Джордж Елиът
Мидълмарч (62)

Глава 61

Противоречивите действия — отговори Имлак — не могат да бъдат едновременно праведни, но ако се отнасят до човека, могат да бъдат и двете действителни.

Раселас^[257]

Същата вечер, когато мистър Булстроуд се завърна от служебното си пътуване до Брасинг, благоверната му съпруга го посрещна в антрето и веднага го заведе във всекидневната му стая.

— Николас — заговори тя, като разтревожено вторачи преданите си очи в него, — тук дойде един неприятен човек да пита за тебе… много се обезпокоих.

— Какъв човек, скъпа? — попита мистър Булстроуд, напълно сигурен в отговора.

— Червендалест мъж, с големи бакенбарди и много нахален в поведението си. Заяви, че ти бил стар приятел, и каза, че си щял много да съжаляваш за разминаването. Искаше да те изчака тук, но му рекох, че може да те види утре в банката. Извънредно нахален беше!… Зазяпа се в мене и каза, че приятелят му Ник бил голям късметлия със съпругите си. Не мисля, че щеше да си отиде, ако случайно Блъчър не се отвърза от веригата и не дотърча по пътеката… защото аз бях в градината. И затова му казах: „По-добре си идете… кучето е много зло и не мога да го удържа“. Сещаш ли се наистина за такъв човек?

— Мисля, че знам кой е бил, скъпа — отговори Булстроуд с обичайния си сдържан тон, — един нещастен разпуснат несретник, на когото много съм помагал в миналото. Но не допускам, че отново ще те обезпокои. Сигурно ще дойде в банката… да проси, предполагам.

Нищо повече не се продума по въпроса до следващия ден, когато мистър Булстроуд се прибра от работа и отиде да се преоблече в дрешника. Жена му, не разбрала със сигурност дали се е прибрал, надникна в дрешника и го зърна да стои, все още със сако и връзка, опрял една ръка на шкафа и втренчил празен поглед в пода. Той се стресна и вдигна очи, когато тя влезе.

— Изглеждаш зле, Николас. Случило ли се е нещо?

— Много ме боли главата — отговори мистър Булстроуд, който често имаше разни оплаквания и жена му ги приемаше като причина за потиснатост.

— Седни и ми позволи да ти направя компрес с оцет.

Мистър Булстроуд не изпитваше физическа нужда от оцет, ала топлото внимание го успокои психически. Макар винаги учтив, той по навик приемаше подобни грижи със съпружеска сдържаност, като задължение на жена му. Ала днес, когато тя се наведе над него, той рече: „Много си мила, Хариет!“, с тон, който й се стори по-различен от друг път. Тя не можеше да прецени какво точно е по-различното, но женската й загриженост се изрази във внезапно хрумналата й мисъл, че съпругът й може да се разболее.

— Да не би нещо да те е разтревожило? — попита тя. — Онзи непознат дойде ли при тебе в банката?

— Да. Излезе точно така, като предполагах. Това е мъж, от когото едно време можеше да стане човек. Но сега е паднал до нивото на пропаднал, разгулен пияница.

— Отиде ли си завинаги? — разтревожено попита мисис Булстроуд, ала поради някаква причина се въздържа да добави следното: „Беше много неприятно да чуя, че те нарича свой приятел“.

