Джордж Елиът
Мидълмарч (23)

Глава 22

Nous causâmes longtemps; elle Etait simple et bonne.

Ne sachant pas le mal, elle faisait le bien;

Des richesses du cœur elle me fit l’aumône,

Et tout en Ecoutant comme le cœur se donne,

Sans oser y penser, je lui donnai le mien;

Elle emporta ma vie, et n’en sut jamais rien.

Алфред дьо Мюсе^[113]

Уил Ладисло бе очарователно мил на вечерята следващия ден и не даде повод на мистър Късобан да изрази каквото и да е неодобрение. Тъкмо обратното, на Доротия й се стори, че той по-успешно съумява да предразположи съпруга й към разговор, както и по-почтително да го слуша, отколкото който и да било друг сред познатите им. Та нима в Типтън биха могли да се намерят добри слушатели! Самият Уил също бе доста словоохотлив, но всичко, което каза, беше толкова набързо избъбрено, така непринудено вметнато, сякаш между другото, че думите му прозвучаха като весело дрънчене на звънче след ек на камбана. Дори Уил да не бе съвършен събеседник, за него този ден беше един от щастливите му. Описваше дребни случки сред бедняците в Рим като човек, който се движи свободно навсякъде. Подкрепи мистър Късобан относно непоследователните възгледи на Мидълтън^[114] за връзката между юдейството и католицизма, а после заговори донякъде с въодушевен, донякъде с игрив тон за удоволствието, което му доставял разноликият Рим — според него разнообразието изостряло ума с неизбежните съпоставки и предпазвало от погрешната представа за епохите като напълно откъснати една от друга, без органическа връзка помежду им. Изследванията на мистър Късобан, както отбеляза Уил, в това отношение били много всеобхватни, като подобно хрумване за липса на взаимовръзка навярно му било напълно чуждо, но според признанията на самия Уил Рим предизвикал у него съвсем различно чувство към историята и събудил по-голяма съзидателност. От време на време, сравнително рядко, той се обръщаше към Доротия и обсъждаше казаното от нея, сякаш бе необходимо да се вземе предвид и нейното мнение преди окончателната оценка на Мадона ди Фолиньо^[115] или Лаокоон^[116]. Усещането, че разговорът допринася за формирането на всеобщо мнение, правеше беседата особено забавна, а освен това мистър Късобан не бе напълно лишен от чувство на гордост, че младата му съпруга говори далече по-добре от повечето жени, както самият той бе забелязал, преди да направи избора си.

Тъй като разговорът течеше много непринудено и мистър Късобан заяви, че щял да прекъсне заниманията си в библиотеката за няколко дни, а след подновените кратки посещения нямало повече да има основания да остава в Рим, Уил дръзна най-настойчиво да покани мисис Късобан да посети някое-друго художническо ателие — не трябвало да си тръгва, без да ги види. Нямало ли и мистър Късобан да я придружи? Подобно нещо не трябвало да се изпуска. Било извънредно специално. Също като свежа зеленинка, завъдила свои насекоми върху огромните вкаменелости. Уил щял да е много щастлив да ги заведе — не на дълга досадна обиколка, а само на някои места.

Като съзря умолителния поглед, който Доротия му отправи, мистър Късобан бе принуден да я попита дали проявява интерес към подобни посещения — сега той цял ден бил на нейно разположение. Накрая се споразумяха Уил да дойде на другия ден и да ги придружи в обиколката.

Уил не би пропуснал Торвалсън^[117], приживе станал голяма знаменитост, от когото дори мистър Късобан се позаинтересува, но преди още денят да е много напреднал, той ги поведе към ателието на приятеля си Адолф Науман — представи го като един от главните обновители на християнското изкуство, от онези, които не само бяха възродили, но и значително обогатили грандиозната представа за величавите събития като мистериозни явления, които се съзерцават и изследват от следващите епохи. Уил добави, че временно е станал ученик на Науман.

— Правя някои скици с маслени бои под негово ръководство — каза Уил. — Мразя подражанието. Трябва да добавя и нещо свое. Науман работи върху картина, която представя как светците теглят каляската на църквата, а аз правя скица на Тамбърлейн, героя на Марлоу^[118], който е впрегнал покорените крале в колесницата си. Не съм като Науман толкова силно отдаден на християнската църква и понякога го укорявам заради прекалената му символика. Ала този път съм решил да го надмина в намеренията. За мене Тамбърлейн с колесницата е физическо въплъщение на неспирния ход на историята, която шиба с камшик впрегнатите династии. Според мене това е митологическо тълкувание — Уил погледна към мистър Късобан, който възприе подобно произволно отношение към символиката с известно недоверие, и се поклони сдържано.

