Ксавиера Холандер
Професия проститутка (6)

6.
Разтърсване

Още работех в мисията на ООН, когато открих как жестоко се рекетират в Ню Йорк уязвими момичета или омъжени жени, които се опитват да изкарат малко допълнителни пари чрез проституция. За момичетата, практикуващи от дъжд на вятър този занаят, въпросните изнудвачи са по-опасни дори от полицията.

Такива типове, очевидно наблюдавали ме известно време, ме посетиха в новия ми апартамент.

Една студена вечер в края на ноември се прибрах вкъщи. Намерих плик, пъхнат под вратата. Първоначално реших, че хазайката ми е оставила бележка за наема. Преди три седмици Мъри Преносвача вкара мебелите в апартамента и засега бях платила само депозита.

С молив — не с химикалка — върху плика името ми бе изписано с разкривени, по детски неовладени букви. Още докато влизах и събличах палтото си, отворих плика. И изведнъж интуицията ми подсказа, че вътре ме чака опасна за мен информация.

В плика се оказа едно-единствено нещо — снимка, правена с „Полароид“. Шокира ме ужасно. От снимките, които така нареченото ченге Мак (по-късно разбрах, че чисто и просто се е представил за такъв) открадна от стария ми апартамент, бе изработен колаж. На една се виждаше как смуча огромен хуй, а на друга — как се пипам. Нямаше придружително писмо.

Доста се изплаших. На бегом отидох до асансьора и слязох във фоайето.

— Слушай, загазила съм го — съобщих без предисловие на дежурния портиер.

Имах му доверие, изглеждаше мил и бащински загрижен.

Знаеше с какво се занимавам, естествено, но пък му плащах за това. Не му показах снимката и не му разказах какво точно се е случило. Само споделих, че някой се е качвал до апартамента ми и е пъхнал под вратата плик, който не би трябвало да е там.

— Забелязал ли си някой да се промъква тайно горе? — попитах аз.

Портиерът се почеса по главата и най-накрая рече:

— Чакай да помисля. Да, сега се сещам. Днес следобед видях млад мъж. Взех го за пиян или за надрусан. Не знам какво вземат хлапетата напоследък, но този едва вървеше. Беше брадясал, с мръсни, парцаливи дрехи. — Портиерът свъси вежди. — Млад хулиган с дълги сплъстени руси коси около лицето. Носел ти нещо. — Сега вече портиерът се ухили. — Въобще не успя да произнесе името ти, затова предложих аз да ти предам съобщението, но той настоя да го достави лично. Щял да пъхне плика под вратата. Затова накрая го пуснах.

Не се сещах за някой, който да отговаря на описанието, но благодарих на портиера, дадох му пет долара и се върнах горе. Давах си сметка, че не е никаква шега и сякаш в потвърждение на опасенията ми телефонът звънна.

— Госпожица Ксавиера? — прозвуча недодялан, простоват глас.

Съобразих, че обаждането е свързано със снимката.

— Да? — прошепнах аз.

— Е, госпожице Ксавиера, намерила си писмото, надявам се.

— Да.

Стараех се гласът ми да не трепери.

— Скъпа, премисли много сериозно предложението ни. До сряда искаме да ни отговориш. Ще ти се обадим още утре вечер в седем. — Всичко това се случваше в понеделник. — Очакваме да си ни приготвила пет хиляди долара или…

— Какво говориш? — прекъснах го аз. — Пет хиляди долара за онези снимки ли?

— Точно така — злорадо потвърди мъжът. — Знаем, че нямаш имиграционни документи. Четиридесет и осем часа след като докажем на властите, че позираш за порнографски снимки, сексапилният ти задник ще бъде изритан от страната. — Изсмя се злобно. — А защо да не покажем снимките и на шефовете ти в службата? Ще те уволнят и ще си имаш огромни неприятности с имиграционните служби. Помисли си добре. Ще се обадим отново утре в седем.

