Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Middlemarch, A Study of Provincial Life, –1872 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2018)

Издание:

Автор: Джордж Елиът

Заглавие: Мидълмарч

Преводач: Весела Кацарова

Език, от който е преведено: Румънски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-041-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4682

История

  1. —Добавяне

Глава 46

Pues no podemos haber aquello que queremos,

queramos aquello que podremos[211].

Испанска поговорка

Докато Лидгейт, благополучно оженен и зает с управлението на болницата, се бе наел да се бори с Мидълмарч за реформи в здравеопазването, през това време Мидълмарч все по-ясно осъзнаваше националната борба за друг вид реформи.

Преди още мерките на лорд Джон Ръсел[212] да започнат да се обсъждат в Камарата на общините, в Мидълмарч се долови ново политическо оживление, както и ново самоопределение на партиите, което би могло да доведе до решителна промяна в нагласите при нови избори. Срещаха се и такива хора, които вече предричаха подобни събития, като заявяваха, че настоящият Парламент не би одобрил нов законопроект. Точно тези причини изтъкна Уил Ладисло пред мистър Брук като повод за поздравления, че възрастният човек още не е опитал силите си на изборната трибуна.

— Нещата ще се разрастват и съзряват, сякаш е година на кометата — заяви Уил. — Обществените нагласи ще се нажежат неимоверно много сега, когато се поставят въпроси за парламентарна реформа. Вероятно не след дълго ще има нови избори, а дотогава Мидълмарч ще е възприел множество нови идеи. Това, върху което трябва да работим, са вестникът „Пайъниър“ и политическите събрания.

— Точно така, Ладисло. Ще предизвикаме нови настроения тук — отговори мистър Брук. — Само че искам да се държа встрани от реформите, нали разбираш? Не желая да отивам твърде далече. Искам да следвам линията на Уилбърфорс[213] и Ромили[214] и да работя за еманципацията на негрите, за наказателния закон… и други такива неща. Но разбира се, че ще подкрепя Грей.

— Ако възнамерявате да поддържате принципите на реформата, трябва да сте готов да приемете това, което обстоятелствата налагат — поясни Уил. — Ако всеки застане срещу всеки, за да преследва своята истина, нещата ще се провалят.

— Да, да, съгласен съм с тебе… приемам подобно становище. По този начин ще се изразя. Ще подкрепя Грей, нали разбираш? Но аз не искам да нарушавам равновесието в конституцията и не смятам, че Грей би искал.

— Но това го иска цялата страна — възкликна Уил. — Иначе няма смисъл да съществуват разни политически съюзи и други движения, които добре знаят към какво се стремят. Страната иска Камара на общините, където да не преобладават представители на поземлената аристокрация, а хора от други среди. Да се желае нещо по-малко от това, би означавало да очакваш съвсем слаба лавина, когато тя вече тътне и гърми.

— Много добре, Ладисло, точно такива изрази са нужни. Запиши ги веднага. Сега трябва да изготвяме материали за напиращите чувства в страната, за чупенето на машините и общото недоволство.

— Що се отнася до материали — отговори Уил, — един лист ще побере достатъчно. Само от няколко поредици цифри може ясно да се разбере степента на нищетата, а друга поредица ще показва бързината, с която нараства политическата воля на народа.

— Чудесно! Разтегни всичко туй малко повечко, Ладисло. Това е прекрасна идея и я помести в „Пайъниър“. Сложи цифрите и изчисли нищетата, после сложи другите цифри и изчисли… и така нататък. Много те бива да изразяваш настроенията. Е, Бърк[215]… като си мисля за Бърк сега, не мога да не желая да се намери някой, който да те дари с малък избирателен район, Ладисло. Иначе няма да те изберат за депутат, нали разбираш? А ние винаги ще се нуждаем от таланти в Парламента. Каквото и да говорим за реформи, винаги ще се нуждаем от таланти. Това за лавината и тътненето е наистина малко като Бърк. Такива работи ми трябват на мене… не идеи, нали разбираш, а начин на изразяване.

— Избирателният район би бил чудесно нещо — каза Ладисло, — стига да попадне в подходящи ръце, а и винаги може да се намери някой Бърк.

