Джордж Елиът
Мидълмарч (82)

Глава 81

Du Erde warst auch diese Nacht beständig,

Und atmest neu erquickt zu meinen Füßen,

Beginnest schon mit Lust mich zu umgeben,

Du regst und rührst ein kräftiges Beschließen

Zum höchsten Dasein immerfort zu streben.

Фауст^[279]

Когато Доротия отново застана пред вратата на Лидгейт и заговори с Марта, докторът се намираше в стаята наблизо с открехната врата, защото се приготвяше да излезе. Той позна гласа й и веднага застана пред нея.

— Смятате ли, че мисис Лидгейт би ме приела тази сутрин? — попита тя, след като прецени, че е по-добре изобщо да не споменава за предишното си посещение.

— Не се съмнявам, че ще ви приеме — отговори Лидгейт, като прикри изненадата си от външния й вид, който бе променен не по-малко от този на Розамонд, — ако бъдете така добра да влезете и да ми позволите да й съобщя, че сте тук. Тя се чувства малко зле след вчерашното ви посещение, но тази сутрин е по-добре и смятам, че е твърде вероятно да се зарадва, като ви види отново.

Съвсем очевидно бе, че Лидгейт, както очакваше Доротия, не знае нищо за това, как е протекла срещата предния ден. Нещо повече, той сякаш смяташе, че Доротия я е провела, придържайки се към намеренията си. Доротия си бе приготвила кратка бележка, в която молеше Розамонд да я приеме, и би я дала на прислужницата, ако докторът не се бе изпречил пред нея, и сега малко се безпокоеше какво ще последва от неговото съобщение.

След като я въведе в гостната, той се поспря, за да извади едно писмо от джоба си, което пъхна в ръцете й с думите:

— Написах това послание снощи и се канех да го занеса в Лоуик по време на обиколката си с коня. Когато някой трудно може да изрази своята признателност с изтъркани благодарствени слова, написаното не звучи така банално като изреченото… Поне човек не чува колко нелепи са думите му.

Лицето на Доротия просветна:

— По-скоро аз съм тази, която трябва да е благодарна, че ми позволихте да вляза в подобна роля. Вие изразихте съгласието си, нали? — попита тя, изведнъж обзета от съмнения.

— Да, Булстроуд ще получи чека още днес.

Той не каза нищо повече, а се качи горе при Розамонд, която току-що се бе облякла, и сега седеше отпусната, като се чудеше какво още трябва да направи дори и в сегашното си тъжно настроение, тъй като обичайната й ежедневна работливост я подтикваше все пак да се захване с нещо, което вършеше съвсем вяло или го зарязваше поради липса на интерес. Имаше болнав вид, ала бе възвърнала обичайното си спокойно държание и Лидгейт се опасяваше да я обезпокои с каквито и да е въпроси. Той й бе съобщил за писмото на Доротия с чека вътре, а след това беше добавил: „Ладисло е пристигнал, Роузи. Снощи ми дойде на гости. Смятам, че днес пак ще дойде. Намирам, че изглежда много сломен и потиснат“. Ала Розамонд не бе отговорила нищо.

Сега, когато се качи при нея, той й каза много нежно:

— Роузи, скъпа, мисис Късобан отново е дошла да те види. Ще слезеш при нея, нали? — Обстоятелството, че тя се изчерви и доста се стресна, не го изненада, след като бе видял вълнението й, предизвикано от разговора им предния ден — благотворно вълнение, помисли си той, след като, изглежда, я бе подтикнало отново да отвори сърцето си за него.

