Карин Фосум
Не поглеждай назад (30) (Вторият случай на инспектор Сейер)

* * *

— Хенинг Юнас?

Сейер си играеше с химикалката, наблюдавайки Юнас.

— Знаете ли защо сте тук?

— Що за въпрос? — дрезгаво попита Юнас. — Нека ви кажа, че търпението ми се изчерпи. Що се отнася до Ани, нямам какво повече да съобщя на полицията.

— Няма да говорим за Ани — увери го Сейер.

— Добре тогава.

Юнас се люлееше напред-назад на стола и Сейер забеляза как по лицето му премина лъч на облекчение.

— Халвур Мунц сякаш потъна вдън земя. Все още ли сте убеден, че не сте го виждали?

— Сто процента — стисна устни Юнас. — Не го познавам.

— Сигурен ли сте?

— Може да не ви се вярва, но въпреки неколкократните опити на полицията да упражни тормоз над мен, все още разсъждавам трезво.

— Просто се питаме какво прави мотоциклетът му в гаража ви. По-точно на задната седалка на микробуса ви.

От устата на Юнас се изплъзна ужасено хъркане.

— Извинете, какво казахте?

— Мотоциклетът на Халвур е във вашия микробус.

— Не е на Халвур, а на Магне — измънка Юнас. — Ще му помагам с ремонта.

Търговецът на килими говореше бързо и без да поглежда инспектора.

— Магне кара кавазаки, а и нали не разбирате от мотоциклети, защото, меко казано, работите в друг бранш. Опитайте отново, Юнас.

— Добре, де, добре!

Той избухна, изгуби присъствие на духа, хвана се здраво за масата с две ръце.

— Появи се в галерията и започна да ме тормози. Боже господи, направо ми взе душата! Държеше се нагло, искал да купи килим. Нямаше пари, разбира се. При мен постоянно идват какви ли не побъркани хора и аз изгубих самообладание. Ударих му плесница, а той избяга като дрисльо, остави и мотоциклета, и всичко. Натоварих мотоциклета в микробуса и го занесох вкъщи. За наказание ще се наложи да дойде да си го прибере и да ме моли да му го дам.

— Щом сте му ударили само шамар, защо ръката ви е така наранена? — Сейер забоде поглед в изподраните кокалчета на пръстите му. — Странно, никой не го е виждал.

— Сигурно е избягал с подвита опашка. Явно го мъчи гузна съвест заради нещо.

— Имате ли някакво предположение?

— Разследвате убийството на приятелката му. Може би трябва да започнете оттам.

— Не забравяйте в какво малко селце живеете, Юнас. Слуховете плъзват много бързо.

Търговецът се потеше толкова обилно, че ризата полепна по гърдите му.

— И без това вече няма да живея там — промърмори той.

— Споменахте нещо такова. Щяхте да се местите в центъра на града, нали? Значи сте решили да дадете урок на Халвур. Да го оставим ли за малко настрана?

Сейер никак не обичаше ролята на разпитващ. Просто създаваше такова впечатление.

— Май много лесно губите самоконтрол, Юнас? Нека да поговорим за това. — Сейер отново започна да си играе с химикалката. — Ще започнем с Ескил.

Юнас извади късмет. Тъкмо се бе навел да извади цигарите от джоба на якето си и спечели време, докато се изправи.

— Не — простена той. — Нямам сили да говоря за Ескил.

— Няма да ви карам да бързате — успокои го Сейер. — Започнете с описание на седми ноември. Кога станахте и така нататък.

Юнас леко поклати глава и нервно си облиза устните. Мислеше единствено за дискетата. Така и не успя да прочете какво пише там. Сейер я е взел и е прочел всичко, което Ани е написала. Опасението направо го извади от равновесие.

— Трудно ми е да говоря за този ден. Опитвам се да го оставя в миналото. Защо ви е да слушате за стара трагедия? Нямате ли си по-актуални занимания?

— Тежко ви е, разбирам, но ви моля все пак да опитате. Знам колко трудно ви е било с него, нужна ви е била помощ. Разкажете ми за Ескил.

— Но защо искате да говорим за него!

— Детето е представлявало важна част от живота на Ани. А всичко около нея трябва да излезе на бял свят.

— Ясно, ясно. Просто съм доста объркан. За миг се усъмних дали не ме подозирате в… нали знаете, в убийството на Ани.

Сейер се усмихна необичайно открито. После учудено погледна към Юнас и поклати глава.

— Вие какъв мотив бихте имали да убиете Ани?

— Никакъв, разбира се — трескаво отвърна Юнас. — Но честно казано, не ми беше никак лесно да се обадя в полицията и да съобщя, че съм я возил в колата преди смъртта й. Разбирах какво означава това; попадам в полезрението на полицията.

