Джордж Елиът
Мидълмарч (30)

Глава 29

Разбрах, че геният у друг не ми доставя радост.

Странностите ми несретни са пресушили в мене таз наслада.

Голдсмит^[140]

Една сутрин, няколко седмици след пристигането й в Лоуик, Доротия — но защо все Доротия, та Доротия? Да не би нейната гледна точка да е единствената относно този брак? Възразявам срещу това, че цялото ни внимание, всичките ни усилия да вникнем в нещата са неизменно насочени към младите лица, които имат цъфтящ вид въпреки тревогите. Защото един ден и те ще повехнат и неминуемо ще се сблъскат с онези древни, разяждащи скърби, които сега пренебрегват поради оказваната им от нас помощ. Въпреки премигващите очи и белите брадавици, толкова противни на Силия, както и липсата на стегнати мускули, направо нравствено неприемливи за сър Джеймс, мистър Късобан имаше трескави мисли и изпитваше духовен глад като всички нас. Всъщност не бе постигнал нищо изключително с брака си — нищо повече от това, което самото общество налага и възприема като събитие, достойно за венци и букети. Той бе решил, че не трябва повече да отлага намерението си за женитба, а също така беше и преценил, че когато избира съпруга, един мъж с добро обществено положение е съвсем естествено да има високи очаквания и внимателно да подбере цъфтяща млада дама — колкото по-млада, толкова по-добре, защото се поддава на обучение и е покорна, — с равностоен на неговия социален ранг, с подобаващи религиозни възгледи, добродетелност и благонравие. На подобна млада дама той щедро би предоставил всякакви материални придобивки и не би си спестил каквито и да е усилия, за да й осигури щастие. В замяна на това ще бъде ощастливен със семейни радости и ще забрави за онова подобие на себе си, втория екземпляр на своето „аз“, което според авторите на сонети от XVІ в. така категорично се очаква от един мъж. Ала времената се бяха променили и вече нямаше автори на сонети, които да изискват от мистър Късобан да остави втори екземпляр на своето „аз“. А на всичко отгоре той още не бе успял да издаде дори екземпляр на изследването си за митологическия ключ. Всъщност винаги бе възнамерявал един ден да се ощастливи с брак и усещането, че годините бързо се нижат, че светът става все по-непонятен и че се чувства самотен, бяха сериозни основания да не губи повече време и своевременно да се сдобие със семейни радости, преди трупащите се години да му отнемат тази възможност.

А когато срещна Доротия, си помисли, че е намерил жена, която дори надхвърля очакванията му — тя наистина би могла да му е и помощничка в работата и тогава не би било нужно да назначава секретарка, каквато досега мистър Късобан никога не бе наемал, тъй като бе изпълнен с ужас и подозрения към подобни сътруднички. (Измъчваше го мисълта, че от него ще се очакват прояви на мощен ум.) Ала милостивото провидение го бе дарило със съпруга, точно от каквато се нуждаеше. Подобна жена, скромна млада дама най-вече с оценъчните, непретенциозни способности на своя пол, неминуемо би приела съпруга си като мъж с мощен ум. Ала мисълта дали провидението по същия начин се бе постарало, като е дарило мис Брук с мистър Късобан, изобщо не би му хрумнала. Поначало обществото никога не храни нелепите очаквания един мъж да се замисля дали притежава необходимите качества, за да направи една прелестна девойка щастлива, както съответно той преценява нейните, с които би го направила щастлив. По тази логика едва ли не би излязло, че един мъж трябва да избира не само съпруга за себе си, а и подходящ съпруг за жена си. Или пък че един мъж е длъжен със собствените си качества да осигури добри заложби за поколенията си! Всъщност беше напълно естествено Доротия да го посрещне възторжено. И съответно мистър Късобан се изпълни с очаквания, че оттук нататък ще започне щастието му.

