Джордж Елиът
Мидълмарч (43)

Глава 42

Как бих презрял тогова, да не бях

обвързан от духа на милостта!

Шекспир, Хенри VІІІ^[197]

Една от професионалните визити на Лидгейт скоро след завръщането му от сватбеното пътешествие беше в имението Лоуик Манор в отговор на писмена молба да определи час за посещението си.

Мистър Късобан никога не бе поставял въпроси пред Лидгейт относно естеството на болестта си, а дори и пред Доротия не бе издавал каквото и да е безпокойство доколко е вероятно това страдание да сложи край на живота и заниманията му. В този случай, както и във всички подобни на него, той се опасяваше от прояви на състрадание. И ако подозрението за някакво състрадание относно негови проблеми, за които се правеха догадки или се знаеха със сигурност, въпреки пълното му мълчание, да бе мъчително, мисълта сам да предизвика силно съчувствие чрез открито признаване на беда или тревога бе направо непоносима. Всеки горд човек донякъде разбира подобни чувства и навярно те могат да се преодолеят само чрез човещина, при това толкова голяма, че всички опити за уединение да изглеждат дребнави и жалки вместо възвишени.

Ала сега мистър Късобан размишляваше върху нещо, заради което въпросът за здравето и живота му витаеше в мълчанието му с много по-голяма и мъчителна натрапчивост, отколкото мисълта за есенната му незрялост като автор. Вярно е, че въпросът за авторството бе най-голямата му амбиция. Ала има и такива видове авторство, които водят главно до тревожна уязвимост, напластена в гънките на авторовото съзнание — също като в реката, където някоя жила се крие сред дълго утаявана неприятна кал. Такъв бе и случаят с неуморните интелектуални занимания на мистър Късобан. Най-същественият резултат от тях не бе „Ключът към всички митологии“, а болезненото съзнание, че хората не му отреждат мястото, което сам не си е извоювал по безспорен начин, а също и постоянната подозрителна догадка, че мнението за него не е ласкателно, както и печалната липса на дълбока страст в усилията му да успее, от една страна, и страстната съпротива да признае, че не е постигнал нищо, от друга.

Така че интелектуалните стремежи, които според околните го бяха изцяло погълнали и пресушили, всъщност не представляваха никаква защита срещу ударите и най-малко срещу тези, нанесени му от Доротия. А сега той бе започнал да си изгражда представи за бъдещето, които донякъде бяха по-мъчителни от всичко, което си бе представял досега.

Той бе напълно безсилен пред някои неща: пред самото съществувание на Уил Ладисло, пред предизвикателното му заселване в близост до Лоуик и пренебрежителното му отношение към истинското въплъщение на висока ерудиция. Безсилен бе и пред самата природа на Доротия, която винаги се стремеше към някакъв нов вид пламенна дейност, а дори когато изглеждаше мълчалива и смирена, таеше страстни кроежи, за които бе неприятно дори да се помисли. Не по-малко безсилен бе и пред някои нейни представи и предпочитания, обсебили съзнанието й относно теми, които бе невъзможно да обсъжда с нея. Не можеше да се отрече, че Доротия е най-добродетелната и прекрасна млада дама, за която би могъл да се ожени, ала същевременно бе и жена, оказала се доста по-своенравна, отколкото си бе представял. Тя бдеше над здравето му, четеше му на глас, предугаждаше желанията му и се съобразяваше с чувствата му. Ала същевременно съпругът й бе обзет от твърдата увереност, че го преценява отстрани и че съпружеската й вярност е нещо като изкуплението на неверница и че проявява склонност да прави сравнения, в резултат на които той самият, както и действията му, ясно се открояват като част от общото цяло. Подобно на водна пара недоволството му премина през всичките й нежни прояви на любов и се обви около външния свят, неспособен да оцени достойнствата му, свят, който тя бе само приближила до него.