В този миг не искаше да споменава нищо, което да загатва за обичайното й усещане, че ранните познати на съпруга й съвсем не са на нивото на нейните. Не че бе чула много за тях. Знаеше, че мъжът й първо е работил в банка, после се е впуснал в нещо, което той наричаше „градски бизнес“, и е натрупал богатство, преди да навърши трийсет и три, оженил се е за вдовица, доста по-възрастна от него (сектантка и вероятно в много отношения неприятен тип жена, както обикновено се възприема първата съпруга през безпристрастния поглед на втората) — това бе почти всичко, което тя държеше да научи, освен някои други подробности, чути от редките разкази на мистър Булстроуд, за ранния му интерес към религията, желанието му да стане проповедник, както и за връзките му с мисионерски и филантропични дейности. Тя гледаше на него като на прекрасен човек, чиято силна религиозност крие особена значимост поради това, че я изпитва мирянин. Под негово влияние тя бе станала извънредно сериозна, а приносът му за имотното им състояние, едно нетрайно благо, бе средство за общественото й издигане. Ала на нея й харесваше да мисли, че във всяко отношение е било твърде благоприятно за мистър Булстроуд да спечели ръката на Хариет Винси. Положението на семейството й бе неоспорвано в светлината на Мидълмарч — очевидно по-ярка светлина от която и да е из лондонските пътища или в дворовете на сектантските параклиси. Нереформираното провинциално съзнание проявява недоверие към Лондон. И макар че истинската религия навсякъде възвисява, почтената мисис Булстроуд бе убедена, че къде-къде по-благопристойно е да се възвисиш в черква. Тя така силно желаеше да пренебрегне пред чуждите хора обстоятелството, че съпругът й някога е бил лондонски сектант, та дори избягваше да споменава това и в разговори с него. Мистър Булстроуд много добре съзнаваше всичко. Всъщност в известен смисъл той доста се страхуваше от чистосърдечната си съпруга, чиято подражателна набожност, както и вродената й светска същност бяха еднакво искрени. Тя нямаше от какво да се срамува в живота си и той се бе оженил за нея поради истинско увлечение, което все още бе живо. Ала страховете му бяха на човек, който държи да запази възприетото превъзходство. Да загуби високото уважение от страна на жена си, както и на всеки, който не го мрази единствено поради нетърпимост към истината, би означавало за него предвестие за смърт. И когато сега тя го попита: „Отиде ли си завинаги?“, той й отговори, като се постара да изрази с тона си колкото е възможно по-голямо спокойно безразличие:

— О, надявам се да е така.

Ала всъщност мистър Булстроуд далече не беше напълно овладян. По време на разговора им в банката Рафълс бе недвусмислено показал, че желанието му да упражнява тормоз бе почти толкова силно както хъсът му за много други неща. Той открито заяви, че се отбил от пътя и дошъл в Мидълмарч, за да се поогледа и да прецени дали околността би била подходяща да се засели тук. Разбира се, имал да изплаща няколко дълга повече, отколкото очаквал, ала двестате лири още не били похарчени — чисти двайсет и пет били достатъчни да се махне засега. Искал главно да види приятеля си Ник и семейството му, както и да научи всичко за успехите на човек, към когото бил много привързан. С течение на времето можел и да се върне за по-дълго време. Този път Рафълс отказа „да изчезне от сцената“, както сам се изрази — отказа да напусне Мидълмарч пред погледа на Булстроуд. Възнамерявал да си тръгне с дилижанса на другия ден, ако реши.

Булстроуд се почувства безпомощен. Не можеха да помогнат ни заплахи, ни молби. Не можеше да заложи на силен страх у Рафълс или на обещание. Тъкмо обратното, усещаше смразяваща увереност дълбоко в душата си, че Рафълс — освен ако провидението не го накаже със смърт — не след дълго ще се появи отново в Мидълмарч. И тази увереност предизвикваше у него ужас.

Не че бе изложен на опасност от съдебно наказание или беднотия. Надвиснала бе само заплахата да види как съседите му го осъждат, а жена му скърби поради разкритието на някои обстоятелства от миналото му, които биха го превърнали в обект на презрение и позор за религията, така благоговейно прегърната от него. Ужасът да не би да бъдеш порицан изостря паметта и тогава неизбежно се осветява ярко в съзнанието ти отдавна забравеното минало, което е било споменавано само с най-общи думи. Дори и да не съществува памет, животът е едно цяло, споен от фази на зависимост в периоди на растеж и разпад. Ала силната памет принуждава човека да признае греховното си минало. Когато паметта засмъди като отворена рана, миналото на човека не представлява просто отколешна история, отминала подготовка за настоящето. Миналото не е осъзната грешка, обрулена от дървото на живота. То продължава да е пулсираща част от човека, която предизвиква тръпки, горчив вкус в устата и пристъпи на оправдан срам.

