Джордж Елиът
Мидълмарч (75)

Глава 74

Милостиво разреши ни заедно да остареем.

Брачна молитва

В Мидълмарч една съпруга не може дълго да остане в неведение, че градът гледа с лошо око на съпруга й. Никоя нейна близка няма да стигне дотам в приятелските си чувства, че да й съобщи открито неприятното обстоятелство за мълвата или подозренията относно съпруга й. Ала когато необременената мисъл на някоя жена изведнъж се натовари с вест, доста позорна за съседите, внезапно се раздвижват подбуди от най-различно нравствено естество, които направо я подтикват да изрече истината. Откровението бе подобна подбуда. Според фразеологията в Мидълмарч „откровение“ означаваше при първа удала се възможност да уведомиш приятелите си, че нямаш кой знае колко високо мнение за техните възможности, поведение или обществено положение. Откритото откровение никога не изчаква да го попитат за мнението. Друга такава подбуда бе любовта към истината — доста обща фраза, но в случая означаваше остро нежелание да видиш една съпруга много по-щастлива, отколкото допуска поведението на съпруга й, или пък изпълнена с чувство за голямо благополучие в живота. Горкото създание се нуждае от намек, че ако знае голата истина, няма толкова да се перчи с бонето или с изящните си съдове за посрещане на гости. Ала най-силната от всички подбуди бе загрижеността за нравственото пречистване на съседката, или както понякога се казваше, пречистването на душата й, която би могла да се облагодетелства от някои мрачни подхвърляния, изречени със замислен, вторачен в мебелите поглед, и то по такъв начин, сякаш доброжелателката не иска да каже цялата истина от състрадание към приятелката си. Изобщо би могло да се каже, че в града се развихри трескава благотворителна дейност, като целта на добродетелните съграждани бе да разтревожат съседката си за нейно добро.

Едва ли имаше други съпруги в Мидълмарч, чиито брачни неволи биха могли по различен начин да предизвикат подобна нравствена треска, както Розамонд и мисис Булстроуд. Мисис Булстроуд не будеше неприязън и никога съзнателно не бе навредила на друго същество. Мъжете винаги я бяха възприемали като хубава и приятна жена и според тях ясен признак за двуличието на Булстроуд бе обстоятелството, че е избрал за съпруга пълнокръвна представителка на рода Винси, а не някоя ужасна меланхолична дама, която да съответства на пренебрежението му към земните наслади. Когато се заговори за скандала около съпруга й, мъжете казваха за мисис Булстроуд: „О, горката! Тя е извънредно порядъчна жена — никога не го е подозирала в нещо лошо, бъдете сигурни в това“. Жените, които й бяха близки, често говореха за „клетата Хариет“, представяха си как ще се почувства, когато научи всичко, и изразяваха предположения какво може вече да е узнала. Не се проявяваше злобно отношение към злочестата съпруга, а по-скоро с голямо доброжелателство се умуваше какво ще е най-добре за нея да изпита или да направи при възникналите обстоятелства, като през цялото време въображението кръжеше около характера и живота й още от времето, когато се казваше Хариет Винси, та чак до наши дни. При одумването на мисис Булстроуд и на състоянието й неизбежно бе да дойде ред и на Розамонд, чието бъдеще изглеждаше също така мрачно, както и на леля й. Розамонд бе по-остро критикувана и по-малко оплаквана, макар че и тя като издънка на почтения стар род Винси, отдавна известен в Мидълмарч, се възприемаше като жертва на брак с пришълец. Семейство Винси имаха своите недостатъци, но те бяха очевидни за всички — не съществуваше нещо лошо, което може внезапно да се установи за тях. Мисис Булстроуд не се съпоставяше със съпруга си. Недостатъците й бяха нейни собствени.

— Винаги се е самоизтъквала — заяви мисис Хакбът, докато приготвяше чай за малка група гости, — макар че се научи да слага религията на първо място, за да угоди на мъжа си. Опитваше се да вири нос в Мидълмарч, като даваше да се разбере, че кани свещеници и бог знае какви други от Ривърстоун и други места.

— Едва ли можем да я упрекваме за това — допълни мисис Спраг, — защото малцина от издигнатите хора в града желаеха да общуват с Булстроуд, а тя от своя страна трябва да има с кого да седне на масата.