Горкият мистър Късобан! Още по-трудно бе да се понесе подобно страдание, защото сякаш ставаше дума за предателство — младото същество, което го бе боготворило с пълна преданост, бързо се бе превърнало в критична съпруга. А ранните примери на критика и недоволство оставяха следи, каквито по-късно никаква нежност или покорство не можеха да заличат. Според подозрителните му тълкувания сега мълчанието на Доротия изглеждаше като потиснат бунт, някоя нейна случайна забележка, каквато не бе очаквал, бе проява на осъзнато превъзходство, кротките й отговори криеха неприятна предпазливост, а когато изразеше съгласие, това бе самодоволна проява на отстъпчивост. Упорството, с което той се опитваше да прикрие тази вътрешна драма, го караше да чувства драмата още по-осезателно. Също както чуваме по-остро това, което не желаем другите да чуят.

Вместо да се чудя на нещастието, обзело мистър Късобан, аз го намирам за твърде нормално. Нима малкото петно пред очите ни не би закрило цялата прелест на външния свят и не би оставило контур? Не знам друго петно, по-пакостливо от вътрешното аз. И ако мистър Късобан изложеше своите огорчения, като и подозренията си, че в обожанието, проявявано към него, се прокрадва и порицание, кой би отрекъл, че те са напълно основателни? Напротив, може да се добави още едно сериозно основание, което господинът не бе осъзнал — а именно, че самият той не е напълно достоен за обожание. Мистър Късобан обаче подозираше това, както подозираше и други неща, без сам да ги признава, и като всички нас си мислеше колко спокоен би бил, ако има до себе си партньор, който не би усещал недостатъците му.

Тази болезнена уязвимост спрямо Доротия се бе проявила напълно още преди завръщането на Уил Ладисло в Лоуик, а случилото се след това беше изострило неимоверно способността на мистър Късобан да прави подозрителни умозаключения. Към всички познати факти той добавяше и въображаеми, които се отнасяха до миналото и бъдещето, но ставаха много по-реални за него, защото предизвикваха по-силна неприязън и по-обсебващо огорчение. Подозрение и ревност спрямо намеренията на Уил Ладисло, подозрение и ревност спрямо чувствата на Доротия — това бяха чувствата, които непрестанно обгръщаха всичките му мисли. Бихме били несправедливи към него, ако допуснем, че бе в състояние да стигне до грубо подценяване на Доротия — собствената му мисловна нагласа и поведението му, също както и откритата възвишеност в нейната природа го спасиха от подобна грешка. Това, което предизвикваше ревността му, бяха нейните възгледи, извисяването на пламенната й природа и съжденията й, както и евентуалните последици от всичко това. Що се отнася до Уил, макар до последното му предизвикателно писмо мистър Късобан да не разполагаше с нещо определено, заради което формално да отправи упреци към него, той имаше всички основания да мисли, че Уил е способен на всякакви подвизи, в състояние да възпламенят бунтовническия дух и устремните пориви на една девойка. Той бе напълно убеден, че тъкмо Доротия е причината за връщането му от Рим, както и за твърдото му намерение да се засели в този край. И бе достатъчно проницателен да си представи, че по най-невинен начин Доротия го е поощрявала за това. Беше ясно като бял ден, че тя е напълно готова да се привърже към Уил и да се поддаде на внушенията му: досега двамата не бяха имали tête-à-tête, след което тя да не се преизпълни с нови дръзки намерения, а последният им разговор, предусетен от мистър Късобан (при завръщането си от Фрешит Хол за пръв път Доротия не спомена за срещата си с Уил), бе довел до сцена, предизвикала у съпруга по-гневно чувство от всякога. Излиянията на Доротия в нощния мрак относно представите й за парични взаимоотношения не бяха довели до нищо друго освен до ужасни предчувствия в съзнанието на съпруга й.