— Така или иначе щяхме да научим. Има очевидец.

— Така си и мислех. Затова се обадих.

— Разкажете ми за Ескил — повтори невъзмутимо Сейер.

Юнас се свлече по-надолу и дръпна от цигарата си. Изглеждаше объркан. Устните му се движеха, но не издаваха звук.

В главата му всичко беше ясно, ала сега стаята се смали и той чуваше единствено дишането на мъжа от другата страна на масата. Хвърли поглед на часовника на стената, за да си подреди мислите. Вечерта едва започваше: 06:00.

В шест часа Ескил се събуди с въодушевени викове. Развихри се между двама ни в леглото. Мяташе се бясно насам-натам. Искаше веднага да стане. Астри не бе спала добре през нощта и имаше нужда от още сън, затова се наложи аз да се погрижа за детето. То ме последва в банята, увиснало за панталоните ми. Риташе ме навсякъде с крака, удряше с ръце, а устата му не спираше. Оттам се носеше непрекъснат поток от звуци и викове. Докато отчаяно се опитвах да го облека, Ескил се гърчеше в ръцете ми като змиорка. Не ми даде да му сложа памперс, не искаше да облече костюмчето, което му извадих. През цялото време дърпаше всичко, изпречило се пред погледа му. Накрая дори се покатери върху капака на тоалетната чиния и събори нещата от етажерката под огледалото. На пода се изсипаха тубички и шишенца с козметиката на Астри. Вдигнах ги. Още от сутринта се оказах в ежедневния капан. Направих му забележка, първо приятелски, мушнах таблетка с успокоително в устата му, но той я изплю, дръпна завесата пред душа и успя да я събори.

Опитвах се да се облека, докато внимавах Ескил да не се нарани или да не счупи нещо. Най-сетне и двамата бяхме облечени. Вдигнах го и го занесох в кухнята, за да го вържа на столчето му. Докато го носех на ръце, той неочаквано отметна назад глава и ме удари по устата. Устната ми се спука и започна да кърви. Завързах го с ремъците за столчето и му намазах филия, но той не искаше да я изяде. Поклати глава и бутна чинията настрани. Искал да яде салам.

— Юнас? — въпросително го погледна Сейер. — Разкажете ми за Ескил.

Юнас се събуди от унеса си и го погледна. Най-сетне взе решение.

— Е, както желаете. Седми ноември. Ден като всички останали, тоест — неописуем. Ескил беше като торпедо, което опустошава всички членове на семейството. Оценките на Магне в училище ставаха все по-лоши, вече не му се прибираше вкъщи, следобед и вечер ходеше при свои приятели, Астри не можеше да се наспи, аз не смогвах да спазвам обявеното работно време на магазина. Всяко ядене се превръщаше в изпитание. Ани — неочаквано я спомена той с печална усмивка — беше светлината в тунела. Идваше да вземе Ескил при всяка удобна възможност. Когато двамата излизаха, в къщата наставаше истинско затишие след буря. Всички се свличахме и заспивахме на място. Чувствахме се изтощени, отчаяни, отникъде нямаше помощ. Лекарите ясно ни дадоха да разберем, че той никога няма да се промени. Винаги ще има проблеми с концентрацията, цял живот ще си остане хиперактивен, а всички в семейството ще бъдем принудени да се съобразяваме с неговите особености. Години наред. Можете ли да си го представите?

— А във въпросния ден сте се скарали с него?

Юнас се засмя като обезумял.

— Това се случвате постоянно. Превърна се в невроза за семейството. Вероятно сме побърквали това дете, просто не знаехме как да се отнасяме с него. Крещяхме и гълчахме. Целият му живот се състоеше от обиди и гадости.

— Разкажете ми какво се случи.

— Магне надникна в кухнята да каже „чао“. Тръгна за спирката с раница на гърба. Навън беше тъмно. Приготвих нова филия на Ескил, този път със салам. Дори я нарязах на кубчета, макар че той можеше да яде кората. През цялото време удряше чашата в мушамата, викаше, крещеше. Нито се смееше, нито се гневеше, просто издаваше непрекъснато разни звуци. Внезапно забеляза гофретите, останали върху кухненския плот от предния ден. На мига започна да мрънка, че му се ядат гофрети, и макар че знаех кой ще надделее в спора ни, отказах да му ги дам. Моето „не“ му подейства като червена кърпа на разярен бик. Той не се предаваше, удряше чашата и се клатеше на столчето, което всеки момент щеше да се катурне. Треперех от нерви, застанал до плота с гръб към Ескил. В края на краищата взех чинията с гофретите, свалих найлона и извадих една. Хвърлих салама в кофата за смет и сложих гофретата пред него. Откъснах няколко сърца. Знаех, че той няма да ги изяде спокойно, очакваха ме още изненади, познавах сина си. Ескил ме накара да му ги намажа със сладко. Така и сторих. Бързо, с треперещи ръце му намазах две сърца със сладко от малини. Тогава той се усмихна. Помня много ясно последната му усмивка. Очевидно беше доволен от себе си. Не понесох мисълта, че той се радва, докато аз се намирам на ръба на нервна криза. Той вдигна чинията и започна да я удря в масата. Не искаше да яде гофрета, не му пукаше за нея. Единствената му цел беше да наложи волята си. Сърцата се плъзнаха от чинията и паднаха на пода. Наложи се да донеса парцал. Обърнах се, но не намерих с какво да почистя. Затова вдигнах сърцата и ги сгънах на две. Той проследи с интерес как смачквам сърната на голяма топка. По личицето му не се забелязваше и следа от страх. Той нямаше представа какво го грози. Отвътре кипях от гняв. Трябваше да изпусна парата, не знаех как, но внезапно се наведох над масата и натъпках гофретата в устата му възможно най-дълбоко. Все още помня удивената му физиономия и избилите в очите му сълзи.

