Джордж Елиът
Мидълмарч (32)

Глава 31

Как ще чуеш ека на огромната камбана,

твърде тежка, за да я разклатиш?

Нека първо флейта тихичко засвири

под грамадната метална сплав.

Вслушай се внимателно и долови

онзи верен тон, ясен кат сребристи трели,

и тогава камбаната ще закънти —

вълните й безбройни ще се срещнат

и плътно ще се слеят в тиха, прелестна хармония.

Лидгейт същата вечер заговори пред мис Винси за мисис Късобан, като наблегна на силните чувства, които младата съпруга вероятно изпитвала към сухия си, педантичен мъж, трийсетина години по-стар от нея.

— Разбира се, че е отдадена на съпруга си — възкликна Розамонд, с намек за онази неизбежна свята необходимост, която посветеният на науката доктор смяташе за най-хубавата проява у една жена. Ала Розамонд същевременно си бе помислила, че не е чак толкова тъжно да си господарка в Лоуик Манор, когато е твърде вероятно мъжът ти съвсем скоро да умре. — Намираш ли я за хубава?

— Безспорно е хубава, но не съм се замислял за това — отговори Лидгейт.

— Може би така постъпва един доктор — отбеляза Розамонд, като пусна в действие трапчинките си. — Виж само колко бързо се разраства клиентелата ти. Преди те викнаха в семейство Четам, доколкото си спомням, а сега и при Късобан.

— Така е — сдържано се съгласи Лидгейт. — Но не ми е толкова приятно да посещавам такива хора, колкото бедните. Случаите са доста по-еднообразни, пък и се налага да се напрягаш, както и почтително да слушаш всякакви глупости.

— Не повече, отколкото в самия град — уточни Розамонд. — И поне се движиш по широки коридори и навсякъде ухае на рози.

— Така е, мадмоазел Де Монморанси — съгласи се Лидгейт и сведе глава над масата, повдигна с един пръст изящната й носна кърпичка, сложена близо до чантичката й, сякаш да я помирише, като през цялото време не откъсваше сияйния си поглед от нея.

И все пак тази приятна отпускарска свобода, с която Лидгейт кръжеше около най-прелестното цвете на Мидълмарч, не можеше да продължи вечно. Както всякъде другаде, не беше възможно да се намери пълно уединение в този град, а когато двама души непрекъснато флиртуват, по никакъв начин не биха могли да избегнат различните усложнения, неприятности, сблъсъци, удари, клопки, които обикновено съпътстват подобни неща. Всяка най-дребна постъпка на мис Винси неизбежно се обсъждаше и госпожицата като че ли повече от всякога се набиваше на очи (както сред обожателите, така и сред хулителите), защото точно сега след известни колебания мисис Винси бе отишла заедно с Фред да погостуват малко в Стоун Корт, тъй като нямаше друг начин едновременно да се удовлетвори желанието на стария Федърстоун, а също и зорко да се наблюдава Мери Гарт — след оздравяването на Фред тя бе започнала да изглежда все по-неприемлива за снаха.

Леля Булстроуд например доста честичко се отбиваше в Лоуик Гейт, за да навести Розамонд сега, когато девойката бе сама. Мисис Булстроуд изпитваше дълбоки сестрински чувства към брат си, но смяташе, че е могъл да се ожени и по-добре, въпреки че беше много благоразположена към децата му. Мисис Булстроуд и мисис Плимдейл от доста време бяха задушевни приятелки. Имаха почти еднакъв вкус относно коприните, кройките на бельото, порцелановите сервизи, както и свещениците. Споделяха помежду си здравословните и домакинските си проблеми. Някои малки предимства на мисис Булстроуд като например по-очевидната й сериозност, преклонението й пред умствените способности, както и къщата им извън града донякъде придаваха аромат на разговорите им, без обаче да ги противопоставят една на друга — и двете бяха добронамерени жени, но знаеха твърде малко за личните си планове.

Мисис Булстроуд, отбила се да види мисис Плимдейл една сутрин, спомена между другото, че не можела да се застоява дълго, защото се канела да навести бедничката Розамонд.