Розамонд не посмя да откаже. Не посмя дори и с гласа си да подскаже какво се е случило предния ден. Защо ли мисис Късобан е дошла отново? Отговорът бе пълна загадка, която можеше да изпълни Розамонд само с опасения, защото след съкрушителните думи на Уил Ладисло всяка най-бегла мисъл за Доротия я нараняваше наново. И все пак в сегашното си състояние на унизителна безпомощност Розамонд не смееше да направи нищо друго, освен да се подчини. Не отговори с „да“, но се изправи и позволи на Лидгейт да увие с лек шал раменете й, след което съпругът й каза: „Излизам веднага“. А след тези думи изведнъж нещо й хрумна, което я подтикна да каже: „Моля те, кажи на Марта да не кани никого в гостната“. Лидгейт се съгласи с тези нейни думи, като сметна, че напълно разбира желанието й. Заведе я в гостната и излезе, като си каза, че трябва да е доста калпав съпруг, щом разчита на чужда жена, за да възвърне доверието на собствената си съпруга.

Розамонд загърна мекия шал около себе си, когато пристъпи към Доротия, и по този начин сякаш обгърна душата си със студена сдържаност. Дали мисис Късобан не е дошла да й каже нещо за Уил? Ако е така, това е своеволие, твърде неприятно за Розамонд. И тя се настрои да отвърне на всяка дума със сдържана невъзмутимост. Уил бе наранил твърде сурово гордостта й, за да изпитва сега някакво разкаяние по отношение на него и на Доротия. Собствената й обида изглеждаше много по-голяма. Доротия бе не само „предпочетената“ жена, но имаше и огромното преимущество да е благодетелка на Лидгейт. И със своето объркано, измъчено съзнание горкичката Розамонд си помисли, че преподобната мисис Късобан, тази жена, която я превъзхожда във всяко отношение, вероятно е дошла със съзнание за преимуществата си, изпълнена с враждебност и готова да я излее връз нея. Всъщност не само Розамонд, но и всеки друг, запознат единствено с външните обстоятелства на случая, но не и с чистосърдечното озарение, подтикнало Доротия към действия, би напълно естествено се озадачил защо тя е пристигнала отново.

Със сегашната си призрачна хубост, с изящната си стройна фигура, увита с мек бял шал, с по детински закръглените си устни и бузи, които неизменно излъчваха мекота и невинност, Розамонд застана на три ярда разстояние от посетителката си и се поклони. Ала Доротия, свалила ръкавиците си, с непринуденост, която никога не можеше да потисне, когато искаше да се чувства свободна, пристъпи напред и с лице, озарено от печална, но сърдечна прямота, подаде ръка. Розамонд не можеше да избегне погледа й, не можеше да не подаде изящната си ръчичка на мисис Късобан, която я стисна с нежно майчино чувство. И мигновено съмнения обзеха Доротия относно предишните й предубеждения. А Розамонд бързо долавяше израза върху лицата. Тя забеляза, че лицето на мисис Късобан изглежда пребледняло и променено в сравнение с предния ден, но много по-сърдечно, както сърдечна бе и меката й, но уверена ръка. Ала Доротия бе малко повече разчитала на собствената си душевна сила. Бистротата и напрегнатостта на мисловната й дейност тази сутрин бяха следствие от нервната й възбуда предната нощ и сега тялото й бе станало опасно уязвимо като къс най-фин венециански кристал. Само като погледна Розамонд, усети как сърцето й потрепва и тя направо загуби способността да говори — цялото й усилие бе насочено към това, да овладее сълзите си. Успя да ги възпре, ала вълнението се изписа върху лицето й като спазъм от сподавено ридание. Розамонд долови тази сянка и това я накара да си помисли, че душевната нагласа на мисис Късобан е доста по-различна от тази, каквато бе очаквала.

И така, без каквито и да е излишни думи те направо седнаха на двата най-близки стола, които всъщност бяха един до друг, макар че в началото, когато се поклони, Розамонд смяташе да седне далече от мисис Късобан. Ала тя престана да мисли как ще се развият нещата — само се чудеше какво ще се случи. А Доротия започна да говори съвсем чистосърдечно, като гласът й все повече укрепваше.

— Вчера трябваше да изпълня една задача, която не свърших. Затова днес веднага пристигнах отново. Вярвам, че няма да ме сметнете за досадна, когато ви кажа, че дойдох да говоря с вас за несправедливостта, проявена към мистър Лидгейт. Ще се зарадвате, нали, да узнаете много неща за него, които той не иска да ви съобщи сам за себе си, защото те го оправдават и защитават честта му. Ще ви е приятно да научите, че съпругът ви има близки приятели, които не са престанали да вярват в честността му. Нали ще ми позволите да ви говоря по този въпрос, без да смятате, че проявявам своеволие?

Сърдечният, умолителен глас, който сякаш великодушно заобикаляше всякакви обстоятелства, които в съзнанието на Розамонд бяха повод за неразбирателство и омраза между нея и тази жена, сега успокоително се заизлива като топъл ручей върху избледняващите страхове на съпругата. Разбира се, мисис Късобан не бе забравила за тези обстоятелства, но не възнамеряваше да говори за неща, свързани с тях. Розамонд изпита твърде голямо облекчение, за да мисли за каквото и да било друго. Обзета от душевно спокойствие, тя отговори непринудено:

— Чувала съм, че сте много добра. Ще ми е приятно да чуя всичко, което ще ми кажете за Тършиъс.

— Онзи ден — започна разказа си Доротия, — когато го помолих да дойде в Лоуик, за да изрази мнението си относно състоянието на нещата в болницата, той ми разказа всичко за постъпките си и чувствата си към тази тъжна история, която накара мнозина невежи хора да хвърлят подозрения върху него. Той ми разказа всичко поради това, че бях достатъчно смела и пряма сама да го попитам. Аз предварително вярвах, че той никога не би постъпил нечестно, и го помолих да ми разкаже всичко. Той ми призна, че на никого не е казвал истината, дори и на вас, защото му било много неприятно да заяви: „Не съм съгрешил!“, сякаш това би било достатъчно доказателство, тъй като гузните хора обикновено твърдят точно това. Истината е, че той не е знаел нищо за този човек Рафълс и неприятните тайни, свързани с него. Помислил си е, че Булстроуд му е предложил парите от благородство, защото се е разкаял, че му е отказал преди. Докторът е бил загрижен единствено за това, да лекува правилно болния, и доста се е притеснил, че случаят не е приключил според очакванията му. Но още тогава си е помислил и продължава да мисли така, че в случая никой няма вина. Разказах всичко на мистър Феърбръдър и на мистър Брук, и на сър Джеймс Четам. Всички те вярват на съпруга ви. Тази истина ще ви разведри, нали? И ще ви вдъхне сила.

Лицето на Доротия се бе оживило и когато озари седналата си наблизо събеседничка, Розамонд, усетила силен самопожертвователен плам в нея, изпита нещо като срамежлива плахост в присъствието на превъзхождащ я човек. Поруменяла от стеснителност, тя промълви:

— Благодаря! Много сте мила.

— А той смята, че много е сгрешил, като не е излял всичко пред вас. Но вие ще му простите. Това е само защото не мисли за нищо друго освен за вашето щастие… Смята, че животът му е неразделна част от вашия, и нищо друго не го наранява така, както мисълта, че неговите неудачи нараняват и вас. Той може да говори спокойно пред мене, защото съм страничен човек. И тогава аз го попитах дали мога да дойда и да ви видя. Защото толкова много се бях разстроила заради неговата беда и вашата. Затова дойдох вчера и затова сега съм тук пред вас. Толкова е трудно да се понесе нещастието, нали? Че как можем да живеем, когато знаем, че някой изживява нещастие… огромно нещастие… а ние сме в състояние да помогнем, но изобщо не се опитваме да го сторим?

Доротия, напълно обладана от чувствата, които изричаше на глас, забрави за всичко останало освен за това, че говори за мъката на Розамонд от дълбините на своята собствена. Силното й чувство все по-надълбоко проникваше в речта й, а глас като нейния можеше да стигне до глъбините на душата също като тихото стенание на страдащо същество в мрака. Съвсем несъзнателно тя отново бе сложила длан върху изящната ръчичка, която бе стиснала преди.

Розамонд, разлюляна от силна болка, сякаш някаква рана вътре в нея отново се бе отворила, избухна в истеричен плач, както бе сторила предния ден, притисната до съпруга си. Горката Доротия почувства как отново я залива вълната на собствената й скръб — хрумна й, че вероятно Уил Ладисло е донякъде причината за душевното състояние на Розамонд. Започна да се безпокои, че няма да успее да потисне собственото си страдание до края на срещата и докато дланта й все още лежеше в скута на Розамонд, макар че ръчичката се беше вече отдръпнала, тя се бореше да надвие надигащите си отвътре ридания. Опита се да се овладее с мисълта, че този миг би могъл да е повратна точка в живота на трима души — но не и в собствения й, не, там се бе случило невъзвратимото, — трима души, които се докосваха до нейното съществувание с фаталната близост между риска и нещастието. Крехкото създание, което сега ридаеше близо до нея, вероятно тя все още можеше да спаси от страданието, причинено от лъжовни, несъвместими връзки, а сегашният миг бе най-подходящ за това. Те двете с Розамонд никога повече няма да седят по този начин една до друга, изпълнени с едно и също парещо усещане за предния ден. Доротия почувства, че отношенията помежду им са необичайни и оказват върху самата нея необичайно силно въздействие, макар и да нямаше представа дали мисис Лидгейт действително осъзнава тези нейни чувства.

Всъщност настоящият миг бе по-голям поврат в живота на Розамонд, отколкото Доротия би могла да си представи. Тя преживяваше първия голям удар, разбил въображаемия й свят, където се чувстваше самоуверена и критична към всички останали. А тази необичайна, неочаквана проява на чувства у една жена, която Розамонд бе посрещнала със скрита неприязън и страх като човек, който неизбежно трябва да изпитва ревнива омраза към нея, я обърка още повече и я накара да осъзнае, че се е движила в един напълно непознат свят, който едва сега се разкрива пред нея.

Когато риданията на Розамонд стихнаха и тя отмести кърпичката, с която бе прикривала лицето си, очите й погледнаха Доротия така безизкусно, сякаш бяха полски синчец. Каква бе ползата да мисли как да се държи след този плач? Доротия също бе придобила почти детински вид, забравила да изтрие една безмълвна сълза. Гордостта се бе стопила между тези две жени.

— Обсъждахме съпруга ви — с известна плахост отново поде Доротия. — Онзи ден си помислих, че изглежда много силно променен от страданието. Не го бях виждала седмици наред преди това. Каза ми, че се чувствал много самотен в мъката си. Смятам, че би я понесъл много по-леко, ако е могъл да говори открито с вас.

— Тършиъс се ядосва и дразни, когато аз кажа нещо — поясни тя, като допусна, че той може да се е оплаквал от нея пред Доротия. — Не трябва тогава да се чуди, че аз отказвам да говоря с него по парливи теми.

— Той упрекваше себе си, че не е споделил с вас — отговори Доротия. — За вас само каза, че не би бил щастлив да направи нещо, което не би ви ощастливило… че бракът бил, разбира се, задължение, което влияе върху всякакви негови решения. И че причината да отхвърли предложението ми да запази работата си в болницата била, че това означавало да се обвърже и да остане в Мидълмарч, а той не би предприел нещо, неприятно за вас. Докторът бе в състояние да сподели всичко това с мене, защото знае, че имах много тревоги в брака си поради болестта на съпруга ми, която много разстройваше мистър Късобан и пречеше на работата му. Знае също колко беше трудно за мене да живея в постоянен страх да не би да нараня човека, свързан с мене.

Доротия замлъкна за малко. Бе забелязала, че лицето на Розамонд леко просветва. Ала не последва отговор и тя продължи да говори с нарастващ трепет.