— Мистър Тезигър винаги морално е подкрепял банкера — отбеляза мисис Хакбът. — Мисля, че сега вероятно съжалява.

— Но дълбоко в душата си той не го обичаше… всеки знае това — допълни мисис Толър. — Мистър Тезигър никога не изпада в крайности. Придържа се към евангелистките възгледи. Само свещеници като мистър Тайк, дето искат да използват книги със сектантски химни и друга долнопробна религия, харесваха Булстроуд.

— Доколкото знам, мистър Тайк много се безпокоял за него — съобщи мисис Хакбът. — И има основания. Говори се, че семейство Булстроуд, кажи-речи, издържало фамилията на Тайк.

— Това е голям срам и за доктрината му — добави мисис Спраг, която поради възрастта си имаше старомодни възгледи. — Сега за доста дълго време никой в Мидълмарч няма да се похвали, че е методист.

— Според мене не трябва да се свързват лошите деяния на хората с религиозните им възгледи — обади се мълчалата досега мисис Плимдейл, която имаше лице на сокол.

— О, боже мой, как забравихме — възкликна мисис Спраг. — Не трябва да говорим за това в твое присъствие.

— Смятам, че нямам причини да съм пристрастна — отговори мисис Плимдейл, като се изчерви. — Вярно е, че мистър Плимдейл винаги много добре се е разбирал с мистър Булстроуд, а Хариет Винси ми е приятелка доста дълго преди да се омъжи. Но аз винаги съм държала на своите възгледи и й показвах къде греши, клетото създание. И все пак, що се отнася до религията, трябва да кажа, че мистър Булстроуд може и да е направил това, за което се говори, дори и нещо по-лошо, но не е бил сектант. Не твърдя, че всичко не е било твърде прекалено… аз самата съм умерен човек. Но истината си е истина. Мъжете, осъждани на съдебни заседания, невинаги са прекалено религиозни.

— Добре де — обади се мисис Хакбът, като ловко се изплъзна, — искам само да кажа, че според мене тя трябва да се раздели с него.

— Не бих казала това — възрази мисис Спраг. — Тя се е омъжила за него, за да сподели доброто и лошото, нали разбирате?

— И все пак „лошото“ не може да се свежда до това, изведнъж да установиш, че съпругът ти заслужава да го пратят в Ню Гейт^[273] — отбеляза мисис Хакбът. — Представете си да живеете с такъв мъж! Непрекъснато ще се страхувам да не ме отрови.

— Така е, аз лично смятам, че се поощрява престъпността, ако за подобни мъже се грижат добри съпруги, които им слугуват — отбеляза мисис Том Толър.

— А горкичката Хариет наистина беше добра съпруга — обади се мисис Плимдейл. — Тя смяташе мъжа си за пръв във всичко. Вярно е, че той винаги й е угаждал.

— Е, ще я видим какво ще направи сега — отсече мисис Хакбът. — Предполагам, че не знае още нищо, клетото създание. Наистина се надявам да не я срещна, защото ще умра от страх да не изтърва нещо за мъжа й. Мислите ли, че до нея може вече да е достигнал някакъв слух?

— Не допускам — рече мисис Том Толър. — Знаем само, че бил болен и не е излизал от къщи от събранието в четвъртък. Но вчера тя беше на черква с дъщерите си, които имаха нови сламени бонета. А пък нейното боне беше с перо. Не съм забелязала религията й да влияе върху облеклото й.

— Винаги се носи добре — отговори мисис Плимдейл малко троснато. — А за перото знам, че нарочно го боядиса светлолилаво, за да отива на дрехата й. Трябва да кажа за Хариет, че се старае да бъде праведна.

— А колкото до това, дали е разбрала какво се е случило, то не може дълго да остане скрито от нея — заяви мисис Хакбът. — Семейство Винси знае, защото мистър Винси беше на събранието. Това за него е голям удар. Става дума за дъщеря му, а също и за сестра му.

— Да, така е — съгласи се мисис Спраг. — Никой не допуска, че мистър Лидгейт може вече да върви с високо вдигната глава в Мидълмарч. Тези хиляда лири, дето е взел, изглеждат толкова черни като смъртта на онзи човек. Направо да ти настръхне косата!

— Гордостта трябва да сниши глава — възкликна мисис Хакбът.

— Всъщност не ми е толкова жал за Розамонд, колкото за леля й — отбеляза мисис Плимдейл. — Рано или късно, девойката трябваше да получи урок.

— Допускам, че Булстроудови ще отидат да живеят някъде в чужбина — предположи мисис Спраг. — Така обикновено става, когато излезе наяве позор в някое семейство.

— Това ще бъде ужасен удар за Хариет — добави мисис Плимдейл. — Ако една жена изобщо може да бъде прекършена, точно това ще се случи с нея. Скърбя за Хариет с цялата си душа. И въпреки всичките й недостатъци, малко жени са на нейното ниво. От момиче е много подредена и винаги е била сърцата и открита. Трябва да видите долапите й — там всичко е на мястото си. И на това приучи Кейт и Елън. Можете да си представите колко ще й е трудно да живее сред чужденци.

— Докторът казва, че би препоръчал и семейство Лидгейт да направят същото — обади се мисис Спраг. — Той разправя, че е трябвало Лидгейт да остане при французите.

— Всъщност бих казала, че това много ще приляга на Розамонд — рече мисис Плимдейл. — В нея има известно лекомислие. Но това е взела от майка си, а не от леля си Булстроуд, която винаги й е давала добри съвети. И доколкото знам, предпочитала е племенницата й да се омъжи за друг.

Мисис Плимдейл беше изпаднала в положение, което предизвикваше у нея противоречиви чувства. Нещата не се свеждаха само до близостта й с мисис Булстроуд, но и до преуспяващите търговски отношения между голямата бояджийница на Плимдейл и мистър Булстроуд, поради което, от една страна, тя би била склонна да приеме най-благоприятното мнение за характера му като вярно, а от друга, много се страхуваше да не изглежда така, сякаш смекчава вината му. Освен това неотдавнашното сближаване между семейството й и фамилията Толър бе довело до връзки с най-издигнатите кръгове, което я радваше във всяко отношение, но не удовлетворяваше склонността й към сериозни възгледи, в известен смисъл най-издигнатото нещо според нея. Будната съвест на дребната женица бе малко объркана поради опитите й да обедини тези „най-издигнати“ неща, както и поради тревогите и едновременно задоволството, предизвикани от последните събития — случилото се трябваше да смири тези, които се нуждаеха от смирение, но освен това то тежко се сгромолясваше върху отколешната й приятелка, чиито недостатъци би предпочела да вижда на фона на благоденствието.

Междувременно клетата мисис Булстроуд не беше още разтърсена от приближаващия се ход на бедствието, а чувстваше само острите усещания на онова безпокойство, което я бе обзело след последното посещение на Рафълс в Шръбс. Опитваше се да си обясни пристигането на този отвратителен болен човек в Стоун Корт, както и решението на съпруга й да отиде там и да се грижи за него с обстоятелството, че в миналото Рафълс е бил негов служител и му е оказвал помощ, поради което сега към него се проявява великодушие в състоянието му на безпомощност. А след това мисис Булстроуд най-чистосърдечно се зарадва от обнадеждаващите думи на съпруга си относно здравето му и нарасналата способност да продължи заниманията с бизнеса. Обзелото я спокойствие се наруши обаче, когато Лидгейт го докара болен от събранието и въпреки успокоителните уверения през следващите няколко дни тя си поплака скришом поради убеждението, че не само тялото, но и духът на съпруга й боледува. Той не й разрешаваше да му чете, нито пък да седи при него и изтъкваше като причина нервната си непоносимост към звуци и движения. Тя обаче заподозря, че съпругът й се затваря сам в стаята си, за да работи върху книжата си. Нещо се бе случило, уверена бе тя. Вероятно някаква голяма загуба на пари, за която тя не трябваше да знае. Не смееше да пита нищо мъжа си, но на петия ден след събранието, когато бе ходила само на черква, се обърна към Лидгейт:

— Мистър Лидгейт, бъдете откровен с мене, моля ви. Искам да науча истината. Случило ли се е нещо с мистър Булстроуд?

— Малко нервен стрес — уклончиво отговори Лидгейт. Докторът чувстваше, че не той трябва да направи мъчителното разкритие.

— Но какво го предизвика? — попита мисис Булстроуд, като го погледна прямо с големите си тъмни очи.

— Във въздуха на големите обществени зали често се носи нещо отровно — каза Лидгейт. — Силните мъже го понасят, но на някои хора се отразява зле в зависимост от чувствителността на организма им. Обикновено е трудно да се прецени защо пристъпът настъпва в даден момент, да се обясни защо човек премалява в даден миг.

Мисис Булстроуд не остана доволна от отговора. Продължи да вярва, че някаква беда е сполетяла съпруга й, за която тя не трябва да знае. Прямата й природа остро се противопостави срещу подобно скриване на истината. Поиска разрешение дъщерите й да се грижат за съпруга й и потегли с каретата към града, за да направи някои посещения, като предполагаше, че ако се е разчула мълвата за някакви неудачи в делата на мистър Булстроуд, веднага ще усети признаци за това с очите и ушите си.

Отиде при мисис Тезигър, която не си беше вкъщи, а след това потегли към дома на мисис Хакбът от другата страна на черквата. Мисис Хакбът я видя от един висок прозорец да идва и си спомни за предишната тревога от среща с мисис Булстроуд, така че съответно почти стигна до решението да й се предаде, че я няма. Но успоредно с безпокойството внезапно я обзе силното желание да проведе подобен вълнуващ разговор, като твърдо възнамеряваше да не се издаде по никакъв начин какво точно мисли.

И така, мисис Булстроуд бе въведена в гостната, а мисис Хакбът влезе при нея, но сега много по-силно от обичайното стискаше устни и потриваше ръце, като по този начин целеше да предотврати всяка своя словоохотливост. Реши също така да не пита как е мистър Булстроуд.

— Близо цяла седмица не съм ходила никъде освен на черква — каза мисис Булстроуд след няколко встъпителни думи. — Мистър Булстроуд се разболя на събранието в четвъртък и аз не исках да напускам къщата.

Мисис Хакбът разтри с дланта на едната си ръка опакото на другата, притисната към бузата, а очите й сновяха по шарките на килима.

— Мистър Хакбът беше ли на събранието? — насочи разговора мисис Булстроуд.

— Да, беше — отговори мисис Хакбът с вял тон. — Смятам, че земята ще се закупи с доброволни вноски.

— Да се надяваме, че няма да има повече случаи на холера, за да ги погребват там — отговори мисис Булстроуд. — Това е ужасна напаст. Но винаги съм смятала, че Мидълмарч е много здравословно място. Свикнала съм с тази мисъл от дете, предполагам. Градът, в който съм искала да живея, никога не ми е изглеждал по-добре от сега, особено нашият квартал.

— Много се радвам, че желаете винаги да живеете в Мидълмарч, мисис Булстроуд — обади се мисис Хакбът с лека въздишка. — И все пак трябва да се научим на примирение, щом съдбата ни отреди да живеем другаде. Макар и да съм убедена, че винаги ще има хора в града, които ще ви желаят доброто.

Мисис Хакбът копнееше да заяви следното: „Ако послушате съвета ми, трябва да се разделите със съпруга си“, но й беше съвсем ясно, че клетата жена нямаше и понятие какви светкавици скоро ще засвяткат над главата й, и единственото, което можеше да направи сега, бе да я подготви малко за предстоящите събития. Ала на мисис Булстроуд изведнъж й стана много студено и цялата се разтрепери — думите на мисис Хакбът очевидно загатваха за нещо необичайно. Въпреки че бе тръгнала с намерение напълно да се осведоми за всичко, сега изведнъж почувства, че не може да следва смелото си решение. Смени темата на разговора, като запита за децата на мисис Хакбът, а накрая се сбогува и каза, че отива да посети мисис Плимдейл. По пътя си представи, че на събранието вероятно е възникнала извънредно остра препирня между мистър Булстроуд и някои от обичайните му противници — може би мистър Хакбът е бил един от тях. Това обясняваше нещата.