— Защо казваш „бедничката Розамонд“? — попита мисис Плимдейл, дребна жена с остър поглед и кръгли очи също като на опитомен сокол.

— Тя е толкова хубава, а така неразумно я възпитаха. Както знаеш, майка им винаги много ги е глезила и аз се тревожа за тези деца.

— Слушай, Хариет, ако трябва да бъда напълно искрена — заговори натъртено мисис Плимдейл, — се налага да кажа, че вие двамата с мистър Булстроуд би трябвало да сте много доволни от развоя на събитията, защото направихте всичко по силите си, за да отворите вратите пред мистър Лидгейт.

— Селина, какво искаш да кажеш? — запита мисис Булстроуд, най-искрено учудена.

— Не че не съм благодарна заради самия Нед — отговори мисис Плимдейл. — Няма никакво съмнение, че той има далече по-големи възможности да издържа такава съпруга, отколкото някои други хора. Но аз бих искала той да се насочи на другаде. В края на краищата майките се тревожат, а пък и някои млади хора могат да тръгнат по лош път заради подобни неща. Освен това, ако трябва да бъда съвсем честна, бих казала, че не обичам пришълците в един град.

— Не разбирам, Селина — на свой ред малко натъртено отговори мисис Булстроуд. — Някога и мистър Булстроуд беше пришълец. Аврам и Мойсей също са били пришълци в страната, а от нас се очаква да приемаме пришълците. Особено — добави тя след миг — когато те са забележителни хора.

— Но аз не говорех в религиозен смисъл, Хариет. А като майка.

— Селина, смятам, че досега не си ме чула да кажа и дума против женитбата на моята племенница с твоя син.

— О, всичко идва от тази горделивост на мис Винси… там е цялата работа — отбеляза мисис Плимдейл, която досега не бе говорила толкова открито пред Хариет по този въпрос. — Никой млад човек в Мидълмарч не я заслужавал — много пъти съм чувала майка й да казва подобно нещо. Според мене една истинска християнка не трябва да говори така. Но, както чувам, тя вече си е намерила мъж, горделив като нея.

— Нали нямаш предвид, че между Розамонд и Лидгейт има нещо? — попита мисис Булстроуд, доста засрамена да установи пълното си невежество.

— Възможно ли е да не знаеш, Хариет?

— О, аз толкова рядко излизам, а пък и не обичам клюките. Те никога не стигат до мене. Ти се срещаш с толкова много хора, които аз изобщо не виждам. Движим се в различни кръгове.

— Да, обаче собствената ти племенница и любимецът на мистър Булстроуд… а също и твоят любимец, Хариет! По едно време дори мислех, че го гласиш за Кейт, когато малко поотрасне.

— Не ми се вярва да се е стигнало до нещо сериозно — заяви мисис Булстроуд. — Защото брат ми би ми казал.

— Е, хората са съвсем различни, но както виждам, достатъчно е човек само да зърне мис Винси и мистър Лидгейт заедно, за да разбере, че са сгодени. Както и да е, не ми влиза в работата. Да прибера ли кройката за ръкавиците?

След този разговор мисис Булстроуд се отправи в каретата към племенницата си с нова грижа в душата. Самата тя бе много изискано облечена, но този път забеляза с по-голямо раздразнение от друг път, че и Розамонд, която току-що се бе прибрала и я посрещна, докарана като за разходка, носи почти толкова скъпи дрехи. Мисис Булстроуд беше по-дребно копие на брат си, но облечено в рокля. Имаше спокоен прям поглед и не си служеше със заобикалки.

— Както виждам, си сама, скъпа — отбеляза тя, като се огледа внимателно, когато влязоха в гостната. Розамонд усети, че леля й иска да й каже нещо важно, така че седнаха една до друга. И все пак бонето на Розамонд имаше такава изящна декорация, че направо бе невъзможно мисис Булстроуд да не пожелае подобно боне и за своята Кейт, така че госпожата заговори, без да откъсва очи от широката лента на бонето й:

— Току-що чух нещо за тебе, което много ме изненада, Розамонд.

— Какво си чула, лельо? — Очите на Розамонд също се плъзнаха по широката бродирана яка на леля й.