Уил не бе недоволен от хвалебствената съпоставка, дори да беше изречена от мистър Брук. Защото е много мъчително за човешката природа, когато някой съзнава, че се изразява по-добре от другите, ала никой друг не забелязва това и при тази очевидна оскъдица от похвали за дарбите ти, дори и случайното, но навременно одобрително възклицание е доста насърчително. Макар и да съзнаваше, че, общо взето, литературните му умения надхвърлят способността на хората в Мидълмарч да ги оценят по достойнство, той бе започнал извънредно много да харесва работата си, за която в началото си бе казал доста унило: „А защо пък не?“. Така че се впусна да изучава политическата обстановка с такава пламенност, каквато бе проявявал към поезията или Средновековието. Нямаше никакво съмнение, че ако не беше пожелал да остане в близост до Доротия и не бе се чудил с какво точно да се захване тук, сега Уил нямаше да размишлява върху нуждите на английския народ или да критикува държавническата политика в Англия. Вероятно щеше да скита из Италия и да нахвърля бележки върху няколко драми, да изпробва силите си в областта на прозата и да я намери твърде безинтересна, после в областта на поезията и да я намери твърде изкуствена, да започне да възпроизвежда детайли от картините на стари майстори, като ги изостави, защото „не струват“, а накрая да стигне до извода, че самообразованието е основната цел. Що се отнася до политиката, винаги горещо би подкрепил свободата и изобщо прогреса. Чувството ни за дълг често ни кара да очакваме, че ще се захванем с някаква дейност, която ще измести дилетантството, и ще ни даде възможност да почувстваме, че не можем да проявяваме безразличие към заниманията си.

Сега той бе приел напълно този вид работа, макар тя съвсем да не бе онова неопределено възвишено дело, което някога бе виждал в мечтите си като единствено достойно за неуморен труд. Природата му лесно пламваше в допира с проблеми, здраво свързани с живота и активната деятелност, а лесно разгарящият се бунт в душата му съдействаше за разпалването на обществените настроения. Въпреки съществуването на мистър Късобан и изгонването му от Лоуик, Ладисло се чувстваше доста щастлив, тъй като трупаше множество нови познания, усвоени по съвсем непосредствен начин и насочени към практически цели, като правеше „Пайъниър“ достъпен чак в Брасинг (не обръщайте внимание на ограничения обхват, защото списването не беше по-лошо от онова, което стига до четирите краища на света).

От време на време държанието на мистър Брук бе влудяващо, ала раздразнението на Уил се уталожваше поради това, че делеше времето си между Типтън Грейндж и квартирата си в Мидълмарч, което внасяше разнообразие в живота му.

„Да се позавъртят малко бурмите — казваше си той, — и току-виж мистър Брук влязъл в кабинета, а аз стана заместник-министър. Това е обикновеният ход на нещата. Големите вълни се състоят от множество малки и са еднакви по строеж. По-добре се чувствам сега, отколкото в калъпа, в който би ме сложил мистър Късобан — там всичко ще ми е предначертано и всяка съпротива от моя страна ще е невъзможна. А и не държа на славата или парите.“

Както Лидгейт беше казал за него, той бе някакъв чергарин, доста щастлив да не принадлежи към никоя класа. Долавяше известна романтика в положението си, а имаше и приятното усещане, че предизвиква леко учудване, където и да се появи. Това чувство на наслада обаче изчезна, когато долови ново отчуждение между него и Доротия при неочакваната им среща в дома на Лидгейт, и тогава раздразнението му се насочи към мистър Късобан, показал му преди време, че Уил е загубил правата си. „Аз никога не съм имал права“, би рекъл той, ако подобна присъда се произнесеше пред него, като кръвта му щеше да кипне и стихне като потрепваща вена в бледата му кожа. Ала едно е да харесваш предизвикателството и съвсем друго е да търпиш последствията.

А междувременно мненията в града относно новия редактор на „Пайъниър“ по-скоро клоняха към преценките на мистър Късобан. Връзката на Уил с тази височайша особа не служеше като полезна препоръка, както в случая с аристократичния произход на Лидгейт, защото ако се споменеше, че младият Ладисло е племенник или братовчед на мистър Късобан, веднага се добавяше, че „мистър Късобан не иска да има нищо общо с него“.

— Наел го е Брук — заяви мистър Холи, — защото никой нормален човек не би сторил подобно нещо. Късобан е имал страхотно сериозни основания, бъдете сигурни в това, да обърне гръб на млад човек, за чието образование е платил. Но това е съвсем в стила на Брук — напълно вятърничава история.

А някои странности на Уил, най-вече поетически, сякаш потвърждаваха думите на мистър Кег, редактора на „Тръмпет“, който твърдеше, че ако трябва да се каже истината, Ладисло не е само полски емисар, но и смахнат човек, което обяснява противоестествената бързина и словоохотливост в речите му, когато се покачва на трибуната всеки път щом му падне, и говори така хлевоусто, че хвърля петно върху името на сериозните англичани. Според Кег било отвратително да видиш как един къдрокос келеш се изправя и дърдори с часове срещу институции още от времето, когато е бил в пелени. А в уводна статия на „Тръмпет“ Кег представи една реч на Ладисло в защита на реформите, като „гневен изблик на ревнител… нещастен опит да се скрие под пушилката на блестящи остроумия наглостта на безотговорни държавници, както и оскъдни елементарни познания, придобити съвсем наскоро“.

