Джордж Елиът
Мидълмарч (57)

Глава 56

В живота си е той щастлив,

че не обслужва чужда воля.

Намира радост в труд горчив,

за него правдата е броня.

 

За свобода е той роден,

не блазнят го облаги лични.

И от истината окрилен,

той беден е, но има всичко.

Сър Хенри Уотън^[239]

Доверието на Доротия в познанията на Кейлъб Гарт, започнало още откакто чу, че той одобрявал проекта за къщите й, извънредно много се засили по време на престоя й във Фрешит. Сър Джеймс я бе накарал да придружи него и Кейлъб в обиколката им на кон из двете имения и занаятчията на свой ред се възхити от нея, като дори каза на жена си, че мисис Късобан имала дарбата на предприемач, нещо необичайно за една жена. Не трябва да се забравя, че под „предприемачество“ той никога не разбираше финансови сделки, а усърдно приложение на физически труд.

— Много необичаен случай! — повтори Кейлъб. — Мисис Късобан каза нещо, което често съм си мислел като юноша: „Мистър Гарт, ако доживея до късна възраст, ще се радвам да знам, че съм обработила голяма площ земя и че съм построила множество хубави къщи, защото да се трудиш, е здравословно състояние, а резултатът от него те кара да се чувстваш удовлетворен“. Точно така ми каза. Тя вижда нещата по този начин.

— Но от женска гледна точка, надявам се — уточни мисис Гарт, с известно подозрение, че мисис Късобан не се придържа към всеизвестния принцип на подчинението.

— О, не можеш да си представиш! — възкликна Кейлъб, като поклати глава. — Само да я чуеш как говори, Сузан. Говори на понятен език, а гласът й е като музика. Боже мой! Звучи ми като цитати от Библията: „И веднага там се явила тълпа от небесното войнство, възхвалявайки Бога и заявявайки…“. Мелодичният й глас гали слуха.

Кейлъб много обичаше музиката и когато можеше да си позволи, отиваше надалече да чуе някоя оратория, а после се връщаше, преизпълнен с дълбоко благоговение към могъщото съчетание от звуци, което го караше дълго да седи замислен, взрян в пода с протегнати ръце, докато на езика му напираха неизразими думи.

При това дълбоко разбирателство помежду им съвсем естествено бе Доротия да помоли мистър Гарт да се залови с предприемаческия труд, свързан с трите ферми и множеството арендаторски къщи към имението Лоуик Манор. Всъщност очакването му да се нагърби с работа за двамина бързо се осъществи. Както казваше той: „Работата непрекъснато се разраства“. А една форма на предприемачество, която бе почнала да се разраства по онова време, бе построяването на железопътните линии. Предвиждаше се една линия да минава през енорията Лоуик, където досега добитъкът си бе пасъл съвсем кротко, необезпокояван от никакви изненади. Ала така се случи, че младенческите напъни на железопътната система пряко се преплетоха с трудовата дейност на Кейлъб Гарт и предопределиха хода на настоящата история по отношение съдбата на двама души, много скъпи на Кейлъб.

Подводната железопътна линия може да създава безкрайно много затруднения, ала поне морското дъно не се дели между най-различни поземлени собственици, които да предявяват права за обезщетение, не само измервано в пари, но и в чувства. В околностите на Мидълмарч въпросът за железниците беше извънредно вълнуваща тема, също като проблемите относно новия законопроект за реформи или надвисналия ужас от холерата, ала хората с най-твърдите убеждения по въпроса бяха жените и поземлените собственици. Жените — и млади, и стари — възприемаха пътуването с парен локомотив като самонадеяна и опасна постъпка и я отхвърляха, като заявяваха, че за нищо на света не биха се качили в железопътен вагон. А що се отнася до собствениците на земята, те толкова се различаваха в доводите, колкото например мистър Соломон Федърстоун и лорд Меликот, и все пак бяха единодушни по въпроса, че щом се продава земя — независимо дали на някой изтребител на човечеството, или на някаква си железопътна компания, — тези зловредни агенции трябва да се принудят да заплатят извънредно висока цена за правото да тровят човечеството.

Ала на по-слабоумните, такива като мистър Соломон и мисис Уол, които също притежаваха земя, им бе необходимо доста време, докато стигнат до горния извод, защото първоначално мозъците им бяха запленени от ясната представа какво би станало, ако се раздели голямата им правоъгълна ливада на два триъгълни участъка, които биха били „по̀ така“, като мисълта за свръзка и високи такси още не им бе хрумнала.

— Но ако железницата мине през фермата, кравите ще помятат телетата си, братко — заяви мисис Уол с дълбоко печален глас. — И не бих се учудила, ако и кобилата направи същото, щом чака жребче. Жалко е, когато се разравя собствеността на една вдовица, а законът мълчи. Какво ще ги спре, ако започнат да режат наляво и надясно, щом веднъж са започнали. Ясно е, че аз не мога да се боря.

— Най-добре ще е засега да си траем и когато дойдат да мерят и да душат наоколо, да изпратим някого да ги сплаши здравата — каза Соломон. — Точно така са постъпили хората в Брасинг, както разбирам. Ако трябва да се говори истината, това са само брътвежи, че точно оттук трябвало да минат. Да идат да копаят в друга енория. И не мисля, че каквито и да е пари биха могли да са някаква отплата за това, че разни негодници ще ти изпотъпчат реколтата. Откъде компанията има толкова пари?

— Бог да ме прости, но брат ни Питър взе пари от една компания — отбеляза мисис Уол. — Но това беше за добив на манган. А не за железница, която ще те разпердушини отвсякъде.

