Джордж Елиът
Мидълмарч (53)

Глава 52

Сърцето наложи си само̀

най-трудния си дълг.

Уилям Уърдзуърт^[234]

В тази юнска вечер, когато мистър Феърбръдър беше вече научил, че ще му се повери службата на пастор в Лоуик, в малката старомодна гостна цареше веселие и дори ликовете на известните адвокати сякаш гледаха със задоволство от портретите. Майка му така и не докосна чая и препечената си филийка, ала седеше с обичайната си изискана сдържаност, като възбудата й се долавяше само в пламналите бузи и грейналите очи, които сякаш внезапно приближаваха старата жена до младежката й същност, а най-накрая дамата каза решително:

— Най-голямата радост, Камдън, е, че напълно заслужаваш всичко това.

— Получи ли човек добра служба, майко, дали я заслужава, е от второстепенно значение — отговори синът, който преливаше от щастие, без да се опитва да го скрие. Радостта бе толкова всепроникваща, че можеше да блика навън, а също така да озарява и вътрешната нагласа, така че отстрани човек можеше да долови в погледа както мислите му, така и задоволството му.

— Е, лельо — продължи той, като потри ръце и погледна мис Нобъл, която издаваше кроткото мъркане на коте, — вече на трапезата винаги ще има бонбони за тебе, за да ги отмъкваш и да ги раздаваш на децата, а също и много нови чифтове чорапи за подарък, а ти самата ще си кърпиш своите повече от всякога.

Мис Нобъл кимна на племенника си, като се засмя тихо и донякъде стреснато, защото току-що вече бе пуснала една допълнителна бучка захар в кошницата си поради новото назначение.

— А колкото до тебе, Уини — продължи свещеникът, — няма да ти преча да се омъжиш за който и да е ерген от Лоуик… за мистър Соломон Федърстоун например, стига да знам, че си влюбена в него.

Мис Уинифред, която през цялото време не откъсваше очи от брат си и изразяваше по свой начин радостта си, като плачеше горко, се усмихна през сълзи и каза:

— Ти трябва да ми дадеш пример, Кам, като се ожениш.

— С удоволствие бих го направил. Но кой ли пък ме обича? Та аз съм загубен стар ерген — заяви свещеникът, като се изправи, бутна встрани стола и се поогледа. — Какво ще кажеш, майко?

— Ти си хубав мъж, Камдън, макар че не си толкова представителен като баща ти — отбеляза старата дама.

— Бих искала да се ожениш за Мери Гарт, братко — възкликна мис Уинифред. — Тя така ще ни развеселява в Лоуик.

— Чудесно! Говориш така, сякаш младите жени са се строили за избор, подобно на птици на пазара. Сякаш аз само трябва да посоча и всяка ще ме вземе — каза свещеникът, без да уточнява каквото и да било.

— Не искаме всяка — каза мис Уинифред. — Но одобряваме мис Гарт, нали, майко?

— Ще подкрепя избора на сина си — заяви мисис Феърбръдър с възхитителен такт — и избраната съпруга ще е добре дошла, Камдън. Когато се преместим в Лоуик, ще искаш да играеш вист вкъщи, а Хенриета Нобъл не става за игра на вист. (Мисис Феърбръдър винаги наричаше дребничката си възрастна сестра с това внушително име.)

— Вече ще я карам без вист, майко.

— Защо, Камдън? По мое време вистът се възприемаше като неоспоримо забавление за един пастор — възпротиви се мисис Феърбръдър, непосветена относно смисъла на виста за сина й, така че възрази с доста остър тон, сякаш оспорваше опасна нова доктрина.

— Ще съм прекалено зает, за да играя вист. Ще имам две енории — отговори свещеникът, предпочел да не обсъжда достойнствата на тази игра.

Той вече беше заявил пред Доротия:

— Не се чувствам задължен да се откажа от църквата „Сейнт Ботолф“. Въпреки че се борят срещу съвместителството, ще е глупаво да отстъпя на друг по-голямата част от парите. Проява на сила е не да се откажеш от власт, а да я използваш разумно.

— Мислих по този въпрос — каза Доротия. — Поне що се отнася до мене. Аз смятам, че е по-лесно да се откажеш от власт и пари, отколкото да поемеш задълженията. Правото да се назначи пастор може да изглежда неподходящо за мене, но все пак разбрах, че аз трябва да го направя, а не някой друг.

— А аз от своя страна се задължавам да действам така, че вие никога да не съжалявате за упражнената власт.