Съвсем нова форма бе придобило сега миналото на Булстроуд, ала предишните радости сякаш бяха загубили вкуса си. Денем и нощем, без всякакво прекъсване, освен някое кратко задрямване, когато споменът и страхът се вплитат в едно странно настояще, той чувстваше как сцените от предишния му живот се натрапват пред очите му и закриват всичко така упорито, сякаш поглеждаме през прозореца навън, ала предметите в стаята, които сме загърбили, продължават да стоят пред очите ни, вместо да виждаме трева и дървета. Редуващите се външни и вътрешни събития се преплитаха — дори и да се съсредоточеше върху едно от тях, другото не излизаше от съзнанието му.

Той отново се виждаше като млад чиновник в банка, с приятен характер и толкова добър в сметките, колкото и речовит. Тогава обичаше теологическите дефиниции и бе изявен, макар и млад, член на калвинистката сектантска църква в Хайбъри, тъй като много разбираше от въпроси като осъждането на греха и опрощението. Отново чу как го наричат брат Булстроуд в молитвите и как говори на религиозни сбирки и при частни посещения. Отново си спомни, че възприемаше свещеническия пост като възможно жизнено поприще и проявяваше склонност към мисионерството. Това бе най-щастливият период от живота му — би искал сега да се събуди и да се озове в онова време, а всичко останало да е сън. Хората, сред които брат Булстроуд се изявяваше ярко, бяха малко на брой, но ги чувстваше много близки и това дълбоко го удовлетворяваше. Неговото влияние се разпростираше върху твърде тясно пространство, но поради това го усещаше извънредно осезателно. Без всякакво усилие усещаше въздействието на божията воля върху себе и виждаше признаци за това, че Бог го е създал с определена цел.

Ала после настъпи мигът на промяната. Настъпи с усещането за повишение, когато той, сиракът, получил образование в благотворително заведение, бе поканен в разкошната вила на мистър Дънкърк, най-богатият човек в паството. Скоро той стана вътрешен човек в този дом, почитан за благочестието си от съпругата, високо ценен за способностите си от съпруга, чието богатство се дължеше на преуспяваща градска търговия. Тогава се усети нов повей в амбициите на Булстроуд и мисълта, че е богоизбран, го подтикна към мисълта да обедини подчертаните си религиозни заложби с успешния бизнес.

Лека-полека възникна и решителен външен подтик — доверен подчинен почина и никой не изглеждаше на началника така подходящ да заеме освободеното място, което трябваше да се попълни час по-скоро, както младият му приятел Булстроуд, ако той се съгласи да стане доверен счетоводител. Предложението бе прието. Бизнесът се свеждаше до поддържане на заложна къща, изключително преуспяваща по размах и печалби. След бегло запознаване с работата Булстроуд установи, че сериозен източник на изключителните печалби е безпрепятственото приемане на всякакви стоки, без каквото и да е строго документиране откъде постъпват. Ала съществуваше и клон в западния край на града, където нямаше никаква нищета и оскъдност, които да пораждат съмнения.

Той си спомняше първите мигове на потрес. Изпита ги насаме, изпълнен с размисли, някои от които доведоха до молитви. Бизнесът бе стабилен, с дълбоки корени. Нима няма разлика между това, да създадеш нова кръчма и да получиш капиталовложения за стара? Печалби, получени от заблудени души — къде може да се тегли чертата, откъдето те се превръщат в човешки сделки? Дали дори и Господ не постъпва така, като помилва богоизбраните? „Всевишният знае най-добре“, си каза тогава младият Булстроуд, а старият Булстроуд сега казваше: „Всевишният знае най-добре колко далече е душата ми от подобни неща… как ги виждам само като средство, за да обработвам градината му, тук-там спасена от пустошта“.

