Джордж Елиът
Мидълмарч (76)

Глава 75

Le sentiment de la fausseté des plaisirs présents, et l’ignorance de la vanité des plaisirs absents, causent l’inconstance.

Паскал^[274]

Розамонд отново се озари от радост, когато от къщата й изчезна заплашителната фигура, а на всички отвратителни кредитори се плати. Ала тя не беше весела — брачният й живот не бе оправдал надеждите й и изобщо не отговаряше на представите й. В краткия промеждутък на спокойствие Лидгейт си спомни колко често е бил гневен в периодите на тревога, съзнавайки каква мъка е трябвало да понесе Розамонд, и сега бе много нежен и внимателен с нея. Ала той също бе позагубил предишния си дух и все така смяташе за необходимо да напомня, че трябва да живеят по-пестеливо от преди, като се опитваше да накара съпругата си постепенно да свикне с тази мисъл, но едва сдържаше гнева си, когато тя му отвръщаше с натяквания, че трябвало да се преместят в Лондон. А когато не му отвръщаше по този начин, тя слушаше унило, като се чудеше какво й е останало, за което си струва да се живее. Грубите и презрителни думи, изпуснати от съпруга й в гнева му, бяха дълбоко накърнили онази суета в нея, която някога той бе напълно удовлетворявал. По нейна преценка съпругът й имаше напълно сбъркан поглед към живота, като това предизвикваше у нея скрито отвращение и затуй приемаше нежността му като жалък заместител на щастието, с което не бе успял да я дари. Те не се погаждаха със съседите си, а вече нямаше никакви обнадеждаващи изгледи да я поканят в Куолингам — изобщо отникъде не идваше нищо обнадеждаващо освен от редките писма на Уил Ладисло. Бе обидена и разочарована от решението на Уил да напусне Мидълмарч, защото, макар и да знаеше и да се досещаше за чувствата му към Доротия, таеше скритата надежда, че той вече храни или ще започне да храни силни чувства към нея. Изобщо Розамонд бе от този тип жени, които крепко вярват, че всеки мъж, когото срещнат, би предпочел тях, дори и да нямат никаква надежда. Да, мисис Късобан си я биваше, но Уил я бе харесал още преди да срещне мисис Лидгейт. Розамонд смяташе, че начинът му на говорене с нея, една смесица от шеговити укори и пресилена галантност, само прикрива по-силните му чувства. И в негово присъствие тя усещаше онова приятно гъделичкане на суетата, както и чувството за драматична романтика, все неща, които присъствието на Лидгейт не можеше да предизвика, защото бе загубило очарованието си. Дори си въобразяваше — какво ли не си въобразяват мъжете и жените при такива обстоятелства, — че Уил пресилва чувствата си към мисис Късобан само за да я дразни. Такива мисли витаеха в главата на Розамонд преди заминаването на Уил. Той би бил, мислеше си тя, много по-подходящ за съпруг, отколкото Лидгейт. Трудно би могло да се измисли по-невярно нещо, защото недоволството на Розамонд от брака й идваше от самите предпоставки на брака, от необходимостта да потиснеш своето „аз“ и да проявиш разбиране, а не от характера на съпруга й. Ала лесната представа за по-добри нереални възможности криеше сантиментално очарование, което разсейваше скуката й. Тя си бе измислила малка романтична история, която разнообразяваше пустотата в живота й: Уил Ладисло винаги ще е ерген и ще живее близо до нея, за да бъде винаги на нейно разположение, и ще е изпълнен с осезаема, но не изразена с думи страст към нея, която от време на време в интригуващи сцени ще изпуска ярки искри. Заминаването му предизвика голямо разочарование у Розамонд и печално засили досадата й от Мидълмарч. Ала в началото тя бе изпитвала подобна мечта за удоволствия в общуване с фамилията в Куолингам. След това тревогите в семейния й живот се задълбочиха и липсата на всякаква друга разтуха засили носталгичния й копнеж за едно летливо увлечение, което преди я крепеше. Мъжете и жените правят печални грешки относно фантазиите си, като възприемат мъглявите си трескави копнежи понякога за проява на гений, друг път за религиозна вяра, но най-често за велика любов. Уил Ладисло бе изпратил многословни писма, предназначени донякъде за нея, донякъде за Лидгейт, и тя бе отговорила. Малко вероятно бе раздялата им, чувстваше тя, да е окончателна. Промяната, за която най-много копнееше, бе, че Лидгейт ще реши да се преместят в Лондон и тогава всичко ще е наред. Бе започнала да действа кротко, но решително за постигане на целта си, когато се случи внезапно приятно събитие, което я въодушеви.

