Джордж Елиът
Мидълмарч (34)

Глава 33

Склопи очите му, закрий леглото

и после нека се уединим

във размисъл над пътищата божи!

Хенри VІ^[159]

Същата вечер след дванайсет Мери Гарт отново влезе в ролята на болногледач и остана сама в стаята на мистър Федърстоун през малките часове на нощта. Тя често се нагърбваше с тази задача, която й доставяше известно удоволствие, въпреки неизбежната сприхавост на стария човек при обслужването. И все пак имаше промеждутъци на пълно спокойствие, когато тя просто седеше и се наслаждаваше на тишината и приглушената светлина. Лекото припукване и червените пламъци в камината предизвикваха усещане за възвишен свят, напълно различен от дребнавите страсти, малоумните желания, ламтежа за мъгляви жалки придобивки, които ежедневно предизвикваха у нея дълбоко презрение. Мери обичаше да се усамотява и да се отдава на мислите си и никак не й бе скучно да седи в мрака с отпуснати ръце в скута — много рано бе проумяла, че по всяка вероятност съдбата няма да е щедра към нея, така че не пилееше време в безсмислен хленч или самосъжаление. Започнала бе да гледа на живота като на забавна комедия, но бе твърдо — не, великодушно — решила никога да не влиза в ролята на подлец и предател. Мери би могла да се превърне и в циник, ако нямаше до себе си родители, към които хранеше дълбоко уважение и топла признателност — тези й чувства бяха съвсем искрени, защото животът я бе научил да има скромни очаквания.

Сега тя седеше и както обикновено, прехвърляше в съзнанието си сценките през деня, а устните й се къдреха в усмивка при мисълта за странните прояви, които в представите й изглеждаха още по-комични — хората бяха направо смешни с прекалените си очаквания, те изобщо не съзнаваха, че се правят на шутове, убедени, че никой не долавя лъжите им, докато чуждите са съвсем прозрачни, а също така смятаха, че ярката дневна светлина разкрива всички като грешници и единствено те изглеждат праведници. И все пак нечии прекалени очаквания съвсем не изглеждаха така комични в очите на Мери. Бе убедена вътрешно — въпреки че единствените й основания бяха преките й наблюдения върху характера на мистър Федърстоун, — че макар старецът да настоява семейство Винси да са съвсем близо до него, в края на краищата вероятно ще разочарова и тях точно толкова, колкото и онези родственици, които не допуска до себе си. Очевидният страх на мисис Винси да не би Мери и Фред да останат насаме предизвикваше дълбоко презрение у девойката, но това не й пречеше силно да се безпокои какво ще изпита Фред, ако се окаже, че чичо му не му е оставил и грош. Можеше и да се присмива на Фред, когато бяха насаме, но в негово отсъствие щуротиите му изобщо не я радваха.

И все пак тя обичаше да седи и да мисли — човек с буден млад ум, необременен от излишни страсти, изпитва удоволствие да вниква в тънкостите на живота, да наблюдава с интерес собствените си способности. Мери умееше да се изпълва с вътрешна наслада.

Умиращият стар човек не предизвикваше у нея каквито и да е патетични церемониални усещания. Много по-лесно е да си даваш вид, че си преизпълнен с подобни чувства, отколкото наистина да ги изпитваш към един грохнал старец, чийто живот прилича на сметище от пороци. Неизбежно се бе сблъсквала с най-неприятната страна на мистър Федърстоун — той изобщо не се гордееше с племенницата си, а само търсеше ползата. Трябва да си истински светец, за да можеш да се тревожиш за човек, който винаги е бил груб с тебе. А Мери не беше светица. Тя никога не му бе отвръщала с грубост и неизменно най-предано му беше служила. На повече от това не бе способна. Та дори самият Федърстоун не се тревожеше за душата си и бе отказал да приеме мистър Тъкър по този въпрос.

Тази вечер обаче той нито веднъж не прояви грубост и отначало лежа в продължение на час-два, без да издаде никакъв звук, а после Мери го чу да подрънква с връзката ключове в тенекиената кутия, която винаги държеше до себе си в леглото. Около три часа сутринта старецът изрече с невероятна отчетливост:

— Госпожичке, ела насам.

