Джордж Елиът
Мидълмарч (44)

Глава 43

Таз статуетка е с цена висока,

с любов изваяна от слонова кост.

В крак с модата не е,

ала благородните и чисти женски линии

прилягат за всички времена.

Това е също скъпа стока,

порцелан с изкусен дизайн

за наслада на мъжко око.

Усмивката е прелестна,

прекрасна като фин фаянс,

чудесен орнамент за маса.

Доротия рядко излизаше от къщи без съпруга си, ала понякога отиваше до Мидълмарч с каретата заради дребни покупки или благотворителна дейност, каквато се полага на всяка заможна дама, която живее на три мили от даден град. Два дни след разговора на тисовата алея тя твърдо реши да се възползва от възможността да се срещне с Лидгейт и да научи от него дали съпругът й наистина бе почувствал някакво влошаване на симптомите, което крие от нея, или просто е настоял да научи истината за състоянието си. Изпитваше чувство на вина, че търси сведения за мъжа си от друг човек, но ужасът да не разполага с никакви данни — ужасът от неведението, поради което да се прояви като несправедлива и сурова — прогони всякакви угризения. Тя не се съмняваше, че мъжът й бе преживял някаква душевна криза — още на другия ден той възприе нов начин за подреждане на книжата и за пръв път я посвети в изпълнението на задачите си. На горката Доротия й бе нужно да се въоръжи с огромно търпение.

Беше около четири часът, когато каретата й спря пред къщата на Лидгейт, Лоуик Гейт, и като се зачуди дали ще го завари у дома, Доротия съжали, че не му е писала предварително. Всъщност той наистина не си бе вкъщи.

— А мисис Лидгейт тук ли е? — попита Доротия, която, доколкото си спомняше, никога не бе виждала Розамонд, но в този миг се досети за сватбата им. Да, мисис Лидгейт е тук.

— Ще вляза да поговоря с нея, ако ми разреши. Може ли да я попитате дали ще ме приеме… дали ще приеме мисис Късобан за няколко минути?

Когато слугата отиде да предаде съобщението, Доротия дочу музика през един отворен прозорец — мъжки глас изпя няколко ноти, последвани гръмко от звука на пиано. После пианото изведнъж замлъкна, след което слугата се върна и съобщи, че мисис Лидгейт ще се радва да срещне мисис Късобан.

Щом се отвори вратата на гостната и Доротия влезе, тя сякаш внесе някакво различие, често срещано в провинциалния живот по онова време, където привичките на различните социални слоеве не се бяха примесили като днес. Нека тези, които знаят, да кажат от каква материя бе дрехата, която Доротия бе облякла в този приятен есенен ден — тя бе от тънък бял вълнен плат, мек за ръката и окото. Винаги беше като току-що изпрана, с ухание на свежа зеленина, винаги бе с кройка на горна дреха с широки ръкави, не в крак с модата. И все пак, ако Доротия се бе изправила пред някоя омагьосана публика в ролята на Имогена или щерката на Като^[199], дрехата би изглеждала напълно подходяща. Изяществото и достолепието й се криеха в ръцете и шията. А наред със скромно разделената й на път коса и прямите й очи, голямата кръгла шапка, каквато тогава бе на мода сред жените, не изглеждаше много по-странно от златно сияние, което наричаме ореол. За настоящата публика, която се състоеше само от двама души, никоя драматична героиня не би могла да предизвика такъв интерес като мисис Късобан. За Розамонд тя представляваше едно от тези божества в графството, които изобщо не общуват с простосмъртните в Мидълмарч, но чиито най-дребни признаци на благороднически обноски и облекло заслужават да се разучат. А освен това Розамонд не бе лишена от задоволството, че на мисис Късобан ще й се удаде възможност да разучи и нея. Че каква полза има да си изискана, ако не те видят най-добрите ценители? А тъй като Розамонд бе обсипана с огромни ласкателства в имението на сър Годуин Лидгейт, тя бе напълно уверена, че прави добро впечатление на хората със знатен произход. Доротия протегна ръка с обичайната си скромна приветливост и погледна с възхита прекрасната съпруга на Лидгейт, като същевременно смътно усети, че недалеч встрани от нея е застанал и един костюмиран джентълмен. Този господин бе твърде зает с присъствието на една от дамите, за да забележи различието помежду им — различие, което би било твърде очевидно за спокойния наблюдател. И двете бях високи, така че погледите им бяха на едно и също ниво. Ала само си представете по детски русата коса на Розамонд и прекрасната й корона от плитчици в съчетание с бледосинята й рокля, която беше с такава прелестна кройка и модел, че никоя шивачка не би могла да я зърне, без да възкликне. Добавете към всичко това и голямата яка, избродирана с очакването всеки познавач да отгатне цената й, както отрупаните й с пръстени ръчички, а също и добре овладяното й премерено поведение, което е скъп заместител на естествената непринуденост.