— Направо не мога да повярвам… че можеш да се сгодиш… без да ми кажеш… без баща ти да ми каже.

При тези думи мисис Булстроуд най-после погледна Розамонд право в очите, а тя се изчерви силно и отговори:

— Не съм сгодена, лельо.

— Защо тогава всички разправят така… това се говори из целия град.

— Според мене няма никакво значение какво се говори из града — отговори Розамонд с вътрешно задоволство.

— О, скъпа моя, бъди по-разумна и не проявявай такова презрение към съседите си. Не забравяй, че вече си на двайсет и две, но не те очаква никаква зестра. Сигурна съм, че баща ти няма да може да отдели нищо за тебе. Мистър Лидгейт наистина е умен, с интелектуална нагласа. Разбирам, че това го прави привлекателен. И аз обичам да разговарям с такива мъже. А и чичо ти го намира много полезен. Но професията му не носи пари. Затова такъв живот не представлява кой знае какво. Освен това рядко един доктор има религиозни възгледи… интелектът му го прави горделив. А и ти не си родена да се омъжиш за бедняк.

— Мистър Лидгейт не е бедняк, лельо. Той има много знатни роднини.

— Самият той ми призна, че е беден.

— Говори така, защото е свикнал да общува с хора, които живеят много охолно.

— Скъпа моя Розамонд, ти не можеш да очакваш охолен живот.

Розамонд сведе очи и запремята дръжката на чантичката си. Тя съвсем не бе някоя пламенна млада дама, нито пък беше склонна да отговаря остро, но имаше твърдото намерение да живее, както на нея й харесва.

— Значи, всичко това е вярно, така ли? — запита леля й, вперила строг поглед в племенницата си. — Значи, мистър Лидгейт ти е влязъл под кожата. Значи, между вас има уговорка, за която баща ти изобщо не знае. Признай си, скъпа моя. Направил ли ти е вече мистър Лидгейт предложение?

В този миг Розамонд изпита тягостно усещане. Тя нямаше съмнения относно чувствата и намеренията на Лидгейт, ала когато леля й зададе такъв директен въпрос, стана й неприятно, че не може да каже „Да“. Гордостта й бе уязвена, но обичайното й самообладание й помогна.

— Моля да ме извиниш, лельо. Не бих искала да говоря по този въпрос.

— Надявам се, скъпа, че няма да отдадеш сърцето си на човек с неясно бъдеще. Сещам се за двете прекрасни предложения, които ти отхвърли!… А едното е още възможно, стига да не го проиграеш. Познавах една голяма красавица, която накрая се омъжи много несполучливо, защото проигра късмета си. Мистър Нед Плимдейл е извънредно приятен млад човек… някои биха го намерили дори и хубав. И е единствен син. А такъв успешен бизнес струва много повече от всякаква професия. Не че женитбата е всичко на този свят. Бих искала първо да се насочиш към божието царство. Ала едно момиче трябва само да направлява сърцето си.

— За нищо на света не бих го отдала на мистър Нед Плимдейл. Вече го отхвърлих. Ако се влюбя, ще се влюбя веднъж и завинаги — заяви Розамонд със силното усещане, че прилича на романтична героиня и прекрасно играе тази роля.

— Разбирам как стоят нещата, скъпа моя — печално отбеляза мисис Булстроуд и се изправи да си ходи. — Допуснала си да се увлечеш силно, без да ти отвръщат на чувствата.

— Не е така, лельо! — натъртено отговори Розамонд.

— Значи, си напълно убедена, че мистър Лидгейт е сериозно увлечен по тебе?

Бузите на Розамонд вече пламтяха и тя се почувства доста унизена. Предпочете да замълчи, така че леля й си тръгна, твърдо убедена в догадките си.

