Джордж Елиът
Мидълмарч (15)

Глава 14

Рецепта лесна приложи,

месото в този сос свари.

Той „леност“ просто се зове,

ала с наслада се яде:

Кат хрътка хапки събери,

лъжи, заблуди добави,

сложи ласкателство в сместа,

забъркай всичко след това.

Накрая топъл го сервираш

в обувки на човек умиращ.

Допитването на мистър Булстроуд до Хариет безспорно доведе до очаквания от мистър Винси резултат, защото рано на другата сутрин пристигна писмо и Фред успя да занесе на мистър Федърстоун необходимото доказателство за невинността си.

Старият джентълмен не бе станал от леглото заради студеното време и понеже Мери Гарт я нямаше в гостната, Фред веднага се качи горе да представи писмото на чичо си, който, удобно подпрян на големи възглавници, бе както винаги готов да упражнява хитроумието си, за да разстройва себеподобните с недоверие. С обичайната гримаса на лице — да свива и разтяга устни — старецът сложи очилата си, за да прочете писмото.

При възникналите обстоятелства не мога да се въздържа да не изразя дълбокото си убеждение (Тцццц! С какви думи само си служи нашият приятел! Бива го за адвокат!), че синът ви Фредерик не се е облагодетелствал с получаване на заем въз основа на обещано от мистър Федърстоун завещание (Обещано ли? Кой може да твърди, че съм обещавал нещо? Аз никога нищо не обещавам… Ще си правя колкото си искам допълнения към завещанието…) и като се има предвид естеството на подобно деяние, несъстоятелно е да се допусне, че един благоразумен трезв млад човек би могъл да го извърши. (Да, ама джентълменът не уточнява, че тъкмо ти си благоразумен трезв млад човек, забележи това, господинчо!) А що се отнася до евентуални твърдения от моя страна за подобно провинение, категорично заявявам, че никога не съм правил изявления, че вашият син е вземал пари назаем въз основа на уверения, че искът за унаследяване ще стане изпълним след кончината на мистър Федърстоун. (Боже мой! „Иск“, „унаследяване“, „кончина“! Адвокатът Стандиш нищо не струва пред него! Не би могъл да се изрази така изискано, ако иска заем.)

— Слушай — тук мистър Федърстоун хвърли поглед към Фред над очилата си, като му подаде писмото с презрителен жест, — нали не допускаш, че мога да повярвам на писмото само защото Булстроуд го е написал толкова надуто, а?

Фред се изчерви.

— Настоявахте да получите такова писмо, сър. Смятам, че възражението на мистър Булстроуд не е по-малко авторитетно от твърдението на лицето, докладвало ви противното.

— Все тая е. Ни най-малко не съм се хванал на въдицата нито на единия, ни на другия. И сега какво очакваш да стане? — остро попита мистър Федърстоун, като пъхна ръце под завивките, без да сваля очилата си.

— Нищо не очаквам, сър. — Фред с усилие успя да прикрие раздразнението си. — Дойдох, за да ви предам писмото. Ако желаете, мога да ви кажа и „довиждане“.

— Не още, не още. Дрънни звънеца. Искам госпожичката да дойде.

В отговор на звънеца обаче влезе един прислужник.

— Кажи на госпожичката да дойде — нервно нареди Федърстоун. — Каква друга работа има, че да излиза оттук?

Когато Мери се появи, той продължи да говори със същия тон.

— Защо не си стоиш кротко в стаята, докато не ти позволя да излезеш? Трябва ми жилетката. Сто пъти съм ти казвал да я слагаш до леглото.

Очите на Мери изглеждаха доста зачервени, сякаш бе плакала. Съвсем ясно бе, че тази сутрин мистър Федърстоун бе изпаднал в едно от най-гневните си състояния, и макар Фред сега да очакваше да получи като подарък крайно необходимата му сума пари, той би предпочел да има свободата да се изправи срещу стария тиранин и да му каже право в очите, че Мери Гарт е много достойно момиче и той не може току-така да я върти на малкия си пръст. Въпреки че Фред стана на крака при влизането на Мери, тя не му обърна никакво внимание и имаше такъв стреснат и напрегнат вид, сякаш очакваше да я замерят с нещо. Ала нямаше от какво по-лошо да се страхува освен от тежки думи. Когато отиде да вземе жилетката от закачалката, Фред се доближи до нея и каза:

— Нека аз!