— Благодаря ви, че ми позволихте да прекъсна заниманията ви — мигновено каза Доротия. — Много бих искала да видя мистър Лидгейт, ако е възможно, преди да се прибера вкъщи. Надявах се, че вие ще можете да ми кажете къде да го намеря или дори да ми разрешите да го изчакам, ако смятате, че ще се прибере скоро.

— Той е в новата болница — отговори Розамонд. — Не съм сигурна кога точно ще се прибере вкъщи. Но мога да изпратя да го повикат.

— Ще ми разрешите ли да ида и да го доведа? — запита Уил Ладисло, като излезе напред. Той вече си бе взел шапката преди влизането на Доротия. Тя се изчерви от изненада, но подаде ръка с безспорно радостна усмивка, като каза:

— Не видях, че сте вие. Не очаквах да ви срещна тук.

— Мога ли да отида до болницата и да кажа на мистър Лидгейт, че желаете да го видите? — попита Уил.

— По-бързо ще е да изпратим каретата да го доведе — поясни Доротия, — ако бъдете така добър да предадете съобщението на кочияша.

Уил се насочи към вратата, но Доротия, която мигом си припомни най-различни неща, се обърна към Уил и каза:

— Аз лично ще ида при него, благодаря. Трябва час по-скоро да се прибера вкъщи. Ще отида с каретата до болницата и ще се срещна с мистър Лидгейт. Моля да ме извинете, мисис Лидгейт. Много съм ви благодарна.

Очевидно в този миг тя бе обзета от някаква внезапна мисъл, защото излезе от стаята, без да съзнава нищо — дори не забеляза, че Уил й отвори вратата и й предложи ръка, за да я заведе до каретата. Тя го хвана, но не пророни и дума. От своя страна Уил се чувстваше раздразнен и разстроен и не намери какво да й рече. Мълчаливо я настани в каретата, казаха си довиждане и Доротия отмина.

През петминутното пътуване до болницата тя имаше достатъчно време за някои съвсем нови за нея размишления. Решението да си тръгне и обърканото й състояние, когато излезе от стаята, дойдоха от внезапната мисъл, че би било донякъде измама, ако сама допусне разговор с Уил, за който не би могла да съобщи на съпруга си, а освен това и намерението й да се срещне с Лидгейт също бе тайно. Тези мисли бяха на първо място в съзнанието й, но смътно я глождеше и нещо друго. Сега, когато бе сама в каретата, Доротия ясно чу изпетите от мъж ноти, а акомпаниментът на пианото, който не бе доловила преди, сега изплува в главата й. Усети как с учудване си помисли, че Уил Ладисло прекарва времето си с мисис Лидгейт в отсъствието на съпруга й. И тогава веднага си спомни, че той бе прекарвал известно време и с нея при сходни обстоятелства и в такъв случай какво нередно има в това? Ала Уил бе родственик на мистър Късобан, човек, с когото тя бе длъжна да се държи любезно. И все пак имаше признаци, които вероятно тя би трябвало да долови, а именно, че на мистър Късобан не се нравят посещенията на братовчед му в негово отсъствие. „Може би бъркам за много неща“, каза си Доротия, а сълзите й потекоха и тя трябваше бързо да ги избърше. Чувстваше се необяснимо нещастна, а образът на Уил, толкова ясен преди, сега се смрачи. И тогава каретата спря пред портата на болницата. Много скоро след това Доротия вече се разхождаше около тревните площи с Лидгейт, възвърнала твърдата си решителност, която я бе подтикнала към този разговор.

