Джордж Елиът
Мидълмарч (80)

Глава 79

Сега видях в съня си, че щом приключиха разговора, те стигнаха съвсем близо до много кално мочурище. И тъй като бяха невнимателни, изведнъж и двамата паднаха в тресавището. Това бе блатото на отчаянието.

Бънян

Когато Розамонд се успокои, а Лидгейт излезе от стаята с надеждата, че тя скоро ще заспи под въздействието на анодина, той влезе в гостната да вземе една оставена там книга, изпълнен с намерението да прекара вечерта в кабинета си, и тогава видя върху масата адресираното до него писмо от Доротия. Не бе посмял да попита Розамонд дали мисис Късобан е идвала, ала прочитането на писмото го увери в това, защото Доротия споменаваше, че щяла да го предаде лично.

Когато малко по-късно пристигна Уил Ладисло, докторът го посрещна изненадан, от което стана ясно, че не е осведомен за по-ранното посещение, така че Уил не можеше да попита: „Мисис Лидгейт не ти ли каза, че идвах тази сутрин?“.

— Горката Розамонд е болна — веднага добави Лидгейт след поздравите.

— Не е нещо сериозно, надявам се? — каза Уил.

— Не е… лек нервен шок… в резултат на някакво вълнение. Тя е много напрегната напоследък. Истината, Ладисло, е, че дяволски не ми върви. Откакто ти замина, минахме през няколко кръга на ада, а напоследък закъсах повече от всякога. Предполагам, че току-що си пристигнал… изглеждаш доста посърнал… И много отскоро си в града, за да чуеш нещо по-определено.

— Пътувах цяла нощ и се настаних в „Белият елен“ в осем часа тази сутрин. Оттогава се затворих в стаята и почивах — обясни Уил с чувството, че е подлец, но невъзможно бе да се избегне тази недомлъвка.

И тогава той чу разказа на Лидгейт за бедите му, които Розамонд му бе описала по свой собствен начин. Тя не бе споменала обстоятелството за намесването на Уил в цялата история, станала достояние на всички — тази подробност не я засягаше пряко, — и сега младежът я чу за пръв път.

— По-добре е да ти съобщя, че името ти е замесено в тези разкрития — поясни Лидгейт, който разбираше повече от когото и да било колко засегнат ще се почувства Уил от тези думи. — Ти непременно ще научиш за всичко това при появата си в града. Предполагам, вярно е, че Рафълс е разговарял с тебе.

— Да — отговори саркастично Уил. — Ще бъда голям късметлия, ако клюката не ме изкара най-големия мерзавец в цялата история. Предполагам, последната версия ще бъде, че заедно с Рафълс съм кроял да убием Булстроуд и за тази цел съм избягал от Мидълмарч.

А междувременно той си мислеше: „Още нещо се притуря към името ми, което ще ме издигне в нейните очи. Но какво значение има всичко това?“.

Ала той не спомена нищо за предложението от страна на Булстроуд. Уил бе много прям и нехаен относно личните си дела, но сред по-изтънчените черти в характера му бяха голямото му великодушие и такт, които го накараха сега да замълчи. Беше му неприятно да каже, че е отхвърлил парите на Булстроуд точно когато научи за бедата на Лидгейт да ги приеме.

Лидгейт също премълча някои неща в изповедта си. Не каза нищо за отношението на Розамонд към бедите им, а за Доротия рече само следното:

— Мисис Късобан е единственият човек, който се престраши да заяви, че не вярва в нито едно от подозренията към мене.

Когато забеляза трепване в лицето на Уил, той повече не спомена името й поради усещането, че не знае нищо за връзката помежду им и се бои да не би думите му по някакъв неопределен начин да го наранят. Хрумна му също така, че Доротия може да е истинската причина за настоящото му посещение в Мидълмарч.

Двамата мъже изразиха съжалението си един към друг, но само Уил осъзна колко голяма е тревогата на приятеля му. Когато Лидгейт заговори с отчаяно примирение за намерението да се установят в Лондон, като добави с бледа усмивка: „Отново ще си ни чест гост, приятелю“, Уил дълбоко се опечали и не добави нищо. Същата сутрин Розамонд го бе помолила да подтикне Лидгейт към подобна стъпка. Сега му се стори, че вижда в някакъв вълшебен калейдоскоп едно предстоящо бъдеще, в което стига до състоянието машинално да се подчинява на дребните ежедневни нужди, каквато човешка гибел се среща по-често от внезапното главоломно сгромолясване.

Заставаме на опасна междинна линия, когато започнем безучастно да се взираме в бъдещата си същност и съзираме как фигурите ни се насочват с тъпо примирение към дребничките залъгалки и невзрачните постижения. Клетият Лидгейт, стъпил на тази междинна линия, бе изпълнен с вътрешни стенания, а Уил вече се приближаваше към нея. Тази вечер му се струваше, че проявената жестокост в избухването пред Розамонд по някакъв начин го обвързва, но подобна обвързаност го изпълваше с ужас. С ужас го изпълваше и нищо неподозиращата добронамереност на Лидгейт. Ала най-големият ужас идваше от усещането за провален живот, което ще го доведе до апатична безтегловност.