— Скицата навярно е доста внушителна, щом изразява толкова много — отбеляза Доротия. — Нужно ми е обяснение за вложения смисъл. Да не би да виждате Тамбърлейн като символ на земетресения и вулкани?

— О, да — отвърна Уил смеешком, — а също се загатва и за преселението на народите, за сечта на горите… а още и за Америка, и за парната машина. Изобщо за всичко, което можете да си представите.

— Каква само богата символика! — възкликна Доротия, като се усмихна на съпруга си. — Необходими ми са твоите задълбочени познания, за да мога да я разбера.

Мистър Късобан хвърли бегъл поглед към Уил. Обзе го подозрението, че е станал предмет на подигравки. Но бе невъзможно да подозира и Доротия в подобно нещо.

Завариха Науман да рисува усърдно, но без какъвто и да е модел пред себе си. Картините му бяха чудесно подредени, а скромната му лъчезарна особа се открояваше ярко с гълъбовосивата риза и с кадифената кафеникава шапка, и изобщо всичко бе съвсем на място, сякаш художникът бе очаквал красивата млада английска дама точно в този миг.

На доста приличен английски художникът изнесе кратка беседа относно завършените и незавършените си платна и сякаш зорко наблюдаваше мистър Късобан също както и Доротия. От време на време Уил току се впускаше в пламенни хвалебствия, като изтъкваше някои особени достойнства в творбите на приятеля си. Доротия имаше усещането, че придобива нова представа за символичното значение на мадоните, седнали в тронове под загадъчни балдахини на фона на обикновени селски пейзажи, както и на светците с архитектурни модели в ръце, със забити ножове в черепите им. Някои неща, които й се струваха чудовищни, сега придобиваха ясен, дори напълно естествен смисъл. Ала очевидно всичко това бе клон на познанието, който никога не бе предизвиквал интерес у Късобан.

— Мисля, че по-скоро бих оценила в тази картина красотата, отколкото да разгадавам смисъла й. Но по-лесно бих се научила да разбирам тези картини, отколкото вашите, които са с такава дълбока символика — заяви Доротия, като се обърна към Уил.

— Не говорете за моите картини пред Науман — добави Уил. — Той ще ви заяви, че всички са Pfuscherei^[119], а това е най-обидната му дума.

— Вярно ли е това? — запита Доротия, като извърна прямото си лице към Науман, който се поначумери и заяви:

— О, живописта не му е най-сериозното занимание. Неговата сфера би трябвало да е belles-lettres^[120]. Тя наистина е широоока.

С натъртването на гласната Науман сякаш придаде насмешливо значение на думата. Забележката на приятеля му изобщо не се понрави на Уил, но той все пак се засмя. А мистър Късобан, донякъде отблъснат от немския акцент на художника, сега се изпълни с известно уважение към него заради уместната му критичност.

Чувството на уважение към художника не го напусна и след поредния жест — Науман първо дръпна Уил настрана, после заоглежда ту едно голямо платно, ту мистър Късобан, а накрая пристъпи напред и заяви:

— Приятелят ми Ладисло смята, че няма да се засегнете, ако споделя, че една скица на лицето ви би ми оказала неоценима помощ, за да довърша ей онзи там портрет на Тома Аквински. Знам, твърде много искам, но толкова рядко попадам на това, което търся — идеалистичното, въплътено в живия човек.

— Безкрайно ме изненадвате, сър — отговори мистър Късобан, чието мрачно лице изведнъж грейна от удоволствие, — и ако бедната ми физиономия, която винаги съм смятал за най-обикновена, може изобщо да ви послужи, за да изразите някои особености в лика на божествения мислител, за мене ще е голяма чест. Искам да кажа, ако позирането няма да продължи дълго. И ако мисис Късобан не възразява срещу забавянето.

Що се отнася до Доротия, нищо друго не би могло така да я зарадва, освен ако някой неземен глас изведнъж обявеше гръмогласно, че мистър Късобан е най-мъдрият и достоен човек на земята. Тогава разклатилата й се вяра би отново укрепнала.

