Александър Драганов
Тримата пазители и проклятието на морето

Алкивиад се облегна на възглавницата си и въздъхна. Момичето отпусна глава на рамото му и заспа, омаломощено от ухапването му. Както винаги, вампирът бе изсмукал точно толкова, колкото му бе необходимо да оцелее, без да излага живота на девойката в опасност.

През последната година животът бе добър към него. Златната ябълка, завещана му от дядо Върбан, бе лесна за поддържане. Скоро не се очакваше разцъфването на нов плод, който да привлече вниманието на съществата от Долната земя. Звездин се бе оказал добър приятел.

А имотът в Княжево, в който вече живееше, си го биваше. Спокойно, тихо място, идеално за присъствието на дами със сладка кръв. Винаги джентълмен, вампирът ги омайваше на някой от многобройните приеми, на които бе желан гост, след което ги отвеждаше в новия си дом. А после се забавляваха.

Да, животът бе добър. Дори прекалено добър. Алкивиад знаеше, че не може да продължава вечно така и въпреки това се сепна, когато ароматът на познатия натрапник в къщата долетя до свръхестествените му сетива.

Вампирът се изправи. Момичето в леглото му се размърда сънено и отвори очи.

— Какво става?

— Спи — отвърна Алкивиад и вложи цялата си хипнотична сила в думата. Девойката послушно клюмна обратно на възглавницата и потъна в дълбок сън.

Алкивиад навлече панталона си и слезе по стълбите от втория етаж. Както и очакваше, пристигнал бе Мракомет.

Софийският супергерой изглеждаше все така загадъчен и заплашителен, както и първия път, когато го бе видял. Тъмна фигура в тъмно наметало, черна маска, скриваща цялото лице и червени очила, които блестяха със собствена светлина. Когато старият Върбан бе извикал трима герои, които да опазят Златната ябълка от силите на Долната земя, Мракомет бе единственият от тях, който нямаше магически сили. Въпреки това изглеждаше най-нереален — черен силует, дошъл като от оня свят, много по-призрачен от красивия дългокос вампир или юнака Звездин, който можеше да бъде объркан с обикновено момче, стига да не носеше меч и да нямаше звезда на челото.

— Можеше да изпратиш съобщение, че ще пристигнеш — каза язвително Алкивиад и скръсти ръце пред голите си гърди.

— За какво? — отвърна Мракомет. Дори гласът му бе приглушен и зловещ.

— Ами имам и по-добри занимания за през нощта, от това да говоря с лунатици — разпери ръце вампирът.

— Знаех, че по това време ще си се наял — отвърна Мракомет.

— Ти ме следиш? — зяпна Алкивиад.

— Такава ми е работата.

— Но аз не съм правил нищо лошо от векове!

— Човек никога не може да бъде сигурен.

— Би било редно да те изхвърля от дома си — оголи зъби Алкивиад.

— Можеш да опиташ — срещна погледа му Мракомет.

Алкивиад театрално въздъхна.

— Така или иначе си дошъл. Какво искаш?

— Искам да извикаш Звездин.

Вампирът се усмихна лукаво.

— Значи дори ти не можеш да проследиш сина на самодивата?

— Домът му е фиктивен. Ще ми отнеме доста време да открия истината.

— И не знаеш какво може да откриеш там — кимна разбиращо Алкивиад.

— По-скоро знам, че двамата имате контакт. Искам да говоря с него.

— Значи ти трябвам за секретар? Не си ли малко нахален?

— И двамата ми трябвате.

Алкивиад присви очи.

— Нещо лошо се е случило, нали? Затова си дошъл.

Мракомет не отговори.

— Какво? — настоя вампирът.

— Не обичам да се повтарям. Нека дойде Звездин и ще ви кажа.

— Невероятно си нагъл — прехапа устни вампирът.

— Просто го направи.

Вампирът се нацупи, но слезе на първия етаж и отвори един от прозорците. Отвори уста и изсъска приглушено. Един бухал долетя от мрака на нощта и кацна на протегнатата му ръка. Алкивиад му прошепна нещо и птицата отлетя право към Витоша.

— Значи е вярно — каза Мракомет — вампирите контролирате птици и животни.

— Понякога и хора — отвърна Алкивиад и се усмихна заплашително. Лицето на Мракомет остана скрито под маската. Вампирът не можеше да прецени дали го е стреснал или не и усмивката му угасна.

Не чакаха много дълго. В кухнята, в която се намираха светна ярка светлина и се появи Звездин, такъв, какъвто го помнеха — кестеняв момък с лилава риза, дънки, звезда на челото и меч, който висеше от кръста му.

Само че този път не бе дошъл сам.

Зад гърба му бе застанала висока жена с коси, греещи със сиянието на месечината. Лицето й изглеждаше младо, но в очите й се четеше намек за спомени от безброй години. Ефирна бяла рокля се вееше по тялото й, разлюляна от призрачен вятър, а по ръцете й имаше пръстени, направени от бляскаво сребро.

— Викнал си майка си — предположи Алкивиад и се размърда неспокойно. Въпреки силите си на вампир, дори той изпитваше боязън от присъствието на самодива в дома си. Това бяха феи, въплъщаващи стара, дива магия, вълшебство от планините и горите, по-старо от самото човечество.

— Сама дойдох — отвърна самодивата и приближи вампира — какво искаш от сина ми?

— Аз нищо — отвърна Алкивиад — питай него.

Погледът на самодивата се отмести към Мракомет, който не изглеждаше впечатлен от появата на съществото.

— Значи ти си смъртният, който Върбан е извикал да пази Златната ябълка.

— Аз съм — отвърна спокойно Мракомет.

— Е, държа да кажа и на теб и на кръвосмучещия, че повече няма да търпя да забърквате детето ми във вашите каши. Грижите на хората не засягат прекрасния народ и неговото потомство.