— Остави я! Ти я донеси, госпожичке, и я сложи тук — намеси се мистър Федърстоун. — А сега се махай, докато те повикам отново — добави той, когато жилетката бе поставена до него.

За господина бе твърде обичайно да подслажда удоволствието си, като проявява голяма благосклонност към един и крайна грубост към друг, а Мери винаги му беше подръка като необходимата бучка захар за подслаждане. Но когато идваха собствените му роднини, той се отнасяше с нея по-добре. Сега мистър Федърстоун бавно извади връзка ключове от джоба на жилетката си, а после бавно измъкна метална кутия изпод завивките си.

— Ти сега очакваш от мене едно малко състояние, нали? — попита той, като го изгледа над очилата и се позабави с отварянето на капака.

— Съвсем не, сър. Онзи ден бяхте така добър да споменете, че ще ми направите някакъв подарък, но иначе, разбира се, изобщо не бих и помислил за подобно нещо.

И все пак Фред бе преизпълнен с надежда, и при тази нагласа му се привидя сума, достатъчно голяма, за да сложи край на едно притеснение. Когато Фред изпадаше в дългове, винаги му се струваше твърде вероятно, че ще изникне нещо — не си представяше точно какво, — което ще му позволи да се издължи навреме. И сега, когато благоприятното обстоятелство се бе появило, беше напълно нелепо да смята, че дарът няма да е достатъчно голям, за да покрие нуждата — наистина нелепо е да вярваш наполовина в чудото поради липсата на смелост да повярваш в цялото.

Ръцете с изпъкнали вени прехвърлиха една след друга куп банкноти, като ги поставяха настрани, а Фред се бе облегнал назад в стола, обзет от опасението да не изглежда прекалено нетърпелив. Смяташе, че е джентълмен по природа, и не искаше да се мазни на старика заради парите. Най-сетне мистър Федърстоун го изгледа отново над очилата и му подаде тъничко тесте банкноти. Фред ясно видя, че са само пет на брой, защото краищата им стърчаха. Какво пък, всяка банкнота поотделно може да е от петдесет лири. Той ги пое и каза:

— Много съм ви задължен, сър — и понечи да ги сгъне, без да поглежда колко са. Този жест обаче не се понрави на мистър Федърстоун, който зорко го наблюдаваше.

— Хайде, хайде, не смяташ ли за нужно да ги преброиш? Приемаш пари като лорд. Вероятно така ги и пръскаш.

— Реших, че на харизан кон зъбите не се гледат. Но ще се радвам да ги преброя.

Но Фред не остана никак доволен от преброяването. Защото нелепото се бе случило и парите бяха далече под смелите му надежди. Нима обстоятелствата биха могли да са благоприятни, щом не са благоприятни за човешките очаквания? Разочарованието на Фред бе пълно, когато осъзна, че държи само пет двайсетачки, така че придобитите от образованието му маниери трудно можеха да му помогнат в случая. Все пак успя да каже с променен цвят на лицето:

— Много великодушно от ваша страна, сър.

— И аз така мисля — отговори мистър Федърстоун, като заключи кутията и я прибра, а после нарочно свали очилата си и повтори, сякаш напълно убеден в думите си след краткия размисъл. — И аз мисля, че е много великодушно от моя страна.

— Уверявам ви, сър, много съм ви благодарен — поде отново Фред, успял да възвърне бодрия си вид.

— Трябва да си ми благодарен. Ти искаш да си създадеш име в обществото и според мене Питър Федърстоун е единственият, на когото можеш да се довериш.

В този миг очите на стареца проблеснаха от странно задоволство при мисълта, че този умен млад човек разчита на него, ала същият този умен млад човек всъщност бе голям глупак да се надява на нещо.

— Да, така е. По рождение не съм ощастливен с кой знае какво блестящо положение. Малко хора са били толкова ограничавани — продължи да говори Фред, донякъде изненадан от собствената си добронамереност, при положение че така лошо се бяха отнесли с него. — Наистина доста неприятно е ловджийският ти кон да е такава кранта, като същевременно виждаш, че някои хора, които много по-малко разбират от коне, пръскат шепа пари за лоши сделки.