Метафори и подобни примери не липсваха. Не липсваха и особено духовни преживявания, които в края на краищата убедиха Булстроуд да запази службата си като богоугодно дело. Блясъкът на богатството се бе разкрил сега пред него и потресът му остана скришен. Самият Дънкърк изобщо не е очаквал подобен потрес — на него никога не му е хрумвало, че търговията има нещо общо със спасението на душата. И стана така, че Булстроуд усети как води два вида съществувание — религиозната му дейност не бе несъвместима с поетата служба, след като убеди сам себе си и повярва, че те наистина не са несъвместими.

Обсебен от мисли за миналото си, сега Булстроуд имаше същите доводи — всъщност изминалите години ги бяха въртели и превърнали в плътна маса, като струпана шума, притъпила нравствената чувствителност. Нещо повече, сега, когато егоизмът се бе изострил, ала донякъде загубил вкуса си за наслада, душата му още повече се бе изпълнила с вярата, че прави всичко в името на Бога и е безразличен към собствените си блага. И все пак, ако можеше отново да се озове в усамотеното кътче на младежката си нищета… о, тогава би избрал да стане мисионер.

Ала потокът от мисли, в който бе потънал, продължи да тече. Случиха се беди във великолепната вила в Хайбъри. Преди години единствената дъщеря беше избягала в знак на предизвикателство срещу родителите си и се бе отдала на сцената. А после почина единственият син, като не след дълго умря и мистър Дънкърк. Съпругата, простодушна набожна жена, оставена с цялото богатство от процъфтяващата търговия, чийто същностен характер тя никога не беше разбрала, бе започнала да се уповава на Булстроуд и съвсем невинно да го боготвори, каквито чувства жените често изпитват към свещеника си или „самосъздадения“ пастор. Съвсем естествено бе след известно време да се помисли за женитба помежду им. Ала мисис Дънкърк изпитваше угризения и копнежи по дъщеря си, която отдавна се смяташе за напълно загубена за Бога и родителите си. Знаеше се, че дъщерята се е омъжила, но беше напълно изчезнала. Майката, загубила син, закопня за внук и затова по две причини искаше да намери дъщеря си. Ако я открият, ще има възможност за наследство — навярно доста добро, за да се осигурят няколко внучета. Трябваше да се направят опити тя да бъде открита, преди мисис Дънкърк да се омъжи отново. Булстроуд оказа съдействие. Ала след опитите с обяви и други средства за издирване, майката се увери, че дъщеря й не може да бъде открита, и се съгласи да се омъжи, без да се тревожи за имуществото.

Всъщност дъщерята бе открита, но само още един човек освен Булстроуд знаеше за това, ала на него му се плати, за да мълчи и да се махне надалече.

Това бе голата истина, която сега Булстроуд бе принуден да признае пред себе си с цялата острота, с каквато предишните деяния се натрапват на съзнанието. Ала в неговите очи по онова време и дори сега в болезнените му спомени тази истина се състоеше от отделни малки крачки и всички те бяха изцяло оправдани с разумни доводи. Според него в поведението си той бе тласкан от забележителни прозрения, които сякаш ясно сочеха, че именно той е богоизбраният човек, предопределен да използва голямо състояние за висши цели, вместо да го остави да се пропилее напразно. Смъртта и други важни предпоставки, като женската преданост, бяха изникнали внезапно, така че Булстроуд би си послужил с думите на Кромуел: „Нима това наричате случайни събития? Бог да ви пощади тогава“^[258]. Събитията бяха наглед дребни, но главното условие в тях бе налице, а именно, че са извънредно благоприятни за Булстроуд. Лесно беше да реши за себе как да постъпи с хората, на които е длъжник, като се запита за божията воля спрямо него. Нима би било угодно за Бога голяма част от това състояние да попадне в ръцете на млада жена и съпруга й, отдадени на лекомислен живот, и вятърничаво да се прахоса в чужбина от хора, лишени от божествена прозорливост? Булстроуд не си бе казвал: „Дъщерята никога няма да бъде намерена“, ала когато тя все пак бе открита, той скри това обстоятелство. Последваха и други разкрития, но той успокояваше майката с предположението, че злочестата дъщеря може вече да не е между живите.

