Джордж Елиът
Мидълмарч (31)

Глава 30

Qui veut délasser hors de propos, lasse.

Паскал^[148]

Мистър Късобан не получи пореден пристъп със силата на първия и само след няколко дни започна да възвръща обичайното си състояние. Ала Лидгейт сякаш бе на мнение, че случаят заслужава по-голямо внимание. Той не само си послужи със стетоскоп (който не бе влязъл в широка употреба по онова време), но и кротко поседя до пациента си, за да го наблюдава. На въпросите на мистър Късобан относно здравето му докторът отговори, че причината за болестта се криела в обичайната грешка на интелектуалците — прекалено напрегнатите и еднообразни занимания. Лекът бил в задоволството от умерената работа и в търсенето на разнообразни начини за разтоварване. Мистър Брук, който присъства на един от прегледите, предложи на мистър Късобан да се захване с риболов като Кадуоладър, а също и да започне да прави детски играчки, крака за маси и неща от този род.

— С други думи, предлагате ми да чакам настъпването на ново детство — заяви бедничкият Късобан с известно огорчение. — Всички тези неща — добави той, като погледна Лидгейт — биха били за мене точно такова разтоварване, каквото за затворниците е усукването на кълчища за въжета.

— Признавам — усмихнато отговори Лидгейт, — че развлеченията са твърде незадоволително лекарско предписание. Почти като това да препоръчаш на хората да поддържат висок дух. Вероятно би трябвало да кажа, че трябва по-скоро да се примирите с лекото отегчение, отколкото да се преуморявате с работа.

— Да, да! — възкликна мистър Брук. — Накарай Доротия вечер да играе табла с тебе. Или играй бадминтон например… не бих могъл да посоча по-добро развлечение от това за през деня. Изобщо знам най-различни игри с топки. Внимавай, очите ти няма да издържат, Късобан. Трябва да отстъпиш, нали разбираш? Ами че на тебе ти трябва да се захванеш с по-леко занимание — с конхиология^[149] например. Винаги съм мислел, че това е леко занимание. Или пък накарай Доротия да ти чете леки неща като Смолет^[150] — „Родерик Рандом“, „Хъмфри Клинкър“. Те са малко соленички, но сега, когато вече е омъжена, може да чете всичко, нали разбираш? Спомням си как ме разсмиваха някога… има там един много комичен епизод за панталоните на някакъв пощальон. В днешно време нямаме такъв хумор. Минал съм през всички тези неща, но те може и да са съвсем нови за тебе.

— Нови като яденето на магарешки бодили — единствено такъв отговор би могъл най-точно да изрази чувствата на мистър Късобан в случая. Ала той само се поклони сдържано, с подобаващо уважение към чичото на съпругата си и отбеляза, че споменатите творби предлагали развлечение само за определен тип мисловна нагласа.

— Нали разбираш? — обърна се към Лидгейт способният магистрат, когато излязоха от стаята. — Късобан малко се самоограничава — всъщност доста се сащисва, когато му се забрани даден вид работа, която, както не се съмнявам, е наистина извънредно задълбочена… в областта на изследванията, нали разбираш? Но аз никога не бих се поддал на такова нещо. Винаги съм бил много разностранен. Но един свещеник е донякъде завързан като на възел. Ако сега го направеха епископ… той написа много хубав памфлет за Пийл… щеше да има повече размах, повече външна показност. Би могъл и да сложи някое друго килце отгоре. Но аз ти препоръчвам да поговориш с мисис Късобан. Тя е много умна във всяко отношение, такава е моята племенница. Кажи й, че мъжът й се нуждае от развлечения, от разнообразие. Насочи я към развлекателната тактика.

