Джордж Елиът
Мидълмарч (36)

Глава 35

Non, je ne comprends pas de plus charmant plaisir

Que de voir d’héritiers une troupe affligée

Le maintien interdit, et la mine allongée,

Lire un long testament où pâles, étonnés,

On leur laisse un bonsoir avec un pied de nez.

Pour voir au natural leur tristesse profonde,

Je reviendrais, je crois, exprès de l’autre monde.

Regnard, Le Légataire Universel^[165]

Когато животните са влизали по двойки в Ноевия ковчег, можем да допуснем, че сродните видове са си подхвърляли реплики помежду си и изобщо са били склонни да мислят, че всичките безбройни животински разновидности, които трябва да се изхранват с ограничен запас от фураж, са очевидно прекалено много и само ще намаляват дажбите. (Страхувам се, че в случая е доста неприятно за изкуството да представи ролята на лешоядите, понеже тези птици имат неприятно голяма глътка и безспорно не се придържат към никакви обреди или церемонии.)

Подобни вълнения изпитваха и месоядните християни, включили се в траурната процесия на мистър Федърстоун, защото повечето от тях мислеха единствено за ограничения запас средства, от който искаха да получат възможно най-голямата част. Твърдо установените родственици и роднините по сватовска линия бяха вече достигнали внушителен брой и като се вземат предвид и най-различните възможности пред тях, очерта се широка мрежа от ревниви предположения и умилителни надежди. Всеобщата ревност към семейство Винси създаде чувство на съпричастност сред враждуващите представители на рода Федърстоун и тъй като нямаше явни признаци за безспорното облагодетелстване на някого от тях, съвсем естествено надделя страхът да не би дългокракият Фред да наследи земята, макар че всички разполагаха с богат запас и от друг вид чувства, както и с достатъчно свободно време, за да таят завист и към Мери Гарт. Соломон вмъкна в размишленията си мисълта, че Джона не заслужава нищо, а самият Джона успя да нагруби Соломон, като го нарече „алчен“. Джейн, голямата сестра, заяви, че на Мартините деца съвсем не се полагало толкова, колкото на нейните. От своя страна Марта, склонна да пренебрегне предимствата на първородните, изрази съжаление, че Джейн била толкова „ненаситна“. Напълно естествено бе най-близките роднини да се чудят на неоснователните надежди у първите и вторите братовчеди и да използват математическите си способности, за да изчислят до какви огромни суми би довел общият сбор от дребните завещания, в случай че се нароят много претенденти. Двама първи братовчеди дойдоха да чуят обявяването на завещанието, а също така пристигна и друг втори братовчед освен мистър Тръмбъл. Въпросният втори братовчед бе търговец на платове от Мидълмарч с изискано държание и силно хъкане. Двамата първи братовчеди бяха възрастни господа от Брасинг — единият предявяваше искания поради средствата, които изразходвал, за да дарява на богатия си братовчед Питър стриди и други подобни деликатеси, а другият, много навъсен мъж, опрял ръце и брадичка на бастуна си, предявяваше искания не въз основа на някакви конкретни услуги, а поради собствените си достойнства. И двамата бяха безукорни жители на Брасинг и много съжаляваха, че и Джона Федърстоун е оттам. Обикновено само непознати хора могат истински да оценят мъдреца в едно семейство.

— Ами да, Тръмбъл е напълно сигурен, че ще вземе пет стотачки… уверявам ви… и не бих се учудил, ако брат ми вече му ги е обещал — заяви Соломон, който размишляваше на глас в присъствието на сестрите си вечерта преди погребението.

— Боже, боже! — възкликна бедната Марта, чиято представа за стотачки обикновено се свеждаше до сумата на неплатения й наем.