Съоръженията на Науман бяха подръка в пълен комплект и работата върху скицата тръгна гладко, както и разговорът. Доротия седна и потъна в благоговейно мълчание, усетила се в този миг безкрайно щастлива, както не се бе чувствала доста отдавна. Всички наоколо й изглеждаха много добросърдечни и тогава си каза, че ако не била толкова невежа, Рим би бил изпълнен с красота, а дори и в тъгата би прозирала надежда. Нямаше човек, по-великодушен от нея — като дете тя никога не се бе съмнявала в благородството на осите или в почтената чувствителност на врабчетата и изпитваше огорчение, когато я разочароваха.

Чевръстият художник задаваше въпроси на мистър Късобан относно английската политика, които предизвикваха предълги отговори, а междувременно Уил бе седнал нависоко на едни стъпала отзад и наблюдаваше всичко отгоре.

След малко Науман каза:

— Ако мога за половин час да оставя портрета настрана, а после отново ще продължа… Ела да видиш, Ладисло… мисля, че засега всичко е чудесно.

Уил съответно издаде онези заклинателни възклицания, които обикновено подсказват, че възхищението е твърде голямо, за да се изрази със свързана реч. А Науман добави с тон на дълбоко съжаление:

— Ее… сега… ако имах още малко време… но вие имате други планове… не бих могъл да искам… или пък да ви моля да дойдете пак.

— О, нека да останем! — възкликна Доротия. — Няма какво друго да правим, освен да обикаляме наоколо, нали? — добави тя и погледна умолително към мистър Късобан. — Жалко би било портретът да не стане наистина хубав.

— Аз съм изцяло на услугите ви, сър, що се касае до скицата — отговори мистър Късобан със снизходителна учтивост. — След като вътрешната част на главата ми бездейства, нека поне външната да действа.

— Вие сте невероятно добър… сега вече съм щастлив! — възкликна Науман, след което заговори с Уил на немски, като посочваше някои детайли върху скицата, сякаш ги обсъждаха. Той остави картината настрана за известно време и се заоглежда разсеяно, сякаш търсеше някакво занимание за посетителите си, а накрая се обърна към мистър Късобан и каза:

— Вероятно красивата младоженка, благородната дама, няма да има нищо против и ще ми разреши да си оползотворя времето, като се опитам да й направя бърза скица… не, разбира се, голям самостоятелен портрет.

Мистър Късобан се поклони и изрази увереност, че мисис Късобан ще се съгласи, а Доротия веднага попита:

— Къде да седна?

Науман я засипа с извинения, но пожела да остане права и да му позволи да нагласи позата й, което тя веднага прие без всякакви превземки или кикотене, твърде обичайни в подобни случаи, а накрая художникът каза:

— Искам да застанете като света Клара^[121]… наведете се насам… с ръка на бузата… точно така… гледайте в онзи стол, така!

Уил се разкъсваше между желанието да падне на колене в нозете на светицата и изкушението да нокаутира Науман точно когато й наместваше ръката. Това, което ставаше пред очите му, бе чиста проба нахалство и светотатство и той съжали, че е довел Доротия.

Художникът прилежно се залови за работа, а Уил, вече поуспокоен, заснова наоколо и измисляше какво ли не, за да разсее мистър Късобан. Усилията му обаче бяха напразни и очевидно Късобан реши, че всичко се е проточило твърде дълго, което пролича от изразеното му опасение, че мисис Късобан щяла да се преумори. Науман долови намека и каза:

— Е, сър, ако сте готов отново да ми позирате, ще освободя съпругата ви.

И така, мистър Късобан прояви търпение още известно време, но когато стана ясно, че портретът на Тома Аквински изисква още един сеанс, за да стане наистина хубав, стигна се до уговорка за следващия ден. На другия ден скицата на света Клара отново бе пипната тук-там няколко пъти поред. Крайният резултат до такава степен ни най-малко не бе неудовлетворителен за мистър Късобан, че той се уговори да закупи картината, в която свети Тома Аквински е седнал между водачите на църквата и води диспут, твърде абстрактен, за да бъде представен нагледно, но публиката отгоре очевидно слушаше много съсредоточено. Относно скицата на света Клара, обсъдена накрая, Науман изрази голяма неудовлетвореност — не можел с чиста съвест да обещае, че може да направи добра картина от нея. И затова уговорката относно света Клара остана условна.