Веднага!, изкрещях вън от себе си аз. Веднага си изяж проклетите гофрети!

 

 

Юнас се пречупи през кръста като бастун.

— Не исках да става така!

Цигарата тлееше в пепелника. Сейер преглътна и плъзна поглед към прозореца. Не успя обаче да намери с какво да заличи запечаталите се в съзнанието му големи, ужасени очи на детето и уста, натъпкана с гофрети. Погледна Юнас.

— Трябва да приемем децата си такива, каквито са, нали?

— Всички казват така, но не знаят какъв може да е изходът от подобна ситуация. Никой не знаеше. А сега ще ме обвините във физически тормоз с фатален изход за жертвата. Закъснели сте. Отдавна съм се осъдил сам. Вие не можете да направите нищо.

— И в какво точно се обвинявате?

— Смъртта на Ескил се случи изцяло по моя вина. Аз носех отговорност за него. Няма как да оправдая или да извиня постъпката си. Случи се поради непредпазливост. Беше нещастен случай.

— Сигурно сте преживели доста — тихо отбеляза Сейер. — Нямало е с кого да споделите терзанията си. А същевременно сте се чувствали наказан за постъпката си. Така ли е?

Юнас мълчеше. Очите му сновяха неспокойно насам-натам.

— Не стига дето сте изгубили по-малкия си син, ами сте се разделили със съпругата си и с Магне. Останали сте сам-самичък.

Юнас се разплака. От гърлото му се изтръгнаха задавени ридания.

— Въпреки това сте продължили напред. Намерили сте верен другар в лицето на кучето си. Разширили сте търговската си дейност. Бизнесът ви е потръгнал. Нужни са много сили, за да започне човек отначало, както сте сторили вие.

Юнас кимна. Думите сякаш го поляха със студен душ.

Сейер се бе прицелил и произведе нов изстрел.

— А после, когато най-после нещата са се поуталожили и животът е продължил, се е появила Ани.

Юнас се стъписа.

— Вероятно ви е гледала обвинително, когато сте се срещали по улицата? Сигурно сте се чудили защо се държи така недружелюбно с вас. И когато сте я забелязали да тича с раница на гърба, сте решили веднъж завинаги да разберете за какво става дума?

По склона тичаше момиче. Тя ме позна веднага и рязко спря. Лицето й болезнено се сви и ме погледна с недоверие. Цялото й същество искаше да ме отблъсне. Намръщи се и зае почти агресивна поза спрямо мен. Това ме обезпокои.

Тя тръгна с бързи крачки, без да се обръща. Повиках я по име. Не исках да се откажа, трябваше да разбера каква е причината! Най-сетне тя се предаде и се качи при мен. Седеше, вкопчила здраво ръце в раницата в скута си. Карах бавно, исках да оформя изречение, но не знаех откъде да започна, дали не бях на път да направя нещо, което да стане опасно и за двама ни. Продължих да шофирам, а с крайчеца на окото си долових как напрегнатото момиче ми отправя тежко обвинение.

„Имам нужда да поговоря с някого — подзех аз колебливо и стиснах здраво волана. — Не ми е лесно.“

„Знам“, отвърна тя, загледана през прозореца. После внезапно се обърна към мен и за миг ме измери с поглед. Възприех поведението й като малка пробойна и се помъчих да се отпусна. Все още имаше време да се измъкна от цялата каша и да я оставя зад гърба си, но тя седеше до мен и ме слушаше. Вероятно е била достатъчно зряла, за да разбере всичко това, а може би искаше само да си призная и да я помоля за прошка. Ани с нейните вечни приказки за справедливост.

