Джордж Елиът
Мидълмарч (45)

Глава 44

Няма да се влача по брега,

а ще поря в откритото море,

воден от звездите.

Когато Доротия, разхождайки се заедно с Лидгейт покрай засадените с лаврови храсти площи в новата болница, разбра от него, че няма признаци за промяна във физическото състояние на мистър Късобан освен признаците на психическа тревога относно болестта му, младата съпруга замълча за миг, зачудена дали не е казала или направила нещо, за да събуди подобна тревога. Лидгейт, който не искаше да изпусне благоприятната възможност, за да спомогне за постигането на важна цел, се осмели да каже следното:

— Не знам дали нуждите на нашата нова болница досега са привличали вашето внимание или вниманието на мистър Късобан. Поради възникналите обстоятелства може и да изглежда доста егоистично от моя страна да повдигам въпроса, но аз нямам вина. Причината е в това, че другите медици се опълчиха срещу болницата. Смятам, че, общо взето, се вълнувате от подобни неща, защото, когато имах удоволствието да ви срещна за пръв в Типтън Грейндж преди сватбата, вие ми зададохте няколко въпроса относно въздействието на нехигиеничните жилища върху здравето на бедните хора.

— Да, така беше — възкликна Доротия, като видимо се оживи. — Много ще съм ви благодарна, ако ми кажете какво мога да направя, за да помогна поне малко. Откакто се омъжих, забравих за тези неща. Искам да кажа — добави тя след леко колебание, — че хората в нашата енория са прилично задоволени, а съзнанието ми бе твърде заето с други работи, за да се интересувам особено много. Ала тук… в град като Мидълмарч вероятно има доста да се прави.

— Безкрайно много има за правене — отговори Лидгейт с внезапно обзело го въодушевление. — Болницата е огромно постижение и изцяло се дължи на усилията от страна на мистър Булстроуд, а до голяма степен и на парите му. Но един човек не може да постигне всичко в подобен проект. Разбира се, той потърси помощ. Но в града срещу начинанието сега се подклажда една долна недостойна съпротива от някои хора, които искат то да се провали.

— А какви основания могат да имат за това? — с наивно удивление попита Доротия.

— Поначало най-вече очевидната непопулярност на банкера. Половината град би се едва ли не напънал, само и само да му попречи. В този нелеп свят повечето хора не могат да разберат, че едно нещо наистина си струва, ако се постигне от самите тях. Не съм имал никакви връзки с Булстроуд преди идването ми тук. Гледам на него съвсем безпристрастно и виждам, че той има идеи… че полага основите на неща… които аз от своя страна мога да направя много полезни за общността. Ако голям брой от добре образованите хора се хванат за работа с убеждението, че техните съвети могат да допринесат за реформата на медицинската теория и практика, скоро ще видим промяна за добро. Така виждам аз нещата. Твърдя, че ако откажа да работя за мистър Булстроуд, ще загърбя благоприятната възможност да направя своята професия по-полезна за много хора.

— Напълно съм съгласна с вас — заяви Доротия, внезапно очарована от положението, описано й от Лидгейт. — Но какви ли са възраженията срещу мистър Булстроуд? Знам, че чичо ми му е приятел.

— Хората не харесват религиозните му възгледи — добави Лидгейт, но веднага спря.

— Това е още по-сериозна причина за отхвърляне на тези възражения — отбеляза Доротия, като си помисли за нагласите в Мидълмарч от гледна точка на големите религиозни преследвания.

— Ако трябва съвсем честно да представя нещата, те имат възражения срещу него самия… той е властен, доста необщителен и се занимава с търговия, която поражда друго недоволство, но аз не съм запознат с тази страна. Но какво общо има всичко това с въпроса дали не е хубаво тук да се основе нова болница, по-добра от всяка друга в графството? Непосредствената причина за тези възражения обаче е, че Булстроуд предаде медицинското управление на мене. Разбира се, аз съм доволен от това. То ми дава възможност да върша полезна работа… но разбирам, че трябва да оправдая избора му. Ала крайният резултат е, че всички медицински лица от Мидълмарч са се изправили със зъби и нокти срещу болницата, като не само отказват да сътрудничат, но се стараят да очернят цялата работа и да попречат на даренията.

— Колко дребнаво от тяхна страна! — възкликна възмутено Доротия.

— Предполагам, че човек трябва да се бори — нищо не може да се постигне без борба. А невежеството на хората в този край е направо смайващо. Не мога да изтъкна нещо друго освен това, че приложих някои методи, които не се използват от всички. Но не е възможно да се преглътне обстоятелството, че си млад, че си пришълец и че случайно знаеш малко повече от някои кореняци. И все пак ако вярвам, че мога да въведа по-добър метод на лечение… ако вярвам, че мога да продължа с някои наблюдения и изследвания, които може да се окажат траен принос за медицинската практика, ще бъда долен страхливец, ако позволя лични съображения за благоденствие да ми попречат. А пътят е още по-ясен и поради това, че в случая не става дума за никаква заплата, която да придаде на работата двусмислен характер.

— Радвам се, че ми казахте всичко това, мистър Лидгейт — заговори най-сърдечно Доротия. — Убедена съм, че мога да помогна донякъде. Имам малко пари, но не знам какво да правя с тях… това често е неприятна мисъл за мене. Смятам, че мога да отделя двеста лири годишно за такава важна цел като тази. Колко ли щастлив се чувствате да знаете неща, за които вярвате, че ще представляват голямо благо! Бих искала да се събуждам с подобно усещане всяка сутрин. Но по света сякаш има толкова грижи, че човек не може да помисли за нищо добро!

Гласът на Доротия прозвуча с печална напевност, когато изрече последните думи. Ала тя веднага добави с по-весел тон:

— Моля ви, елате в Лоуик да ни разкажете повече по този въпрос. Ще спомена за тези неща пред мистър Късобан. А сега трябва бързо да се прибера вкъщи.

Тя наистина спомена за разговора пред съпруга си, като добави, че желае да отпуска по двеста лири годишно — личният й годишен доход, определен още при женитбата, бе седемстотин лири годишно. Мистър Късобан не възрази, а само мимоходом подхвърли, че сумата може и да е несъразмерна в сравнение с други по-благородни цели, ала когато тя в своето неведение отхвърли предположението, съпругът й замълча. Самият той не се вълнуваше от харченето на пари и не се скъпеше да дава. Ако изобщо някога е вземал доста присърце въпроса с парите, това е било продиктувано от друга страст, а не от любов към материалното благополучие.

Доротия му каза, че се е срещнала с Лидгейт, като му предаде основното в разговора им относно болницата. Мистър Късобан не й зададе повече въпроси, но бе вътрешно убеден, че тя е искала да разбере за какво са си говорили двамата с Лидгейт. „Сега знае това, което и аз знам“, заяви неуморният му вътрешен глас. Ала нарастването на несподелената осведоменост не доведе до засилване на доверието помежду им. Той се съмняваше в нейната обич, а коя самотност е по-самотна от съмнението?