Той бе от онази порода хора, чиято съвест става извънредно будна, когато житейските несгоди намалеят. Не изтъкваше своето смирение и дълбоко в душата си изпитваше срам, че поведението му не е било лишено от пороци, каквито други, неудостоени с пасторски пост, нямат.

— По-рано често исках да съм станал нещо друго вместо свещеник — признаваше той пред Лидгейт, — но може би е по-добре да се опитам да бъда колкото е възможно по-добър пастор. Разбираш, че това е гледната точка на пастора с отлична служба, която премахва всякакви затруднения — добави той усмихнат.

Свещеникът наистина вярваше, че задълженията му няма да са трудни. Ала Дългът има навика да поднася изненади — все едно да поканиш някой едър приятел да ти гостува, а той да вземе да си счупи крака на стълбите в дома ти.

Не мина и седмица и Дългът цъфна в кабинета му, приел облика на Фред Винси, който се бе завърнал от колежа „Омнибус“ с бакалавърска диплома.

— Притеснявам се да ви безпокоя, мистър Феърбръдър — каза Фред, чието открито чисто лице будеше доверие, — но вие сте единственият приятел, с когото мога да се посъветвам. Разказах ви всичко преди време и вие бяхте толкова отзивчив, че не мога да не се обърна отново към вас.

— Седни, Фред, готов съм да те изслушам и да направя каквото мога — заяви пасторът, който, погълнат от предстоящото преместване, бе зает с опаковането на някои дребни вещи и продължи да работи.

— Исках да ви кажа… — Фред се поколеба за миг, а после решително заяви, — че вече мога да стана свещеник. Всъщност както и да го мисля, няма какво друго да правя. Не ми харесва тази професия, но е страшно трудно да заявя това пред баща ми, след като той е похарчил толкова много пари, за да получа такова образование. — Фред отново замълча за миг, а после повтори: — А и няма какво друго да правя.

— Аз говорих с баща ти по този въпрос, Фред, но не постигнах нищо. Каза ми, че било късно. Ти обаче вече си прескочил едно препятствие. Какви други затруднения имаш?

— Просто не харесвам тази професия. Не харесвам божественото, проповедите, както и задължението да изглеждам сериозен. Обичам да яздя из полята и всичко, което правят другите мъже. Не искам да кажа, че ще стана някой безделник, но не ми допадат нещата, които се очакват от един свещеник. И все пак какво друго бих могъл да правя? Баща ми не може да ми осигури средства, иначе бих се захванал със земеделие. А и не може да ми намери работа в своя бранш. И, разбира се, сега е невъзможно да се захвана да уча за адвокат или доктор, защото баща ми очаква да започна да печеля. Много хубаво е да ми разправят, че ще сбъркам, ако стана свещеник, но тези, които ми го казват, все едно ме съветват да хвана пущинака.

В гласа на Фред се прокрадна недоволство и укор и мистър Феърбръдър би бил склонен да се поусмихне, ако умът му не заработи в друга насока и не си представи повече, отколкото му казваше Фред.

— Срещаш ли затруднения с доктрините… с трийсет и деветте догми на Англиканската църква? — попита той, като се опитваше да се съсредоточи върху въпроса заради Фред.

— Не, смятам, че те са наред. Нямам някакви аргументи, за да ги оборя, а и много по-умни, по-благородни от мене хора ги подкрепят. Би било нелепо от моя страна да изтъквам възражения, сякаш мога да бъда съдник — чистосърдечно отговори Фред.

— В такъв случай сигурно ти е хрумвало, че можеш да бъдеш приличен енорийски свещеник, без да си теолог по душа.

— Разбира се, ако трябва да стана свещеник, ще се старая да изпълнявам задълженията си, даже и да не ми харесват. Смятате ли, че някой би могъл да ме упрекне?

— За това, че служиш в черквата при такива обстоятелства ли? Това зависи от собствената ти съвест, Фред… как виждаш цената, която трябва да платиш, и доколко си разбрал какво налага постът ти. Мога само да ти кажа за себе си, че винаги съм бил твърде нехаен, а това впоследствие ме е измъчвало.

— Но има и друго затруднение — заяви Фред, като се изчерви. — Не съм ви казвал преди, макар че може би съм подхвърлял някои неща и вие сте се досетили. Има един човек, когото много обичам. Обичам я още от детските си години.

