Джордж Елиът
Мидълмарч (16)

Глава 15

Черни о̀чи си оставил,

сините не те привличат,

ала по-готов си станал

да погледнеш пак момиче.

 

Следвам дирята на фея

в глуха доба на забрава.

Ехото ме тук довея

да подиря пак наслада.

 

Виж! Ликът й стана земен,

грее с прелест самородна,

с хубост на луната древна,

на нетленната природа.

Един велик историк^[78], както сам е държал да се нарича, има късмета вече сто и двайсет години да е сред мъртвите, така че отдавна е заел място сред световните колоси, покрай чиито гигантски нозе смирено пъпли нашата жива човешка посредственост. Та той с гордост смятал пространните си описания и литературни отклонения за най-неподражаемата част от творчеството си и по-специално имал предвид онези начални глави от поредицата книги с истории, където сякаш приближавал креслото си до авансцената и бъбрел с нас с цялото непринудено жизнелюбие на неизчерпаемо богатия си английски език. Ала Фийлдинг е живял във време, когато дните били по-дълги (защото както парите, така и времето се мери с нуждите ни), а часовникът бавно цъкал в зимните вечери. Ние, по-късните историци, не трябва да проточваме нещата като него и ако все пак го правим, твърде вероятно е бъбренето ни да е кратко и припряно, сякаш приказваме, седнали на сгъваемо столче в говорилня. Поне аз самата имам толкова много работа с проследяването на някои човешки съдби, като същевременно изследвам как те се преплитат или сплитат, че всичката светлина, която мога да изцедя от себе си, трябва да съсредоточа върху тази сложна като паяжина плетеница, а не да я разпръсквам върху изкусителния безкрай от съпоставки, наречен вселена.

Непосредствената ми задача сега е всички, проявили интерес към новодошлия Лидгейт, да научат за него много повече, отколкото могат да знаят дори тези, срещали го най-често след пристигането му в Мидълмарч. Защото безспорно ще се съгласите, че даден мъж може да предизвиква хвалби и възхищение, завист или присмех, користни кроежи или любов, като дори го нарочат за бъдещ съпруг, и все пак да остане напълно непознат — да е само сбор от външни белези, погрешно тълкувани от съседите му. Общото впечатление обаче беше, че Лидгейт съвсем не е прост селски доктор, а по онова време в Мидълмарч подобни впечатления непременно предизвикваха огромни очаквания от новопристигналия. Защото всеки намираше семейния си лекар за забележително умен и вярваше в неимоверно големите му способности да овладее и излекува и най-чудатата или тежка болест. Увереността в уменията му, плод на тънко интуитивно усещане в съзнанието на лекуваните дами, не можеше да се разклати от никакви доводи освен от сблъсък с по-силна интуиция. Така че всяка дама, възхитена от медицинската прозорливост на Ренч и общоукрепващото му лечение, възприемаше метода на Толър за прилагането му на вендузи като гибелен. Онова славно време на медицински практики като обилното кръвопускане и предизвикването на обриви не беше още отминало, нито пък времето на новаторските теории, когато дадена болест получава някое неприятно наименование и съответно към нея се подхожда без никакво шикалкавене — да речем, тя се назовава „метеж“ и не трябва да се атакува с халосни патрони, а незабавно да се изтегли „лошата“ кръв. Както застъпниците на общоукрепващата теория, така и тези на вендузите неизбежно изглеждаха „велики“ в нечии очи, което всъщност се случва с всеки талантлив човек. И ничие въображение не се бе разпалило дотам, та да допусне, че мистър Лидгейт знае толкова, колкото доктор Спраг и доктор Минчин — единствените двама лекари, способни да вдъхнат надежда, когато случаят е крайно тежък и най-малката надежда струва поне жълтица. И все пак трябва да повторя, че според общото мнение Лидгейт изглеждаше доста по-издигнат от който и да е лекар по обща медицина в Мидълмарч. Всъщност това беше напълно вярно. Той бе само на двайсет и седем години, възраст, когато мнозина мъже са доста издигнати, когато вярват в успеха си, не познават отстъплението и смятат, че Златният телец няма да ги прилъже с нещо дребно, за да може после здраво да ги възседне, а по-скоро — ако изобщо имат нещо общо с него — ще се впрегне да тегли собствената им колесница.

Лидгейт бе останал сирак много скоро след като завърши частно училище. Баща му, по професия военен, бе оставил съвсем малко наследство на трите си деца и когато Тършиъс пожела да получи медицинско образование, на настойниците му бе по-лесно да удовлетворят молбата му, като го изпратят да чиракува при един провинциален лекар по обща медицина, отколкото да я отхвърлят като уронваща семейната чест. Той бе от един от онези рядко срещани юноши, които отрано откриват заложбите си и решават да се отдадат на нещо в живота заради самото дело, а не защото бащите им са се занимавали с него. Мнозина от нас, залавяли се с любима дейност, добре помнят как някоя сутрин или вечер сме се покачвали на висок стол, за да свалим непрочетена книга, как сме слушали със затаен дъх сладкодумен непознат разказвач или пък поради липса на книги сме започвали да се вслушваме във вътрешните си гласове, първите осезаеми предвестници на страстта ни. Нещо от този род се случи и с Лидгейт. Той бе много подвижен и когато се задъхаше от игри, току се оттегляше в някой ъгъл и само след пет минути се задълбочаваше в каквато и книга да му попадне подръка: ако това е Раселас^[79] или Гъливер, много добре, но и речникът на Бейли вършеше работа, а също и Библията с добавката на Апокрифа в нея. Той винаги имаше нужда да чете, когато не яздеше пони, не тичаше, не ловуваше или пък не слушаше разговорите около себе си. Такъв бе животът му на десетгодишно момче. Тогава прочете „Крисъл, или приключенията на една жълтица“^[80], една книга ни бебешка кърма, нито пък разтворимо сухо мляко с вид на истинско, и изведнъж реши, че книгите са небивалици, а животът е глупаво нещо. Училищните му занимания не промениха кой знае колко възникналата представа и макар че се справи успешно с класиците и математиката, не блесна особено в тези науки. За него казваха, че може да се залови с каквото си поиска, но той очевидно още не бе решил да се занимава с нещо забележително. Бе просто едно изпълнено с жизненост, извънредно възприемчиво здраво момче, ала у него не бе проблеснала искра, която да запали интелектуална страст. Усвояването на знания му се струваше лесна работа, отмятана с лекота, а както схващаше и от разговорите на по-възрастните, бе вече предостатъчно подготвен за живота на зрял човек. Може би това негово състояние съвсем не бе най-блестящият резултат от скъпо струващото образование през онзи период на късите сака и други подобни моди, невъзобновени оттогава. Ала веднъж по време на ваканцията дъждовният ден го принуди отново да се порови в малката им семейна библиотека, за да намери някоя нова интересна книга. Уви, напразно! Освен да се опита да свали онази прашна поредица томове в сива подвързия, с поизтрити надписи — томовете на старата енциклопедия, които никога не бе разгръщал. Те бяха на най-високия рафт и той се покачи на стол, за да ги стигне. Веднага отвори още първия том, взет от полицата — разгърна го, докато стоеше изправен на стола, в неудобна поза. Страницата, на която попадна, бе от раздел под общото наименование „Анатомия“ и първият параграф, привлякъл вниманието му, описваше клапите на сърцето. Той не бе запознат с различните видове клапи, клапани, вентили, но все пак знаеше, че означават отвърстие на нещо в една посока и именно през някакъв такъв отвор внезапно нахлу светлина и го озари с първата му ясна представа за един фино настроен механизъм в човешкото тяло. Ширещото се свободомислие в училище му бе позволило да прочете скверните пасажи в изучаваните класици, но освен общото усещане за неприличие и недоизказаност относно строежа на голото тяло, съзнанието му не се бе насочвало в тази посока и той знаеше единствено, че мозъкът му е разположен в полукълба над слепоочията, но представата му как се извършва кръвообращението в организма бе точно толкова неясна, колкото и представата за обращението на банкноти вместо злато. Ала мигът за проявление на призванието го бе споходил и още преди да е слязъл от стола, изведнъж светът му се разкри в нова светлина поради смътното усещане за безкрайно многото процеси в безбройните пространства, скрити от погледа зад речовитото невежество, възприемано от него като познание. След този върховен миг на прозрение Лидгейт усети как в него започна да напира интелектуална страст.

Без каквото и да е притеснение ние не спираме да повтаряме как еди-кой си мъж се влюбил в еди-коя си жена и накрая се оженил за нея или пък трагично се разделил с нея. Дали от прекалена възвишеност, или от чиста човешка глупост, ала на нас никога не ни омръзва да се прехласваме по женската душа и хубост, не ни омръзва да се разнежваме от подрънкващите древни трубадурски струни, а същевременно оставаме твърде безразлични към друг вид душевност и хубост, към друг тип красавица, чиято благосклонност може да се спечели единствено с неуморна мисъл и с отказ от дребни удоволствия. Историята на тази страст също би могла да има различен край — понякога великолепен брак, а друг път страдание и окончателна разлъка. И не толкоз рядко подобна трагедия се преплита с изначалната, с възпятата от трубадурите страст. Защото сред множеството позастарели мъже, впрегнати в коловоза на ежедневните си дребни грижи и професионални задължения, съвсем не са малко на брой онези, които са мечтали да придадат значимост на собствените си дела, за да променят поне мъничко света за добро. Те едва ли ясно съзнават кога точно са се доближили до посредствените хора и са се смесили с бедните духом. Защото вероятно пламенната им обреченост на безкористния самоотвержен труд е изстивала също така неусетно, както и пламенната им обреченост на другата им младежка любов, докато някой ден прежната им идеалистична същност не се появи като призрак в дома им и не внесе зловеща призрачност в добре уредения им бит. Нищо друго по широкия свят не е така неуловимо и коварно, както тази бавна промяна! В началото идеалистите я вдишват, без сами да разберат. И ние с вас може да сме им предали заразата, когато сме изричали приспособенските си неистини или повърхностните си заключения. Или вероятно заразата е дошла от някой трепетен женски поглед.

Лидгейт нямаше никакво намерение да се провали по гореописания начин и бе преизпълнен с надежда, защото интересът му към науката прерасна в дълбоко влечение към медицинската практика — с младежки плам той вярваше в значимостта на работата, с която би изкарвал прехраната си, и временното му чиракуване не можа да угаси тази вяра. През цялото време на обучението си в Лондон, Единбург и Париж той бе окрилян от убеждението, че лекарската професия безспорно е най-хубавата на света — тя се намира на границата между науката и изкуството и чрез нея научното постижение се превръща в обществено благо. Темпераментът на Лидгейт изискваше подобно съчетание — той бе силно емоционален, с огромна нужда от истинско приятелство и тези му качества неутрализираха склонността му към академична абстрактност. Вълнуваше се не толкова от отделните клинични случаи, а от хората — от Джон или Елизабет, и особено от Елизабет.

Професията на лекаря имаше и друга привлекателна страна — тя разкриваше пред специалиста възможността решително да отхвърли всякакви измамни труфила и превземки и да постигне истинска професионална вещина, която рядко се оценява. Лидгейт отиде да учи в Париж с твърдото намерение, когато се върне в Англия, да се установи в някое провинциално градче като лекар по обща медицина, където в името на собствените си професионални цели и на всеобщия напредък ще може да преодолее безумното разминаване между науката и практиката. Възнамеряваше да стои далече от лондонските клюки, завист и обществено раболепие, за да успее да си извоюва именитост — бавно-бавно като Дженър^[81] — единствено със значимостта на собствения си труд. Не трябва да се забравя, че става дума за много мрачен период. И въпреки усилията на древните колежи да дават познания от най-висока проба, като стесняват силно обсега на информацията, както и да избягват всякакви грешки чрез наложения ограничен достъп за влизане в тях вследствие на таксите и назначенията, в действителност ставаше така, че твърде много невежи млади хора започваха да се замогват из градовете, а мнозина, подобни на тях, получаваха законното право да управляват огромни области в страната. Освен това извънредно строгите критерии, към които според общественото мнение се придържаше Комитетът по медицина, като даваше предимство на скъпото и силно концентрирано медицинско обучение на питомците от Оксфорд и Кеймбридж, тези критерии не бяха никаква пречка в медицината да процъфтява и шарлатанството. И тъй като професионалната практика по онова време се свеждаше главно до предписване на множество лекарства, обществото реши, че може да разполага с още повече медикаменти, стига те да са на достъпна цена. Това доведе до невероятно поглъщане от населението на огромни количества лекове, предписвани от безскрупулно невежи люде без всякакви диплома. Като се има предвид, че статистиката още не се бе наела да изчисли броя на невежите доктори или шмекерите, които неизбежно съществуват напук на всякакви реформи, Лидгейт реши, че промените в отделните единици и лечебни участъци най-бързо ще доведат до промяна в общия брой. Той възнамеряваше да създаде участък, който поне малко да допринесе за промяната — с оглед някой ден тя да стане наистина чувствителна, — като същевременно изпитваше удовлетворението, че значително е укрепил вътрешните органи на пациентите си. Ала неговата цел отиваше по-далече от намерението му да подобри качеството на ширещата се медицинска практика. Той преследваше още по-висок идеал — пленен бе от идеята да намери доказателства за нова картина на вътрешния анатомически строеж, като по този начин установи свързващото звено в поредицата открития.

Нима ви се струва странно, че някакво си докторче от Мидълмарч би могло да се вижда като откривател в мечтите си? Всъщност повечето от нас са имали съвсем оскъдни данни относно големите изобретатели, преди те да заемат мястото си сред съзвездията и да започнат да направляват съдбите ни. Ами нима онзи Хершел^[82], успял по-късно да се извиси до небесните селения, някога не е просто свирел на орган в провинциална черквичка или не е давал уроци на прохождащи пианисти? Всеки един от тези блестящи люде някога е крачел по земята сред съседите си, които вероятно повече са се вглеждали в походката и облеклото му, отколкото в онова безценно качество, открило му по-късно пътя към вечната слава. Всеки един от тях има своя лична местна историйка, изпъстрена с дребни изкушения и прозаични грижи, която е предизвиквала търкания, както и забавяне по пътя към отреденото му място сред безсмъртните. Лидгейт съвсем ясно съзнаваше опасността от подобни търкания, но се осланяше на твърдото си намерение да ги избягва по всякакъв начин — след като вече бе навършил двайсет и седем, той се чувстваше житейски зрял. И изобщо не възнамеряваше да подклажда тщеславието си чрез досег с повърхностния светски блясък в столицата, а да живее сред хора, неспособни да проявяват съперничество спрямо великата идея, която щеше да съпътства неуморния му лекарски труд. Той бе силно окрилен от надеждата, че двете му цели взаимно ще се допълват: точните наблюдения и изводи в ежедневната му работа, както и изследванията под микроскопа за изясняването на редките случаи ще дават тласък на идеите му и ще бъдат стъпка към по-общите заключения. Всъщност не беше ли това преимущество, свойствено за самата му професия? Той ще бъде добър практикуващ лекар в Мидълмарч и по този начин ще е напълно в крак с най-новите научни изследвания. С пълно основание може да се надява да получи одобрение в даден етап на професионалното си развитие. Нямаше ни най-малко намерение да подражава на онези филантропи, обогатили се благодарение на отровните примеси, за да благоденстват по време на кампаниите си срещу долнокачествените подправки на лекарства, или пък станали притежатели на акции в някой игрален дом, които им осигуряват охолството и силата да поддържат каузата на обществения морал. В собствената си практика възнамеряваше да въведе някои реформи, безспорно напълно по силите му, и не така трудни, както създаването на нова анатомическа концепция. Една от тези реформи бе неотклонно да се придържа към неотдавнашното съдебно решение единствено да се предписват лекарства, без самият той лично да ги раздава или пък да взема процент от аптекаря. Това бе съвсем нова стъпка в практиката на лекар по обща медицина в едно провинциално градче и би се възприела от събратята му в гилдията като обиден упрек. Ала Лидгейт желаеше да обнови и методите си на лечение и бе достатъчно мъдър да прецени, че твърдото му намерение да лекува почтено въз основа на собствените си възгледи налага пълно отхвърляне на всякакви изкушения да се кривне от правия път.

Вероятно тогавашният период е бил много по-благодатен за изследователите и теоретиците, отколкото настоящия. Склонни сме да смятаме, че най-хубавата епоха в световната история е, когато е изникнала благоприятна възможност за откриването на Америка, когато някой смел моряк, дори и корабокрушенец, е можел да се приземи в неизвестно кралство. А някъде около 1829 година тъмните зони на патоанатомията са представлявали истинска Америка за дръзновения млад любител на приключенията. Лидгейт бе най-вече обзет от амбицията да допринесе за разширяването на научната, рационалната основа в професията си. Колкото повече нарастваше интересът му към тясно специализирани въпроси относно болестите — като например естеството на треската и на различните видове треска, — толкова по-остро усещаше нуждата от фундаментални познания за строежа на тъканите, една област, мимолетно осветлена в самото начало на века от кратката, блестяща кариера на Биша^[83], починал едва трийсетгодишен, който обаче, подобно на един нов Александър Велики, бе оставил достатъчно голям терен за множество последователи. Великият французин пръв прокара идеята, че живите организми, погледнати цялостно, съвсем не са система от различни органи, която може да се открои ясно първо след поединичното изследване на органите, а след това и изучаването им като части от цялото, а са съставени от някои основни мрежи или тъкани, залегнали в строежа на различните органи — мозък, сърце, бели дробове и така нататък, също както отделните части на къщата са изградени в различни пропорции от дърво, желязо, камък, тухли, метал и всичко останало, като всеки отделен материал има специфичен състав и пропорции. Става ясно, че никой не може да разбере и прецени цялостната структура или отделните й части — уязвимите им страни и начина за възстановяване, — без да познава естеството на материала. Така че концепцията, изработена от Биша в подробното му изследване на тъканите, хвърли светлина върху медицинските въпроси — също както силната газена лампа би осветила тъмна уличка — и разкри нови взаимовръзки и досега неизвестни факти за строежа на тъканите, които трябва да се вземат предвид при изследването на болестните симптоми и въздействието на медикаментите. До окончателния резултат, плод на човешката съвест и ум, се стига твърде бавно и сега, в края на 1829 година, най-разпространената медицинска практика продължаваше да се перчи и да се тътри по старите пътища, така че бяха необходими допълнителни научни изследвания, пряко следствие от теорията на Биша. Великият пророк не е отишъл по-далече от изследването на тъканите като неизменна част от живия организъм и е достигнал до крайната точка на анатомическия анализ. И сега пред евентуалния нов следовник изникваше въпросът дали тези структури нямат обща съставка, залегнала в основата им, също както тънката коприна, тюлът, сатенът, кадифето произхождат неизбежно от пашкула? Нужна бе светлината на мощна факла, която да покаже самия вътък на нещата и да промени всички предишни обяснения. Именно идеята за продължаване на започнатото от Биша, която пулсираше в много течения на европейската мисъл, бе дълбоко обсебила Лидгейт. Той копнееше да разкрие най-скритите взаимовръзки в живия организъм и да уточни някои научни представи. Делото още не беше извършено, а само подготвено за тези, които биха могли добре да се възползват от подобно начало. Какво точно представлява първичната тъкан? Така най-общо Лидгейт поставяше въпроса, който не водеше към конкретен отговор. Ала изплъзването на точното понятие е познато на мнозина изследователи. И героят сега очакваше то да му хрумне в спокоен миг, за да продължи нишката на изследването си, очакваше да се обогати с идеи след прилежната си работа не само със скалпела, но и с микроскопа, отново използван с огромен ентусиазъм в научната работа. Такива бяха плановете на Лидгейт за бъдещето — да извърши дребна полезна работа за Мидълмарч и велико дело за човечеството.

Безспорно по онова време всичко бе наред в живота му — беше само на двайсет и седем години, без каквито и да е закоравели пороци, с благородните намерения да върши ползотворна дейност, изпълнен с идеи, които извънредно много разнообразяваха живота му редом с увлечението по конете и други скъпи удоволствия (всъщност парите, останали след заплащането на осемстотинте лири за правото на лекарска практика, нямаше да му стигнат за дълго). Лидгейт бе още в самото начало на всичко и при тези обстоятелства въпросът за бъдещото развитие на един млад човек е чудесна тема за всякакви догадки и обзалагания, ако се намерят господа с подобна склонност, които да разбират колко труден и несигурен е пътят към високата цел, с всичките му случайни клопки и отклонения, както и да съзнават необходимостта от вътрешна уравновесеност — при наличието й можеш да плуваш с лекота и да осъществяваш замислите си, ала в противен случай течението ще те отнесе. И все пак невярната прогноза винаги е възможна, дори човек добре да познава Лидгейт, защото характерът неизбежно е в непрестанно развитие и разгръщане. Докторът все още се изграждаше като личност в качеството си на лекар в Мидълмарч и на безсмъртен откривател, а налице бяха както добродетели, така и недостатъци, които можеха да се задълбочат или съответно да отслабнат. Надявам се, че недостатъците му няма да станат причина да загубите интереса си към героя. Нима сред любимите ни приятели не се среща един или друг, който да е малко повечко самоуверен или надменен, в чийто извънредно извисен ум да не се прокрадва леко тесногръдие, да не е поне мъничко повлиян или обладан от местни поверия, или пък да не насочва положителната си енергия в погрешна посока под влияние на нечии случайно подхвърлени молби? Гореспоменатите упреци биха могли да се отправят и към Лидгейт, но те ще прозвучат като увъртанията на учтив проповедник, който говори само за греховете на Адам, като избягва да каже нещо укорително за паството си, заплатило за службите му. Конкретните човешки недостатъци, от които се дестилират по-абстрактните обобщения, имат свой собствен облик, език, акцент и мимика и изпълняват роли в най-различни драми. Проявите ни на суетност са различни като носовете ни. Изблиците ни на самонадеяност никога не са еднакви и зависят от тънкостите в душевната ни нагласа, свойствена за всеки един от нас. Лидгейт твърде високомерно проявяваше своята самонадеяност — не се държеше превзето или безочливо, но предявяваше огромни изисквания с вид на леко презрителна добронамереност. Оказваше голяма помощ на глупците, изпълнен със съжаление към тях, но и с твърдото убеждение, че те не могат да имат никаква власт над него. Бе възнамерявал да се присъедини към последователите на Сен Симон^[84], когато живееше в Париж, за да ги накара да се откажат от някои свои доктрини. Всичките му недостатъци се съчетаваха и с положителни черти и всъщност бяха недъзи на един много добре облечен човек със звучен баритонов глас, който излъчваше вродено благородство и с най-обикновените си жестове. В какво тогава се долавят някои белези на тесногръдие? — пита се една млада дама, влюбена в небрежната му изтънченост. Та как би могло да има и следа от тесногръдие в един толкова изискан мъж, преизпълнен с амбицията да се изяви в обществото, в човек с подобни великодушни и необичайни възгледи за социален дълг? Всъщност това е точно толкова естествено, колкото и един гениален човек би могъл да прояви глупост, ако е изненадан с неочакван въпрос по непозната тема. Или както мнозина люде, обзети от огромното желание да осъществят вечната мечта за социална утопия, не са в състояние да си представят какви леки развлечения ще са необходими там и не отиват по-далече от музиката на Офенбах^[85] или каламбурите в най-новата бурлеска. Известното тесногръдие на Лидгейт се криеше в естеството на предубежденията му, които, макар и плод на най-благородни намерения и човечност, бяха в по-голямата си част същите, които се срещаха и у най-обикновените хора по земята. Необикновеният му ум и интелектуалната му страст не влияеха например върху отношението и преценките му относно мебелите или жените, или върху желанието му да се знае (без самият той да го казва наляво и надясно), че за разлика от другите провинциални доктори той е със знатно потекло. Засега изобщо не възнамеряваше да се занимава с мебели, но когато все пак му хрумваше тази мисъл, се очертаваше опасността, че нито биологията, нито плановете за реформа ще могат да го извисят над лошия вкус и че мебелировката му, далече не от най-скъпите, непременно ще е разностилна.

Що се отнася до жените, веднъж той стремглаво се впусна във вихрено безумие, след което реши повече да не му се случва подобно нещо, защото, разбира се, бракът му в по-късен период не би трябвало да е вихрен. За тези, които искат да опознаят Лидгейт, ще е добре да научат какво точно представляваше това вихрено безумие, защото случаят е навярно показателен за склонността му да се поддава на внезапна неуместна страст, както и да проявява рицарско благородство, достойно за обич. Цялата история може да се разкаже съвсем накратко. Всичко това се случи, докато още учеше в Париж, точно когато — наред с всички останали занимания — бе зает и с галванични опити. Една вечер, уморен от експериментите и неспособен да извлече търсените данни, той остави на мира жабите и зайците си, подложени на мъчително, странно и необяснимо третиране, и отиде да прекара вечерта си в театър „Порт Сен Мартен“. Там представяха една мелодрама, която той вече беше гледал няколко пъти — привлечен бе не толкова от интригуващия сценарий на двамата съавтори, а от една артистка, чиято роля бе да прониже с нож любовника си, вземайки го погрешка за херцога злосторник в пиесата. Лидгейт се бе влюбил в артистката, както може да се влюби един мъж в жена, с която изобщо не очаква да се срещне някой ден. Тя бе от Прованс, с тъмни очи, гръцки профил, заоблена величествена снага и онзи тип красота, която излъчва сладостна зрелост дори и в младенческа възраст, а гласът й бе като нежно гукане. Отскоро бе пристигнала в Париж и имаше безупречна репутация, а съпругът й изпълняваше ролята на злочестия любовник. Играта й не беше кой знае каква, но публиката бе доволна. Единственото развлечение на Лидгейт засега бе да ходи от време на време да гледа тази жена в пиесата, също както би се отпуснал за кратко в благоуханния бриз върху обсипан с теменужки бряг, забравил временно за галванизма, към който съвсем скоро отново щеше да се завърне. Ала през онази вечер познатата драма придоби нов трагичен обрат. В мига, когато героинята трябваше да прониже любовника си и той съответно елегантно да се повали, героинята действително прободе съпруга си, който се строполи като истински труп. Безумен рев разтърси залата, а провансалката припадна: ревът и припадъкът бяха част от пиесата, но този път бяха съвсем реални. Лидгейт веднага скочи на крака, изкачи се — сам не знаеше как — на сцената, за да окаже незабавна помощ, и влезе в досег със своята героиня, като установи контузия на главата й и внимателно я вдигна на ръце. Париж гръмна с мълвата за тази смърт: дали пък не е убийство? Някои от най-верните почитатели на артистката бяха склонни да повярват във вината й и така тя още повече се издигна в очите им (такива бяха нравите по онова време), но Лидгейт не бе от тях. Той яростно защитаваше невинността й и смътната, отвлечена страст, породена от красотата й, която бе изпитвал преди, сега премина в истинска преданост и нежна загриженост за съдбата й. Мисълта за убийство бе недопустима. Не съществуваше никакъв мотив, тъй като стана ясно, че младоженците безкрайно са се обичали. Не бе напълно невъзможно някакво случайно подхлъзване на крака да е довело до тези трагични последици. Съдебното разследване приключи с освобождаването на мадам Лор. Междувременно Лидгейт бе провел много разговори с нея и я намираше все по-очарователна. Тя бе пестелива на думи, но това й придаваше допълнителен чар. Обзета бе от печал и от чувство на благодарност. Самото й присъствие бе напълно достатъчно като зрак в мрака. Лидгейт безумно копнееше за проява на взаимност и се измъчваше от чувство на ревност да не би някой друг мъж да спечели любовта й и да й предложи женитба преди него. Ала вместо да поднови договора си в „Порт Сен Мартен“, където би станала още по-популярна след трагичния случай, тя без всякакво предупреждение напусна Париж, оставила зад себе си групичката поклонници. Вероятно никой друг не би предприел такова широко издирване като Лидгейт, за когото науката изведнъж загуби смисъл, когато си представяше злочестата Лор, измъчвана от вечно витаещи терзания, самата тя витаеща в пълна самота, без предана душа до себе си. Прикрилите следите си артистки обаче не са толкова трудни за издирване както скритите факти и не след дълго до Лидгейт достигна вестта, че Лор се е отправила към Лион. Най-сетне той я откри да играе с голям успех в Авиньон под същото име, като изглеждаше по-величествена от всякога в положението си на изоставена съпруга с малко дете на ръце. Той я заговори след представлението и бе посрещнат от нея с обичайното безмълвие, сторило му се красиво като бистра изворна вода. Накрая получи разрешение да я посети на другия ден, когато възнамеряваше да й каже, че я обожава и че я моли да се омъжи за него. Той съзнаваше, че проявява стихийната импулсивност на безумеца — несвойствена дори за обичайните му приумици. Няма значение! Това бе единственото нещо, което бе решил да стори. Очевидно у него съществуваха две различни личности, които трябва да се приспособяват една към друга и да се примиряват с възникналите препятствия. Странно, че някои от нас, способни да видят и другата страна на нещата, могат да преценят трескавата си влюбеност отстрани и дори когато ние буйстваме във висините, те зърват ширналата се низина, където стабилната ни същност се поспира, за да ни изчака.

Би било напълно несъвместимо с дълбоките му чувства към Лор, ако Лидгейт не отправеше към нея предложение, изпълнено с нежност и почит.

— Значи, си дошъл чак от Париж, за да ме намериш? — попита го тя на другия ден, седнала насреща му със скръстени ръце и вперила в него учудения поглед на неопитомено, слисано зверче. — Всички англичани ли са такива?

— Дойдох, защото не можех да живея без опити да те открия отново. Ти си самотна. Аз те обичам. Искам да се съгласиш да станеш моя жена. Ще чакам. Но настоявам да ми обещаеш, че ще се омъжиш за мене… за никого друг.

Лор мълчаливо го изгледа с печално блесналите си очи изпод тежките клепачи, при което той се преизпълни със сладостна надежда и коленичи в нозете й.

— Ще ти кажа нещо — каза тя с гукащия си глас, като продължаваше да стои със скръстени ръце. — Кракът ми наистина се подхлъзна.

— Знам, знам — отговори Лидгейт, склонен да пренебрегне злощастието. — Това бе трагична случайност… ужасна беда, която още повече ме привърза към тебе.

Лор отново позамълча, а после бавно добави:

— Аз исках да го направя.

Лидгейт, колкото и силен мъж да беше, пребледня и се разтрепери. Измина доста време, преди да се изправи на крака, на известно разстояние от нея.

— В такъв случай има някаква тайна — най-после промълви той с разгорещен тон. — Той е бил жесток с тебе. Мразела си го.

— Не! Отегчаваше ме. Прекалено много ме обичаше. Искаше да живеем в Париж, а не в моя роден край. Това не ми харесваше.

— Боже мой! — изстена ужасен Лидгейт. — Нима си кроила планове за убийството му!

— Не съм кроила планове. Дойде ми внезапно отвътре по време на пиесата… Аз исках да го направя.

Лидгейт стоеше като онемял и несъзнателно нахлупи шапката си, все още вторачен в нея. Той съзря тази жена — първата, на която бе отдал младежкия си плам — да се движи сред тълпа несретни престъпници.

— Ти си чудесен млад човек — каза тя. — Но аз не обичам съпрузите. И никога повече няма да имам друг.

След три дни Лидгейт отново се залови с галваничните си опити в парижката си квартира, убеден, че е приключил с всякакви илюзии. Единствено огромното му човеколюбие и вярата, че човешкият живот може да бъде по-хубав, го спасиха от крайна коравосърдечност. Ала след това преживяване имаше сериозни основания извънредно много да внимава с преценките си. Оттук нататък ще подхожда към жените строго научно, без да има каквито и да е очаквания, които да не са подкрепени с предварителни доказателства.

Малко вероятно бе някой от Мидълмарч да е подочул нещичко за миналото на Лидгейт, което се представи накратко тук. Както повечето простосмъртни, почтените жители в градчето изобщо не се стремяха да научат с най-големи подробности за неща, станали далече от тях. Не само младите местни девици, но и посребрените мъже там се постараха бързичко да включат новопристигналия в собствените си кроежи и не се вълнуваха особено от въпроса доколко досегашният му живот го е подготвил за подобна роля. Всъщност Мидълмарч възнамеряваше да погълне Лидгейт и много успешно да го смели.