на вентилатора, лежа и пуша пура. Не заключвам вратата на стаята си; в коридора почиства момиче — също полунегърка-полуиспанка, — почиства и пее; аз пуша пура след пура.

Желанието ми да спя с момичето.

Защо просто не дойде при мене?

Умората ми — нямам сили дори да стана и си донеса пепелник; лежа по гръб и пуша пурата си, като внимавам да я държа отвесно, така че да не падне бялата й пепел.

Patragas^[29]

Когато отново тръгвам по „Прадо“, обзема ме пак чувството, че халюцинирам — навсякъде момичета, едно от друго по-красиви; мъжете също са необикновено красиви, навсякъде виждаш прекрасни хора — тази смесица от негри и испанци; не се уморявам да зяпам непрекъснато — възхищавам се от изправената им и плавна походка, момичетата, в сини клоширани поли и бели кърпи на главите, глезените им като на негърки, голите им гърбове са толкова тъмни, като сенките под платаните, че от пръв поглед човек вижда само техните поли — сини или лилави — белите им забрадки и белите им зъби, когато се усмихват, а също и бялото на очите им; обеците им проблясват…

The Caribbean Bar.

Аз отново пуша…

Romeo and Julieta.

Някакъв млад човек, когото взимам отначало за сутеньор, настоява да заплати моето уиски, понеже станал баща:

— For the first time!^[30]

Той ме прегръща и за кой ли път повтаря:

— Isn’t it a wonderful thing!^[31]

Той ми се представя и иска да узнае как се казвам и колко дена имам, преди всичко колко сина; аз казвам:

— Five^[32].

Той незабавно поръчва пет уиски.

— Walter — казва той, — you’re my brother!^[33]

Едва сме се чукнали и той офейква, отива да поръчва уиски и на другите и да ги разпитва колко деца имат, преди всичко колко сина.

Побъркан свят!

Най-после се разразява бурята — аз седя сам под аркадите в един жълт стол-люлка, около мен плющи дъждът, внезапен порой, придружен от силен вятър; алеята изведнъж опустява, сякаш са подали бойна тревога; захлопват се капаци на прозорци; водните пръски по паважа — като внезапно изникнала леха от бели нарциси (особено под фенерите)…

Люлея се и гледам.

Радостта ми, че в момента се намирам тук…

От време на време дъждът плисва под аркадите, вятърът донася мокри цветове от дърветата, които се сипят като конфети; разнася се тръпчив мирис на нагрята от слънцето зеленина; внезапен хлад пробягва по кожата; сегиз-тогиз проблясват мълнии, но дъждът шуми така, че заглушава гръмотевиците; аз се люлея и се смея — вятърът клатушка празните кресла наоколо ми, развява кубинското знаме.

Подсвирквам.

Ненавистта ми към Америка!

Люлея се и зъзна…

The American Way of Life!^[34]

Решението ми да заживея другояче…

Блясва светкавица, след нея си като ослепял; за миг само виждаш необикновена картина: сернистозелената палма сред вихъра на бурята; виолетовите облаци с огненосини оттенъци, напомнящи пламъка на газова горелка: нагънатото като гофрирана ламарина море; пърполещият тътен на това море! Изпитвам някаква детинска радост, весело ми е — аз пея.

The American Way of Life!

Като си помислиш само какво ядат и пият тези малокръвни трезвеници, които не знаят какво е вино; тези лапачи на витамини, които сърбат чая си студен, дъвчат памук и не знаят какво е истински хляб; това удавено в кока-кола племе, което повече не мога да понасям…

При това живея от техните пари!

Давам да ми лъснат обувките…

С техните пари!

Седемгодишният хлапак, който вече веднаж ми лъска обувките, прилича сега на мокро коте; аз разрошвам къдравата му коса…

Неговата усмивка…

Косата му не е черна, а по-скоро пепелявосива, кафеникавосива; млада коса, на пипане напомня конски косъм, но е къдрава и къса; под нея усещаш детския череп, топъл — сякаш галиш някой остриган пудел.

Той само оголва зъби в усмивка и продължава да работи с четките…

Момчето ми харесва…

Белите му зъби…

Младата му кожа…

Очите му ми напомнят за Хюстън, Тексас, за негърката-чистачка, която бе коленичила до мене в тоалетната на летището, когато получих пристъп на слабост с изпотяване и виене на свят; блестящото бяло на нейните огромни очи, съвсем различни от очите на белите — красиви, като очите на животно. И въобще нейната плът!

Дърдорим с малчугана за автомобилни марки.

Пъргавите му ръце…

Наоколо няма други хора освен нас — хлапакът и аз, — вали като из ведро; той е клекнал пред мен и лъска до блясък обувките ми, парчетата кадифе плющят в ръцете му…

The American Way of Life!

Като си помисля за тяхната уродливост, в сравнение с хора като тези тук — розовата им кожа, напомняща пържена наденица, направо отвратителна; те живеят, защото има пеницилин, това е всичко; превземките им, че са щастливи, понеже са американци, понеже са без задръжки, а всъщност са едни скоклести и шумни дангалаци от рода на Дик, когото някога вземах за пример! А как само се държат на всяко свое „party“ — стоят, пъхнали лявата си ръка в джоба на панталона, опрели рамене в стената, чашата в дясната ръка, гледат непринудено — истински настойници на човечеството! Тяхното потупване по рамото, техният оптимизъм, докато все още са трезви — насмучат ли се и се разревават, започват да се вайкат и да прогласяват залеза на бялата раса… Вакуумът между хълбоците им…

Ненавистта ми към самия мен!

(Ако можеше да започна живота отначало!)

През нощта написах на Хана писмо…

На другия ден отидох на плажа; небето бе безоблачно, обедна жега, почти никакъв прибой — вълните лениво се разливат по брега, трополят камъчета; всеки плаж ми напомня за Теодори.

Аз плача.

Водата е съвсем прозрачна, вижда се морското дъно; плувам с лице, потопено във водата, за да гледам дъното; там потрепва собствената ми сянка като огромна лилава жаба.

Написах писмо на Дик.

Какво може да предложи Америка: комфорт, най-доброто оборудване в света, ready for use^[35]; светът като американизиран вакуум, където и да отидат, всичко превръщат в highway^[36]; светът като рекламен плакат, нашарен от двете страни; техните градове, които не са никакви градове, а илюминация, на сутринта виждаш празните скели — всичко е панаир, инфантилно перчене, реклама на техния оптимизъм, а той не представлява нищо друго освен неонов щит, зад който те се мъчат да се скрият от нощта и от смъртта…

По-късно наех лодка.

За да бъда сам!

Те веднага се набиват на очи, дори в бански костюми; веднага проличава, че имат долари; гласовете им (както на Виа Апия) са непоносими, навсякъде тези гумени гласове, навсякъде тези благоденствуващи плебеи…

Написах писмо на Марсел.

Марсел е прав: тяхното фалшиво здраве: фалшивата им младоликост; жените им, които не искат да си признаят, че остаряват; тяхната козметика, с която разкрасяват дори покойниците си; изобщо това тяхно порнографско отношение към смъртта; техният президент, който трябва да се усмихва като розово бебе от корицата на всяко списание, иначе няма да го преизберат; техният безсрамен младенчески вид…

Гребях все по-далече от брега.

Жега и над морето…

Бях съвсем сам.

Препрочетох писмата си до Дик и до Марсел и ги накъсах, понеже не бяха написани делово; по водата плуваха белите късчета хартия, а по гърдите ми имаше бели косъмчета…

Бях съвсем сам.

По-късно на брега се държа като гимназист — рисувам върху горещия пясък женска фигура и лягам до нея; макар че жената е само пясък, аз високо разговарям с нея…

А тя — дивачка!

Не знаех какво да правя с този ден, къде да дяна самия себе си; странен ден!, просто не можех да се позная; нямам представа как е протекъл този следобед, сторил ми се цяла вечност — син, непоносим, но прекрасен, безкраен… докато отново се озовавам върху каменния зид на „Прадо“ (вечерта); седя със затворени очи и се опитвам да си представя, че съм в Хавана, че седя върху каменния зид на „Прадо“ — опитвам се и не мога, обзема ме страх.