Той не бе кой знае колко усетил вкуса на щастието в предишния си живот. За да изпиташ безмерна радост, когато си лишен от крепко здраве, човек трябва да има пламенна душа. Мистър Късобан никога не бе имал крепко здраве, а душата му бе чувствителна, но не и пламенна — всъщност бе прекалено мудна, за да може да премине от съзерцателност към страстна наслада и бе в състояние само леко да потрепва с немощни крилца сред мочурливата почва, където се бе пръкнала, но никога не можеше истински да полети. Житейската му съдба бе твърде жалка, но той не искаше да предизвиква жал и най-много се плашеше някой да не надникне в душата му. Притежаваше доста ограничена, горделива чувствителност, на която й липсваше дълбочина, за да прерасне в съчувствие и само едва-едва мъждукаше или се процеждаше в плитките вадички на самонаблюденията му или в най-добрия случай на егоистичната му скрупульозност. А мистър Късобан страдаше от много скрупули: способен бе на сурови самоограничения, имаше твърдата решимост да бъде човек на честта в съответствие с моралните норми и винаги би бил безупречен според всички възможни критерии. Той бе постигнал поставените цели в поведението си, ала трудността да направи изследването си „Ключ към всички митологии“ безупречно, тежеше като камък в съзнанието му. А памфлетите му — или „Parerga“^[141], както ги наричаше той, — чрез които проверяваше преценките на публиката и чертаеше с кратки, но съдържателни бележки научното си развитие, никога не бяха достатъчно сериозно оценени в цялата им значимост. Той подозираше, че архидяконът не ги е чел. Изпитваше мъчителни съмнения относно действителната преценка на блестящите умове в Брейзноуз^[142], като същевременно бе дълбоко убеден, че старият му познайник Карп е авторът на онази силно критична статия, която стоеше заключена в малко чекмедже в писалището на мистър Късобан, а също и в тъмно кътче на словесната му памет. Всички тези неща бяха оставили дълбоки следи в съзнанието му, които трябваше да се преодолеят, а освен това го бяха изпълнили и с мрачна горчивина, естествената последица от всякакви прекомерни очаквания. Дори религиозната му вяра се разклати поради разклатената му увереност в собствените му способности, а утехата, която ни носи християнската надежда за безсмъртието, сякаш се обуславяше най-вече от безсмъртието на още недовършения му труд „Ключ към всички митологии“. От своя страна изпитвам дълбоко съжаление към него. Във всеки случай никак не е лесна участта да бъдеш това, което наричаме „високообразован“, и същевременно да не изпитваш никаква радост, да наблюдаваш големия житейски спектакъл пред себе си, но да не можеш никога да се освободиш от своето дребно, гладно, зъзнещо его — изобщо никога да не сме дълбоко развълнувани от прелестите пред очите ни, никога съзнанието ни да не се преобразява от възторжени, дръзки мисли, от пламъците на страстта, от динамиката на действията, а неизменно да оставаме трезви и академично умозрителни, амбициозни, но същевременно плахи, усърдни, но със замъглен поглед. Боя се, че дори мистър Късобан да станеше епископ, вътрешното му неспокойствие не би го напуснало. Неслучайно един древен гръцки мъдрец е казал, че зад внушителната маска и оглушителната тръба^[143] винаги плахо ще надничат бедните ни очички, а разтрепераните ни устни ще са — малко или много — като запечатани.

Към подобно духовно пространство, очертано преди четвърт век, към подобна мисловна нагласа, строго оградена отвсякъде, мистър Късобан бе решил да прикачи и щастието с прелестна млада невеста, ала дори още преди самата сватба, както вече видяхме, той изпита нов вид угнетеност поради съзнанието, че новото блаженство не предизвиква никакво блаженство у него. Природата му бързо започна да копнее за старите, по-лесни привички. И колкото по-дълбоко потъваше в семейния живот, толкова повече се засилваше усещането, че новата му роля е приета единствено по силата на благоприличието, и това усещане надделяваше над всякакво друго чувство на задоволство. Бракът, също както религията и ерудицията, по-точно научното авторство, е обречен да се превърне в наложено отвън задължение, но Едуард Късобан бе твърдо решен да изпълни безупречно всички свои задължения. Дори да допусне Доротия в кабинета като помощник (в съответствие със собствените му намерения преди сватбата) бе за него прекалено голямо усилие и затова се изкушаваше непрекъснато да отлага намеренията си и ако тя не бе така настойчиво умолявала, вероятно никога не би изпълнил решението си. Ала все пак Доротия успя да превърне помощта си в ежедневна практика, която налагаше още в най-ранен час тя да заема мястото си в библиотеката и да се труди или като чете на глас, или като преписва определени текстове. Сега бе по-лесно да се определи естеството на работата, защото мистър Късобан имаше за цел да осъществи съвсем конкретно намерение: подготвяше нова разработка, кратка монография относно някои наскоро открити данни за египетските мистерии, където някои твърдения на Уорбъртън^[144] биха могли да се оспорят. Дори и в такъв малък труд препратките бяха много на брой, но не и необозрими. А строежът на изреченията трябва да е подходящ както за учените от Брейзноуз, така и за не толкова придирчивите идни поколения. Тези кратки, но значими трудове винаги вълнуваха особено много мистър Късобан: обобщенията в тях бяха трудни поради множеството цитати, както и поради противопоставянето между различните диалектически фрази, които кънтяха едновременно в съзнанието му. А най-отгоре трябваше да има и посвещение на латински език, но засега всичко около посвещението оставаше напълно неясно освен това, че няма да е адресирано до Карп. Мистър Късобан вътрешно се ядеше от съжалението, че веднъж бе сложил посвещение на Карп^[145], където бе наредил този представител на животинския свят сред viros nullo aevo perituros^[146], една грешка, която неминуемо излага самия автор на подигравки през следващата епоха, а дори и в настоящата би предизвикала присмех у хора като Пайк и Тенч.

И така, мистър Късобан се намираше в един от най-напрегнатите периоди на научната си работа и както бях започнала да разказвам преди малко, Доротия влезе рано при него в библиотеката, където той вече бе закусил сам. По същото това време Силия за втори път бе на посещение у тях, вероятно последното преди сватбата й, и сега седеше в гостната в очакване на сър Джеймс.

Доротия се бе научила да разгадава признаците в настроението на съпруга си и забеляза, че сега сутринта бе станала много по-мъглива, отколкото беше преди час. Тя безшумно отиде до своята маса, когато той заговори с онзи отчужден тон, недвусмислен признак, че изпълнява неприятно задължение:

— Доротия, това е писмо за тебе, сложено вътре в едно, адресирано до мене.

Писмото се състоеше от две страници и тя веднага погледна подписа отдолу:

— Мистър Ладисло! Че какво има да ми съобщава той? — възкликна тя с нотки на приятна изненада. — Разбира се — добави тя, като погледна към Късобан, — досещам се за какво е писал на тебе.

— Моля, ако желаеш, можеш да прочетеш писмото — каза мистър Късобан, като сурово посочи посланието с писалката си, без дори да погледне към нея. — Но трябва предварително да заявя, че отхвърлям отправеното в писмото предложение за гостуване. Вярвам, че мога да бъда извинен за желанието да разполагам с поне малко свободно време без всякакво странично разсейване, което досега бе неизбежно, и да не бъда посещаван от гости, чието несвързано весело бърборене прави присъствието им уморително.

Досега не бе имало други гневни сблъсъци между Доротия и съпруга й след лекото им избухване в Рим, което обаче бе оставило толкова трайни следи в съзнанието й, че оттогава за нея бе по-лесно да потиска чувствата си, отколкото да изпитва последиците от откровеното им изразяване. Ала подобно ядно предположение, че тя желае посещения, които вероятно биха били твърде неприятни за съпруга й, това напълно неоснователно застраховане срещу евентуалните й егоистични жалби бяха прекалено остри жилещи нападки, за да ги остави за по-късни размишления, без да изрази непосредствено гнева си. Доротия беше вярвала, че може да е безкрайно търпелива с един Джон Милтън, но никога не си бе представяла подобно държание от негова страна. А в момента мистър Късобан се проявяваше като глупашки късоглед и чудовищно несправедлив. Съчувствието, това „новородено бебе“^[147], което с течение на времето щеше да уталожва всички нейни душевни бури, в случая не успя да укроти вихъра. Още с първите си думи, изречени с тон, който го стресна, тя принуди мистър Късобан да се взре в нея и да усети мълнията в очите й.

— Защо си позволяваш да ми приписваш желания, които биха те раздразнили? Разговаряш с мене така, сякаш съм човек, с когото трябва да се бориш. Поне ми дай малко време, за да преценя кое е приятно и за мене, а не само за тебе.

— Доротия, много бързаш със заключенията — нервно отговори мистър Късобан.

Очевидно тази жена бе прекалено млада, за да се издигне до достолепното ниво на съпружеството. А може би пък не е достатъчно невзрачна и безлична, за да приема всичко като напълно в реда на нещата.

— Според мене ти пръв избърза с неверните си предположения относно чувствата ми — отговори Доротия със същия плам. Огънят все още не беше потушен и тя смяташе, че е твърде недостойно от страна на съпруга й да не й се извини.

— Моля те, нека да не говорим повече по въпроса, Доротия. Нямам нито сили, нито свободно време за подобен спор.

След този отговор мистър Късобан натопи писалката и си даде вид, че продължава работата си, макар че ръката му трепереше толкова много, че изписа думите сякаш с непознати букви. Отговори, които уж потушават гнева, често препращат яростта към отсрещната страна, така че хладното приключване на спора, когато другият съзнава, че е напълно прав, е далече по-влудяващо в брака, отколкото във философските дискусии.

Доротия остави двете писма от Ладисло върху писалището на мъжа си, без да ги отвори, и се приближи до своята маса — изпълнена с гняв и презрение, тя отказа да ги прочете също както захвърляме някоя вещ, накарала околните да ни заподозрат в унизителна алчност. Изобщо не се досети за скритите причини, предизвикали гнева на съпруга й относно писмата. Съзнаваше единствено, че са били повод той да отправи обиди към нея. Доротия веднага се залови за работа, като ръката й ни най-малко не трепна. Тъкмо обратното, докато преписваше цитатите, възложени й предния ден, усещаше, че много красиво изписва буквите, а също така й се струваше, че вниква в строежа на изреченията на латински език, който бе започнала да разбира все по-добре. В гнева й се прокрадваше смътно чувство за превъзходство, ала сега то се изразяваше само в уверения й почерк и не се стигна дотам някакъв вътрешен глас ясно да изрече, че предишният извисен архангел е всъщност жалко създание.

В продължение на половин час последва пълно мълчание, като през това време Доротия изобщо не вдигна глава от масата, докато изведнъж се стресна от силния трясък на паднала книга и когато се обърна, видя, че мистър Късобан, качен на подвижната стълба пред библиотеката, се е навел напред, сякаш му е прилошало. Доротия мигновено скочи на крака и се втурна към него — той очевидно не можеше да си поеме дъх. Тя бързо се покачи на едно столче, доближи се до лакътя му и попита с омекнал от тревога нежен глас, в който вложи цялата си душа:

— Можеш ли да се облегнеш на мене, скъпи?

Напълно неспособен да говори или да се движи, поемайки си дълбоко дъх, той постоя неподвижен две-три минути, които й се сториха цяла вечност. Когато най-после се смъкна надолу по трите стъпала и се отпусна по гръб в голямото кресло, което Доротия бе придърпала близо до стълбата, той вече не се мъчеше да си поеме дъх, а изглеждаше напълно безпомощен, на ръба на припадъка. Доротия яростно разтърси звънеца, след което мистър Късобан бе пренесен на кушетката. Той не припадна и постепенно взе да идва на себе си, когато се появи сър Джеймс Четам, посрещнат още в антрето с новината, че мистър Късобан е „получил пристъп“ в библиотеката.

