Чарлз Дикенс
Сделка с призрак (3)

Трета глава
Връщане на дара

Навън все още цареше тъмна нощ. Над равнините, върховете на хълмовете и от палубите на корабите, навлезли навътре в морската шир, далеч на хоризонта се забелязваше слаба светлина, която обещаваше, че някога ще се разсъмне, но обещанието беше далечно и неясно и луната трудно пробиваше нощните облаци.

И в подобна тъма, също като тези облаци, които се носеха между небето и земята, закриваха луната и забулваха в мрак земята, сенките в съзнанието на Редлоу се гонеха и застигаха, помрачавайки разума му. Като сенките на нощните облаци, своенравни и променливи, бяха редуващите се мигове на прозрение и минутите на забвение и като нощните облаци, които отново и отново закриваха пробилата за малко лунна светлина, кратък случаен зрак, тъмата ставаше още по-непрогледна.

Дълбока тягостна тишина властваше над грамадната старинна сграда и стените и ъглите й, които образуваха загадъчни тъмни очертания върху земята, ту изчезваха в гладкия бял сняг, ту се показваха отново или се скриваха в лунната пътека. В стаята на учения, на слабата светлина на гаснещата лампа, всичко беше неясно и сумрачно. След като гласът зад вратата замлъкна и хлопането спря, там настана гробовна тишина. Не се чуваше нищо, само побелялата пепел в камината от време на време издаваше приглушен звук, досущ като последен дъх на умиращия огън. На пода пред камината дълбоко спеше момчето. Редлоу седеше неподвижно в креслото си, откакто виковете пред вратата му бяха престанали, сякаш се беше превърнал в камък.

Отново зазвучаха коледните песни, които беше чул по-рано. Отначало ги слушаше равнодушно, но мелодията продължаваше да звучи — тиха, нежна и меланхолична — и той стана и протегна ръце, сякаш към него се приближаваше приятел, когото най-после може да прегърне, без да му причини зло. Лицето му вече не беше толкова напрегнато и недоумяващо. През тялото му преминаха леки тръпки и очите му се напълниха със сълзи. Той сведе глава и закри лице с ръцете си.

Спомените за тъга, обиди и страдания не се завърнаха в него. Редлоу знаеше, че не може да се възстановят. Нито за секунда не вярваше и не се надяваше, че ще се върнат. Ала нещо беззвучно затрептя дълбоко в него и той отново бе в състояние да се развълнува от онова, което таеше далечната музика. Дори и само да му разказваше тъжно за безценното съкровище, което беше изгубил, Редлоу пламенно благодари на небесата.

Последната нота утихна и той вдигна глава и се заслуша в едва доловимите отзвуци. Зад момчето, което спеше на пода в краката му, стоеше призракът, неподвижен и безмълвен, приковал поглед в учения.

Както и преди, привидението беше страшно, но не толкова жестоко и неумолимо, както се бе сторило на Редлоу. Поне така си помисли или се надяваше той, докато го гледаше и трепереше. Духът не беше сам. Призрачната му ръка държеше друга ръка.

Кой стоеше до видението? Самата Мили или нейната сянка и подобие? Както винаги, главата й беше леко наклонена и сякаш с жал гледаше спящото дете. Сияние озари лицето й, но призракът, който стоеше до нея, остана както обикновено тъмен и безцветен.

— Дух! — извика ученият, отново обзет от тревога. — Никога не съм упорствал и не съм бил самонадеян, що се отнася до нея. Не я води тук! Спести ми това!

— Това е само сянка — отвърна привидението. — При първия зрак на утрото потърси истинския образ на това, което е пред теб.

— Безмилостната съдба ли ме осъди на това? — извика Редлоу.

— Да — потвърди призракът.

— Да погубя спокойствието и добротата на тази жена? Да я направя такава като мен, както сторих с другите?

— Казах, потърси я — повтори видението. — Нищо повече не съм казвал.

— Но кажи ми — възкликна ученият, хващайки се за надеждата, която мислеше, че се крие в тези думи, — мога ли да поправя злото, което причиних?

— Не — отговори духът.