Мери веднага откликна и видя, че сам е извадил тенекиената кутия изпод завивките, макар че обикновено караше други да му помогнат. Бе отделил и съответния ключ. Отключи с него кутията и като извади оттам друг ключ, се вторачи в нея с очи, сякаш възвърнали предишната си острота, а после попита:

— Колко от ония се намират в къщата?

— Имате предвид родствениците, нали, сър? — запита Мери, напълно свикнала с начина му на говорене. Той съвсем леко кимна утвърдително и тя уточни.

— Тук нощуват мистър Джона Федърстоун и младият Кранч.

— О, виж ти, значи са се сдушили, а? А останалите… обзалагам се, че идват всеки ден… Соломон и Джейн, а и другите младоци. Идват да слухтят, да дебнат, да пресмятат и изчисляват.

— Не всички пристигат всеки ден. Мистър Соломон и мисис Уол идват ежедневно, а другите често наминават.

Старецът я изслуша с особена гримаса, а след това лицето му се проясни, когато каза:

— Големи глупаци! Слушай сега, госпожичке. Три часът сутринта е и акълът ми е по-наред от всякога. Знам какво притежавам, знам къде точно са парите и всичко останало. И съм напълно готов да променя намеренията си и накрая да постъпя, както пожелая аз. Чуваш ли, госпожичке? Акълът ми е съвсем наред.

— Какво значи това, сър? — тихо попита Мери.

Сега той сниши глас и зашепна още по-заговорнически:

— Изготвил съм две завещания и смятам да изгоря едното. Това е ключът за желязната каса тук в шкафа. Натискаш силно отстрани месинговата плоча отгоре, докато се отвори, след това пъхаш ключа в предната ключалка и го завърташ. Хайде, направи го. И вземи документа най-отгоре… „Последна воля и завещание“… напечатано с едри букви.

— Не, сър! — твърдо заяви Мери. — Не мога да направя подобно нещо.

— Как така не можеш? Чуваш ли какво ти казвам, трябва да го направиш! — повтори старецът с глас, разтреперан от изненада поради оказаната му съпротива.

— Не бих могла да докосна желязната каса или завещанието ви. Отказвам да направя каквото и да е, което би събудило подозрение към мене.

— Чуваш ли какво ти казвам, аз съм съвсем с всичкия си. Та не мога ли накрая да постъпя, както пожелая аз? Нарочно изготвих две завещания. Слушай, вземи ключа.

— Не, сър, няма — отсече Мери още по-решително.

Обзелото я отвращение се засили.

— Чуваш ли какво ти казвам, няма време за губене.

— Не мога да го направя, сър. Не искам краят на вашия живот да помрачи началото на моя. Няма да докосна желязната ви каса или завещанието ви.

След тези думи тя се поотдалечи от леглото.

Старецът се поспря за миг с оцъклен поглед, стиснал съответния ключ от връзката, а после започна трескаво да изпразва с костеливата си лява ръка тенекиената кутия пред себе си.

— Госпожичке — припряно заговори той, — гледай, изваждам парите… банкнотите и златото… гледай… вземи ги… всичките са за тебе… прави, каквото ти казвам.

Той с усилие се протегна, доколкото можа, за да й подаде ключа, но Мери отново се отдръпна.

— Няма да докосна ключа или парите ви, сър. Моля ви, не настоявайте! Ако продължавате така, ще се наложи да отида да извикам брат ви.

Той отпусна ръка и за пръв път в живота си Мери видя как старият Питър Федърстоун започна да плаче, безпомощен като дете. Тя заговори с по-нежен глас, доколкото можеше:

— Моля ви, приберете парите си, сър — каза тя, а после зае мястото си пред камината с надеждата, че отдръпването й може да го убеди в безсмислието на молбата му. Сега той се окопити и каза настойчиво:

— Слушай тогава. Повикай младежа! Повикай Фред Винси!

Сърцето на Мери затупа силно. Изведнъж през главата й минаха най-различни догадки какво би могло да означава изгарянето на второто завещание. Налагаше се мигновено да вземе трудно решение.

— Ще го повикам само ако ми разрешите да викна също мистър Джона и другите.

— Никого друг, чуваш ли? Единствено младежа. Ще правя каквото аз искам.