Имаше мигове, когато Булстроуд смяташе, че постъпката му е нечестна, но как можеше да промени нещата? Укоряваше се, наричаше се нищожество, мислеше за изкупление, но продължи своя път на предопределен от Бога човек. А след пет години смъртта отново се появи, за да разчисти пътя му, като покоси жена му. Той постепенно оттегли капиталовложенията си, но не направи необходимите действия, за да сложи край на бизнеса, който продължи още тринайсет години, докато накрая западна. Междувременно Николас Булстроуд разумно бе използвал своите сто хиляди лири и се бе издигнал значително — станал бе банкер, църковен настоятел, обществен благотворител. Освен това беше съдружник в търговски предприятия, където уменията му се насочваха към пестенето на суровини, какъвто бе случаят с багрилата, от които бе загнила коприната на мистър Винси. И сега, когато неговата почтеност бе наложена в продължение на трийсет години, когато всички предходни действия бяха затулени в подсъзнанието, миналото изведнъж се възправи и обсеби мислите му, сякаш внезапно нахлу ново усещане, смазващо за крехката душа.

Междувременно в разговора си с Рафълс той научи нещо важно, което се включи в битката между копнежите и страховете му. Помисли си, че там се крие разковничето към духовно, а може би и битово спасение.

За него духовното спасение бе истинската му потребност. Вероятно има груби лицемери, които съвсем съзнателно парадират с вяра и чувства на преданост, за да заблудят света, но Булстроуд не бе от тях. Той просто бе човек, чиито желания са по-силни от теоретичните му възгледи и който с течение на времето бе що-годе успешно съвместявал осъществяването на желанията с възгледите си. Ако това е лицемерие, то това е нещо, което понякога се проявява у всички нас, към каквато и вяра да принадлежим, и независимо от това, дали вярваме в съвършенството на човешката раса, или в наближаващия свършек на света, независимо дали възприемаме земята като разсадник на зараза с малцина непрокажени, в това число и ние, или страстно вярваме в солидарността на човечеството.

Благото, което би могъл да допринесе в името на религията, през целия му живот бе онзи маяк, даващ насока на действията му, бе копнежът, изливан в молитвите му. Че кой би могъл по-добре да използва парите и властта, отколкото самият той възнамеряваше да го стори? Кой можеше да се мери с него в самопрезрението и възхвалата на божията воля? А за мистър Булстроуд божията воля бе нещо съвсем различно от неговата праведност. Тя налагаше да се разпознаят враговете на Бога, да се използват само като оръдия за божието дело и да се обезсилят чрез лишаване от пари и влияние. Освен това изгодното вложение в търговията, където мощта на небесния владетел най-силно се проявява, става истински значимо, когато се управлява от ръката на божи служител.

Всъщност подобни вътрешни размишления са не по-малко свойствени за набожния човек, отколкото силните думи, прикриващи користни стремежи, са свойствени за англичанина. Не съществува обща доктрина, която да не подяде морала ни, ако не ни възпре вроденото ни съчувствие към ближния.

Ала човек, който се уповава на нещо друго, а не на собствената си алчност, неизбежно има съвест и ориентир, към които в общи линии се придържа. Този ориентир за Булстроуд се свеждаше до служба на божията воля: „Аз съм грешен и нищожен… само оръдие за употреба… но нека да бъда употребен!“ — такъв бе калъпът, в който бе вкарал огромната си потребност да бъде значим и властен. Ала сега дойде мигът, когато възникна опасността този калъп да бъде счупен и напълно захвърлен.