Що се отнася до светските въпроси, както и други незначителни неща, мистър Булстроуд винаги бе склонен да прави това, което жена му нареди. И без да му дава каквито и да е обяснения, сега тя го помоли при първа благоприятна възможност да разбере в разговор с мистър Лидгейт дали господинът възнамерява в най-скоро време да се жени. Отговорът беше безспорно отрицателен. Подложен на кръстосан разпит, мистър Булстроуд даде да се разбере, че Лидгейт заявил пред него такива неща, каквито един мъж с трайна връзка, която може да прерасне в брак, никога не би изрекъл. И тогава мисис Булстроуд разбра, че трябва да се справи с твърде сериозно задължение. В най-скоро време тя успя да си уреди tête-à-tête с Лидгейт и тогава много ловко премина от въпроси за здравето на Фред Винси и тревогите й относно многолюдното семейство на брат й към най-общи съждения за големите опасности, застрашаващи младите хора, когато уреждат живота си. Младежите често били буйни, безотговорни и не се отплащали както трябва за вложените в тях средства, така че една девойка непрекъснато се сблъсквала с трудни обстоятелства, които биха могли да объркат живота й.

— Особено когато тя е извънредно привлекателна и родителите й канят много гости — добави мисис Булстроуд. — Господата й оказват голямо внимание и понякога изцяло я обсебват само заради мигновеното удоволствие, като по този начин отблъскват други поклонници. Смятам, че се поема извънредно голяма отговорност, мистър Лидгейт, когато се обърква животът на една девойка.

— Разбира се — съгласи се Лидгейт, взрял се внимателно в нея… дори малко пооблещен. — От друга страна обаче, един мъж трябва да е голям глупак, ако си втълпи, че не трябва да оказва никакво внимание на някоя девойка, за да не би тя да се влюби в него или да не би другите около нея да сметнат, че тя може да се влюби.

— О, мистър Лидгейт, вие много добре знаете какви са вашите предимства. Знаете, че нашите момци тук не могат да се мерят с вас. Когато посещавате някой дом, вашата поява там може извънредно много да възпрепятства една девойка да уреди добре живота си и да й попречи да приеме някои вече отправени предложения.

Лидгейт съвсем не бе толкова поласкан заради предимствата си пред местните Ромеовци, колкото раздразнен, когато схвана намека на мисис Булстроуд. Тя разбра, че се е изразила съвсем ясно, както са налагали обстоятелствата, а като употреби извисената дума „възпрепятства“, всъщност забули с ефирен воал множеството конкретни подробности, които обаче бяха съвсем очевидни.

Леко ядосан, Лидгейт приглади косата си с една ръка, порови неспокойно в джоба си с другата, а после се приведе, за да повика с пръст малкото черно кученце, което обаче прояви благоразумието да не откликне на механичната му милувка. Не беше прилично да си тръгне веднага, защото имаше и други гости, а пък и тъкмо бе взел чаша чай. Напълно уверена, че много добре е била разбрана, мисис Булстроуд бързо смени темата на разговора.

Мисля, че в поговорките на Соломон е пропуснато съждението, че както възпаленият език усеща дори и песъчинката, така и гузната съвест долавя намеците. На другия ден, когато мистър Феърбръдър се сбогуваше с Лидгейт на улицата, той изрази предположението, че вечерта ще се срещнат в дома на Винси. Лидгейт съответно отговори рязко — не… имал много работа… трябвало да престане да излиза вечер.

— Какво, ще се оставиш да те завържат за мачтата, а, или ще си запушиш ушите?^[151] — запита го свещеникът. — Добре де, щом не искаш да те очароват сирените, съвсем прав си своевременно да вземеш мерки.

Само няколко дни по-рано Лидгейт не би обърнал внимание на подобни думи и чисто и просто би ги приел като обичайния за свещеника начин на изразяване. Сега обаче му се стори, че в тях се крие намек, който бе потвърждение на усещането му, че се е държал като глупак и че поведението му не е било правилно оценено. Не и от самата Розамонд, уверен бе той. Твърдо вярваше, че тя възприема нещата съвсем непринудено и леко, без да влага нищо особено също като него. Розамонд имаше изтънчено чувство за такт, както и усет за всякакъв вид отношения. Ала хората, сред които се движеше, бяха с капаци и пъхаха носа си навсякъде. Но грешката няма повече да се повтори. Той взе решение — и го спази — да посещава семейство Винси само по работа.