Ала когато поведе разговор с мисис Плимдейл, предишното утешително обяснение вече не изглеждаше вероятно. Селина я посрещна със затрогваща сърдечност и прояви склонността да дава нравоучителни отговори за обикновени неща, а подобно поведение едва ли е съвместимо с някаква си най-обикновена караница, чието основно последствие бе влошеното здраве на мистър Булстроуд. Отначало мисис Булстроуд бе смятала, че по-лесно би могла да разпита мисис Плимдейл от когото и да било другиго. Ала за най-голямо свое учудване установи, че невинаги е възможно старата ти приятелка да стане твоя довереница — откровенията помежду ви при други обстоятелства бяха сериозно препятствие, а също така пречка бе и нежеланието да получиш съчувствие, както и сведения от човек, който отдавна е свикнал да приема превъзходството ти. Някои странно любезни думи, изпуснати от мисис Плимдейл, че никога нямало да обърне гръб на приятелите си, убедиха мисис Булстроуд, че случилото се вероятно е истинско нещастие, ала вместо да попита с обичайната си прямота: „Какво точно имаш предвид?“, изпита силното желание да си тръгне веднага, преди да е чула нещо по-определено. Започна да я измъчва чувството на увереност, че нещастието е по-голямо и не се свежда до загуба на пари, защото остро усети как Селина, също като мисис Хакбът преди, се направи, че не чува казаното относно мистър Булстроуд, както би се направила, че не забелязва някакъв недостатък във външността й.

Мисис Булстроуд каза „довиждане“ с нервна припряност и нареди на кочияша да кара към складовете на мистър Винси. През това кратко пътуване опасенията й така се нагнетиха от обгърналия я мрак, че когато влезе в кантората, където брат й седеше на писалището, коленете й се подгъваха, а обикновено свежото й лице изглеждаше смъртно бледо. Видът й донякъде предизвика ответна реакция у брат й. Той стана от мястото си, за да я посрещне, хвана я за ръката и каза с обичайната си поривиста прибързаност:

— Бог да ти е на помощ, Хариет! Ти знаеш всичко.

Това бе може би най-ужасният миг от всички следващи. В сгъстен вид той представляваше онова съдбовно преживяване, когато в емоционалния срив се проявява същността на човешката природа и проличава решителното действие, което ще сложи край на душевната битка. Ако не беше споменът за Рафълс, тя вероятно щеше да продължава да мисли, че става дума за финансова разруха, но като видя брат си и чу думите му, в съзнанието й се мярна мисълта за някакво прегрешение от страна на съпруга й. И тогава под напора на обзелия я ужас внезапно зърна образа на мъжа си, изложен на позор. А после след вълна на изгарящ я срам, когато усети само вторачени хорски погледи, в един миг с внезапен порив на сърцето застана на негова страна, като печално и без всякакви укори прие сянката на срама и уединението. Всичко това стана за миг — успя само да се отпусне на стола и да вдигне очи към брат си, който се бе надвесил над нея.

— Не знам нищо, Уолтър. Какво се е случило? — попита тя с отпаднал глас.

Той й разказа всичко много прямо, на части, но думите му я накараха да осъзнае, че няма никакви доказателства за скандала, особено що се отнася до кончината на Рафълс.

— Хората ще говорят — добави той. — Дори съдът да оправдае някого, те ще говорят, ще си кимат и намигат… и що се отнася до хората, въпросният човек е виновен, но може и да не е. Ударът е съкрушителен и засяга също и Лидгейт, както Булстроуд. Не се наемам да кажа каква е истината. Бих искал само никога да не бях чувал имената на Булстроуд или Лидгейт. По-добре щеше да е да си останеш Винси до края на живота. Същото важи и за Розамонд.

Мисис Булстроуд не отговори.

— Трябва да се държиш, доколкото това е по силите ти. Хората не те упрекват. И аз ще ти бъда опора, каквото и да решиш да предприемеш — заяви брат й с грубовата, но добронамерена сърдечност.

— Заведи ме до каретата, Уолтър — помоли мисис Булстроуд. — Чувствам се много отпаднала.

А когато се прибра вкъщи, бе принудена да каже следното на дъщерите си:

— Не се чувствам добре, скъпи мои. Трябва да ида да легна. Грижете се за татко си. Оставете ме на спокойствие. Няма да вечерям.

