Джордж Елиът
Мидълмарч (55)

Глава 54

Negli occhi porta la mia donna Amore;

Per che si fa gentil ciò ch’ella mira:

Ov’ ella passa, ogni uom ver lei si gira,

E cui saluta fa tremar lo core.

Sicchè, bassando il viso, tutto smore,

E d’ogni suo difetto allor sospira:

Fuggon dinanzi a lei Superbia ed Ira:

Aiutatemi, donne, a farle onore.

Ogni dolcezza, ogni pensiero unmile

Nasce nel core a chi parlar la sente;

Ond è beato chi prima la vide.

Quel ch’ella par quand’ un poco sorride,

Non si può dicer, nè tener a mente,

Si è nuovo miracolo gentile.

Данте: Нов живот^[236]

Преди тази прекрасна утрин, когато купите сено в Стоун Корт освежаваха въздуха много силно, сякаш мистър Рафълс бе гост, достоен за най-хубавия аромат, Доротия отново се бе завърнала в дома си Лоуик Манор. След прекараните три месеца в имението Фрешит то бе станало доста угнетително. Трудно можеш ежедневно, часове наред да седиш като олицетворение на света Катерина и възхитено да наблюдаваш бебето на Силия, а пък да останеш за дълго безучастен в присъствието на такова очарователно бебе, беше неприемливо поведение от страна на една бездетна сестра. Доротия с радост би извървяла и цяла миля разстояние с бебето на ръце, ако се наложеше, и би го обикнала още по-силно заради направеното усилие. Ала за една леля, която не съзира в малкия си племенник Буда, пък и няма какво друго да направи за него, освен да му се възхищава, бебешкото поведение започва да изглежда еднообразно, а интересът да се наблюдава отстрани намалява.

Силия изобщо не допускаше подобна възможност и дори смяташе, че състоянието на Доротия на бездетна вдовица много удачно е съвпаднало с раждането на малкия Артур (бебето бе кръстено на мистър Брук).

— Додо е точно жената, която би нехаела, ако няма нищо свое… дете или каквото и да било друго! — заяви Силия на съпруга си. — И ако беше й се родило бебе, то никога не би могло да е такъв ангел като Артур. Нали, Джеймс?

— Не би могло да е, ако е като Късобан — отговори сър Джеймс, доловил известна уклончивост в отговора си, защото имаше свое лично мнение за прелестите на първородното си дете.

— Така е! Представи си само! Всяко зло за добро — каза Силия, — защото мисля, че е много благоприятно за Доротия да е вдовица. Тя може да обича нашето бебе като свое, като същевременно главата й е пълна с каквито си иска идеи.

— Жалко, че не е кралица — каза преданият сър Джеймс.

— А какви щяхме да сме ние тогава? Щяхме да сме нещо съвсем друго — възрази Силия срещу подобен смел полет на фантазията. — Харесвам я повече такава, каквато е.

И затова, когато научи, че Доротия се готви да се пренесе окончателно в Лоуик, Силия разочаровано вдигна вежди и съвсем кротко, както винаги, пусна язвителна стрела:

— Какво ще правиш в Лоуик, Додо? Сама казваш, че там няма какво да се прави — всички хора са толкова спретнати и обезпечени, че се чувстваш печално ненужна. А тук си толкова щастлива да посещаваш заедно с мистър Гарт задните дворове в Типтън. Сега чичо е в чужбина и мистър Гарт може да направи, каквото го накараш. А също така съм сигурна, че и Джеймс върши всичко, което му кажеш.

— Често ще идвам тук и по-ясно ще виждам как бебето расте — отговори Доротия.

— Но няма да го виждаш как се къпе — възрази Силия, — а това е най-вълнуващата част от деня.

Силия се бе понацупила — струваше й се доста сурово от страна на Додо да остави бебето, при положение че може да стои.