— Не искам изцеление за себе си — продължи Редлоу. — Отказах се от своята воля и справедливо изгубих. Но за онези, на които предадох този фатален дар, които никога не са го искали и които неочаквано и несъзнателно получиха проклятието и не беше по силите им да го избегнат, не може ли да направя нищо за тези нещастници?

— Нищо — отвърна призракът.

— А някой друг не може ли да им помогне?

Видението стоеше неподвижно като статуя и не откъсваше очи от Редлоу, но после изведнъж се обърна и погледна сянката до себе си.

— Тя може да помогне? — възкликна ученият и също погледна образа на Мили.

Призракът най-после пусна ръката, която държеше, и бавно вдигна своята в знак, че освобождава Мили. Сянката й, без да сменя позата си, започна да отстъпва назад и да се разтопява.

— Остани! — извика ученият с вълнение, което не можеше да се изрази с думи. — Почакай само още миг! Имай милост! Знам, че в мен настъпи промяна преди малко, докато звучеше музиката. Кажи ми, загубих ли силата да сторя зло на тази жена? Може ли да се приближа до нея, без да се страхувам? О, нека тя да ми даде знак, че има надежда!

Видението гледаше сянката и не отговори.

— Кажи ми поне дали тя съзнава, че е в нейна власт да поправи злото, сторено от мен!

— Не — отвърна духът.

— Може би й е дадена такава власт, но тя не знае?

— Потърси я — повтори призракът и сянката на Мили бавно изчезна.

И те отново застанаха лице в лице и се втренчиха един в друг страховито и без да отстъпват, както в часа, когато Редлоу прие пагубния дар, а между тях на пода, в нозете на видението, все още спеше момчето.

— Зловещ наставник — каза ученият и падна на колене в молитвена поза. — Ти, който ме отхвърли, но който пак ме посети (и съм готов да повярвам, че в сегашната ти поява и в смекчените ти черти за мен блесна искра надежда). Аз ще се подчиня без въпроси и вопли, изтръгващи се от изтерзаната ми душа, ако ме изслушаш и бъдат спасени онези, които нараних и на които никое човешко същество не може да помогне. Но има нещо…

— Говориш за това създание — прекъсна го призракът и посочи момчето.

— Да — отвърна Редлоу. — Знаеш какво искам да те помоля. Защо само това дете не пострада от моята близост и защо в мислите му открих ужасяващо сходство с моите мисли?

— Това — каза духът и отново посочи спящото хлапе — е съвършен пример за онова, в което се превръща човек, лишен от всякакви спомени като теб. В неговата памет няма нито един спомен за тъга, обида или страдания, смекчаващ душата, защото този нещастен простосмъртен от самото си раждане е захвърлен на произвола на съдбата, живее по-лошо от скот и не познава човешко чувство, което да събуди спомен в закоравялото му сърце. Всичко в това изоставено създание е мъртва, безплодна пустиня. Горко на такъв човек! И сто пъти повече горко на страната, където има стотици и хиляди чудовища, подобни на него.

Редлоу потрепери, ужасен от думите на духа.

— Всеки от тях — продължи призракът — посява реколта, която цялото човечество трябва да пожъне. От всяко зрънце зло в това момче покълва нива на разруха и семената трябва да бъдат пожънати, събрани в житница и отново посети навсякъде по света, докато пороците се разпространят толкова много, че човечеството заслужи нов Потоп. По-трудно ще бъде хората да гледат равнодушно такива като него, отколкото всеки ден да търпят нагли безнаказани убийства по улиците посред бял ден.

Видението отправи поглед към спящото хлапе. Редлоу също погледна момчето с неизпитано дотогава чувство.

— Всеки баща, покрай когото денем и нощем в блуждаенето си незабелязано минават подобни същества; всяка майка сред любящите майки на тази земя; всеки излязъл от детската възраст, мъж или жена; всеки в някаква степен е отговорен за това чудовище и върху всекиго тегне вина. Няма на света страна, на която то не би навлякло проклятие. Няма на света такава религия, която то не би опровергало със самото си съществуване. Няма на света такъв народ, който то не би покрило с позор.

Ученият стисна ръце и треперещ от страх и състрадание, отмести очи от спящото момче и погледна призрака, който стоеше над хлапето и го сочеше с пръст.