— Статията вчера бе страхотна, Кег — заяви д-р Спраг със саркастичен тон. — А какво значи „ревнител“?

— О, този термин се е появил още по време на Френската революция — отговори Кег.

Бунтовническата нагласа на Ладисло странно контрастираше с други привички, които биваха подлагани на обсъждане. Той изпитваше голяма слабост (донякъде поради артистичната си природа, а донякъде и съвсем непосредствено) към децата — колкото по-малки бяха те, едва-що проходили, и колкото по-странно облечени, толкова по̀ се радваше Уил да ги изненадва и да им доставя удоволствия. Спомняме си, че в Рим той обичаше да се скита сред бедните хора, така че не се отказа от тези си привички и в Мидълмарч.

По някакъв начин бе събрал тайфа забавни дечица — гологлави момченца с изтъркани панталонки и провиснали ризки, момиченца, които тръсваха коса, за да открият очи и да го погледнат, както и големите им седемгодишни батковци. Уил водеше тази тайфа на скитнически пътешествия из гората Халсел, когато орехите узряваха, а настъпеше ли студ, ги завеждаше в ясен ден да събират съчки, за да запалят огън на някое закътано място, където ги черпеше със сладки или им разиграваше куклен театър с парцалени кукли. Това беше една негова странност. Друга негова особеност бе, че в къщите, където се чувстваше близък, имаше навика, докато говори, да се просне в цял ръст върху килимчето на пода, така че в такава поза често го заварваха случайни посетители, и бе твърде вероятно тази негова чудатост да подсилва мълвата за смесената му кръв и общата му разхайтеност.

Ала съвсем естествено бе със статиите и речите си той да печели благоразположението в такива семейства, които според новото партийно разграничение бяха на реформаторската страна. Уил бе канен и в дома на Булстроуд, ала там не можеше да лежи на килимчето, а пък и мисис Булстроуд бе на мнение, че начинът, по който Уил говори за католическите страни, сякаш вече е сключено примирие с Антихрист, е пример за това, че поначало интелектуалците винаги са склонни да проявят неблагоразумие.

Но в семейството на мистър Феърбръдър, попаднало поради странността на събитията в един и същ лагер с Булстроуд в общонационалното движение, Уил стана любимец на дамите, и по-специално на дребничката мис Нобъл — така че друга негова странност бе всеки път, когато я срещнеше на улицата с кошница в ръка, да й подава лакът пред очите на всички и да я придружава неотстъпно, докато тя прави кратките си посещения, за да раздава дребните си заделяния от полагаемите й се лакомства.

Ала домът, който най-често посещаваше и където най-много се изтягаше върху килимчето, бе този на Лидгейт. Двамата мъже изобщо не си приличаха, но въпреки всичко много се спогаждаха. Лидгейт бе прям, но не и раздразнителен и не обръщаше особено внимание на прищевките у здравите хора. От своя страна Ладисло не проявяваше болезнената си чувствителност пред хора, на които тя не правеше никакво впечатление. Ала пред Розамонд проявяваше своенравие и навъсеност, дори нещо повече — често не отправяше никакви похвали към нея, което я изненадваше. Но постепенно Уил стана важна фигура в забавленията й със своето партниране в музиката, с разностранните си разговори и с това, че не бе напълно обсебен от някакви занимания — въпреки цялата нежност и внимание на съпруга й поведението му често не й се нравеше и само засилваше недоволството й от професията на медика.

Лидгейт, склонен да проявява сарказъм към фанатичната вяра на някои хора в ефикасността на „законопроекта“, докато същевременно никой не се вълнуваше от лошото състояние на патоанатомията, понякога нападаше Уил с неприятни въпроси. През една мартенска вечер Розамонд, във вишневочервена рокля, украсена с лебедов пух около шията, седеше до масичката за чай, а Лидгейт, уморен от обиколките си, бе седнал отстрани в едно кресло близо до камината, преметнал крак през облегалката, леко навъсил чело, като погледът му шареше из колонките на „Пайъниър“. Забелязала, че мъжът й е доста разстроен, Розамонд избягваше да го гледа и вътрешно благодареше на Бога, че самата тя не е склонна да изпада в лоши настроения. Уил Ладисло се бе проснал върху килимчето, забил разсеян поглед в корниза на пердето, и тихичко си тананикаше песента „Когато за пръв път зърнах лицето ти“, а домашната болонка, също просната върху крайчеца от килимчето, попоглеждаше между лапите си към нашественика с безмълвно, но силно неодобрение.