А сега той бе непрекъснато печално обладан от мисълта за неотдавнашния срив в здравето си. Безспорно състоянието му доста се подобри и той напълно възвърна обичайната си трудоспособност. Всъщност болестта може да се дължи просто на преумора и твърде вероятно бе той да има пред себе си още двайсетина години на плодотворен труд, които да оправдаят трийсетгодишната му подготовка. Прокрадващото се чувство на отмъстителност, породено от преждевременното злорадство на Карп & Сие, придаваше сладост на подобна перспектива, защото дори когато мистър Късобан се движеше със свещ в ръка сред надгробните плочи на миналото, тези негови съвременни хулители затулваха слабата светлина и пречеха на добросъвестните му изследвания. Да убеди Карп, че е допуснал грешка, и да го накара да си вземе думите назад и да се задави с тях, би било огромно постижение, което не можеше да се пренебрегне дори при мисълта за безсмъртна слава на земята и вечен покой на небето. След като дори предвкусването на непреходното блаженство не можеше да потисне у мистър Късобан острите пристъпи на силна ревност и отмъстителност, никак не е чудно, че представата за земните блага на някои хора около него, когато самият той се радва на безсмъртна слава, не можеше да му носи никаква наслада. Всъщност ако наистина е вярно, че отвътре го руши коварна болест, твърде вероятно е смъртта му да предизвика голяма радост у някои. И ако един от тях е Уил Ладисло, възраженията на мистър Късобан бяха толкова силни, че вероятно негодуванието му би помрачило дори небесното му блаженство.

Това е твърде общо, поради което и непълно представяне на случая. Човешката душа се лута из най-различни дебри, а мистър Късобан, както знаем, притежаваше чувство за справедливост и бе горд да изпълнява повелите на честта, така че тези добродетели го заставиха да потърси други основания за поведението си вместо ревността и желанието за мъст. Той представяше случая по следния начин:

„С женитбата си за Доротия аз поех грижата за благосъстоянието й след смъртта ми. Ала благосъстоянието съвсем не се свежда до самостоятелно притежание на голямо имущество. Тъкмо обратното, могат да възникнат обстоятелства, при които подобно притежание да я изложи на още по-големи опасности. Тя е удобна плячка за всеки мъж, който умее ловко да спекулира както с пламенната й любвеобилност, така и с жаркия й алтруизъм. А един мъж вече е застанал до нея точно с такива намерения в душата — мъж, лишен от всякакви други цели освен удовлетворяването на моментните си прищевки, който, убеден съм в това, изпитва дълбока ненавист към мене, подхранвана от съзнанието за собствената му неблагодарност, като излива тази ненавист чрез постоянен присмех, в което изобщо не се съмнявам, все едно сам да съм го чул с ушите си. Дори и да продължа да живея, няма да ме напусне безпокойството относно опитите му да действа подмолно чрез косвеното си влияние. Този човек е спечелил доверието на Доротия и тя се вслушва в думите му. Очевидно е успял да й внуши, че има по-големи права от предоставените му досега. Ако аз умра — а той непрекъснато дебне наоколо в очакване на това, — той ще я убеди да се омъжи за него. Това ще е истинско нещастие за нея и победа за него. Но тя няма да го приеме като бедствие. Той ще успее да я убеди в какво ли не. Тя проявява склонност към неимоверно дълбоко привързване и вътрешно ме упреква, че не й отвръщам със същото, така че съзнанието й вече е обсебено от неговата съдба. Той мечтае за лесна победа, за да заеме мястото ми. Но аз ще му попреча на това! Подобна женитба би била пагубна за Доротия. Нима той е проявил постоянство в нещо друго освен в противоборството? Колкото до познанията си, винаги се е перчил на дребно. А що се отнася до религията, когато му скимне, той се превръща в ехо на съмненията й. Нима дилетантството не върви винаги ръка за ръка с разхайтеното поведение? Изобщо не вярвам в неговата нравственост и мой дълг е по всякакъв начин да попреча на кроежите му.“

Предприетите действия по време на женитбата му даваха възможност сега да приложи силни мерки, ала като размишляваше върху тях, съзнанието му неизбежно се насочваше към вероятността да живее дълго, така че желанието да има съвсем точна представа за нещата го подтикна да преодолее горделивата си сдържаност и да се допита до Лидгейт относно естеството на заболяването си.