— Е, едно трябва да знаеш, Джейн — заключи мистър Соломон, като предпазливо сниши глас, — колкото повече им спъваме работата, толкова повече ще ни платят, за да ги оставим да продължат, ако така е писано.

Проявената прозорливост на мистър Соломон съвсем не бе така голяма, както той смяташе, защото хитростта му можеше да осуети хода на железницата точно толкова, колкото един дипломат е способен да предотврати общото застудяване или някой катаклизъм в Слънчевата система. Ала господинът се залови да действа в съответствие с възгледите си по напълно дипломатичен начин, като започна да разпалва подозрението. Той живееше в най-отдалечения край на Лоуик, а къщите на селските стопани бяха или усамотени, или скупчени в селце, на име Фрик, където една мелница и няколко каменоломни бяха център на слаба, тромава промишленост.

Поради липсата на каквито и да е представи какво точно представлява железницата общественото мнение във Фрик бе против нея. Защото хората в този китен край бяха лишени от пословичната човешка склонност да се възхищават на непознатото, като вместо това твърдяха, че по всяка вероятност нововъведението ще е насочено срещу бедния човек, така че подозрението бе единствената разумна реакция срещу железницата. Дори слуховете за реформата не бяха предизвикали някакви огромни очаквания в селцето Фрик, тъй като тя не обещаваше нищо определено като например безплатно зърно за угояване на прасето на Хирам Форд, почерпка с бира от кръчмаря в „Мерки и теглилки“ или пък решение на местните земевладелци да повишат надниците през зимата. Така че поради липсата на определени придобивки в тези обещания реформата бе също като прекалените хвалби на амбулантния търговец, които са повод за разумния човек да се усъмни в тях. Хората във Фрик не бяха недохранени и по-трудно се поддаваха на фанатизъм, отколкото на бабаитско подозрение. Те не бяха толкова склонни да смятат, че Бог ще е особено благоразположен към тях, а просто мислеха, че един ден той непременно ще ги прибере на небето — тази божия воля се проявяваше и в лошото време.

И така, нагласата на хората във Фрик бе съвсем подходяща, за да бъда обработена от мистър Соломон Федърстоун, тъй като той имаше по-многобройни идеи от този род, а освен това подозрението му към небето и земята бе като това на по-охранен и по-малко отруден човек. По онова време Соломон бе надзирател по пътищата и възкачен върху мудната си кобилка, той често правеше обиколки из Фрик, за да наблюдава работниците из каменоломните, като току поспираше странно защо, поради което може погрешно да решите, че има някаква определена причина да се мотае, а не просто, че му липсва желание да се движи напред. След като се вглеждаше продължително време в нечия кипяща дейност, той току вдигаше поглед и го насочваше към хоризонта. А най-накрая дръпваше поводите, тупваше коня с камшика си и бавно отминаваше. Часовникът много по-бързо отмерваше часовете в сравнение със Соломон, който бе изпълнен с приятното чувство, че няма закъде да бърза. Имаше навика да поспира по пътя си, за да си побъбри поотделно с всеки работник по поддържането на живите плетове и канавките, и беше много склонен да слуша вече чути неща, защото съзнаваше предимството си пред осведомителите, като не им вярваше напълно. Един ден обаче подхвана разговор с каруцаря Хирам Форд, като този път самият той съобщаваше новини. Искаше да знае дали Хирам е виждал наоколо да се навъртат мъже с тояги и инструменти. Уж се наричали железопътни работници, ала не се знаело какви са и какво възнамерявали да правят. Най-малкото, което се канели да направят, било да разделят енорията Лоуик на шест или седем части.

— Ами че нема как да се придвижваме от едно место до друго — отбеляза Хирам, обезпокоен за каручката и кончетата си.

— И то никак — съгласи се мистър Соломон. — При това да нарежат такава хубава земя като тази енория! Да вземат да отидат в Типтън, предлагам аз. Ала не се знае какво се крие на дъното на цялата работа. Транспортът им е голямата грижа. Но това в края на краищата ще навреди на земята, както и на бедните хора.

— Сигур сите са от Лондон според мене — отбеляза Хирам, който имаше смътната представа, че Лондон е центърът на враждебност към тяхната енория.

— Да, така е. А също са настроени и срещу Брасинг в някои райони, но както чувам, хората ги нападнали, докато ония се оглеждали наоколо, счупили им биноклите, които носели, и ги прогонили, така че да се позамислят, преди отново да се появят.

— Голям майтап е паднал, обзалагам се — каза Хирам, чиято представа за майтап бе много ограничена поради обстоятелствата.

— Е, аз лично не бих се занимавал с тях — отговори Соломон. — Но както се казва, тази околност е имала и славни дни, а сега дойде време тя да се погазва от пустите му негодници, които тъпчат всичко наоколо и искат да насекат местността на парчета. А този голям транспорт ще глътне малкия, така че няма да има нито една впрегната каручка, нито пък някой ще размаха камшик.

— Ами че аз ще си размахвам моя камшик около главите им, преди да са ни довели дотам — закани се Хирам, а мистър Соломон отмина, като поклащаше глава.

Копривата няма нужда от копане. Предизвиканата от железницата разруха в околността се обсъждаше не само в кръчмата „Мерки и теглилки“, но и при прибирането на сеното сред полето, където струпването на работна ръка даваше възможност за разговори, както в никоя друга селскостопанска работа.