— Мис Гарт, предполагам? — попита свещеникът, съсредоточено вторачен в някакви етикети.

— Да. На всичко съм съгласен, ако тя ме приеме. И съм сигурен, че тогава ще бъда много порядъчен човек.

— И според тебе Мери отговаря на чувствата ти, така ли?

— Никога не би признала. А преди време ме накара да й обещая, че няма да й говоря повече по този въпрос. Като най-вече си е наумила, че не трябва да ставам свещеник. Знам това. Но не мога да се откажа от нея. Смятам, че тя не е безразлична към мене. Снощи видях мисис Гарт и тя ми каза, че Мери е отседнала заедно с мис Феърбръдър в пасторския дом в Лоуик.

— Да, много мило от нейна страна, че помага на сестра ми. Желаеш ли да идеш там?

— Не, но искам да ми направите голяма услуга. Притеснявам се, че ви безпокоя, но Мери може да се вслуша в думите ви, ако й съобщите, че… искам да кажа, че трябва да стана свещеник.

— Това е доста деликатна задача, Фред. Би означавало, че съм убеден в чувствата ти към нея, а за да подхвана подобна тема, както очакваш от мене, би трябвало да я попитам дали и тя ти отвръща със същото.

— Точно това искам да ви каже — наивно отговори Фред. — Не знам как да постъпя, докато не разбера какви са чувствата й.

— Имаш предвид, че от това ще прецениш дали да станеш свещеник, или не, така ли?

— Ако Мери каже, че никога няма да ме приеме, все едно е в каква насока ще сгреша.

— Това е глупаво, Фред. Хората преживяват любовта си, но трудно преживяват последствията от своето безразсъдство.

— Не се преживява любов като моята. Откакто се помня, обичам Мери. Ако трябва да се откажа от нея, това значи все едно да се науча да се движа с дървени протези.

— А тя няма ли да се обиди от намесата ми?

— Няма, сигурен съм в това. Тя ви уважава повече от всекиго и няма да се измъкне с шега, както прави с мене. Разбира се, аз не бих могъл да разкажа всичко това на друг човек, нито пък да помоля друг да поговори с нея освен вас. Няма друг, който да е такъв добър приятел и на двамата. — Фред замълча за миг, а после с жални нотки добави: — Тя трябва да признае, че аз се постарах, за да се дипломирам. Трябва да вярва, че аз ще полагам усилия заради нея.

Настъпи кратко мълчание, а после мистър Феърбръдър остави работата си и като подаде ръка на Фред, каза:

— Добре, момчето ми. Ще направя, каквото желаеш.

Същия ден мистър Феърбръдър отиде до пасторския дом в Лоуик на кон, който тъкмо бе подготвил. „Аз определено съм изсъхнал клон — помисли си той, — а младите вейки ме изтикват встрани.“

Завари Мери да бере рози в градината и да разпръсква листенцата върху един чаршаф. Слънцето се бе снишило и високите дървета хвърляха сенки върху тревистите пътеки, по които вървеше Мери без боне или чадърче. Тя не забеляза приближаването на мистър Феърбръдър по тревата и тъкмо се бе навела и отправяше нравоучителни слова към дребния бял териер със светлокафяви петна, който непрекъснато стъпваше по чаршафа и душеше листенцата от рози, разпръснати от Мери. Тя бе хванала предните лапички на кучето с една ръка и вдигнала наставнически показалец с другата, а то бе свъсило вежди и изглеждаше смутено.

— Флай, срамувам се заради тебе — каза Мери със сериозен плътен глас. — Подобно поведение не подхожда на едно разумно куче. Човек би казал, че се държиш като някой глупав млад джентълмен.

— Вие сте безмилостна към младите джентълмени, мис Гарт — заяви свещеникът, застанал на два ярда разстояние от нея.

Мери се стресна и изчерви.

— Флай винаги ми дава основания — отговори тя засмяно.

— Но не и младите джентълмени.

— О, мисля, че само някои от тях. Защото други стават прекрасни мъже.

— Доволен съм от това признание, защото сега искам да насоча вниманието ви към един млад джентълмен.

— Надявам се да не е някой глупак — отговори Мери, като започна отново да бере рози, усетила, че сърцето й заби неспокойно.

— Не. Макар че мъдростта не е най-силното му качество, а по-скоро неговата обичливост и искреност. Всъщност тези две качества крият по-голяма мъдрост, отколкото смятат хората. Надявам се, че чрез това описание вече се досещате за кой млад джентълмен става дума.

