Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Конрад Сейер (2)
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Se deg ikke tilbake!, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ева Кънева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- dune(2015 г.)
Издание:
Автор: Карин Фосум
Заглавие: Не поглеждай назад
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: норвежка
ISBN: 978-954-357-212-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3800
История
- —Добавяне
* * *
Селцето се намираше в най-ниската част на долина, във вътрешността на фиорда, сгушено в полите на планината, сякаш във вдлъбнатина в речно дъно, където водата стои неподвижна. А, както знаем всички, само течащата вода е чиста. Селцето беше доведено дете на общината; всички пътища към него бяха неописуемо лоши. Много рядко се случваше някой автобус да реши да спре до затворената млекарна и да качи хора, за да ги закара до града. На връщане ставаше още по-лошо.
Планината, по-скоро сивото възвишение, не представляваше никакъв интерес за местни, затова пък отдалеч идваха туристи, привлечени от редките минерали и от разнообразната и уникална флора. В тихи дни от възвишението се чуваше леко дрънчене. Някои подозираха, че там странстват призраци. В действителност звукът идваше от пасящите овце. Околните хребети прозираха през мъглата подобно на меко кече, покрито с ефирни, прозрачни воали. Конрад Сейер проследи с пръст главния път по картата. Наближаваха колело. Полицай Карлсен шофираше, оглеждаше внимателно полята и следваше указанията.
— Сега завий надясно по улица „Гнайс“, после се качваме по склона Шифер, оттам наляво край улица „Фелтспат“. От нея няма изход — замислено изреди Сейер. — Номер пет трябва да е третата къща от лявата страна.
Беше напрегнат. Гласът му звучеше още по-слабо от обикновено.
Карлсен насочи колата към жилищните сгради и мина през „легналите полицаи“. Както и на много други места, пришълците се бяха струпали в район, отдалечен от кореняците. Като изключим указанията за маршрута, двамата полицаи почти не разговаряха. Приближаваха къщата и се опитаха да се стегнат. Дано изчезналото дете да се е прибрало. Вероятно дори седи в скута на майка си, удивено и объркано от цялата олелия. В момента беше един часът, тоест момиченцето се намираше в неизвестност от пет часа. Два часа се в допустимата граница, пет стават твърде много. Безпокойството им растеше като мъртво място в гърдите им, където кръвта не достига. И двамата имаха малки деца в семейството. Карлсен беше баща на осемгодишно момиче, а Сейер имаше внуче на четири години. Мълчанието им бе натоварено с картини. Имаше вероятност да се превърнат в реалност. Точно това мина през ума на Сейер, когато спряха пред ниска, боядисана в бяло къща с тъмносини первази. Беше типична сглобяема къща без собствен характер, но нагиздена като къщичка за игра с декоративни кепенци и светъл ръб на облицовъчните дъски. Градината изглеждаше добре поддържана. Голяма веранда с красиво оформена ограда обикаляше цялата къща. Озоваха се почти на върха на хребета и пред тях се откри гледка към цялото селце, осеяно със спретнати дворове и поля. До пощенската кутия видяха паркирана служебна кола.
Сейер тръгна напред, старателно си избърса обувките на килимчето пред вратата и наведе глава, влизайки във всекидневната. Само за секунда се ориентираха в обстановката. Момиченцето продължаваше да е в неизвестност и вече цареше паника. Майката, едра жена в карирана рокля, седеше на дивана в компанията на полицайка. Сейер почти долови мириса на страх в стаята. Майката полагаше неимоверни усилия да сдържа сълзите си или отчаяните си викове. Затова се задъхваше и при най-незначителното действие. Например, когато се изправи и му подаде ръка.
— Госпожо Албюм — подзе той. — Вярно ли е, че съседите ви са тръгнали да я търсят?
— Да. Взеха и куче — потвърди тя и се свлече на дивана. — Помагаме си, нали сме съседи.
Той се настани на креслото срещу нея и се наведе напред, без да изпуска погледа й.
— Ще изпратим куче-следотърсач. Разкажете ми всичко за Рагнхил. Що за дете е, как изглежда и с какво е облечена.
В отговор получи само енергично кимане. Областта около устата й се беше вцепенила.
— Обадихте ли се навсякъде?
— Няма много възможности — прошепна тя. — Позвъних на кого ли не.
— Имате ли роднини в селото?
— Не. Не сме оттук.
— Рагнхил на детска градина ли ходи, или на подготвително училище?
— Нямаше места.
— Има ли братя и сестри?
— Единствено дете е.
Той се опита да си поеме дъх безшумно.
— Първо ми опишете дрехите й възможно най-подробно.
— Червен анцуг — заекна тя, — с лъвче на гърдите. Зелено зимно яке с качулка. Едната обувка е червена, другата — зелена.
Жената говореше на тласъци, едва намираше сили да сдържа риданията си.
— А каква е Рагнхил по характер?
— Висока е метър и десет сантиметра. Тежи осемнайсет килограма. Със съвсем светла коса. Преди ден-два ходихме на контролен преглед.
Тя отиде до стената. Над телевизора висяха окачени няколко снимки. Повечето бяха на Рагнхил; на една — майката в национална носия, а на друга — мъж в униформата на Министерството на отбраната, явно нейният съпруг. Тя избра снимка, където момиченцето се усмихва, и му я подаде. Косицата на Рагнхил изглеждаше почти бяла, докато майката имаше гарвановочерна грива. Бащата обаче беше рус. Под фуражката му се подаваха няколко кичура.
— Какво момиче е тя?
— Доверчиво — изхлипа тя. — Говори с всички.
След това признание тя се разтрепери.
— Такива деца се оправят най-добре в живота — категорично отсече той. — Ще взема снимката.
— Добре.
— Кажете ми — помоли той и седна, — къде ходят по принцип хлапетата от селото, когато излязат на разходка?
— До фиорда, до брега до енорийския дом, до магазина на Хорген или на върха на Възвишението. Някои ходят до езерото в планината или в гората.
Той погледна през прозореца към черните ели.
— Някой изобщо виждал ли е Рагнхил, след като е тръгнала към къщи?
— Съседът на Марте я срещнал до гаража, като тръгвал за работа. Разбрах, защото се обадих на жена му.
— А къде живее Марте?
— На улица „Кристал“. Само на няколко минути оттук.
— Бутала е детска количка?
— Да. Марка „Роса Брио“.
— Как се казва този съсед? Който я е видял до гаража?
— Валтер — учудено отвърна тя. — Валтер Исаксен.
— Къде можем да го намерим?
— Работи в „Дюно Индюстриер“. В „Личен състав“.
Сейер се изправи, отиде до телефона и се обади на бюро „Справки“, взе номера, набра го и изчака.
— Трябва да говоря с един от служителите ви възможно най-бързо. Името му е Валтер Исаксен.
Госпожа Албюм го наблюдаваше тревожно от дивана. Карлсен се взираше през прозорците. Пред погледа му се откриваха сини хребети, поля, а в далечината се издигаше белият шпил на църковната кула.
— Конрад Сейер от полицията — лаконично се представи той. — Обаждам се от улица „Гранит“ 5. Сигурно се досещате защо.
— Рагнхил все още ли е в неизвестност?
— Да. Доколкото разбрах, вие сте я видели, когато е излизала от къщата?
— Тъкмо затварях гаража.
— Погледнахте ли часовника?
— Осем и шест, закъснявах за работа.
— Сигурен ли сте в часа?
— Часовникът ми е електронен.
Сейер замълча, опитвайки се да си спомни откъде минаха на идване за селото.
— Значи сте тръгнали за работа, след като сте я видели до гаража?
— Да.
— Надолу по „Гнайс“ и по главния път?
— Точно така.
— По това време повечето отиват в града, предполагам. Сигурно в обратна посока почти няма движение?
— Да, така е. През селото ни не минават превозни средства. Няма и за какво.
— Разминахте ли все пак с някакви автомобили по пътя, пътуващи към селото?
Той се замисли. Сейер чакаше. В стаята цареше гробна тишина.
— Да, всъщност видях един микробус долу, в равнината. Точно преди колелото. Беше целият на петна, много грозен. Движеше се много бавно.
— Кой се возеше?
— Един мъж — колебливо отвърна Валтер. — Пътуваше сам.