Една сутрин, сравнително скоро след разговора между мистър Феърбръдър и Мери Гарт, когато тя призна чувствата си към Фред Винси, се случи така, че на баща й се отвори работа във фермата Йодрел в посока към Фрик — възнамеряваше да измери и оцени една отдалечена нива, собственост на Лоуик Манор, която Кейлъб искаше да продаде на цена, изгодна за Доротия (трябва да се признае, че намерението му бе да постигне възможно най-доброто споразумение с железопътната компания). Той спря двуколката си пред фермата Йодрел и когато се отправи с помощника и метъра си към обекта за измерване, срещна група от железопътната компания, които нагласяха измервателните си уреди. След кратък разговор той се отдалечи от тях, като каза, че скоро ще се срещнат там, където отива да мери. Бе една от онези сиви утрини след кратък дъжд, особено прелестни точно предобед, когато облаците се поразсейват, а над пътеките и живите плетове се разнася приятното ухание на рохка пръст.

За Фред Винси, пришпорил коня си по пътеката, уханието щеше да е още по-приятно, ако не бе толкова измъчван от безплодното усилие да си представи какво да прави, когато, от една страна, баща му очаква синът му веднага да стане свещеник, докато, от друга, Мери заплашва да го изостави, ако постъпи така, а светът на работещите хора не проявява никаква неотложна нужда от млад джентълмен без всякакви средства и професионални умения. Положението на Фред бе още по-трудно, защото баща му, доволен, че синът му вече не е бунтарски настроен, бе мил с него и го беше изпратил на това приятно пътешествие, за да огледа едни хрътки. Даже и да реши какво ще предприеме, възникваше задачата пред Фред да съобщи на баща си. Ала трябва да се признае, че решението, което предхожда всичко останало, е по-трудната задача — как да се намери обществена работа за млад човек (чиито приятели не могат да го уредят на служба), която едновременно да е изискана, доходоносна и да може да се върши без определени познания? И докато яздеше по пътя край Фрик в това настроение (изведнъж понамалил ход при мисълта дали пък да не дръзне да се отбие в пасторския дом в Лоуик, за да види Мери), от гърба на коня си Фред можеше да вижда над живите плетове всички ниви до една. Внезапно някакъв шум привлече вниманието му и в далечния край на нивата вляво забеляза шест-седем мъже в шаячно облекло с вили в ръце да настъпват застрашително към четирима железопътни работници насреща им, като същевременно от отсрещната страна Кейлъб и помощникът му се бяха втурнали към застрашената група. Фред, позабавил се няколко минути, докато намери откъде да влезе, стигна в галоп до мястото точно когато селяните в шаячното облекло, не толкова уморени от работа след обедната си дажба бира, бяха подкарали пред себе си с вилите мъжете в делничните сака. Междувременно помощникът на Кейлъб Гарт, седемнайсетгодишен младеж, грабнал измервателните уреди по заповед на Кейлъб, бе съборен и лежеше на земята, очевидно напълно безпомощен. И тогава облечените в сака мъже си плюха на петите, а Фред спомогна за отстъплението им, като прегради пътя на селяните в шаяка и внезапно ги тласна назад, за да се откажат от гонитбата.

— Какво сте си наумили, глупаци такива? — извика Фред, като размаха камшика наляво-надясно и подгони пръсналата се група. — Ще ви докладвам всички до един пред съдията. Съборихте момчето и го убихте, както виждам. Трябва да знаете, че ще ви избесят всички до един по съдебен ред — извика Фред, който после се смя здравата на собствените си думи.

Селяните бяха избутани през вратата и влязоха в своята нива, а Фред обузда коня си, когато Хирам Форд, почувствал се в безопасност надалече, се обърна и закрещя предизвикателно, без да съзнава аналогията с Омир:

— Ти си пъзльо, разбра ли. Слез от коня си, господарю, и ела насреща ми. Ама нищо не чиниш без кон и камшик. Ще те смажа от бой като нищо.

— Почакайте ме само да дойда при вас и да изкарам по един рунд с всеки поотделно, ако много знаете — извика Фред, почувствал се самоуверен, че може добре да се боксира с милите си събратя. Ала точно сега той бързаше да отиде при Кейлъб и проснатия младеж.

Момчето бе с изкълчен глезен и изпитваше силна болка, но нямаше други наранявания, така че Фред го качи на коня, за да може младежът да отиде до фермата Йодрел, където щяха да се погрижат за него.

— Помоли ги да вкарат коня в конюшнята и да кажат на земемерите, че могат вече да се върнат — нареди Фред. — Теренът е чист.

— Не, не — обади се Кейлъб. — Трябва да прекъснат. Днес е по-добре да се откажат. Ето, вземи багажа, Том. Може онези да се върнат.

— Радвам се, че се озовах тук в подходящия момент, мистър Гарт — каза Фред, когато Том потегли на коня. — Не се знаеше какво може да се случи, ако кавалерията не бе пристигнала навреме.

— Така е, голям късмет — отговори Кейлъб малко разсеяно, вперил поглед към мястото, където бе работил преди случката. — Но… по дяволите… така става, когато хората са глупци… пречат ми да си свърша ежедневната работа. Не мога сега да продължа, ако някой не ми помага в измерването. Както и да е! — той се отправи към работното си място с раздразнен вид, сякаш бе забравил за присъствието на Фред, ала изведнъж се обърна и припряно попита: — Каква работа имаш да вършиш днес, млади приятелю?

— Никаква, мистър Гарт. С удоволствие ще ви помогна… мога ли? — каза Фред с усещането, че като помага на баща й, все едно ухажва Мери.

— Е, ама не трябва да се плашиш от навеждане и сгорещяване.