Когато Розамонд подаде на Лидгейт чаша чай, той захвърли вестника и се обърна към Уил, който бе станал и се бе приближил до масата:

— Няма защо да помпаш Брук и да го представяш като земевладелец реформатор, Ладисло. Само още повече го разпердушинват в „Тръмпет“.

— Това няма значение. Тези, които четат „Пайъниър“, не четат „Тръмпет“ — отговори Уил, като изпи чая си и се пораздвижи наоколо. — Да не би да смяташ, че хората четат, за да променят възгледите си? Тогава ще се получи страхотно сборище — „Смесете се, смесете се, смесете се, смесете се. Всички вие се смесете![216]“… и никой няма да знае на коя страна да застане.

— Феърбръдър твърди, че не вярва Брук да бъде избран, ако се удаде такава възможност. Самите хора, които твърдят, че го подкрепят, в решителния момент ще извадят друг човек.

— Няма нищо лошо в това да се опита. Хубаво е да има местни хора.

— А защо? — попита Лидгейт, доста склонен да изрича троснато тази думичка.

— Те по-убедително представят местната глупост — през смях отговори Уил, като тръсна къдрици. — И се придържат към добро поведение в графството. Брук не е лош човек, а и направи някои подобрения в имението си, които никога не би направил, ако не беше парламентарната стръв.

— Той не е подходящ човек за общественик — заяви Лидгейт презрително. — Ще разочарова всеки, който е залагал за него. Виждам как се проявява и в болницата. Само че там Булстроуд държи юздите и го насочва.

— Зависи от това, какви представи имаш за общественика — отговори Уил. — За случая го бива. Когато хората избират, както сега, те не залагат толкова на човека… а на правото си да гласуват.

— Така става при вас, политическите наблюдатели, Ладисло — шумите около някаква мярка, сякаш тя е лек за всичко, като в същото време шумите и около човек, който представлява болестта, подлежаща на лечение.

— Че защо пък не? Някои хора, без да съзнават, могат сами да спомогнат лечението, като изчезнат от лицето на земята — отговори Уил, който, дори когато не е мислил предварително по даден въпрос, бе в състояние в движение да изтъкне доводи.

— Туй не е оправдание за разпалване на фанатично пресилени надежди относно една определена мярка, като при това шумотевицата ще погълне всичко и ще изпрати до урните гласуващи пуяци, които за нищо друго не ги бива, освен да прокарат тази мярка. Ти се обявяваш срещу „гнилите“ избирателни райони, но няма нищо по-гнило от това, да караш хората да вярват, че обществото може да се излекува чрез политически фокуси.

— Много добре, скъпи приятелю. Но това лечение трябва да започне отнякъде и запомни, че хиляди неща, които терзаят населението, не могат да се реформират без въвеждането на тази конкретна реформа. Гледай какво заяви Станли[217] онзи ден… че Парламентът от доста време се мотае с незначителни въпроси за подкупи, като разследва дали този или онзи избирател е получил някоя друга златна монета, а всички до един знаем, че депутатските места са продадени на едро. Надявай се да видиш мъдрост и съвест от страна на обществените фигури… глупости! Единственото, на което можем да залагаме, е огромното усещане за несправедливост у една класа, като най-добрата стратегия е да се предложат разумни искания. За това става дума в моята статия… Коя страна е онеправдана? Подкрепям човека, който подкрепя исканията на онеправданите, а не благородния поддръжник на насилниците.

— Общият разговор за конкретен случай сам предразполага към задаване на въпроси, Ладисло. Когато заявявам, че подкрепям лечебната доза, това съвсем не значи, че предлагам опиум при случай на подагра.

— Тук всъщност става дума за следното — дали да не започваме нищо, докато не сме намерили безупречните хора, които ще свършат работата? Ти би ли приел подобна позиция? Ако насреща си имаш човек, който ще осъществи медицинската ти реформа, както и друг, категорично против нея, ти ще вземеш ли да разпитваш кой от двамата има по-добри намерения, или дори кой има по-добър ум?