Това стана малко преди паметното събрание в залата на кметството и чисто и просто беше писмо от Уил Ладисло до Лидгейт, в което се говореше главно относно новите му планове за заселване, но между другото Уил споменаваше, че вероятно щяло да бъде необходимо да посети Мидълмарч по някое време през следващите седмици — много приятна необходимост, казваше той, почти като ваканция за ученик. Надявал се, че му предстояло да заеме старото си място върху килимчето и да чуе изобилие от музика. Ала не бил сигурен за точното време на посещението си. Докато Лидгейт четеше писмото на Розамонд, лицето й просветна като разпукнало се цвете — то изведнъж стана по-красиво и разцъфнало. Сега вече нищо не й изглеждаше непоносимо — дълговете бяха платени, пристигаше мистър Ладисло, а Лидгейт ще бъде убеден да напусне Мидълмарч и да се засели в Лондон, толкова по-различен от „някакво си провинциално градче“.

Това беше една блестяща, но кратка утрин. Скоро небето притъмня за клетата Розамонд. Проявата на нова угнетеност в съпруга й, за която той не продумваше ни дума пред нея, защото се страхуваше да разголи наранената си душа пред безразличния й неразбиращ поглед, скоро получи своето мъчително странно обяснение, нещо съвсем чуждо за предишните й представи какво може да затъмни щастието й. Ала сега в обзелото я приповдигнато настроение тя видя, че Лидгейт просто е изпаднал в още по-тежко състояние на потиснатост отпреди, което го караше да не отговаря на въпросите й и очевидно да я отбягва колкото може повече, и изведнъж тя реши няколко дни след събранието, без да му казва нищо, да разпрати покани за малка вечеря, като бе убедена, че това е разумна постъпка, тъй като хората сякаш страняха от тях, а пък бе необходимо да се възстановят старите привички за общуване. Когато поканите бъдат приети, тя ще съобщи на Лидгейт, като по този начин му даде добър урок как трябва да се държи един доктор със съседите си, защото Розамонд имаше възможно най-мъдрите представи за задълженията на другите. Ала всички поканени изпратиха отказ, като последният попадна в ръцете на Лидгейт.

— Това е нечетливият почерк на Чичли. За какво може да ти пише той? — попита Лидгейт зачудено, когато й подаде плика.

Тя бе принудена да му покаже отказа и като я погледна строго, съпругът й попита:

— Защо, по дяволите, си разпращала покани, без да ми кажеш, Розамонд? Умолявам те, настоявам да не каниш никого в тази къща. Предполагам, че си поканила и други, но те са ти отказали.

Тя не отговори нищо.

— Не чуваш ли какво те питам? — изкрещя Лидгейт.

— Да, естествено, че чувам — отговори Розамонд, като извърна глава грациозно като лебед.

Лидгейт яростно разтърси глава и излезе от стаята, защото усети, че става опасен. На свой ред Розамонд си помисли, че съпругът й става все по-непоносим, въпреки че нямаше никаква причина за заповедническия му тон. Нежеланието му да й каже нещо, за което предварително бе убеден, че жена му няма да прояви интерес, се бе превърнало в механичен навик, така че тя бе в неведение относно всичко, свързано с хилядата лири, освен обстоятелството, че заемът е дошъл от чичо й Булстроуд. Отвратителното настроение на Лидгейт и очевидното отбягване от страна на съседите бе необяснимо сега, когато се бяха отървали от паричните затруднения. Ако разпратените покани бяха приети, тя щеше да отиде да покани майка си и всички останали от семейството, които не бе виждала няколко дни. Сега Розамонд си сложи бонето, за да отиде и да види какво става с тях, като внезапно се почувства така, сякаш има някакъв заговор да я оставят насаме със съпруга й, който бе склонен да обижда всички наред. Беше минал часът за хранене и тя завари майка си и баща си да седят заедно в гостната. Те я погледнаха печално, като единствено възкликнаха: „Е, скъпо дете!“, и не казаха нищо повече. Тя никога не бе виждала баща си толкова унил и като седна близо до него, попита:

— Случило ли се е нещо, татко?

