Карин Фосум
Не поглеждай назад (19) (Вторият случай на инспектор Сейер)

* * *

Прокурорът се произнесе по случая. Даде разрешение да погребат Ани Холан. Еди си погледна часовника: измина повече от денонощие, откакто първата лопата със суха пръст полетя към ковчега. Заровиха Ани под пръст, примесена с клонки, камъни, червеи. На погребението Еди носеше в джоба си смачкан лист хартия — няколко думи, които искаше да прочете до ковчега след проповедта. Не успя да обели дума, задавен от ридания. Нямаше да си го прости до края на живота си.

— Питам се дали Сьолви не страда от някакъв умствен проблем — сподели той и притисна чело с дебелия си пръст, но после го отмести към слепоочието си. — Не че ще се види на скенер, но има нещо ненормално. Съумява да се справя с живота, но е малко бавна и умствено недоразвита. Не споменавайте нищо на Ада по този въпрос — додаде той.

— Да не би да отрича, че има проблем? — попита Сейер.

— Според нея щом не се вижда, значи просто го няма. Хората били различни.

Сейер бе повикал Еди в кабинета си. Бащата все още изглеждаше много объркан.

— Налага се да ви попитам нещо — предпазливо подзе Сейер. — Ако Ани срещне Аксел Бьорк, би ли се качила в колата му?

Въпросът предизвика удивление у Еди. Той остана със зяпнала уста.

— Подобна мисъл ми се струва ужасяваща — призна той.

— Престъплението над дъщеря ви е доста ужасяващо. Просто отговорете на въпроса ми. Не познавам тукашните хора така добре като вас, но гледам на това като на предимство.

— Бащата на Сьолви — замисли се Еди. — Ходиха няколко пъти при него, Ани го познаваше. Възможно е и да се качи при него, ако я помоли. Какво лошо има в това?

— В какви отношения сте с него?

— В никакви.

— Но сте разговаряли?

— Малко. Ада не го пускаше вкъщи. Според нея се натрапвал.

— А вие как гледате на поведението му?

Той се размърда неспокойно на стола, сякаш се боеше да не си проличи колко слабохарактерен е.

— Според мен Ада постъпваше глупаво. Та той нямаше намерение да ни пречи, а само да вижда Сьолви от време на време. Сега изгуби всичко. Май го изгониха и от работа.

— А Сьолви? Тя искаше ли да го вижда?

— Боя се, че Ада я отказа. Понякога е доста сурова. Бьорк явно се е предал. Видях го обаче на погребението, тогава успя да зърне Сьолви. Сигурно забелязвате колко е трудно да се противопоставиш на Ада — искрено призна той. — Не че се страхувам от нея или нещо подобно — изсмя се иронично Еди, — но жена ми бързо излиза от кожата си от гняв. Не е лесно за обяснение. Просто побеснява, а аз нямам сили да го изтърпя.

Отново млъкна. Сейер изчака мълчаливо, докато се опитваше да си представи сложната игра между хората; как през годините се преплитат хиляди нишки и образуват жилава, ситна мрежа, в която човек се чувства като в капан. Механизмите на това явление направо удивляваха Сейер, както и силното нежелание на хората да извадят ножа и да се откъснат от мрежата, независимо че копнеят болезнено за свобода. На Холан му се искаше да се измъкне от мрежата на Ада, но го задържаха хиляди дребни неща. Бе направил избор и щеше да остане оплетен в лепкавите нишки до края на живота си, а взетото решение го сломяваше и цялата му фигура изглеждаше приведена и отпусната.

— Нищо ли не сте открили? — попита той след кратко мълчание.

— За жалост не — неохотно отвърна Сейер. — Всички хора говорят за Ани с топлота и любов. Веществените доказателства са нищожни и не водят доникъде. Не виждаме мотив за убийство. Ани не е изнасилена, нито удряна. В района на Възвишението никой не е забелязал нищо подозрително в деня на престъплението, а всички, минали оттам с автомобили, се явиха в полицията и са проверени. Наистина, има едно изключение, но Раймон и Рагнхил не могат да ни опишат добре профучалата край тях кола и няма как да я издирим. Мотоциклетистът до магазина на Хорген потъна вдън земя. Вероятно е бил случайно минаващ оттам турист. Сред очевидците никой не е забелязал регистрационните табели, може да е бил и чужденец. Водолазите търсиха раницата на Ани, но без успех. Затова предполагаме, че тя все още е у извършителя. Тъй като нямаме основания да повдигнем обвинение срещу никого, няма как да издействаме заповед за обиск. Дори не разполагаме с конкретна теория. Уликите са толкова малко, че разчитаме главно на въображението си. Не е изключено, например, Ани да се е сдобила с неудобни за някого сведения, вероятно напълно случайно, и този някой да я е убил, за да й затвори устата. В такъв случай тези сведения сигурно са били много компрометиращи, щом се е стигнало до убийство. Ани беше съблечена, но недокосната. Може убиецът да е искал да ни внуши, че престъплението е от сексуален характер, вероятно за да ни отвлече вниманието от същинския мотив. Това е причината да се интересуваме толкова живо от миналото на Ани — заключи Сейер.

Млъкна и несъзнателно почеса опакото на дланта си, където имаше червено петно оголена кожа с големината на монета от двайсет крони.

— Вие сте един от хората, които са я познавали най-добре. Сигурно през главата ви минава какво ли не. Длъжен съм отново да ви попитам: има ли нещо в миналото на Ани — преживявания, познанства, изказвания, впечатления, каквото и да е — което да ви е учудило. Не мислете за нищо конкретно. Само се запитайте дали нещо ви се е сторило странно. Споделете и най-дребния факт, който ви е изненадал, дори и да ви се стори глупав и нищожен: неочаквана за вас реакция; реплики, намеци; загнездили се в паметта ви случки. Ани е започнала да се държи по различен начин. Останах с впечатлението, че поведението й не е било резултат само от пубертета. Бихте ли го потвърдили?

— Според Ада…

— А според вас?

Сейер не го изпускаше от очи.

— Отхвърлила е Халвур, прекратила е кариерата си на вратарка, а после се е затворила в себе си. Сещате ли се по това време да се е случило нещо необичайно?

— Разговаряхте ли с Йенсвол?

— Да.

— Ами… такова… чувам разни слухове, но сигурно не е истина. В селото мълвата се разнася много бързо — уточни той смутено и се изчерви.

— За какво говорите?

— Веднъж Ани спомена, че преди доста време е лежал в затвора. Не знам за какво.

— Ани е научила за това?

— Значи наистина е лежал?

— Да, бил е в затвора. Не допусках някой да е разбрал. Проверяваме всички хора от обкръжението на Ани, дали имат алиби и така нататък. Разговаряхме с повече от триста души, но за съжаление не сме набелязали нито един заподозрян.

— Горе до Възвишението живее един мъж, дето не е с всичкия си — промърмори Холан. — Чувал съм, че се пробва да заговаря момичетата от селото.

— Бяхме при него — търпеливо обясни Сейер. — Той намери Ани.

— Вярно, така беше.

— А има и алиби.

— Е, щом е стабилно, значи няма как.

Сейер се замисли за Рагнхил. Реши да не казва на Холан що за алиби има Раймон: шестгодишно дете.

— Защо според вас Ани престана да гледа деца?

— Порасна.

— Доколкото обаче разбирам, тя е обичала много да се занимава с малчугани. Струва ми се странно да спре изведнъж.

— Няколко години наред правеше само това. Първо си пишеше домашните, а после излизаше на улицата да види дали някоя майка няма нужда от помощ. Ако се случеше децата да се скарат, тя винаги успяваше да възстанови реда и спокойствието. Склоняваше виновника, предизвикал разправията, да си признае. Прощаваше му и всичко си тръгваше по мед и масло. Биваше я да посредничи. Уважаваха я и я слушаха. Както момичетата, така и момчетата.

— С други думи е била много дипломатична?

