Карин Фосум
Не поглеждай назад (28) (Вторият случай на инспектор Сейер)

* * *

Аксел Бьорк сложи нашийника на кучето и го пусна да слезе от колата.

Огледа се бързо наляво-надясно, не видя жива душа, прекоси площадката и извади от униформата си универсален ключ. Обърна се още веднъж да провери къде остави колата: на видно място пред главния вход. Оловносиво пежо с кутия за ски на покрива и логото на охранителната фирма на вратата и на капака. Кучето изчака, докато той се суетеше с ключалката. Засега не бе надушило нищо, не го правеха за първи път. Постоянно влизаха и излизаха от колата, от разни врати и асансьори, където имаше хиляди различни миризми. Кучето го следваше като верен другар. То водеше хубав кучешки живот, изпълнен с много движение, разнообразни впечатления и питателна храна.

Цехът изглеждаше тих, изоставен. Тук отдавна бяха преустановили всякаква дейност и сега използваха помещението за склад. Сандъци, кутии и чували стояха наредени от пода до тавана. Миришеше на картон, прах и прогнило дърво. Бьорк включи осветлението. На колана си носеше джобно фенерче. Запали и него и тръгна по дългия коридор. Ботушите му ехтяха глухо по каменния под. Всяка стъпка отекваше в главата му като нещо особено. В тишината се чуваха единствено крачките му. Той не вярваше в Бог, значи само кучето ги чуваше. Ахил го следваше послушно. Бьорк го беше дресирал много добре и не се налагаше да опъва каишката. Кучето не долавяше никаква опасност и крачеше спокойно до любимия си господар.

Приближиха машината — голям валяк. Бьорк се мушна зад желязото и повлече със себе си и кучето. Наниза каишката на стоманен лост, даде му заповед. Кучето седна, но беше нащрек. Из помещението се разнесе позната миризма, станала част от ежедневието им. Но имаше и нещо друго: острият мирис на страх. Бьорк се свлече на пода, чу се само лек звук от плъзгането на найлоновия му работен комбинезон и запъхтяното дишане на кучето. Извади плоска бутилка от джоба си, отви капачката и започна да пие.

Кучето чакаше със светещи очи и наострени уши. В момента нямаше да получи бисквитка, но въпреки това чакаше и се ослушваше. Бьорк се взря в очите му, без да обели дума. Напрежението в тъмния коридор нарасна. Той усети, че кучето го дебне. Самият той също дебнеше четирикракия си спътник. В джоба си носеше револвер.

 

 

Халвур изсумтя недоволно. „Тук няма да прехвръкне и пиле“, потиснат си помисли той. Бръмченето от екрана започна да го дразни. Вече не се разнасяше леко жужене, а нескончаем шум като от далечна машина. Преследваше го през цялото денонощие. Халвур се чувстваше почти гол, когато изключеше компютъра и за няколко секунди настъпеше мълчание. После звукът отново се появяваше в главата му. „Изплюй камъчето, Ани — помисли си той. — Говорѝ!“

В киното даваха поредица. Тя купи пъстри шоколадови дражета и желирани бонбони, докато той чакаше на входа с билетите в ръка. „Искаш ли нещо за пиене?“, попита го тя. Той поклати отрицателно глава, твърде зает да я гледа, да я сравнява с останалите, които се трупаха пред входа на кинозалата. Контрольорът се появи на вратата в черна униформа и с клещи в ръка. Перфорираше билетите и оглеждаше лицата на посетителите едно по друго. Повечето навеждаха очи, защото не бяха пълнолетни. Щяха да гледат филм за Джеймс Бонд — първият филм, който гледаха заедно, първата им среща, почти като нормална любовна двойка. Той щеше да се пръсне от гордост. А и филмът беше хубав, поне според Ани. Самият той не разбра много какво се случва на екрана, защото се бе захласнал по нея: гледаше я с крайчеца на окото си, заслушан в звуците от движенията й в мрака. Но помнеше заглавието: „Само за твоите очи“.

Въведе го в тъмното поле за паролата и почака, но и този опит не даде резултат. Изправи се тежко, направи няколко крачки, свали капака на саксията върху перваза, където държеше пакетче с бонбони. От цялата работа нямаше никаква полза. Изведнъж Халвур изтласка гузната си съвест в подсъзнанието си. Там вече бе посъбрал доста неща. Вече беше неудържим, мина през кухнята, влезе във всекидневната и взе телефонния азбучник от библиотеката. Отвори на „Компютърни услуги“, откри търсения номер и го набра.

— Компютърна фирма „Ра“, разговаряте със Сулвай.