После се заключи в стаята си. Необходимо й беше време да свикне с мисълта за наранената си душа и бедния си осакатен живот, преди да заеме мястото, което вече й се полагаше. Характерът на мъжа й сега се открои в нов силен сноп светлина и тя не можеше да бъде снизходителна в присъдата си. Двайсетте години, през които му бе вярвала и го беше почитала, без да знае истината, възкръснаха пред нея с най-големи подробности, но сега те й се струваха отвратителна измама. Той се беше оженил за нея, като е прикрил миналия си порочен живот, и сега тя бе напълно обезверена и безсилна да твърди, че е невинен за най-лошото прегрешение, в което го винят. За нейната чиста, пряма природа бе непоносимо като за всеки простосмъртен да сподели отредения позор.

Ала тази не толкова образована жена, чиито речник и привички представляваха странна смесица, беше предана по дух. За нея бе направо невъзможно по някакъв начин да изостави мъжа, чието благоденствие бе споделяла почти половин живот и който винаги неизменно я беше обичал, невъзможно бе да се отрече от него точно сега, когато наказанието го е застигнало. Това би означавало да се отрече от собствената си душа и да я остави да изсъхне поради липса на обич. Когато заключи вратата, тя знаеше, че скоро ще я отключи и ще е готова да слезе долу при нещастния си съпруг, за да сподели скръбта му и да каже следното за вината му: „Ще страдам с тебе, но няма да обвинявам“. Ала нужно й бе малко време, за да събере сили, нужно й бе през сълзи и ридания да каже „сбогом“ на всяка радост и гордост в досегашния си живот. А когато реши да слезе, тя се подготви да изпълни намерението си с някои дребни действия, които биха изглеждали пълна глупост за евентуалния коравосърдечен наблюдател — това беше нейният начин да покаже на всякакви съществуващи или несъществуващи наблюдатели, че започва нов живот, в който прегръща унижението. Свали всичките си бижута и облече скромна черна рокля. И вместо да носи богато украсена шапка и едри къдри, опъна косата си назад и си сложи скромно боне, поради което заприлича на методистка от ранния период.

Булстроуд, който знаеше за излизането на съпругата си и за неразположението й след завръщането, беше разтревожен не по-малко от нея. Очаквал бе, че тя ще научи истината от други хора, и беше приел подобна вероятност като по-лесен начин от признанието. Ала сега, когато смяташе, че вече е настъпил мигът на прозрението, беше в мъчително очакване какво ще произтече от това. Дъщерите му се съгласиха да го оставят сам и макар да бе разрешил да му се донесе храна, не я беше докоснал. Чувстваше се така, сякаш бавно умира от мъка, без каквато и да е проява на съжаление от някого. Вероятно никога повече няма да зърне лицето на жена си, озарено от обич към него. А ако се обърне към Бог, няма да получи никакъв друг отговор освен бремето на възмездието.

Стана осем часът вечерта, преди вратата да се отвори и съпругата му да влезе. Не смееше да я погледне. Седеше със сведени очи и когато тя се приближи до него, стори й се, че се е смалил — изглеждаше толкова съсухрен и състарен. Внезапно сякаш я обля огромна вълна от непознато съчувствие и прежна нежност и като сложи едната си ръка върху неговата, поставена на облегалката, а с другата докосна рамото му, тя каза тържествено, но топло:

— Погледни ме, Николас!

Малко стреснато той вдигна очи и се вгледа за миг в нея донякъде сепнат — бледото й лице, траурната дреха, разтрепераните й устни сякаш казваха: „Знам“. Ала ръцете и очите й нежно го обгърнаха. Той избухна в плач и двамата си поплакаха заедно, като тя седеше кротко до него. Не бяха в състояние да разговарят за срама, който тя споделяше с него, нито за деянията, предизвикали позора. Разкаянието му бе безмълвно, както безмълвно бе и нейното обещание за вярност. Колкото и пряма да беше тя, все пак се побоя от думите, които биха изразили общото състояние и на двамата, както би се побояла от огнени езици. Тя не можеше да попита: „Колко от казаното е клевета и неоснователно подозрение?“, а той не рече: „Невинен съм“.