Джордж Елиът
Мидълмарч (79)

Глава 78

Де да беше вчера и аз да съм във гроба,

а благата й вяра да е паметник над мене.

Розамонд и Уил седяха като вкаменени, без да съзнават колко дълго — той се бе вторачил в мястото, където бе стояла Доротия, а тя гледаше към самия него, изпълнена със съмнения. Това време се стори безкрайно продължително на Розамонд, която дълбоко в душата си изпитваше не толкова раздразнение от случилото се, а по-скоро удовлетворение. Повърхностните хора копнеят да влияят с лекота върху чувствата на околните, като се уповават на жалкото си магическо умение да хвърлят брод върху дълбоките води, и са убедени, че с красиви жестове и остроумни забележки могат да преобърнат смисъла на нещата. Тя съзнаваше, че Уил е сполетян от жесток удар, но не бе свикнала да възприема душевните състояния на хората наоколо по друг начин, освен като направлявани от нея чувства, а освен това дълбоко вярваше в способността си да утешава и подчинява. Дори Тършиъс, най-своенравният сред всички мъже, бе в края на краищата доведен до състояние на подчинение. Събитията понякога бяха неуправляеми, но Розамонд дори и сега би казала, както твърдеше и преди сватбата си, че никога не се отказва от това, което си е намислила.

Тя протегна ръка и допря ръкава на Уил с върха на пръстите си.

— Не ме докосвай! — извика той с такъв глас, сякаш я шибна с камшик, като се отдръпна от нея, а лицето му поруменя, после побеля и отново поруменя, като че ли с цялото си тяло бе усетил болка от ужилване. Той се отмести в другия край на стаята и застана срещу нея, пъхнал върховете на пръстите си в джобовете, отметнал глава и вторачил гневен поглед не в Розамонд, а малко встрани от нея.

Тя дълбоко се обиди, но външните белези на огорчението й бяха незабележими, каквито само Лидгейт можеше да разчете. Изведнъж притихна, като развърза килнатото си боне и го остави до себе си редом до шала. Изящните й ръце, скръстени в скута, бяха съвсем студени.

Би било по-просто за Уил още в първия миг след случилото се да грабне шапката си и да изчезне, ала той не бе усетил у себе си подтик да го стори. Тъкмо обратното, беше обзет от ужасното желание да остане и да разнищи Розамонд с гнева си. Струваше му се направо невъзможно да понесе сполетелия го заради нея фатален удар, без да излее гнева си — все едно пантера да понесе нанесената от копието рана, без да скочи и захапе. Но все пак как да каже на една жена, че е готов да я прокълне? Той кипеше под натиска на потискащия яростта закон за благоприличието, който бе принуден да приеме. Сега опасно висеше във въздуха и гласът на Розамонд предизвика решителната вибрация. С мелодичния тон на флейта тя каза саркастично:

— Много лесно можеш да изтичаш подир мисис Късобан и да й обясниш предпочитанията си.

— Да изтичам подир нея ли! — избухна той с остри нотки в гласа. — Да не би да смяташ, че тя ще се обърне да ме погледне или би приела всяка моя дума по друг начин освен като мръсна плява?… Да обясня! Как би могъл един мъж да обясни нещо за сметка на друга жена?

— Можеш да й кажеш каквото пожелаеш — заяви Розамонд с по-разтреперан глас.

— Да не би да смяташ, че ще й стана по-мил, ако пожертвам тебе? Тя не е жена, която ще се поласкае, защото съм се проявил като мерзавец… няма да повярва, че съм й бил верен само защото съм подлец спрямо тебе.

Уил започна да се движи насам-натам неспокойно като див звяр, който вижда плячка, но не може да я достигне. Сега отново избухна:

— Преди нямах голяма надежда… не разчитах много… че ще последва нещо по-добро. Но в едно нещо бях сигурен — че тя ми вярва. Каквото и да са направили или казвали хората срещу мене, тя ми вярваше. Това вече свърши! Никога повече няма да ме възприеме като нещо друго освен като жалък лицемер… който уж приема доброто, но е готов веднага да се поддаде на дяволската примамка. Ще възприеме присъствието ми като обидно за благоприличието още от първия миг, когато…

Уил изведнъж спря, сякаш усети, че се докосва до нещо, което не трябва да разбива и захвърля. Намери друг отдушник за гнева си, като отново се вкопчи в думите на Розамонд, сякаш те бяха влечуги, които може да удуши и захвърли:

— Да обясня! Може ли един мъж да обясни как се е озовал в ада! Да обясня предпочитанията си! Никога не съм имал предпочитания към нея, както не бих могъл да имам предпочитания към дишането. Тя е единствената жена, която съществува за мене. Дори докосването до мъртвата й ръка за мене би означавало много повече от допира до чиято и да е ръка на жива жена.