— Става дума за затворена папка — заекна той. Смелостта му се стопи, почувства се жалък като воайор. Но вече нямаше връщане назад.

— Не можете да влезете ли?

— Ъъъ… не. Забутал съм някъде паролата.

— Боя се, че консултантът ни си тръгна, но почакайте да проверя.

Притисна силно слушалката до бузата си, чак ухото му пламна. В далечината се чуха гласове и звънене на телефони; той хвърли поглед към баба си — четеше вестника с лупа. „Де да можеше Ани да я види“, помисли си Халвур.

— Там ли сте?

— Да.

— Далеч ли живеете?

— На завоя към Люнебю.

— Извадихте късмет. Нашият човек ще мине край вас на път за вкъщи. Дайте ми точния си адрес.

После Халвур зачака в стаята си със свито сърце и дръпнати настрани завеси, за да види колата, когато пристигне. Точно след трийсет минути се появи бял кадет комби с логото на фирмата на вратата. От колата излезе изненадващо млад мъж и погледна несигурно към къщата.

Халвур изтича да му отвори. Консултантът се оказа много приятен, пълничък като сладка с мас и с дълбоки трапчинки. Халвур му благодари, задето си е направил труда да се отбие при него. Заедно влязоха в стаята му. Специалистът отвори куфарчето с документи и извади наръч с таблици.

— Цифрова или буквена комбинация? — попита той.

Халвур се изчерви до корена на косите си.

— И това ли не помните? — изненада се специалистът.

— Имах много различни пароли — измънка Халвур. — Постоянно ги сменях.

— Коя е папката?

— Ето тази.

— „Ани“?

Не зададе повече въпроси, а и нали работата му изискваше известна дискретност. Консултантът имаше големи амбиции. Халвур се приближи до прозореца. Бузите му горяха заради обзелата го смесица от срам и нервност, но и заради сърцебиенето, наподобяващо непрекъснати удари на барабан. Зад гърба си чуваше бързото тракане по клавиатурата, все едно чаткаха кастанети. Друг звук не се чуваше — само барабанът на сърцето му и кастанетите. След известно време, което му се стори цяла вечност, специалистът най-после стана от стола.

— Това беше, момче!

Халвур се обърна бавно и се вторачи в екрана. Пое подложката, за да се разпише на фактурата.

— Седемстотин и петдесет крони? — задъха се от учудване Халвур.

— Плаща се на започнат час — усмихна се специалистът.

Халвур се подписа с треперещи ръце на пунктираната линия най-долу на листа и помоли да му изпратят разписката с пощенски запис.

— Паролата беше от цифри — усмихна се специалистът. — Нула — седем — едно — едно — девет — четири. Ден, месец и година, нали? — Трапчинките му станаха още по-дълбоки. — Очевидно обаче не е твоята рождена дата, иначе щеше да си на осем месеца!

Халвур го изпрати и му благодари, после се върна тичешком в стаята си и седна пред екрана. Там имаше нов текст:

„Please proceed.“^[1]

Лигите му почти потекоха по клавиатурата и той се хвана за сърцето, защото биеше много силно. Пред него се появи текст и той започна да чете. Наложи се да се подпре на бюрото и да примига няколко пъти, докато разглеждаше документа. Нещо се бе случило, Ани го бе написала. Най-после Халвур го откри. Четеше с широко отворени очи, силно разтревожен, и в съзнанието му започна да се прокрадва ужасно съмнение.

 

 

Бьорк вече си беше пийнал доста.

Кучето все още стоеше с изплезен език, дишаше запъхтяно и нетърпеливо. Очите му сновяха неспокойно напред-назад. Най-сетне Бьорк се надигна тежко, остави бутилката върху леденостудения под, хлъцна няколко пъти и се изправи. На мига политна назад към стената с разкрачени крака. Кучето също стана и се вторачи в него с жълтите си очи. Размаха опашка колкото да разбере какво е положението. Бьорк намери опипом револвера, здраво закрепен в тесния му джоб, извади го, изтегли петлето. През цялото време не сваляше очи от кучето, докато слушаше звука от търкащите се кътници в устата си. После внезапно се олюля, ръката му потрепери, но той успя да се окопити, вдигна ръка и натисна спусъка. Между стените отекна мощна експлозия. Куршумът проби черепа му, а съдържанието му плисна върху стената. Част от него изцапа и муцуната на кучето. Изстрелът продължи да ехти. Бавно утихна в звук, подобен на далечен гръм. Кучето се хвърли напред, за да се освободи от каишката, но напразно. След няколко опита се измори, отказа се и започна да скимти.