— Ето, пред теб е завършеният пример на онова, което ти пожела да станеш — продължи видението. — Влиянието ти тук е безсилно, защото няма какво да изгониш от душата на това дете. Мислите му са „ужасяващо сходни“ с твоите, защото ти пропадна до неговото противоестествено ниво. Той е плод на човешкото безразличие, а ти си плод на човешката самонадеяност. И в двата случая благодетелният замисъл на провидението е отхвърлен и вие се срещнахте от двата противоположни полюса на нематериалния свят.

Ученият се наведе над момчето и със същото състрадание, което сега изпитваше и към себе си, го зави, без повече да се дърпа от него с отвращение или безразличие.

Скоро хоризонтът в далечината просветля, тъмата избледня, слънцето изгря в пламенно великолепие и комините и кулите на старинната сграда заблестяха в чистия въздух, който превърна в златен облак пушека и изпаренията над града. Дори слънчевият часовник в своя ъгъл, където постоянно кръжеше и свистеше вятър, се отърси от рохкавия сняг, посипал през нощта избелелия му стар циферблат, и весело погледна въртящите се около него малки бели вихрушки. Утрото несъмнено проникваше слепешком в забравената, студена и влажна крипта със сводове, хлътнали до половината в земята, пробуждаше ленивите растения, пълзящи по стените, и ускоряваше бавния живот в удивителния малък свят, който съществуваше там, известявайки настъпването на новия ден.

Семейство Тетърби вече бяха станали и работеха. Господин Тетърби беше смъкнал капаците на магазина си и едно по едно разкриваше съкровищата на витрината за погледите на обитателите на старите жилища „Ерусалим“, които обаче бяха равнодушни към всичките тези съблазни. Адолф младши отдавна беше излязъл от дома си и предлагаше на читателите не „Сутрешен вестник“, а „Сутрешен плесник“. Петима малки Тетърби, чиито десет кръгли очи бяха зачервени от сапун и миене, изтърпяваха мъките на къпането със студена вода в кухнята под бдителния поглед на госпожа Тетърби. Джони, който вече беше приключил с тоалета си, защото го караха да бърза всеки път, когато Молох беше настроена взискателно и непримиримо (а така беше винаги), бродеше, залитайки, напред-назад пред входа на магазина, изнемогвайки повече от обикновено под бремето на товара си. Тежестта на Молох беше значително увеличена от куп защитни средства срещу студа, състоящи се от плетени шалове, които заедно с шапката и сините гети образуваха непробиваема броня.

Бебето имаше една особеност — вечно му растяха зъби. Никога не поникваха и дори да поникнеха, пак изчезваха — неизвестно как, но ако можеше да се вярва на госпожа Тетърби, бяха поникнали толкова, че да изискват грижи с паста за зъби. За тази цел на кръста на Молох, който се намираше непосредствено под брадичката й, бяха окачени всевъзможни предмети за чесане на венците и костен пръстен, толкова огромен, че можеше да се използва за броеница на млада монахиня. Дръжки на ножове, бастуни и врати, върхове на чадъри, пръстите на членовете на семейството и особено на Джони, стъргала за мускатови орехчета, корички хляб и хладни кръгли ръкохватки на ръжени бяха сред най-обичайните инструменти, които безразборно се употребяваха за успокоение на детето. Трудно беше да се изчисли колко електричество може да се произведе за една седмица от непрекъснатото търкане на венците. Госпожа Тетърби все повтаряше: „Ето, зъбчето излиза и детето отново ще дойде на себе си“, но зъбите така и не се появяваха и детето продължаваше да не е на себе си.

Нравът на малките Тетърби бе претърпял тъжна промяна през последните няколко часа. Господин и госпожа Тетърби също се бяха променили като отрочетата си. Обикновено бяха безкористни, добродушни хора, които безропотно и дори великодушно понасяха лишенията (а те бяха много) и се радваха като на пиршество и на най-скромната и оскъдна трапеза. Сега обаче те се караха не само за сапуна и водата, но и за закуската, която все още не беше поднесена на масата. Всеки малък Тетърби беше вдигнал ръка срещу друг малък Тетърби и дори Джони — търпеливият, многострадален и предан Джони — вдигна ръка срещу бебето. Да! Госпожа Тетърби, която по чиста случайност се приближи до вратата, видя как той коварно избра слабо място в защитната броня на Молох и шамароса благословеното дете.

