Джордж Елиът
Мидълмарч (63)

Глава 62

Той не бе със синя кръв,

ала копнееше по царска дъщеря.

Стар романс

Усилията на Уил Ладисло изцяло бяха насочени към това, да се срещне с Доротия, след което веднага да напусне Мидълмарч. Сутринта след тревожния разговор с Булстроуд той й изпрати кратко писмо, в което казваше, че най-различни причини са го задържали в града за по-дълго, отколкото е очаквал, и я молеше за разрешението да посети отново Лоуик, като тя посочи възможно по-скоро определен час, тъй като желаел в най-близко време да замине, но не искал да го стори, преди тя да му е предоставила възможност за разговор. Уил предаде писмото в редакцията, като помоли служителя да го занесе в Лоуик Манор и да изчака отговор.

Уил усещаше неудобството отново да я моли за последен разговор. Предишното му сбогуване бе направено в присъствието на сър Джеймс Четам и беше обявено като последно дори пред иконома. Естествено, че е мъчително за един честолюбив човек да се появи отново след като вече не е очакван — първото сбогуване е затрогващо, но повторното идване дава повод за присмех и дори е твърде вероятно да се разнесат подигравки относно причините на Уил да отлага заминаването си. И все пак, общо взето, той чувстваше, че предпочита явно да поиска среща с Доротия, отколкото да се възползва от случаен повод, защото искаше тя да разбере силното му желание да се срещне с нея. При последното им виждане бе в пълно неведение относно някои обстоятелства, които придаваха друг характер на отношенията им и насочваха към много по-безвъзвратна раздяла, отколкото бе предполагал. Не знаеше нищо за личното състояние на Доротия и тъй като не бе склонен да разсъждава върху подобни въпроси, прие като невъзвратимо обстоятелството, че според завещанието на мистър Късобан евентуалната женитба за Уил Ладисло би означавала, че Доротия е съгласна да остане без грош. Дори и дълбоко в душата си той не би искал да я сполети подобно нещо, даже ако тя се съгласи да приеме такава тежка загуба заради него. Също така бе възникнала и нова грижа във връзка с разкритията за семейството на майка му и ако тази вест се разчуе, близките на Доротия ще имат допълнително основание да погледнат на него като на напълно недостоен за нея човек. Тайната надежда, че след няколко години може да се завърне поне със самочувствието на човек с обществена значимост, равностойна на богатството й, сега му се струваше като мъгляво продължение на една мечта. Подобна промяна безспорно би била сериозно основание отново да я помоли да го допусне до себе си.

Ала същата тази сутрин Доротия не беше вкъщи да получи бележката му. Поради писмо от чичо й, в което той съобщаваше за намерението си да се завърне вкъщи, тя бе отишла първо във Фрешит да съобщи новината, като възнамеряваше да отиде и в Грейндж, за да предаде някои заръки, с които я бе натоварил чичо й — той смятал, както се бе изразил, че „подобно психическо занимание би било благоприятно за една вдовица“.

Ако Уил Ладисло можеше да чуе някои от разговорите във Фрешит тази сутрин, напълно би се уверил в подозрението си за готовността на някои хора да се присмиват относно оставането му в града. Всъщност сър Джеймс, макар и доста успокоен по отношение на Доротия, зорко бдеше да разбере намеренията на Ладисло и имаше доверен сътрудник в лицето на мистър Стандиш, който му съобщаваше всичко. Обстоятелството, че Ладисло остана в Мидълмарч в продължение на близо два месеца след като бе обявил заминаването си, още повече засили подозренията на сър Джеймс, или това бе поне оправдание за дълбоката неприязън към един „млад приятел“, когото възприемаше като лекомислен, непостоянен и способен да прояви неблагоразумие, нещо, което е съвсем естествено да се очаква от човек без семейни връзки и определена професия. Ала сега сър Джеймс тъкмо бе чул известие от Стандиш, което, от една страна, напълно потвърждаваше догадките му относно Уил, а от друга, предоставяше възможност да се отстрани всякаква опасност по отношение на Доротия.