Няма да се спирам върху шегите по адрес на мистър Късобан, които Науман подхвърляше същата вечер, нито на прехласването му по чара на Доротия, към което Уил се присъедини, но по друг начин. Щом Науман изтъкнеше някоя подробност в красотата на Доротия, Уил веднага изпадаше в ярост от подобна самонадеяност: нечувана грубост било да се употребяват евтини думи и изобщо влизало ли му в работата да описва устните й? Та тя не била жена, за която можело да се говори как да е, като за другите жени. Уил не бе в състояние да изрази това, което мисли, но прояви раздразнителност. И когато предния ден след известна съпротива най-накрая се бе съгласил да заведе семейство Късобан в ателието на приятеля си, той беше силно изкушен от мисълта да изпитва истинска гордост, че именно той е могъл да предостави възможност на Науман да разучи прелестта на Доротия — или по-скоро нейната божественост, защото евентуалните изтъркани фрази, употребявани относно физическата красота, не вършеха работа в случая. (Всъщност всички жители в Типтън и околностите му, а също и самата Доротия, силно биха се изненадали от подобно превъзнасяне на красотата й. В онзи край на света мис Брук бе чисто и просто определяна като „приятна млада жена“.)

— Бъди така добър да престанеш да говориш по този въпрос, Науман. Не можеш току-така да обсъждаш мисис Късобан, сякаш е твой модел! — тросна се Уил.

Науман се вторачи в него.

— Schön! Тогава ще говоря за моя Аквински. Главата съвсем не е лоша в края на краищата. Осмелявам се да кажа, че дори великият схоластик навярно би се поласкал, ако го поканят да му направят портрет. Суетата им е огромна. И стана точно така, както предполагах: мистър Късобан се вълнуваше много повече от своя портрет, отколкото от нейния.

— Той е проклет, педантичен и надут глупак! У него няма нищо човешко! — ядно изруга Уил, като скръцна със зъби. Приятелят му не знаеше нищичко за дълга му към мистър Късобан, но в този миг Уил се сети за това, обзет от желанието да би могъл да му изплати мигновено всичко само с един чек.

Науман сви рамене и добави:

— Добре, че си тръгват скоро, приятелю. Зле влияят на благия ти нрав.

Сега всички мечти и кроежи на Уил бяха насочени към идеята да срещне Доротия насаме. Единственото, за което копнееше, бе тя да запази траен спомен за него. Единственото, за което жадуваше, бе неговото присъствие да се вреже ярко в съзнанието й, а не да е само бледа сянка, каквато смяташе, че е в момента. Изгаряше от нетърпение за среща с нея, сгрян от мисълта за онази открита пламенна доброжелателност, която в представите му никога не я напускаше. В живота на мъжете често се среща подобно боготворене на жена, извисена на недостъпен трон над тях, но обикновено влюбеният мечтае само за някакъв царствен знак, че е забелязан, за някакъв одобрителен жест, чрез който повелителката на душата му би го зарадвала, без да слиза от висотата си. Тъкмо за това копнееше и Уил. И все пак очакванията, които изникваха във въображението му, бяха противоречиви. От една страна, бе красиво да наблюдава как Доротия отправя умолителен или загрижен съпружески поглед към мистър Късобан — ореолът й би помръкнал, без подобни прояви на дълг и преданост. Ала в следващия миг за Уил бе направо непоносимо да види как съпругът напълно безучастно поглъща този божествен нектар. И тогава връхлетялото го желание да изрече унищожителни реплики по негов адрес не беше по-малко мъчително за него, защото съзнаваше сериозните си основания да се въздържи.

На другия ден Уил не бе поканен на вечеря. Той обаче успя да убеди себе си, че е длъжен да направи посещение и че най-подходящото време е по обяд, когато мистър Късобан няма да е вкъщи.

Доротия, която не беше усетила, че предишното й приемане на госта бе раздразнило съпруга й, не се поколеба отново да го стори, особено при положение че вероятно Уил е дошъл само да се сбогува. Когато той влезе, тя разглеждаше няколко гравирани бижута, купени за Силия. Младата жена поздрави непринудено Уил, сякаш гостуването му беше нещо съвсем в реда на нещата, и веднага възкликна, стиснала една гравирана гривна:

— Много се радвам, че дойдохте. Вероятно разбирате от гравирани украшения и можете да ми кажете дали тези наистина са хубави. Исках да ни придружите, когато ги избирах, но мистър Късобан възрази — каза, че нямало време за отлагане. Той ще приключи работата си утре и след три дни ще заминем. Притеснявам се малко заради тези гравирани бижута. Моля, седнете и ги разгледайте.