— Не се плаша от нищо. Само че първо искам да изкарам един рунд с оня тромав приятел, който се обърна предизвикателно към мене. Ще му дам добър урок. След пет минути се връщам.

— Глупости! — възрази Кейлъб с възможно най-заповедническия си тон. — Аз ще отида да поговоря с тях. Това е невежество. Някой им разправя лъжи. Бедните глупци се хващат на въдицата.

— Ще дойда с вас тогава — заяви Фред.

— Не, не, остани тук. Не искам да се пролее невинната ти кръв. Аз мога да се отбранявам.

Кейлъб бе силен мъж и никога не изпитваше страх освен страха да не обиди някого, както и страха да говори пред хора. Ала в този миг се почувства задължен да произнесе публична реч. Главно поради това, че винаги е работил всеотдайно, у него странно се примесваха противоречиви неща — голяма строгост към селските работници и най-сърдечна благоразположеност към тях. Според него благополучието им се свеждаше до усърдна ежедневна работа, и то добре свършена, като това изискване бе съществено и за неговото щастие. Ала същевременно той изпитваше и силно чувство на съпричастност към хората на физическия труд. Когато се приближи към селяните, те не бяха още започнали работа, а стояха скупчени един до друг. Погледнаха доста намусено Кейлъб, който бързо се приближи до тях, с една ръка в джоба, а другата — пъхната между копчетата на жилетката, като лицето му имаше привичния си благ вид, когато спря сред тях.

— Е, момчета, защо е всичко това? — започна той с обичайните си кратки фрази, които му изглеждаха много дълбокомислени, защото под тях се криеха важни неща, също като разклонените корени на някое растение, едва подало главичка над водата. — Как можахте да направите такава голяма грешка? Някой ви разправя лъжи. Смятали сте, че ония хора там са искали да направят някоя беля.

— Ами да! — бе общият отговор, изречен последователно от всеки един от тях според степента им на решимост.

— Глупости! Няма такова нещо! Те оглеждат местността, за да видят откъде да мине железопътната линия. Е, момчета, не можете да спрете железницата, независимо дали ви се иска, или не. И ако се съпротивлявате, само ще си докарате беда. Законът дава право на тези хора да идват тук. Собственикът не може да възрази срещу това и ако им пречите да вършат работата си, ще се изправите пред пристава и съдия Блейксли и ще се озовете с белезници в затвора в Мидълмарч. И сега може да ви се случи същото, ако някой докладва за вас.

Кейлъб замълча след тези думи и вероятно и най-големият оратор не би могъл по-уместно да подбере паузата или образността в речта си.

— Както и да е, не сте имали лоши намерения. Някой ви е втълпил, че железницата е лошо нещо. Това е лъжа. Може и малко да навреди тук-там, на това или онова, но и слънцето в небето понякога вреди. Но железницата е полезно нещо.

— Да, да! Полезно е за богаташите да изкарват пари от нея — възрази старият Тимъти Купър, който бе останал да събира сеното, когато другите се втурнаха с вилите. — Нагледал съм се на к’во ли не от младини до днеска… то к’во ли немаше… война и мир, и канали, и старият крал Джордж, и регентът, и новият крал Джордж, а сега и най-новият^[240]… как се викаше… но за бедняка все си е лошо. Че к’во чинят каналите за него? Ни му носат месо, ни сланина, ни пари да скъта, ако ги не спастри с глад и къркорещи черва. Веке много лошо стана от младините ми насам. Такваз ще е работата и с тая ми ти железница. Съвсем ще зарежат бедняка. Но глупци са тия, дето се мешат. Това думам на хлапаците тук. Тоя свет е направен за големците, те така стоят нещата. Ама ти стоиш зад големците, господарю Гарт, нали така?

Тимъти беше жилест стар селскостопански труженик, каквито все още се срещаха по онова време — той къташе спестяванията си в чорап, живееше в уединен дом, не се впечатляваше от пламенни речи, като бе запазил съвсем малко от феодалния си дух и трудно вярваше на силните приказки, сякаш не беше напълно незапознат с идеите на Просвещението и правата на човека. Кейлъб бе изпаднал в затруднено положение, познато на всеки човек, пробвал в тежки времена, без да разчита на някакво чудо, да убеждава селските труженици, които са наясно с неоспоримата истина, усетена в тежките изпитания, и могат да я стоварят като огромна тояга върху гладко изречените доводи за обществените придобивки, недостъпни за тях. Кейлъб не можеше да лицемери, дори и да искаше. Той бе свикнал да се справя с всякакви трудности единствено като си върши добросъвестно работата. Сега той каза:

— Няма никакво значение, Тим, че не ме одобряваш. Това не е важно сега. Нещата може и да не са наред за бедните хора… И те наистина не са наред. Но не искам вие, момчета, да влошавате положението си. Добитъкът може и да носи тежък товар, но никак няма да помогне на себе си, ако вземе да го изхвърли в канавката, когато в товара е и неговият фураж за хранене.

— Ние само си правехме майтап — каза Хирам, който бе почнал да осъзнава последиците. — Само това искахме.

— Е, обещайте ми, че няма повече да пречите на работата, а аз ще се погрижа никой да не се оплаче от вас.

— Азе не съм се пречкал и не ща да давам обещания — обади се Тим.

— Ти не, но останалите. Хайде, аз съм усърден в работата си като всеки от вас и нямам време за губене. Обещайте да бъдете кротки без намесата на пристава.

— Добре де, нема да се месиме… да праят к’вото щът.

Кейлъб получи тези думи като обещание, а после забърза към Фред, който го бе последвал и го наблюдаваше до оградата.

Те се заловиха за работа, като Фред оказа енергична помощ. Настроението му се беше повишило и той се засмя весело, когато се изтърколи върху влажната земя до живия плет и нацапа хубавите си летни панталони. Дали успешното начало го бе въодушевило, или удоволствието да помага на Мериния баща? Всъщност нещо повече от всичко това. Сутрешната случка бе ободрила потиснатия му дух, за да може сега да си избере удовлетворяващо занимание за себе си. Не съм сигурна дали съзнанието на мистър Гарт не се включи на една отколешна вълна и не тласна Фред към решението, което сега се открои пред него. Защо благоприятният случай е само искрата, която запалва пълната газова лампа. Ала на Фред винаги му се струваше, че железницата е дала необходимата искра. Те обаче продължиха да работят мълчаливо, освен в случаите, когато самата работа ги принуждаваше да си кажат нещо. Най-накрая, когато приключиха и тръгнаха да си ходят, мистър Гарт каза:

— Не е необходимо един младеж да е бакалавър, за да свърши тази работа, нали, Фред?

— Иска ми се да се бях заловил за нея, преди да реша да стана бакалавър — отговори Фред. Той замълча за миг, а после добави по-колебливо: — Мислите ли, че съм твърде стар, за да усвоя занаята ви, мистър Гарт?

— Моят занаят е много разностранен, момчето ми — усмихнато каза мистър Гарт. — Повечето неща, които умея, идват от опита. Не можеш да ги научиш току-така, както научаваш неща от книга. Но ти си достатъчно млад, за да положиш основите.

Кейлъб наблегна на последното изречение, но после малко неуверено замлъкна. Напоследък бе останал с впечатлението, че Фред е решил да стане свещеник.

— Значи, смятате, че мога да постигна нещо, ако се постарая, така ли? — попита Фред обнадежден.

— Зависи — отговори Кейлъб, като извърна глава и сниши глас с вид на човек, който се кани да изрече извънредно съкровено умозаключение. — Трябва да си сигурен в две неща: първо, да обичаш работата си и да не бързаш да я претупаш, за да се отдадеш на приятно занимание. А второто е никога да не се срамуваш от нея и да смяташ, че би било по-достойно за тебе да вършиш нещо друго. Трябва да се гордееш с труда си, като се опитваш да го усъвършенстваш, а не непрекъснато да си казваш: Ето туй и онуй… ако можех да върша туй или онуй, щях да постигна нещо. Няма значение какъв е един човек… той пет пари не струва… — в този миг Кейлъб изкриви горчиво устни и щракна с палец, — независимо дали е министър-председател, или прави сламени покриви, ако не върши добре това, с което се е заловил.

— Никога не бих се чувствал добре, ако стана свещеник — заяви Фред, готов да заговори по въпроса.

— Тогава зарежи тази работа, момчето ми — рязко отсече Кейлъб, — защото никога няма да си спокоен. А ако все пак си спокоен при такива обстоятелства, не струваш за нищо.

— Горе-долу така мисли и Мери — добави Фред, като се изчерви. — Смятам, че трябва да знаете какво изпитвам към Мери, мистър Гарт. Надявам се да не сте недоволен от това, че винаги съм обичал Мери повече от когото и да било и че никога няма да обичам друга така, както обичам нея.

Изразът върху лицето на Кейлъб видимо се смекчи, докато Фред изричаше тези думи. Ала той извърна глава с бавна тържественост, преди да отбележи:

— При това положение нещата стават по-сериозни, Фред, ако искаш да се грижиш и за щастието на Мери.

— Разбирам това, мистър Гарт — със сериозен глас отговори Фред, — и бих направил всичко за нея. Тя заявява, че никога няма да ме приеме, ако стана свещеник. А аз ще съм най-окаяният нещастник на света, ако загубя надеждата да спечеля Мери. Наистина, ако си намеря друга работа, друг занаят… изобщо нещо, в което ме бива, ще работя усърдно, ще заслужа доброто ви мнение. Иска ми се да се занимавам с работа на открито. Знам вече доста за обработването на земята и отглеждането на добитъка. По-рано вярвах, нали разбирате… макар и да ме смятате за глупак… че ще имам своя земя. Убеден съм, че лесно мога да придобия такива познания, ако можех по някакъв начин да работя под ваше ръководство.

— По-леко, момчето ми — възпря го Кейлъб, щом се сети за жена си Сузан. — Какво си казал на баща си за тези намерения?

— Все още нищо. Но трябва да му кажа. Чакам само да разбера какво друго мога да правя, вместо да стана свещеник. Много ми е мъчно, че ще го разочаровам, но един мъж трябва да се остави сам да решава за себе си, когато навърши двайсет и четири. Откъде да съм знаел на петнайсет години каква ще е подходящата работа за мене сега? Образованието ми беше грешка.

— Слушай, Фред — заговори Кейлъб. — Сигурен ли си, че Мери те обича и би те приела?

— Помолих мистър Феърбръдър да говори с нея, защото тя ми е забранила да я питам… не знаех какво друго можех да направя — с извинителен тон добави Фред. — И той ме увери, че имам пълни основания да се надявам, ако заема почтена служба… искам да кажа, извън черквата. Може би смятате, че е недопустимо от моя страна, мистър Гарт, да ви безпокоя и да ви натрапвам намеренията си спрямо Мери, преди самият аз да съм направил нещо за себе си. Разбира се, нямам никакво право… всъщност имам дълг към вас, който никога няма да се изплати, дори и когато съм в състояние да го върна под формата на пари.