Необичайните обстоятелства могат да ни подтикнат към непривични действия — съществуват случаи, когато и на най-величествения човек се налага да кихне, а и чувствата ни да се задвижат по също такъв нелеп начин. Благородният сър Джеймс тази сутрин бе толкова различен от обичайната си същност, че направо гореше от несвойствено за него желание да съобщи нещо на Доротия по въпрос, който избягваше, сякаш бе под нивото и на двамата. Не искаше да използва Силия за посредник, защото не желаеше тя да чуе клюката, която имаше предвид. И преди Доротия случайно да пристигне, джентълменът се опитваше да реши по какъв начин — при неговата стеснителност и изтънченост — да съумее да й съобщи новината. Неочакваната й поява го накара да се почувства напълно безсилен да й каже нещо толкова неприятно. Ала отчаянието го подтикна към решение на въпроса. Той веднага изпрати коняря си на неоседлан кон през парка с набързо написана с молив бележка до мисис Кадуоладър, която вече знаеше клюката и не би сметнала за недостойно да я повтаря, колкото си иска.

Доротия бе задържана да остане с убедителния довод, че мистър Гарт, с когото искаше да се посъветва, се очаква да пристигне във Фрешит Хол най-късно до час, така че тя все още разговаряше с Кейлъб на чакълестата пътека, когато сър Джеймс, който с трепет очакваше съпругата на свещеника, я видя да идва и я посрещна с необходимите намеци.

— Достатъчно! Разбирам — отсече мисис Кадуоладър. — Вие ще останете напълно невинен. Аз съм толкова черна сврака, че не мога повече да се очерня.

— Не мисля, че това има голямо значение — каза сър Джеймс, жегнат от мисълта, че мисис Кадуоладър напълно разбира положението. — Само е желателно Доротия да знае, че има причини, поради които не трябва да го приема отново. Наистина не бих могъл да й кажа подобно нещо. От вас ще прозвучи непринудено.

И наистина, всичко прозвуча напълно непринудено. Когато Доротия преустанови разговора си с Кейлъб и се обърна към тях двамата, нещата изглеждаха така, сякаш мисис Кадуоладър е прекосила парка съвсем случайно, само за да си побъбри по женски със Силия за бебето. Значи, мистър Брук се завръщал, така ли? Прекрасно — вероятно се завръщал, напълно излекуван от парламентарната си треска и реформаторството. Впрочем колкото до „Пайъниър“, някой предрекъл, че скоро щял да е потъваща гемия и щял да смени цвета си в усилията да се спаси, защото протежето на мистър Брук, блестящият млад Ладисло, си заминал или се канел да си замине. Чувал ли е сър Джеймс за това?

Тримата бавно се движеха по чакълестата пътека, а сър Джеймс, извърнал лице, за да удари един храст с камшика си, потвърди, че е чувал нещо подобно.

— Това не е вярно! — заяви мисис Кадуоладър. — Той не си е заминал, нито се кани да си заминава. „Пайъниър“ ще запази цвета си, а мистър Орландо Ладисло забърква печален тъмносин^[259] скандал, като непрекъснато си чурулика със съпругата на вашия мистър Лидгейт, за която ми казват, че е невероятна хубавица. Като че ли досега не е влязъл човек у тях, който да не е заварвал младия господин да се изтяга върху килимчето или да чурулика на пианото. Но хората в градове с промишлени предприятия винаги са били безнравствени.

— Вие в началото заявихте, че едно твърдение не е вярно, мисис Кадуоладър, но ми се струва, че и това не е вярно — отбеляза Доротия, пламнала от възмущение. — Или поне смятам, че нещата не се представят правилно. Не искам да чувам нищо лошо за мистър Ладисло. Твърде много несправедливост се прояви към него.

Когато бе напълно раздразнена, Доротия изобщо не се тревожеше какво мислят хората за чувствата й. В случая дори и да беше имала време да размисли, би сметнала за недостойно да премълчи обидните думи срещу Уил само от страх да не би да я заподозрат в нещо. Сега лицето й се бе изчервило, а устните й трепереха.

Като я погледна, сър Джеймс се разкая заради приложената тактика. Ала мисис Кадуоладър, която се справяше с всяко затруднение, разпери напред ръце и каза:

— Само Бог знае всичко, скъпа моя!… Искам да кажа, че всички лоши приказки за хората може да са неверни. Но е жалко, че младият Лидгейт се ожени за момиче от Мидълмарч. Като се има предвид, че е син на издигнат човек, можеше да си намери жена със синя кръв в жилите, а не някоя прекалено млада девойка, която да се примири с професията му. Ето например Клара Харфагър, чиито близки се чудят какво да я правят, а тя има добра зестра. Сега той можеше да е сред нас. Както и да е!… Няма смисъл да си блъскаме главата заради други хора. Къде е Силия? Моля ви да влезем вътре.