— Не съм особено вещ в това отношение, но е невъзможно да се допуснат големи грешки с подобни миниатюрни Омирови гравюри, които са толкова изящни. А и цветът е чудесен. Много ще ви отива.

— О, те са за сестра ми, която е много по-светла. Вие я видяхте заедно с мене в Лоуик. Тя е светлокоса и много хубава… поне аз мисля така. През целия си живот никога не сме се разделяли за толкова дълго, както сега. Тя е любимка на всички и винаги е блага като ангел. Преди да тръгна насам, разбрах, че иска да й купя някои гравирани бижута, и много ще съжалявам, ако не са хубави… каквито би трябвало да бъдат — Доротия изрече последните думи с усмивка.

— Вие самата сякаш не се вълнувате особено от гравирани бижута — отбеляза Уил, като седна на известно разстояние от нея, наблюдавайки я как прибира украшенията в кутийките им.

— Така е, не ги смятам за нещо толкова важно в живота — отговори Доротия.

— Намирам, че донякъде сте еретичка и спрямо изкуството. Не е ли така? Очаквах от вас да проявявате много по-голяма чувствителност към всичко красиво наоколо.

— Смятам, че към твърде много неща съм доста безчувствена — най-искрено заяви Доротия. — Бих искала да направя живота красив… искам да кажа, живота на всеки човек. Така че мисълта за огромните средства, влагани в изкуството, което донякъде е отдалечено от живота и не допринася кой знае колко за благосъстоянието в света, ме измъчва. Това усещане накърнява радостта ми, защото съзнавам, че повечето хора нямат достъп до подобна красота.

— За мене това е просто една фанатична проява на съчувствие — пламенно възрази Уил. — Бихте могли да кажете същото и за красивия пейзаж, за поезията, за всичко изящно. Ако наистина вярвате в това, би трябвало дори вашата доброта да ви прави нещастна, така че да искате да сте зла само и само да нямате никакво предимство пред останалите. Истинското благочестие е в това, да се радвате… при всяка удала се възможност. По този начин правите най-важното за облика на планетата — правите я приятно място за живеене. А радостта пръска лъчи. Безсмислени са опитите ви да се грижите за целия свят. Това се постига, като изпитвате наслада… от изкуството или от каквото и да е друго. Нима бихте искали цялата младеж по света да се превърне в трагически хор, който ридае над беднотията и проповядва морал? Подозирам, че имате погрешни представи за страданието и се стремите да превърнете живота си в мъченичество — Уил бе отишъл много по-далече, отколкото бе възнамерявал, и се овладя. Ала мислите на Доротия течаха в съвсем друга посока от неговите и тя му отговори без всякаква приповдигнатост:

— Имате погрешна представа за мене. Аз съвсем не съм тъжна и печална. Никога не тъжа дълго време. За разлика от Силия, аз съм гневна и невинаги блага — избухвам яростно, а после отново всичко изглежда прекрасно. Но не мога да не вярвам сляпо в най-прекрасни неща. Бих била много щастлива да можех най-искрено да се радвам на изкуството тук, но има толкова много работи, които не разбирам… толкова много от тях са чисто и просто естетизиране на грозното, а не на красивото. Картините или скулптурите може и да са изящни сами по себе си, но чувството, вложено в тях, често е низко и грубо, а понякога дори мерзко. Тук-там виждам неща, които мигновено възприемам като възвишени — пейзажи, които бих могла да сравня с планините Албан^[122] или със залеза над хълма Пинчо^[123]. Но още по-жалко е, че толкова малко на брой са прекрасните творби сред купищата картини, над които хората така усилено са се трудили.

— Разбира се, винаги има извънредно много слаби работи. Шедьоврите се нуждаят от почва, в която да израснат.

— Боже мой! — възкликна Доротия, вкопчила се в тази мисъл като основна причина за тревога. — Разбирам колко е трудно да се направи нещо наистина добро. Откакто пристигнах в Рим, непрекъснато си мисля, че животът на повечето от нас би изглеждал много по-грозен и объркан, отколкото този в картините, стига само да може да се изографиса на стената.