Мъжът затвори. Никога през живота си не се бях чувствала толкова разстроена. След като Карл ме изостави, близо година бях сама. Заради дивия живот, който водех, нямах истински приятелки, като се изключи Соня. Познавах някои адвокати и влиятелни личности — мои клиенти, — но изведнъж бях изправена пред проблема да набавя бързо пет хиляди долара. Прегледах тефтера с имена и се чудех на кого да се обадя.

От около четири месеца излизах с Мартин Джоф — симпатичен, консервативно настроен млад адвокат. Стана свидетел какви страдания преживях след раздялата с Карл и дълбоко се обезпокои от запознанството ми с Пърл, защото го приемаше като падение за едно добро холандско момиче. Беше нежен любящ приятел, на когото винаги можех да разчитам, а и доста се привързах към него. Затова звъннах първо именно на него, но той не измисли никакво решение. Предупреди ме обаче да не плащам пари на изнудвач.

— Започнеш ли веднъж — подчерта, — няма отърваване.

Опитах се да заема пет хиляди долара от заможни клиенти с уверението при необходимост да зарежа службата и с чукане до безпаметност да си върна дълга, но открих, че последното нещо, което желаят, е да се забъркат в личните проблеми на една проститутка.

Прекарах цялата вечер на телефона, но никой не ми се притече на помощ.

На следващото утро, тръгвайки за офиса, вече на ръба на нервен срив, открих в чантата си листчето с името и телефона на Мъри Преносвача.

Спомних си как интуитивно се бе досетил, че се занимавам с проституция, макар да ходех на работа през деня. Хамалинът Мъри не беше безобидно котенце. Стори ми се подходящо точно в безизходицата си да се обадя на един бабаит, а не на разни там зализани, привидно изтънчени типове, които щедро даваха обещания, но никога не ги изпълняваха. Звъннах на Мъри, преди да изляза за работа, и обясних какво се е случило. Той ме успокои, че още в шест и половина ще дойде при мен, за да изчакаме обаждането на изнудвача в седем. Посъветва ме да не си уговарям срещи и излизания, докато цялата история не приключи.

— От теб искам едно: да си с мен и да правиш каквото ти кажа. Това е всичко.

Прозвуча като заповед. След пет часа се прибрах право вкъщи. Вечерта имах среща с адвокат от Канада, с когото щяхме да отидем на ресторант, а нямаше как да се свържа с него. Беше ми го препоръчал моят брокер. Обадих се на Уолстрийт, но и брокерът не знаеше как да намери адвоката. Просто нямаше начин да отменя тази уговорка.

Прибрах се преди шест и отложих всички срещи за вечерта. От нерви направо съсках на мъжете.

— Остави ме на мира. Тази вечер не ме безпокой повече.

Точно в шест и половина Мъри звънна на вратата. Не го бях виждала три седмици — тогава именно пренесе мебелите ми. Беше як мъж и очевидно не търпеше глупости; имаше черни гъсти коси и набраздено от белези лице.

Изглеждаше нервен. Огледа апартамента, започвайки от банята — там имаше телефон, за да разговарям с клиенти, докато взимах вана. Той одобри това и подхвана:

— Ксавиера, искам да постъпиш точно както ти кажа. Ако нещо се случи тази вечер, двамата сме заедно. Не се страхувай. Знам какво правя.

Мъри ми повтаряше да не се страхувам, но аз бях силно изплашена и едва се владеех да не се разтреперя. Наистина не възнамерявах да сторя зло на когото и да било — дори на Мак, който открадна снимките. Исках само до мен да има мъж, когато се срещна с изнудвачите, силен мъж, готов да ги удари, ако се наложи, и да разпореди: „Я върнете снимките на момичето и престанете с тези глупости“.

— Добре — продължи Мъри. — Запомни: изнудвачите не са тук да те наранят. Искат само пари. Когато звъннат в седем, ще отговориш от банята, а аз ще вдигна слушалката във всекидневната. Ще кажем, че съм ти чичо — единственият ти роднина в тази страна. Ще те представлявам, така да се каже, разбираш ли? Имам кола. Ако поискат среща, ще приемеш.

Точно в седем телефонът иззвъня. Вдигнах и чух гласа на онзи тип, който се обади снощи. Мъри вдигна слушалката във всекидневната — виждах го през отворената врата на банята. И той беше нервен. Уведомих мъжа, че при мене е чичо ми — той ще се занимае със случая.

Мъри заговори.

— Ало. Обажда се господин Аркстейн. Чичо съм на госпожица Ксавиера и единственият й жив роднина тук. Ще представлявам момичето. Лошо е, знам, че сте намерили снимките, но не желая племенницата ми да бъде депортирана. — Мъри наистина звучеше като хрисим благ чичо. — Кажете колко искате и ще се срещнем — продължи той. — Предпочитам да се видим довечера и да приключим, защото нощес момичето не е спало и не желая да минава повече през такива тревоги.

Най-накрая мъжът заяви:

— Добре. Искаме пет хиляди долара. Ще се срещнем пред паметника на входа на гробището в Куинс в осем довечера.

Вече минаваше седем.

Мъри се съгласи. Затвори и ме погледна:

— Ксавиера, защо не ми донесеш една бира? Трябва да врътна един телефон.

Отидох в кухнята да налея бирата и се върнах точно навреме, за да чуя последната част от разговора, който малко или повече звучеше кодирано. Чух го да казва:

— Бъди готов да вземеш торбата с картофи при паметника на гробището в Куинс в осем и петнадесет.

Представа нямах какво означава това, но се вцепених от страх, защото ми заприлича на гангстерски разговор. Мъри си изпи бирата и в седем и десет подкани:

— Да тръгваме. Колата е вън.

— Какво ще се случи, Мъри?

Беше ужасно студена нощ и валеше дъжд. Никак не ми се излизаше.

— Ксавиера, прави каквото ти казвам и не задавай никакви въпроси. Ще отидем с колата до Куинс, а по пътя ще ти разкажа за себе си. Вземи си чадър.

Взех чадър, имаше остър шиш на върха. Излязохме от апартамента. Дланите ми бяха потни — случваше ми се за първи път. Цялата се изпотих; никога през живота си не съм била толкова нервна и притеснена, колкото през онази нощ. На улицата видях стара очукана кола.

— Не може ли да отидем с по-хубава кола, Мъри?

Каза ми да не се притеснявам. Потеглихме към Куинс. Валеше обилно — едва виждах през предното стъкло. Представа нямам как Мъри намери пътя. Докато пътувахме, Мъри ми разказа нещо за себе си.

— Ксавиера, редно е да знаеш, че не се занимавам само с пренасяне на мебели. Движа и доста други неща. Сигурен съм, че си чувала за мафията. Работя за тях.

При думата мафия се разтреперих.

— Какво значи за мафията? — почти извиках аз. — Не искам да се забърквам с мафията!

Бях гледала филми, бях чела за мафията — как убиват хора, как те изчезват от лицето на земята. И бях готова на всичко да нямам нищо общо с мафията.

— Лежал съм в затвора десет години — продължи Мъри. — Сега съм на тридесет и седем. Оцелял съм дотук, но сега се излагам на огромен риск. Все пак не мога да понеса да видя симпатично момиче като теб, забъркано в такава каша. — Извърна се да ме погледне. — Правя го заради теб, но и ти трябва да сториш нещо за мен. Случилото се не е детска игра. Това, което предстои довечера, е опасно и сериозно. Ще правиш точно каквото ти кажа във всяка минута и всичко ще бъде наред. Не се страхувай, само ме слушай.

Според мен в този момент очите ми бяха широко отворени като езера.

— Какво искаш да кажеш, Мъри?

— Ще ти обясня, Ксавиера. Каквото и да видиш тази вечер, забрави го. И никога не споменавай името ми пред когото и да било. С никого не споделяй какво се е случило.

През прозореца на колата погледнах към мокрите улици и леещия се дъжд. Треперех от студ, а същевременно се потях.

— Мъри — попитах след малко, — защо трябва да се срещнем точно пред гробището в Куинс? Там е страховито, особено в мрачна нощ като тази.