— Веднага се отправям към Типтън — доста високомерно заяви Доротия. — Довиждане!

Сър Джеймс не можа да обели и дума, докато я придружи до каретата. Той бе много недоволен от резултата на стъкмения план, който и преди това бе предизвикал чувство на вътрешно унижение.

Доротия се движеше покрай отрупаните с плод крайпътни храсти и голите стърнища, без да чува и да вижда каквото и да било. Сълзите й бликаха и се стичаха по бузите, но тя не съзнаваше това. Сякаш светът бе станала грозен и противен, в който нейната доверчивост изглеждаше нелепа. „Не е вярно… не е вярно!“, повтаряше вътрешният й глас, в който тя се вслушваше. Ала през цялото това време един спомен, забулен със смътно безпокойство, изникваше пред очите й — споменът за деня, когато бе заварила Уил Ладисло насаме с мисис Лидгейт и го бе чула да пее, акомпаниран от пианото.

„Той ми заяви, че никога няма да направи нещо, което аз не одобрявам… Иска ми се да му бях казала, че не одобрявам това“, наум си рече горката Доротия, у която странно се редуваха чувство на ярост към Уил със страстното желание да го защити. „Всички се опитват да го очернят пред мене, но аз няма да обръщам внимание на болката, ако той е невинен. Винаги съм смятала, че е почтен.“

Това бяха последните й мисли, преди да установи, че каретата вече минава под порталната арка на имението Грейндж, и тогава тя припряно притисна носната кърпичка към лицето си и насочи мислите си към предстоящите задачи. Кочияшът поиска разрешение да отведе конете за половин час, защото нещо не било наред с една подкова. А Доротия, изпълнена с усещането, че ще си почине малко, свали ръкавиците и бонето си, облегната на една статуя в антрето, и заговори на икономката:

— Трябва да поостана тук за малко, мисис Кел. Ще отида в библиотеката и ако отворите кепенците, ще напиша някои указания от писмото на чичо ми.

— Кепенците са отворени, мадам — каза мисис Кел, последвала Доротия, която бе говорила вървешком. — Там е мистър Ладисло, който търси нещо.

(Уил бе дошъл да прибере една папка със свои скици, която бе забравил при опаковането на вещите си, а не искаше да я оставя тук.)

Сърцето на Доротия мигом се преметна като от удар, ала външно тя не издаде нищо. Всъщност усещането, че Уил е тук, в този миг дълбоко я зарадва — също както се радваме, когато намерим нещо ценно, което сме загубили. Когато доближи до вратата, тя се обърна към мисис Кел:

— Влезте първа и му съобщете, че съм тук.

Уил бе намерил папката си и я беше поставил на масата в отдалечения край на стаята, за да прегледа скиците и да си достави удоволствие, като прегледа тези значими произведения на изкуството, отразили отношение към природата, твърде непонятно за Доротия. Той се усмихваше, надвесен над скиците, и ги заобръща с мисълта, че вероятно в Мидълмарч вече го очаква отговор от Доротия, когато съвсем близо до него мисис Кел съобщи:

— Дошла е мисис Късобан, сър.

Уил мигом се извърна и в следващия миг видя Доротия да влиза. Когато мисис Кел затвори вратата зад себе си, те се погледнаха. Взряха се един в друг, обгърнати от усещане, от което им секна гласът. Безмълвието им не бе предизвикано от смущение, защото и двамата чувстваха, че раздялата приближава, а в една тъжна раздяла няма място за смущение.

Тя машинално се отправи към стола на чичо си до писалището, а Уил, издърпал го леко, за да седне тя, се оттегли няколко крачки встрани и застана пред нея.

— Моля ви, седнете — каза Доротия, като скръсти ръце в скута си. — Много се радвам, че сте тук.

Уил си помисли, че лицето й изглежда точно така, както изглеждаше, когато за пръв път се ръкуваха в Рим. Защото вдовишката шапка, прикрепена към бонето й, я нямаше, а освен това забеляза следи от скорошен плач. Ала гневът във възбуденото състояние на Доротия веднага изчезна, щом зърна Уил. Свикнала бе, когато застанеха лице в лице, винаги да изпитва самоувереност, радост и усещане за пълна свобода, все чувства, които идват от взаимното им разбирателство, така че по какъв начин мълвите на чуждите хора биха могли да възпрат това мигновено въздействие? Нека онази музика, която изпълва душите ни и насища въздуха край нас с щастие, да прозвучи отново — нима има значение, че в нейно отсъствие някои ругаят?