Доротия отвори уста, сякаш се канеше да добави още нещо, но размисли и се въздържа.

— Вие сте прекалено млада… и е неестествено да храните подобни чувства — разпалено заяви Уил, като силно тръсна глава, един напълно свойствен за него жест. — Говорите така, сякаш изобщо не знаете какво е младост. Това е направо чудовищно… сякаш още в детството си сте зърнали ада също като онова момче в легендата. Втълпени са ви онези ужасни представи, които обикновено си избират най-благородните жени за жертви… също като Минотавъра^[124]. А сега ще се върнете и ще ви заключат в онзи каменен затвор в Лоуик, където ще ви погребат жива. Направо пощурявам, като си представя подобно нещо! Бих предпочел никога да не ви бях срещал, отколкото да си представям какво ви предстои.

Уил отново се обезпокои, че е отишъл твърде далече. Ала вложеният смисъл в думите ни най-често зависи от проявеното чувство, а в тона му на гневно изразено съжаление се долавяше извънредно много топлота, която Доротия долови със сърцето си — бедното й сърце винаги толкова щедро бе пръскало лъчи наоколо, но никога не бе получавало достатъчно от околните, така че в този миг я обзе неизпитана досега признателност и тя отвърна с блага усмивка.

— Много мило от ваша страна, че се безпокоите за мене. Но това е само защото вие не харесвате Лоуик. Отдали сте се духом на съвсем друг начин на живот. Но самата аз съм избрала Лоуик за свой дом.

Последните думи бяха изречени едва ли не като тържествен рефрен и Уил се зачуди какво да й отговори, но съзнаваше, че е напълно неуместно да падне в нозете й и да заяви, че е готов да умре за нея — ясно бе, че тя не се нуждае от подобно нещо. И двамата помълчаха минута-две, а после Доротия заговори решително, сякаш най-после изразяваше на глас мисъл, дълго таила в себе си.

— Искам отново да ви попитам за нещо, което споменахте онзи ден. Вероятно донякъде то е пример за твърде образната ви реч. Забелязах, че обичате да казвате силни думи. И аз самата много преувеличавам, когато говоря спонтанно.

— Какво по-точно? — попита Уил, доловил в гласа й плахост, несвойствена за нея. — Често използвам хиперболи. Започна ли да говоря, езикът ми се възпламенява. Понякога се налага да си взема думите обратно.

— Имам предвид какво казахте за нуждата да се знае немски език… имам предвид темите, върху които работи мистър Късобан. Непрекъснато мисля за това. Струва ми се, че с оглед на големите му познания той трябва да има пред себе си и материалите, които ползват германските учени… не е ли така?

Плахостта на Доротия бе породена от смътното й усещане, че се е озовала в неловкото положение да обсъжда с трето лице широтата в познанията на мистър Късобан.

— Не точно същите материали — поясни Уил с намерението да бъде сдържан, както подобава. — Той не е специалист по ориенталистика, нали разбирате? Самият той е наясно, че познанията му в тази област са от вторични източници.

— Но все пак има доста ценни книги за античния свят, написани твърде отдавна от учени, които не са знаели нищо за съвременните тълкувания, а трудовете им още се ползват. Защо и изследванията на мистър Късобан да не са ценни като техните? — запита Доротия със силни нотки на несъгласие. Тя бе подтикната да изрази на глас мисълта, която дълго бе таила в съзнанието си.

— Всичко зависи от това, какво се изследва — отговори Уил, също склонен да възрази. — Избраната от мистър Късобан област се променя бързо като химията. Че кой сега се задоволява със система, основаваща се на четирите природни стихии, или с книга, развенчаваща Парацелз^[125]? Нима не разбирате, че вече е безсмислено да се пълзи по дирите на великите хора от миналото столетие… учени като Брайънт^[126]… и да се поправят грешките им?… И изобщо да се живее в тъмница и само да се претоплят недъгави теории за Мизраим^[127]?

— Как можете да говорите така лекомислено? — възкликна Доротия, едновременно с тъга и ярост в гласа. — Ако всичко е така, както го представяте, нима би могло да има нещо по-печално от всеотдайния труд, хвърлен на вятъра? И не се ли разстройвате дълбоко, ако наистина смятате, че човек като мистър Късобан, извисен в своята доброта, сила и огромни познания, би могъл да стигне до пълен провал с труда си, на който е посветил най-хубавите си години? — Тя едва ли не се стресна от изреченото на глас предположение и се ядоса на Уил, че я е подтикнал да го изговори.