„Боже господи! Точно това можеше да се очаква“, бе първата дошла му наум мисъл. Ако някой накараше въпросния господин с пророческа нагласа да намери най-точното понятие, според него „пристъп“ би бил най-удачният израз, който би му хрумнал. Той попита лицето, което го бе уведомило за случая, сиреч иконома, дали са повикали лекар. Икономът никога не бе чувал господарят му да се е нуждаел от лекар. Но не би ли било редно да се повика доктор?

Ала когато сър Джеймс влезе в библиотеката, мистър Късобан бе вече в състояние да изрази със знаци обичайната си учтивост, а след първоначалния ужас Доротия сега ридаеше, коленичила до съпруга си, но изведнъж се изправи и сама предложи някой да се качи на коня и да потърси медицинско лице.

— Препоръчвам ви да повикате Лидгейт — заяви сър Джеймс. — Майка ми се обърна към него и намира, че е невероятно умен. След смъртта на баща ми тя си бе създала много лошо мнение за всички доктори тук.

Доротия отправи молба към съпруга си и той й отговори с безмълвен знак на одобрение. Веднага изпратиха слуга за мистър Лидгейт и докторът пристигна смайващо бързо, защото този, който го повика, прислужник на сър Джеймс Четам, познаваше мистър Лидгейт и случайно го зърна да разхожда коня си по улиците на Лоуик с мис Винси под ръка.

Седнала в гостната, Силия не знаеше нищо за тревогата, докато сър Джеймс не й разказа за случилото се. След обясненията на Доротия той вече не възприемаше заболяването на Късобан като пристъп, но все пак бе нещо „от този род“.

— Скъпата ми, бедничка Додо… направо е ужасно! — възкликна Силия, доколкото тя можеше да изпитва скръб в обзелото я пълно щастие. Изящните й ръчички бяха свити една в друга, а мистър Джеймс ги обгърна с длани също както напъпил цвят щедро се обгръща от чашка. — Направо е потресаващо, че мистър Късобан е болен! Но аз никога не съм го харесвала. И според мене той съвсем не обича Доротия толкова, колкото тя заслужава. А би трябвало, защото никоя друга не би го взела… не мислиш ли така?

— Винаги съм мислел, че сестра ти направи ужасна саможертва — заяви сър Джеймс.

— Така е. Но бедничката Додо никога не е постъпвала като другите хора и според мене винаги ще си е такава.

— Тя е благородно създание — отбеляза великодушният сър Джеймс. Той току-що бе получил поредно потвърждение на преценката си, когато видя с каква нежност Доротия подложи ръка под главата на съпруга си и как се взираше в него с неизразима скръб. Той обаче дори не подозираше какво дълбоко разкаяние се крие в скръбта й.

— Така е — съгласи се Силия, приела думите на сър Джеймс като извънредно кавалерски, но с пълното съзнание, че той самият не би се чувствал добре с Додо. — Да отида ли при нея? Как мислиш, мога ли да й помогна с нещо?

— Смятам, че ще е хубаво просто да отидеш при нея преди пристигането на Лидгейт — отговори благородният сър Джеймс. — Но не се застоявай дълго там.

Когато Силия излезе, той закрачи напред-назад из гостната, като си спомни какво бе изпитал първоначално при новината за годежа на Доротия, а сега отново се изпълни с отвращение към безразличието на мистър Късобан. Ако Кадуоладър… ако всеки бе правилно преценил тази връзка, както той, сър Джеймс, я бе преценил, женитбата би могла да се предотврати. Напълно нечовешко бе да се остави едно съвсем младо момиче да решава слепешката съдбата си, без каквито и да е усилия да бъде спасено. Сър Джеймс отдавна бе престанал да изпитва лично огорчение — дълбоко в душата си той бе доволен от годежа си със Силия. Ала той бе рицар по природа (нима безкористната служба на жената не е сред най-прекрасните добродетели на древното рицарство?) и отритнатата му любов не бе довела до озлобление. Смъртта на тази любов бе предизвикала някакви сладостни ухания, безплътни спомени, които придаваха святост на Доротия. Той завинаги ще остане неин братски настроен приятел, който приема постъпките й с великодушно доверие.