Розамонд се почувства много нещастна. Безпокойството, обзело я в началото поради въпросите на леля й, сега все повече се засилваше, а когато изминаха десет дни без да види Лидгейт, накрая прерасна в дълбок ужас от пустотата, която би могла да зейне пред нея, в зловещо предчувствие за някаква огромна безпощадна метла, която помита всички надежди на простосмъртните. Сега светът щеше да разкрие пред погледа й невиждана пустош, една истинска пустиня, която сякаш някакъв магьосник за кратко време бе превърнал в китна градина. Почувства, че започва да изпитва мъката на отритната любов и че вече никой мъж няма да предизвика у нея представата за онези прелестни въздушни кули, на които се радваше през последните шест месеца. Бедничката Розамонд напълно загуби апетит и се почувства изоставена като Ариадна^[152] — Ариадна, напуснала прекрасната сцена с всичките си торби багаж, без надеждата да я откарат в каляска.

По света съществуват най-различни прекрасни примеси и всички те се обозначават с думичката „любов“ и ползват правото си на свещен гняв, катализаторът на всички действия (както в романите, така и в драмата). За наша радост на Розамонд изобщо не хрумна да извърши отчаяна постъпка — тя сплиташе русата си коса все така очарователно, както преди, и проявяваше гордо самообладание. Най-благоприятното й предположение бе, че намесата на леля й Булстроуд по някакъв начин е възпряла посещенията на Лидгейт — всъщност за нея всичко друго бе по-добро от мисълта за внезапно възникнало безразличие от страна на Лидгейт. Ако някой смята, че десет дни са твърде кратък срок — не за да отслабнеш, олекнеш или да проявиш други външни белези на страстта, а за да изпиташ цялата онази душевна вихрушка от тревожни догадки и разочарования, — той няма ни най-малка представа какви мисли минават през главата на една изящна млада дама с много свободно време.

На единайсетия ден обаче, точно когато Лидгейт си тръгваше от Стоун Корт, мисис Винси го помоли да съобщи на мъжа й, че поради внезапната промяна в здравословното състояние на мистър Федърстоун тя настоява съпругът й незабавно да се отбие в Стоун Корт още същия ден. Всъщност Лидгейт можеше да посети кмета в складовете или пък да му напише съобщение на лист от тефтера си и да го остави пред вратата на дома му. Ала тези съвсем простички решения изобщо не му хрумнаха, поради което бихме могли да заключим, че в края на краищата той не беше кой знае колко против това, да се отбие в къщата, когато мистър Винси го няма, и да предаде съобщението на мис Винси. Впрочем поради най-различни съображения един мъж може и да откаже да посещава някого, но вероятно и на най-големия светец не би се понравила мисълта, че ни най-малко не му чувстват липсата. Всъщност на Лидгейт се удаваше много лесен и приятен случай да хвърли мост между новите и старите си привички, като размени няколко шеговити фрази с Розамонд относно неодобрението му към всякакъв вид разпуснатост, както и относно твърдото му намерение да си наложи дълги пости и лишения дори и от най-сладки звуци. Трябва и да се признае, че някои съвсем бегли догадки по въпроса доколко мисис Булстроуд има сериозни основания за намеците си се бяха вплели като тънки жилави косъмчета в много по-значимата мрежа на Лидгейт от сериозни размишления.

Сега мис Винси бе сама и се изчерви толкова силно при влизането му, че и самият той много се смути и вместо да каже нещо шеговито, започна да обяснява защо е дошъл и с официален тон да я моли да предаде съобщението на баща си. Розамонд, която в първия миг реши, че щастието се завръща, силно се огорчи от държанието му. Руменината й бързо се разнесе и тя сдържано прие заръката му, без да каже ни дума повече, а глупавата бродерия в ръцете й не й позволяваше да го погледне по-нагоре от брадичката. Почти при всички провали началото безспорно е решаващо. След като поседя в продължение на две-три безкрайни минути, през които въртеше в ръце камшика си и не можеше да промълви ни дума, Лидгейт стана и понечи да си тръгне, а Розамонд, измъчвана едновременно от обидата и от желанието си да не я покаже, изпусна като стресната ръкоделието на пода и съвсем машинално също стана от мястото си. Лидгейт мигновено се наведе да вдигне бродерията. А когато се изправи, изведнъж се озова съвсем близо до прелестното личице, украсило изящната дълга шия, на чиито плавни движения и напълно овладяна грация неведнъж се бе любувал. Вгледа се втренчено и изведнъж съзря пред себе си безпомощно разтреперано същество, което го трогна по напълно нов начин, така че изведнъж отправи мълниеносен питащ поглед към Розамонд. В този миг тя бе напълно естествена, каквато е била само като петгодишна. Девойката усети, че очите й се изпълват със сълзи, но беше съвсем безсмислено да ги бърше, вместо да ги остави да блестят като роса върху синьо цвете или да се стекат по бузите й.