Всички искат да лъскат обувките ми…

Наоколо само красиви хора, любувам им се като на чуждоземни животни; белите им зъби, проблясващи в полумрака, шоколадовите им рамене и ръце, техните очи, техният смях — защото се радват на живота, защото е краят на седмицата, защото са красиви.

Ненаситната ми жажда да гледам…

Обзелото ме непреодолимо желание…

Усещането на празнота в слабините…

Съществувам единствено за ваксаджиите!

Сутеньорите…

Продавачите на сладолед…

Техните странни талижки — комбинация от стара детска количка и малък бюфет, към това прибавен половин велосипед, 8 отгоре нещо като балдахин, пригоден от ръждясали жалузи; жълтата светлина на карбидните фенери; наоколо зеленият сумрак пълен със сини клоширани поли.

Лилавата луна…

После историята с таксито; бе още рано, но аз повече не можех да понасям да се движа като труп сред живи по вечерното корсо; реших да се прибера в хотела и да глътна прахче за сън. Махам с ръка на едно такси и когато вратата се отваря, оказва се, че вътре вече са се курдисали две дами — едната чернокоса, другата блондинка; казвам „Sorry!“ и захлопвам вратата, но шофьорът бързо изскача, за да ме върне: „Yes, Sir! — вика той и отново отваря вратата — For you, Sir!“^[37] Аз се разсмивам — това се казва „service“^[38] — и се качвам в колата…

Нашата разкошна вечеря!

После моят позор…

Знаех, че все някога ще се случи; лежа в стаята си — не мога да заспя, но съм спокоен; нощта е задушна, от времена време обливам с вода тялото си, което ми изневерява, но не взимам лекарство за сън; тялото ми поне е годно още да се наслаждава на прохладните струи от вентилатора, който се люлее напред-назад — усещам полъха на гърдите си, на нозете си, отново на гърдите си…

Натрапчивата ми мисъл — рак в стомаха.

Иначе съм щастлив…

На разсъмване градът се оглася от цвъркот на птици; аз взимам моята Хермес-бейби и най-после сядам да пиша отчета си за ЮНЕСКО относно монтажа на турбините във Венецуела, който е завършен.

След това сън до обяд.

Ям стриди, тъй като не зная какво друго да правя, работата ми е приключена; пуша прекалено много пури.

(На това се дължат и болките ми в стомаха.)

Вечерта — неочаквано преживяване.

Виждам върху зида на „Прадо“ някакво непознато момиче, просто сядам до него и го заговарям; по моему това е същото момиче, което преди два дни ми показа розовия си език. Тя не си спомня такова нещо. Смехът й, когато казвам, че не съм американец.

Моят испански — съвсем нескопосан.

— Say it in Englisch!^[39]

Дългите й и тънки ръце…

Моят испански е достатъчен за служебни преговори, но тук издиша; комичното се състои в това, че не говоря, каквото искам, а каквото ми позволява езикът; тя се смее. Аз съм жертва на скромния си запас от думи. Нейното учудване, приветливият й поглед, когато разказвам за себе си и понякога сам се учудвам на своя живот, който на самия мене изглежда, така да се каже, лишен от значение.

Хуана е осемнайсетгодишна.

(Още по-млада от нашето момиче.)

Suiza^[40]: тя мисли, че това е Швеция.

Смуглите й ръце отметнати назад: главата й, опряна на чугунения фенерен стълб; бялата кърпа на главата й, а под нея черните й коси; невероятно красивите й нозе; ние пушим; моите бели ръце, обхванали дясното ми коляно…

Нейната непринуденост…

Тя никога не е напускала Куба.

Това е едва третата ми вечер в Хавана, а всичко ми е вече близко — зеленият сумрак, прорязан от неонови реклами; продавачите на сладолед; пъстрата кора на платаните; птиците с тяхното цвъртене и мрежата от сенки по земята; червеното цвете на устните й…

Нейната цел в живота — Ню Йорк!

По главите ни падат птичи мръсотии…

Нейната непосредственост…

Хуана работи като опаковачка и припечелва на улицата само в края на седмицата, тъй като има дете и не живее в самата Хавана.

Край нас се разхождат млади моряци.

Разказвам й за дъщеря си, която е починала; за сватбеното пътешествие с дъщеря ми; за Коринт; за усойницата, ухапала я над лявата гръд; за погребението й; за моето бъдеще.

— I’m going to marry her.^[41]

Тя ме разбира погрешно:

— I think she’s dead.^[42]

Поправям я.

— Oh — смее се тя, — you’re going to marry the mother of the girl, I see!^[43]

— As soon, as possible.^[44]

— Fine!^[45] — казва тя.

— My wife is living in Athens…^[46]

Нейните обеци, нейната гладка кожа.

Тя чака тук брат си…

Питам Хуана дали вярва в смъртния грях, дали вярва в богове; тя се смее, зъбите й блестят; питам я дали вярва, че змиите (общо взето) се направляват от боговете, съответно от демони.

— What’s your opinion, Sir?^[47]

По-късно се появява някакъв момък в раирана холивудска риза, същият онзи малолетен сутеньор, който се бе опитал да ме заговори — това е брат й. Неговото крепко ръкуване:

— Hello, camerad!^[48]

Тук няма нищо неловко, всичко си е в реда на нещата. Хуана пуска на земята угарката от цигарата си, стрива я с тока на обувката и поставя смуглата си ръка на рамото ми:

— He’s going to marry his wife — he’s a gentleman!^[49]

Хуана си тръгва…

— Wait here! — обръща се брат й към мене, опитвайки се да ме задържи, — Just a moment, Sir, just a moment!^[50]

Моята последна нощ в Хавана.

На Земята няма време за сън!

Нямах кой знае каква причина да съм щастлив, но въпреки това бях! Знаех, че всичко, което виждам, ще бъде завинаги загубено за мене, но никога нямаше да го забравя: нощните аркади, под които седя и се люлея в стола-люлка; цвиленето на файтонджийския кон наблизо; испанската фасада отсреща с жълтите завеси, които вятърът развява от черните прозорци; след това отново някъде спускат ролетка, металическият звук ме пронизва до мозъка на костите; удоволствието ми да слушам този звук; наслаждението ми; вятър и само вятър, от който палмите се огъват, вятър без нито едно облаче; люлея се и се обливам в пот; зелената палма, гъвкава като тръстика, листата й позвънкват като ножове; прахоляк; след това чугуненият уличен фенер, който изведнъж започва да свисти; люлея се и се смея; трепкащата, умираща светлина на фенера; навярно се е извила доста силна вихрушка, конят продължава да цвили, с мъка задържа файтона срещу вятъра; всичко иска да полети, откъсва се табелата на някакъв barber-shop^[51], звън на месинг в нощта; а невидимото море изпраща пръските си над каменните стени, вълните се разбиват с грохот в брега, а земята потреперва; водата съска като машина за кафе-еспресо; жаден съм, устните ми са солени; истинска буря без дъжд, нито капка не пада на земята, не може и да падне, понеже няма облаци по небето, а само звезди; а из въздуха се носи горещ и сух прахоляк, полъхва като от пещ; люлея се и пия скоч, един-единствен, понеже не мога повече да пия; люлея се и пея. И така часове наред. Аз пея! Не умея да пея много хубаво, но никой не ме чува, може би само файтонджийският кон, който от време на време потропва с копита по паважа на пустия площад; прибягват последни момичета, полите им се издуват от вятъра и откриват смуглите им нозе, черните им коси също се развяват на воля; във въздуха се носи зелен капак на прозорец, откъснат кой знае откъде; техният смях, белите им зъби, проблясващи сред прахоляка; а вихърът подмята зеления капак и го запокитва към морето; малиновочервената луна, обвита в прах, надвиснала над белия град в нощта; жегата; кубинското знаме — люлея се и пея, това е всичко; край мене се клатушкат празните кресла; фенерът свисти; из въздуха се носят цветове от дърветата. Аз славя живота!

Събота, 13.VII. Продължавам полета.