— Именно. Обичаше да оправя каши. Не понасяше неразрешени конфликти. Ако, например, се случеше да се скараме със Сьолви, Ани винаги намираше начин да ни сдобри. Беше като буфер. Но незнайно защо — бавно рече той — и това й стана безинтересно. Вече не влагаше същата енергия в заниманията си.

— Кога го забелязахте? — побърза да попита Сейер.

— Някъде миналата есен.

— Какво се случи тогава?

— Нали вече ви казах. Не искаше да тренира в отбора, не й се излизаше с компании.

— Но защо!

— Не знам — отчаяно призна бащата. — Нали ви казвам, и аз не разбирам.

— Опитайте се да надхвърлите границите на семейството. Абстрахирайте се от Халвур, от отбора, от проблемите с Аксел Бьорк. По същото време в селото станала ли е случка, която да не е непременно свързана с вас?

Холан разпери безпомощно ръце.

— Да, но тя едва ли има нещо общо. Почина едно от децата, които Ани често бавеше. Тогава състоянието й се влоши. Ани вече не искаше да се занимава с нищо. Обуваше маратонките и се махаше от къщи, от улицата ни.

Сърцето на Сейер заби учестено.

— Бихте ли повторили? — опря лакти на масата той.

— Едно от децата почина при инцидент. Ани често го гледаше. Казваше се Ескил.

— Кога се случи инцидентът? Докато тя го гледаше ли?

— Не, не! — ужасено го погледна Еди. — Да не сте луд! Ани внимаваше страшно много, когато й поверяваха чуждо дете. Не го изпускаше от очи и за миг.

— Как се е случило нещастието?

— В дома на родителите на детето. Тогава Ескил беше на две години и нещо. Ани прие смъртта му много тежко. Всички бяхме потресени, познаваме родителите.

— Кога се случи?

— Нали ви казах, миналата есен — тогава именно Ани се отдръпна от света. Тогава ни се струпаха доста неприятности, изживяхме труден период. Обаждаше се Халвур, после започна и Йенсвол. Бьорк непрекъснато ни досаждаше с искания да види Сьолви, а Ада стана непоносима!

Млъкна и внезапно придоби сконфузен вид.

— Кога точно стана злополуката с детето, Еди?

— Май през ноември. Не помня точната дата.

— Преди или след като Ани се отказа от отбора?

— Не се сещам.

— Ще се наложи да поразмислиш. Как почина детето?

— Задавило се с нещо и не успели да го извадят. Ескил се хранел сам в кухнята.

— Защо не сте споменали за това досега?

Холан го погледна с нещастен вид.

— Нали работата ви е да откриете убиеца на Ани — прошепна той.

— Да, точно това правим. При разследването е необходимо да изключим възможностите една по една.

Настъпи продължително мълчание. По високото чело на Холан избиха капки пот. Той не спираше да разтрива пръстите си, сякаш не ги чувстваше. В мислите му през цялото време изникваха идиотски снимки: Ани в червен гащеризон и шапка на абитуриентка; Ани в булчинска рокля; Ани с пеленаче в ръце. Никога няма да му се удаде възможност да я снима така.

— Разкажете ми как реагира Ани, когато научи за нещастието.

Холан се надигна на стола и се замисли.

— Не помня коя дата беше, но си спомням самия ден, защото се успахме. Аз лично не бях на работа. Ани закъсня за автобуса, а и се прибра по-рано от училище, защото не се чувстваше добре. Сърце не ми даде да й съобщя веднага. Оставих я да си полегне малко и да поспи.

— Болна ли беше?

— Да… не, тя никога не се разболяваше. Сигурно беше пипнала някаква настинка. Събуди се, а аз се чудех как да й поднеса тъжната вест. Накрая отидох при нея и седнах на ръба на леглото.

— Продължавайте.

— Тя се вцепени — замислено разказваше бащата. — Парализира се от ужас. Обърна се и се скри под завивката. Какво можех да направя? През следващите дни не показваше какво изпитва, скърбеше мълчаливо. Ада искаше Ани да занесе цветя в дома на детето, но Ани не пожела. Не дойде и на погребението.