— Не, момчето ми, ти имаш право — отговори Кейлъб разчувстван. — Младите винаги имат правото да очакват от старите да им съдействат в развитието. И аз някога бях млад и я карах някак си без помощ. А помощта би била добре дошла за мене, дори само заради проявената човещина. Но аз трябва да обмисля нещата. Ела утре в кантората ми в девет часа. Точно там, не забравяй.

Мистър Гарт не искаше да предприеме важна стъпка, без да се е посъветвал със Сузан, ала трябва да признаем, че преди още да си е отишъл вкъщи, вече бе взел решението. Той бе най-сговорчивият човек на света относно голям брой неща, спрямо които другите мъже проявяват твърда решимост или инат. Все едно му бе каква мръвка ще вземе и ако Сузан кажеше, че трябва да обитават къщичка с четири стаи, за да пестят, той веднага би рекъл: „Да вървим“, без да разпитва за подробностите. Ала когато се засягаха чувствата и преценките на Кейлъб, той вземаше крайното решение. Въпреки мекотата му и боязънта да упреква, всеки около него знаеше, че в изключителни случаи, когато сам преценеше, той не отстъпваше. Но винаги когато решаваше да не отстъпва, бе заради благото на друг човек. В деветдесет и девет от случаите решаваше мисис Гарт, но при стотния случай тя често разбираше, че трябва да изпълни трудната задача да се подчини в съответствие с принципите си.

— Излезе така, както смятах, Сузан — поде Кейлъб, когато останаха сами вечерта. Той вече й беше разказал за случката, довела до включването на Фред в работата му, но бе замълчал за разговора след това. — Децата наистина се обичат… имам предвид Фред и Мери.

Мисис Гарт постави ръкоделието си в скута и тревожно вторачи проницателен поглед в съпруга си.

— След като свършихме работата си, Фред си изля душата пред мене. Той по никакъв начин не желае да стане свещеник, а Мери му е заявила, че няма да го приеме като такъв. Така че момчето иска да работи под мое ръководство и да се отдаде на предприемачеството. И аз съм решил да го приема и да направя човек от него.

— Кейлъб! — възкликна с дълбок глас мисис Гарт в израз на сдържана изненада.

— Това ще е добро дело — заяви мистър Гарт, като се изтегна назад в креслото си и стисна страничните облегалки. — Ще срещна трудности с него, но мисля, че ще ги преодолея. Момчето обича Мери, а за една добра жена голямата любов е велико нещо, Сузан. Тя облагородява мнозина ръбати мъже.

— Мери говорила ли ти е по този въпрос? — попита мисис Гарт, малко огорчена дълбоко в душата си, че трябва да я уведомяват за подобно нещо.

— Нито дума не ми е казала. Веднъж я попитах за Фред. Отправих към нея нещо като предупреждение. Тя ме увери, че никога няма да се омъжи за някой мързелив, разхайтен човек… Нищо повече оттогава. Но както изглежда, Фред е накарал мистър Феърбръдър да поговори с нея, защото тя е забранила на младежа да я пита по този въпрос, и мистър Феърбръдър разбрал, че тя обича Фред, но настоявала да не става свещеник. Сърцето на Фред е отдадено на Мери, разбирам това, и по този начин ми се издига в очите… а и ние винаги сме го харесвали, Сузан.

— Жалко за Мери според мене — отбеляза мисис Гарт.

— Защо… жалко?

— Защото, Кейлъб, тя можеше да има мъж, който да струва колкото двайсетина Фредовци.

— Така ли! — учудено възкликна Кейлъб.

— Твърдо съм убедена, че мистър Феърбръдър е привързан към нея и възнамеряваше да й направи предложение. Но, разбира се, сега, когато Фред го е използвал като посредник, на тази благоприятна възможност е сложена точка.

Мисис Гарт изрече ясно тези думи с несъмнена строгост. Тя бе раздразнена и разочарована, но и твърдо решена да не казва излишни думи.

Кейлъб замълча за известно време, измъчван от противоречиви чувства. Той се вторачи в пода, поклати глава и ръце в такт с вътрешните си размишления, а накрая каза:

— Подобно нещо щеше да ме направи много горд и щастлив, Сузан, а и заради тебе щях да се радвам. Винаги съм съзнавал, че това, което имаш, е под нивото ти. Но ти все пак ме взе, въпреки че бях обикновен човек.

— Взех най-добрия и умния човек, когото познавах — отговори мисис Гарт, убедена, че тя никога не би могла да обикне мъж, който няма тези качества.

— Е, може би някои са смятали, че заслужаваш повече. Но това щеше да е лошо за мене. И тъкмо туй ме трогва у Фред. Дълбоко в душата си момчето е добро и е достатъчно умно, ако се захване с подходяща работа. Освен това обича и уважава моята дъщеря повече от всичко на света, а тя му е дала някакво обещание според думите му. Така че съдбата на този млад човек е в ръцете ми и ще направя най-доброто, на което съм способен, за него. Господ да ми е на помощ. Това е мой дълг, Сузан.

Мисис Гарт не беше сълзлива жена, ала сега една голяма сълза се търкулна по бузата й, докато мъжът й още говореше. Нейната разчувстваност идваше от противоречиви неща — от голяма обич, примесена с известно раздразнение. Тя бързо избърса лицето си и каза:

— Малко мъже като тебе биха сметнали за свой дълг да се товарят с нови грижи по този начин, Кейлъб.

— За мене няма значение… какво мислят другите. Имам у себе си ясна цел и ще я следвам. Надявам се да ме подкрепиш с цялата си душа, Сузан, за да улесним живота на Мери, горкото дете.