— Днес изпратих писмо до Лоуик Манор, в което моля за разрешение да ви видя — каза Уил, като се настани точно срещу нея. — Незабавно заминавам, но не можех да тръгна, без отново да поговоря с вас.

— Мислех, че се сбогувахме, когато посетихте Лоуик преди доста седмици… тогава казахте, че заминавате — отговори Доротия с леко разтреперан глас.

— Така е, но тогава бях в неведение относно неща, които вече знам… неща, които промениха усещането ми за бъдещето. Когато се срещнахме преди, мечтаех някой ден да се завърна. Сега обаче не мисля, че това е възможно — след тези думи Уил замлъкна.

— И вие възнамерявахте да ми кажете причините за това, така ли? — плахо попита Доротия.

— Да — жарко заяви Уил, като отметна глава и отмести пламналия си поглед от нея. — Разбира се, че възнамерявах. Грубо съм оклеветен във вашите очи и в очите на другите. Отправено е недостойно обвинение към моята личност. Искам да знаете, че при никакви обстоятелства не бих се принизил толкова… при никакви обстоятелства не бих дал на хората основание да кажат, че се домогвам до пари под прикритието на… нещо съвсем друго. Не бе необходима друга предпазна мярка срещу мене… самото богатство бе достатъчна мярка.

След последните думи Уил стана от стола и се отправи встрани от нея — сам не знаеше накъде. Ала всъщност се приближи до най-близкия прозорец, който сега беше отворен, както през същия сезон преди година, когато те двамата с Доротия бяха седели тук и разговаряли. В този миг цялата й душа трепна, изпълнена със съчувствие към гнева на Уил. Тя искаше единствено да го убеди, че никога не е проявила несправедливост спрямо него, а той бе извърнал гръб към нея, сякаш тя е част от враждебния външен свят.

— Много е несправедливо от ваша страна, ако ми приписвате недостойни подозрения към вас — заговори тя. А после със свойствената си пламенност поиска да го увери в думите си, като стана от стола, изправи се пред него на любимото си място до прозореца и каза:

— Нима допускате, че бих могла някога да не ви вярвам?

Когато Уил я съзря близо до себе си, той се сепна и се отдалечи от прозореца, като отбягваше погледа й. Доротия се засегна от това отдръпване, последвало предишното му гневно избухване. Тя искаше да му каже, че и на нея й е толкова неприятно, колкото и на него, и че се чувства безпомощна, ала особените и странни обстоятелства във взаимоотношенията им, за които те двамата не можеха открито да говорят, непрекъснато я караха да се притеснява да не би да каже нещо излишно. В този миг не допускаше, че изобщо някога Уил е искал да се ожени за нея, и се страхуваше с нещо да не загатне за подобна увереност. Само горко добави отглас на последните му думи:

— Убедена съм, че не е била необходима каквато и да била предпазна мярка срещу вас.

Уил не отговори. След бурния порив на чувствата му сега тези нейни думи му се сториха жестоко суховати и той придоби блед и посърнал вид след гневния си изблик. Приближи се до масата и затвори скицника си, като през това време Доротия го наблюдаваше отстрани. Те пропиляваха последните си мигове заедно в жалко мълчание. Какво би могъл да каже той, след като съзнанието му бе изцяло обсебено от страстна любов към нея, но се възпираше да я изрази на глас? А какво би могла да каже тя, след като не можеше с нищо да му помогне… след като бе принудена да задържи парите, които би трябвало да са негови… след като той днес сякаш не откликваше, както някога, на безпределното й доверие и харесване?

Ала най-после Уил извърна очи от скицника и отново се приближи до прозореца.

— Трябва да си вървя — каза той с особен поглед, израз на горчиво чувство, сякаш очите са се уморили и помътнели от прекаленото взиране в светлината.

— С какво ще се занимавате в живота? — плахо попита Доротия. — Все същите ли са намеренията ви, каквито бяха, когато се сбогувахме преди?

— Да — потвърди Уил с такъв тон, сякаш искаше да смени предмета на разговора като безинтересен. — Ще се захвана за първото нещо, което ми падне подръка. Предполагам, че човек свиква да работи, без да изпитва радост или надежди.