Мъри ми отговори, все едно обясняваше на тъпо дете:

— Ксавиера, точно това е целта. Да не мислиш, че ще искат среща пред Сакс на Пето авеню? Или пред Максуелс плъм? Трябва да се видим на място без свидетели.

В осем и петнадесет Мъри спря пред гробището. Непосредствено встрани минаваше аутобан с натоварено движение. Вдясно от нас се издигаше паметникът и до него, на около петнадесет метра, се простираше дълга покрита алея без изход.

Паркирахме. Наоколо не се виждаше друга кола.

— Мъри — обадих се аз, — сигурно сме объркали нещо. Вече е осем и петнадесет, а тях ги няма.

Адски ми се искаше да се прибера вкъщи, преди да се случи нещо страховито.

— Ще правиш каквото ти кажа! — изгледа ме свирепо Мъри. — Мини отзад и млъкни. И, по дяволите, недей да трепериш сякаш си премръзнало птиче.

Взех чадъра си — оръжието ми за тази вечер — и от предната седалка се прехвърлих на задната. Нищо обаче не се случи. Подминаваха ни коли, но никоя не спираше. Дъждът не преставаше да се лее, а аз бях замръзнала. Мъри пушеше цигара от цигара и виждах колко е нервен. Отвори прозореца.

Изведнъж бавно — сякаш изникнала от нищото — зад нас спря кола със запалени фарове.

— Мъри, тук са — прошепнах. Погледнах през задния прозорец и видях двама мъже на предната седалка на другата кола. — Мъри, не е честно! Говорихме само с един човек.

— Спокойно, спокойно — не преставаше да повтаря Мъри.

Колата мина бавно край нас. Видяхме как двамата мъже оглеждат нашата, за да видят колко души са вътре. После продължиха напред и спряха на около десетина метра. Запалиха цигари и ги изпушиха. После единият излезе и приближи към нас. На светлината на уличната лампа видях, че е облечен в бяло шушляково яке и сини джинси. Имаше дълги сплъстени руси коси, не беше бръснат от три-четири дни. Определено приличаше на хулиган и видът му съвпадаше напълно с описанието на човека, пъхнал плика под вратата ми. Потропа на прозореца от страната на Мъри. Той го смъкна:

— Здравей. Аз съм чичо й.

— Мога ли да поговоря с теб, приятел?

Мъри отвори вратата от страната на пътническата седалка и размъкнатият млад мъж заобиколи колата. Седна до Мъри, мърморейки си нещо. Очевидно беше надрусан.

Очите му се въртяха нагоре-надолу. Започна да говори несвързано.

— Нищо лошо нямаме предвид, но не бива да има такива момичета. Мъкнат мръсни картинки и ги показват навсякъде.

— Какво значи „показват навсякъде“? — ядосано креснах аз. — Снимките са откраднати от апартамента ми!

— Млъкни! — нареди ми Мъри и аз го послушах. Обърна се към отрепката до себе си. — Хайде да излезем да поговорим. Кой е типът с теб?

Надрусаният отвърна:

— Не е твоя работа, брато. Ще си ходим. Готови сме да приемем и четири хиляди. Хайде да уредим тази работа още сега.

Мъри поклати глава.

— Не мисля да я уредим точно сега. Хайде да излезем и да се разберем, не е редно да го обсъждаме пред дамата.

Направи ми знак да отворя леко прозореца си, за да чувам какво говорят. Двамата излязоха под дъжда. По начина, по който онзи бръщолевеше, не бях сигурна дали разбира, че вали, или смята, че е на ярка слънчева светлина.

Щом Мъри излезе, и мъжът от другата колата също се показа. Отвори чадър и пристъпи към Мъри и надрусаното хлапе. Държеше се като шеф. Независимо от оскъдната светлина и чадъра, закриващ лицето му, почти бях готова да се закълна, че е Мак — същият едър, набит тип. Тримата разговаряха вече десетина минути. Изведнъж два силни ярки фара ни осветиха. Зад нас спря камион.