Той спомена пред Доротия, че се е уговорил с Лидгейт да го посети в три и половина, а когато тя разтревожено го попита дали не е болен, каза:

— Не, само искам да чуя мнението му относно някои обичайни симптоми. Ти няма защо да се срещаш с него, скъпа моя. Ще наредя да го изпратят при мене на тисовата алея, където ще се разхождам, както винаги.

Когато Лидгейт стигна до тисовата алея, той видя напред да се мержелее фигурата на мистър Късобан, с обичайно скръстени на гърба ръце и наклонена напред глава. Следобедът бе превъзходен. Листата от величествените липи се ронеха безшумно върху строгите вечнозелени храсти. Не се чуваше никакъв друг звук освен граченето на гарваните, което за привикналото ухо бе като приспивна песен или поне като тази най-последна тържествена песен, погребалната. Лидгейт, изпълнен с усещането за здраво тяло в своя пълен разцвет, изпита известно състрадание, когато човекът, към когото се приближи, изведнъж се обърна и се насочи към него, при което по-ясно от всякога се забелязаха признаците на преждевременна старост — приведените рамене на кабинетния човек, изтънелите нозе, както и печалните гънки на устата. „Бедничкият човечец! — каза си Лидгейт. — Някои хора на неговата възраст са здрави като бикове. И нищо друго не издава възрастта им освен пълната им зрелост.“

— Мистър Лидгейт — заговори мистър Късобан с неизменната си любезност. — Безкрайно съм ви благодарен за точността. Ако нямате нищо против, ще водим разговора, като се разхождаме нагоре-надолу.

— Надявам се, че желанието да ме видите не е свързано с нова проява на неприятни симптоми — каза Лидгейт, за да наруши настъпилото мълчание.

— Не пряко… не. За да обясня желанието си, трябва да спомена… нещо, което иначе не би било необходимо… а именно че животът ми, във всяко второстепенно отношение незначителен, придобива евентуална значимост поради незавършените изследвания, продължили през всичките ми зрели години. Накратко казано, отдавна работя върху труд, който не бих бил склонен да оставя в такова състояние, че да се предложи за издаване от… други хора. Ако съм уверен, че това е максималното, което с пълно основание бих могъл да очаквам, тази увереност би довела до ограничаване на усилията ми, като това съответно ще повлияе в положителен и отрицателен смисъл на заниманията ми.

След тези думи мистър Късобан замълча, дръпна едната си ръка от гърба и я пъхна между копчетата на едноредовото си сако. За човек, добре запознат с човешката участ, едва ли би могло да има нещо по-интересно от вътрешната борба, загатната в това високопарно обръщение, което бе изречено с обичайната напевност и поклащане на главата. Нещо повече, нима се срещат множество случаи, по-величествено трагични от душевната борба да се отхвърли труд, който е бил от най-съществено значение през целия живот на човека — значение, което течащата вода на битието бързо ще отмие? Ала на околните хора нищо не би могло да се стори величествено в личността на мистър Късобан, така че Лидгейт, който изпитваше известно презрение към безсмислените изследвания, изпита лек присмех, примесен със състрадание. В настоящото си положение той все още не се бе сблъскал с нещастието, за да може да разбере трагичната участ, в която страстният егоизъм на страдалеца се извисява над всяка драма.

— Имате предвид вероятните здравословни затруднения, нали? — попита той в желанието си да улесни задачата на мистър Късобан, който сякаш бе възпрепятстван от вътрешни колебания.

— Да. Вие с нищо не ми загатнахте, че симптомите, които трябваше да изложа… и вие най-внимателно проследихте, са симптоми на пагубна болест. Но ако наистина е така, мистър Лидгейт, бих искал да знам цялата истина, така че настоявам за точно излагане на заключенията ви — моля ви за това като за приятелска услуга. Ако можете да ми кажете, че животът ми не е застрашен от нищо и имам само най-обикновени оплаквания, ще се радвам поради изтъкнатите преди малко причини. А ако не можете, истината за състоянието ми е още по-важна за мене.

— В такъв случай не трябва да имам никакви колебания — отговори Лидгейт. — Но първото нещо, на което искам да ви обърна внимание, е, че моите заключения не са категорични в двоен смисъл — не само поради евентуална некомпетентност, но и поради това, че извънредно трудно се правят окончателни прогнози за сърдечните болести. Във всеки случай човек трябва да е наясно, че животът е твърде несигурно нещо.

При тези думи мистър Късобан силно трепна, но се поклони дълбоко.

— Смятам, че това, от което страдате, е затлъстяване на сърцето, една болест, която неотдавна за първи път е открита и изследвана от Ленек^[198], лекарят, който ни съоръжи със стетоскопа. Необходими са доста опити, както и… по-продължителни наблюдения… върху тази болест. Но след казаното от вас мой дълг е да ви съобщя, че често пъти смъртта при това заболяване е неочаквана. В същото време обаче това не може да се предскаже със сигурност. При доста здравословен начин на живот в това състояние бихте могли да живеете още петнайсетина години и дори повече. Не бих могъл да добавя нищо повече към тази информация освен някои анатомически или медицински подробности, които не биха могли да променят заключението ми.

Лидгейт бе достатъчно съобразителен да разбере, че ясното изложение без всякакво предпазливо усукване ще се възприеме от Късобан като проява на уважение.

— Благодаря ви, мистър Лидгейт — каза мистър Късобан след кратка пауза. — Искам да ви питам още нещо — съобщили ли сте това, което току-що ми казахте, и на мисис Късобан?

— Отчасти… искам да кажа, за евентуалното развитие — Лидгейт тъкмо се канеше да обясни защо бе казал на Доротия, ала мистър Късобан, изпълнен с несъмненото желание да сложи край на разговора, махна леко с ръка и добави едно „Благодаря“, след което продължи да говори за извънредната прелест на деня.

Лидгейт, убеден, че пациентът му иска да остане сам, скоро си тръгна. А черната фигура с ръце на гърба и наклонена напред глава продължи да се разхожда по алеята, където тъмните тисови дървета бяха безмълвни свидетели на унинието му, а леките сенки на птици или падащи листа, които потрепваха в слънчевите процепи между дърветата, се отдръпваха безмълвни, сякаш усетили присъствието на дълбока печал. Това бе човек, който сега за пръв път поглеждаше смъртта в очите — той изживяваше един от онези редки мигове в съществуванието ни, когато се сблъскваме с дълбоката истинност на баналното съждение и разбираме, че то е много различно от реалното осъзнаване, също както бистрите потоци по земята са различни от мержелеещия се поток в бълнуванията ни, който не може да утоли парещата ни жажда. Когато баналното съждение „Ние всички ще умрем“ изведнъж прерасне в ясната мисъл „Аз ще умра, и то скоро“, тогава смъртта ни стиска за гушата с жестока хватка. По-късно тя може и да ни прегърне в обятията си като грижовна майка и нашият последен земен миг навярно ще прилича на първия. Сега мистър Късобан се чувстваше така, сякаш внезапно се е озовал на тъмен речен бряг, откъдето дочува само плисъка на приближаващите се гребла, без да ги вижда, в очакване да бъде призован. В такива мигове съзнанието не променя предишната си нагласа, а я запазва докрай, за да я пренесе в отвъдното, като внимателно се обръща назад — вероятно с божественото спокойствие на пълната добродетелност или с дребнавата загриженост за себеутвърждаването. Можем да разберем каква бе нагласата на мистър Късобан от самите му дела. Що се отнася до оценката на настоящето и надеждите за бъдещето, той се смяташе за праведен християнин (само с някои малки задръжки на учения). Ала това, което се стремим да постигнем, макар и да назоваваме далечна надежда, е съвсем непосредствено желание — бъдещото достижение, заради което човек се бъхти по стръмните пътища, вече присъства във въображението и любовта му. Но непосредственото желание на мистър Късобан не бе божествено причастие или светлина, без сянка от земни мъки. Страстните копнения на горкия човек се тулеха ниско из сенчести мъгляви кътчета.

Доротия усети, че Лидгейт пришпори обратно коня си, и излезе в градината с намерението веднага да отиде при съпруга си. Ала се подвоуми от страх да не го раздразни, като натрапи присъствието си. Защото свойствената й пламенност, непрестанно отблъсквана, ведно с добрата й памет само подсилваха опасенията й, също както отклонената деятелност прераства в уплаха. И така, тя се поразходи бавно сред ниските дървета наблизо, докато зърна мъжа си да се прибира. И тогава тя се отправи към него и би могла да прилича на изпратен от Бога ангел, появил се с обещанието, че останалите броени часове ще са изпълнени с предана любов, още по-силна заради осъзнатата скръб. В отговор на взора й погледът му стана студен и тя усети как плахостта й се засили. И все пак се приближи и го хвана под ръка.

Мистър Късобан продължаваше да държи ръцете си отзад, така че гальовната й ръка увисна безпомощно на стегнатия му лакът.

Доротия усети ужасна тръпка при допира си до твърдия безчувствен лакът. „Ужасна“ е силна дума, но не кой знае колко силна. Именно в подобни прозаични случки завинаги се пропиляват семенцата на радостта, а простосмъртните мъже и жени поглеждат с изтерзани лица предизвиканото от самите тях опустошение и си казват: „Земята никога не ражда благодат“, и приемат като житейско познание собствения си пропуск. Вероятно бихте попитали защо мъж като мистър Късобан се държа така в този случай. Представете си, че той има нагласата да се плаши от състраданието. При подобна нагласа не сте ли забелязвали угнетяващото подозрение, че това, което обсебва съзнанието с дълбока скръб, може да предизвиква задоволство — в настоящия миг или занапред — у някого, дръзнал да нанесе обида със състраданието си? Освен това мистър Късобан знаеше твърде малко за чувствата на Доротия и никога не се бе замислял, че в подобни случаи като настоящия тези чувства могат да се сравнят със собствените му терзания, предизвикани от нападките на Карп.

Доротия не отдръпна ръката си, но не се осмели да изрече ни дума. Мистър Късобан не каза „Искам да съм сам“, но мълчаливо се отправи към къщата и когато те влязоха през източната стъклена врата, Доротия го пусна и се позабави на прага, за да бъде мъжът й свободен в действията. Той влезе в библиотеката и се затвори, останал сам в скръбта си.

Тя се качи в будоара си. През отворения еркерен прозорец нахлуваше ведрото следобедно сияние от алеята, където липите хвърляха дълги сенки. Ала Доротия бе сляпа за гледката. Тя се хвърли в едно кресло, без да съзнава, че сяда на силен припек — ако мястото й причинява неприятно усещане, как би могла да разбере, че това не е само част от общото й душевно страдание?

Обзета бе от вълна на гневен бунт, по-силен от всякога през брачния й живот. Вместо сълзи напираха думи:

— Какво съм сторила… каква всъщност съм аз… за да се отнася с мене по този начин? Той никога не знае какво точно изпитвам… и му е напълно все едно. Каква полза има от всички мои действия? Той иска изобщо да не се е женил за мене.

Доротия започна да чува собствените си думи и изведнъж замлъкна. Като изморен пътник, загубил пътя си, тя продължаваше да седи все така, докато изведнъж зърна ясно пътеката на моминските си надежди, която бе безвъзвратно загубила. А после в обзелия я мрак също тъй ясно зърна собствената си самота и самотата на мъжа си — те се движеха поотделно, така че тя можеше да го наблюдава. Ако я бе притеглил към себе си, нямаше да го наблюдава отстрани, нямаше да се пита „Струва ли нещо животът му?“, а щеше просто да го усеща като част от нейното битие. Сега тя горчиво си каза: „Той има вина, а не аз“. В дълбочините на съзнанието й съчувствието бе отритнато. Нима е нейна вината, че му е вярвала… вярвала е в достойнствата му?… А какъв всъщност е той?… Можеше достатъчно добре да го прецени… тя, която разтреперана очакваше мил поглед от него, която бе заключила в затвор своята душевност и само сегиз-тогиз я посещаваше, за да е достатъчно смирена и да му угоди. В такива повратни мигове някои жени започват да мразят.

Слънцето вече залязваше, когато Доротия реши да не слиза повече долу, а само да изпрати съобщение на мъжа си, че не се чувства добре и предпочита да остане в стаята си. Никога досега съзнателно не си бе позволявала негодуванието да я обсеби по този начин, ала в този миг разбра, че не би могла отново да застане пред него, без да му каже какво точно изпитва, но все пак трябваше да изчака, за да може да изрече всичко без всякакво запъване. Той може да се зачуди или да се обиди от съобщението й. Ще е добре, ако наистина се зачуди или се обиди. Гневът й прошепваше, както често се случва, че Бог е на нейна страна, че небесата, макар и да са изпълнени с множество ангели, които ги наблюдават, са на нейна страна. Тя взе решението да позвъни, когато изведнъж се дочу леко потропване на вратата.

Мистър Късобан бе пратил прислугата да й съобщи, че ще вечеря в библиотеката. Искал да бъде съвсем сам тази вечер, защото бил много зает.

— В такъв случай няма да вечерям, Тантрип.

— О, мадам, позволете ми да ви донеса нещо малко.

— Не, не. Не съм добре. Подготви всичко в съблекалнята ми, но не ме безпокой повече.

Доротия седеше почти неподвижна по време на душевната си битка, докато вечерта бавно напредна и премина в нощ. Ала тази вътрешна битка непрекъснато се променяше, както обикновено се случва, когато желанието да се опълчиш срещу нещо постепенно стихне. Силата, която би те тласнала към злодеяние, всъщност не надхвърля непреодолимия порив към осъзнато подчинение, когато великодушието на душата отново надделява. Прежната тревога, с която Доротия бе излязла да посрещне съпруга си — а именно убеждението, че той е искал да разбере дали няма да му секне работата, а отговорът го е съкрушил, — не можеше да не я обземе отново и да не предизвика тъжна представа за него като печална сянка, приела с укор гнева й. Последва представа за надвиснали беди, както и беззвучни ридания и уверения, че тя може да е опора в тези беди, ала решението за осъзнато подчинение отново се завърна. Така че когато къщата напълно утихна и приближи часът, в който тя знаеше, че съпругът й обикновено си ляга, Доротия отвори тихо вратата и го зачака навън в мрака да се изкачи нагоре по стълбите със свещ в ръка. Ако не се появеше скоро, реши сама да слезе долу, като дори рискува да си причини поредна болка. Вече никога няма да очаква нещо повече. Ала сега тя дочу как вратата на библиотеката се отвори и светлинката се прокрадна нагоре по стълбите без никакъв шум от стъпки по килима. Когато съпругът й застана насреща й, тя забеляза, че лицето му е още по-измъчено. Той леко се стресна, когато я забеляза, а Доротия безмълвно го погледна с умолителен поглед.

— Доротия! — възкликна той с нежна изненада в гласа. — Мене ли чакаш?

— Да, не исках да те безпокоя.

— Ела, скъпа, ела. Ти си съвсем млада и нямаш нужда да удължаваш живота си с нощни бдения.

Щом добронамерената тиха печал в гласа му погали слуха й, обзе я нещо като благодарност, която често се надига у нас, когато на косъм сме се разминали с намерението да нараним някое клето създание. Тя пъхна пръсти в ръката на съпруга си и двамата тръгнаха заедно по широкия коридор.