„Хайде да отидем някъде да поговорим, Ани. Тук, в колата, не е удобно — предложих аз. — Отдели ми само няколко минути, а после ще те закарам, закъдето си тръгнала, а?“

Гласът ми звучеше високо и умолително. Тя се развълнува, видях го. Бавно кимна и се поотпусна. Облегна се по-спокойно на седалката и отново се загледа през прозореца. След малко минахме покрай магазина на Хорген и аз видях паркиран мотоциклет. Водачът се бе навел над кормилото и оглеждаше нещо, вероятно карта. Поех бавно и предпазливо по неравния път към Възвишението и паркирах на обръщалото. Изведнъж Ани придоби угрижено изражение. Оставихме раницата й до седалката на пода. Опитвам се да си спомня какво ми е минало тогава през ума, но не мога. Сещам се само как тръгнахме бавно по меката пътека. Ани вървеше до мен — висока, снажна, млада и смела, но не и непоклатима. Стигнахме до езерото. Тя колебливо се настани на един камък. Чоплеше пръстите си. Помня късите й нокти и малкия пръстен на лявата ръка.

„Видях те — промълви тя. — Видях те през прозореца точно когато се наведе над масата. После избягах. А след това татко ми каза, че Ескил е мъртъв.“

„Досетих се — тежко признах аз — от начина, по който ме гледаше обвинително всеки ден, когато те срещнех на улицата, до пощенската кутия или до гаража. Обвиняваше ме.“

Разплаках се. Наведох се напред и захлипах в скута си, докато Ани седеше тихо до мен. Тя мълчеше, но когато най-сетне риданията ми се уталожиха, вдигнах очи и разбрах, че и тя плаче. Действително се почувствах по-добре от много време насам. Вятърът нежно милваше гърба ми. Все още имаше надежда.

„Какво да правя? — прошепнах аз. — Какво да сторя, та да го преживея?“

Погледна ме почти слисано със сивите си очи. „Предай се в полицията, какво друго. И си признай какво се е случило. Иначе няма да намериш покой!“

Точно в този миг тя ме погледна. Сърцето ми натежа в гърдите. Пъхнах ръце в джобовете си, положих неистови усилия да ги държа вътре.

„Каза ли на някого какво си видяла?“ попитах я аз. „Не — промълви тя. — Все още не съм.“

„Внимавай в картинката, Ани!“, изкрещях отчаяно аз. Внезапно ме обзе усещането, че се надигам от дъното, от мрака и стигам до прозрение. В мен се внедри една-единствена вцепеняваща мисъл: Никой друг освен Ани не знае тайната ми. Сякаш вятърът смени посоката си и забуча силно в ушите ми. Всичко беше изгубено. По лицето й се изписа същото учудено изражение като по лицето на Ескил. После бързо тръгнах през гората. Не погледнах назад.

 

 

Юнас оглеждаше завесите и луминесцентната лампа на тавана, докато устните му се движеха, без да издадат звук. Сейер го погледна.

— Претърсихме дома ви и си осигурихме веществени доказателства. Ще бъдете подведен под съдебна отговорност за убийство по непредпазливост на сина ви, Ескил Юнас, и за непредумишлено убийство на Ани Софие Холан. Разбирате ли какво ви казвам?

— Грешите!

Гласът на Юнас прозвуча като немощно писукане. Очите му бяха зачервени заради няколко спукани кръвоносни съда в тях.

— Вината ви ще бъде преценена от други хора, не от мен.

Юнас започна да рови в джоба на ризата си. Трепереше толкова силно, че приличаше на старец. Най-сетне ръката му се показа. Държеше плоска метална кутийка.

— Устата ми е много суха — промърмори той.

Сейер погледна в кутийката.

— Нямало е нужда да я убивате.

— За какво говорите? — немощно попита Юнас.

Обърна кутийката с дъното нагоре и изсипа в ръката си бяло драже за гърло.

— Било е излишно да убивате Ани. Тя щеше да умре от естествена смърт, ако бяхте изчакали малко.

— Шегувате ли се?

— Не — тъжно отвърна Сейер. — Не бих си позволил да се шегувам с чернодробен рак.

— Грешите, не познавам по-здрав човек от Ани. Тя остана до водата, когато станах и си тръгнах. Последно чух плясването на хвърлен от нея камък във водата. Първия път не посмях да призная, че я заведох чак до езерото. Това е истината! Тя не пожела да я сваля с колата, искала да върви пеш. Не разбирате ли, някой се е появил, докато тя е била до езерото! Младо момиче, само̀ в гората. На Възвишението гъмжи от туристи. Някога хрумвало ли ви е, че може да грешите?

— Случвало се е, макар и рядко. Битката е изгубена, нали ви е ясно. Намерихме Халвур.

Лицето на Юнас се изкриви в гримаса, сякаш някой го прободе с игла в ухото.

— Гадно, нали?