— Вие ме питате за стойността на фактите, а не на чувствата — отговори Уил. — Ала ако желаете да ме накажете заради изложените факти, оставям се на волята ви. Не съм в положението свободно да изразявам чувствата си към мистър Късобан. В най-добрия случай това биха били хвалебствията на финансово зависимия човек.

— Моля да ме извините — каза Доротия, силно изчервена. — Разбирам, както и вие твърдите, че сбърках, като сама заговорих по този въпрос. Наистина, вината е изцяло моя. И все пак провалът след продължителен самоотвержен труд е далече по-достоен, отколкото липсата на какъвто и да е стремеж, достатъчно възвишен, за да се нарече провал.

— Напълно съм съгласен с вас — отстъпи Уил с намерението да промени насоката на разговора, — и то дотолкова, че твърдо реших да не поемам риска никога да не постигна дори и провал. Вероятно щедростта на мистър Късобан е била вредна за мене и аз възнамерявам да се откажа от свободата, която неговото великодушие ми осигуряваше. Възнамерявам скоро да се върна в Англия и да заработя сам… да не разчитам на никого освен на себе си.

— Това е прекрасно… уважавам тази решимост — отговори Доротия с подобаваща сърдечност. — Убедена съм, че мистър Късобан никога не е имал други съображения освен загриженост за благополучието ви.

„След като вече се е омъжила за него, тя е достатъчно упорита и горда и ще продължи да му служи, вместо да го обича“, помисли си Уил. И като се изправи, каза на глас:

— Повече няма да се видим.

— О, изчакайте да се върне мистър Късобан — сърдечно настоя тя. — Много се радвам, че се срещнахме в Рим. Исках да ви опозная.

— А аз ви раздразних — отсече Уил. — И създадох у вас лоша представа за себе си.

— О, не! Сестра ми непрекъснато ми повтаря, че вечно съм се дразнела от хора, които не споделят мнението ми. Но аз не си изграждам лошо мнение за тях. Накрая обикновено почвам да мисля лошо за самата себе си, че съм толкова невъздържана.

— И все пак вие не ме харесвате. Предизвиках неприятни представи у вас.

— Съвсем не! — възкликна Доротия с искрена любезност. — Много ви харесвам.

Отговорът не удовлетвори напълно Уил, който сметна, че очевидно би бил много по-значим в представите й, ако беше предизвикал ненавист. Той замълча с безучастно, дори начумерено изражение на лицето.

— И много се интересувам с какво точно ще се заемете — бодро продължи да говори Доротия. — Вярвам с цялата си душа, че всеки има своето призвание. Ако не мислех така, сигурно щях да съм извънредно тесногръда… има толкова много области освен изобразителното изкуство, относно които съм напълно невежа. Трудно можете да си представите колко малко знам за музиката и литературата, които вие така добре познавате. Чудя се какво ли ще се окаже вашето призвание — вероятно ще станете поет?

— Зависи. Да бъдеш поет, значи да имаш душа, способна да долови и най-тънките нюанси и същевременно способна да изпитва и най-възвишените чувства, и тъкмо тези недоловими нюанси, фино подредени в различни вариации, раздвижват струните на чувствата… това е душа, в която познанието мигновено прелива в чувство, а чувството проблясва и прераства в нов орган на познанието. Човек може да изпада в подобни състояния само от време на време.

— Но стиховете остават след него — отбеляза Доротия. — Те са необходимият завършек на поетичната душа. Разбирам какво имате предвид, когато казвате, че познанието прелива в чувство, защото аз като че ли точно това изпитвам. Ала съм сигурна, че никога не бих могла да създам поема.

— Та вие самата сте поема… и това сякаш е най-важното у един поет, тъкмо това поетическо състояние на духа — възкликна Уил, като разкри онова вдъхновено усещане, което всички ние понякога изпитваме сутрин, в началото на пролетта и в други подобни мигове на обновление.

— Много се радвам да чуя това — засмя се Доротия или по-скоро изчурулика тези думи като птичка, като погледна закачливо Уил с чувство на признателност. — Какви трогателни слова изрекохте за мене!