— Вие бяхте ли там със съпругата си?

— Да, разбира се. Ада се притесняваше заради отсъствието на Ани, но се помъчих да обясня колко е тежко за едно дете да ходи на погребение. Та Ани беше само на четиринайсет. Не знаеше какво да каже, нормално е.

— Мм — промърмори Сейер. — А после ходи ли на гроба му?

— Да, няколко пъти. Но не стъпи в дома им.

— Но нали е разговаряла с тях? Все пак е гледала детето им.

— Да, бяха й много близки. Най-вече майката. Впрочем тя се премести в друг град, разделиха се известно време след смъртта на детето. След подобна трагедия е много трудно да намериш път към партньора си. Всеки има нужда да започне отначало и никога няма да бъде съшият. — Еди сякаш се отплесна и заговори на себе си, все едно събеседникът му не съществуваше. — Само Сьолви си е същата. Направо не мога да повярвам, че не се промени след тази трагедия. Но тя е по-различна. Трябва да приемем децата си такива, каквито са, нали?

— А Ани? — предпазливо се върна към темата Сейер.

— Да, Ани — въздъхна бащата. — Тя вече не беше същата. Според мен осъзна, че всички ще умрем. Помня какъв ужас изпитах като дете, когато почина майка ми. Обезумях не защото тя беше мъртва и нямаше повече да я видя, а защото някой ден щяхме да умрем и аз, и баща ми, и всичките ми познати.

Очите му гледаха разсеяно в нищото и Сейер се заслуша, отпуснал ръце върху бюрото.

— Имаме още много да си говорим, Еди — заключи полицаят, — но преди това искам да ви кажа нещо.

— Вече нямам сили да научавам каквото и да е.

— Не мога да го скрия от вас. Съвестта не ми позволява.

— Какво има?

— Помните ли Ани да се е оплаквала от болки?

— Не, никога. Освен когато й купихме маратонки с омекотяващи удара стелки. Тогава я боляха стъпалата.

— Говоря по-конкретно за болки в долната част на корема.

Холан го погледна колебливо.

— Не знам за такова нещо. Попитайте Ада.

— Питам вас, защото останах с впечатлението, че Ани е била по-близка с вас.

— Да, но не сме обсъждали женски работи.

— Ани е имала тумор в яйчника — тихо съобщи Сейер.

— Тумор ли? Рак ли имате предвид?

— Да, раково образувание с големината на яйце. Било е злокачествено и с метастази в черния й дроб.

Холан съвсем се вцепени.

— Грешите — решително отсече той. — Няма по-здрав човек от Ани.

— Ани е имала злокачествен тумор в яйчника — повтори категорично Сейер. — Не след дълго е щяла да се разболее сериозно. Съществувал е огромен риск болестта й да доведе до фатален край.

— Да не би да твърдите, че е щяла да умре така или иначе? — попита Холан с агресивна нотка в гласа.

— Не аз, а съдебните патолози.

— И аз трябва да се радвам, задето се е отървала от предстоящите си мъки? — изкрещя той в несвяст. Слюнката от устата му опръска челото на Сейер. Холан зарови лице в ръцете си. — О, боже, не исках да прозвучи така — задавено промълви той, — но просто не ми го побира умът. Как е възможно да не съм разбрал за толкова много неща.

— Или чисто и просто и тя не е усетила, или е скрила от вас симптомите и съвсем умишлено не е отишла на лекар. Болестта не е регистрирана в медицинския й картон.

— Там няма да намерите нищо — тихо потвърди Холан. — Никога не се е оплаквала от нищо. През годината й слагаха по някоя и друга ваксина, това е всичко.

— Искам да ви помоля за още нещо — продължи Сейер. — Поговорете с Ада и й кажете да дойде в участъка. Трябват ни отпечатъци от пръстите й.