Този миг на пълна естественост бе като докосване с вълшебна пръчица и изведнъж превърна флирта в любов. Припомнете си, че целеустременият мъж, взрян в окъпаните от роса сини незабравки пред себе си, бе всъщност извънредно сърцат и импулсивен. Той изобщо не помнеше къде се дяна ръкоделието в ръцете му. Изведнъж остра тръпка прониза дълбоките кътчета на душата му с такова мощно магическо въздействие, че у него мигновено се съживи силата на страстната любов, погребана в сърцето му не дълбоко в каменна гробница, а под лек подвижен капак. Първите му думи бяха доста непохватни и несвързани, но бяха изречени с такъв тон, че прозвучаха като затрогващо пламенно признание.

— Какво става? Разстроена си. Кажи ми защо… моля те!

Досега никой не се бе обръщал към Розамонд с такъв глас. Не съм сигурна, че тя вникна в смисъла на изречените думи, но се взря в Лидгейт и сълзи обляха бузите й. Никакъв отговор не би могъл да крие такава дълбочина, както мълчанието. Забравил за всичко на света, завладян от изблика на нежност при мисълта, че щастието на това прелестно крехко създание изцяло зависи от него, той я прегърна, притисна я ласкаво и грижовно — свикнал бе да бъде ласкав към слабите и страдащите — и целуна едрите й капещи сълзи. Това бе много странен начин за постигане на разбирателство, но беше най-краткият. Розамонд съвсем не се разгневи, но в обзелото я плахо щастие се отдръпна малко назад. Сега Лидгейт можеше да седне съвсем близо до нея и да заговори не така несвързано. На свой ред Розамонд трябваше да направи своята малка изповед, при което той със спонтанна щедрост я обсипа с думи на благодарност и нежност. След половин час Лидгейт си тръгна като сгоден мъж, като душата му вече не бе негова, а принадлежеше на жената, на която я бе отдал.

Същата вечер той отново пристигна, за да разговаря с мистър Винси, който, завърнал се току-що от Стоун Корт, се чувстваше напълно уверен, че не след дълго ще чуе за кончината на мистър Федърстоун. Уместната дума „кончина“, хрумнала му своевременно, бе повдигнала настроението му над обичайния вечерен градус. Точната дума винаги крие голяма сила и придава завършеност на действията ни. Представена просто като кончина, смъртта на мистър Федърстоун придобива чисто юридически смисъл, така че с тази дума на уста мистър Винси можеше доволно да потупа табакерата си за енфие и да се отдаде на веселие, без междувременно да проявява каквато и да е привидна тържественост. Всъщност мистър Винси много мразеше всякаква тържественост и разни привидности. Че кой би бил опечален и изпълнен с благоговение към един завещател или пък би пял погребални химни при получаването на недвижимо имущество? Тази вечер мистър Винси бе склонен да погледне на всичко от веселата му страна. Дори заяви пред Лидгейт, че в края на краищата Фред бил наследил крепкото здраве на фамилията и много скоро отново щял да бъде предишният чудесен младеж. А когато от него се поиска разрешение за годежа на Розамонд, той го даде с изненадваща лекота, след което веднага се впусна в общи разсъждения относно несъмнената привлекателност на брака сред младите момци и девойки. А накрая от всичко казано заключи, че много добре щяло да му се отрази още малко пунш.