— Е, сега ще можеш да си купиш хубав кон. Смятам, че осемдесет лири ще стигнат… а ще имаш и още двайсетина, за да се измъкнеш от някоя дребна бъркотия — отбеляза мистър Федърстоун с леко кудкудякащ тон.

— Много сте любезен, сър — отговори Фред с ясно съзнание за пълното разминаване между думи и чувства.

— Нали! Доста по-добър чичо от прекрасния ти чичо Булстроуд. Според мене няма да получиш много от далаверите му. Той здравата е оплел баща ти в мрежите си, както подочувам, а?

— Баща ми никога не говори за работата си, сър.

— Е, в това отношение поне проявява малко разум. Но другите хора надушват нещата, макар и той да мълчи. Никога няма да има нещо да ти остави. Най-вероятно ще умре без завещание… такива като него стигат дотам… пък нека го правят кмет, щом толкова искат. Но ти няма да получиш много, ако умре, без да остави завещание, нищо, че си най-големият му син.

Фред си помисли, че досега мистър Федърстоун никога не е бил толкова противен. Вярно, досега никога не му е давал и толкова пари накуп.

— Да унищожа ли уверението на мистър Булстроуд? — попита Фред, като се надигна с писмото в ръка, сякаш се кани да го хвърли в огъня.

— Да, да! Хич не ми е притрябвало. Няма да паднат пари от него, я!

Фред хвърли писмото в огъня, като с голямо удоволствие го проби с ръжена. Копнееше да се махне час по-скоро от тази стая, но му беше малко неловко пред самия себе си, а пък и пред чичо му, да се измъкне току-така веднага след като е пъхнал парите в джоба си. Ала тогава влезе управителят на имението да докладва нещо на господаря си и Фред изпита огромно облекчение, че му се позволи да излезе след заръката да намине скоро пак.

Той бе копнял не само да се измъкне от чичо си, но и да намери Мери Гарт. Девойката бе седнала на обичайното си място край камината с ръкоделие в ръка и с отворена книга на малката масичка пред нея. Очите й вече не бяха толкова зачервени и тя бе възвърнала обикновения си уравновесен вид.

— Нужна ли съм горе? — попита тя, леко привдигайки се при влизането на Фред.

— Не, позволи ми да изляза, защото дойде Симънс.

Мери отново седна и продължи работата си. Тя очевидно проявяваше към него по-голямо безразличие от обичайното. Очевидно не бе разбрала колко дълбоко се бе възмутил той горе, обзет от съчувствие към нея.

— Мога ли да поседя малко при тебе, Мери, или това ще те отегчи?

— Заповядай, седни! — отговори Мери. — Ти няма да си такъв досадник като мистър Джон Уол, който вчера бе тук и се разположи до мене, без да иска разрешение.

— Горкото момче! Сигурно е влюбено в тебе.

— Не съм забелязала такова нещо. А според мене едно от най-неприятните неща в живота на една девойка е, че когато някой мъж е любезен с нея и тя му е благодарна за това, винаги започва да се шушука за влюбване. Смятах, че поне на мене ми е спестено това. Нямам никакви основания да проявявам глупашка суетност, като си въобразявам, че всеки приближил се младеж непременно е влюбен в мене.

Мери не желаеше да издаде огорчението си, но въпреки това добави с треперлив и раздразнен тон:

— По дяволите Джон Уол! Не съм искала да те ядосам. Не съм и допускала, че има защо да си му благодарен. Забравих, че ти възприемаш и най-дребничкия жест за голяма услуга.

Фред също бе честолюбив и нямаше намерението да показва, че знае каква е причината за избухването на Мери.

— О, съвсем не съм сърдита, а само ме е яд на порядките в света. Иска ми се да разговарят с мене като с разумен човек. Често чувствам, че вероятно разбирам доста неща малко повечко дори и от някои джентълмени колежани.

Мери се бе съвзела и вече говореше едва ли не със сподавен смях, твърде приятен за ухото.

— Не се обиждам, че ме намираш за толкова смешен — каза Фред. — Според мене ти беше силно разстроена, когато се качи горе одеве. Срамота е да стоиш тук и да търпиш такива унижения.