— Аз съм наполовина човек, мамо — обади се Звездин. Самодивата обаче вдигна ръка, давайки му знак да мълчи.

— Добре е, че си дошла — отвърна обаче Мракомет — тъкмо ще можеш да пазиш ябълката, докато ни няма.

Ноздрите на самодивата се разшириха от гняв.

— Много си нагъл, смъртнико!

— Нали? — попита Алкивиад.

— Мракомет е готин — каза обаче Звездин — какво е станало?

— Няма значение — гръмна гласът на майка му — каквото и да е станало, остава грижа за тези двамата!

— Първо ме чуй — каза Мракомет — и след това отсъди.

И нещо в думите му накара и самодивата, и Алкивиад да наострят слух.

— Знаете, че преди месец имаше земетресение — продължи Мракомет — знаете, какво изскочи от морето край Балчик.

— Древен град — кимна Звездин — писаха по новините.

— Древен град — повтори Мракомет — залят преди векове от огромна приливна вълна, цунами, невиждано за Черно море. Град със запазени руини в архитектурен стил, който напомня на този, виждан в остров Крит, но далеч по-архаичен. Находката на века. Българската Троя. Прекрасна новина за туристическите оператори, рай за археолози и историци. Рай, който се превърна в ад.

— Какво имаш предвид? — намръщи се Звездин.

— Специалисти от цяла Европа дойдоха на помощ на нашите археолози. Траколози и всякакви експерти по антична култура, нетърпеливи да изследват съкровището, което морето им подари. Цял екип учени, които изчезнаха без следа миналата нощ. Полицаите, изпратени да проверят защо никой не отговаря на обажданията също не се върнаха. Затова се обадиха на мен.

— И ти реши да наминеш? — попита Алкивиад.

— Първоначално не — отвърна Мракомет — в началото изпратих дронове, с които да огледам руините. Първо не забелязах нищо, просто останки и изоставено оборудване от научните екипи. Но после видях това!

Мракомет махна с ръка и във въздуха се появи холограма на стара мраморна стена. Върху нея имаше надпис с червеникава течност, която подозрително напомняше на засъхнала кръв.

LIBERA TE TUTUME EX INFERIS

— Латински — предположи Звездин.

— Спасете се от пъкъла — преведе Мракомет — от ада. От Долната земя. Когато видях това, реших да ви позвъня.

— Никога не съм чувал за същество от Долната земя, което говори латински — отговори Звездин.

— Има обаче вампири, които го ползват — отвърна Алкивиад, — смятат, че това ги прави по-специални.

— Но това не е от вампири — поклати глава самодивата. Изглеждаше пребледняла.

— Ти знаеш от какво е? — спря погледа си на нея Мракомет. — Трябва да ни кажеш.

— Не зная — внезапно самодивата се прегърна с две ръце. Изглеждаше малка и уплашена, а аурата, която цялото й същество излъчваше, сякаш угасна.

— Това е стара и мрачна история. Чувала съм я от баба си, която я е чувала от нейната баба. Легенда, която е изгубена в мъглите на вековете. Но ние помним.

— За какво става дума? — попита Мракомет.

— Това е легенда от много стари времена, от вековете, в които хората още не са познавали Христа и са почитали старите богове. Всеки народ имал пантеон, който се борел със силите на злото. Който пазел създадения свят от първичния хаос, стремящ се да го погълне обратно. Но не всички смъртни почитали боговете.

Очите на самодивата потъмняха.

— Има легенди за окултисти, продали душите си на Хаоса, магьосници, чиито дела са тъй страшни, че са нарочно изличени от преданията. В земите на Елада, Тракия и Скития тези жреци почитали Гея, старата богиня на Земята, символа на безжизнената скала, която иска да се отърси от тънката дреха на живота, обиколила тялото й. От недрата на Тартара, дълбоко в утробата на Гея, извират най-страховитите изчадия на Долната земя, същества тъй силни, че ако се появят днес, няма да ни спасят и двеста златни ябълки. Титаните. Гигантите. Сторъките. Тифон.

— Тези същества живи ли са още? — попита рязко Мракомет.

— Не — поклати глава самодивата — след безкрайни битки с боговете, майка им си ги прибрала. А след това ги жертвала.

— Не разбирам — поклати глава Алкивиад.

— Ще разбереш — отвърна самодивата — окултистите на старата майка не били единствените, обикалящи земята. В пустините от древен Египет имало секта магьосници, до такава степен изродени от Хаоса, който почитали, че изгубили човешки черти и заприличали на влечуги. Змиежреците на Апоп, последователи на първичния змей от Хаоса. Техният господар отново и отново бил отблъскван от обединените сили на Ра, Хор и Сет, забравили враждите си пред единния враг, демона от пустотата. Тогава змиежреците се обединили с окултистите на старата майка. Те се срещнали на бреговете, където днес се издига вашият град Балчик и построили храм, в който да срещнат господарите си. Гея и Апоп жертвали всичките си сили, за да създадат нов цар на света, бог, пред който всички да се преклонят и който да върне битието в небитието. Апогей.

Старите богове реагирали. Тъй както Гея и Апоп жертвали знанията си, така и те дали цялата си сила, за да унищожат новото творение. Огромни вълни се надигнали към кощунствения храм, зародил новия култ и древният град потънал, заедно с новосъздадения бог. Но злото не било победено, а само приспано. Древен бог, който някой ден ще се пробуди и ще унищожи всички ни.

— Не ми казвай, че си имаме работа с това — каза Алкивиад.

— Кой знае — поклати глава самодивата — може да са само окултистите на Хаоса, дошли, за да събудят своя господар.

— Само — кисело каза Алкивиад.

— Така или иначе трябва да разследваме — отсече Мракомет — старият Върбан ни зарече да пазим този свят от заплахите на Долната земя. Това, което чух, ми звучи като сериозна заплаха. С мен ли сте?

