Джордж Елиът
Мидълмарч (26)

Глава 25

Блага̀ не търси любовта

и за себе си нехае.

На друг тя дава свобода

и в скръбта съгражда Рая.

Благата търси любовта

и очаква друг да страда.

Отнема чужда свобода

и създава в Рая Ада.

Уилям Блейк^[133]

Фред Винси искаше да пристигне в Стоун Корт, когато Мери не го очаква, а чичо му е горе в спалнята — така би могъл да я свари сама, седнала в облицованата с дърво гостна. Младежът остави коня си в двора, за да не вдига шум по чакъла точно пред вратата на къщата, и влезе в гостната без всякакъв друг звук освен отварянето на вратата. Мери, седнала в обичайния си ъгъл, се смееше на спомените на мисис Пиози^[134] за Джонсън и го погледна с все още засмени очи. Усмивката й постепенно застина, когато видя как Фред безмълвно се приближи и застана пред нея напълно разстроен, облегнал лакът върху полицата над камината. Тя също не промълви нищо и само отправи към него питащ поглед.

— Мери — заговори той. — Аз съм един непрокопсаник и мерзавец.

— Мисля, че такива определения трябва да се употребяват самостоятелно — отговори Мери, като се опита да се усмихне, но бе сериозно стресната.

— Знам, че оттук нататък ще си мислиш само най-лоши неща за мене. Ще ме смяташ за лъжец. За нечестен. Ще смяташ, че изобщо не държа на тебе, на баща ти и на майка ти. Ти винаги виждаш в мене само отрицателното, знам това.

— Не мога да отрека, че наистина може да те смятам за такъв, Фред, ако ми дадеш сериозни основания за подобно отношение. Но, моля те, кажи ми веднага какво си направил. Предпочитам да знам неприятната истина, отколкото да се мъча да отгатна.

— Дължах пари… сто и шейсет лири. Помолих баща ти да подпише гаранция, че ще ги върна. Смятах, че това не представлява нищо за него. Уверих го, че сам ще изплатя сумата, и положих всички усилия да го сторя. Но късметът ми не проработи… на един кон му стана нещо… и сега мога да платя само петдесет лири. Но не бих могъл да искам от баща си пари — той няма да ми даде и грош. А чичо ми неотдавна ми даде стотачка. Чудя се какво да правя! А баща ти не разполага с достатъчно налични средства и майка ти ще трябва да даде спестените си деветдесет и две лири, като казва, че са нужни и твоите спестявания. Виждаш ли какъв…

— О, бедничката мама, бедничкият татко! — възкликна Мери със сподавен стон, като очите й се насълзиха. Тя се втренчи с неподвижен поглед пред себе си, като си представи ясно тежките последици за семейството им, и за миг забрави за Фред. Той също помълча известно време, почувствал се по-нещастен от всякога.

— За нищо на света не бих могъл съзнателно да те нараня по такъв начин, Мери — най-сетне промълви той. — Ти никога не би ми простила.

— Какво значение има дали ще ти простя? — отчаяно попита Мери. — Нима това би променило нещата за майка ми, която ще загуби парите, спестявани в продължение на четири години от частни уроци, за да може да изпрати Алфред да се обучава при мистър Ханмър? По-добро ли би ти изглеждало положението, ако ти простя?

— Ругай ме колкото искаш, Мери. Заслужавам го.

— Не ми се говори по въпроса — добави Мери по-сдържано. — Гневът ми е безсмислен — тя избърса очи, сложи книгата настрана, изправи се и взе ръкоделието си.

Фред я проследи с умолителен поглед с надеждата, че тя ще извърне очи към него и ще усети дълбокото му разкаяние. Това обаче не стана — Мери упорито гледаше надолу.

— Много ми е мъчно, че майка ти ще загуби парите — добави той, вторачен в девойката, която отново бе седнала и припряно въртеше иглата. — Исках да те попитам, Мери… не мислиш ли, че мистър Федърстоун… ако ти му кажеш… имам предвид, ако му разкажеш за таксата на Фред в занаятчийското училище… би могъл да даде парите?