Госпожа Тетърби хвана Джони за яката, издърпа го у дома и моментално му се отплати с лихва за нечуваното кощунство.

— Ах, ти, малък грубиян! — викна тя. — Как ти даде сърцето да го направиш?

— Защо не й поникват зъбите? — с висок и непокорен глас отвърна Джони. — Само ме тормози. Ти се занимавай с нея!

— Добре — каза госпожа Тетърби и взе от ръцете му опозорения товар.

— Да, опитай! Няма да ти хареса. На мое място ти отдавна щеше да станеш войник. И аз ще отида. В армията няма бебета.

Господин Тетърби, който се появи на местопроизшествието, замислено потърка брадичка и вместо да се скара на размирника, изглежда, беше заинтригуван от неочакваната идея за професията на военен.

— Ако не го накажеш, и аз бих отишла в армията — каза госпожа Тетърби, гледайки мъжа си. — Тук нямам нито минута покой. Аз съм робиня, да, чернокожа робиня от Вирджиния. — Това преувеличение вероятно беше свързано с някакъв неясен спомен за неуспешния опит на фирмата на Тетърби да търгува с тютюн от Вирджиния. — Цяла година нямам нито отдих, нито удоволствие! Ах, Бог да те благослови! — добави тя, като друсаше бебето с раздразнение, което изобщо не подхождаше на благочестивото й пожелание. — Какво й има днес?

Госпожа Тетърби не можеше да разбере това и без въпросът да й се изясни, докато друсаше бебето, сложи Молох в люлката, седна, скръсти ръце и започна ядосано да я люлее с крак.

— Защо стоиш така, Долф? — обърна се тя към мъжа си. — Защо не вършиш нещо?

— Не искам да правя нищо — отвърна господин Тетърби.

— Аз пък сякаш искам — каза госпожа Тетърби.

— А аз дори под клетва ще кажа, че не искам — отговори господин Тетърби.

В същия миг се завърза сражение между Джони и петимата му малки братя. Той слагаше масата за закуска, те започнаха да грабят хляба един от друг и сега с удоволствие си разменяха удари. Най-малкият, с удивително за младата си възраст благоразумие, не се намесваше в боя, а само обикаляше около воините и ги дърпаше за краката. Госпожа и господин Тетърби разгорещено се хвърлиха да ги разтървават, сякаш това беше единствената територия, на която можеха да действат в съгласие, и без никаква видима следа от предишното си добродушие сипеха удари във всички посоки, наказаха и виновните, и невинните, въведоха ред и настаниха всеки на мястото му.

— По-добре чети вестник, отколкото да седиш със скръстени ръце — подхвърли госпожа Тетърби.

— И какво да чета във вестника? — с крайна досада отвърна господин Тетърби.

— Как така какво? — възрази госпожа Тетърби. — Полицейската хроника.

— Какво ме интересува какво правят хората или какво правят с тях?

— Чети за самоубийствата — предложи госпожа Тетърби.

— Не са ми интересни — отговори съпругът й.

— Кой се е родил, кой е умрял, кой се е оженил — нищо ли не те интересува?

— Ако днес и до края на века не се роди никой на света, а от утре започнат да измират всички, не виждам защо това да ме засяга. А кога ще дойде моят ред, това вече е друга работа — измърмори господин Тетърби. — Пък за сватбите, тъй като вече съм женен, знам достатъчно.

Съдейки по недоволния й вид, госпожа Тетърби очевидно напълно споделяше мнението на мъжа си, но въпреки това започна да му противоречи само за да поспори с него.

— Верен си на принципите си, няма що. Направи параван с изрезки от вестници и по половин час ги четеш на децата, без да спираш!

— Не ги чета, а ги четях — поправи я господин Тетърби. — Повече няма да ме чуеш да го правя. Сега съм по-умен.

— Ха, по-умен! Как ли пък не! Може би си станал и по-добър?