— Разбира се — кимна Звездин.

— Не! — извика майка му. Но момчето стисна зъби и я погледна така, че самодивата сведе глава. Внезапно останалите я видяха такава, каквато бе в действителност — една разтревожена майка.

— Това е съдбата ми, мамо — отсече Звездин — затова съм се явил на тоя свят. За да изправя меча си срещу силите на Долната земя. Справихме се с чудовищата, които се опитаха да откраднат ябълката, с Дагон и Кракатау, а също и с Прамайката Ламя. Ще се справим и с това.

Алкивиад се изсмя рязко.

— Възхищавам се на оптимизма ти.

— Ти ще дойдеш ли? — погледна го Мракомет.

Вампирът понечи да отвърне нещо язвително, но в този момент прочете погледа на супергероя, въпреки червените очила, които уж го скриваха. Въпреки всичките си умения, той бе само един смъртен, който бе дошъл със зов за помощ. Само един смъртен, изправил се срещу сили, които далеч надхвърляха всичко, познато в неговия свят.

В моя свят, напомни си вампирът. С дара си, позволил му отново да се наслаждава на слънчевите лъчи, дядо Върбан бе върнал Алкивиад в света на хората. Сега той трябваше да му се отплати.

Отново.

— Само да си сложа някаква риза — въздъхна примирено Алкивиад, след което се намръщи.

— Как точно ще стигнем до Балчик?

Лицето на Мракомет бе скрито зад маската, но вампирът можеше да се закълне, че супергероят се усмихва.

* * *

— Значи си имаш самолет? — каза Алкивиад, докато наблюдаваше странната черна конструкция, паркирана в двора му. Тя изглеждаше по-тъмна от костюма на самия Мракомет, построена по странен начин, с неестествени ъгли, които сякаш противоречаха на законите, познати ни от Евклидовата геометрия.

— Мраколетът — отвърна гордо Мракомет — летателен апарат, направен на база на новите открития и технологии… и не само.

— НЛО, нали? — попита внезапно Звездин — значи е истина. Извънземните кацат на земята.

Мракомет само го погледна, но не каза нищо.

— Това изпитвано ли е в полет? — намеси се Алкивиад.

— Не, но вечерта изглежда добра за това — отвърна Мракомет — в Мраколета има място за трима. За тримата пазители.

— Значи си го конструирал наскоро — предположи Звездин.

— Съобразителен си — отвърна само Мракомет.

Самодивата ги гледаше от входа на къщата.

— Ако нещо се случи със сина ми… — вдигна ръка тя.

— Ако се стигне дотам, вероятно светът вече няма да го има — сряза я Мракомет.

Звездин обаче се обърна към майка си и я приближи.

— Нищо лошо няма да стане — обеща той — победихме шампионите на Долната земя, ще се справим и с това.

— Победете окултистите, преди да са призовали древния бог — отвърна самодивата. — В противен случай…

Не довърши, но и нямаше смисъл.

Звездин я прегърна.

А след това тримата пазители се качиха на Мраколета. Машината полетя безшумно във въздуха и се насочи към морето.

* * *

Островът с древния храм се издигаше на няколко километра навътре в морето край Балчик. Появата му бе озадачила геолози, археолози и историци. Според проучванията разрушеният древен град, който днес се бе превърнал в Балчик, не бе чак толкова навътре. Подводните камери не бяха уловили руини и останки навътре в морето, поне не и тези, които сега се издигаха като проклятие над вълните. Изглеждаше, сякаш самото морско дъно се е разцепило, за да изплюе от недрата си пъкления остров.

Още щом Мраколетът приближи мястото, Звездин усети, че го обхваща вълна от безпокойство. За разлика от повечето антични сгради, направени от бял мрамор, тези на древния остров бяха изваяни от черен обсидиан и излъчваха заплашителна и някак потискаща аура. Архитектурният им стил бе непознат за нетренирано око, макар ученият да можеше да забележи следи както от изкуството на древните гърци, така и на обитателите на далечния остров Крит, на номадските племена на скити и траки и дори сянка от монументалното изкуство на древния Египет или Мезоамерика. В центъра на острова се простираше огромен площад, обграден от масивни пирамидални структури по ъглите. В центъра му се издигаше грамадно черно капище, подпряно на масивни колони. Навсякъде из острова имаше следи от човешка дейност — измервателни уреди, сглобени палатки, които да служат за жилище на учените, дошли да изследват новата загадка, празни хеликоптери, чиито перки висяха неподвижни. Забелязваха се и полицейски машини, вертолет и няколко лодки, паркирани по бреговете на излезлия от морето остров.

Но нито следа от живо същество.

Мракомет сканира околността с бордовия компютър на летателния си апарат, който трябваше да провери дали сред руините има живот. Машината отговори негативно, като според нея в мястото дори нямаше бактерии.

— Черна магия — предположи мрачно Звездин.

— Не думай — отвърна Алкивиад.

По традиция Мракомет не каза нищо, а просто приземи машината на площада. Звездин мигновено почувства как напрежението, излъчвано от околните сгради се увеличава десетократно. Не беше нещо конкретно, което можеш да посочиш, а по-скоро чувство за повишена тревожност и предстояща катастрофа.

Супергероят първи скокна от Мраколета, последван от Алкивиад и Звездин. Когато се озова на открито, юнакът със звезда на челото почувства как го полазват ледени тръпки.

Това място бе лошо. Хората не би трябвало да идват тук.

В същото време Алкивиад изсъска и оголи зъби.

— Немъртви!

— Къде? — попита Звездин и изтегли меча си. Дори вярното оръжие не му вдъхна чувство за сигурност.