— Мисля, че се досещам — решително отговори Мери, като лицето й придоби по-сериозен израз, а ръцете й изстинаха. — Трябва да е Фред Винси.

— Той ме помоли да ви попитам как гледате на това, той да стане свещеник. Надявам се да не приемете съгласието ми да поговоря с вас като дързост от моя страна.

— Съвсем не, мистър Феърбръдър — възкликна Мери, като остави розите и скръсти ръце, ала не можеше да вдигне очи. — Винаги се чувствам горда, когато имате нещо да ми кажете.

— Но преди да поговорим по този въпрос, нека първо само да се спра на нещо, което баща ви сподели с мене. Впрочем това беше същата онази вечер, когато пак изпълнявах заръка на Фред точно след заминаването му за колежа. Мистър Гарт ми разказа какво се е случило в нощта, когато Федърстоун умря… как сте отказали да изгорите завещанието. Баща ви сподели, че сте изпитвали угризения на съвестта по този въпрос, защото съвсем непредумишлено сте попречили на Фред да получи десет хиляди лири. Запомних този случай и след това научих нещо, което би могло да ви накара да се отърсите от всякакви угризения… да ви покаже, че не е необходимо изкупление на греха.

Мистър Феърбръдър поспря за миг и погледна Мери. Той възнамеряваше да представи Фред в най-добра светлина, ала същевременно си помисли, че би било добре да я накара да се отърси от чувството на вина и да не прибягва до това, което понякога жените правят, като навреждат на мъжа със сватба като един вид отплата за греха им. Бузите на Мери бяха почнали да аленеят, но тя не продума нищо.

— Смятам, че постъпката ви с нищо не промени съдбата на Фред. Уверен съм, че първото завещание не би било законно след изгарянето на второто. Би било възприето като несъстоятелно, ако се оспореше. А изобщо не се съмнявайте, че то щеше да се оспори. Така че в това отношение трябва да се освободите от всякакви угризения.

— Благодаря ви, мистър Феърбръдър — каза Мери с много сериозен глас. — Признателна съм ви, че разбирате чувствата ми.

— Е, сега вече мога да продължа. Както знаете, Фред се е дипломирал. Той направи усилия в това отношение и сега въпросът е с какво ще се занимава. Това е труден въпрос, защото е склонен да изпълни желанието на баща си и да стане свещеник, макар да сте наясно не по-малко от мене, че преди това бе твърдо против подобно занимание. Аз го поразпитах за тези неща и трябва да призная, че както изглежда, не виждам никакви непреодолими обстоятелства да стане свещеник. Той твърди, че ще се постарае да постигне най-доброто в професията си, но само при едно условие. Ако това условие се изпълни, ще направя всичко по силите си да помогна на Фред да напредне. След време… не веднага, разбира се… той може да ми стане помощник и ще има толкова много работа, че заплащането му ще е почти толкова, колкото аз вземах като свещеник. Но повтарям пак, че има условие, без което всичко това не може да стане. Той разкри сърцето си пред мене, мис Гарт, и ме помоли да се застъпя за него. Условието е свързано изцяло с вашите чувства.

Мери изглеждаше така дълбоко развълнувана, че след миг мистър Феърбръдър добави:

— Казано съвсем просто, Фред няма да предприеме нищо, което да намали вероятността вие да се съгласите да му станете жена. Но ако има подобна възможност, той ще положи огромни усилия във всяка област, одобрена от вас.

— Не бих могла да заявя, че някога наистина ще му стана съпруга, мистър Феърбръдър. Но със сигурност няма да се омъжа за него, ако стане свещеник. Това, което казахте, е много благородно и великодушно. И за миг не ми идва наум да ви противореча. Просто аз имам своя момински подигравателен поглед към нещата — каза Мери с подновени игриви нотки в гласа, които придадоха очарование на скромния й отговор.

— Той очаква аз да му предам точно какво мислите — рече мистър Феърбръдър.

— Не мога да обичам човек, който изглежда смешен — отговори Мери, без желание да се задълбочава във въпроса. — Фред притежава достатъчно разум и познания, за да се изяви, ако пожелае, в някоя солидна светска професия, но не мога да си го представя да проповядва, да убеждава, да произнася благословии и да се моли за болните, без да мисля, че изглежда карикатурен. Ако стане свещеник, това ще е само проява на лицемерно благоприличие, а аз смятам, че няма нищо по-презряно от подобно малоумно благоприличие. Мислех си подобно нещо и за мистър Краус с безизразното му лице, безупречния чадър и мънкащите кратки речи. Какво право имат подобни хора да представят християнството… сякаш това е институция за изява на благоприлични идиоти, сякаш… — тук Мери се опомни. Тя така се бе разгорещила, като че ли говореше на Фред, а не на мистър Феърбръдър.