А междувременно Уил Ладисло се чувстваше покрусен, като много ясно съзнаваше причините за това. Възможностите да среща Доротия бяха ограничени, а ето че за първи път се бе удала такава възможност, която обаче го постави в неблагоприятно положение. Младата жена не само съвсем не мислеше единствено за него, както смяташе досега, но го бе заварила и при обстоятелства, при които можеше да се допусне, че и той не мисли единствено за нея. Уил усети, че още повече се е отдалечил от Доротия, озовал се е сред жителите на Мидълмарч, които бяха извън нейния живот. Ала това не бе по негова вина — естествено, след като си бе наел квартира в града, той завърза извънредно много познанства, тъй като общественото му положение налагаше да познава всичко и всички. Лидгейт бе най-личният му познат сред всички в околността, а се оказа също, че има и жена, доста музикална, която си струва да посетиш. Това беше всичко в сцената, когато Диана^[200] неочаквано слезе от небесата и се изправи пред своя обожател. Покрусата бе голяма. Уил съзнаваше, че не би се заселил в Мидълмарч, ако не беше Доротия. Ала възникваше опасността поетият тук пост да издигне помежду им стена от обичайното неразбирателство, по-неблагоприятно за човешките взаимоотношения, отколкото е разстоянието между Рим и Великобритания. Много е лесно да се възправиш срещу социалните и йерархическите предразсъдъци в едно тиранично писмо, написано от мистър Късобан, ала всички тези предразсъдъци всъщност имат двойствен характер, непроменлив, но и неуловим като при ухаещите предмети — непроменлив като пирамидите, ала и неуловим като двайсетия ек на ехото или като спомена за зюмбюлите, изпълнили с ухание мрака. А Уил имаше нагласата да усеща ясно неуловимите неща — човек с по-груби сетива не би доловил като него, че за пръв път в съзнанието на Доротия се бе появила догадката, че в отношенията им не би могла да съществува пълна свобода, а когато я отведе до каретата, усети дори студенина в нея. Вероятно в своята омраза и ревност Късобан е втълпявал на Доротия, че Уил е паднал на по-ниско стъпало от нея. По дяволите Късобан!

Уил влезе отново в гостната, взе шапката си и като се обърна към мисис Лидгейт с раздразнен вид, каза:

— Прекъсването на музиката и стиховете винаги има фатални последици. Мога ли да дойда друг път, за да разучим „Lungi dal caro bene“^[201]?

— Ще съм много щастлива да я науча — отговори Розамонд. — Трудно може да се отрече, че пречката беше твърде хубава. Направо ви завиждам за познанството с мисис Късобан. Много ли е умна тя? Поне така изглежда.

— Не съм мислил за това — навъсено отговори Уил.

— Точно така ми отговори и Тършиъс, когато за пръв път го попитах дали е хубава. За какво всъщност си мислите вие, мъжете, когато сте с мисис Късобан?

— За самата нея — отговори Уил, не напълно лишен от желанието да подразни очарователната мисис Лидгейт. — Когато човек срещне съвършената жена, не мисли за качествата й… а осъзнава само присъствието й.

— Ще ревнувам, когато Тършиъс ходи в Лоуик — каза Розамонд с ефирна лекота, като пусна в действие трапчинките си. — После ще се връща и няма да ми обръща внимание.

— Засега тя сякаш не му е оказвала подобно въздействие. Мисис Късобан е твърде различна от другите жени, за да се правят каквито и да е съпоставки.

— Виждам, че сте й верен поклонник. Предполагам, че често я виждате.