— Не мога да определя откъде идва присъствието им — тръсна глава Алкивиад — знам обаче, че не са вампири. Нещо друго. Бих казал зомбита по сладникавата смрад, която усещам по небцето си, но по някаква причина долавям и следи от интелект. Това не са обикновени немъртви.

— За пръв път чувам израз като „обикновени немъртви“ — поклати глава Звездин — по-важно е обаче да разберем къде са.

— Може би в пирамидите — предположи Мракомет — в крайна сметка мумиите винаги излизат оттам.

Алкивиад погледна към пирамидите и отвори уста, за да вдиша аромата, който само той можеше да усети. След което поклати глава.

— Не — каза той — в пирамидите има нещо неописуемо, но то е съвсем, съвсем мъртво.

— Богове — долетя непознат хрипкав глас и тримата пазители едновременно се обърнаха към Храма. На входа му стоеше висок човек с дълго кафеникаво яке и обветрено лице, на което бе изгряла широка усмивка. Той не бе сам, а придружаван от група мъже и жени. Всички те изглеждаха съвсем, съвсем мъртви — бледи като трупове и с различни смъртоносни рани по телата си. Кой наръган в стомаха, кой с разцепена глава… мъжът, който ги бе заговорил, бе с прерязано гърло.

— В пирамидите почиват останките от боговете Гея и Апоп, жертвали тленните си обвивки, за да създадат нещо ново. Те няма да се събудят — продължи усмихнатият мъж — но не те са проблемът ви.

— Кои сте вие? — попита Звездин.

— И какво представлявате? — добави Алкивиад, като оголи зъби — със сигурност не сте вампири. Магията ви е далеч по-… вулгарна.

— Но пък по-ефективна — отвърна мъжът, — ние нямаме нужда от кръв, за да оцеляваме.

— Вие сте учените, дошли да изследват мястото — внезапно каза Мракомет.

— Съобразителен, както винаги — кимна усмихнатият — или просто ти сервираха информацията в мозъка? Маската ти не скрива нищо от нас. Ние знаем кой си.

— Би трябвало да млъкнеш, ако знаеш какво е добро за теб — отвърна Мракомет и в следващия момент в ръката му се появи бластер.

— Чакайте малко — вдигна ръка Алкивиад — ако това са учените…

Вампирът ги погледна и присви очи.

— Вие сте се жертвали доброволно на това място, нали? Но защо?

— Защото те са окултистите на Хаоса, за които спомена мама — отвърна Звездин — сектите наистина са оцелели.

— Нещо повече — отвърна ученият — бяха готови, когато старият храм изплува от морето и дойдохме, за да подготвим идването на нашия бог.

— А полицаите? — попита Звездин — полицаите, които дойдоха да ви търсят.

— Необходима жертва, която да пробуди господаря Апогей от вековната му дрямка — усмихна се още по-широко окултистът. — Убеден съм обаче, че той ще оцени такъв разкошен десерт като вас. Тримата пазители, спасили света от Долната земя. Как пък не…

Ученият махна с ръка.

— Убийте ги!

Немъртвите се стрелнаха към тримата пазители. Те не бяха като зомбитата от филмите, мудни и тромави, придвижващи се с пъшкане и тътрене. Това бяха изчадия, които не зависеха от мускулите и уменията си, нито пък от формата, в която бяха били приживе. Черна магия задвижваше телата им с неестествена скорост, тя придаваше и сила на ударите им. Когато полицаите бяха дошли да потърсят „жертвите“ на изплувалия остров, немъртвите ги бяха очаквали и ги бяха избили с лекота.

Но тримата пазители не бяха като полицаите.

Алкивиад посрещна немъртвите със сила, далеч надхвърляща тяхната и опит, трупан с векове. Той бе вампир, създание, запазило ума и волята си, а не марионетка на черно заклинание. Мина през немъртвите като вятър, а всеки от ударите му чупеше костите им. Кучешките му зъби се удължиха и разкъсаха прогнилите шии на мъртъвците. Обезглавени, те рухваха, без да станат повече.

Звездин развъртя меча, който бе върнал не едно или две чудовища обратно в Долната земя и окултистите разбраха, че нямат нищо, с което да се противопоставят на легендарното оръжие. Когато то минеше през телата им, старата магия ги подпалваше като сухи съчки и те изгаряха за секунди, оставяйки след себе си само мазни черни петна.

А Мракомет дори не позволи да го приближат. Той натисна нещо в колана си и от ботушите му изхвръкнаха пламъци, които го издигнаха във въздуха, далеч от досега на мъртвите им пръсти. А след това супергероят хладнокръвно ги простреля право в главите. Лазерните лъчи пръснаха мозък, кръв и кости във въздуха, а след всеки изстрел един от немъртвите ставаше просто мъртъв.

Битката приключи за секунди и тримата пазители приближиха останалия учен на храма. Той повече не се усмихваше.

— Вие не сте спечелили нищо — изсъска той — жертвоприношението е направено. Моят бог ще се пробуди!

Сякаш в отговор на думите му, древният храм зад него изтътна и целият остров се разлюля, обхванат от силно земетресение. Звездин изгуби равновесие и падна на едно коляно. Дори Алкивиад се олюля. Само Мракомет се издигна с помощта на ракетните си ботуши във въздуха и започна да левитира на малко разстояние над земята, готов да реагира при всяка проява на агресия от страна на учения.

Но той само стоеше и се смееше, докато старият храм зад него рухна. Обсидиановите колони са напукаха и паднаха, а след това цялата постройка се срина. В центъра на руините се оформи черен тайфун, който разлюля старите отломки и те хвръкнаха във всички посоки. Алкивиад трябваше да се метне към Звездин, за да го прикрие от едно парче камък, а Мракомет стреля два пъти с бластера си, за да пръсне летящите към него отломки.