Въпросът подръпна някаква неприятна струна в душата на господин Тетърби. Той се замисли мрачно и няколко пъти прокара ръка по челото си.

— По-добър? — измърмори. — Не мисля, че някой от нас е станал по-добър или по-щастлив. По-добър? Нима?

Той се обърна към паравана и прокара пръст по него, докато намери изрезката, която търсеше.

— Спомням си, че цялото семейство харесвахме тази история — нещастно и глуповато каза господин Тетърби. — Разплакваше децата и ги правеше добри, ако се бяха скарали за нещо. Също като приказката за червеношийките в гората. „Тъжен случай на крайна нищета. Вчера дребен мъж с бебе в ръцете, придружен от шест дрипави деца на възраст от две до десет години, всичките очевидно умиращи от глад, се яви пред уважаемия мирови съдия и направи следното изявление…“ Уф! Нищо не разбирам — заяви той и спря да чете. — Не виждам какво общо има това с нас.

— Колко стар и жалък изглежда — измънка под носа си госпожа Тетърби, докато го гледаше. — Не съм виждала човек да се променя толкова много. О, Боже, да принеса такава жертва!

— Каква жертва? — намусено попита мъжът й.

Госпожа Тетърби поклати глава и без да отговори с думи, започна яростно да клати люлката като кораб в бурно море.

— Ако искаш да кажеш, че женитбата ти с мен е жертва от твоя страна, мила моя… — започна съпругът.

— Именно! — сряза го съпругата.

— Тогава ето какво ще ти кажа — продължи той начумерено и сърдито като нея. — В брака встъпват двама и ако някой се е пожертвал, това съм аз. И много жалко, че жертвата беше приета.

— И аз съжалявам, че я приех, Тетърби. Уверявам те с цялата си душа и сърце. Едва ли съжаляваш повече от мен.

— Не знам какво толкова видях в нея — измърмори съпругът й. — И да съм видял нещо хубаво, сега от него не е останало нищо. Вчера си мислих за това, когато след вечерята седях пред камината. Тя е дебела, остарява и не може да се сравни с повечето жени.

— Той не е нищо особено на вид, дребен е и е започнал да се прегърбва и да оплешивява — измънка госпожа Тетърби.

— Сигурно не съм бил с ума си, когато се ожених за нея — мрънкаше господин Тетърби.

— Сетивата ми са ме подвели. Иначе няма как да си обясня защо се омъжих за него — размишляваше на глас госпожа Тетърби.

И в такова настроение те седнаха да закусват. Малките Тетърби не бяха свикнали да гледат на трапезата като занимание, изискващо неподвижност, а го превръщаха в танц или тропане, по-скоро дори в някакъв езически обред, по време на който издаваха пронизителни бойни викове, замерваха се с къшеи хляб с масло, търчаха на улицата и се връщаха и скачаха нагоре-надолу по стълбите. Сега между децата избухна спор за каната с разредено с вода мляко на масата, от която пиха всички подред, и страстите се разгорещиха толкова много, че зрелището би накарало доктор Уотс^[1] да се обърне в гроба.

Едва когато господин Тетърби изгони цялата орда на улицата, настана минута тишина, която обаче веднага бе нарушена от откритието, че Джони се е върнал крадешком, промъкнал се е до каната и пие, като се дави от жажда в неприличната си и ненаситна бързина и издава странни звуци като вентролог.

— Тези деца ще ме уморят! — изпъшка госпожа Тетърби, след като изгони виновника. — И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Бедняците не трябва да раждат деца — заяви господин Тетърби. — Те не ни носят никаква радост.

Господин Тетърби поднасяше към устата си чашата, която жена му грубо беше бутнала към него, а госпожа Тетърби се готвеше да отпие от своята чаша, когато и двамата застинаха неподвижно като омагьосани.

— Мамо! Татко! — извика Джони, втурвайки се в стаята. — Госпожа Уилям идва при нас!

И ако някога, откакто свят светува, е имало момче, което по-грижовно от стара бавачка да вземе бебе от люлката, нежно да го утеши и весело да излезе с него на разходка, то това момче беше Джони, а бебето — Молох.

Господин и госпожа Тетърби оставиха чашите си и потъркаха челата си. Лицата им започнаха да се смекчават и да просветляват.