Какво ли би станало, ако деянията, с които се бе примирил, защото го правеха по-силно оръдие за прослава на Бога, станеха повод за безбожника, за да помръкне божията слава? Ако такава е волята на провидението, той би бил изгонен от храма като човек със съмнителни пожертвувания.

Булстроуд отдавна бе изрекъл покаянието си. Ала сега се появи разкаяние с по-горчив вкус и разгневеното провидение го подтикна към едно изкупление, което не беше просто доктринерска сделка. Божественият трибунал бе променил облика си, като колениченето вече не бе достатъчно, а самият той със собствените си ръце трябва да извърши възмездие за ощетения. Канеше се да извърши подобно възмездие пред лицето на самия Бог. Непосилен страх бе обзел крехката му душа и приближаването на съкрушителния позор предизвика у него нова духовна потребност. Денем и нощем, когато заплашително възкръсналото минало започна да боде съвестта му, той размишляваше по какъв начин би могъл да възвърне покоя и доверието — чрез какво жертвоприношение може да издържи наказанието. В тези мигове на ужас той реши, че ако съвсем спонтанно извърши нещо благородно, Бог ще го спаси от последствието на деянията му. Защото религията може да мени облика си, когато изпълващите я чувства се променят. А религията, събудена единствено от вътрешен страх, остава на нивото на дивака.

Той видя с очите си как Рафълс замина с дилижанса за Брасинг и това му донесе временно облекчение — притъпи у него усещането за непосредствен ужас, но не сложи край на душевните му терзания и на нуждата да намери спасение. Най-накрая стигна до трудно решение и написа писмо до Уил Ладисло, в което молеше младежа да го посети същата вечер в девет часа в имението „Шръбс“ за личен разговор. Уил изобщо не се учуди от молбата, като я свърза с някои нови планове за вестника „Пайъниър“, ала когато бе въведен в кабинета на мистър Булстроуд, беше много изненадан от болезнено измъченото лице на банкера и тъкмо се канеше да попита: „Болен ли сте?“, но се възпря от подобна невъздържаност и само се осведоми за мисис Булстроуд и доколко е доволна от закупената картина.

— Благодаря, много е доволна. Тя излезе тази вечер с дъщерите си. Помолих ви да дойдете, мистър Ладисло, защото имам едно известие, много лично… всъщност бих казал, извънредно поверително и съкровено, което искам да ви съобщя. Осмелявам се да кажа, че последното нещо, което би могло да ви хрумне, е това, че в миналото са съществували връзки, които пряко се отнасят до вашия и моя живот.

Уил се почувства така, сякаш го разтърси токов удар. Той вече бе изпаднал в състояние на свръхчувствителност и непрестанна възбуда относно връзките в миналото, така че сега го обзеха лоши предчувствия. Стори му се, че пред него продължава някакъв кошмарен сън — като че ли действието, започнало с гръмогласния, подпухнал непознат, сега се подема от този болнав образ на благоприличието с мътни очи, чиито равен глас и гладка безизразна реч в този миг бяха почти толкова отблъскващи, както и на съвсем различния от него странник.

— Да, така е наистина.

— Пред вас, мистър Ладисло, стои един съсипан човек. Ако не беше бремето на съвестта и усещането, че съм на подсъдимата скамейка пред онзи, който вижда повече от простосмъртните, нямаше да се чувствам принуден да ви разкрия онова, за което съм ви поканил тук тази вечер. Що се отнася до чисто съдебните закони, вие не можете да предявявате никакви искания към мене.

Уил по-скоро се обезпокои, отколкото да се зачуди. Мистър Булстроуд за миг замлъкна, подпрял глава с една ръка, взрян в пода. Ала сега изведнъж втренчи изпитателния си поглед в Уил и каза:

— Чух, че името на майка ви е Сара Дънкърк, както и че е избягала от близките си, за да се отдаде на сцената. А също така, че баща ви в даден период е бил силно изтощен от болест. Мога ли да ви помоля да потвърдите дали тези факти са верни?