Когато тайфунът най-после спря да вие, се разкри колосален исполин, висок поне четири метра. Той имаше стройно, изваяно тяло, наподобяващо това на гръцки бог, ала с чисто черна кожа, по-тъмна и от вечния мрак между звездите. Огромни криле като на гигантски прилеп плющяха на гърба му, а главата му бе на колосална кобра, с разперена качулка и немигащи очи, в които блещукаше лукав интелект.

Усмивката бе угаснала от лицето на последния окултист. Той се обърна към исполина и раболепно се просна по очи пред него.

— Господарю Апогей, добре дошъл отново в нашия свят!

Змийската глава се наклони към немъртвия.

— Аз, великият маг Даамон, бях онзи, който извърши ритуала, когато островът изплува от недрата на морето!

И ЗА ТОВА ЩЕ ПОЛУЧИШ НАГРАДАТА НА ХАОСА.

Гласът на Апогей не бе като нищо, което Звездин бе чувал. Самото присъствие на исполина излъчваше първична сила, която момчето не бе усещало никога, дори при появата на хтоничната ламя край Златната ябълка. Ала гласът бе дори още по-ужасен. В него се чуваше тътенът от загиващи планети, съсъкът на угаснали слънца, писъците на цели народи, загинали в кръв и агония.

Апогей разтвори змийската си паст и изплю кълбо мрак към немъртвия. То удари Даамон в гърба и се загнезди там, след което се завихри като миниатюрна черна дупка. Великият маг отвори уста, за да изкрещи, но от нея не излезе нищо. За секунди черната дупка всмука цялото му тяло в себе си и изчезна.

Апогей отметна глава назад и се изсмя. Смехът му бе като гръмотевичен тътен. След това забеляза тримата пазители, които бяха застанали пред него.

ВИЕ НЕ СТЕ ОТ МОИТЕ НАИВНИ ОКУЛТИСТИ, каза божеството. ВИЕ СТЕ ДОШЛИ ДА МЕ СПРЕТЕ.

Змийската паст се изкриви в зловещо подобие на усмивка.

СИЛИТЕ НА ВАШИЯ СВЯТ ЗАЛИНЯВАТ БЕЗ СТАРИТЕ БОГОВЕ. НЯКОГА СРЕЩУ МЕН СЕ ИЗДИГНА ФАЛАНГА ОТ ХОПЛИТИ И КОНКЛАВ ОТ МАГЬОСНИЦИ. СЕГА ВИЖДАМ МОМЧЕ, МЪРТВЕЦ И САКАТ. КОЛКО ЖАЛКО.

— Ти и твоят вид повече нямате място в нашия свят — отвърна спокойно Мракомет — върни се на морското дъно и спи, докато изчезнем или, ако предпочиташ, слез на Долната земя, стига да можеш. Нямаш място тук. Това вече е земята на хората.

ГОЛЕМИ ДУМИ, отвърна Апогей. ЗА МАЛКИ СЪЩЕСТВА. ХОРАТА СА САМО МИГ ОТ ИСТОРИЯТА НА ЗЕМЯТА. МИГ, ЧИИТО КРАЙ НАСТЪПВА ЗА ВАС СЕГА!

Змийската паст се разтвори отново и ново кълбо тъмнина се стрелна към Мракомет, който мигновено излетя във въздуха. Втори бластер се появи в лявата му ръка и лазерните лъчи обсипаха черното тяло на исполина. По него обаче не се появи нито драскотина.

ТВОИТЕ СМЕХОТВОРНИ ОРЪЖИЯ НА СМЪРТЕН СА БЕЗСИЛНИ СРЕЩУ МЕН, изсъска Апогей и размаха черните си криле. Изви се ураганен вятър, който подхвана литналия Мракомет във въздуха, завъртя го като есенно листо и го заби във вътрешността на една от по-малките постройки на древния град.

Тогава нападна Алкивиад, събрал в себе си силата на всичката кръв, която бе изпил през живота си, бърз и силен като мълния, с ухапване като на минога, оголил зъби за да вкуси от божествения Икор, течащ във вените на Апогей.

Зъбите му обаче не можаха да пробият по-черната от катран кожа, а самият й допир го накара да се закашля и спря устрема му.

АРОГАНТНОСТТА ТИ СЪПЕРНИЧИ САМО НА ГЛУПОСТТА, ВАМПИРЕ, разсмя се Апогей, след което хвана дългокосата глава на вампира и я изви. Вратът на Алкивиад изпука с отвратителен звук и той рухна безжизнен на земята.

— Не! — изкрещя Звездин, когато видя как убиват приятеля му и се стрелна напред. Сияйният му меч описа бляскава дъга около тялото му и Апогей отстъпи за миг назад.

НАЙ-ПОСЛЕ някой, който УМЕЕ ДА СЕ СРАЖАВА, одобрително каза богът. В следващия момент в ръката му от нищото се появи извит египетски меч, който срещна оръжието на юнака. Двете остриета се срещнаха със звън, а Звездин усети как ръцете му изтръпват. Втори удар изби оръжието от ръката му, а Апогей изцъка разочаровано.

ТИ СИ ТВЪРДЕ МЛАД И СЛАБ, ЗА ДА МИ СЕ ПРОТИВОПОСТАВИШ, почти съжалително каза богът, след което внезапно приведе главата си и я стрелна напред. Челото му блъсна Звездин в гърдите и момчето чу как ребрата му изпукват. Миг по-късно почувства как се просва по гръб. В устата си усети соления вкус на кръв.

НЕ БИВАШЕ ДА ИДВАТЕ ТУК, МАЛКИ ПАЗИТЕЛИ, рече Апогей. АЗ НЕ СЪМ КАТО ДЕЦАТА ОТ ДОЛНАТА ЗЕМЯ, КОИТО СРАЗИХТЕ. АЗ СЪМ ДЕТЕТО НА ВЕХТИТЕ БОГОВЕ, ГОСПОДАРЯТ НА ХАОСА, ШЕПОТЪТ ОТ КРАЯ НА СВЕТА.