— Скъпа Кити, ще идвам и нарочно ще оставам да нощувам — заяви Доротия, — но искам да съм сама в собствения си дом. Искам по-добре да опозная семейство Феърбръдър, а също и да поговоря с мистър Феърбръдър какво би могло да се направи в Мидълмарч.

Вродената силна воля на Доротия вече не бе напълно съзнателно изместена от подчинението. Тя силно копнееше да е в Лоуик и бе твърдо решила да отиде там, без да се чувства длъжна да обяснява причините за това. Ала всички около нея бяха против тази идея. Сър Джеймс много се обиди и предложи цялото семейство да се премести в Челтънам^[237] за няколко месеца заедно със свещения кош, обикновено наричан люлка — по онова време човек би се озадачил какво друго може да се предложи, ако предложението за Челтънам се отхвърли.

Вдовицата лейди Четам, току-що завърнала се от посещение при дъщеря си в града, предложи поне да се напише писмо до мисис Вирго и да се покани госпожата да поеме ролята на компаньонка на мисис Късобан — бе направо невероятно да се предположи, че в положението си на млада вдовица Доротия може да допусне да живее сама в къщата в Лоуик. Мисис Вирго е била наемана като четец и секретарка от кралски особи и по отношения на знанията и възпитанието й дори и Доротия нямала какво да възрази.

Мисис Кадуоладър лично се обърна към младата вдовица:

— Сигурно ще полудееш сама в тази къща, скъпа моя. Ще ти се привиждат призраци. Ние всички трябва да се напрягаме малко, за да запазим разума си и да наричаме нещата така, както ги наричат другите хора. Вярно, че за по-малките синове и за жените без средства е някакво разрешение да полудеят — в такъв случай за тях се грижат околните. Но ти не трябва да стигаш дотам. Смея да кажа, че малко си се отегчила тук с нашата добра възрастна вдовица, но представи си каква досадница би могла да станеш самата ти, ако винаги се вживяваш в ролята на трагична героиня и приемаш нещата възвишено. Ако седиш сама в оная библиотека в Лоуик, можеш да си въобразиш, че ти определяш сезоните. Трябва да имаш край себе си някои хора, които да не вярват на думите ти. Това е отрезвително средство.

— Никога не съм наричала всички неща така, както ги наричат другите хора около мене — дръзко възрази Доротия.

— Но се надявам, че си осъзнала грешката си, скъпа моя — отговори мисис Кадуоладър, — а това вече е признак на разум.

Доротия усети жилването, но не се засегна.

— Не — отговори тя. — Продължавам да смятам, че днес по-голямата част от хората по света грешат относно много неща. Естествено, някой може да е разумен и пак да греши, защото повечето са променили мнението си.

Мисис Кадуоладър не каза нищо повече по въпроса пред Доротия, но пред съпруга си отбеляза:

— За нея ще е добре да се омъжи веднага щом мине малко време от благоприличие, стига само да се озове сред подходящи хора. Разбира се, семейство Четам няма да искат подобно нещо. Но аз много ясно виждам, че само един съпруг би могъл да внесе порядък в живота й. Ако не бяхме толкова бедни, щях да поканя на гости лорд Трайтън. Той ще стане маркиз някой ден, а няма никакъв спор, че тя би могла да е прекрасна маркиза. Изглежда по-красива от всякога в траурното си облекло.

— Скъпа моя Елинор, моля те, остави горката жена на мира. Излишни са подобни кроежи — отговори спокойният пастор.

— Излишни ли? Че как другояче става сватосването, освен като се устрои среща между мъжете и жените? Срамота е, че чичо й точно сега забягна и затвори имението Грейндж. Би трябвало сега във Фрешит и Грейндж да се канят тълпи подходящи кандидати. Лорд Трайтън е точно мъжът за нея — пълен с идеи как да направи хората щастливи по малко смахнат начин. Това би харесало на мисис Късобан.

— Нека мисис Късобан сама да си избере съпруг, Елинор.