— Не е така — отговори Уил едва ли не раздразнено. — Поклонничеството обикновено се свежда до теория, а не до практика. Ала в момента прекалено съм се отдал на практиката… и трябва да вървя.

— Моля ви, елате пак някоя вечер. Мистър Лидгейт ще е доволен да чуе песента, а аз без него не мога напълно да й се насладя.

Когато съпругът й се завърна, Розамонд застана пред него, хванала с две ръце реверите му, и каза:

— Тук беше мистър Ладисло и двамата пеехме, когато пристигна мисис Късобан. Той изглеждаше раздразнен. Смяташ ли, че на него му е било неприятно да го заварят в нашата къща? Очевидно твоето положение е дори по-високо от неговото, каквито и да са му роднинските връзки със семейство Късобан.

— Не, не! За нещо друго е бил раздразнен. Ладисло е донякъде чергарин. Той не мисли за санове и постове.

— Като изключим музиката, невинаги се държи приятно. Харесваш ли го?

— Да, мисля, че е свестен човек. Доста разностранен е, малко пада специалист по всичко, но е приятен.

— Знаеш ли, смятам, че той обожава мисис Късобан.

— Горкият човек! — възкликна Лидгейт, като се усмихна и щипна ухото на жена си.

Розамонд почувства, че е започнала да научава извънредно много за света, особено когато откри — нещо, което в моминството й се струваше напълно немислимо, освен като мъглява трагедия, изпълнена в старовремски одежди, — че жените дори и след сватбата могат да имат своите завоевания и да покоряват мъже. По онова време младите госпожици от провинцията, даже и обучените в училището на мисис Лемън, малко четяха френска литература след Расин, а пресата още не бе хвърлила подобна ярка светлина върху житейските скандали. Ала все пак, когато суетата изцяло обсеби съзнанието, както и времето на една жена, тя би могла свободно да гради въздушни кули по всякакъв най-малък повод и най-вече около догадката за възможните безкрайни завоевания. Колко прекрасно е да имаш пленници в нозете си, когато седиш върху високия трон на брака, като съпругът ти е престолонаследникът до тебе, също твой поданик, а пленниците долу са напълно отчаяни, загубили завинаги покой, а още по-добре е, ако са загубили и апетит! Ала засега романсът на Розамонд кръжеше главно около престолонаследника и на нея й бе достатъчно да се радва на сигурното му поданство. Когато той възкликна „Горкият човек!“, тя го запита с игриво любопитен тон:

— Защо горкият?

— Че как защо! Какво да прави един мъж, щом се е хванал на въдицата да обожава сирена? Само зарязва работата си и трупа големи сметки.

— Уверена съм, че ти не зарязваш работата си. Вечно стоиш в болницата, преглеждаш пациенти или размишляваш върху някакви докторски препирни. А после вкъщи вечно искаш да се взираш в микроскопа и стъклениците си. Признай, че предпочиташ тези неща пред мене.

— Нима нямаш амбицията мъжът ти да е нещо повече от някакво си докторче в Мидълмарч? — запита Лидгейт, като отпусна ръце върху раменете на жена си и я погледна с разнежено сериозни очи. — Ще те накарам да научиш любимия ми стих от древен поет:

Защо се толкоз кахърим

да бъдем и да ни забравят?

А има ли други блага

от дарбата да пишеш, да четеш

и да се радваш на света?^[202]

Това, което искам, Рози, е да имам „дарбата да пиша“ и да опиша откритото от мене. Един мъж трябва да работи, за да постигне това, миличка.

— Разбира се, аз искам ти да направиш открития! Никой не би желал повече от мене ти да получиш висок пост в по-хубав град от Мидълмарч. Не би могъл да кажеш, че някога съм ти пречила да работиш. Но не можем да живеем като отшелници. Не си недоволен от мене, нали, Тършиъс?

— О, не, напротив. Извънредно доволен съм.

— А какво искаше да те пита мисис Късобан?

— Само да се осведоми за здравето на съпруга си. Но смятам, че тя ще е много великодушна към новата ни болница. Мисля, че ще ни дава по двеста лири годишно.