— Ти си този, който не трябваше да идва тук — изръмжа Мракомет, който се бе появил на вратата на храма, в който го бяха събрали. Непознато оръжие се бе появило в ръката му, странна пушка, чиято форма изглеждаше неестествена и флуидна, технология, изпреварила не с десетилетия, а с векове конвенционалната военна техника.

— Умри! — излая супергероят и стреля. Дулото на оръжието му изстреля топка мрак, същата, като онези, които плюеше самият Апогей. Тя се удари в черното тяло на бога и то стана сякаш по-масивно.

ГЛУПАВ СМЪРТЕН, изсмя се Апогей. ГОРИШ ОГЪНЯ С ОГЪН. АЗ СЪМ АНТИМАТЕРИЯ. ТВОЯТ АНИХИЛАТОР НЕ МОЖЕ ДА МЕ СПРЕ. ТИ СИ ТОЗИ, КОЙТО ЩЕ УМРЕ.

В следващия момент Апогей плю два пъти, към колоните, които поддържаха постройката, на чиито вход бе Мракомет. Храмът изтътна и се стовари върху софийския супергерой, погребвайки го под руините си.

Богът огледа за последно безжизненото тяло на вампира, умиращия Звездин и могилата от камъни, превърнала се в лобно място на Мракомет.

СВЕТЪТ МЕ ОЧАКВА, изсъска богът и се издигна във въздуха.

* * *

Мракомет натисна копчето на колана си и втвърдилият се кевлар в наметалото му се отпусна. След това супергероят внимателно се измъкна от отломките и почука леко по очилата си, за да оправи картината, която получаваше директно в мозъка. След като я нагласи, маскираният закуцука към падналия Звездин. Момчето стенеше, паднало по гръб, а по устните му бе избила кръв.

Очилата на Мракомет набързо сканираха на тялото.

— Ребрата ти са напукани — изхриптя той и коленичи до него. Не трябваше да го взима тук. Нито него, нито Алкивиад. Вампирът си бе отишъл заради неговата страхливост, а скоро момчето щеше да го последва.

— Имаш вътрешни наранявания — продължи Мракомет с равния си глас, макар пулсът му да се ускори. Това бе твърде познато, твърде ужасяващо, твърде близко до това, което самият той бе преживял.

— Манерката… — изпъшка само Звездин. Мракомет се сепна.

— Какво?

— Манерката… — повтори момчето — дай да пия…

Мракомет видя, че на кръста на младежа има мъничка дървена манерка. Той я взе, отвори капачката и я поднесе към устните на момчето. Звездин преглътна и в следващия момент по тялото му се разля жизненост. Ребрата му се наместиха с шумно изпукване и юнакът направи гримаса. След това обаче успя да стане и да се ухили на ошашавения Мракомет.

— Жива вода — каза той — винаги си взимам такава.

— Добра магия — долетя присмехулния глас на Алкивиад.

Мракомет се обърна рязко към него. Дори Звездин зяпна.

— Но как… — попита момчето — той ти счупи врата?

— Аха — съгласи се Алкивиад — неприятно усещане. Радостното е, че вампирите имат регенерация. За щастие успях да се напия с кръв преди Мракомет да нахлуе в дома ми и затова тя подейства бързо и сигурно.

Звездин се разсмя, а в следващия момент изненада и вампира, като го придърпа към себе си и го прегърна.

— Браво, дяволе! Без теб няма как да се справим.

— Не искам да попарвам ентусиазма ти, но и с мен сте заникъде — отвърна Алкивиад — не можем да се борим с онова същество.

— Не — отвърна Мракомет — но можем да го убием.

Сега бе ред на Звездин и Алкивиад да го погледнат изненадани.

— Какво? — попитаха и двамата в един глас.

— Сигурен съм — кимна софийският супергерой — с лекомислената си атака и глупави хвалби Апогей е пътник.

— Щом е така — внимателно попита Звездин — защо не го прати по пътя му досега?

— Нямах достатъчна база данни — отвърна равнодушно Мракомет — след първия сблъсък обаче информацията ми е достатъчна. Знам как да се справя с него.

След това раменете на супергероя увиснаха.

— Обаче имам нужда от вас, особено от теб, Алкивиад. Мога ли да разчитам на помощта ти?

— Разбира се — кимна вампирът.

— На моята също — добави Звездин.

— Значи е решено — Мракомет погледна към Мраколета, който по чудо бе останал незасегнат в сблъсъка.

— Да тръгваме.

* * *

Апогей мина като проклятие над морето. В сянката му вълните се надигнаха и се разпениха, като зъби на чудовищен звяр, освободил се след хилядолетен затвор. Крилатият бог се понесе право към Ботаническата градина в Балчик, двореца на кралица Мария, издигнат от нея в чест на големите религии по света. Сякаш подсъзнателно тя бе знаела, че свещените символи ще са необходими. По убеждения бахайка, кралицата бе втъкала орнаменти от големите световни религии — християнство, ислям, будизъм — в своя дворец край морето. Сега тези символи оживяха с невидима сила и се противопоставиха на летящия бог.

ДОБЪР ОПИТ, изсмя се Апогей и спря във въздуха. НО АЗ СЪКРУШИХ СТАРИТЕ БОГОВЕ, КОИТО НАИСТИНА ХОДЕХА ПО ЗЕМЯТА. НОВИТЕ СЪЩО НЯМА ДА МИ СЕ ОПРАТ.

Змийската му паст се отвори и забълва черни храчки антиматерия, които се забиха в невидимото силово поле, вдигнало се пред Ботаническата градина. Бе нощем, но в комплекса все още имаше будни, щастливи хора, отишли да летуват край морето, успели да отделят от средствата си за няколко дни спокойствие.