— Да, верни са — потвърди Уил, изненадан от думите, с които бе започнал разговорът, сякаш те бяха въведение към въпросното известие от страна на банкера. Ала тази вечер мистър Булстроуд се бе поддал на чувствата си — той не се съмняваше, че мигът за възмездието на ощетения е настъпил, и бе обзет от силния импулс да изрази покаянието си, за да отклони наказанието.

— Знаете ли някакви подробности за семейството на майка ви? — продължи да пита той.

— Не. Тя не обичаше да говори за близките си. Беше много великодушна и почтена жена — почти гневно заяви Уил.

— Не искам да я упреквам в нищо. Никога ли не е споменавала пред вас за майка си?

— Чул съм я да казва, че според нея майка й не е разбрала причината за бягството й. Тя казваше „горката мама“ със съчувствен тон.

— Тази майка стана моя съпруга — каза Булстроуд, като замлъкна за миг, преди да продължи. — Може да предявите искания към мене, мистър Ладисло, както казах преди, не съдебни, а човешки, каквито съвестта ми подсказва. Аз се обогатих с тази женитба… нещо, което вероятно не би станало… поне не в такива размери… ако баба ви бе намерила дъщеря си. Тази дъщеря, както разбирам, вече не е жива.

— Не е — отсече Уил, който почувства как у него се надига толкова силна подозрителност и отвращение, че дори без да се усети, грабна шапката си от пода и се изправи на крака. Внезапно породилото се желание у него бе да отхвърли разкритата семейна връзка.

— Моля ви да седнете, мистър Ладисло — разтревожено каза Булстроуд. — Безспорно сте стреснат от неочакваното разкритие. Но ви умолявам да проявите търпение към човек, сломен от вътрешни терзания.

Уил седна отново, изпитал съчувствие, примесено с презрение, заради самоналоженото унижение на един възрастен човек.

— Желанието ми, мистър Ладисло, е да ви обезщетя заради имота, отнет от майка ви. Знам, че нямате никакво състояние, и искам да ви обезпеча прилично със средства, които вероятно щяха сега да са ваши, ако баба ви знаеше с положителност, че майка ви е жива, и беше я намерила.

Мистър Булстроуд замлъкна. Чувстваше, че проявява неимоверна добросъвестност към събеседника си и същевременно извършва изкупителен акт в очите на Бога. Той нямаше ни най-малка представа какво изпитва Уил Ладисло сега — жегнат от недвусмисления намек на Рафълс, с вродената си прозорливост Уил очакваше разкрития, които би предпочел да останат в мрак. Той не отговори известно време, докато мистър Булстроуд, свел поглед надолу след казаното, отново не вдигна очи с изпитателен поглед, на който Уил устоя докрай, а после заяви:

— Предполагам, вие сте знаели, че майка ми е жива и къде да я намерите.

Булстроуд трепна. Лицето и ръцете му видимо се разтрепериха. Бе напълно неподготвен за подобно отношение към предложението му, а също и да бъде притиснат да разкрие повече неща, отколкото бе преценил, че са нужни в случая. Ала в този миг той не можеше да изрече лъжа и изведнъж почувства почвата под краката си хлъзгава, а не твърда, както в началото.

— Не мога да отрека, че предположението ви е правилно — отговори той със запъване. — И искам да ви обезщетя като единствения жив човек, преживял загуба заради мене. Вярвам, разбирате целите ми, мистър Ладисло, които стоят по-високо от обикновените човешки искания, и както вече казах, не подлежат на съдебно разследване. Готов съм да отнема от собственото си състояние, както и от благосъстоянието на семейството ми, като се задължа да ви изплащам по петстотин лири годишно през целия си живот, а също и да ви оставя съответния дял от капитала след смъртта си. Нещо повече, ще ви отпусна допълнителни средства, ако са ви необходими за изпълнението на значимо дело. — Мистър Булстроуд се бе впуснал в подробности, като очакваше, че те ще окажат силно въздействие върху Ладисло и той благосклонно ще приеме предложението, като потисне всякакви други чувства.