— Бракът е толкова особено състояние. Дори има нещо страшно в близостта, която създава. Дори да обичаме някого повече… от този, за когото сме омъжени, това е безсмислено… — разтреперана и разстроена, клетата Доротия започна да говори несвързано. — Искам да кажа, бракът изсмуква всичката ни сила, за да можем да дадем или да изпитаме щастие в подобна любов. И даже такава връзка да ни е много скъпа, тя убива нашия брак… и тогава бракът се възприема от нас като убийство… и всичко друго свършва. И тогава нашият съпруг… ако ни е обичал и ни е вярвал, а ние не сме му помогнали, а сме били проклятие в живота му…

Гласът й много се сниши. Обзе я страх да не би да прекалява и да говори по такъв начин, сякаш тя е светица, обърнала се към грешница. Твърде много бе потънала в своето страдание, за да забележи, че Розамонд също трепери. Изпълнена с желанието по-скоро да прояви състрадателна съпричастност вместо укор, тя допря с длани ръцете на Розамонд и заговори бързо и разчувствано:

— Знам, знам, че чувството може да е много дълбоко… да ни е обзело ненадейно… а е толкова трудно, сякаш раздялата означава смърт… а ние сме слаби… а аз съм слаба.

Вълните на собствената й скръб, с която се стремеше да спаси друга жена, изцяло връхлетяха Доротия и я събориха. Тя замлъкна разстроена, без да плаче, но се усещаше вътрешно съсипана. Лицето й бе станало мъртвешки бледо, устните й трепереха и тя безпомощно притисна длани върху чуждите ръце.

Розамонд, завладяна от чувство, по-силно от нейното, бързо се раздвижи, което придаде на цялата сцена нов, неопределен, ужасен вид — тя не можеше да намери подходящите думи, но неволно допря устни до челото на Доротия, което бе съвсем близо до нея, а след това за миг двете жени се вкопчиха една в друга, сякаш бяха корабокрушенци.

— Мислите нещо, което не отговаря на истината — почти шепнешком заговори Розамонд напрегнато, като още усещаше ръцете на Доротия, вкопчени в нея. Тя бе подтикната от смътната необходимост да се освободи от нещо, което я потискаше по такъв начин, сякаш бе уличена в кръвопролитие.

Те отстъпиха назад, вгледани една в друга.

— Когато вие влязохте вчера… съвсем не беше това, което си помислихте — каза Розамонд със същия задавен глас.

Изненадана, Доротия я погледна внимателно. Тя бе очаквала оправдания от страна на Розамонд.

— Той ми казваше колко много обича друга жена, за да разбера аз, че никога не може да обича мене — каза Розамонд, като заговори все по-бързо. — А сега мисля, че ме мрази, защото… защото вие вчера неправилно разбрахте всичко. Той твърди, че заради мене вие ще си помислите лоши неща за него… ще сметнете, че е лицемерен. Но това не е заради мене. Той никога не ме е обичал… знам това… винаги е гледал на мене несериозно. Вчера ми заяви, че за него не съществува друга жена освен вас. Вината е изцяло моя. Той каза, че никога не би могъл да ви обясни… заради мене. Каза още, че вече никога няма да го погледнете с добри очи. Но сега ви разказах всичко и той вече не може да ме обвинява.

Розамонд изля душата си под натиска на чувства, които преди й бяха напълно непознати. Беше започнала изповедта си, повлияна силно от вълнението на Доротия. Когато я продължи, изпита усещането, че отхвърля обвиненията на Уил, които я измъчваха като нанесена с нож рана.

Обратът в чувствата на Доротия бе твърде силен, за да може да се каже, че я обзе щастие. Изпита пълно объркване, защото все още не се бе освободила от изживяната през нощта силна болка. Би могла да възприеме усещането си като радост само когато възвърнеше способността си отново да чувства. В този миг се преизпълни с безгранично съчувствие към другата жена. Почувства я близка, без прежното напрежение помежду им, и затрогващо отговори на последните й думи:

— Така е, вече не може да ви обвинява.

С обичайната си склонност да пресилва доброто у хората, тя изпита огромна благоразположеност към Розамонд заради великодушното й откровение, с което я освободи от страданието, и дори не се замисли, че сама я бе подтикнала към тази постъпка със силата на своята състрадателност.