Когато светлината ни заслепи, се уплаших ужасно. Какво ставаше? Тези хора се опитваха да ни убият ли, или какво? Но шофьорът на камиона излезе спокойно от кабината и за пръв път забелязах, че на паркинга има телефонна будка. Той влезе в нея и звънна някъде. Стори ми се, че се забави вътре цял час, но в действителност едва ли е било повече от две минути.

През цялото време се питах за какво ли разговарят Мъри, Мак и наркоманът и какво ли ще предприеме Мъри. Най-накрая шофьорът на камиона излезе от телефонната кабина и потегли.

Мак, държейки чадъра ниско над главата си, се върна при колата и затвори вратата след себе си. После видях Мъри да прави знаци на русия и дочух няколко думи.

— Изчакай. Сега ще ти ги донеса.

Мъри се върна при нашата кола и високо заяви:

— Ще му дам проклетите четири хиляди и ще прибера снимките ти обратно.

Като пълен идиот се обадих:

— Но, Мъри, аз не разполагам с четири хиляди.

— Млъкни! — гневно просъска той.

Пресегна се и взе кафява хартиена торба, сякаш натъпкана с нещо. Изправи се и даде знак на русия да отиде в покритата задънена алея, за да преброи парите, та да се убеди, че са точно.

Наблюдавах Мъри в гръб, как крачи към алеята. Другият стоеше под дъжда, извърнат към мен. Макар и размазано, виждах лицето му. Мъри бръкна в торбата, все едно се готвеше да подаде парите на хлапето. В следващия миг чух три приглушени изпуквания и момчето се свлече на земята. Никой, освен мен не виждаше какво става в алеята. С обичайната си стъпка Мъри тръгна обратно, напъхвайки нещо в джоба си. Влезе в колата и потеглихме. Аз продължавах да седя на задната седалка.

— Господи, Мъри, какво направи?

Той отвърна с обичайното си:

— Не се притеснявай.

— Как да не се притеснявам? — не се сдържах. — Та ти току-що застреля човек с три куршума. Чух те как стреляш със заглушител на пистолета. Това ли имаше в торбата?

На връщане към Ню Йорк не престанах да го засипвам с въпроси.

Най-сетне Мъри се обади:

— Не се церемоним с такива типове. Какво право имат да изнудват трудолюбиво момиче като теб?

— Но, Мъри — обърнах му внимание аз, — още не сме взели снимките.

През целия път до Ню Йорк Мъри мълча. По едно време само подметна:

— Не се притеснявай. Утре ще имаш снимките.

Образът на свличащото се на земята момче обаче не излизаше от главата ми.

Добре — беше отрепка, безполезен наркоман, но нали го видях как лежи там? Все пак бе човешко същество, макар и използвано за мръсни сделки от шефа си, който се измъкна невредим. Затова, продължих да настоявам:

— Мъри, моля те, кажи ми какво стана.

Накрая той ми обясни:

— Онзи негодник на предната седалка нито видя, нито чу как застрелях хлапето, защото имах заглушител на пистолета. Тази вечер ни чака много работа. Трябва да се отърва от оръжието.

— Но какво ще стане с онази важна клечка на първата седалка? — не се предавах аз.

Продължавах да се безпокоя как ще си получа снимките обратно.

— И за него ще се погрижат — увери ме Мъри, все така загледан в мократа улица през предното стъкло.

— И него ли ще го убият? — попитах, стараейки се да не говоря високо.

— Нещо такова — отвърна Мъри. — Две от моите момчета са скрити зад стената на гробището. — Засмя се зловещо. — Тези негодници избраха страшно подходящо място… за мен. След около петнадесетина минути онзи слабоумник на предната седалка ще се зачуди къде е надрусаният му приятел и когато отиде да го потърси… — Мъри отново се засмя. — Когато види приятелчето си проснато на земята, моите хора ще му се нахвърлят. А какво ще стане после, ще ти кажа утре.

В девет и половина Мъри ме остави пред жилищната сграда и обеща да се видим на другия ден. Влязох в апартамента си точно навреме, за да отговоря на позвъняването отдолу — беше пристигнал адвокатът, с когото имах среща. Току-що бях преживяла най-страшните часове през живота си, а този тип, изпълнен с ентусиазъм, влезе и свеж като краставица поздрави:

— Здравей. Радвам се да те видя.