— Какви само глупости говорите вие, умните мъже! Как може сама да си избере, след като няма никакви господа около себе си? Изборът на жената обикновено се свежда до това, да приеме единствения мъж в близост до нея. Помни ми думата, Хъмфри. Ако близките й не направят усилия, ще последва по-неприятна история от тази с Късобан.

— За бога, не захващай тази тема, Елинор! Това е много неприятен въпрос за сър Джеймс. Той ще се обиди дълбоко, ако подхванеш темата без всякакъв повод пред него.

— Никога не съм я подхващала — каза мисис Кадуоладър, като разпери ръце. — Силия ми разказа всичко за завещанието още в началото, без изобщо да я питам.

— Да, но те искат да потулят цялата работа и доколкото разбирам, младият човек щял да се изсели от Мидълмарч.

Мисис Кадуоладър не отговори нищо, но три пъти поклати многозначително глава пред мъжа си с много саркастичен израз в тъмните си очи.

Доротия прояви мълчаливо упорство въпреки упреците и увещанията. И така, преди още да е изтекъл месец юни, кепенците в Лоуик Манор се разтвориха и утринта надзърна спокойно в библиотеката, като огря редицата със записки също както огрява голата пустош, осеяна с огромни камъни, извисили се като безмълвен паметник на забравена вяра. А вечерта, наситена с дъха на рози, нахлуваше безшумно в синьо-зеления будоар, където Доротия предпочиташе най-дълго да седи. В началото тя обходи всички стаи, замислена за осемнайсетте месеца брачен живот, като излагаше мислите си така, сякаш съпругът й можеше да ги чуе. А после постоя в библиотеката и не се успокои, докато не подреди внимателно всички тетрадки в такава последователност, от която според нея той би бил доволен. Съчувствието и смирението, които винаги са били водещо начало в съвместния им живот, все още витаеха около образа му, дори когато го упрекваше гневно в мислите си и му заявяваше, че е проявил несправедливост. Можем навярно с усмивка да приемем един неин дребен жест като проява на суеверие. Тя внимателно сгъна и запечати „Синоптичната таблица за ползване от мисис Късобан“, като остави вътре следната бележка:

Не мога да я използвам. Не разбираш ли, че не мога да обрека душата си на твоята чрез безнадежден труд върху нещо, в което не вярвам?

Доротия

А след това прибра плика в собственото си писалище.

Този мълчалив разговор беше вероятно още по-напрегнат, защото изцяло бе пропит от едно дълбоко копнение, истинската причина за завръщането й в Лоуик. Копнението й бе да види Уил Ладисло. Тя не се надяваше нещо добро да произтече от срещата им — ръцете й бяха вързани, за да може да го възмезди заради ощетения му живот. Ала душата й копнееше да го зърне. Че можеше ли да е другояче? Ако някоя омагьосана принцеса изведнъж съзре сред четириногите създания, тълпящи се в стада, едно същество, в чийто човешки поглед да долови разбиране и молба, какво друго ще си мисли и очаква тя, когато стадата отминат? Животът не би представлявал нищо повече от треперливо проблясване на свещ или ежедневна проза, ако духът ни не е озарен от минала случка, от копнеж и преданост. Вярно беше, че Доротия искаше да опознае семейство Феърбръдър по-добре, и по-точно да поговори с новия пастор, ала също така вярно бе, че очакваше и Уил да дойде в Лоуик, за да посети семейство Феърбръдър, защото не бе забравила разказа на Лидгейт за Уил Ладисло и дребничката мис Нобъл. Още първата неделя, преди да влезе в черквата, тя ясно го зърна как седи сам на пейката — също както го бе видяла последния път, — ала когато влезе вътре, той не бе там.

В делничните дни по време на посещенията си при дамите в пасторския дом тя внимателно се ослушваше да долови случайно отронена дума за Уил. Ала й се стори, че мисис Феърбръдър говори за всекиго друг в околността и извън нея, но не и за него.

— Вероятно някои от посетителите на мистър Феърбръдър в Мидълмарч могат да дойдат да го чуят и в Лоуик. Не мислите ли така? — попита Доротия с известно чувство на презрение към себе си, че има лична причина да задава подобен въпрос.

— Ако правилно преценяват нещата, ще дойдат, мисис Късобан — отговори старата дама. — Виждам, че вие цените проповедите на моя син. Дядо му по моя линия бе превъзходен пастор, но баща му беше адвокат… но много честен и почтен, поради което никога не забогатяхме. Казват, че Съдбата е извънредно своенравна жена. Но понякога се проявява и като великодушна, като възнаграждава достойните хора, както постъпихте вие, мисис Късобан, като направихте сина ми пастор в Лоуик.

Мисис Феърбръдър отново се наведе над плетивото с достолепна удовлетвореност от умелия си опит да прояви красноречие, ала Доротия съвсем не очакваше да чуе това. Горкото създание! Тя дори не знаеше дали Уил Ладисло е още в Мидълмарч, а не се осмеляваше да попита другиго освен Лидгейт. Но точно сега нямаше как другояче да срещне Лидгейт, ако не го повика или потърси сама. Вероятно след като е чул за странната забрана в завещанието на мистър Късобан, Уил Ладисло е сметнал за по-добре те двамата да не се срещат повече, а също е вероятно и това, че тя греши, като очаква среща, която другите намират за нередна по най-различни основателни причини. И все пак след всички тези дълбоки размишления се отприщваше едно „Искам да го видя!“, подобно на ридание след дълго стаен дъх. И срещата наистина се състоя, ала премина много официално, нещо неочаквано за нея.

Една сутрин около единайсет часа Доротия седеше в будоара си с карта на земите в имението и други книжа пред себе си, които щяха да й помогнат да прецени предстоящите си действия и да изчисли точния си доход. Не се беше още заловила със заниманието, а просто седеше със скръстени в скута ръце и съзерцаваше алеята с липите, която чезнеше в далечните поля. Облените в слънце листа не потрепваха, познатата гледка бе все същата и сякаш представяше собствения й живот, изпълнен с безцелно спокойствие — съвсем безцелно, ако жизнената й природа не намери причини за трескава дейност. Старомодната вдовишка шапка й стоеше едновременно като корона и овална рамка на лика й, роклята й бе щедро обшита с креп, ала тази прекомерна строгост в облеклото я правеше още по-младолика, като открояваше възвърнатата моминска свежест на лицето й и прелестната подкупваща прямота в очите й.

Бленуването й бе прекъснато от Тантрип, която дойде да съобщи, че мистър Ладисло бил долу и поискал разрешение да види госпожата, ако не било прекалено рано.

— Ще го приема — каза Доротия, като се изправи веднага. — Да го поканят в гостната.

За нея гостната бе най-малко угнетяващата стая в къщата — сиреч помещението, което най-малко свързваше с изпитанията в брачния си живот. Дамаската там подхождаше на ламперията, която бе в бяло и златисто. Вътре имаше две високи огледала, както и маси без нищо отгоре. Накратко казано, бе стая без определено предназначение. Намираше се под будоара и също имаше еркерен прозорец с изглед към алеята с липите. Когато Прат въведе Ладисло там, някакъв крилат посетител току влизаше и излизаше с бръмчене в стаята, без да се съобразява с мебелите, и това влитане вътре придаде на стаята не толкова официален и необитаем вид.

— Много се радвам да ви видя отново тук, сър — каза Прат, който малко се позабави, за да оправи щорите.

— Дошъл съм само да си взема довиждане, Прат — отбеляза Уил, който държеше дори икономът да знае, че е твърде горд, за да се върти около мисис Късобан сега, когато тя е богата вдовица.

— Жалко е да чуя това, сър — отговори Прат, като се оттегли. Разбира се, като слуга, на когото не трябва да се казва нищо, той знаеше обстоятелството, за което Ладисло бе все още неосведомен, така че вече си бе направил необходимите изводи, не много различни от това, което бе казала годеницата му Тантрип: „Господарят ти е страхотно ревнив, и то без причина. Мадам гледа по-високо от мистър Ладисло, доколкото я познавам. Прислужницата на мисис Кадуоладър казва, че щял да дойде един лорд и да се ожени за нея, когато траурът й приключи“.

Уил не се разхожда кой знае колко дълго с шапка в ръка, преди Доротия да влезе. Срещата бе много по-различна от първата им в Рим, когато Уил бе смутен, а тя — спокойна. Този път той се чувстваше нещастен, но с твърда решимост, ала тя бе силно развълнувана, като състоянието й беше съвсем очевидно. Непосредствено пред самата врата тя почувства, че тази дългоочаквана среща в края на краищата ще е доста трудна, а когато видя Уил да пристъпва насреща й, дълбокото мъчително изчервяване, толкова необичайно за нея, я връхлетя внезапно. Никой от двамата не съзнаваше какво точно става и никой не проговори. Тя за миг подаде ръка, след което седнаха близо до прозореца — тя на едно канапе, а той на друго насреща й. Уил се почувства особено напрегнат — стори му се несвойствено за Доротия да го посрещне по толкова различен начин единствено поради обстоятелството, че е вдовица. А той не се досещаше за друга причина, поради която предишните им взаимоотношения биха могли да се променят, освен тази, както му подсказа интуицията, че нейните близки са отровили съзнанието й с подозренията си към него.

— Надявам се, че не съм превишил правата си с посещението си — заяви Уил. — Не бих могъл да напусна града и да започна нов живот, без да ви видя и да се сбогувам с вас.

— Да сте превишили правата си ли? Разбира се, че не. Щях да сметна постъпката ви за много нелюбезна, ако не бяхте пожелали да ме видите — отговори Доротия, като навикът й да говори с пълна непосредственост надделя над голямото й вълнение и чувството за несигурност. — Веднага ли ще отпътувате?

— Мисля, че много скоро. Възнамерявам да отида в Лондон и да следвам право, за да стана адвокат, защото, както твърдят мнозина, това е необходимата подготовка за обществена дейност. Същевременно трябва да се свърши доста политическа работа и възнамерявам да се опитам да направя нещо. И други хора са успявали да извоюват достойно място за себе си без семейни връзки и пари.

— Това би направило постигнатото далече по-достойно — пламенно се съгласи Доротия. — А вие имате и толкова много дарби. Чувала съм от чичо ми колко добре говорите пред хора, така че всеки съжалявал, когато спрете, а също и как ясно обяснявате нещата. И се вълнувате от въпроса за всекиго да има справедливост. Толкова се радвам. Когато бяхме в Рим, смятах, че се интересувате само от поезия и изкуство и всичко онова, което разкрасява живота на тези от нас, които сме доста състоятелни. Но сега вече знам, че мислите и за всички останали хора.

Докато казваше всичко това, Доротия се бе отърсила от смущението и бе възвърнала предишната си същност. Тя гледаше Уил с прям поглед, изпълнен с одобрение и доверие.

— Значи, вие одобрявате намерението ми да замина за години наред и да не се върна, докато не съм се изявил по някакъв начин в този свят — каза Уил, като се опитваше да съчетае неимоверната си гордост с неимоверното си усилие да изрази силните си чувства към Доротия.

Тя не усети колко време мина, преди да отговори. Бе извърнала глава и гледаше през прозореца към храстите с рози, които сякаш бяха прикътали в себе си летата на всичките онези години, когато Уил няма да е тук. Това не беше разумно поведение. Ала Доротия не се помъчи да прецени държанието си, а само се постара да сведе глава пред тъжната необходимост за раздяла между нея и Уил. Тези въведителни думи за намеренията му сякаш изясниха всичко пред нея — както предполагаше, той навярно знае за предсмъртната постъпка на мистър Късобан спрямо него и това го бе потресло също като нея. Ала той никога не е изпитвал нещо повече освен приятелски чувства към нея и не намира нищо в душата си, което да потвърди онова, което според Доротия бе ярост от страна на съпруга й към чувствата между двамата. И може би Уил продължава да е изпълнен само с приятелски чувства. Нещо, което би могло да се нарече вътрешен безмълвен стон, разтърси Доротия, преди тя да заяви с твърд глас, като единствено потрепна при последните думи поради повтарящото се „р“:

— Да, може би е правилно да постъпите така, както казвате. Ще бъда много щастлива да чуя, че сте успели да се проявите. Но за това ще е нужно вероятно продължително време.

Уил никога не можа да си обясни как успя да се въздържи да не падне пред нея на колене, когато думите „вероятно продължително време“ бяха изречени с нежен трепет. После си обясняваше, че ужасният цвят и вид на обшитата й с траурен креп рокля може би са му оказали достатъчно възпиращо въздействие. Той обаче остана неподвижен и само промълви:

— Никога няма да получа известие от вас. И вие напълно ще ме забравите.

— Не е вярно — възрази Доротия, — никога няма да ви забравя. Никога не забравям предишните си познати. Нямам толкова много близки в живота си и вероятно и занапред ще е така. А в Лоуик разполагам с такова голямо пространство за спомени, не е ли така? — усмихна се тя.

— Боже мой! — пламенно възкликна Уил, като се изправи все още с шапка в ръка и се приближи до мраморната маса, където внезапно се обърна и се подпря на нея. Лицето и шията му поруменяха от кипналата му кръв, а видът му бе почти гневен. Стори му се, че те двамата сякаш бавно се превръщат в мраморни статуи в присъствието един на друг, докато сърцата им продължават да бият, а очите им да пламтят. Ала нищо не можеше да помогне в този миг. Не можеше да повярва, че тази среща, на която бе дошъл с твърда решимост, би могла да приключи с изповед, вероятно погрешно изтълкувана като посегателство към състоянието й. Всъщност вярно бе, че той се безпокоеше какво въздействие би могло да окаже подобно признание върху самата Доротия.

И при това усещане за отдалечаване тя го погледна разтревожено с опасението да не би да е имало нещо обидно в думите й. Ала през цялото това време не я напускаше мисълта, че той вероятно няма пари и за нея е невъзможно да му помогне. Ако чичо й беше вкъщи, нещо можеше да се направи с негова помощ! Тъкмо тревогата, че той е лишен от средства, а тя разполага с полагаемата му се част, я подтикна да заговори отново, докато той мълчеше и гледаше встрани от нея:

— Чудя се дали не бихте искали да получите онази миниатюра, която виси на стената горе… имам предвид красивия портрет на баба ви. Смятам, че нямам право да я държа тук, ако вие я желаете. Тя има голяма прилика с вас.

— Много мило от ваша страна — раздразнено отвърна той. — Не, не държа да я имам. Не е много утешително да гледаш своето подобие. За мене ще е по-голяма утеха, ако други искат да я притежават.

— Реших, че желаете да почетете паметта й… Реших, че… — Доротия за миг замлъкна, като въображението изведнъж й подсказа да избегне темата за семейната история с леля Джулия — ще желаете да задържите миниатюрата като семеен спомен.

— Защо да я държа, като не притежавам нищо друго! Човек само с един куфар багаж трябва да пази спомените си в главата.

Уил говореше само за да не мълчи, като просто изразяваше раздразнението си. Беше се разстроил, че в такъв миг му предлагат портрета на баба му. Ала думите му силно жегнаха Доротия. Тя се изправи и рече донякъде с гневни и високомерни нотки в гласа:

— Вие сте по-големият щастливец от нас двамата, мистър Ладисло, защото нямате нищо.

Уил се стресна. Независимо какви бяха думите, с тона си тя сякаш го отхвърляше. И като изправи приведения си гръб, той се приближи към нея. Погледите им се срещнаха с особено дълбока изпитателност. Помежду им се бе изпречила някаква преграда и всеки трябваше да гадае чувствата на другия. Всъщност Уил никога не бе смятал, че има някакви права върху наследството на Доротия, и му липсваше съответното обяснение, за да разбере чувствата й в този миг.

— Никога досега не съм мислел, че е голяма беда да нямаш нищо — отговори той. — Но бедността може да е страшна като проказа, ако ни откъсва от това, което най-силно желаем.

Тези думи дълбоко разтърсиха Доротия и я накараха да омекне. Тя отговори с тон на печална съпричастност:

— Мъката има най-различни превъплъщения. Преди две години нямах никаква представа за това… имам предвид как внезапно настъпва тревогата и ни връзва ръцете, запушва ни устата, когато копнеем да говорим. По-рано леко презирах жените, че сами не дават насока на живота си и не вършат добродетелни неща. Много обичах да правя каквото пожелая, но сега почти съм се отказала от това — добави накрая тя с игрива усмивка.

— Аз не съм се отказал да правя каквото пожелая, но много рядко мога да постъпвам така — заяви той. Той стоеше само на два ярда от нея, изпълнен с най-противоречиви желания и намерения — от една страна, желаеше да получи недвусмислено доказателство, че тя го обича, а от друга, се страхуваше до какво положение би могло да го доведе подобно доказателство. — Нещата, за които човек най-много копнее, може да са обвързани с неприемливи условия.

В този момент влезе Прат и обяви:

— Сър Джеймс Четам чака в библиотеката, мадам.

— Поканете сър Четам да дойде тук — веднага нареди Доротия. Те двамата с Уил сякаш бяха пронизани от един и същ ток. И двамата се чувстваха гордо затворени в себе си и не се погледнаха нито веднъж, докато чакаха появата на сър Джеймс.

Четам се ръкува с Доротия, като кимна съвсем пренебрежително на Ладисло, а младежът му отвърна със същото, след което се приближи до Доротия и каза:

— Трябва да ви кажа довиждане, мисис Късобан. Вероятно за много дълго време.

Доротия му подаде ръка и много сърдечно се ръкува. Усещането, че сър Джеймс проявява враждебност към Уил и се държи грубо с него, засегна честолюбието й и предизвика решимост — в поведението й не се долови никакъв смут. А когато Уил излезе от гостната, тя толкова спокойно и овладяно погледна сър Джеймс, като попита: „Как е Силия?“, че принуди господина да се държи така, сякаш изобщо не се е раздразнил. Че каква би била ползата да се държи другояче? Всъщност сър Джеймс до такава степен изтръпваше от ужас дори да си представи Ладисло като евентуален любим на Доротия, че самият той предпочиташе да избягва външни изблици на неприязън, които биха могли да се възприемат като признак за подобна неприятна възможност. А ако някой го попиташе защо изтръпва по този начин, не съм сигурна дали отначало би могъл да каже нещо по-точно и смислено от възклицанието „Ах, тази Ладисло!“, макар че след известен размисъл би изтъкнал, че допълнението на мистър Късобан към завещанието, в което се забранява женитбата на Доротия за Уил — в противен случай следва тежко наказание, — е достатъчно основателна пречка за всякаква връзка помежду им. Враждебността му бе още по-силна и поради това, че се чувстваше напълно безпомощен да се намеси.

Ала самият сър Джеймс изобщо не си даде сметка за оказаното силно въздействие в случая. Появата му в онзи миг събуди всички онези задръжки, които подхранваха неимоверната гордост на Уил и го държаха далече от Доротия.