Кейлъб се облегна назад и погледна умолително и загрижено съпругата си. Тя стана и го целуна с думите:

— Бог да те благослови, Кейлъб! Децата ни имат добър баща.

Ала после излезе и си поплака на воля, за да навакса за неизречените думи. Убедена бе, че поведението на съпруга й няма да се разбере правилно, а що се отнася до Фред, тя гледаше трезво на нещата и не хранеше големи надежди. Кой от двамата ще се окаже по-прозорлив — тя със своята трезвост или Кейлъб с пламенното си великодушие?

Когато Фред отиде в кантората на следващия ден, той трябваше да се подложи на едно изпитване, за което не беше подготвен.

— Е, Фред — поде Кейлъб, — сега ще ти възложа задача. Винаги съм извършвал голяма писмена работа, но не мога да се справям без помощ. Тъй като очаквам ти да проумяваш сметките и да помниш цените, възнамерявам да не наемам друг помощник. Така че се залови за работа. Как си с писането и смятането?

Сърцето на Фред неспокойно заби. Той не бе предполагал, че ще има и писмена работа, но бе изпълнен с решимост и не възнамеряваше да се отказва.

— Не се страхувам от смятането, мистър Гарт. То винаги ми се е удавало. А с писането знаете как съм.

По онова време съществуваше мнението, че на един джентълмен не приляга да пише четливо или с почерка на чиновник. Фред написа необходимото с джентълменски почерк, достоен за всеки граф или епископ от онази епоха. Всички гласни досущ си приличаха, съгласните се различаваха единствено по това, дали са насочени нагоре или надолу, чертичките бяха надебелени и замазани, а буквите като цяло презрително не се вместваха в реда — накратко казано, написаното имаше благороднически вид и лесно можеше да се разгадае, щом предварително знаеш какво е искал да каже пишещият.

Когато Кейлъб надникна отзад, върху лицето му се изписа силно разочарование, а когато Фред му връчи страницата, той издаде нещо като ръмжане и силно удари листа с опакото на ръката си. Добродушието на Кейлъб изчезваше при вида на такава мърлява работа.

— По дяволите! — възкликна той, ръмжейки. — Само като си помисли човек, че в тази страна се дават стотици и хиляди лири за образование, за да се стигне накрая до подобно плачевно състояние. — А после повдигна нагоре очилата си, погледна нещастния писар и каза с поомекнал глас: — Бог да ни е на помощ, Фред. Не мога да се примиря с подобно нещо.

— Какво да направя, мистър Гарт? — попита Фред, който се бе много отчаял не само от оценката на почерка си, но и от изгледите да се примири с положението на чиновническа писарушка.

— Да направиш ли? Ами трябва да се научиш да изписваш добре буквите и да пишеш в неразкривени редове. Каква е ползата от написаното, ако никой не може да го разбере? — попита той разпалено, изцяло погълнат от мисълта за некачественото писмо. — Толкова малко работа ли има за вършене в този свят, че да се разпращат навсякъде подобни ребуси? Но хората така са възпитани. Толкова много време бих загубил с писмата от някои хора, ако Сузан не ми ги разчиташе. Това е направо отвратително. — След тези думи Кейлъб захвърли листа.

Ако в този миг някой непознат човек бе надникнал в кантората, вероятно би се зачудил каква драма се разиграва между възмутения предприемач и миловидния младеж, който хапеше устни от унижение, а върху бледото му лице бяха избили червени петна. У Фред напираха най-различни мисли. В началото на разговора им мистър Гарт бе толкова силно предразполагащ и любезен, че младежът почувства прилив на благодарност и надежда, ала гневът накрая бе също толкова силен. Фред не бе мислил за чиновническа работа — всъщност както повечето млади джентълмени, той търсеше занимание, лишено от всякакви неприятни задължения. Трудно бих предвидила какви можеха да са последствията, ако младежът не бе твърдо решил да отиде по-късно при Мери и да й съобщи, че се е хванал на работа под ръководството на баща й. Не искаше да се отказва от намерението си.

— Много съжалявам — беше всичко, което можа да изрече в този миг. Ала мистър Гарт бе вече омекнал.

— Трябва да се справим, Фред — заговори той, възвърнал обичайния си кротък тон. — Всеки човек може да се научи да пише. Аз сам съм се учил. Прояви воля и стой до късно нощем, ако не ти стига времето през деня. Ще проявим търпение, момчето ми. Калъм ще продължи деловодството известно време, докато ти се научиш. А сега се налага да тръгна — отсече Кейлъб, като се надигна. — Трябва да съобщиш на баща си за споразумението ни. Ти ще ми спестиш заплатата на Калъм, нали разбираш, когато се научиш да пишеш. А аз ще мога да ти плащам по осемдесет лири през първата година, а след това и повече.

Когато Фред оповести вестта на родителите си, различното въздействие на новината върху тях го изненада силно и младежът запомни това завинаги. От кантората на мистър Гарт той веднага отиде в складовете на баща си, като правилно усещаше, че най-почтителният начин, по който би могъл да се отнесе към баща си, бе да направи неприятното разкритие колкото е възможно по-представително и официално. Освен това бе по-сигурно, че решението му може да се възприеме като напълно окончателно, ако разговорът се проведе във времето, когато баща му е най-делово настроен, а той бе винаги такъв в своя кабинет до складовете.

Фред веднага пристъпи към въпроса, като съобщи накратко какво е направил и възнамерява да прави занапред, като накрая изрази съжалението си, че е разочаровал баща си, и пое вината за своите слабости. Разкаянието му бе съвсем искрено и поради това Фред намери подходящите силни, но непосредствени думи.