— Бог да ми прости — каза си господин Тетърби. — Защо се озлобих така? Какво става тук?

— Как бих могла отново да се държа лошо с него след всичко, което казах и почувствах вчера вечерта? — изхлипа госпожа Тетърби и избърса очи с престилката си.

— Нима съм чудовище? — рече господин Тетърби. — Няма ли нищо добро в мен? София! Моята малка женичка!

— Долф, мили! — отвърна жена му.

— Аз… С мен стана нещо. Не искам дори да си помисля какво, Софи.

— И с мен, Долф. Аз бях още по-зле — отчаяно възкликна тя.

— Моята София! Не се терзай! Никога няма да си го простя. Сигурно съм разбил сърцето ти.

— Не, Долф, не. Аз съм виновна.

— Не говори така, малка ми женичке. Ти си толкова великодушна, че съвестта ме мъчи още повече. София, мила моя, нямаш представа какви мисли се въртяха в главата ми. Несъмнено, държах се отвратително, но ако знаеш какво си мислех…

— Не мисли за това, Долф, мили! Недей! — извика жена му.

— София — настоя господин Тетърби, — трябва да разкрия душата си пред теб. Няма да намеря нито минута покой, докато не кажа истината. Моя малка женичке…

— Госпожа Уилям вече е съвсем близо! — извика Джони от вратата.

— Моя малка женичке — задъхано каза господин Тетърби и се хвана за стола, за да се подпре. — Чудех се как някога съм бил влюбен в теб… Забравих с какви прекрасни деца ме дари и се сърдех, че не си така стройна, както би ми се искало… Не си спомнях какви грижи полагаш за мен и децата — продължи да се самообвинява господин Тетърби. — Нямаше да познаваш такива грижи, ако се беше омъжила за друг, който печели по-добре и има повече късмет от мен (а да намериш такъв едва ли ще ти е трудно). Упрекнах те, че малко си състарена от тежките години, които ти облекчаваш за мен. Можеш ли да повярваш, моя малка женичке? На мен самия ми е трудно да повярвам, че съм си мислил такива неща.

Госпожа Тетърби се смееше и плачеше и развълнувано сложи длани на лицето на мъжа си.

— О, Долф! — възкликна тя. — Щастлива съм, че си мислил така! Радвам се! Аз самата си мислих, че ти не си хубав, Долф. И това е вярно, мили мой, но на мен не ми трябва по-хубав. Искам да гледам само теб до последния си час, когато ти затвориш очите ми с твоите добри ръце. Мислех, че си дребен, и наистина е така, но заради това само ми ставаш по-мил, защото ти си мой съпруг и аз те обичам. Мислех, че започваш да се прегърбваш, и наистина е така, но може да се подпираш на мен и аз ще направя всичко, за да те подкрепям. Мислех, че нямаш вид, но веднага се вижда, че ти си добър стопанин, а това е най-хубавото и достойното на света, и нека още веднъж Бог да благослови нашия дом и нашето семейство, Долф!

— Ура! Ето я госпожа Уилям! — извика Джони.

И тя влезе, обградена от малките Тетърби. Те я целунаха, целунаха се едно друго, целунаха бебето, целунаха майка си и баща си и после отново хукнаха към Мили и въодушевено започнаха да танцуват около нея.

Господин и госпожа Тетърби се зарадваха на гостенката не по-малко от децата. И те бяха непреодолимо привлечени от нея, завтекоха се да я посрещнат, целунаха ръцете й, прегърнаха я и я приеха изключително радушно и възторжено. Тя се появи при тях като олицетворение на доброта, обич, нежна грижовност и домашен уют.

— Всички се радвате, че дойдох при вас на Коледа — учудена и доволна каза Мили и плесна с ръце. — Боже, колко е приятно!

Децата крещяха толкова радостно, така се трупаха около нея и я целуваха, обсипваха я с толкова щастие, обич и уважение, че Мили съвсем се трогна.

— О, боже! — каза тя. — Карате ме да се разплача от щастие. С какво съм заслужила това? Какво съм направила, че ме обичате толкова много?

— Как може някой да не ви обича? — възкликна господин Тетърби.