— Моето семейство не обича да проси, Фред. Предпочитаме сами да си изкарваме парите. А ти току-що каза, че мистър Федърстоун наскоро ти е дал сто лири. Той рядко прави дарения. Никога не е давал на нас и съм сигурна, че баща ми за нищо на света не би поискал, а дори и аз да се осмеля да го помоля, би било напълно безполезно.

— Чувствам се безкрайно нещастен, Мери… само ако знаеш колко съм нещастен, би ме съжалила.

— Има много други по-важни неща, които могат да предизвикат съжаление. Но себичните хора винаги смятат своята беда по-важна от всичко друго на света. Нагледала съм се тук на подобни неща.

— Не заслужавам да ме наричаш себичен. Ако само знаеш какви неща правят някои млади хора, не би ме причислила към най-лошите.

— Знам, че хора, които харчат много пари за себе си, без да знаят как ще ги върнат, непременно са себични. Интересуват се само какво биха могли да получат те самите, а не от това, което другите ще загубят.

— На всеки човек може да се случи нещастие, Мери, и да не успее да се разплати въпреки намеренията си. На света няма по-благороден човек от баща ти, а ето че и той изпадна в беда.

— Как се осмеляваш да правиш съпоставки между баща ми и тебе, Фред! — възкликна Мери, обзета от дълбоко негодувание. — Той досега никога не е изпадал в беда поради това, че е мислел единствено за своето удоволствие, а само защото е искал да направи услуга на други хора. И много се е напрягал и е работил, за да обезщети някого за загубите.

— Значи, ти смяташ, че аз никога няма да се опитам да обезщетя някого. Не е великодушно от твоя страна да мислиш най-лошото за един човек. Щом имаш някаква власт над него, според мене би могла да се възползваш от нея, за да го направиш по-добър, но ти никога не постъпваш така. Както и да е, аз си тръгвам — печално добави Фред. — Вече няма да говоря за нищо с тебе. Много съжалявам за всички неприятности, които ти причиних… Това е всичко.

Мери бе захвърлила ръкоделието и сега вдигна очи. Дори и в моминската обич често се крие нещо майчинско. Трудният живот на девойката бе събудил у нея отзивчивост, далече не така свойствена за онзи крехък, лишен от дълбока проницателност етап, който наричаме моминство. Последните думи на Фред мигновено предизвикаха у нея остра болка, нещо подобно на онова, което майката изпитва, когато си представи риданията или стоновете на непослушното си избягало дете, изложено на опасности и беди. И сега, когато вдигна очи и срещна отчаяния му безжизнен поглед, съчувствието й към него мигновено измести гнева и всичките й други тревоги.

— О, Фред, колко зле изглеждаш! Седни за малко. Недей да си тръгваш още. Позволи ми да съобщя на чичо, че си дошъл. Той се чудеше защо цяла седмица те няма никакъв — заговори Мери припряно, като изричаше първите дошли й на ума думи, без дори да вниква в тях, ала ги изричаше с донякъде утешителен, донякъде умолителен тон и дори се надигна, като че ли се канеше да отиде при мистър Федърстоун. Разбира се, Фред се почувства така, сякаш облаците се бяха разпръснали и го бе огрял внезапен лъч. Той помръдна малко и се изправи насреща й.

— Кажи ми само една дума, Мери, и бих направил всичко за тебе. Кажи ми, че няма да мислиш лоши неща за мене… че няма завинаги да ме отпишеш.

— Говориш така, сякаш ми доставя удоволствие да мисля лоши неща за тебе — отговори Мери с печален тон. — Сякаш не страдам, като те гледам какъв мързелив и лекомислен младеж си станал. Как можеш да си така ленив, когато другите работят и се напъват, защото толкова много неща трябва да се свършат… как можеш да си безделник при наличието на такива полезни неща на този свят? А има много доброта у тебе, Фред… можеш да си много свестен човек.

— Ще се опитам да стана какъвто пожелаеш, Мери, ако ми кажеш, че ме обичаш.