Апогей искаше да пирува както с телата, така и с душите им. Твърде дълго бе останал в дрямка под вълните. Сега светът щеше да познае гнева му.

Защитната стена около двореца се счупи с трясъка на гигантско огледало и Апогей се изсмя гръмовно. Внезапно всички в околните хотели и вили усетиха скверното му присъствие. Писъци огласиха цялата околност, а Апогей се стрелна към градината, нетърпелив за разрушения. Кацна на плажа, издигащ се на скалистия бряг над морето и отвори уста да изстреля храчка антиматерия към двореца на кралицата…

Когато чу тихото жужене на Мраколета. Летателният апарат изникна до него и тримата пазители скочиха в синхрон от вътрешността му, заели бойна позиция.

НЕ СТЕ НАУЧИЛИ УРОКА СИ, усмихна се лукаво божеството. НЕ ОЧАКВАХ ДА СТЕ ТОЛКОВА ГЛУПАВИ, ЧЕ ОТНОВО ДА СЕ ИЗПРЕЧИТЕ НА ПЪТЯ МИ.

— Както ти казах, не трябваше да се будиш — отвърна Мракомет. На главата му имаше странна каска, на чиито визьор блещукаше електронен прицел, — твоят път свършва дотук.

— Погледни ме, Апогей! — извика Алкивиад.

Богът кръстоса змийските си очи с тези на вампира, а в следващия момент Алкивиад премести поглед върху прицела по визьора на Мракомет. Механично, очите на божеството също спряха там и вампирът осъществи телепатичната връзка със супергероя.

Апогей изсъска и нахлу в разума на Мракомет.

* * *

От самото начало супергероят осъзна, че е допуснал грешка. Поредната си грешка. Бе сбъркал, когато бе довел момчето и вампира на това място. Бе подценил фатално съперника си, когато го нападна с бластерите. Бе се предоверил на анихилатора.

А сега бе сбъркал за последно, допускайки го в ума си. В действителност обаче Мракомет нямаше друг шанс. Всичко, което бе видял му бе доказало, че Апогей е неуязвим както за конвенционални, така и за свръхестествени оръжия. Той наистина бе божество, а не просто някое чудовище, като Дагон или хтоничната Ламя. Бе преценил, че богът има само една слабост, парадоксът на своята същност, която бе изчислил на компютъра на Мраколета, докато летеше към Ботаническата градина. Формула, която Мракомет искаше да вкара телепатично в ума му, като по този начин отслаби непоклатимата увереност, която му позволяваше да минава през всяка преграда.

Но Апогей бе обърнал играта в своя полза. Богът нахлу грубо в мозъка на смешното човече, дръзнало да му се опълчи и разкри всичките му тайни, включително тази, която Мракомет се бореше да забрави.

Истината бе, че Мракомет не искаше да плаши хората. Не искаше да е супергерой, шпионин и наемник на военнополитически съюзи, както се бе получило. Някога не бе такъв. Бе просто младеж, завършил право в Европа, върнал се в страната си с надеждата да я промени към по-добро. Заразен с идеалите на западната либерална демокрация, той се бе заел с това да се бори с недъзите на обществото. Организираше подписки, създаваше групи в социалните мрежи, задействаше протести, бореше се срещу несправедливостите в България не с оръжие, а със слово. Винаги бе готов да заеме непопулярната позиция. Защитаваше правата на малцинствата, когато апатичното множество прехвърляше проблемите си върху тях и кореше тайните им господари, които поддържаха мизерията, в която живеят, за да ги използват за политически и криминални цели. Бореше се за приемането на различните, живеещи в ада на една ориенталска по дух държава. Искаше да запази природата й, едничкото истинско богатство, което България имаше.

Последното се оказа фаталната му грешка. Вдигна прекалено много шум около застрояването на красив девствен плаж, върху бетонирането на гора, каквато нямаше никъде в Европа, а може би и в света. Накърни интересите не на когото трябва и си плати за това. Мутрите нахлуха в дома му, груби и безцеремонни, след което го изнесоха в някой от мръсните докове, контролирани от мафиотските им босове и го заляха с бензин, а после му запалиха клечката и го оставиха да изгори жив. Накрая хвърлиха унищоженото тяло в морето, така че от него да не остане и следа.

Разбира се, сбъркаха. Агентите на Запада го следяха отдавна и бяха изчислили, че от него ще бъде направен пример, който да напомни на българите, че не те командват съдбата си. Не направиха нищо, за да го предотвратят. Изчакаха животът му да бъде на практика отнет, преди да вземат изтерзаното му тяло и да го отнесат в лабораториите си, където да създадат своя нов продукт — софийския супергерой, врага на престъпността, спасителят на Родината, който да приведе в ред настъпилия хаос.

Мракомет не бе глупав. Знаеше, че е просто една пионка в голяма и мръсна игра. Но въпреки това прие да играе, прие да бъде превърнат в киборг, организъм, поддържан с машини, изрод, който крие овъглените си черти зад маска. Прие го, защото вярваше, че е длъжен да помогне на своята страна. Защото вярваше, че може да бъде нормална държава.

Но нито държавата, нито светът бяха нормални, осъзна той, докато Апогей изравяше най-съкровените му тайни. Редът бе измама. Единствената истина бе в хаоса.

България и целият свят заслужаваха Апогей. Той бе логичният завършек в историята на една мъртвородена цивилизация, създаваща изроди и почитаща ги като герои.

Затова Мракомет реши да се предаде. Нямаше за какво да се бори. Хаосът носеше след себе си пустотата, а тя от своя страна съдържаше покой. Умиротворение. Умиротворението, което търсеше.