Ала на сутринта появата сред опечалените на непознат мъж, изникнал кой знае откъде, внезапно промени насоката на всички изказвани предположения. Точно той бе непознатият, описан от мисис Кадуоладър като жабок — мъж, някъде на около трийсет и две-три години, чиито изпъкнали очи, тънки устни, извита надолу уста, пригладена назад коса и чело, два пръста над веждите, наистина му придаваха застинал жабешки вид. Ясно, появил се е нов наследник, иначе защо ще е поканен с опечалените? Възникнаха нови догадки, които предизвикаха ново усещане за несигурност и всякакви разговори в погребалните карети почти секнаха. Всички ние се стряскаме от внезапно появилото се ново обстоятелство, което винаги е било налице и вероятно дори ни е бодяло очите, когато сме градели плановете си, без да се съобразяваме с него. Никой не бе виждал този загадъчен непознат освен Мери Гарт, а и тя не знаеше за него нещо повече освен това, че е идвал два пъти в Стоун Корт, още когато мистър Федърстоун седеше долу в гостната, и е прекарал няколко часа насаме с него. Удал й се бе случай да спомене на баща си за посещението му и вероятно сега Кейлъб бе единственият освен адвоката, който изгледа непознатия по-скоро с изпитателен поглед, отколкото с неприязън и подозрение. Кейлъб Гарт, без големи очаквания и съвсем не така алчен, се интересуваше главно от това, доколко ще се потвърдят догадките му, така че спокойното изражение, с което поглади усмихнато брадичката си и хвърли проницателен поглед, сякаш оценяваше дърво, бе коренно различно от уплашения и презрителен израз, появил се върху лицата на присъстващите, когато непознатият, на име Риг — както се разбра — влезе в облицованата с дърво гостна и седна близо до вратата, за да изслуша с всички присъстващи прочитането на завещанието. Точно тогава мистър Соломон и мистър Джона се бяха качили на горния етаж заедно с адвоката да потърсят завещанието. А мисис Уол, забелязала двата празни стола между нея и мистър Бортроп Тръмбъл, се осмели да се премести до местното величие, което въртеше пръстените си и поглаждаше дрехите си с намерението да не проявява нещо толкова злепоставящо за един способен човек като изненада или учудване.

— Предполагам, мистър Тръмбъл, че сте напълно осведомен какво точно е направил бедничкият ми брат — заяви мисис Уол с най-ниския от мазните си тонове, като доближи обвитото си с креп боне до ухото на мистър Тръмбъл.

— Скъпа госпожо, каквото и да ми е казал, ми го е казал поверително — отговори уредникът на търгове, като закри лицето си с ръка, сякаш да запази тайната.

— Но тези, които са толкова убедени в късмета си, може и да се разочароват накрая — добави мисис Уол, очевидно за самоуспокоение.

— Надеждите често са лъжовни — отбеляза мистър Тръмбъл, отново с поверителен тон.

— Ами да! — възкликна мисис Уол, като хвърли поглед към семейство Винси, а после пак седна до сестра си.

— Много е странно колко потаен беше бедничкият Питър — промърмори тя, отново със съвсем нисък тон. — Никой от нас не знае какви точно мисли са се въртели в главата му. Само се надявам и искам да вярвам, че не е по-голям проклетник, отколкото го смятаме, Марта.

Бедничката мисис Кранч бе едра жена и дишаше като астматичка, така че имаше допълнително основание да изговаря съжденията си съвсем ясно и затова дори шепотът й бе гръмогласен, а от време на време дори изригваше като повредена латерна.

— Никога не съм била хищна, Джейн — отговори тя, — но родих шест деца, от които погребах три, пък и не се омъжих за богаташ. Най-големият, седнал ей там, е само на деветнайсет… така че сама се досещаш за какво става дума. Добитъкът е малко, земята — съвсем ялова. Ако някога съм се молила и нещо съм искала, то е било само от Бог, макар че ако имаш двама братя, като единият е ерген, а другият — бездетен след два брака… човек може и да се надява.

А междувременно мистър Винси, хвърлил поглед към непроницаемото лице на мистър Риг, извади табакерата си за енфие и леко я потупа, но отново я прибра, без да я отвори, защото изведнъж реши, че подобно удоволствие, колкото и да е освежително за ума, не е подходящо в случая.

— Не бих се учудил, ако Федърстоун е проявил по-голям разум, отколкото всички ние очакваме — прошепна той в ухото на жена си. — Погребението показва, че е мислил за всеки от нас. Много е хубаво, когато някой пожелае да бъде изпратен от близките си, и ако те се държат смирено, да не се срамува от тях. Ще съм много доволен, ако е оставил на всеки поне мъничко наследство. Макар и скромно, може да свърши добра работа на доста хора.

— Всички тук изглеждат чудесно, докарани с креп, коприна и така нататък — доволно отбеляза мисис Винси.

Със съжаление трябва да кажа, че Фред с голямо усилие потискаше смеха си, който в случая би бил далече по-неподходящ от табакерата на баща му. Младежът бе дочул подхвърлената от мистър Джона догадка за някакво „незаконно дете от любовница“ и при вида на непознатия, седнал точно насреща му, го напуши голям смях. Забелязала напъна и потрепването на устните му, преминало в кашлица, Мери много хитроумно му оказа помощ, като го помоли да си сменят местата, така че той седна в закътан ъгъл. Фред изпитваше дълбока благосклонност към всички до един, включително и към Риг. Изпълнен с разбиране към тези хорица, които не бяха такива късметлии, за какъвто се мислеше той, Фред за нищо на света не би се държал лошо. И все пак не беше никак трудно да се подсмива.

Появата на адвоката и двамата братя прикова вниманието на всички.

Адвокатът бе мистър Стандиш и тази сутрин той бе пристигнал в Стоун Корт напълно убеден, че знае много добре кой ще бъде доволен и кой — разочарован още преди да е изтекъл денят. Завещанието, което се канеше да прочете, бе последното от трите, изготвени по молба на мистър Федърстоун. Мистър Стандиш никога не променяше поведението си според обстоятелствата — неизменно се обръщаше с дълбок, непринудено учтив глас към всички, без да прави разлика помежду им, като говореше главно за реколтата, която щяла да бъде „много добра, слава богу!“, за последните вести относно краля, както и за херцога на Кларънс^[166], истински моряк до мозъка на костите, най-подходящият човек да управлява острови като британските.

Преди време старият Федърстоун, взрян в пламъците на камината, често си мислеше за това, колко ще се изненада Стандиш някой ден. Вярно е, че ако в последния миг наистина бе осъществил намерението си да изгори завещанието, изготвено от друг адвокат, той не би постигнал тази дребна цел. И все пак бе изпитвал удоволствието да размишлява по този въпрос. Безспорно мистър Стандиш беше изненадан, но не усети никакво съжаление. Тъкмо обратното, почувства се щастлив от дребното любопитно обстоятелство, че откриването на второ завещание ще подсили изумлението у някои представители на рода Федърстоун.

Колкото до това, какво изпитваха Соломон и Джона сега, те се чувстваха в пълно неведение. Струваше им се, че първото завещание би могло да е валидно донякъде, но вероятно ще има такова преплитане между първоначалните и по-късните намерения на бедничкия Питър, че това би довело до безкрайно ходене по съдилища, докато най-после всеки получи своето — твърде неприятно обстоятелство с единственото предимство, че нещата няма да се решат изведнъж. Така че двамата братя, влезли заедно с мистър Стандиш, бяха извънредно сдържани и сериозни. Ала Соломон отново извади бялата си носна кърпа с усещането, че във всички случаи предстоят вълнуващи клаузи, а сълзите по време на погребение, колкото и да са оскъдни, обикновено се бършат с ленена кърпа.

Вероятно човекът, обзет от най-трескаво вълнение в този миг, бе Мери Гарт поради ясното съзнание, че всъщност тъкмо тя е изцяло отговорна за наличието на второ завещание, което би могло да окаже съдбоносно въздействие върху съдбата на някои от присъстващите. Никой освен нея не знаеше какво се бе случило през онази нощ.

— Завещанието, което държа в ръка — заговори мистър Стандиш, който, седнал на масата в средата на гостната, съзнателно бавеше процедурата и дори продължително се закашля, за да покаже, че е необходимо добре да прочисти гърлото си, — е изготвено от мене и подписано от починалия ни приятел на 9 август 1825 година. Аз обаче установих наличието и на друг документ, за който досега изобщо не знаех, с дата 20 юли 1826 г., по-малко от година по-късно. А както разбирам, освен това има… — тук мистър Стандиш внимателно се вгледа през очилата в документацията пред себе си — и допълнение към второто завещание, с дата 1 март 1828 година.

— Боже, боже! — съвсем неволно възкликна сестрата Марта, потресена от многото дати.

— Ще започна с прочита на първото завещание — продължи мистър Стандиш, — защото очевидно такава е била волята на починалия, щом този документ не е унищожен.

На всички преамбюлът се стори твърде дълъг и няколко души редом със Соломон разчувствано поклатиха глава, вторачени в пода. Всеки избягваше да срещне погледа на другия и всички главно се взираха или в петната по покривката, или в голото теме на мистър Стандиш. Всички освен Мери. Докато другите се чудеха накъде да обърнат очи, тя съвсем спокойно се вгледа в тях. Така че още при изричането на първото изявление „предоставя се и се завещава“, девойката забеляза как лицата на всички — с изключение на мистър Риг — леко се промениха, сякаш раздвижени от вътрешно вълнение. Непознатият седеше невъзмутимо спокоен, но всъщност всички присъстващи, съсредоточени върху по-важни неща и напрегнати от обстоятелството, че се обявяват завещания, които после могат да се отменят или не, бяха престанали да мислят за него. Фред целият почервеня, а мистър Винси реши, че не може да не извади табакерата си, макар че не я отвори.

Първо се прочетоха дребните завещания, но дори и надеждата, че във втория документ бедничкият Питър би могъл да е по-великодушен, не можеше да потисне нарастващото възмущение и гняв. На човек му се иска винаги да е зачетен добре — в миналото, в настоящето и в бъдещето. А гледай ти как този Питър е могъл да завещае само по двеста лири поотделно на братята и сестрите си и само по сто на всеки ро̀ден племенник или племенница! За семейство Гарт изобщо не се споменаваше, а мисис Винси и Розамонд поотделно получаваха по сто. На мистър Тръмбъл се завещаваше бастунът със златната дръжка, както и петдесет лири. Същата прилична сума се даряваше на другия втори братовчед, както и на двамата първи поотделно, но според навъсения господин подобно завещание не вършело никаква работа. А после следваха разни противни добавки в полза на липсващи лица — твърде съмнителни и според догадките дори долни хора. Едно бързо пресмятане показваше, че вече са раздадени три хиляди. А какво е смятал да прави Питър с останалите пари… а също и със земята? И какво от всичко чуто досега после ще се отмени или не?… И ще бъде ли благоприятно въпросното отменяне, или не? Всяка реакция сега би могла да е преждевременна и после да се окаже неадекватна. Мъжете бяха достатъчно силни да запазят самообладание и да замълчат в създалото се объркано и напрегнато положение — едни само свиваха устни, а други ги разтягаха според мускулните си привички. Ала Джейн и Марта направо рухнаха под тежестта на възникналите въпроси и се разплакаха. Бедничката мисис Кранч бе донякъде доволна от възможността да получи две стотачки без всякакво усилие, но също така донякъде съзнаваше, че делът й е мизерен, докато мисис Уол бе възмутена вдън душа, че като родна сестра получавала толкова малко, а някой друг щял да получи твърде много. Общото мнение бе, че това „много“ ще се падне на Фред, но самото семейство Винси бе приятно изненадано, когато се обяви, че на сина им се завещават десет хиляди лири в различни вложения… а няма ли и земята да му се даде? Фред прехапа устни, защото бе трудно да прикрие усмивката си, а мисис Винси се почувства най-щастливата жена — при тази блестяща перспектива тя напълно забрави за възможността от евентуална отмяна.

Завещаваха се някои лични вещи, а също и земята, като тя изцяло се прехвърляше на едно лице, и то беше… О, нима е възможно! О, напразни надежди за благосклонност от един стар скъперник! О, безброй епитети, безсилни да изразят възмущението от човешкото безразсъдство!… този наследник бе Джошуа Риг, който се обявяваше за единствен изпълнител на завещанието, като оттук нататък наследяваше и името Федърстоун.

В гостната сякаш се надигна вълна, предизвикана от всеобщия потрес на наследниците. Всеки отново се вторачи в мистър Риг, който очевидно не беше никак изненадан.

— Много странно пристрастие на завещателя — възкликна мистър Тръмбъл, който за пръв предпочете да го смятат за неосведомен относно делата на стареца. — Но има и второ завещание… има и допълнителен документ. Още не сме чули последното желание на починалия.

В този миг Мери Гарт си помисли, че това, което им предстои да чуят, всъщност не беше последното му желание. Второто завещание отменяше всичко — в сила оставаше единствено дареното на споменатите долни хора (промените по отношение на тях бяха предмет на добавката към завещанието), както и прехвърлянето на цялата земя в енорията на Лоуик, заедно с добитъка и всички съоръжения, на името на Джошуа Риг. Остатъкът от наследството трябваше да се предостави за създаване на старопиталище с наименованието „Старопиталище «Федърстоун»“, което да се построи на терен, близо до Мидълмарч, вече закупен за целта от завещателя — неговото желание било, както се споменаваше в документа, да прославя всевишния. Никой от присъстващите не получаваше и грош, но мистър Тръмбъл наследяваше бастуна със златната дръжка. На всички им бе нужно доста време, преди да възвърнат способността си да говорят. Мери не смееше да погледне Фред.

Пръв взе думата мистър Винси — след ободрителното въздействие на табакерата — и заговори силно възмутен:

— Това е най-безразсъдното завещание, което изобщо съм чувал през живота си. Смятам, че той не е бил с всичкия си, когато го е правил. Смятам, че последното му завещание е напълно безмозъчно — добави мистър Винси с чувството, че думата „безмозъчно“ представя нещата в истинската им светлина. — Какво ще кажеш, Стандиш?

— Според мене починалият ни приятел винаги е бил наясно какво прави — заяви мистър Стандиш. — Всичко е напълно изрядно. Прикачено е и писмо на Клеменс от Брасинг към завещанието. Той е изготвил документа. Много почтен адвокат.

— Никога не съм забелязвал каквото и да е размътване на съзнанието… отслабване на интелекта у починалия мистър Федърстоун — отбеляза мистър Тръмбъл, — но това завещание издава голямо своенравие. Винаги с охота съм помагал на стария човечец, а той ясно ми даваше да разбера, че ми е много задължен и ще отрази това в завещанието си. Бастунът със златната дръжка е направо смешна отплата към мене. Ала за щастие аз стоя над всякакви користни съображения.

— Не виждам нищо особено изненадващо в случая — обади се Кейлъб Гарт. — Човек би имал пълно основание да се чуди, ако става дума за завещание, каквото би могло да се очаква от един открит прям господин. Ако ме питате мене, по-добре би било да няма никакво завещание.

— Много необичайно твърдение от страна на един истински християнин, боже мой! — възкликна адвокатът. — Бих искал да чуя как ще го обосновеш, Гарт.

— Оо! — запъна се Гарт, като се наведе напред, допря с изящен жест върховете на пръстите си и се вторачи замислено в пода. Винаги му се бе струвало, че боравенето с думи е най-трудната част на „търговията и предприемачеството“.

В този миг се намеси мистър Джона Федърстоун.

— Е, той всякога е бил голям лицемер, този мой брат Питър. Но това завещание надминава вече всичко. Ако знаех какво ще стане, нямаше да дойда във файтон с шест коня. Още утре ще си сложа светла шапка и ежедневно сако.

— Боже, боже! — проплака мисис Кранч. — А ние се охарчихме с пари за път, пък и бедното ми момче толкова време се мота тук без работа. За пръв път чувам, че брат ми Питър така много искал да прославя всевишния, но даже и гръм да ме удари, ще кажа, че е много жестоко… нямам думи.

— Няма да прокопсва там, където е отишъл, сигурен съм в това — заяви Соломон с много искрено озлобление, макар че не можеше да избегне мазния си тон. — Питър бе голям проклетник и старопиталището няма да му помогне, след като е проявил наглостта да покаже лошотията си и в последния си миг.

— А през цялото това време си имаше свое собствено законно семейство — братя, сестри, племенници и племеннички… и седеше редом до тях в църквата, когато му скимнеше да се появи там — проплака мисис Уол. — И като почтен човек можеше да завещае имотите си на тези, които никога не са били прахосници, не са харчели безразборно… а са преживявали що-годе прилично, като са пестели всеки грош или са го влагали разумно. А сега, като си спомня само… как непрекъснато си правех труда да го навестявам и да проявявам сестрински грижи… а той през цялото време е таял такива мисли в главата си, от които човек направо настръхва. Но щом всевишният е допуснал подобно деяние, той непременно иска да го накаже за всичко сторено. Братко Соломоне, искам да се махна оттук, ако ме закараш.

— Кракът ми вече няма да стъпи в този дом — заяви Соломон. — Имам си собствена земя и собствени имоти и не ми е притрябвало някакво си завещание.

— Какво измамно нещо е късметът на този свят — отбеляза братът Джона. — Няма никакво значение дали си силен духом, или не. По-добре е да си пълен егоист. Ала тези, които още щъкат по земята, трябва да се поучат. Едно глупашко завещание е предостатъчно за едно семейство.

— Има най-различни прояви на глупавина — добави Соломон. — Аз няма да хвърля парите си на вятъра или да ги харижа на някакъв си любимец от не знам къде си. Държа на тези, които носят името Федърстоун по рождение, а не на разни самозванци, прикачили си го просто ей така.

Соломон се обърна с тези думи уж към мисис Уол, но ги изрече доста високо, след което се надигна да придружи сестра си. Братът Джона чувстваше, че е способен да излее още куп язвителни остроумия, но реши, че е неразумно да обижда новия собственик на Стоун Корт, преди напълно да се убеди, че въпросният господин действително не възнамерява да проявява никакво гостоприемство към остроумните представители на рода Федърстоун, чието фамилно име ще носи.

Всъщност самият Джошуа Риг сякаш ни най-малко не се трогна от подхвърлените намеци и изведнъж, напълно променен, хладно се приближи до мистър Стандиш и с хладен тон му зададе някои практически въпроси. Говореше с висок креслив глас и силен акцент. Фред вече никак не бе склонен да се подсмихва на господина и дори реши, че е най-отвратителното чудовище, което някога е виждал. Ала всъщност младежът се чувстваше доста зле. Търговецът на платове от Мидълмарч изчакваше реда си да поговори лично с мистър Риг — знае ли човек дали новият собственик няма да се нуждае от плат за сума ти чифтове крака, а печалбите са нещо, далече по-надеждно от наследствата. А освен това като втори братовчед търговецът не бе дотолкова развълнуван от завещанието, че да не прояви сега известно любопитство.

След единственото си избухване мистър Винси потъна в честолюбиво мълчание и обзет от неприятни мисли, нямаше никакво желание да помръдне от мястото си, докато не забеляза как жена му се приближи до Фред, хвана ръката на любимеца си и тихо зарида. Бащата веднага скочи на крака и обърнал гръб на присъстващите, прошепна на мисис Винси:

— Не падай духом, Луси, не ставай за смях пред всички тези хора, скъпа моя — а после добави с обичайния си висок глас: — Иди да поръчаш файтон, Фред. Нямам никакво време за губене.

Мери Гарт също се бе застягала да се прибере вкъщи с баща си. Тя се сблъска с Фред в антрето и за пръв път прояви смелостта да го погледне в очите. Той бе много умърлушен и блед, както понякога дори съвсем младо лице може да посърне, а ръката му бе напълно изстинала, когато двамата се ръкуваха. Мери също бе много развълнувана — съзнаваше, че съвсем неволно бе предизвикала фатални последици в съдбата на Фред.

— Довиждане — промълви тя с печална топлота. — Бъди смел, Фред. Мисля, че за тебе е по-добре да не наследиш пари. Че каква бе ползата от тях за мистър Федърстоун?

— По-добре, няма що — раздразнен каза Фред. — Та какво може да се направи в случая? Сега вече трябва да стана свещеник. (Много добре съзнаваше, че тези думи ще раздразнят Мери — ами тогава тя да каже какво друго наистина би могъл да направи.) А се надявах, че ще мога наведнъж да се издължа на баща ти и да оправя положението. А ти дори и сто лири нямаш. И какво ще правиш сега, Мери?

— Ще започна нова работа, разбира се, веднага щом си намеря. Баща ми има достатъчно поръчки, за да издържа останалите в семейството без мене. Довиждане.

Много скоро Стоун Корт се опразни от всички истински представители на рода Федърстоун, както и от дълго застоялите се посетители. Бе изникнал друг пришълец, който се засели в околностите на Мидълмарч, ала в случая с мистър Риг Федърстоун преобладаващата реакция по-скоро се свеждаше до силна неприязън с непосредствени външни изблици, отколкото до догадки относно бъдещото му влияние в общността. Никой жител в Мидълмарч не бе достатъчно прозорлив, за да предвиди какво би могло да се случи след появата на Джошуа Риг.

При тези обстоятелства напълно естествена е склонността ми да поразсъждавам върху въпроса как една твърде прозаична случка може да придобие и по-абстрактен характер. В това отношение историческите съпоставки биха свършили добра работа. Ала главното възражение срещу тях е, че добросъвестният разказвач може да не разполага с достатъчно място или пък (което впрочем се отнася до същото) не би могъл да възприеме историческите примери от напълно конкретната им страна, макар и да има философската убеденост, че ако те наистина са налице, биха добре онагледили въпросния случай. Смятам, че по-просто и по-откровено е да отбележа, че (защото не е възможно една действителна, съвсем обикновена случка да не може да се представи и като притча, като в нея принцът се замести с маймуна или обратно) някоя моя предишна или предстояща обрисовка на недостойни люде би могла да се възвиси, като се представи за притча. Така че ако се описват някои лоши нрави и грозни последици, читателят би могъл да се теши с мисълта, че те са непорядъчни само в алегоричен смисъл, и всъщност вижда пред себе си хора с известен финес. В този смисъл, когато ви разкривам истината за разни низки люде, читателят не трябва да смята, че историята няма нищо общо и с лордовете. А нищожните суми, които човек с прискърбие трябва да приеме след банкрута на големите си надежди, могат да нараснат и до нивото на големи търговски печалби само като се добави към тях съответният брой скромни нули.

Но ако става дума за такава провинциална история, в която всички участници да са високонравствени личности, тя би могла да е от периода доста след първия законопроект за реформа, а Питър Федърстоун, както разбирате, почина и бе погребан няколко месеца преди лорд Грей^[167] да стане министър-председател.