— Бих се срамувала да кажа, че обичам мъж, който непрекъснато разчита на други хора и пресмята какво биха направили те за него. А какъв ще станеш, когато навършиш четирийсет? Такъв като мистър Бойър вероятно… точно толкова мързелив и ще живееш в гостната на мисис Бек… дебел и дрипав, човек, който все се надява, че някой може да го покани на вечеря… и цяла сутрин разучава една или друга смешна песничка… или не! Разучава мелодийка на флейтата си.

Веднага щом изрече въпроса за бъдещето на Фред, устните на Мери започнаха да се къдрят в усмивка (младежките души са толкова летливи!) и още преди да е завършила тирадата си, ликът й вече просия с обичайната си ведрост. Смехът й в този миг сякаш прогони мъката му и той с колеблива усмивка понечи да хване ръката й, но Мери ловко се измъкна и се отправи към вратата, като му заяви:

— Отивам да кажа на чичо, че си тук. Трябва да се видите за малко.

Дълбоко в себе си Фред усети, че бъдещето му е защитено и че няма да се сбъднат язвителните прогнози на Мери независимо какво означава това „всичко“, което той би направил за нея, ако тя го уточни. Никога досега в нейно присъствие не се бе осмелявал да захваща темата за очакваното наследство от мистър Федърстоун, а и тя избягваше подобни разговори, сякаш това зависеше единствено и само от него. Ала ако той наистина получеше наследството, тя трябва да приеме промяната в положението му. Тези мисли някак вяло минаха през съзнанието му, преди да се качи горе да види чичо си. Постоя при него съвсем малко, като се извини, че има настинка. Мери не се появи отново при тръгването му. На път за къщи той все по-ясно осъзна, че не е толкова печален, колкото болен.

Когато Кейлъб Гарт пристигна в Стоун Корт скоро след като се здрачи, Мери изобщо не се изненада, макар че баща й рядко оставаше свободен, за да я посети, а пък и никак не обичаше да разговаря по принуда с мистър Федърстоун. От своя страна старецът също се чувстваше доста неловко с шурея си, когото не можеше да раздразни с нищо, на когото му бе съвсем все едно, че го смятат за бедняк, който няма какво да поиска от Федърстоун, а на всичко отгоре разбира много по-добре от самия него всички тънкости на земеделието и минното дело. Ала Мери бе сигурна, че родителите й ще пожелаят да я видят, и ако баща й не беше дошъл, тя самата щеше да помоли за свободно време, за да навести родителите си за час-два на другия ден. След като по време на чая обсъдиха с мистър Федърстоун цените, Кейлъб стана, за да се сбогува със стареца, и съответно добави:

— Искам да поговоря с тебе, Мери.

Тя занесе свещ в друга просторна гостна, където камината не бе запалена, и като постави мъждукащата светлинка на тъмната махагонова маса, се извърна към баща си, обви шията му и го разцелува съвсем по детски — милувките й му доставиха голямо удоволствие и свъсеното му лице с гъсти вежди омекна също както някое голямо хубаво куче омеква, когато го прегръщат. Мери бе любимото му дете, така че каквото и да казваше Сузан и колкото и да е права по всички други въпроси, Кейлъб смяташе, че е напълно естествено Фред — или който и да било друг — да намира Мери по-достойна за обич от всяко друго момиче.

— Трябва да ти кажа нещо, скъпа — заговори Кейлъб с колебливия си тон. — Новината не е много хубава, но има и по-лоши.

— Става дума за пари, нали, татко? Мисля, че знам всичко.

— О! Как така? Нали разбираш, отново се проявих малко като глупак и се подписах на гаранция, а сега трябва да плащам. Майка ти трябва да се раздели със спестяванията си, това е най-неприятното, но дори и тези пари не оправят нещата. Трябват ни сто и десет лири, майка ти има деветдесет и две, а аз не трябва да тегля от банката. Тя смята, че ти можеш да имаш някакви спестявания.