— Бих искал някога да мога да извърша нещо, което наистина би могло да се определи като „трогателно“… изобщо някога да мога поне с нещичко съвсем малко да ви помогна. Но се опасявам, че никога няма да ми се удаде подобна възможност — пламенно добави Уил.

— О, ще ви се удаде! — увери го сърдечно Доротия. — Непременно ще възникне нещо и аз няма да забравя добрите ви чувства. Много се надявах да се сприятелим, когато ви зърнах за пръв път… заради роднинската ви връзка с мистър Късобан.

Леко навлажнените й очи заблестяха, а Уил почувства, че и неговите следват природните закони и също се навлажниха. Споменаването на мистър Късобан в случая би могло да накърни чувствата му, ако изобщо в този миг нещо бе в състояние да накърни обзелото го усещане за покоряващата сила, прелестното достойнство в нейната благородна, доверчива неопитност.

— Още сега има какво да направите за мене — заяви Доротия, като стана и малко се поотдалечи под напора на отново обзелото я безпокойство. — Обещайте ми, че никога повече и пред никого няма да говорите по онзи въпрос… имам предвид изследванията на мистър Късобан… искам да кажа, по този начин. Именно аз ви подтикнах да говорите. Вината е моя. Но вие трябва да ми обещаете.

Тя бе спряла да се движи из стаята и сега застана пред Уил и тъжно го погледна.

— Разбира се, че ви обещавам — отговори Уил, но целият се изчерви.

Щом никога повече няма да казва обидна дума за мистър Късобан и ще престане да получава издръжка от него, очевидно напълно му е позволено да го мрази още по-силно. Поетът трябва да може силно да мрази, казва Гьоте. А Уил вече имаше поне това качество. Той каза, че трябвало да тръгне, без да дочака мистър Късобан, с когото щял да се сбогува непосредствено преди заминаването. Доротия му подаде ръка и те се разделиха само с едно „довиждане“.

Ала тъкмо когато излезе от porte cochère^[128], той срещна мистър Късобан, който пожела всичко най-хубаво на братовчеда си и с учтив жест на ръката се отказа от удоволствието да има поредно сбогуване на следния ден, който и без това щял да бъде предостатъчно напрегнат с приготовленията за заминаването.

— Имам да ти казвам нещо за братовчеда Ладисло, което според мене ще го издигне в очите ти — уведоми съпруга си Доротия по някое време през вечерта.

Още с влизането му тя бе казала, че Уил току-що си е тръгнал и щял пак да дойде, за да се сбогува, но мистър Късобан й бе отвърнал: „Срещнах го отвън и се сбогувахме“. Той й рече това с такъв тон, с който обикновено даваме да се разбере, че всякакви други приказки по даден въпрос изобщо не ни интересуват и са напълно излишни. И затова Доротия бе изчакала да му съобщи новината по-късно.

— И какво е то, любов моя? — попита мистър Късобан (той винаги я наричаше „любов моя“, когато бе обзет от пълна студенина).

— Ладисло твърдо е решил веднага да зареже скитането, а също и да се откаже да разчита на твоята щедрост. Възнамерява да се върне в Англия и сам да изкарва прехраната си. Сметнах, че ще намериш това за добър знак — добави Доротия, като отправи очаквателен поглед към безизразното лице на съпруга си.

— Не спомена ли точно на какво начинание ще се посвети?

— Не. Ала каза, че усещал как твоята щедрост му вредяла. Разбира се, той ще ти пише с какво точно иска да се занимава. Нямаш ли вече по-добро мнение за него след подобно решение?

— Ще изчакам, докато ме уведоми по-подробно по въпроса — отговори мистър Късобан.

— Уверих го, че във всяко отношение ти неизменно си се ръководил от мисълта за собственото му благополучие. Спомних си с каква доброта се изказа за него, когато за пръв път го срещнахме в Лоуик — добави Доротия, като положи длан върху ръката на съпруга си.

— Имах задължения към него — отговори мистър Късобан и хвана с две ръце ръката на Доротия, налагайки си да откликне на милувката й, но трудно успя да прикрие прокрадналото се безпокойство в очите си. — Признавам, че младежът не предизвиква никакъв друг интерес у мене, нито пък е необходимо, смятам аз, да обсъждаме бъдещото му развитие, което ние не бихме могли да определяме извън границите, ясно посочени от мене.

Доротия никога повече не спомена за Уил.