Той не отговори, но мисис Винси рече:

— О, скъпа моя! Нищо ли не си чула? Много скоро мълвата ще стигне до тебе.

— Да не би да е нещо относно Тършиъс? — попита Розамонд, като пребледня. Тя веднага свърза мисълта за тревога с необяснимото му поведение напоследък.

— О, скъпа моя, така е. Само като си помисля какви беди ти навлече бракът. Дългът беше лошо нещо, но това го надминава.

— Спри, почакай, Луси — възкликна мистър Винси. — Нищо ли не си чула за чичо си Булстроуд, Розамонд?

— Не, татко — отговори клетото създание и се почувства така, сякаш никога не е изживявала подобна тревога — като че ли някаква неведома сила стисна душата й с желязна хватка.

Баща й й разказа всичко, като накрая заяви:

— По-добре е да знаеш, скъпа моя. Според мене Лидгейт трябва да напусне града. Не му провървя. Смея да кажа, че не зависеше от него. Не го обвинявам в нищо — рече мистър Винси. По-рано той постоянно бе склонен сурово да вини Лидгейт.

За Розамонд ударът беше ужасен. Струваше й се, че ничия участ не може да е толкова жестока като нейната — да се омъжи за човек, станал център на позорни подозрения. В много случаи срамът неизбежно се смята за най-неприятната част от престъплението. Бяха необходими извънредно много безпристрастни размишления, в каквито Розамонд никога не бе изпадала през живота си, за да може в този миг да разбере, че бедата й би била много по-голяма, ако се знаеше с положителност, че съпругът й наистина е извършил нещо престъпно. И все пак срамът бе налице. А тя най-наивно се бе омъжила за този човек с увереността, че той и семейството му са на много високо ниво. Сега прояви свойствената си сдържаност пред родителите си, като само каза, че ако Лидгейт е направил това, която тя иска, отдавна щял да е напуснал Мидълмарч.

— Розамонд го прие много твърдо — заяви майката, след като дъщеря й си отиде.

— О, слава богу! — възкликна мистър Винси, който беше много съкрушен.

Ала Розамонд се прибра вкъщи, изпълнена с основателно отвращение към съпруга си. Какво всъщност бе направил той… как точно бе действал? Тя не знаеше. Защо не й бе разказал всичко? Той не й бе казал нищо по въпроса и в такъв случай и тя, разбира се, не можеше да говори. По едно време й хрумна, че ще помоли баща си да я приемат отново вкъщи при тях, ала като размисли, това й се стори съвсем ужасно: омъжена жена да се прибере обратно при родителите си — в подобно състояние животът напълно губеше смисъл за нея. Не можеше да си позволи да изпада в подобно положение.

През следващите няколко дни Лидгейт забеляза промяна у нея и реши, че тя е научила лошата новина. Би ли заговорила с него по този въпрос, или ще продължи непрекъснато да мълчи, което сякаш загатваше, че го смята за виновен? Не трябва да забравяме, че той бе изпаднал в болезнено състояние на духа, така че общуването с когото и да било му причиняваше болка. Безспорно в случая Розамонд също имаше основателна причина да го вини в прекалена сдържаност и липса на доверие. Ала в душевната си болка той имаше своето оправдание — та нима не е прав да премълчава историята пред нея, щом тя знае истината и няма желание да поговори с него? Но дълбоко в душата му съзнанието, че греши, не му даваше мира и мълчанието помежду им бе непоносимо. Сякаш бяха корабокрушенци, приютили се върху някаква отломка, но насочили поглед в различна посока.

Той си мислеше: „Аз съм глупак. Нима вече не съм се отказал да очаквам каквото и да било! Оженил съм се, за да се грижа, а не за да получавам помощ“. Така че още същата вечер той попита:

— Розамонд, чула ли си нещо, което да те тревожи?

— Да — отговори тя, като остави ръкоделието си, върху което работеше унило и машинално, нещо твърде необичайно за нея.

— Какво си чула?

— Всичко, предполагам. Татко ми каза.

— Че хората ме смятат за опозорен?

— Да — отговори Розамонд едва чуто, като продължи механично да шие.

Последва мълчание, а Лидгейт си помисли: „Ако тя ми вярва… ако наистина знае какво представлявам, би трябвало сега да проговори и да изрази увереност, че не заслужавам да бъда опозорен“.

От своя страна Розамонд продължи да движи унило пръсти. Тя очакваше всичко, което трябваше да се каже по въпроса, да дойде от Тършиъс. Какво знаеше тя? И ако той наистина нямаше никаква вина, защо сам не направи нещо да се оневини?

Мълчанието й още повече засили мрачното му състояние, в което Лидгейт непрекъснато си повтаряше, че никой не му вярва — дори Феърбръдър не се бе застъпил за него. Той й бе задал въпроса с намерението разговорът им да разбие студената преграда, издигнала се помежду им, ала усетил отчайваща неприязън, се възпря да продължи. Както всичко останало, дори и тази беда Розамонд смяташе единствено за своя. В нейните очи той винаги бе чуждо същество, което върши всичко напук на нея. Лидгейт подскочи от стола си разгневен и като пъхна ръце в джобовете си, закрачи напред-назад из стаята. Ала през цялото това време имаше вътрешното усещане, че трябва да овладее гнева си и да й разкаже всичко, да я убеди в истината. Защото вече почти бе усвоил урока, че се налага да превъзмогва пред нея гордостта си и поради нейния недостиг на съчувствие е нужно той да проявява по-голяма доза. Скоро Лидгейт възвърна намерението си да й обясни положението — случаят не бива да се пропуска. Ако можеше да я накара твърдо да повярва, че става дума за клевета, с която трябва да се преборят, а не да бягат от нея, и че цялата беда е дошла от отчаяната финансова нужда, тогава би могъл да й внуши необходимостта да са единни в проявата на пестеливост, за да могат да преодолеят тежкия период и да останат независими. Той ще посочи конкретните мерки, които възнамерява да предприеме, за да я подтикне да се съгласи с него. Длъжен бе да опита — какво друго можеше да направи?

Не знаеше колко дълго е вървял напред-назад из стаята, но Розамонд реши, че е било прекалено дълго, и искаше той вече да седне. Тя също бе започнала да смята, че й се удава благоприятна възможност да подтикне Тършиъс да направи необходимото. Каквото и да беше естеството на цялото това страдание, очертаваше се голяма опасност.

Най-после Лидгейт седна не на своя стол, а на един по-близо до Розамонд и се наклони към нея, като я погледна сериозно, преди да поднови печалния разговор. Вече бе превъзмогнал себе си и се канеше да заговори с тържествен тон, подобаващ за такъв важен миг, който не би се повторил. Понечи да заговори, когато Розамонд внезапно отпусна ръце, погледна го и каза:

— Разбира се, Тършиъс…

— Какво има?

— Разбира се, най-после ти се отказа от намерението да стоиш в Мидълмарч. Не мога да продължавам да живея тук. Нека да заминем за Лондон. Татко и всички останали казват, че е по-добре да заминем. Каквото и нещастие трябва да изтърпя, там ще е по-лесно.

Лидгейт се почувства ужасно огорчен. Вместо да излее душата си, за което се бе подготвил, той отново бе завъртян на предишната въртележка. Не можеше да понесе това. С рязко променено изражение на лицето той стана и напусна стаята.

Вероятно ако бе достатъчно силен да упорства в намерението си да прояви по-голям разум, защото я превишаваше като личност, тази вечер би могла да е по-благоприятна и за двамата. Ако неговата природа бе понесла прекъсването от нейна страна, той все още можеше да повлияе върху възгледите и волята на Розамонд. Не можем да сме сигурни дали някои характери, независимо колко непоклатими и особени са те, биха могли да устоят срещу въздействието на по-силен характер от техния. Защото те могат внезапно да бъдат мощно атакувани и да се поддадат, като се обединят с душата, която ги обгръща с пламъка на желанията си. Ала клетият Лидгейт бе измъчван от пулсираща болка и силите му не достигнаха, за да се справи с тази задача.

Началото на взаимното разбирателство и общата решимост сякаш оставаше все така недостижимо. Нещо повече, то като че ли бе блокирано от усещането за неуспешен опит. И така, те заживяха ден след ден, без да споделят мислите си — Лидгейт отчаяно се влачеше да изпълнява неотменимите си задължения, а Розамонд усещаше с известно основание, че той се отнася жестоко към нея. Безсмислено бе да казва каквото и да било на Тършиъс, ала като пристигне Уил Ладисло, тя бе решила да му разкаже всичко. Въпреки общата сдържаност, се нуждаеше от някого, който да разбере несправедливостта към нея.