— Младите жени са много строги. Те не изпитват натоварване от работата като мъжете, макар че може би трябва да отбележа, че вие сте изключение. Но вие не поставяте Фред толкова ниско, нали?

— Не, не. У него има много разум, но мисля, че няма да може да го прояви като свещеник. Той ще е истинско олицетворение на свещеническо притворство.

— Значи, отговорът е недвусмислен. Като свещеник той не може да храни никакви надежди, така ли?

Мери кимна с глава утвърдително.

— Но ако се изправи пред всякакви предизвикателства, за да си изкарва прехраната по друг начин… вие ще му дадете надежда, нали? Може ли да разчита, че ще ви спечели?

— Не мисля, че Фред се нуждае отново да му повтарям това, което вече съм му казала — отговори Мери с известно раздразнение. — Имам предвид, че той не трябва да задава подобни въпроси, докато не постигне нещо действително достойно, вместо само да обещава.

Мистър Феърбръдър замълча за минута или повече, а после, когато двамата завиха и поспряха в сянката на клена в края на тревистата пътека, той каза:

— Разбирам, че се противопоставяте на всякакви опити да ви обвържат, но все пак чувствата ви към Фред или изключват всякаква обич към друг, или не. И съответно той или може да разчита, че ще останете неомъжена, докато заслужи ръката ви, или пък ще бъде разочарован. Извинявай, Мери — знаеш, че те подлагах на катехизис, като те наричах с това име, — но когато истината за чувствата на една жена засягат щастието на даден човек… а може и на повече от един… мисля, че би било по-благородно от нейна страна да бъде напълно открита и пряма.

Мери на свой ред замълча, като се зачуди не на поведението на мистър Феърбръдър, а на тона му, в който потрепна дълбоко сподавено чувство. Когато й хрумна странната идея, че думите му може да се отнасят и до него самия, тя направо не повярва на това и се засрами, че й е дошло наум подобно нещо. Никога не си е представяла, че би могъл да я обича някой друг мъж освен Фред, който се бе оженил за нея с пръстенче от чадър още когато тя носеше къси чорапки и сандали с каишки. А още по-малко, че може да значи нещо за мистър Феърбръдър, най-умният мъж сред тесния й кръг познати. Имаше съвсем малко време, за да прецени, че всичко това е доста мъгляво и навярно въображаемо, но едно нещо е наложително — ясният й отговор.

— Щом смятате, че това е мой дълг, мистър Феърбръдър, ще ви кажа, че имам твърде силни чувства към Фред, за да се откажа от него заради друг. Никога няма да съм напълно щастлива, ако знам, че е нещастен, защото ме е загубил. Всичко това е пуснало дълбоки корени в мене… искрената ми признателност, че проявява такава силна и постоянна любов към мене и че толкова го боли, когато съм наранена, при това още от невръстна възраст. Не мога да си представя, че някакво ново чувство може да измести старото. Ще бъда безкрайно доволна да видя, че всички го почитат. Но, моля ви, кажете му, че не обещавам да се омъжа за него, преди това да е станало. Ще посрамя и натъжа майка ми и баща ми. А той е свободен да избере друга.

— В такъв случай изпълних докрай поръчението си — заяви мистър Феърбръдър, като подаде ръка на Мери — и сега веднага ще се отправя с коня си към Мидълмарч. С подобна перспектива пред него все някак ще накараме Фред да намери своето място и се надявам, че ще съм жив да ви бракосъчетая. Бог да те благослови!

— О, моля, постойте и ми позволете да ви нагостя с чай — възкликна Мери. Очите й се наляха със сълзи поради нещо съвсем неопределено — нещо в поведението на мистър Феърбръдър, което загатваше за решително потискане на болката, изведнъж я разстрои, също както някога, когато бе забелязала как ръцете на баща й треперят в миг на тревога.

— Не, скъпа моя, не. Трябва да се връщам.

Само след три минути свещеникът отново бе възседнал коня си, след като бе изпълнил великодушно дълга си, много по-труден от задължението да се откаже от виста и дори от това, да напише размишления върху покаянието.