Карин Фосум
Не поглеждай назад (20) (Вторият случай на инспектор Сейер)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Конрад Сейер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Se deg ikke tilbake!, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
dune(2015 г.)

Издание:

Автор: Карин Фосум

Заглавие: Не поглеждай назад

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: норвежка

ISBN: 978-954-357-212-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3800

История

  1. —Добавяне

* * *

Сейер пробяга разстояние от тринайсет километра. Стараеше се да не прекрачва прага на болката, поне на връщане. Преди Елисе винаги му наливаше леденостудена минерална вода и го чакаше да излезе от душа, често само по пешкир. Сега не го чакаше никой, ако изключим кучето, което вдигна глава с надежда, когато той отвори вратата и изпусна парата от банята. Облече се вътре и сам си извади бутилка минерална вода, отвори я на ръба на кухненския плот и я долепи до устните си. Тъкмо я преполови и някой звънна на вратата. Това не се случваше често и Сейер се изненада. Вдигна предупредително показалец към кучето и отиде да отвори. Навън, чак до парапета, стоеше Скаре, стъпил с един крак на стъпалото, сякаш демонстрираше, че ще се оттегли на секундата, ако притеснява Сейер с присъствието си.

— Минавах оттук — осведоми го Скаре.

Изглеждаше по-различно. Къдриците ги нямаше, беше съвсем късо подстриган. Косата му, някак потъмняла, му придаваше вид на по-възрастен. Ушите му леко стърчаха.

— Хубава прическа — похвали го Сейер. — Влизай.

Колберг се завтече към госта с обичайния си маниер на посрещане.

— Вдига много шум — виновно призна Сейер, — но е много дружелюбен.

— Не се и съмнявам, като се има предвид колко е голям. Човече, та това е същински вълк.

— Целта е да прилича на лъв. Към това се е стремял онзи, който смесил породите и създал първия леонбергер.

Сейер тръгна навътре в стаята.

— Бил от немския град Леонберг и искал да създаде талисман на града.

— Лъв ли? — Скаре огледа голямото животно и се подсмихна. — Не, резултатът не ме удовлетворява.

Съблече си якето и го остави на масичката с телефона.

— Успя ли да разговаряш с Холан днес?

— Да, а ти какво прави?

— Ходих при бабата на Халвур.

— Така ли?

— Почерпи ме с кафе и питки, както и с всички неволи на старостта. Сега вече знам какво е да остаряваш — тихо призна Скаре.

— А именно?

— Постепенен разпад; промъкващ се, почти незабележим процес, който откриваш само във внезапни, разтърсващи моменти.

Скаре въздъхна като старец и поклати угрижено глава.

— Клетките постепенно спират да се делят, ето за това става дума. Процесът става все по-муден и по-муден, докато в даден момент вече изобщо не се обновяват и всичко започва да се сбръчква. Така всъщност започва първият стадий в процеса на гниене. Началото му е около двайсет и пет годишната възраст на човека.

— Много неприятно, значи при теб вече е започнал. Виждаш ми се малко болнав.

— Кръвта се блъска в кръвоносните съдове. Нещата нямат обичайния си мирис и вкус. Никак не е за чудене, че умираме, когато остаряваме.

Последната реплика развесели Сейер. Той се сети за майка си в старческия дом и спря.

— На колко години е бабата на Халвур?

— На осемдесет и три. Не е съвсем с всичкия си — посочи към подстриганата си глава Скаре. — Според мен би било по-добре да умираме по-рано, преди да навършим седемдесет.

— Старците на тези години едва ли ще се съгласят с теб — лаконично възрази Сейер. — Искаш ли минерална вода?

— Да, благодаря.

Скаре прокара ръка по главата си, все едно проверяваше дали новата прическа не е само сън.

— Имаш страшно много музика, Конрад — Скаре надникна към рафтовете до стереоуредбата. — Броил ли си ги?

— Около петстотин — извика Сейер от кухнята.

Скаре стана, за да разгледа заглавията на албумите. Като повечето хора и той споделяше мнението, че изборът на музика казва много неща за слушателя.

— Лейла Далсет, Ета Джеймс, Били Холидей, Едит Пиаф. Боже мили — слисано възкликна той с усмивка на уста. — Та тук има само жени!

— Сериозно?

Сейер му наля минерална вода.

— Само жени са, Конрад. Ърта Кит, Лил Линдфорш, Моника Сетерлюн. Коя е тя?