И без съвета на мистър Брук Лидгейт бе твърдо решил да поговори с Доротия. Тя не бе присъствала на разговора, когато чичо й набързо нахвърля толкова приятни предложения как да се разнообрази животът в Лоуик, но обикновено неизменно седеше до леглото на съпруга си, а непресторените признаци на дълбока тревога върху лицето и в гласа й относно всичко, свързано с душевното състояние и здравето на мистър Късобан, говореха за истинска вътрешна драма, която Лидгейт бе склонен да наблюдава с интерес. Той си каза, че има пълното право да й съобщи истината за евентуалната съдба на съпруга й, но същевременно си помисли, че за него би било извънредно интересно да поговори поверително с нея. Един лекар обича да прави психологически наблюдения, ала понякога прекалено се увлича в умозаключенията си и лесно се поддава на изкушението да предрече важни събития, които по-късно животът или смъртта с лекота опровергават. Лидгейт често се бе присмивал на подобни неоснователни предсказания и сега бе решил да бъде много внимателен.

Потърси мисис Късобан, но след като му казаха, че е излязла на разходка, понечи да си тръгне, когато изведнъж се появиха Доротия и Силия, и двете с много свежи лица, обветрени от мартенския вятър.

Лидгейт помоли Доротия да поговорят насаме и тя отвори вратата на библиотеката, която бе най-близко до тях, като в този миг мислеше само за това, какво ще й каже лекарят относно мистър Късобан. Доротия за пръв път влизаше тук, откакто съпругът й се бе разболял, и прислужникът не бе сметнал за нужно да вдигне щорите. Ала през най-горната незакрита част на прозорците се процеждаше достатъчно светлина, за да може дори да се чете.

— Навярно няма да ви пречи слабата светлина — каза Доротия, застанала в средата на стаята. — Откакто забранихте всякакви книги, вече не може да става и дума за библиотеката. Но се надявам, че скоро мистър Късобан ще се върне отново тук. Не се ли оправя вече?

— Да, много по-бързо се оправя, отколкото очаквах в началото. Всъщност той вече почти възстанови обичайното си здравословно състояние.

— Значи нямате опасения, че болестта може да се повтори, така ли? — попита Доротия, чийто остър слух бе доловил известна недоизказаност в тона на Лидгейт.

— Трудно е да се каже нещо категорично за подобни случаи — отбеляза Лидгейт. — Единственото, което бих могъл да заявя със сигурност, е, че трябва много зорко да се следи да не би по някакъв начин мистър Късобан отново да претовари нервната си система.

— Искам да ми кажете съвсем точно какво е състоянието му — с умолителен тон му заговори Доротия. — За мене е мъчително да мисля, че е имало нещо, което не съм знаела, и ако наистина го знаех, бих действала по съвсем друг начин.

Думите й прозвучаха като ридание — очевидно те разкриваха някакво душевно преживяване, свързано със заболяването.

— Седнете, моля — добави тя и също се настани на най-близкия стол, след което захвърли бонето и ръкавиците, сякаш по този начин отхвърли всякакви формалности, когато ставаше дума за съдбоносно важен въпрос.

— Притеснението ви потвърждава мнението ми — отговори Лидгейт. — Смятам, че като лекар задължението ми е да предотвратявам, доколкото мога, подобни самообвинения. Но ви моля да разберете, че случаят на мистър Късобан е от онези, за които най-трудно може да се каже нещо със стопроцентова сигурност. Той би могъл да живее още петнайсетина, че и повече години без особено много да се влоши настоящото му състояние.

Доротия бе силно пребледняла и когато Лидгейт поспря за миг, тя тихо попита:

— Имате предвид само ако извънредно много внимаваме.

— Да, да внимавате… Да се пази от всякакви душевни вълнения, както и от прекалено тежки занимания.

— Той ще е много нещастен, ако се наложи да се откаже от работата си — каза Доротия, като съвсем ясно си представи подобно страдание.

— Много добре разбирам това. Единственият начин е да се изпробват всякакви средства, преки и косвени, за да се ограничат и разнообразят тези занимания. При добро стечение на обстоятелствата не съществува, както вече отбелязах, непосредствена опасност да се засилят сърдечните смущения, които според мене са причината за настоящото му заболяване. От друга страна обаче, е твърде възможно болестта да се развие много по-бързо. Това е един от случаите, при които смъртта понякога настъпва съвсем внезапно. Не трябва да се пренебрегва нищо, което би могло да доведе до подобни последици.

За няколко минути последва мълчание, а Доротия замръзна на стола си като вкаменена, макар че всъщност така трескаво мислеше, че досега съзнанието й никога не бе обхващало толкова много събития, както и намерения за такова кратко време.

— Помогнете ми, моля ви — най-накрая промълви тя със същия тих глас като преди. — Кажете ми какво да правя.

— Какво мислите за пътуване в чужбина? Наскоро бяхте в Рим, доколкото знам.

Внезапно изникналите спомени, подтикнали я мигновено да отхвърли възможността за подобен изход, допълнително я разтърсиха и я накараха да излезе от вцепенението.

— О, това изобщо не помага… по-лошо е от всичко останало — каза тя по детински отчаяна, а сълзите й се стекоха по бузите. — Нищо не би могло да помогне, ако не му доставя радост.

— Бих се радвал да можех да ви спестя тази болка — добави Лидгейт, дълбоко трогнат, но и озадачен от този брак. Жени като Доротия досега не се бяха вписвали в представите му.

— Напълно сте прав, че ми казахте. Благодарна съм ви, че ми разкрихте истината.

— Искам да разберете, че не възнамерявам да осведомя самия мистър Късобан по въпроса. Според мене е желателно той да не знае нищо друго освен това, че не трябва да се претоварва с много работа, както и че трябва да спазва някои правила. Всяко безпокойство би било крайно неблагоприятно за него.

Лидгейт стана и съвсем машинално Доротия също се изправи, като разкопча пелерината си и я захвърли, сякаш тя я задушаваше. Той й се поклони и понечи да си тръгне, когато Доротия, обзета от внезапен порив, който би се излял в молитва, ако беше сама, изведнъж му каза с ридаещ глас:

— О, вие сте толкова мъдър човек, не е ли така? Знаете всичко за живота и смъртта. Дайте ми съвет! Кажете ми какво да правя! Той цял живот непрекъснато се е трудил и е очаквал признание. Нищо друго не го вълнува. И мене нищо друго не ме вълнува…

Години наред Лидгейт не можеше да забрави силното въздействие на този неволен изблик — това бе зов, отправен от една душа към друга, с пълното съзнание, че те двамата са сродни души, блуждаещи в една и съща гнетяща среда, в един и същ сму̀тен, оскъдно осветен живот. Ала какво друго би могъл да й каже в този миг освен това, че ще намине да види мистър Късобан на другия ден?

Когато Лидгейт си отиде, сълзите на Доротия бликнаха на воля и разсеяха задушаващото я униние. И тогава тя бързо изтри очи, спомнила си, че не трябва да разкрива мъката си пред съпруга си. После огледа стаята с мисълта, че трябва да нареди на прислужницата да я поддържа, както обикновено, тъй като мистър Късобан всеки момент може отново да пожелае да влезе тук. На писалището лежаха писма, останали непокътнати от сутринта на пристъпа му, а сред тях, както добре помнеше Доротия, бяха и писмата от младия Ладисло, като адресираното до нея все още не бе отворено. Мисълта за тези писма бе станала по-мъчителна за нея поради внезапния пристъп на болестта, връхлетяла съпруга й, и тя не можеше да не смята, че възбудата му, предизвикана от нейния гняв, вероятно е допринесла за пристъпа. Ще има достатъчно време да ги прочете, когато отново се сети за тях, но засега не изпита никакво желание да ги изнесе от библиотеката. Ала изведнъж й хрумна, че те в никакъв случай не трябва да остават пред погледа на мъжа й — с каквото и да са го раздразнили, не би трябвало да има нов повод за раздразнение, доколкото това е възможно. Първо хвърли поглед върху адресираното до него писмо, за да разбере дали е необходимо да отговаря, за да предотврати неприятното гостуване.