— Изчакайте да се съмне, сър, когато всички станат. Или ми позволете да повикам Симонс, който ще доведе адвоката. Той може да пристигне тук за по-малко от два часа.

— Адвокат ли? За какво ми е притрябвал адвокат? Никой няма да знае… чуваш ли, никой няма да знае. Ще правя каквото аз искам.

— Позволете ми да повикам някого, сър — настойчиво го помоли Мери.

Никак не й харесваше положението, в което бе изпаднала — беше насаме със стареца, който изведнъж сякаш бе обзет от странен прилив на енергия и заговори неудържимо, без да кашля като друг път. Ала тя не искаше отново да повтаря отказа си, раздразнил го толкова много. — Моля ви, позволете ми да повикам някого.

— Ти ме изостави, разбра ли. Слушай, госпожичке, вземи парите. Никога вече няма да имаш такава възможност. Те са близо двеста… а в кутията има още, но никой не знае колко са. Вземи ги, чуй какво ти казвам.

Застанала до камината, Мери видя ясно пред себе си как пламъците огряват подпряния на възглавниците и поставката старец, стиснал ключа в костеливата си ръка, а парите се сипят около него върху юргана. В съзнанието й завинаги се запечати тази гледка на човек, твърдо решен да направи в последния си предсмъртен миг каквото той иска. Ала начинът, по който й бе предложил пари, я подтикна да заговори с още по-голяма решителност от преди:

— Безсмислено е, сър. Няма да го направя. Приберете си парите. Няма да докосна вашите пари. Бих направила всичко друго, за да ви помогна, но никога няма да докосна парите или ключовете ви.

— Всичко друго… всичко друго! — повтори с прегракнал гневен глас старият Федърстоун, опитал се да изрече думите гръмко, но — също като в кошмар — те едва се чуха. — Не искам нищо друго. Ела насам, ела насам.

Мери, която го познаваше много добре, предпазливо го приближи. Видя как той пусна ключовете и се помъчи да сграбчи бастуна, втренчил в нея поглед като на изнемощяла хиена, изкривил напълно лице поради усилието на ръката си. Тя застана на безопасно разстояние от него.

— Позволете ми да ви дам успокоително — каза тихо Мери. — Опитайте се да се успокоите. Хубаво е да поспите. А утре по видело ще направите каквото искате вие.

Той взе бастуна, въпреки че тя бе далече от него и го хвърли с всичката сила, на която бе способен в пълното си безсилие. Бастунът падна, като се плъзна по крака на кревата. Мери не го повдигна и отново седна в стола пред камината. След малко ще се приближи до него с успокоителното. Умората ще го обезсили. Наближаваше най-мразовитият утринен промеждутък, огънят в камината едва тлееше и Мери съзря в пролуката между плътните завеси как светлината напира през белите щори. След като добави съчки в огъня и се наметна с шал, тя отново седна с надеждата, че мистър Федърстоун може да заспи. Той не бе продумал нищо, след като хвърли бастуна, но тя го видя как хвана ключовете си и затисна парите с дясната си ръка. Старецът обаче не прибра банкнотите обратно в кутията и тя реши, че се е унесъл в сън.

Сега Мери бе много по-разстроена от току-що преживяното, отколкото от положението, в което се намираше. Започна да преценява как бе действала — нямаше съмнение, че в критичния момент действията й бяха напълно спонтанни, без следа от колебание.

В този миг сухите съчки се разгоряха, пламъкът им озари всички кътчета и тя забеляза, че старецът лежи кротко, с наклонена на една страна глава. Приближи се до него с безшумни стъпки и й се стори, че лицето му е странно неподвижно, ала в следващия миг, когато пламъците внезапно огряха всички вещи наоколо, започна да се двоуми. Сърцето й така лудешки се разтупа, че се усъмни в собствените си усещания, и дори когато го докосна и се вслуша да разбере дали диша, не повярва на догадките си. После отиде до прозореца и внимателно дръпна завесите и щорите, така че смирената светлина от небето освети кревата.

В следващия миг Мери се втурна към звънеца и зазвъня с всичка сила. Много скоро след това вече нямаше никакво съмнение, че Питър Федърстоун е мъртъв — дясната му ръка все още стискаше ключовете, а лявата лежеше върху купчината банкноти и злато.