Розамонд, срещу която бяха насочени тези отровни стрели, сякаш губеше усещането за собствената си същност и се озоваваше в една кошмарна, напълно непозната за нея територия. Не изпитваше студеното, изпълнено с решимост отвращение, нито сдържаното усещане за правота, каквито я изпълваха по време на най-яростните изблици от страна на Лидгейт. Усещаше единствено непозната пронизваща болка. Почувства само как трепва по напълно непознат за нея начин под камшика на думите. Някаква друга природа се бе събудила у нея, крехка и уязвима. Когато Уил спря да говори, лицето й изразяваше огромно страдание — устните й бяха побелели, а в сухите й очи се четеше изумление. Ако насреща й бе Тършиъс, този страдалчески израз би го стреснал и той би приседнал до нея, за да я успокои с топлината на силната си ръка, която тя често напълно пренебрегваше.

Нека да бъде простено на Уил, че не изпита подобен изблик на състрадание. Преди той не бе чувствал истинска близост с тази жена, която разби най-голямата ценност в живота му, а сега смяташе себе си за невинен. Съзнаваше, че проявява жестокост, но още не можеше да смекчи гнева си.

Спря да говори, но все така се мяташе напред-назад, почти несъзнаващ нищо наоколо, а Розамонд седеше съвсем безмълвна. Най-накрая той сякаш дойде на себе си, грабна шапката, но за миг замря в нерешителност. Такива думи й беше изрекъл, че сега бе трудна проявата дори на обикновена учтивост. И все пак, когато стигна дотам да си тръгне, без да каже дума, се сепна от мисълта, че би било жестоко. Гневът му се бе уталожил и стихнал. Приближи се до полицата над камината и се облегна на нея в мълчаливо очакване на… — едва ли знаеше какво да очаква. Отмъстителният огън продължаваше да пламти дълбоко в него и той не можеше да помоли за прошка. Дойде му наум мисълта, че когато отново се върна при това топло огнище, където се бе наслаждавал на сгряващо душата приятелство, срещна бедата, настанила се тук. Изведнъж осъзна, че бедствието е надвиснало над този дом отвън, като същевременно се е стаило и вътре. Мрачно предчувствие го притисна като с клещи — че животът му може да се пороби от тази беззащитна жена, която се бе хвърлила на врата му с безутешната мъка в душата си. Ала той мрачно възропта срещу подобно обстоятелство, което му се бе мярнало за миг в съзнанието, и когато погледът му се спря върху посърналото лице на Розамонд, той бе по-достоен за съжаление от тях двамата — защото болката ще се загнезди в паметта, преди да прерасне в съчувствие.

Постояха няколко мига един срещу друг, безкрайно отдалечени и мълчаливи. Лицето на Уил все още бе обзето от безмълвен гняв, а нейното — от безмълвно страдание. Клетото създание нямаше силата да отвърне на яростта с ярост. Ужасният крах на всички илюзии, подхранвали надеждите й, бе удар, който я бе силно разтърсил. Мъничкият й свят се бе срутил и тя чувстваше как се лута сред руините, объркана и самотна.

Уил желаеше тя да каже нещо и да хвърли смекчаваща сянка върху грубите му слова, които сякаш се бяха озъбили насреща им и правеха всеки опит да се поднови приятелството им невъзможен. Ала тя не пророни дума, така че той най-накрая направи усилие и попита:

— Дали мога да дойда тази вечер, за да видя Лидгейт?

— Както желаеш — едва чуто отговори Розамонд.

И тогава Уил излезе от къщата, без Марта да разбере, че е бил вътре.

След като той си отиде, Розамонд се опита да стане от мястото си, но се отпусна назад в несвяст. Когато отново се свести, се чувстваше твърде отпаднала, за да направи усилието да стане и да позвъни, така че остана в безпомощно състояние, докато прислужницата, изненадана от дългото й отсъствие, за първи път се сети да я потърси в стаите на долния етаж. Розамонд й обясни, че изведнъж се е почувствала много зле и без сили, и поиска тя да й помогне да се качи горе. Когато се озова в стаята си, се свлече на леглото с дрехите и изпадна в очевидно вцепенение, както й се бе случило веднъж преди това в паметен ден на голяма скръб.

Лидгейт се прибра по-рано, отколкото бе очаквал, около пет и половина, и я завари там. Мисълта, че е болна, изтласка назад всичко останало в главата му. Когато й мереше пулса, погледът й се спря на него с топлота, каквато много дълго не бе проявявала, сякаш сега бе доволна, че той е до нея. Лидгейт веднага долови разликата и като седна по-близо, прегърна я нежно и като се надвеси над нея, каза:

— Горкичката ми Розамонд! Да не би нещо да те е разтревожило?

Тя се притисна до него и изпадна в истерични ридания и писъци, като цял час след това той само я утешаваше и бдеше над нея. Лидгейт реши, че вероятно я е посетила Доротия и цялото това въздействие върху нервната й система, както и обръщането й към него се дължат на възбудата поради новите впечатления, натрупани от посещението.