— Как може някой да не ви обича? — възкликна госпожа Тетърби.

— Как може някой да не ви обича? — във весел хор повториха децата и отново започнаха да танцуват и да подскачат около нея, вкопчиха се в полите й, притискаха розовите си личица до роклята й, целуваха я и я милваха ненаситно.

— Никога през живота си не съм била толкова трогната като тази сутрин — каза Мили и избърса очите си. — Трябва още сега да ви разкажа всичко, само да се посъвзема. Господин Редлоу дойде при мен призори и ме помоли да отида с него при Джордж, болния брат на Уилям. Говореше толкова мило и любезно, сякаш съм скъпата му дъщеря. Тръгнахме и по пътя той беше толкова добър и хрисим и се виждаше, че ми възлага такова доверие и надежда, че аз неволно се разридах от щастие. Отидохме в къщата и на вратата ни посрещна някаква жена. Горката, цялата беше в синини. Явно някой я беше пребил. Тя ме хвана за ръката и рече: „Бог да ви благослови“.

— Добре го е казала — отбеляза господин Тетърби. Госпожа Тетърби го потвърди и всички деца се развикаха, че добре го е казала.

— И това не е всичко — продължи Мили. — Качихме се по стълбите и влязохме в стаята. Болният, който от часове лежал неподвижно и не проронвал нито дума, изведнъж се надигна в леглото и избухна в сълзи. Протегна ръце към мен и каза, че е водил безсмислен живот, но сега искрено се разкайва и скърби и че ясно разбира греховността на миналото си, сякаш се е разсеяла гъста тъмна мъгла, която е закривала очите му. Помоли ме да спася клетия му стар баща, за да му прости и да го благослови, и да кажа молитва до леглото му. Започнах да казвам молитвата, а господин Редлоу разпалено се присъедини към мен и после ми благодари много пъти. Благодари и на Бога. Сърцето ми преливаше от чувства и щях да се разплача, но болният ме помоли да седна до него и аз се овладях. Седнах и той държа ръката ми, докато заспа. Издърпах ръката си и станах, за да си тръгна, защото господин Редлоу настояваше по-скоро да дойда при вас. Джордж обаче не пускаше ръката ми и се наложи някой друг да заеме мястото ми, за да си мисли, че все така държи нея. О, боже! — изхлипа Мили. — Толкова съм щастлива и благодарна за всичко това!

Докато госпожа Уилям разказваше, дойде Редлоу. Спря да погледа групата, в средата на която беше Мили, и мълчаливо тръгна нагоре по стълбите. След малко отново излезе на площадката и застана там, а младият студент изскочи от стаята си и побягна надолу, минавайки покрай него.

— Моя добра приятелко, най-добрата, най-милосърдната на света — каза студентът, коленичи пред Мили и хвана ръката й. — Простете моята черна неблагодарност!

— О, Боже господи! — чистосърдечно възкликна Мили. — Ето още един! И той ме обича. Защо всички ми благодарят?

Тя каза тези думи толкова искрено и простодушно и после закри лице с ръцете си и заплака от щастие, че беше трогателно и възхитително да я гледаш.

— Не бях на себе си — продължи студентът. — Не знам какво ми стана… Може би беше последица от болестта ми. Направо обезумях. Но сега вече съм с ума си. Възстанових се. Чух, че децата викат името ви, и изведнъж разумът ми се проясни. Не, не плачете! Скъпа Мили, ако можехте да четете в сърцето ми и ако знаехте колко е препълнено с благодарност, обич и уважение, нямаше да плачете. Това е тежък упрек към мен!

— Не, не — възрази госпожа Уилям. — Съвсем не е упрек. Нищо подобно. Плача от радост. Дори е изумително, че вие смятате за необходимо да искате прошка от мен за нещо толкова дребно, но все пак ми е приятно, че го сторихте.

— И пак ще идвате да ме видите? И ще довършите завесата?

— Не — отвърна Мили, избърса очите си и поклати глава. — Завесата вече не ви е необходима.

— Тогава не сте ми простили?

Госпожа Уилям го отведе настрана и му прошепна:

— Дойде вест от вашия роден край, господин Едмънд.

— Вест? Каква?

— