Карин Фосум
Не поглеждай назад (9) (Вторият случай на инспектор Сейер)

* * *

Раймон мажеше филия с масло, изплезил големия си език. Съсредоточи се максимално, за да не развали постигнатото. Вече нареди един върху друг четири сухара, намазани с масло и поръсени със захар. Досегашният му рекорд бяха шест сухара.

В кухнята, малка и много уютна, цареше пълна бъркотия. След цялата хамалогия с храната Раймон приготви филия и за баща си — хляб без кора, покрит с препечена сланина. След като се нахранят, Раймон ще измие съдовете, а после, както обикновено, ще измете пода. Вече изпразни стъкленицата с урината на баща си и му доля вода в чашата. Днес не се виждаше слънце, денят беше сив, скучен и безинтересен. Кафето завря три пъти, значи е готово. Раймон постави петия сухар най-отгоре с доволна физиономия. Тъкмо се канеше да налее кафе на баща си и чу шум на автомобил пред вратата. За негов ужас се оказа полицейска кола. Вцепени се, но след миг се отдръпна от прозореца и застана в ъгъла. Сигурно идват, за да го тикнат в затвора. Кой ще се грижи за баща му тогава?

От двора долетя шум от затръшнати врати. Дочуха се гласове, сериозен шепот. Раймон се питаше дали не е сторил нещо нередно. Трудно му беше да прецени. За всеки случай не помръдна от мястото си, когато почукаха. Явно нямаха намерение да се предават — продължаваха да чукат и да го викат по име и баща му навярно ги чу. Раймон започна да кашля с всичка сила, за да заглуши виковете им. След малко всичко утихна. Той все още стоеше свит в ъгъла до камината. Видя долепено до прозореца на всекидневната лице: висок мъж с прошарена коса вдигна ръка и му махна. „Прави го само за да ме подмами да изляза“, помисли си Раймон и поклати глава. Държеше се за камината и се сви още по-навътре в ъгъла. Мъжът навън имаше приятен външен вид, но това изобщо не означаваше, че е добър човек. Раймон отдавна бе проумял тези неща — да не беше вчерашен. Вече не издържаше. Изтича в кухнята, но там имаше още едно лице с къдрави коси и тъмна униформа. Раймон се почувства като коте в чувал. Обля го студена пот. Днес не бе излизал с микробуса, все още не можеше да запали. Значи не е това. „Сигурно ще ме питат за онези работи на езерото“, отчаяно си помисли той. Клатеше се напред-назад. След малко излезе в коридора и се зае да оглежда боязливо ключа, стърчащ от ключалката.

— Раймон! — извика единият мъж. — Искам само да си поговорим. Няма нищо страшно.

— Не съм сторил нищо на Рагнхил!

— Знаем. Дошли сме за друго. Имаме нужда от помощта ти.

Той се поколеба още малко и най-сетне отключи.

— Може ли да влезем? — попита по-високият. — Само ще те питаме нещо.

— Да, влезте. Не знаех какво искате, а не отварям на всекиго.

— Прав си — окуражи го Сейер и го изгледа с любопитство. — Но полицията не е страшна.

— Да отидем във всекидневната.

Той ги поведе из жилището и посочи покрития със старо одеяло диван — странна мебел, явно направена с подръчни средства. Полицаите седнаха и огледаха малката квадратна стая с диван, маса и два стола. По стените бяха окачени снимки на животни и на възрастна жена с дете на ръце, вероятно майка му. Момченцето имаше силно изразени монголоидни черти. Явно възрастта на жената бе предопределила съдбата на Раймон. Не се виждаше нито телевизор, нито телефон. Сейер не помнеше кога за последно бе видял къща без телефон.

— Баща ти вкъщи ли е? — попита той и огледа тениската на Раймон: бяла, с надпис АЗ РЕШАВАМ.

— Лежи. Не може да става.

— Ти ли се грижиш за него?

— Готвя и чистя.

— Значи баща ти е голям късметлия със син като теб.

Раймон се ухили по особено чаровния начин, характерен за хората със синдрома на Даун. Непорочно дете в огромно тяло. Имаше силни, грамадни ръце с необичайно къси пръсти и широки рамене.

— Вчера си постъпил много мило с Рагнхил. Придружил си я до дома й — предпазливо подзе Сейер. — Не си я оставил да се прибира сама. Похвална постъпка.

— Тя не е достатъчно голяма! — обясни Раймон с тон на възрастен.

— Така е. Добре си направил, дето си я изпратил и си й помогнал да бута количката. Но когато се прибра, тя ни разказа нещо и мислехме да те попитаме ти какво забеляза на брега на Змеевото езеро.

Раймон се вторачи тревожно в него и издаде напред долната си устна.

— Видели сте момиче, нали, Раймон?

— Не съм го направил аз! — рязко извика той.

— Изобщо не сме си го помисляли. Не сме дошли за това. Нека те питам друго. Виждам, че носиш часовник.

— Да, имам часовник — показа им той. — На татко е.

— Често ли поглеждаш към него?

— О, не, почти никога.

— Защо?

— На работата шефът следи колко е часът, а вкъщи — татко.

— Защо не си на работа днес?

— Една седмица почивам, една седмица работя.

— Аха. Ще ми кажеш ли колко е часът в момента?

Раймон си погледна часовника.

— Единайсет и малко повече от десет.

— Точно така. Но не го поглеждаш често?

— Само когато се налага.

Сейер кимна и хвърли бърз поглед към усърдно записващия Скаре.

— Видя ли колко беше часът, когато изпращаше Рагнхил до дома й? Или като стояхте до брега на Змеевото езеро?

— Не.

— А можеш ли да предположиш?

— Не разбирам въпроса ти — призна Раймон, изтощен от ужасяващото го мислене.

— Не е лесно човек да запомни всичко, имаш право. Съвсем скоро приключваме. Забеляза ли нещо друго до езерото? Някакви хора освен момичето?

— Не. Тя да не е болна? — подозрително попита той.

— Мъртва е, Раймон.

— Рано й е да умира!

— Съгласен съм. Случайно да си забелязал през деня покрай къщата да минава автомобил или нещо подобно, докато Рагнхил е била при теб? Или някакви хора?

— Оттук минават много туристи. Но вчера нямаше. Само тукашни. Пътят свършва до Възвишението.

— Значи не си видял никого?

— А, видях един човек — най-сетне си спомни Раймон. — Точно когато тръгвахме към дома й. Профуча покрай нас като на рали.

— Качваше ли се или слизаше?

— Слизаше.

„Профуча покрай нас — повтори си наум Сейер. — Какво ли значение влага в тези думи човек, шофиращ само на втора скорост?“

— Позна ли колата? Да не е била на някой тукашен?

— Хората в селото не карат толкова бясно.

Сейер пресметна наум.

— Рагнхил се прибра малко преди два часа̀, значи сте видели колата около един и половина? До езерото се стига бързо, нали?

— Да.

— Шофьорът караше бързо, а?

— Чак се вдигна прахоляк. Ама сега е много сухо.

— Каква беше колата?

Сейер притаи дъх. Описание на кола, забелязана близо до местопрестъплението в часовете около убийството, би дало силен тласък на разследването.

— Съвсем обикновена — доволно се усмихна Раймон.

— Обикновена? — търпеливо повтори Сейер. — Какво искаш да кажеш?

— Не беше камион, нито микробус. Беше обикновена кола.

— Аха. Обикновен личен автомобил. Бива ли те с марките?

— Не особено.

— Каква кола има баща ти?

— Тойота „Хиас“ — изпъчи се той.

— Виждаш ли полицейската кола навън? Каква марка е?

— Онази ли? Нали ти го каза. Полицейска.

Той се местеше неспокойно на стола и изведнъж се натъжи.

— А цвета, Раймон? Забеляза ли какъв цвят беше колата?

Той се напрегна отново, но поклати обезсърчено глава.

— Много прах се вдигна. Не можеше да се види какъв цвят е — промърмори той.

— А сещаш ли се дали беше тъмна, или светла?

Сейер не се отказваше. Скаре продължаваше да пише, удивен от добродушния тон на шефа си. По принцип Сейер говореше по-малко.

— Нещо средно. Кафява, сива или зелена. Мръсен цвят. Вдигна се много прах. Питайте Рагнхил, и тя я видя.

— Вече го направихме. И според нея колата е сива или зелена. Но тя не успя да ни каже дали е нова и хубава, или стара и грозна.

— Не беше стара и грозна — категорично отсече Рай-мон. — Нещо средно.

— Аха, ясно.

— На покрива имаше нещо — неочаквано изтърси той.

— Така ли? Какво?

— Продълговата кутия. Плоска, черна.

— За ски ли? — предположи Скаре.

— Да, сигурно — поколеба се Раймон.

Скаре се усмихна и отбеляза казаното, очарован от старателния Раймон.

— Браво на теб, Раймон. Записа ли последното, Скаре? Значи баща ти е на легло?

— Сега май чака да му занеса храна.

— Няма да те бавим повече. Може ли да го поздравим, преди да тръгнем?

— Да, ще ви заведа.

Излезе от всекидневната, последван от двамата мъже. Спря в дъното на коридора и отвори вратата много внимателно, почти с благоговение. На леглото хъркаше старец. Зъбната му протеза беше потопена в чаша на нощното шкафче.

— Няма да го будим — прошепна Сейер и се измъкна на пръсти.

Благодариха на Раймон и излязоха на двора. Той се затътри по петите им.

— Може би пак ще дойдем. Имаш много хубави зайци — усмихна се Скаре.

— И Рагнхил ги хареса. Искаш ли да ти дам да подържиш някое зайче?

— Друг път.

Те му помахаха за сбогом и потеглиха по неравния път. Сейер барабанеше раздразнено по волана.

— Важно е да разберем каква е тази кола. Какво значи „нещо средно“? Имала и кутия за ски на покрива! Рагнхил не спомена нищо такова.

— Много хора си носят ските на покрива на колата.

— Не и аз. Спри ей там.

Паркираха пред къщата до червена мазда. От плевнята ги забеляза жена с шапка с козирка, обута в спортен панталон и гумени ботуши. Излезе на двора.

Сейер посочи червената кола.

— От полицията сме — учтиво се представи той. — Имате ли други коли освен тази?

— Още две — учудено отвърна тя. — Мъжът ми има мерцедес комби, а синът ни — фолксваген „Голф“. Защо се интересувате?

— Какъв цвят са? — в отговор попита той.

Тя го изгледа още по-озадачено.

— Мерцедесът е бял, а голфът — червен.

— А в съседната къща какви коли имат?

— Шевролет „Блейзър“. Тъмносин „Блейзър“. Случило ли се е нещо?

— Да. Ще ви обясним по-късно. Бяхте ли си вкъщи вчера по обяд? Между един и два?

— Бях на нивата.

— Да сте забелязали отгоре да слиза автомобил с бясна скорост? Сив или зелен с кутия за ски на покрива?

— Не си спомням да съм видяла нещо подобно — вдигна рамене тя. — Но аз не чувам почти нищо, докато съм в трактора.

— А да видяхте някакви хора в района по това време?

— Да, туристи и група младежи с куче. Иначе никого.

„Турбьорн с приятелите му“, досети се Сейер.

— Благодаря ви за помощта. Съседите ви вкъщи ли са?

Той кимна към долния двор и погледна лицето й. Носеше отпечатъка от работа сред природата; изглеждаше здраво и хубаво.

— Собственикът не е тук. Има друг човек, но той излезе сутринта. Не знам дали се е прибрал.

Тя заслони очи с ръка и се вторачи към къщата.

— Колата я няма, доколкото виждам.

— Познавате ли го?

— Не. Не е особено приказлив.

Той й благодари за отделеното време и се качи в колата.

— Първо трябва да се е качил — отбеляза Скаре.

— Да, но тогава още не е бил убиец. Сигурно е минал бавно и затова никой не го е забелязал.

Заслизаха към главния път на втора скорост. След малко забелязаха малка бакалничка отляво. Паркираха и влязоха в магазина. Над главите им издрънча звънче. От задната стая се появи мъж в синьозелен шлифер. В продължение на няколко секунди се взираше в полицаите с ужасено изражение.

— Заради Ани ли идвате?

Сейер кимна.

— Анете е направо съкрушена — потресено призна той. — Днес се обади на Ани и чу само вик в слушалката.

На вратата се появи и момиче в тийнейджърска възраст. Бащата обгърна раменете й с ръка.

— Днес й позволиха да си остане вкъщи.

— Къде живеете? До бакалията ли?

Сейер се приближи и му подаде ръка.

— Намерили сте я на петстотин метра оттук, до брега. Направо не ни го побира главата.

— Да сте забелязали нещо необичайно наоколо?

Бащата се замисли.

— Вчера в магазина дойдоха група момчета и си купиха кола-кола. Освен тях дойде само Раймон. Пристигна по обяд, за да купи мляко и сухари. Раймон Локе. Живее с баща си на Възвишението. Търговията ни не върви и скоро ще затворим бакалията.

Докато говореше, мъжът непрекъснато тупаше дъщеря си по гърба.

— За колко време напазарува Локе?

— Знам ли… За десет минути? А, спря и някакъв мотоциклет между дванайсет и половина и един. Постоя и тръгна. Голям мотоциклет с тежък кош. Турист, предполагам. Не съм забелязал други хора.

— Мотоциклет, казвате? Можете ли да го опишете?

— Ами, де да знам… Май беше тъмен. Лъскав, хубав. Човекът стоеше гърбом с каска. Четеше нещо, оставено в предната част на возилото.

— Видяхте ли регистрационната табела?

— За жалост не.

— А случайно да сте видели сива или зелена кола с кутия за ски на покрива?

— Не.

— А ти, Анете? — обърна се към дъщерята Сейер. — Да се сещаш за нещо важно?

— Не, иначе щях да се обадя — промърмори тя.

— Не бива да се обвиняваш за случилото се. Нямало е как да го предотвратиш. Сигурно някой я е качил по пътя.

— Ани не обичаше хората да се тревожат за нея. Опасявах се да не се ядоса, ако проверим дали си е вкъщи.

— Познаваше ли добре Ани?

— Може да се каже.

— Сещаш ли се кой би могъл да я срещне по пътя? Да е споменавала нови запознанства?

— Не, не. Нали си има приятел, Халвур.

— Аха. Моля ви да се свържете с нас, ако ви хрумне нещо. Бихме искали да поговорим пак.

Благодариха за съдействието и излязоха, а бакалинът Хорген влезе в задната стая. Сейер зърна приведената фигура през прозореца до входната врата.

— От кабинета си той вижда какво става на улицата.

Мотоциклет, който спира пред бакалията, и след малко потегля. Между дванайсет и половина и един. Трябва непременно да го намерим.

Той затръшна вратата.

— По думите на Турбьорн минал с тайфата си край Змеевото езеро към един без петнайсет, когато търсили Рагнхил. Тогава тялото на Ани не било там. Рагнхил и Раймон минали оттам вероятно около един и половина и видели трупа. Имаме период от четирийсет и пет минути. Направо не е за вярване. Точно преди да тръгнат към езерото, се разминали с кола, която карала с бясна скорост. Обикновена кола, нещо средно. Мръсен цвят, нито светъл, нито тъмен, нито стара, нито нова.

Удари с ръка по арматурното табло.

— Не всички са експерти на тема коли — усмихна се Скаре.

— Ще отправим молба към мистериозния водач, минал вчера покрай къщата на Раймон между един и един и половина, вероятно с кутия за ски на покрива на колата, да се свърже с нас. Същевременно ще обявим за издирване и мотоциклетиста. Ако никой не се обади, ще накарам децата да ми опишат колата.

— Как точно?

— Още не съм решил. Да я нарисуват. Нали децата постоянно рисуват.

 

 

Раймон занесе храната на баща си. Промъкна се на пръсти, но дъските на пода изскърцаха, а подносът издрънча при лекия удар с мраморната плоча на нощното шкафче. Бащата отвори едното си око.

— Какво искаха? — попита той.