— Една от най-добрите. Твърде млад си, за да си ги чувал.

Скаре седна отново, отпи глътка вода и подсуши чашата на панталона си.

— Какво каза Холан?

Сейер извади пакет тютюн изпод вестника и го отвори. Взе си хартия и започна да свива цигара.

— Ани е знаела за престоя на Йенсвол в затвора. Вероятно и за причината да лежи там.

— Продължавай!

— Едно от децата, които е гледала, е загинало при трагичен инцидент.

Скаре затърси опипом цигарите си.

— Случило се е през ноември, горе-долу по времето, когато всичко е тръгнало на зле. Ани не искала да ходи повече в дома на онези родители. Отказала да занесе дори цветя и да присъства на погребението. След това изгубила желание да бави чужди деца. Според баща й това не било много учудващо — та тя била само на четиринайсет и не можела да понесе смъртта.

Сейер наблюдаваше Скаре, докато говореше, и забеляза как придоби бдително изражение.

— После приключила с хандбала, скъсала за малко с Халвур и се затворила в себе си. Събитията протекли в следната последователност: детето починало; Ани се изолирала от околния свят.

Скаре си запали цигара и наблюдаваше как Сейер облизва ръчно свитата си папироса.

— Смъртният случай очевидно е резултат от злополука, детето е било двегодишно. Напълно разбирам защо момиче в такава крехка възраст преживява толкова тежко загубата. Ани е познавала отлично и хлапето, и родителите му. Но… — млъкна, за да си запали цигарата.

— Значи разполагаме с обяснение за промяната в нея?

— Възможно е. Освен това е била и болна от рак. Малко е вероятно да е знаела за болестта си, но ракът положително е повлиял на състоянието й. Аз обаче се надявах да открия нещо друго, нещо по-конкретно.

— А Йенсвол?

— Не ми се вярва някой да извърши убийство, за да си осигури нечие мълчание относно изнасилване отпреди единайсет години. А и той си е излежал присъдата. Освен ако не се е опитал да изнасили Ани и нещо се е объркало.

— Изненадан съм — призна Скаре. — Откога пропуши?

— Само една цигара вечер. Имаш ли време да се поразходим с колата?

— Разбира се. Къде ще ходим?

— До църквата в Люнебю.

Дръпна жадно и продължително от цигарата и задържа дима.

— Защо?

— Не знам. Обичам да се навъртам около местопрестъплението, това е.

— Да не би да мислиш по-добре на чист въздух?

Отлющи парче стеарин от обструената с пясък маса.

— Винаги съм смятал, че обкръжението влияе на мисленето. Човек възприема повече неща, когато е на самото място, стига да притежава нюх за нещата, за това какво ни казват те.

— Изключително вълнуващ подход — отбеляза Скаре. — Ще се осмелиш ли да го представиш на Камарата?

— Имаме негласно споразумение да не говорим за това. Прокурорът не се интересува от чувствата ми, но знае, разбира се, че съществуват. Съобразява се с тях, без да го признава. И това е негласно споразумение.

Издуха дима с благоговение и погледна нагоре.

— Какво друго ти поднесе бабата на Халвур освен питките и лекцията за старостта?

— Разказа ми доста за баща му, колко невероятно добро дете бил. А му се случили само нещастия.

— Вярвам й, щом е бил в състояние да пребива децата си.

— Според нея Халвур се затварял в стаята си и не мърдал от компютъра цяла вечер, а понякога дори и цяла нощ.

— И какво прави там?

— Нямам представа, вероятно си води дневник.

— Любопитен съм да го прочета.

— Ще го извикаш ли пак в участъка?

— Разбира се.

Пресушиха чашите и станаха. На излизане от апартамента Скаре забеляза снимка на Елисе. Имаше ослепителна усмивка.

— Това съпругата ти ли е? — предпазливо се осведоми той.

— Последната й снимка.

— Прилича на Грейс Кели — въодушеви се Скаре. — Как сърдитко като теб е свалил такава красавица?

Направо слисан от безочливата забележка на Скаре, Сейер заекна:

— Тогава не бях сърдитко — вяло отвърна той.