Така софийският супергерой щеше да приключи жизнения си път, ако не бе усетил как Алкивиад хваща едната му ръка, а Звездин — другата. Вампирът бе видял всичко, което Апогей изрови от ума на героя и го предаде на Звездин, а след това двамата опитаха да предадат своите мисли и чувства на изтерзания, изгарящ телом и духом Мракомет.

Не си сам, казаха му те. Имаш приятели. Има за какво да се бориш. Ние зависим от теб. Само ти можеш да ни спасиш.

И така Мракомет с последно усилие на волята натисна копчето на визьора си и предаде телепатичната формула на Апогей, парадоксът на съществуването на антиматерията, който трябваше да доведе до разпада й.

НЕ!, изкрещя богът, когато осъзна невъзможността за собственото си съществуване. Тялото му запремигва, несигурно в това дали трябва да бъде, а Алкивиад изкрещя:

— Звездине, сега!

А след това юнакът скочи напред и замахна с вълшебния си меч, за да съсече черния бог. Тялото на Апогей се разпадна на странни пиксели, като недодялано направена фигурка от компютърна игра, а скоро и те изчезнаха, като парчета сняг, стопени от пролетното слънце.

В това време Звездин вече се бе върнал при приятелите си. Мракомет увисна безпомощно в ръцете на Алкивиад, изгубил сили да се бори. Това бе последният му подвиг. Не можеше да се противопоставя до безкрай нито на неунищожимата престъпност, нито на мръсните политически игри, а още по-малко на чудовищата, които обитаваха света от другата страна на огледалото и само чакаха сгоден момент, за да нахлуят вътре.

— Спокойно — каза Алкивиад и вложи цялата си хипнотична сила в думите — всичко е наред.

— Господи, Мракомет! — каза Звездин и прибра меча си, след което прегърна супергероя.

— Не… — поклати глава Мракомет — не… казвам се Мартин. Не Мракомет.

И в следващия момент свали маската си и разкри овъгленото, обгоряло лице, озъбено в перманентна гримаса на болка.

— Няма нужда от това — поклати глава Звездин, след което вдигна очи нагоре.

— Майко!

Около тримата пазители засия ярка светлина.

* * *

Мартин се събуди с чувството, че е в прегръдките на майка си, което бе невъзможно, тъй като тя бе починала отдавна. Отвори очи и установи, че се намира в странно езеро. Някой бе подпрял главата му гладък камък. Тялото му бе чисто голо и той се изчерви, след което се огледа…

А после отново погледна тялото си.

Това бе невъзможно.

Сигурно сънуваше. Нараняванията му бяха изчезнали. Нямаше и следа от ужасните изгаряния, нито от механичните приспособления, които поддържаха живота му. Той погледна към отражението си в езерото и видя в него лицето си, истинското си лице, незасегнато от пламъците, лицето на хубав млад мъж, което в момента разцъфваше в усмивка. Единствено косата му го отличаваше от човека, който бе изгорял в онази ужасна нощ — някога тъмна, сега тя бе посребряла и добила цвета на скреж. Дали заради изживяния ужас от бензина, запалил се около тялото му или присъствието на черния бог в ума му, не бе сигурен. А и му се струваше, че няма чак такова значение.

— Невъзможно! — извика той и се огледа.

Около езерото имаше гъста гора, която изглеждаше несмущавана от цивилизацията. Той излезе на брега и намери чисти дрехи — обикновени, човешки дрехи, които го очакваха. Облече ги и се огледа.

Къде бе попаднал?

— Край извора на живата вода — отвърна му познат глас.

Мартин се извъртя и видя майката на Звездин, появила се сякаш от нищото.

— Само тя има силата да заличи такива наранявания, като твоите. Малцина са смъртните, които допускаме до това място. Но ти си го заслужи с победата над Апогей.

— Ако не бяха синът ти и вампирът, никога нямаше да успея.

— А ако не беше ти, детето ми щеше да е мъртво. Заедно с целия свят. Няма нужда да скромничиш.

— Не е в стила ти — обади се Алкивиад, който също се появи от нищото, заедно със Звездин. Вампирът изглеждаше не както обикновено. Не така блед — и искрено усмихнат, вместо с обичайната присмехулност.

— Ти… — отвори уста Мартин.

— Звездин се оказа щедър. Той предложи на самодивите да утолят жаждата ми завинаги. Вместо кръв пих жива вода. Сега вече нямам нужда от тези.

Алкивиад посочи удължените си зъби.

— Вампирът съществува в мен, но дълбоко. Може да бъде призован само…

— Ако се наложи — допълни го самодивата — никога не се знае кога отново ще имаме нужда от тримата пазители.

Мартин погледна към звездочелия, който прибра ръце в джобовете си и погледна настрани.

— Винаги ли си толкова щедър с приятелите си? — попита той.

— До скоро — отвърна внимателно Звездин — нямах истински приятели. Хора, с които да излизам…

Момчето се усмихна.

— Да се наливам…

— Звездине! — извика майка му.

— Да — не й обърна внимание звездочелият — но такива, които да ме разберат, да са усетили погледа на бездната върху себе си и да не са премигнали…

Звездин поклати глава и в този миг Мартин осъзна, че момчето също има тъмни тайни, като самия него или като Алкивиад.

Но сега не бе време за тях. Около езерото се бяха появили самодиви, които носеха ароматни, български гозби и устата на Мартин, който се хранеше на системи през годините след гибелта си край Слънчев бряг, се изпълни със слюнка. С изненада видя, че вампирът също вдишва с пълни гърди от уханието. Алкивиад не бе вкусвал човешка храна от още по-отдавна.

— Сега обаче — каза Звездин и се усмихна — е време за празник.

След което погледна умолително към майка си.

— Добре — въздъхна накрая тя — надявам се знаете какво правите, но ще ви дам от самодивската ракия.

Разбира се, на следващия ден и тримата пазители имаха ужасно главоболие.