— О, моят живот е лек… сравнително. Опитах се да стана учителка, но не ме бива за подобна работа — склонна съм прекалено много да се отплесвам в мислите. Няма по-лошо от това, да си даваш вид, че вършиш нещо, за което ти плащат, а ти изобщо да не го вършиш. Всичко тук мога да правя не по-зле от друг… дори по-добре от някои… като Роузи например. Макар че тя ще прилича на красавицата от приказките, затворена от някой злодей.

— Роузи ли? — възкликна Фред с тон на дълбоко недоверие към собствената си сестра.

— Хайде, хайде, Фред! — сряза го Мери. — Нямаш право да си такъв критикар.

— Нещо конкретно ли имаш предвид… сега?

— Не, говоря най-общо… както винаги.

— О, да, че съм безделник и прахосник. Какво да ти кажа, не съм скроен да бъда бедняк. И ако бях богат, щеше по̀ да ме бива като човек.

— Значи ако беше имотен, какъвто Господ не е благоволил да те направи, щеше добре да изпълняваш задълженията си, така ли? — попита Мери през смях.

— Виж какво, не успях да изпълня задълженията си като свещеник също както и ти не си успяла да изпълняваш своите като гувернантка. Трябва да проявяваш малко съпричастност, Мери.

— Никога не съм твърдяла, че трябва да станеш свещеник. Има и друг вид професии. Струва ми се крайно мекушаво, ако не можеш да си избереш свой път и да го следваш.

— Бих могъл да го сторя, ако… — Тук Фред замлъкна, изправи се и се облегна на поличката над камината.

— Ако беше сигурен, че няма да получиш наследство.

— Не съм казал подобно нещо. Ти искаш да се скараме. Много лошо е, че се влияеш от мнението на другите хора за мене.

— Как бих могла да искам да се скарам с тебе! Че това значи да се скарам с всички мои нови книги! — Тя повдигна разтворения том от масичката. — Колкото и да си опак с другите, с мене си дружелюбен.

— Защото тебе харесвам най-много. Но знам, че ти ме презираш.

— Така е… поне малко — потвърди Мери с кимване на главата и лека усмивка.

— Ти би харесала някой блестящ младеж, пълен с велики идеи относно всичко.

— Да, прав си. — Мери чевръсто задвижи иглата, гордо почувствала се господар на положението.

Когато разговорът тръгне в неприятна за нас посока, все повече затъваме в тресавището на собствената си неувереност. Точно такова усещане имаше Фред Винси в този миг.

— Мисля, че една жена не може да се влюби в човек, когото познава от дете… сиреч откакто се помни, а такива ги има доста. Само някой напълно непознат може да смае едно момиче.

— Дай сега да видим! — заговори Мери с дяволито присвити устни. — Да преценя какво знам по въпроса. Например Жулиета… тя сякаш потвърждава думите ти. Но Офелия вероятно много отдавна е познавала Хамлет, а Бренда Тройл… те двамата с Мордонт Мертън се знаят още от деца, но той пък винаги е бил много достоен човек. Но Мина се влюбва дълбоко в Клевълънд, напълно непознат за нея мъж. И Уейвърли е непознат на Флора Макайвър^[75], но тя пък не се влюбва в него. Колкото до Оливия, Софая Примроуз^[76] и Корин^[77]… да, за тях може да се каже, че се влюбват в странници. Общо взето, има примери и за двата случая.

Мери хвърли малко лукав поглед към Фред и той целият се разтопи, макар че във ведрите й прозорливи очи напираше единствено смях. Очевидно Фред бе обичлив човек и когато юношата в него възмъжа, той се влюби в едновремешното си другарче в игрите, напук на втълпените му от колежа възвишени представи за обществен ранг и заможност.

— Когато един мъж не е обичан, безсмислено е да твърди, че може да стане по-добър… да постигне нещо голямо… искам да кажа, друго би било, ако знае, че отвръщат на любовта му.

— За такъв мъж никак не е важно да заяви, че би могъл да бъде и по-свестен, нали? Би могъл, би се постарал, би се помъчил… Това са все напълно отвратителни фрази за него.

— Не разбирам за какво друго един мъж би искал да е много добър, ако до него няма жена, която силно да го обича.

— Според мене първо трябва да е добър, за да може да очаква и другото.