 

 

Колата мина бавно по чакълестия път към църквата в Люнебю. Вечер розово сияние къпеше църквата, стояща там сякаш от цяла вечност. В действителност беше само на сто и петдесет години — съвсем лека въздишка в короната на дървото, наречено вечност. Внимателно затвориха вратите и постояха до колата, заслушани в нощните звуци. Скаре се огледа, направи няколко крачки към параклиса и се насочи към първата линия гробове: десет бели камъка, наредени безупречно един до друг.

— Какво е това?

Зачетоха се в надгробните плочи.

— Гробове на загинали войници — полугласно обясни Сейер. — Англичани и канадци. Немците ги застреляли тук, в гората, на девети април. Всяка година на Седемнайсети май[1] децата полагат бяла съсънка на гробовете им. Научих го от дъщеря ми Ингри. Пилот от военновъздушния флот на Канада. Възраст 26 години. „Бог дал, Бог взел“ — прочете Сейер надписа на един гроб. — Изминал е дълъг път за толкова кратък подвиг.

— Мм — Скаре плъзна поглед напред. — Ето ме, дойдох чак от Канада в новата си униформа, за да се бия за правото дело. И това е историята на моя живот — само огън и смърт.

Сейер го погледна малко учудено и тръгна към църквата. Ани беше погребана в периферната част на гробището, близо до голяма нива с ечемик. Цветята върху гроба й отдавна бяха увехнали. Двамата мъже се втренчиха в тях и потънаха в размисли. После пообиколиха гробовете, докато четяха надписите по плочите. Две редици над гроба на Ани Сейер откри каквото търсеше: малък сводест камък, надписан със завъртулки. Скаре се наведе и прочете:

— Скъпият ни Ескил?

Сейер кимна и го погледна.

— Ескил Юнас, роден на четвърти август деветдесет и втора, починал на седми ноември деветдесет и четвърта.

— Юнас? Търговецът на килими?

— Синът на търговеца на килими. Задавил се със закуската си и се задушил. След смъртта му родителите се развели. Не е никак странно, всъщност е доста обичайно. Но имат и по-голям син, който живее при майка си.

— На стената в дома му имаше снимки на синовете му — сети се Скаре и мушна ръце в джобовете си. — Каква е тази дупка върху надгробния камък?

— Някой сигурно е откраднал нещо оттам. Вероятно е имало птица или ангел, както често украсяват гробовете на малките деца.

— Странно, че не са сложили нещо друго. Гробът ми се струва малко грозен, да не кажа занемарен. А мислех, че само гробовете на старите хора изглеждат така забравени.

Обърнаха се и се загледаха в нивята, които ограждаха гробището от всички страни. Светлините от енорийския дом блестяха кротко в синкавия мрак.

— Сигурно не им е лесно да идват често. Майката се е преместила в Осло и трябва да пътува доста.

— Юнас е тук за две минути.

Скаре погледна в другата посока — към къщата на търговеца на килими в подножието на Възвишението.

— Църквата се вижда от прозореца на всекидневната му — отбеляза Сейер. — Помня гледката, нали бяхме при него. Може би това му стига.

— Кученцата вече са се родили.

Сейер не отговори.

— Къде отиваме?

— Не съм съвсем сигурен. Но това момченце е починало — той сведе очи към гроба и се намръщи — и след смъртта му Ани се е променила. Защо го е преживяла толкова тежко? Тя е била жилаво момиче с много съпротивителна сила. Нали всички здрави, нормални хора преживяват загубата? Нима не сме създадени така, че да приемем смъртта и да продължим да живеем, след като мине известно време?

Усети се колко прочувствено заговори и млъкна. Коленичи малко смутено и огледа за пореден път голия гроб, докато безцелно ровичкаше из оскъдната шума.

— Но тя е понесла тежко смъртта на детето въпреки силата си. Какво значи това според теб?

— Нямам идея. Сам не знам какво намеквам.

— Как им хрумва на хората да крадат от гроб? — учуди се Скаре.

— Фактът, че не си способен да разбереш постъпката им е добър знак — увери го Сейер и се изправи.

Върнаха се при колата.

— Вярваш ли в Господ? — неочаквано се поинтересува Скаре.

Устните на Сейер се свиха в права линия.

— Мда… не, май не. По-скоро вярвам в някаква сила — с усилие отговори той.

Скаре се усмихна.

— Не за първи път чувам подобни обяснения. Тази сила явно се радва на по-топъл прием. Странно колко трудно ни е да й намерим име. Но едно е ясно: думата Бог е смислово натоварена. И накъде според теб ни води тази воля?