— О, разбира се — възкликна Лидгейт, като видя, че е матиран с ход, често използван от самия него, — ако някой не работи с хората, които са му подръка, нещата ще стигнат до задънена улица. Ако предположим, че и най-лошата догадка в града относно Булстроуд е вярна, това ни най-малко не променя обстоятелството, че той има желанието и способността да направи нещо неотложно според мене в областта, която най-добре познавам и най-много лежи на сърцето ми. Но само в това отношение го подкрепям — гордо добави Лидгейт, като си спомни за предупрежденията на мистър Феърбръдър. — Извън това той нищо повече не означава за мене. И няма да го възхвалявам като човек… Далече съм от подобно нещо.

— Да не би да искаш да кажеш, че аз възхвалявам Брук като човек? — раздразнено попита Уил Ладисло, като се извърна рязко. За първи път той се почувства засегнат от Лидгейт, вероятно не по-малко и заради това, че не би допуснал да го разпитват подробно относно близостта в отношенията му с мистър Брук.

— Съвсем не — отговори Лидгейт. — Просто обяснявах своите действия. Исках да кажа, че човек може да работи за осъществяването на някаква цел с други хора, чиито цели са съмнителни, само когато е сигурен в собствената си независимост, а също и в това, че не работи за лични облаги — служба или пари.

— В такъв случай защо не приложиш свободомислието си и към другите? — попита Уил, все още раздразнен. — Чувството ми за независимост е също така важно за мене, както и за тебе. Нямаш никакви основания да смяташ, че имам очаквания от Брук за лични облаги, както и аз нямам основания да мисля, че имаш подобни очаквания от Булстроуд. Мотивите са въпрос на чест, предполагам… и никой не може да ги докаже. Но що се отнася до пари и обществено положение — добави Уил, като тръсна глава, — смятам за напълно очевидно обстоятелството, че не се ръководя от подобни подбуди.

— Грешиш, Ладисло — каза Лидгейт, усетил, че е прекалил. Той беше обзет от желанието да се защити и не се бе сетил, че Ладисло може да отнесе случая към себе си. — Извинявам се, че без да искам, те раздразних. Всъщност по-скоро бих ти приписал романтическо пренебрежение към собственото ти положение в обществото. А що се отнася до политическия въпрос, имах предвид само интелектуалната пристрастност.

— Колко неприятни сте и двамата тази вечер! — възкликна Розамонд. — Не виждам защо трябваше да се намесват и парите. Политиката и медицината са достатъчно неприятни теми за караници. И двамата можете да продължите да се карате с целия свят, както и помежду си по тези две теми.

Розамонд изглеждаше някак си безучастна, когато изрече това, а после стана да позвъни на звънеца и отиде до масичката с ръкоделието й.

— Горкичката Рози! — възкликна Лидгейт, като протегна ръка към нея, когато мина покрай него. — Споровете не са развлекателни за херувимите. Посвири малко. Помоли Ладисло да попее с тебе.

Когато Ладисло си отиде, тя попита съпруга си:

— Какво те раздразни толкова тази вечер, Тършиъс?

— Мене ли? Ладисло беше раздразнен. Много кибритлия е той.

— Имам предвид преди това. Нещо те бе раздразнило още преди да се прибереш, беше кисел на вид. И затова започна да спориш с мистър Ладисло. Много ме нараняваш, когато си такъв, Тършиъс.

— Така ли? В такъв случай съм говедо — отговори Лидгейт, като я погали с разкаян вид.

— Какво те ядоса?

— О, външни неща… работата.

Всъщност ставаше дума за писмо, в което се настояваше да се заплати сметката за мебелите. А Розамонд очакваше бебе и Лидгейт искаше да й спести всякакви притеснения.

Бележки

[211] След като не можем да имаме каквото харесваме, нека да харесваме каквото можем да имаме. — Б.пр.

[212] Джон Ръсел (1792–1878) — английски държавник и министър-председател (1846–1852, 1865–1866). Води кампанията за приемане на законопроекта за парламентарна реформа през 1832 г., която слага край на малките („гнилите“) избирателни райони, увеличава броя на местата в Парламента, както и броя на гласоподавателите. — Б.пр.

[213] Уилям Уилбърфорс (1759–1833) — английски филантроп, радетел за забраната на търговията с роби, отказал се от мястото си в Камарата на общините през 1825 г. — Б.пр.

[214] Сър Самюел Ромили (1757–1818) — английски реформатор на наказателния закон, завършил живота си със самоубийство. — Б.пр.

[215] Едмънд Бърк (1729–1797) — политически теоретик и държавник от вигите, влязъл в Парламента като кандидат от малък („гнил“) избирателен район. — Б.пр.

[216] Популярна песен от пиесата на Томас Мидълтън „Вещицата“. — Б.пр.

[217] Едуард Станли (1799–1869) — английски държавник, отговарящ за Ирландия (1830–1833). — Б.пр.