— О, какви печални думи! — възкликна Доротия с опасна склонност да се разхълца. А после се опита да се усмихне, като добави: — Някога смятахме, че и двамата си приличаме по навика да казваме силни думи.

— Сега не съм изрекъл силни думи — отговори Уил, като се опря в ъгъла на стената. — Има неща, които един мъж трябва да изживее само веднъж в живота си. И трябва някак си да осъзнава, че най-хубавото нещо е зад гърба му. Случи ми се такова преживяване, когато още съм съвсем млад… това е. Онова, на което държа повече от всичко на света, е напълно забранено за мене… не искам да кажа, че е недостижимо, но е забранено за мене… дори и да е достижимо… поради моята гордост и чест, поради всичко, което подхранва самоуважението ми. Разбира се, аз ще продължа да живея като човек, който е съзрял рая в сънищата си.

Уил замлъкна с мисълта, че е невъзможно Доротия да не го разбере правилно. Всъщност той си помисли, че си противоречи и накърнява честолюбието си, като й говори толкова открито. И все пак не би могло всъщност да се говори за истинско любовно признание, ако се заявява на една жена, че никога няма да се отправи към нея подобно признание. Трябва да се съгласим, че това е направо мъгляво обяснение в любов.

Ала съзнанието на Доротия бързо запрехвърля миналото със съвсем различна гледна точка от неговата. Мисълта, че самата тя би могла да е това, на което той държи повече от всичко на света, я осени за миг, но веднага след това я обзе съмнението. Споменът за малкото, което бяха изживели заедно, избледня и се отдалечи пред по-яркия спомен колко пълни биха могли да са взаимоотношенията с някого, с когото той непрекъснато общува. Всичко, казано от него, би могло да се отнася до другата връзка, а изреченото за техните отношения се обяснява с обикновеното им приятелство, в което винаги е вярвала, и с грубата намеса чрез оскърбителната постъпка на съпруга й. Доротия стоеше притихнала, склонила замечтан поглед надолу, а пред очите й се нижеха сцени, които потвърждаваха влудяващата увереност, че Уил има предвид мисис Лидгейт. Ала защо пък влудяваща? Той искаше тя да знае, че поради тази причина поведението му е извън всякакво подозрение.

Уил не се изненада от мълчанието й. Неговото съзнание също трескаво работеше, докато я наблюдаваше, като изведнъж го обзе безумното чувство, че трябва да се случи нещо, което да предотврати раздялата им — някакво чудо, а не съзнателно изречена дума. И все пак, в края на краищата, тя изпитваше ли наистина някаква любов към него? Не можеше да си даде вид, че не би искал тя да изпитва подобна тръпка. Не можеше да отрече, че тайният копнеж да получи уверение за любовта й, стоеше на дъното на всичко, изречено от него.

И двамата не осъзнаваха колко дълго стояха в безмълвие. Най-накрая Доротия вдигна очи и се канеше да каже нещо, когато вратата се отвори и лакеят й влезе да съобщи:

— Конете са готови, мадам, за да потеглите, когато пожелаете.

— Тръгвам след малко — отговори Доротия. А после се обърна към Уил и каза: — Налага се да напиша някои указания за икономката.

— Трябва да си вървя — заяви Уил, след като вратата отново се затвори и той се приближи до нея. — Другиден ще напусна Мидълмарч.

— Постъпвате правилно във всяко отношение — тихо добави Доротия със свито сърце, поради което й бе трудно да говори.

Тя подаде ръка и Уил я пое за миг, без да промълви ни дума, защото думите й му се сториха жестоко хладни и несвойствени за нея. Погледите им се срещнаха, ала в неговия се четеше недоволство, а нейният изразяваше само печал. Той се обърна и взе скицника си под ръка.

— Никога не съм проявила несправедливост спрямо вас. Моля ви, не ме забравяйте.

— Защо заявявате това? — попита Уил раздразнено. — Сякаш има опасност да забравя всичко останало.