— Не си вчерашна, Мери. Жените не обичат избраниците на сърцето си заради добротата им.

— Вероятно е така. Но ако наистина ги обичат, обикновено не ги смятат за лоши.

— Едва ли е справедливо да се твърди, че съм лош.

— Не съм казала такова нещо за тебе.

— Никога за нищо няма да ме бива, Мери, ако не ми кажеш, че ме обичаш… ако не ми обещаеш да се омъжиш за мене… имам предвид, когато съм в състояние да се оженя.

— Даже и да те обичам, пак няма да се омъжа за тебе. Без съмнение не мога да ти обещая, че изобщо някога ще се омъжа за тебе.

— Според мене това е много жестоко, Мери. Ако ме обичаш, трябва да ми обещаеш, че ще се омъжиш за мене.

— Точно обратното, смятам, че ще е много жестоко от моя страна да се омъжа за тебе, даже и да те обичам.

— Искаш да кажеш за такъв, какъвто съм в момента — без всякакви средства да издържам съпруга. Така е, но аз съм само на двайсет и три.

— Що се отнася до последното, ще се промениш. Но не съм толкова сигурна, че ще последват и други промени. Според баща ми изобщо не би трябвало да има безделници, а камо ли те да се женят.

— Значи, аз трябва да се гръмна в главата, така ли?

— О, не! Поначало мисля, че ще е добре за тебе да си вземеш изпита. Чувала съм от мистър Феърбръдър, че бил смешно лесен.

— Чудесно! За него всичко е много лесно. Макар и вземането на изпити да няма нищо общо с акъла. Аз съм десет пъти по-умен от мнозина, които ги вземат.

— Виж го ти! — възкликна Мери, неспособна да потисне иронията си. — Значи, това се отнася и до пастори като мистър Кроуз. Раздели своя акъл на десет и, боже мой, нима такова нищожно частно е способно да си изкара диплома! Но всичко това само доказва, че ти си и десет пъти по-мързелив от останалите.

— Е, ако все пак успея да си взема изпита, нали не искаш да бъда свещеник?

— Не става дума за това… какво искам аз от тебе. Предполагам, че ти имаш своя собствена съвест. А, ето го и мистър Лидгейт! Трябва да ида горе да кажа на господаря.

— Мери — възкликна Фред и хвана ръката й, когато тя се надигна от мястото си, — ако не ми дадеш някаква надежда, ще ставам все по-лош, отколкото по-добър.

— Не очаквай от мене да ти давам надежда — сряза го изчервилата се Мери. — Това никак няма да хареса на твоите близки, нито пък на моите. Баща ми би сметнал, че съм се орезилила, ако приема мъж с дългове, който отказва да работи.

Фред се докачи и пусна ръката й. Тя се отправи към вратата, но преди да излезе, се обърна и каза:

— Фред, ти винаги си бил толкова добър, толкова щедър към мене. Не искам да съм неблагодарница. Но недей повече да ми говориш така.

— Добре тогава! — съвсем помръкнал, отговори Фред, като грабна шапката и камшика си. Върху лицето му бяха избили бледорозови и мъртвешкобели петна. Като мнозина дръзки млади джентълмени безделници и той бе дълбоко влюбен, при това в обикновена бедна девойка! Но при съществуващите изгледи за земите на мистър Федърстоун и вътрешната си увереност, че — каквото и да приказва — Мери всъщност го обича, Фред не изпадна в дълбоко униние.

Когато се прибра вкъщи, той даде четири банкноти по двайсет лири на майка си с молба да ги пази.

— Не искам да харча тези пари, майко. Трябват ми да си изплатя един заем. Така че ги скрий далече от мене.

— Бог да те благослови, чедо — отговори мисис Винси, която и душата си даваше за най-големия син, както и за най-малката си щерка (шестгодишно момиченце), по всеобщо мнение най-непослушните й деца. Всъщност майчиното сърце трудно може да сбърка в предпочитанията си — то добре усеща кое е най-нежното, най-любвеобилното дете. Колкото до Фред, вероятно и обичта му към друго същество го подтикна да предприеме сигурни мерки срещу склонността си да похарчи стоте лири с лека ръка. Защото мъжът, на когото дължеше сто и шейсет лири, разполагаше с още по-сигурна мярка — документ, подписан от бащата на Мери.