Холан се усмихна изморено и се облегна на стола. Дълго време не беше спал и всичко играеше пред очите му. Лицето на старши инспектора леко потрепваше, както и завесата на прозореца. Може би ставаше течение, но Холан не беше никак сигурен каква е причината.

— Намерихме два пръстови отпечатъка върху катарамата на Ани. Единият е на Ани. Другият може да е на съпругата ви, тя ни сподели, че често приготвя дрехи за Ани сутрин. Възможно е затова върху катарамата да има нейни отпечатъци. Ако не са нейни, значи са на убиеца. Той я е съблякъл. Сигурно е пипал катарамата.

Най-сетне Холан схвана.

— Помолете съпругата си да се яви в участъка възможно най-бързо и да потърси Скаре.

— Екземата ви — неочаквано смени темата Холан и кимна към ръката му, — би могла да се облекчи с пепел.

— Пепел ли?

— Поръсете пепел върху обрива. Пепелта е най-чистото нещо на света. Съдържа соли и минерали.

Сейер замълча. Мислите на Холан сякаш направиха завой и се насочиха навътре. Полицаят го остави да остане насаме с тях. В стаята беше толкова тихо, че чуваха Ани.

 

 

На разтегателната маса в кухнята Халвур хапваше наденички с готвено зеле. Почисти трохите и метна одеяло върху баба си, задрямала на дивана. Влезе в стаята си, спусна завесите и седна пред екрана. През последните дни така прекарваше по-голямата част от времето си. Пробва да въведе в полето за паролата имена на изпълнители и заглавия на парчета, които Ани обичаше. После опита и със заглавия на филми, но не възлагаше големи надежди. Ани едва ли би избрала подобна парола. Задачата му се струваше направо непосилна. Да не говорим, че имаше вероятност междувременно да е сменила паролата си, както процедираха в Министерството на отбраната, отнасяше ли се до военни тайни. Там използваха пароли, които се сменят автоматично няколко пъти в секунда. Прочете информацията в списание за компютърни специалисти. Почти невъзможно е да разгадаеш постоянно променяща се парола. Халвур се помъчи да се сети горе-долу кога си направиха отделни папки на компютъра и решиха да ограничат достъпа на другия до тях. Случи се преди няколко месеца, накъде през есента. В душата му се прокрадна усещане за безнадеждност, като си помисли колко комбинации се получават от всички цифри, знаци и букви на клавиатурата. Ани обаче едва ли е избрала някакво безсмислено съчетание. Използвала е нещо, което я е впечатлило, нещо познато, със сантиментална стойност за нея. Това му даде сили да продължи, докато не чу баба си да вика от всекидневната, че вече си е подремнала достатъчно. И той стана да си почине, а и да й направи кафе и да намаже с масло няколко питки или гофрети, ако има. Поостана и да погледа с нея телевизия, та да й прави компания. При първия удобен момент се измъкна и пак отиде в стаята си. Баба му не възрази. Халвур седя пред екрана до полунощ, после се мушна в леглото и изгаси осветлението. Винаги се ослушваше, преди да заспи. Често сънят изобщо не го спохождаше. Тогава влизаше на пръсти в стаята на баба си и вземаше от нейните приспивателни таблетки. Вече не чуваше стъпки навън. Докато чакаше да заспи, си мислеше за Ани. Любимият й цвят беше синият, любимият шоколад — със стафиди. Халвур запомни няколко думи и реши да ги използва. Най-важното беше да не се предава. Когато най-сетне разгадае паролата, ще се удиви колко лесна е и ще си каже: „Как не се досетих по-рано!“

Утихналият двор тънеше в мрак. Празната кучешка колиба зееше отворена като беззъба паст, но от пътя не се виждаше и евентуален крадец би се заблудил, че вътре има куче. Зад колибата се намираше бараката със скромен запас от дърва, велосипедът на Халвур, стар черно-бял телевизор и куп стари вестници. Халвур не се сещаше да ги даде за вторични суровини, а и не следеше информацията в местния вестник. Най-навътре, зад дунапренен дюшек, лежеше раницата на Ани.