Мистър Винси го изслуша, напълно изненадан, като дори и не възкликна, а при неговия избухлив нрав пълното мълчание бе израз на необикновено силно чувство. Той не бе в добро настроение тази сутрин поради търговските си дела и леката горчивина в очертанията на устните му се засили, докато слушаше. Когато Фред приключи, последва почти минута мълчание, по време на което мистър Винси пъхна една книга в чекмеджето и нервно завъртя ключа. А после внимателно се взря в сина си и каза:

— Значи, най-после си взел решение, господинчо?

— Да, татко.

— Добре тогава. И не се отмятай. Нямам какво друго да ти кажа. Захвърляш образованието си и се смъкваш едно стъпало по-долу в живота, а аз ти дадох възможност да се издигнеш. Това е.

— Много съжалявам, че сме на различни мнения, татко. Смятам, че ще съм също такъв джентълмен в работата, която съм си избрал, както и ако станех викарий. Благодарен съм ти, че си искал да ми предоставиш най-доброто в живота.

— Добре. Нямам какво повече да кажа. Аз бях дотук. Надявам се само, когато имаш свой син, той по-добре да те възнагради за усилията, които си положил за него.

Тези думи силно нараниха Фред. Баща му се възползваше нечестно от преимуществото, което всички ние имаме, когато сме в неизгодно положение и виждаме цялото си минало просто като част от настоящото неизгодно състояние. Всъщност в плановете на мистър Винси за сина му винаги е имало доста голяма доза тщеславие, липса на такт, както и егоистично безразсъдство. И все пак разочарованият баща имаше силен коз. И Фред се почувства така, сякаш е прокуден с проклятие.

— Надявам се, че нямаш нищо против да остана вкъщи, нали? — попита Фред, след като се надигна да си тръгне. — Ще имам прилична заплата, за да заплащам за прехраната си, както бих искал да правя.

— Прехраната ти, дявол да те вземе! — изруга мистър Винси, като дойде на себе си при намека, че трапезата му се нуждаела от поддръжката на Фред. — Разбира се, че майка ти ще иска да останеш. Но да знаеш, няма да ти отпусна кон. И ще си плащаш на шивача. Предполагам, че ще се лишиш от някой-друг костюм, щом се наложи да заплащаш за тях.

Фред се позабави малко. Имаше още какво друго да каже. И накрая го изрече:

— Надявам се, че ще се ръкуваш с мене, татко, и ще ми простиш за тревогите, които ти причиних.

От креслото си мистър Винси хвърли бърз поглед към сина си, който се бе приближил до него, а после му подаде ръка и припряно каза:

— Да, да, да не говорим повече.

Наложи се Фред много по-подробно да разказва и да обяснява на майка си, но тя бе безутешна, защото ясно съзря нещо, което вероятно изобщо не бе хрумнало на съпруга й — с положителност Фред ще се ожени за Мери Гарт и животът на мисис Винси оттук нататък ще помръкне поради натрапеното присъствие на семейство Гарт и обноските им, а скъпото й момче с красивото си лице и изисканите си маниери, „съвсем различни от тези на чийто и да било син в Мидълмарч“, неизбежно ще заприлича на Гартови с невзрачния им вид и небрежното им облекло. На нея й се струваше, че всичко е стъкмено от Гартови как да прилъжат чаровния Фред, ала тя не смееше да се разпростира надълго и нашироко по този въпрос, защото дори и най-малкият намек за подобно нещо го караше да избухва насреща й, както никога досега. Тя бе прекалено блага по нрав, за да проявява ярост, ала усещаше, че щастието й е накърнено, и в продължение на няколко дни само като погледнеше Фред, си поплакваше малко, сякаш над него бе виснало ужасно проклятие. Мисис Винси може би по-трудно успя да възвърне обичайната си жизнерадост, защото Фред я бе предупредил да не отваря щекотливата тема пред баща му, който бе приел решението му и му бе простил. Ако съпругът й се разгневеше срещу Фред, тя щеше да скокне да защитава скъпото си чедо. Едва в края на четвъртия ден мистър Винси й каза:

— Хайде, Луси, не бъди толкова отчаяна. Ти винаги си глезила момчето и трябва да продължиш да го глезиш.

— Нищо друго не ме е така съкрушавало, Винси — заяви съпругата му, при което бялата й шия и брадичката й затрепериха отново, — както болестта му.

— Ух, забрави за това! Естествено е да имаме грижи с децата си. Не усложнявай нещата, като ме караш да те гледам толкова унила.

— Добре, няма! — обеща мисис Винси, трогната от молбата му, и бързо дойде на себе си, също както птичката изглажда накокошинената си перушина с едно тръсване.

— Не си струва да почнем да се безпокоим за някого — отбеляза мистър Винси, изпълнен с желанието да съчетае гълченето със семейната топлота. — Не е само Фред, а и Розамонд.

— Да, горкото момиче. Разстроих се да я видя така разочарована заради бебето. Но тя бързо се съвзе.

— Да бе, бебе. Виждам, че Лидгейт проваля практиката си, а също и затъва в дългове, както чувам. Очаквам някой ден Розамонд да ми разкаже прелюбопитна история. Но няма да получат пари от мене, в това съм сигурен. Нека неговото семейство да му помогне. Никога не съм одобрявал този брак. Но е безсмислено да говорим. Позвъни да донесат лимони и не гледай така навъсено, Луси. Утре ще ви закарам вас двете с Луиза в Ривърстоун.