— Казах сила — натърти Сейер, — а не воля.

— Значи вярваш в безволева сила?

— Не казах това. Наричам я просто сила, а въпросът дали е волева, или не, оставям без отговор.

— Но безволева сила звучи доста обезсърчаващо, нали?

— Ех, как не преставаш да упорстваш! Да не би по този недодялан начин да се опитваш да обясниш в какво вярваш?

— Да — простосърдечно призна Скаре.

— Брей, не е за вярване какво се криело в теб.

Сейер поразмисли над тези неочаквани сведения и най-сетне промърмори:

— Никога не съм разбирал религията.

— Как така?

— Не схващам какъв е смисълът.

— Да заемеш позиция. Избираш си нагласа към живота, а с времето тя се превръща в твое спасение. Придава принадлежност и смисъл на живота и смъртта ти и този смисъл те удовлетворява напълно.

— Да заемеш позиция? Не търсиш ли спасение?

Скаре се разхили гърлено. Смехът му напомняше на южни простори, архипелази и солена вода.

— Хората винаги усложняват нещата. В действителност е много просто. Не е нужно да разбираш всичко. Главното е да го почувстваш. Разбирането ще дойде впоследствие.

— Значи вярата ти е точно за мен — отбеляза Сейер.

— Знам на какво залагаш — усмихна се Скаре. — Не вярваш в Господ, но виждаш ясно пред себе си перлените порти и като повечето хора се надяваш Свети Петър да заспи над книгата, а ти да се вмъкнеш незабелязано вътре.

Сейер се разсмя сърдечно, от дън душа и направи нещо, което досега не бе смятал за възможно. Сложи ръка върху рамото на Скаре и приятелски го потупа.

Стигнаха до колата. Сейер махна тънко листо, полепнало по стъклото.

— Ако това беше гробът на моето дете — обади се Скаре, — щях да купя нова птичка и да я закрепя здраво за камъка.

Сейер запали старото пежо и го остави да поръмжи, без да дава газ.

— Аз също.

 

 

Халвур седеше пред екрана. Не очакваше да бъде лесно, защото животът му никога не е бил лесен. Разгадаването на паролата вероятно щеше да отнеме дори месеци, но това не го плашеше. Наум Халвур прехвърли всичко, което Ани бе прочела или слушала и избра разни заглавия, имена, думи или изрази, често споменавани от нея. Случваше се просто да седи, вторачен в екрана. Вече не се вълнуваше от нищо друго — нито от телевизия, нито от музика. Седеше сам в тишината и живееше почти само в миналото. Задачата да открие паролата се превърна в извинение, за да остане в миналото, да не му се налага да гледа напред. А и не го очакваше нищо добро за в бъдеще. Единствено самота.

Връзката му с Ани се оказа твърде хубаво преживяване, за да продължи дълго. Халвур вече го осъзна. Преди често се чудеше накъде вървят отношенията им и докъде ще стигнат.

Баба му си мълчеше, но въпреки това размишляваше какво полезно би могъл да направи внукът: да подкастри градинския плет от задната страна на къщата, да събере сухите листа по двора; да поразтреби из бараката. Така правят всички хора през пролетта, изхвърлят боклука след зимата. Цветната леха пред къщата трябва да се оплеви, нали самата тя излезе и видя как вехнат лалетата, защото територията им е изцяло превзета от глухарчета и бурени. Халвур кимаше разсеяно всеки път когато тя споменеше за двора, и продължаваше заниманията си. След много усилия тя успя да завърже връзките на чифт маратонки и, куцукайки, да излезе на двора с патерици под мишница. Старицата много рядко ходеше из двора. Само в слънчево време се случваше да се дотътри едва-едва до магазина. Подпираше се на патерицата с наведена глава — и занемареният двор я потискаше. Очевидно не само в организма й цареше разпад. Всичко изглеждаше някак сиво, вяло — къщите, дворовете. Или просто зрението й изневеряваше. А може би и двете. Заситни из двора и отвори вратата на бараката. Спонтанно реши да надникне вътре. Вероятно старите градински мебели все още са използваеми и поне могат да стоят за украса пред къщата. Ще й придадат по-уютен вид. Съседите отдавна изнесоха градинските маси и столове навън. Опипом намери ключа и запали лампата.

Бележки

[1] Националният празник на Норвегия. — Бел. прев.