Нямах сили да говоря. Отидохме в ресторант в китайския квартал. Изпуснах лъжицата в чинията, преди да съм близнала супата от водорасли.

Накрая събрах сили и му заявих:

— Слушай, доста съм разстроена от нещо, за което не мога да говоря. Заведи ме в хотел. Чукай ме. Прави с мен каквото искаш, но не ме води вкъщи. Не искам да стъпя там. Утре дори няма да отида на работа!

Все пак споделих част от ужасяващата история, но прескочих, естествено, убийството. Той прояви огромно разбиране. Отведе ме в хотелската си стая, но даже не направи опит да ме чука. Въпреки това обаче пъхна стодоларова банкнота в чантата ми.

На следващата сутрин в единадесет адвокатът ме остави пред дома ми. Тъкмо понечих да вляза в сградата и видях Мъри с камиона му за пренасяне на мебели. По лицето му грееше усмивка, а в ръцете си държеше плик. Отидох при него. Той извади снимките. Всички, откраднати от Мак онази вечер, бяха там.

— Мъри — поканих го, — качи се да ми разкажеш всичко.

Мъри прие, пихме кафе и той ми довери какво е станало.

Щом ме оставил, се погрижил да се отърве от пистолета. Междувременно двама мафиоти сграбчили Мак, както стоял наведен над мъртвото тяло на партньора си.

— Слушай, приятел — подсказали му те, — ако не ни покажеш къде са снимките на момичето, ще свършиш като дружката ти тук, ясно ли е?

Мак влязъл в колата им и ги отвел в някакъв скапан апартамент в Куинс. Приятелите на Мъри намерили хиляди фотоси на момичета, които той изнудвал през последните две години.

Мак бил така изплашен, че моментално им дал моите снимки.

Ала Мъри и хората му от мафията не се задоволили само с връщането на снимките ми. Тези изнудвачи работели без „разрешително“, така да се каже, от кръстника на мафията за Куинс.

Принудили Мак да признае кой стои зад целия изнудвачески синдикат, а той бил толкова изплашен, че веднага изпял:

— Един адвокат.

Дори ги отвел при въпросния адвокат, а хората на Мъри се погрижили и за него. Така мъртъвците за тази вечер станали трима.

Двамата от мафията и Мъри трябвало да се отърват от трите трупа още същата нощ.

Това ми разказа Мъри и даде ясно да се разбере, че очаква да ги възмездя за услугата. Поне цената не възлизаше на пет хиляди долара.

Междувременно проявих страхотна глупост и се показах като пълен идиот. След като Мъри ми разказа всичко и ми върна снимките, аз заявих:

— Мъри, не искам тези снимки повече в къщата си. Не ги ща! Отърви се от тях вместо мен.

Дотогава Мъри не бе искал пари от мен, но по-късно ми взе две хиляди долара за услугата.

Това, разбира се, не беше последното ми виждане с Мъри. След няколко седмици той се появи и подсказа, че е редно да „вложа“ парите си при него. Като му ги дам, нямало как да не получа повече след няколко месеца.

Въобще не ме питаше искам ли да вложа парите си по този начин, а ми нареждаше да го направя. По онова време вече изкарвах доста — бях напуснала службата си в ООН и работех целодневно в бизнеса. Дадох на Мъри две хиляди долара. Обеща да ги вложи от мое име, което означавало пет до десет процента лихва седмично и, разбира се, щяла съм да си получа първоначалния капитал скоро. Пренебрегнах факта, че си имам работа с човек, свързан доста тясно с лоши хора и — макар че ми помогна — също беше твърде съмнителен субект.

След като дадох парите на Мъри, всяка седмица чаках някаква лихва, но така и не я получих. Мъри само наминаваше и ме изчукваше безплатно, ръсейки нескончаеми обяснения защо не ми връща парите. Най-сетне проявих настойчивост и той рече:

— Слушай, Ксавиера, не се притеснявай. Ще си получиш парите. Но престани да ме тормозиш. Помниш ли какво стана с онези типове, дето ти досаждаха?