Уил бе писал от Рим и още в началото заявяваше колко безкрайно много бил задължен на мистър Късобан, така че всякакви благодарности биха били излишни. Съвсем очевидно било, че ако не бил изпълнен с дълбока признателност, би бил най-жалкият негодник, изобщо някога облагодетелстван от великодушен приятел. Но да се разпростре в излиятелни благодарности, означавало все едно да заяви: „Аз съм извънредно почтен“. Ала Уил започнал да разбира, че за да преодолее недостатъците си — същите онези недостатъци, които самият мистър Късобан толкова често посочвал — била нужна по-напрегната дейност, която поради щедростта на чичо му досега не била осъзнавана като огромна необходимост. Той вярвал, че завръщането му би било много успешно — ако изобщо му се разрешавало да се завърне, — само като покажел нагледно резултата от образованието си, за което бил безкрайно задължен, както и като престанел в бъдеще да очаква отклоняването на финансови средства към себе си, сиреч средства, над които други лица имали повече права. Връщал се в Англия, за да опита късмета си, както постъпвали много други млади хора, чийто единствен капитал бил мозъкът им. Приятелят му Науман го помолил да се погрижи за картината „Диспут“, направена специално за мистър Късобан, с чието разрешение, както и с това на мисис Късобан, Уил лично щял да я донесе в Лоуик. Известие, изпратено в Париж в рамките на две седмици до службата за писма до поискване, би могло при необходимост да предотврати пристигането му в неподходящо време. Прилагал също така и писмо до мисис Късобан, в което продължавал започнатия в Рим разговор за изкуството.

Когато отвори своето писмо, Доротия видя, че в него Уил продължава бодро да я кори за проявите й на фанатично съчувствие и за неспособността й напълно непосредствено да се радва на нещата от живота такива, каквито са — всъщност в писанието той изливаше младежката си жизненост, но в този миг тя не можеше да го дочете докрай. Трябваше незабавно да реши какво да прави с първото писмо — вероятно имаше още време да предотврати пристигането на Уил в Лоуик. Най-накрая Доротия предаде писмото на чичо си, който още не си бе тръгнал, с молбата да уведоми Уил, че мистър Късобан е болен и че здравословното му състояние не позволява посрещането на гости.

Никой друг не би могъл да прояви такава готовност да напише писмо, както мистър Брук. Единственото му затруднение бе как да напише кратко писмо, а разсъжденията му в случая се разпростряха на три големи страници с много вътрешни добавки. Сега чичото чисто и просто заяви на Доротия:

— Разбира се, ще му пиша, скъпа моя. Той е много умен млад човек… този младеж Ладисло… Смея да кажа, че е предприемчив млад човек. Много хубаво писмо… показва усещане за нещата, нали разбираш? Както и да е, ще му съобщя за Късобан.

Ала самият писец на перодръжката му бе мислещ орган и изведнъж заниза изреченията едно след друго, най-вече такива в дух на доброжелателност, като направо изпреварваше съжденията на господина. Писецът изрази известно съжаление, но предложи и начини за разрешаване на затрудненията и когато мистър Брук прочете написаното, реши, че всичко е напълно уместно — много на място казано, при това с допълнителни хрумвания, за които той самият не се бе сетил. Така че в случая писецът изрази съжаление, че точно сега младият Ладисло не бил наоколо, за да се опознаели по-отблизо с мистър Брук и да разгледали заедно италианските скици, едно толкова дълго отлагано удоволствие… Писецът прояви такъв голям интерес към младежа, който навлизал в живота с много богати идеи… че до края на втората страница успя да убеди мистър Брук да покани младия Ладисло на гости в Типтън Грейндж, тъй като нямало как да го приемат в Лоуик. Че защо пък не? Можели да извършват какви ли не дейности съвместно, а пък сега било и време на небивал растеж… политическият хоризонт се разширявал, така че… накратко казано, писецът на мистър Брук завърши накрая с къса реч, написана неотдавна от него за толкова нескопосано издавания вестник „Мидълмарч Пайъниър“. Докато запечатваше писмото, мистър Брук се почувства силно въодушевен от разнообразието на все още смътните представи пред себе си: … представи за млад човек, способен да изразява смислено идеите си, за закупуване на вестника за разчистване на пътя пред нов кандидат, за приложението на съхранявани документи… знае ли човек какво може да излезе от всичко това? Много скоро Силия щеше да се омъжи и би било много приятно да има до себе си на масата млад човек, поне за известно време.

Ала той си тръгна, без да съобщи на Доротия какво е написал в писмото, защото тя изцяло бе погълната от съпруга си, а пък и… всъщност всички тези неща въобще не бяха важни за нея.