— О, да, имам повече от двайсет и четири лири. Очаквах да дойдеш, татко, така че ги сложих в чантата си. Гледай! Какви само красиви чисти банкноти и злато.

Тя извади сгънатите пари от чантичката си и ги подаде на баща си.

— Добре, но чакай… трябват ни само осемнайсет… ето, прибери си останалите, детето ми… Но откъде знаеш всичко? — запита Кейлъб, който в своето непреодолимо безразличие към парите бе започнал да се безпокои главно от това, как случката би се отразила върху привързаността на дъщеря му.

— Фред ми съобщи тази сутрин.

— О! С такава цел ли дойде тук?

— Да, така мисля. Беше доста разстроен.

— Страхувам се, че човек не може да му има доверие, Мери — поде баща й с колеблив нежен тон. — Вероятно намеренията му са по-добри от самите действия. Но според мене би било лошо нечие щастие да зависи изцяло от него, а и майка ти мисли същото.

— И аз мисля така, татко — каза Мери, без да вдига очи, като допря ръката на баща си до бузата си.

— Не желая да се бъркам, скъпа, но допусках, че между вас двамата има нещо, и затова исках да те предупредя. Нали разбираш, Мери… — при тези думи гласът на Кейлъб стана още по-нежен. Той току побутваше напред-назад шапката на масата, втренчен в нея, но изведнъж насочи поглед към дъщеря си. — Една жена, колкото и да е благородна, трябва да се примири с живота, който съпругът й предлага. Майка ти трябваше да се примири с доста неща заради мене.

Мери допря китката на баща си до устните и отново му се усмихна.

— Е, никой не е съвършен, но… — тук мистър Гарт поклати глава, сякаш да смекчи думите си — мисля си за следното… какво ли изпитва една жена, когато никога не може да е сигурна в съпруга си, когато той няма достатъчно силен характер и вместо да се страхува да не причини зло на другите, го е страх да не опари собствените си пръсти. Така накратко стоят нещата, Мери. Младите хора могат и да се залюбват, преди да са разбрали какво представлява животът, и всеки ден да им се струва като празник, щом са заедно, но много скоро всичко се превръща в делник, скъпа. И все пак ти си по-разумна от повечето момичета и не си расла в парник. Може да не ми се наложи да ти припомням това, но един баща винаги трепери за дъщеря си, а ти си съвсем сама тук.

— Не се безпокой за мене, татко — отговори Мери, като спокойно погледна баща си в очите. — Фред винаги се е отнасял добре с мене. Мисля, че той има добро сърце, много е мил и не е двуличен въпреки цялото си прахосничество. Но аз никога няма да се обвържа с човек, който не е постигнал мъжка независимост в живота и продължава да пилее времето си с надеждата, че други хора ще го обезпечат материално. Вие двамата с мама сте ми вдъхнали твърде голяма гордост, за да допусна подобно нещо.

— Точно така… точно така. В такъв случай съм напълно спокоен — заяви мистър Гарт, като взе шапката си. — Много е неприятно, че ти отмъквам спестяванията, детето ми.

— Татко! — възкликна Мери с извънредно укорителен тон. — Като добавка пращам на всички вкъщи пълни шепи обич — това бяха последните й думи, преди мистър Гарт да затвори външната врата зад себе си.

— Предполагам, че баща ти е поискал спестяванията ти — отбеляза старият мистър Федърстоун при завръщането й, придържайки се към обичайния си навик да подхвърля неприятни догадки. — Мисля, че много изкъсо те държи. Ти си вече пълнолетна и трябва да имаш свои собствени спестявания.

— Смятам майка си и баща си за най-добрата част от мене самата, сър — хладно отговори тя.

Мистър Федърстоун изсумтя — не би могъл да отрече, че от подобно обикновено момиче като нея напълно естествено е да се очаква да бъде полезна, така че набързо измисли друга забележка, достатъчно неприятна, за да може неминуемо да жегне Мери:

— Ако Фред Винси дойде утре, не го задържай повече с дрънканиците си, а го остави веднага да се качи при мене.