Ала Уил изглеждаше неимоверно непреклонен, стиснал устни и пъхнал палци в джобовете си. Той ни най-малко не бе трогнат и заяви уверено:

— Преди да ви отговоря на предложението, мистър Булстроуд, искам да ви помоля да ми отговорите на един-два въпроса. Бяхте ли свързан с бизнеса, благодарение на който споменатото от вас състояние е било първоначално натрупано?

Мигновената мисъл на мистър Булстроуд беше: „Рафълс му е казал“. Как би могъл да не отговори, като сам го бе насочил към подобен въпрос? Той каза: „Да“.

— А не беше ли този бизнес… не беше ли… напълно непочтен?… Дори нещо повече, ако естеството му бе станало обществено достояние, хората, свързани с него, не биха ли се забъркали с крадци и каторжници?

В тона на Уил се долови горчива острота — той бе принуден да зададе въпроса, колкото може по-открито.

Булстроуд се изчерви от необуздан гняв. Беше се подготвил за сцена на самоунижение, ала силната му гордост и привичното му чувство за превъзходство потиснаха разкаянието, дори страха, но сега този млад човек, избран от банкера да бъде облагодетелстван, изведнъж се обърна към него с тона на съдник.

— Бизнесът се е утвърдил, преди аз да се запозная с естеството му, сър, но вие нямате правомощията да задавате подобни въпроси — отговори той, без да повишава тон, но с доста предизвикателни нотки в гласа.

— Напротив — възрази Уил, като отново се изправи с шапка в ръка. — Имам пълното право да задавам такива въпроси, когато трябва да реша дали да влизам в сделки с вас и дали да приема парите. Неопетнената ми чест е важна за мене. Важно е да нямам никакво петно върху произхода и роднинските си връзки. Но сега разбирам, че има такова петно, независимо от волята ми. Майка ми е разбрала това, като се е опитала да стои по-далече от всичко, доколкото е могла, и аз ще постъпя като нея. Вие ще запазите нечестно спечелените си пари. Ако имах собствено състояние, с удоволствие бих го дал на всеки, който би отрекъл казаното от вас. Трябва да ви благодаря за това, че сте запазили парите, за да мога сега да ги отхвърля. Те могат да се притежават само със съзнанието за почтеност. Лека нощ, сър!

Булстроуд отвори уста да каже нещо, но само след миг Уил решително бързо напусна стаята и веднага след това външната врата се затръшна зад гърба му. Той бе прекалено гневен и изпълнен с ярост срещу току-що разкрития наследствен позор, за да се замисли дали не е бил прекалено суров към Булстроуд — прекалено безпощаден към шейсетгодишен човек, който прави опити да заличи злото, обречени от времето на неуспех.

Страничен човек, евентуално присъствал на разговора, трудно би разбрал поривистия отказ на Уил и остротата на думите му. Никой друг освен него не би разбрал доколко всичко, свързано с чувството му за достойнство, се отнася съвсем пряко до взаимоотношенията му с Доротия и проявата на Късобан спрямо него. И необузданото му раздразнение, с което ядно отхвърли предложението на Булстроуд, се примеси с усещането, че би било невъзможно някога да признае пред Доротия, че се е съгласил с подобна договорка.

Що се отнася до Булстроуд, след излизането на Уил той изпадна в безпомощно състояние и се разплака като жена. За пръв път се бе сблъскал с проява на открито презрение от човек, по-извисен от Рафълс. И при мисълта за това презрение, проникнало като отрова в съзнанието му, нищо не можеше да го успокои. Ала облекчителният плач трябваше да се овладее. Жена му и дъщерите се прибраха скоро след проповедта на ориенталски мисионер и много се огорчиха, че баща им отначало не чу интересните неща, които трябваше да се повторят.

Сред всички скрити размишления може би единственото, което донякъде го успокояваше, беше, че е поне малко вероятно Уил да изнесе във вестника какво се е случило тази вечер.