След като помълчаха известно време, Доротия попита:

— Нали не съжалявате, че дойдох тази сутрин?

— Съвсем не, бяхте много добра към мене — отговори Розамонд. — Не очаквах да сте толкова добра. Бях много нещастна. Не че сега съм щастлива. Всичко е толкова печално.

— Но ще дойдат и по-добри дни. Съпругът ви ще бъде оценен по достойнство. А той очаква от вас утеха. Обича ви безкрайно. Най-голямата загуба би била да загубите обичта му… а вие не сте я загубили — добави Доротия.

Опита се да потисне силно напиращото усещане за собствената си радост в желанието си да предизвика някакво признание от страна на Розамонд, че е възвърнала чувствата към съпруга си.

— Значи Тършиъс не се е оплаквал от мене, така ли? — попита Розамонд, допускайки, че Лидгейт би могъл да каже какво ли не пред мисис Късобан, защото тя очевидно бе по-различна от всички жени. Вероятно във въпроса й имаше и лек оттенък на ревност. Върху лицето на Доротия заигра усмивка, когато тя каза:

— Не, разбира се! Как можете да допуснете това?

В този миг вратата се отвори и на прага се появи Лидгейт.

— Дойдох тук в качеството си на лекар — заяви той. — След като тръгнах оттук, непрекъснато се измъчвах от мисълта за две пребледнели лица. Мисис Късобан изглеждаше така, сякаш се нуждае от грижи не по-малко от тебе, Роузи. Реших, че не съм изпълнил дълга си, като ви оставих сами. И затова, след като посетих семейство Коулман, се върнах вкъщи. Забелязах, че сте дошли дотук пеша, мисис Късобан, но небето притъмня… Смятам, че скоро ще завали. Мога ли да изпратя някого, за да поръча да дойде каретата за вас?

— О, не! Имам сили. Нуждая се от разходка — заяви Доротия, като стана от стола с разведрено лице. — Ние двете с мисис Лидгейт си побъбрихме малко и вече е време да си вървя. Винаги ме обвиняват, че съм невъздържана и прекалено приказлива.

Тя подаде ръка на Розамонд и те се сбогуваха сдържано, без всякакви целувки и други показни излияния. Помежду им се бяха разиграли твърде дълбоки чувства, за да проявяват сега повърхностни прояви на емоции.

Когато Лидгейт я изпрати до вратата, Доротия не му каза нищо за Розамонд, но му съобщи, че мистър Феърбръдър и останалите приятели напълно са повярвали на историята му, като са я чули.

Когато докторът се върна при Розамонд, тя вече се бе отпуснала върху канапето, напълно изтощена.

— Е, Роузи — заговори той, като се надвеси над нея и докосна косата й, — какво мислиш сега за мисис Късобан, след като толкова дълго време беше с нея?

— Смятам, че тя е по-благородна от когото и да било друг — отговори Розамонд. — А е и много хубава. Ако често се срещаш и разговаряш с нея, ще бъдеш повече от всякога разочарован от мене.

Лидгейт се позасмя на думичката „често“.

— Важното е дали тя успя да те накара да се чувстваш по-малко разочарована от мене.

— Мисля, че успя — отговори Розамонд, като го погледна право в очите. — Колко са ти натежали клепачите, Тършиъс… и дръпни косата си назад.

Той вдигна едрата си бяла ръка да изпълни желанието й, изпълнен с благодарност за този малък жест на внимание към него. Смътните фантазии на бедничката Розамонд бяха претърпели съкрушителен удар и сега тя кротко потърси подслон под стария презрян покрив. А покривът си стоеше на мястото — Лидгейт бе приел осиромашалата си съдба с тъжно примирение. Беше си избрал това крехко създание и поел бремето на нейния живот в ръцете си. И сега трябваше да продължи, доколкото му стигат силите, като жалостиво носи товара си.