Наистина в този миг той изпита известен гняв към нея и това го накара да си тръгне незабавно. Всичко се сля в едно пред очите на Доротия… последните му думи… сдържаният поклон, когато той стигна до вратата… усещането, че вече го няма. Тя се отпусна на стола и за известно време застина в тази поза като статуя, докато най-различни образи и чувства се редуваха бързо у нея. Първо я обзе радостта, въпреки дебнещата я тъмна сянка отзад — радост от усещането, че именно тя е жената, която Уил обича и изоставя, защото няма друга любов, толкова непозволена, толкова осъдителна, за да може да го принуди достойно да се оттегли. Ала въпреки всичко те са разделени, но — Доротия си пое дълбоко дъх и почувства как силата й се възвръща — тя може да мисли за него непрестанно. В този миг й се стори, че лесно може да понесе раздялата — току-що обзелото я чувство, че обича и е обичана, изтласка тъгата. Сякаш някаква твърда ледена буца се бе разтопила и пред мечтите й се разкри простор. Миналото се бе завърнало, с по-широка перспектива и тълкувания. Радостта не бе по-слаба — вероятно в този миг беше дори по-пълна — заради неотменимата им раздяла. Защото сега няма да има укори в нечии уста или презрително учудване в нечии очи. Той бе постъпил така, че да сложи край на всякакви укори и да предизвика удивление с достойнството си.

Всеки, който я наблюдаваше сега отстрани, би забелязал, че е изпълнена с възвисяващи мисли. Когато творческата ни стихия се отприщи, една дребна задача за изпълнение се посреща с готовност като тесен процеп към слънцето, така че сега Доротия с голяма лекота написа своите указания. После изрече последните си думи към икономката с бодър глас, а когато се настани в каретата, очите й светеха, а лицето й грееше под ужасното боне. Тя отметна назад траурния си воал и погледна пред себе си, като се питаше вътрешно по кой ли път е поел Уил. За нея бе нещо напълно свойствено да се гордее, че той е безукорно почтен, като сред всичките й размишления пулсираше мисълта: „Бях права да го защитя“.

Кочияшът бе свикнал да пришпорва с голяма скорост сивите коне, тъй като мистър Късобан не се радваше на нищо наоколо и проявяваше нетърпение, когато бе далече от писалището си, така че бързаше час по-скоро да приключи всякакви пътувания. Поради тази причина сега Доротия подскачаше напред-назад в каретата. Ала пътуването бе приятно, защото среднощният дъжд бе измил прахта, а синият простор се ширеше пред очите, като струпаните тежки облаци оставаха встрани. Земята изглеждаше прекрасна под огромното небе и на Доротия й се прииска да настигне Уил, за да го зърне отново.

Ето след един завой на пътя той изникна насреща със скицника в ръка. В следващия миг тя мина покрай него в каретата, а той вдигна шапка за поздрав. На Доротия сърцето й се сви, че тя си седи, изпаднала във възбуда, като го оставя сам. Не бе в състояние да се обърне и да го погледне. Сякаш множество нелепи неща ги бяха разделили и тласнали по различни пътища, като все повече и повече ги отдалечаваха един от друг, така че бе безсмислено да се обръща назад. Точно толкова не можеше и да му даде знак, с който сякаш да му каже: „Нужно ли е да се разделяме?“, както сега не можеше да спре каретата и да го изчака. Нещо повече, цяло пълчище от най-различни основания се надигна у нея срещу представата за бъдеще, което би отменило взетото решение през този ден!

„Иска ми се да бях узнала по-рано… иска ми се той да знае това… и тогава бихме били донякъде щастливи да можем да мислим един за друг, макар че сме завинаги разделени! Само да можех да му дам парите и да улесня живота му!“ — такива бях копненията, които изцяло я обсебваха сега. И все пак обществото така силно я притискаше, въпреки нейната независимост и воля, че макар и да съзнаваше нуждата на Уил от помощ, както и абсолютното му безправие в света, нито за миг не я напускаше мисълта за пълната невъзможност на близка връзка помежду им, срещу която всички около нея яростно възразяваха. Тя ясно проумя колко важни са основанията, които подтикват Уил да замине. Как би могъл той да мечтае да се опълчи срещу препятствието, издигнато помежду им от съпруга й?… Как би могла тя да заяви пред себе си, че ще се опълчи срещу забраната?

Ала с отдалечаването на каретата пълната решимост, обзела Уил, имаше далече по-горчив вкус. В обзелото го състояние на свръхчувствителност можеха да го наранят извънредно дребни неща, така че отминаването на Доротия в каретата, докато той се бъхтеше по пътя като нещастник и диреше своето място в един враждебен свят, който не му предлага нищо стойностно, го накара да си помисли, че решението му е наложително и не може повече да го отлага. В края на краищата той не получи уверението, че тя го обича — нима може в такъв случай един мъж да се чувства щастлив, при положение че единствено той страда?

Същата вечер той прекара със семейство Лидгейт, а на следващата замина.