Сутринта на „Прадо“, след като съм бил в банката, за да обменя пари; пустата алея, хлъзгава от птичи мръсотии и бели цветове.

Слънцето…

Всички са на работа.

Птиците…

Някакъв мъж поисква огън за пурата си и макар че бърза, тръгва редом с мене, за да се осведоми:

— How do you like Habana?^[52]

— I love it^[53] — казвам аз.

Отново сутеньор, неговата отзивчивост:

— You’re happy, aren’t you?^[54]

Той изпада във възторг от камерата ми.

— Something very beautifull! D’you know what I mean? Something very young!^[55]

Когато му казвам, че заминавам, той иска да знае в колко часа трябва да бъда на летището.

— Ten o’clock, my friend, ten o’clock.^[56]

Той поглежда часовника си.

— Well — казва той, — now it’s nine o’clock, Sir, that’s plenty of time!^[57]

Отивам още веднъж да погледам морето.

В далечината се белеят рибарски лодки…

Сбогувам се.

Още веднъж сядам на крайбрежните скали и още веднъж пуша пура. Вече не снимам. За какво? Хана е права — след това ще трябва да го видиш на филм, когато вече го няма, а всичко отминава, не може да бъде спряно…

Сбогувам се.

Хана беше при мене. Казах й, че прилича на младоженка. Хана в бяло! Неочаквано Хана е свалила траура си — под предлог, че навън било вече много горещо. Толкова много й разказвах за лешоядите в Гватемала, че сега тя не желае да седи до леглото ми като черна птица — тя си мисли, че не забелязвам милото й внимание към мене, понеже и по-рано (само допреди няколко седмици) не съм отдавал значение на толкова много неща. Хана надълго ми разказва за себе си.

П.П.

Някога, като малка, Хана се счепкала с брат си и тогава се заклела никога да не обича мъж, тъй като по-малкият й брат лесно успял да я повали по гръб. До такава степен тя била възмутена от Дядо Боже, че е създал момчетата по-силни от момичетата, намирала го непочтен — не брат си, а Дядо Боже. Тогава Хана решила да стане по-умна от всички момчетии в Швабинг^[58] и основала таен девически клуб, за да низвергнат Йехова. Във всеки случай тя можела да приеме само такова небе, на което имало и богини. Отначало Хана се обърнала към божията майка, подмамена от църковните изображения, където Дева Мария седи на своя трон в центъра на картината; заставала на колене пред нейния образ и се кръстела като своите приятелки-католички, нещо, което татенцето в никакъв случай не бивало да узнае. Единственият мъж, на когото имала доверие, бил един старец на име Армин, изиграл известна роля в нейните момински години. Не знаех, че Хана имала брат. Сега той живеел в Канада, развивал голяма дейност и все така, по думите на Хана, тръшкал другите по гръб. Разпитах я как е живяла на времето с Йоахим, как и къде и колко дълго. Питах я за много неща, но Хана отговаряше постоянно: „Но ти сам го знаеш!“ Най-охотно разказва за Армин. Той бил слепец. Хана и досега го обича, макар че той отдавна е умрял, по-точно безследно изчезнал. Тогава тя била още ученичка, момиче с три четвърти чорапи; срещала се най-редовно с него в Английския парк, където той винаги седял на една и съща пейка, и след това го развеждала из Мюнхен. Той обичал Мюнхен. Бил стар, а по нейните тогавашни представи, дори свръх стар — около петдесет-шейсетгодишен. Винаги разполагали с много малко време, за да бъдат заедно, можели да се виждат само във вторник и петък, когато Хана имала урок по цигулка, затова се срещали при всякакво време, тя го развеждала и му показвала витрините. Армин бил напълно сляп, но можел да си представи всичко, стига някой да му го разкаже. Хана твърди, че било просто чудесно да броди с него по света. Попитах я също как е преминало раждането на детето ни. Не съм присъствувал и не бих могъл да си го представя. Йоахим естествено е присъствувал. Той знаел, че детето не е негово, но се държал като истински баща. Раждането било леко, твърди Хана; тя си спомня само, че се чувствувала много щастлива като майка. Нещо, което много ме изненада — майка ми знаела, че детето на Хана е от мене, иначе никой друг в Цюрих; баща ми не подозирал нищо. Попитах Хана защо майка ми никога не е споменала за това в писмата си. Може би женски заговор? Те просто не ни съобщават неща, които ние, мъжете, не разбираме, и гледат на нас като на непълнолетни. Въобще моите родители според Хана съвсем не били такива, за каквито аз съм ги взимал, във всеки случай, що се касае до отношението им към нея. Какво ли не разказваше Хана за майка ми, а пък аз само премигвах и слушах като някой слепец! Дълги години те продължавали да си пишат, Хана и майка ми, която всъщност не била починала от емболия, както аз мислех. Хана е удивена колко много неща не знам. Тя е присъствувала на погребението й в 1937 година. Любовта на Хана към древните гърци се зародила, смята тя, също в Английския парк. Армин знаел гръцки и момичето трябвало да му чете на глас текстове от учебника, който той заучавал наизуст. По такъв начин той, така да се каже, упражнявал своята неограничена власт над нея. Впрочем, той нито веднъж не я завел в квартирата си. Хана и до днес не знае къде е живял той тогава и как. Срещала се с него в Английския парк и го оставяла пак на същото място. Никой в света не знаел за тяхната уговорка, щом Хана порасне и стане самостоятелна, да заминат двамата, тя и Армин, за Гърция, където Хана щяла да му показва античните храмове. Трудно е да се разбере дали старият човек е взимал всичко това сериозно, но Хана го приемала с цялата си душа. Хана с три четвърти чорапи! Веднъж, спомням си, видях в кафене „Одеон“ в Цюрих възрастния господин, когото Хана редовно отвеждаше и настаняваше в трамвая. Всъщност аз самият ненавиждах това кафене „Одеон“, в което се събираха емигранти и интелектуалци, бохеми, професори и стари кокотки, тръгнали на лов за търговци от провинцията. Идвах тук само заради Хана. Въпросният господин живееше в пансиона „Фонтана“; тогава аз се скрих в една малка градинка на „Глориащрасе“ и изчаках там, докато Хана заведе стареца в дома му. Това, значи, е бил Армин! Всъщност аз не бях забелязал съществуването му. Хана казва: „А той забелязваше твоето.“ Хана и днес още говори за Армин така, сякаш той бе жив, сякаш вижда всичко. Попитах защо Хана така и не е отишла с него в Гърция. Хана се усмихна подигравателно, като че иска да каже: всичко това е било само шега, детинщина. В Париж (от 1937 до 1940 година) Хана живяла с един френски писател, който трябва да е доста известен; забравих името му. Нещо, което също така не знаех — Хана е била в Москва (1948 г.) с втория си мъж. Веднъж минала отново през Цюрих (1953 г.), но без дъщеря ни; тя много обича Цюрих, въпреки че е преживяла немалко в тези град; ходила и в кафене „Одеон“. Попитах я как е умрял Армин. В Лондон (1942 г.) Хана се срещнала с него още веднъж. Армин искал да напусне Англия и Хана го настанила в парахода, който той сам не можел да види и който вероятно бил потопен от немска подводница; във всеки случай не пристигнал в никое пристанище.

15.VII. Дюселдорф.

Какво си е помислил за мене младият техник, когото господата от „Хенке — Борш“ предоставиха на мое разположение, така и не зная; мога само да кажа, че през тази сутрин аз се държах, докато можех…

Небостъргач, блестящ от никел…

Считах за свой приятелски дълг към Херберт да информирам господата от фирмата му как стоят нещата с тяхната плантация в Гватемала; това ще рече — от Лисабон взех самолета за Дюселдорф, без да си давам точна сметка какво всъщност трябва да направя или да говоря, и сега просто седях в кантората, приет много любезно.

— Мога да ви покажа филми — казах аз…

Имах впечатление, че те вече са отписали от сметките си тази плантация и проявяват интерес само от учтивост.

— Колко време траят вашите филми?

Всъщност, аз само им пречех.

— Защо говорите за нещастен случай? — казах аз. — Та моят приятел се обеси, нима не знаете?

Естествено, знаеха.

Имах чувството, че не ме приемат сериозно и че просто от немай-къде дадоха съгласието си да видят моите цветни филми от Гватемала. Техникът, когото ми предоставиха, за да подготви прожекцията в заседателната зала на управителния съвет, просто ходеше по нервите ми; той бе съвсем млад, при това крайно мил, но бе напълно излишен. Имах нужда от прожекционен апарат, екран, кабел — техник не ми бе необходим.

— Благодаря ви! — обърнах се аз към него.

— Няма за какво, господине.

— Познавам апаратурата — казах аз.

Да се освободя от него бе просто невъзможно.

Аз самият гледах филмите за първи път (още немонтирани) и нищо чудно, че гъмжеше от повторения, това бе неизбежно; изненада ме колко много залези бях заснел — само в пустинята Тамаулипас три; човек би могъл да помисли, че пътувам като рекламен агент на залезите, просто смешно; изпитвах срам, и то тъкмо пред този млад техник, оттук и моето нетърпение…

— Не може по-ясно, господине.

Нашият лендроувър на брега на Рио Усумасинга…

Лешоядите на работа…

— Моля, по-нататък — казвам аз.

След това първите индианци, които срещнахме сутринта и ни съобщиха, че техният сеньор е мъртъв — тъй завършва първата лента. Смяна на ролката, което отнема известно време; разговор на тема ектахром. Седя в мекото кресло и пуша, понеже няма какво друго да правя; край мен са празните кресла на членовете от управителния съвет; само дето не се клатушкат от вятъра.

— Моля, по-нататък — казвам аз.

Сега Йоахим виси на телта.

— Спрете, моля!

За съжаление, кадърът е доста тъмен, не се разбира веднага какво е заснето; недостатъчна експонация, понеже в бараката снимах със същата бленда, както преди това лешоядите върху магарешкия труп при ярко утринно осветление; казвам:

— Това е доктор Йоаким Хенке.

Той поглежда към екрана:

— Не може по-ясно, господине, съжалявам.

Това е всичко, което има да каже.

— Моля, по-нататък — казвам аз.

Отново Йоаким, увиснал на тела, но този път заснет отстрани, така че се вижда по-отчетливо какво е станало; странно нещо — не само на моя млад техник, но и на самия мен тези кадри изобщо не правят впечатление; филм като всеки филм от рода на тези, които виждаме на кинопреглед, не усещаш воня, липсва реалност; разговаряме за експонацията, младежът и аз, а в това време на екрана се появява гробът с молещите се индианци наоколо, всичко много проточено; после изведнъж развалините край Паленке, папагалът в кръчмата на Паленке… Край на лентата.

— Може ли да поотворим някой прозорец? — казвам аз — Стана задушно като в тропиците.

— Както обичате, господине.

Бедата е там, че в митницата бяха разбъркали ролките ми, а освен това не бях надписал последните заснети филми (след пътуването с парахода); исках да покажа на господата от „Хенке — Бош“, които щяха да дойдат в 11:30, само онова, което се отнася до Гватемала. Необходим ми бе още само филмът от последното ми посещение при Херберт.

— Спрете — казвам аз, — това е Гърция.

— Гърция?

— Спрете! — крещя аз. — Спрете!

— Както обичате, господине.

Това момче просто ме разболяваше: неговото угодливо „както обичате“, неговото снизходително „както обичате“, сякаш бе единственият човек на света, който умее да борави с такава апаратура, неговият брътвеж за оптиката, от която нищо не разбираше — ала най-вече това негово „както обичате“, изговаряно с такъв тон, сякаш знае всичко по-добре от другите.

— Друга възможност няма, господине, освен да се извърти всичко и да се отбере нужното. Просто няма друга възможност, щом ролките не са надписани.

Естествено, грешката не бе негова, че филмите не са надписани; тук той имаше право.

— Тази лента, доколкото си спомням — казвам аз, — започва с господин Херберт Хенке, мъж с брада, излегнат в хамак.

Отново загасване на светлината, в тъмнината бръмчи прожекционният апарат.

Чиста игра на случая! Достатъчно бе да се видят първите няколко метра — Айви на кея в Манхатан, махаща с ръка (бях снимал това с телеобектив), Хъдсън, облян от утринното слънце, силуетът на Манхатан, чайки…

— Спрете — казвам аз, — следващата, моля!

Смяна на ролката.

— Изглежда, вие сте обиколили половината свят, господине, бих искал да съм на вашето място…

Вече бе 11:00.

Трябваше да взема моите хапчета, за да бъда във форма, когато пристигнат господата от фирмата; глътнах хапчетата без вода, не исках техникът да забележи.

— Не — казах аз, — не е това.

— Това беше гарата в Рим, нали?

От моя страна никакъв отговор. Чаках следващата ролка. Следях внимателно, за да спра веднага. Знаех какво мога да видя — Сабет на парахода; Сабет играе пинг-понг на палубата за разходки (с мустакатия си приятел); Сабет по бикини; Сабет, която ми се плези, открила, че я снимам — но всичко това трябва да бе в онази ролка, започваща с Айви; значи, вече е минало. На масата имаше обаче още шест или седем ролки и изведнъж — Сабет на екрана, като че това бе единственото, което можехме още да видим; Сабет в естествена големина. В цвят.

Изправих се…

Сабет в Авиньон.

Не спрях, а оставих да се извърти цялата ролка, макар техникът на няколко пъти да ми обърна внимание, че това не може да е Гватемала.

Аз и досега виждам този филм:

Лицето й, което никога вече не ще го има…

Сабет, обвяна от мистрала; тя върви срещу вятъра, терасата. Папската градина; всичко се развява, косите, полата й, издута като балон; Сабет на перилата, маха ми с ръка.

Движенията й…

Сабет храни гълъби.

Смехът й, но безгласен…

„Пон д’Авиньон“, старият мост, който прекъсва посред реката. Сабет ми показва нещо; гримасата й, когато открива, че я снимам, вместо да гледам; тя смръщва челото си между веждите, нещо говори.

Пейзажи…

Водата на Рона, още — студена; Сабет я опитва с крак и клати глава, отново залез, вижда се дългата ми сянка.

Тялото й, което вече го няма…

Античният театър в Ним.

Закуска под платаните; келнерът, който ни донася още brioches^[59], нейното бърборене с келнера; погледът й към мене, после ми налива черно кафе.

Очите й, които вече ги няма…

„Пон дю Гар“.

Сабет купува пощенски картички, за да пише на маминка; Сабет в черните си ковбойски панталони, не забелязва, че я снимам; Сабет отмята с привичен жест своята конска опашка.

Хотел „Хенрих IV“.

Сабет седи на ниския парапет на прозореца, кръстосала нозе, боса, яде вишни, гледа надолу към улицата и плюе костилките просто навън, вали дъжд.

Устните й…

Сабет говори на някакво френско муле, което по нейно мнение е натоварено много тежко.

Ръцете й…

Нашият ситроен — модел 57.

Ръцете й, които ги няма вече никъде, тя гали мулето…

Борба с бикове в Арл.

Сабет сресва косите си, стиснала шнолата между младите си зъби; тя отново забелязва, че я снимам, изважда шнолата от устата си, за да ми каже нещо — навярно да не я снимам, и изведнъж избухва в смях.

Здравите й зъби…

Смехът й, който никога вече няма да чуя…

Младото й чело…

Някаква процесия по улицата (също в Арл, струва ми се), Сабет протяга врат, за да види по-добре, тя пуши, примижала с очи от дима, пъхнала ръце в джобовете на панталона си. Сабет, стъпила на някакъв цокъл, за да гледа над тълпата. Над процесията се носи балдахин, навярно камбаните бият, но това не се чува, вижда се фигурата на Богородица, зад нея пристъпят и пеят момчета от църковния хор, но песента им също не се чува.

„Провансалската алея“, „латановата алея“.

Нашият пикник по пътя. Сабет пие вино; затруднява се да пие направо от бутилката; тя притваря очи и опитва наново, после избърсва устни — явно не върви — и ми връща бутилката, като свива рамене.

Пинии, огъвани от мистрала.

Още веднъж пинии.

Походката й…

Сабет отива на една будка, за да купи цигари. Връща се. Сабет в черните си панталони, както обикновено; тя стои на тротоара и се оглежда наляво и надясно, конската й опашка се подмята при движението на главата й, след това тя притичва напреко през улицата към мене.

Скокливата й походка…

Отново пинии, разлюлени от мистрала.

Сабет спи, полуотворила устни; детската й уста, разпилените й коси, сериозното й изражение на сън, затворените й очи…

Лицето й, нейното лице…

Дишащото й тяло…

Марсилия. Товарене на бикове в пристанището; докарват кафявите животни върху разстлана на асфалта мрежа, подемният кран ги вдига; те се вцепеняват от страх, когато увиснат безпомощно във въздуха; краката им стърчат през отворите на огромната мрежа, очите им — епилептични…

Пинии сред мистрала, още веднъж.

L’unité d’Habitation^[60] (Льо Корбюзие)

Като цяло експонацията в тази лента съвсем не е лоша, във всеки случай по-добра, отколкото във филма от Гватемала; цветовете са излезли великолепно; просто съм смаян.

Сабет бере цветя…

Изглежда, бях привикнал (най-после!) да държа камерата така, че тя да не се клатушка насам-натам, и от това движенията на заснимания обект излизаха по-отчетливи.

Прибой…

Пръстите й — Сабет за първи път вижда корков дъб; пръстите й, когато тя отчупва парче от кората и след това го хвърля по мене!

(Дефект в лентата.)

Прибой по пладне, нищо повече.

Отново Сабет как се сресва; косата й е мокра, тя е привела глава малко встрани, за да се разчесва по-лесно; не забелязва, че я снимам и нещо разказва, докато продължава да разресва косата си, която изглежда по-тъмна, понеже е мокра, и с по-ярък червеникав оттенък; зеленият й гребен е целият в пясък, тя го почиства; мраморната й кожа, осеяна с водни капчици; Сабет продължава да разказва…

Подводници в Тулон.

Младият скитник с омар в ръка; ракът раздвижва щипките си и Сабет всеки път се изплашва…

Нашето хотелче в Льо Трайя.

Сабет е седнала на вълнолома…

Отново прибой.

(Прекалено дълго.)

Сабет още веднъж на вълнолома; виждам я как сега е застанала права, нашата мъртва дъщеря, и как пее, пъхнала наново ръце в джобовете на панталона си; тя си мисли, че е сам-самичка и пее ли пее, но песента не се чува…

Край на ролката.

Какво си е помислил за мене младият техник и какво е казал на господата, когато са пристигнали в залата, не зная; аз седях във вагон-ресторанта на „Хелвеция-експрес“ или „Панорама-експрес“ — вече не помня точно — и пиех хвойнова ракия. Как съм напуснал сградата на „Хенке — Бош“, това също вече не помня; просто си тръгнах, без да давам обяснения, без да търся благовиден предлог.

Само им оставих филмите.

Казах на младия техник, че трябва да си тръгна и му поблагодарих за помощта. Отидох в преддверието, където бях оставил палтото и шапката си, и помолих секретарката да ми донесе чантата от дирекцията. Бях вече при асансьора — часът бе 11:32 — когато дотичаха и ми съобщиха, че всички са се събрали в залата за прожекцията. Извиних се, като се оправдах с болки в стомаха (каквито всъщност нямах), и влязох в асансьора. Предложиха ми да ме закарат с кола в хотела или в болница, но аз нямах никакви болки, затова поблагодарих и тръгнах пеш. Вървях, без да бързам, нямах представа къде всъщност отивам; сега дори не мога да кажа как изглежда днешният Дюселдорф — вървях през града, около мене уличното движение на Дюселдорф, без да внимавам на светофарите, движех се, струва ми се, като слепец. Така стигнах до гарата, купих си на гишето билет и се качих в първия заминаващ влак — и ето, аз седя във вагон-ресторанта, пия хвойнова ракия и гледам през прозореца; аз не плача, само ми се иска да ме няма, да не съществувам повече, да изчезна… За какво да гледам през прозореца? Вече няма какво да видя. Нейните две ръце, които вече никъде ги няма; движенията й, когато отмята косата си на гърба или се сресва; нейните зъби, нейните устни, очите й, които ги няма вече никъде; челото й — къде да ги търся? Имам само едно желание — никога да не съм съществувал на този свят! За какво впрочем да ходя в Цюрих? За какво в Атина? Седя във вагон-ресторанта и си мисля: защо да не взема тези две вилици, да ги насоча право нагоре, да ги стисна в юмруците си и да отпусна лицето си върху тях, та да се отърва от очите си?

Операцията ми е насрочена за вдругиден.

П.П.

По време на цялото си пътуване нямах ни най-малка представа какво е правила Хана след сполетялото я нещастие. Никакво писмо от Хана! И днес още това ми е неизвестно. Когато я запитам, тя отговаря: „Какво можех да правя!“ Изобщо, вече не разбирам нищо. Как съумява Хана още да ме понася след всичко случило се? Тя идва тук, за да си тръгне час по-скоро, а после отново се връща, донася ми всичко, каквото пожелая, изслушва ме. Какви мисли се въртят в главата й? Косите й съвсем са побелели. Защо не ми го каже, че аз опропастих живота й? След всичко, което стана, аз не мога да си представя нейния живот. Един-единствен път можах да разбера Хана — когато ме заблъска с юмруци край леглото на нашата мъртва дъщеря. Оттогава вече не я разбирам.

16.VII. Цюрих.

От Дюселдорф заминах за Цюрих, струва ми се, само понеже не бях виждал родния си град вече десетки години.

В Цюрих нямах никаква работа.

Уилямс ме чакаше в Париж…

В Цюрих, когато колата спря до мене и той слезе, за да ме поздрави, аз отново не можах да го позная, както и предишния път: череп, покрит с кожа — не човешка, а сякаш щавена жълта кожа, коремът му като балон, ушите щръкнали; неговата сърдечност, усмивката му, напомняща озъбен мъртвешки череп, очите му, все още живи, но съвсем хлътнали; знаех само, че този човек ми е познат, но в първия момент отново не успях да съобразя кой е.

— Винаги забързан! — хилеше се той. — Никога нямате време…

Какво съм правил в Цюрих?

— Нима пак не можете да ме познаете? — попита той.

Видът му бе ужасен, просто не знаех какво да кажа; разбира се, че го познах, но се обърках от първоначалната уплаха, после дойде страхът да не изтърся нещо недопустимо; накрая казах:

— Разбира се, че имам време.

След това заедно в кафене „Одеон“.

— Много съжалявам — казах аз, — че последния път в Париж не ви познах веднага…

Той обаче не ми се сърдеше, той се хилеше; аз го слушах, вперил поглед в неговите стари зъби; всъщност, само изглеждаше, че се смее, зъбите му бяха прекалено големи, мускулите вече не достигаха, за да приберат усмивката от това лице; аз разговарях с един мъртвешки череп, трябваше да направя усилие, за да не запитам професор О. кога най-после смята да умре. Той се хилеше:

— Но какво чертаете там, Фабер?

Върху мраморната плоча на масичката аз драсках с молива си някаква спирала, това бе всичко; в жълтия мрамор се извиваха жилки, напомнящи охлюв, и аз механично разчертавах от тях спирала; прибрах молива в джоба си и заговорихме за световната политика; неговото хилене ме смущаваше до такава степен, че просто не можех да кажа нищо разумно.

Защо съм бил така неразговорчив?

Един от старите келнери на „Одеон“, виенчанинът Петер, ме позна; той намери, че никак не съм се променил…

Професор О. се хилеше.

Той изрази съжалението си, че на времето не съм завършил дисертацията си (върху т.нар. „демон на Максуел“).

Кафенето бе пълно с кокотки, също както преди.

— Не знаете ли — хилеше се той, — че ще събарят кафене „Одеон“?

И изведнъж неговият въпрос:

— Какво прави красивата ви дъщеря?

Той бе видял Сабет, когато се разделяхме с нея в кафенето тогава в Париж, или както се изрази той: „Неотдавна в Париж!“ Това бе през онзи следобед, преди да отидем на опера, Сабет и аз, в навечерието на нашето сватбено пътешествие…

Не отговорих нищо, само казах:

— Откъде знаехте, че е моя дъщеря?

— Така си помислих…

И отново неговото хилене.

В Цюрих нямаше какво да търся и още същия ден (след брътвежа с професор О. в „Одеон“) заминах за Клотен, където взех самолета.

Моят последен полет.

Отново със супер-констелейшън.

Всъщност, това бе напълно спокоен полет, слаб фьон повяваше само над Алпите, които познавам донякъде още от младежките си години, но за първи път летях над тях; синьо следобедно небе, обикновената фьонова облачност, отдолу — Фирвалдщетското езеро, отдясно — връх Ветерхорн, по-нататък Айгер и Юнгфрау, а може би също и Финстерархорн, вече не помня така добре нашите планини, пък и друго ми е в ума…

А какво всъщност?

Долини, огрени от полегатите лъчи на все по-ниско слизащото слънце; склонове, потънали в сянка; клисури, в които слънцето вече е залязло; белите ивици на планинските потоци; пасища, обгърнати в полумрак; плевници, червени от отблясъците на залеза; веднъж в края на гората някакво стадо в една падина, запълнена с морени, овцете — като бели личинки! (Сабет би намерила естествено друго сравнение, но аз не зная какво.) Челото ми, опряно в студеното стъкло на илюминатора; в главата ми — безполезни мисли…

Иска ми се да вдишвам ухание на сено!

Никога вече да не летя!

Иска ми се да ходя по земята — там, долу, под последните бели борове, все още огрени от слънцето, да мириша смолата им и да слушам шума на водата, грохота й, да пия от тази вода…

Всичко изчезва, едва появило се, като на филм!

Иска ми се да докосна земята с ръка…

Вместо това, продължаваме да набираме височина.

Зона на живота — колко тясна е тя всъщност, всичко на всичко няколкостотин метра, оттам нататък атмосферата започва да се разрежда, става прекалено студено; може да се каже, човечеството живее в оазис, на зеленото дъно на една долина; няколко тесни разклонения и пролази и край на оазиса, горите са просто като отрязани (у нас на височина 2000 м., а в Мексико — на 4000 м.), по-нагоре могат да се видят някои и други стада, пасящи на границата на възможния живот, виреят някои цветя (не ги виждам, но знам това), пъстри и миризливи, но дребни; има и насекоми, а след това само камънак, после лед…

Летим над нов язовир.

Водата му — като перно̀, зеленикава и мътна, а в нея бялото отражение на покрит с вечен сняг връх; на брега лодка; дъгова стена; не се вижда жива душа.

Първите мъгли, подгонени от вятъра…

Пукнатините в ледниците — зелени като стъкло на бирена бутилка. Сабет би казала — като изумруд! Отново нашата игра на двадесет и една точки! Скалите в последните слънчеви лъчи — като злато. Аз намирам друго сравнение — като кехлибар, понеже изглеждат матови и сякаш прозрачни, или — като кости, понеже са бледожълти и шуплести. Сянката на нашия самолет над морените и ледниците — всеки път, когато тя пропадне в бездната, изглежда, сякаш е изчезнала завинаги, залутана в пропастта; но само след миг я откриваш, залепнала на следващия скален скат, в първия момент сякаш запокитена от зидарска мистрия, но не се задържа като мазилка, а се плъзга и отново пропада в зеещата пустош зад хребета. Сянката на нашия самолет — като прилеп!, така би казала Сабет, а на мене не ми идва нищо наум и загубвам една точка, понеже мисълта ми е другаде — виждам следи в снега, следи от човешки стъпки; изглеждат като нитов шев, Сабет би казала — като синя огърлица, обикаляща бялата шия на снежния връх. Ето какво си мисля: ако сега стоях върху онова било, какво можех да направя? Вече е много късно за спускане по заледения склон, вече се смрачава и вечерните сенки се проточват през ледниците, пречупват се нагоре в отвесните скални скатове. Какво можех да сторя? Ние прелитаме нататък; виждам белия кръст на върха, той целият сияе в светлина, но е съвсем самотен; никой планинар не може да види това сияние, понеже би трябвало да се върне обратно, преди то да запламти — светлина, за която се заплаща с живота; но необикновено красива! Още миг и всичко изчезва в облаци; започват въздушни ями; южните склонове на Алпите са задръстени от облаци, както можеше и да се очаква — облаци като памук, като гипс, като карфиол, като сапунена пяна с мехурчета, в които се преливат всички цветове на дъгата; не знам какво още би измислила Сабет, всичко се мени много бързо, понякога се открива пролука и в нея се вижда черна гора, планинска речица, гората — като таралеж!, но това трае само миг, облаците се струпват един връз друг, сенките на по-горния пласт падат върху долния, сенките — като завеси!, ние ги пробиваме, промъкваме се през тях; пред нас планини от облаци, озарени от слънчевите лъчи; струва ти се като че самолетът ще се разбие в тези зъбери от водни изпарения, бели, плътни и зърнести — като гръцки мрамор…

Ние се гмурваме в тях.

След моето принудително кацане в Тамаулипас аз винаги заемам такова място в самолета, че да мога да наблюдавам колесника и щом го спуснат, напрегнато следя няма ли в последния миг, когато гумите вече докосват пистата, тя изведнъж да се превърне в пустиня…

Милано.

Телеграма до Хана, че пристигам.

До кого още?

Трудно ми е да си обясня как един най-обикновен самолетен колесник, състоящ се от две двойни колела с балонни гуми, телескопични ресори от блестящ метал, покрити гъсто със смазка, както си му е редът, изведнъж може да приеме образа на демон, който при съприкосновението си със земята превръща пистата в пустиня… празно фантазиране, което естествено сам не взимах сериозно; през живота си нито веднъж не съм срещал демон, с изключение на така наречения „демон на Максуел“, който, както е известно, не е никакъв демон.

Рим.

Телеграма до Уилямс — подавам оставката си.

Постепенно започнах да се успокоявам.

Бе вече нощ, когато отново излетяхме; курсът на самолета минаваше много на север, така че към полунощ, когато вече наближавахме, не можах да различа Коринтския залив.

Всичко както обикновено:

Рязко форсиране на двигателите — огнен сноп искри сред нощта.

Зелената мигаща светлинка на крилото…

Лунните отблясъци върху носещите плоскости…

Нажежените до червено сопла на турбините…

Следях напрегнато всичко, като че летях за първи път в живота си; видях как бавно изпълзя колесникът; светнаха прожекторите под крилата, бялата им светлина озари дисковете на витлата, после отново изгаснаха; под нас лампи, улиците на Атина, или Пирея; спуснахме се, появиха се жълтите направляващи светлини на пистата, а след това и самата писта; отново блеснаха нашите прожектори и последва обичайният мек тласък (без политане напред в несвяст); зад колесника обикновените облачета прах…

Откопчавам предпазния колан…

Хана сред посрещачите.

Виждам я през илюминатора…

Хана в черно.

Нося само чанта, моята Хермес-бейби, палто и шапка, така че митническите формалности се уреждат мигновено; аз излизам първи, ала не се решавам дори да помахам с ръка. Малко преди бариерата аз съм се спрял (казва Хана) и съм зачакал Хана сама да дойде при мене. За първи път виждам Хана в черно. Тя ме целуна по челото. На шофьора на таксито нареди да ни откара в хотел „Естиа Емборон“.

Днес ми дават само чай; още веднъж цялостен преглед и съм вече готов. Утре най-после операция.

До днес съм ходил само един-единствен път на гроба й, понеже щом дойдох тук (поисках само да ме прегледат), веднага ме взеха на лечение; гробът й е нагорещен от слънцето, цветята увяхват за половин ден…

18:00

Отнеха ми моята Хермес-бейби.

19:30

Хана дойде още веднаж.

24:00

Не съм мигнал дори за минута, а и съвсем не ми се спи. Всичко ми е ясно. Утре те ще ме разтворят, за да установят това, което вече знаят — че повече нищо не може да ме спаси… Ще ме зашият отново и когато се свестя от наркозата, ще ми съобщят, че съм опериран. И аз ще им повярвам, макар че всичко ми е ясно. Няма да ми се иска да призная, че болките се подновяват, че пристъпите са по-силни от преди. Много хора казват: „Ако знам, че имам рак в стомаха, ще си пусна куршум в главата!“ А пък аз съм се вкопчил в този живот, както никога досега, дори да ми оставаше да живея само година, само една жалка година, или три месеца, или дори два (това биха били септември и октомври), аз не бих губил надежда, макар да зная, че с мене е свършено. Но аз не съм сам. Хана е моят приятел и аз не съм сам…

02:40

Написах на Хана писмо.

04:00

Разпореждане при смъртен случай: всички писмени доказателства за моето съществуване, като служебни отчети, записки, писма, дневници, да се унищожат, тъй като всичко е лъжа! Да бъдеш на тоя свят, ще рече да живееш сред светлината. Някъде (както неотдавна онзи старец в Коринт) да караш магаре — това също е призвание! Важното е: да устоиш на светлината, на радостта (както нашето момиче, когато пееше), с пълното съзнание, че сам ще угаснеш сред тази светлина, озаряваща и жълтуга, и асфалт, и море; да устоиш на времето, съответно на вечността в мига. Да бъдеш вечен — значи да си живял…

04:15

Също и Хана няма вече жилище, едва днес (вчера!) ми го каза. Сега тя живее на пансион. Още първата ми телеграма от Каракас не е могла да я намери, понеже е била изпратена на стария й адрес. Това трябва да е било по времето, когато Хана се е гласяла да отплува. Отначало у нея се зародила идеята да прекара една година на островите, където имала познати гърци още от времето, когато провеждали разкопки (на о. Делос); на тези острови се живеело много евтино. В Миконос можело да се купи къща за двеста долара, смята Хана, а в Аморгос дори за сто. Също така тя вече не работи в института, както съм си мислел винаги. Хана се опитала да даде под наем жилището си заедно с покъщнината, но за толкова кратък срок това не й се удало; тогава тя продала всичко, а много от книгите си направо подарила. Просто не можела да издържа повече в Атина, казва тя. Когато се качила на парахода, в главата й се въртели мисли за Париж, а може би и за Лондон; нищо не било сигурно, понеже на нейната възраст, смята Хана, не е толкова просто да намериш нова работа, например като секретарка. На Хана нито за миг не й дошло на ум да се обърне за помощ към мене, затова и не ми писала. Всъщност Хана е имала една-единствена цел — час по скоро да се махне от Гърция! Тя напуснала града, без да се сбогува с никого от тукашните си познати, с изключение на директора на института, когото тя много цени. Последните часове преди отпътуването прекарала на гроба на детето ни; в 14:00 трябвало да бъде на борда на парахода. Отплуването било определено за 15:00 ч., но по някаква причина се забавило почти с цял час. Изведнъж (казва Хана) всичко това й се видяло безсмислено и тя слязла от парахода в последния миг, като взела само ръчния си багаж. За трите големи куфара, прибрани в багажното отделение, било много късно. Куфарите отпътували за Неапол и скоро вече трябвало да пристигнат обратно. Отначало тя живяла в хотел „Естиа Емборон“, но да остане там задълго не било по възможностите й, затова се обърнала отново към института; оказало се обаче, че през това време нейният помощник успял да заеме длъжността й, с него били сключили договор за три години, вече нищо не можело да се промени, още повече че той достатъчно дълго бил чакал за това място и нямал никакво намерение да го отстъпва доброволно. Директорът се държал извънредно мило, но институтът не бил толкова богат, че да открие втора такава длъжност. Единственото, което можели да й предложат: известни изгледи за временна работа на хонорар и отлични препоръки за чужбина. Но Хана желае да остане в Атина. Дали Хана ме е очаквала тук, или, напротив, е искала да напусне Атина, за да не ме види вече никога, така и не зная. Само по някаква случайност тя е получила навреме телеграмата ми от Рим — в мига, когато е пристигнала телеграмата, тя тъкмо е влизала в празното си жилище, за да предаде ключовете на домоуправителя. Сега Хана работи като екскурзовод на чужденци, сутрин — в музея, следобед — на Акропола, а вечер — в Сунион. Тя води най-често групи, които разглеждат всичко за един ден — туристи на „Средиземноморското екскурзионно дружество“.

06:00

Написах още едно писмо на Хана.

06:45

Не зная защо Йоахим се е обесил, а Хана постоянно ме пита. Откъде мога да знам? Щом дойде и започва с това, въпреки че аз знам за Йоахим много по-малко от Хана. Тя казва: „След като се роди детето, то никога не ми е напомняло за тебе. Това бе мое дете и само мое. Що се отнася до Йоахим, аз го обичах, защото не бе баща на детето ми и през първите години всичко бе много просто.“ Хана смята, че нашето дете никога не би се появило на бял свят, ако тогава не се бяхме разделили. В това Хана е напълно убедена. Изглежда, всичко е било вече решено за нея, още преди аз да пристигна в Багдад; тя винаги е искала да има дете, бременността я сварила неподготвена и едва след като аз съм заминал, тя открила, че желае дете, но без баща; не наше дете, а нейно. (Така казва Хана). Тя била сама и се усещала щастлива, че е бременна; а когато отишла при Йоахим и той започнал да я увещава да не абортира, Хана сама била решила вече да роди детето; не я смущавало какво мисли Йоахим, а тогава Йоахим смятал, че именно той е подтикнал Хана към това съдбоносно за нея решение, влюбил се в нея и скоро след това двамата се оженили. Моята злощастна фраза, която произнесох още първата вечер в жилището й, а именно: „Ти се държиш като квачка!“, дълго занимавала съзнанието й, понеже Йоахим, както тя ми призна, й казал веднъж същите думи. Йоахим се грижел за детето, но не се намесвал във възпитанието му; та това не било негово дете, не било и мое, а дете без баща, просто нейно дете, нейно собствено, нямащо нищо общо с никой мъж, нещо, с което Йоахим очевидно лесно се примирил, особено през първите години, докато детето било още малко и така или иначе принадлежало изцяло на грижите на майка си; по онова време Йоахим гледал на това с великодушие, тъй като то доставяло на Хана неизмеримо щастие. За мене, казва Хана, не станало никога дума. Йоахим нямал никакви основания за ревност, а и не я ревнувал от мене. Той виждал, че като баща аз не играя никаква роля нито за външния свят (където нищо и не подозирали), а още по-малко за Хана, която чисто и просто ме забравила (както Хана постоянно ме уверява), без да ме упреква в нещо. Трудностите в отношенията на Хана с Йоахим възникнали едва когато момичето поотраснало и проблемите с възпитанието се усложнили; работата тук опирала не толкова до различия в мненията, каквито почти липсвали, а до това, че Хана смятала себе си за единствена и последна инстанция по всички въпроси, отнасящи се до детето, а това Йоахим по принцип не можел да понесе. Хана признава, че Йоахим бил, общо взето, сговорчив човек, само в тоя пункт проявявал някаква болезнена свръхчувствителност.

Очевидно, Йоахим си е мечтаел все повече и повече за дете, за общо дете, което да му върне мястото на баща в семейството, и е вярвал, че с раждането всичко останало ще се оправи от само себе си; Елсбет смятала Йоахим за свое татенце, обичала го, но той не й вярвал, по думите на Хана, и през цялото време се чувствувал излишен в семейството. По онова време съществували достатъчно разумни основания да не се създават нови деца на този свят, в още по-голяма степен валидни за една полуеврейка от немски произход; и днес още Хана воюва за значимостта на тези основания, като че аз й ги оспорвам. Йоахим обаче смятал тези причини за чист претекст и бил изпълнен с подозрения. „Ти не искаш баща в дома си!“, казвал той. Струвало му се, че Хана е готова да има деца само при условие, че бащата след това изчезне. Нещо, което също не знаех — Йоахим подготвял заминаването си отвъд океана още през 1935 година, готов на всичко, само и само да не се разделя с Хана. Тя от своя страна също така никога не била мислела да се разделя с Йоахим; тя се канела да замине заедно с него за Канада или в Австралия, дори изучила професията на лаборантка, за да може да му помага навсякъде по света. Дотам обаче не се стигнало. Когато Йоахим узнава, че Хана се е подложила на операция, за да няма повече деца, той извършва и своята неуравновесена постъпка — макар да е могъл (на инат на цялата му роднинска пасмина) да се освободи от военна повинност, той постъпва като доброволец във Вермахта. Хана не може да го забрави. Макар през следващите години да има връзки с други мъже, тя посвещава целия си живот на детето. Работи в Париж, след това в Лондон, в Източен Берлин, в Атина. Странствува навсякъде заедно с детето си. Там, където няма училище с немски език, тя сама се занимава с дъщеря си и на четиридесетгодишна възраст се научава да свири на цигулка, за да може да й акомпанира. Никакви трудности не могат да възпрат Хана, щом става дума за детето й. Когато немските войски окупират Париж, тя се скрива с болното си дете в едно мазе и излиза на улицата само за да търси лекарства. Хана обаче не е разглезила дъщеря си; за това Хана е прекалено умна, смятам аз, макар тя самата (от няколко дни) непрекъснато да повтаря, че е идиотка. „Защо го каза тогава?“, пита тя постоянно. Защо съм казал някога „твоето дете“, вместо „нашето дете“? Дали съм изрекъл това като упрек, или само от малодушие? Не мога да разбера въпроса й. Дали съм знаел тогава колко съм прав? И защо неотдавна съм казал: „Ти се държиш като квачка!“? Вече няколко пъти се отрекох от тези думи, взех си ги обратно, след като разбрах колко нещо е постигнала Хана; но тя самата не може да се освободи от тях. Дали съм можел да й простя? Хана плачеше, паднала на колене, макар че всеки миг можеше да влезе старшата сестра. Хана целува ръцете ми… — аз просто не мога да я позная. Разбирам само, че след всичко случило се, Хана никога няма да напусне Атина — гроба на нашето дете. „Ние двамата ще останем тук“, мисля си аз. Разбирам също защо Хана се отказа от своето жилище, където винаги ще зее една пуста стая; на нея е било вече достатъчно трудно да остави момичето да пътува само, макар и само за половин година. Хана винаги е знаела, че дъщеря й все някой ден ще я напусне, но дори тя не е могла да предположи, че тъкмо при това пътешествие Сабет ще срещне своя баща, който всичко ще унищожи…

08:05

Те вече идват.

Бележки

[1] Съботно събиране (англ.) — Бел.пр. ↑

[2] — Хайде, Валтер, пийни нещо! — (англ.) — Бел.пр. ↑

[3] — Римска ваканция, о, това е чудесно! — (англ.) — Бел.пр. ↑

[4] — Хайде, Валтер, пийни още нещо! — (англ.) — Бел.пр. ↑

[5] — Валтер има неприятности… Валтер не може да намери ключа от жилището си! — (англ.) — Бел.пр. ↑

[6] — Фра Анджелико, о, аз го обожавам! (англ.) — Бел.пр. ↑

[7] — Как ви харесаха фреските на Мазачо? (англ.) — Бел.пр. ↑

[8] — Семантика! Никога ли не сте чували за семантика? (англ.) — Бел.пр. ↑

[9] Портиер (англ.) — Бел.пр. ↑

[10] Туристическо корабче (англ.) — Бел.пр. ↑

[11] Пералня (англ.) — Бел.пр. ↑

[12] — Радваме се да ви видим (англ.) — Бел.пр. ↑

[13] — Валтер, какво ти е? (англ.) — Бел.пр. ↑

[14] — Валтер, не ставай глупак! (англ.) — Бел.пр. ↑

[15] — Обажда се Валтер… (англ.) — Бел.пр. ↑

[16] — Кой? (англ.) — Бел.пр. ↑

[17] — Съжалявам (англ.) — Бел.пр. ↑

[18] — Кой се обажда? (англ.) — Бел.пр. ↑

[19] — Е, и какво желаете? (англ.) — Бел.пр. ↑

[20] Да, тук е Трафалгар 4-55-71 (англ.) — Бел.пр. ↑

[21] Не може да бъде (англ.) — Бел.пр. ↑

[22] Трафалгар 4-55-71, това е моят номер! (англ.) — Бел.пр. ↑

[23] Кой сте вие? (англ.) — Бел.пр. ↑

[24] Вие Валтер Фабер ли сте? (англ.) — Бел.пр. ↑

[25] Нищо! (исп.) — Бел.пр. ↑

[26] Във форма (англ.) — Бел.пр. ↑

[27] — Как ви харесва Хавана? (англ.) — Бел.пр. ↑

[28] — Нещо много красиво! Разбирате какво искам да кажа? Нещо съвсем младо! (англ.) — Бел.пр. ↑

[29] Известна марка хавански пури. — Бел.пр. ↑

[30] — За първи път! (англ.) — Бел.пр. ↑

[31] — Не е ли чудесно? (англ.) — Бел.пр. ↑

[32] Пет. (англ.) — Бел.пр. ↑

[33] — Валтер… ти си мой брат! (англ.) — Бел.пр. ↑

[34] Американският начин на живот! (англ.) — Бел.пр. ↑

[35] Готово за употреба (англ.) — Бел.пр. ↑

[36] Магистрала (англ.) — Бел.пр. ↑

[37] „Заповядайте, господине! За вас, господине!“ (англ.) — Бел.пр. ↑

[38] Обслужване (англ.) — Бел.пр. ↑

[39] — Кажете го на английски! (англ.) — Бел.пр. ↑

[40] Швейцария (исп.) — Бел.пр. ↑

[41] — Смятам да се оженя за нея (англ.) — Бел.пр. ↑

[42] — Аз помислих, че тя е починала (англ.) — Бел.пр. ↑

[43] — О, смятате да се ожените за майката на момичето, разбирам! (англ.) Бел.пр. ↑

[44] — Колкото се може по-скоро (англ.) — Бел.пр. ↑

[45] — Чудесно! (англ.) — Бел.пр. ↑

[46] — Жена ми живее в Атина… (англ.) — Бел.пр. ↑

[47] — А вие как мислите, господине? (англ.) — Бел.пр. ↑

[48] — Здравей, приятел! (англ. — нем.) — Бел.пр. ↑

[49] — Той смята да се ожени за жена си — той е джентълмен! (англ.) — Бел.пр. ↑

[50] — Почакайте тук, само за минутка, господине, само за минутка! (англ.) Бел.пр. ↑

[51] Бръснарница (англ.) — Бел.пр. ↑

[52] — Как ви харесва Хавана? (англ.) — Бел.пр. ↑

[53] — Обожавам я (англ.) — Бел.пр. ↑

[54] — Вие сте щастлив, нали? (англ.) — Бел.пр. ↑

[55] — Нещо много красиво! Разбирате какво искам да кажа? Нещо съвсем младо! (англ.) — Бел.пр. ↑

[56] — В десет часа, приятелю, в десет часа (англ.) — Бел.пр. ↑

[57] — Отлично, сега е девет часът, господине, има достатъчно време! (англ.) — Бел.пр. ↑

[58] Швабинг — квартал на Мюнхен. — Бел.пр. ↑

[59] Кифли (фр.) — Бел.пр. ↑

[60] Колективно жилище (фр.) — Бел.пр. ↑

Край

Макс Фриш Хомо Фабер (2)

Метаданни

Данни

Хомо Фабер

Информация

История

Сваляне / Връзки

Второ завръщане

Атина, болницата. Начало на записките 19 юли.

8.VI. Ню Йорк

9.VI. Летя за Каракас.

20.VI. Пристигане в Каракас.

9 — 13.VII. В Куба.

Събота, 13.VII. Продължавам полета.

15.VII. Дюселдорф.

16.VII. Цюрих.

Макс Фриш
Хомо Фабер (2)