Посланието му бе съвършено ясно. Сега проблемът бе как да се откача от Мъри. С удоволствие щях да му дам още хиляда, стига да знаех, че никога повече няма да го видя. Притеснявах се да не се забъркам с Мъри и неговите хора почти толкова, колкото се бях разтревожила за снимките си. Той дори си позволяваше да изпраща свои приятели при мен и ми нареждаше да се държа добре с тях. Всичките бяха негодници и ми прилошаваше при всяко негово обаждане.

И в този момент се появи ФБР.

Все още живеех в апартамента студио. На вратата се звънна. Оказа се портиерът. Обясни, че хора от ФБР искат да ме видят. Ужасих се, макар убийството — впоследствие се разбра какво точно убийство — да бе станало преди три месеца.

И така, в апартамента ми влезе Бил Тилман — приятен на вид агент от ФБР. Приличаше на симпатичен ирландец, но сещайки се за мнимото ченге Мак, поисках да се легитимира. Наистина се оказа от ФБР. После ми показа снимка на Мъри и попита дали го познавам.

Само дето не припаднах. Помислих си: Ксавиера, този път няма да се отървеш! Ще седнеш на електрическия стол. Разбрали са, че заради теб е убито хлапето, а и си замесена в тройно убийство. Но някак си успях да запазя хладнокръвие.

Човек не лъже хора от ФБР, затова признах:

— Да, познавам го. Това е Мъри Преносвача. — А после попитах: — Защо го издирвате?

Бил обясни, че го следят и засекли доста честите му посещения при мен следобед.

— Търсим го, защото — доколкото ни е известно — досега е убил поне осем души — продължи Бил. — Замесен е в измами, отвличания, незаконна търговия с алкохол, бели робини и всичко друго незаконно, което можете да си представите. Каква връзка имате с него?

Нямаше, естествено, да му изповядам какво точно се бе случило и че съм проститутка, но проявих глупостта да не вдигам постоянно звънящия телефон. И понеже въобще не отговарях, той бързо се досети.

— Имали ли сте неприятности с този мъж? — попита Бил.

Признах за двете хиляди долара, вложени при Мъри, и за обещаните, но неполучени лихви. Бил ме посъветва да забравя за парите и никога повече да не се срещам с Мъри.

На тръгване добави:

— Не преследваме проститутки, но не допускайте да ви заловим, защото сте се обвързали с непълнолетни момичета или заради друго нарушение на закона.

По онова време бях в бизнеса едва от пет месеца и не знаех всички тези правила. Поразпитах приятели и сега много внимавам да не наемам момиче под осемнадесет да работи за мен или да нарушавам закона Ман.

Веднъж заведох приятелка в Маями да работим там по време на някакво събиране на бизнесмени. Проявих обаче голяма предпазливост: накарах я сама да си плати билета и уредих да пътуваме с различни полети. Така никой не можеше да каже, че транспортирам момичета през щатските граници за неморални цели, което забранява законът Ман.

Мъри ми се обади само още веднъж, за да ми съобщи, че ФБР е по петите му — проверявали всеки бар, където се отбива, и не разполагал със свободни пари. Изпитах огромно облекчение, че изчезва от сцената — дори не съжалявах за пропадналите си пари. Съобщи ми и още нещо, което съвсем ме зарадва:

— Слушай, хлапе… — Гласът му бе дрезгав и хриптящ. — При гробището нямаше никакви убийства. Сплаших онези глупаци да се престорят пред теб. Понеже няма да ме видиш повече, смятам за редно да го знаеш. Когато разбраха с какви яки връзки разполагам, едва не се разтопиха и без проблеми ми дадоха снимките.

Исках да му повярвам; все още искам да му вярвам и май го правя. Но помня думите на агента от ФБР: Мъри е убил осем души. А и продължавам да виждам как тялото на младото русокосо момче се свлича на земята.

От всичко това извлякох поуката да съм изключително внимателна и да не допускам някой да взима мои неща, особено снимки как смуча курове или други такива.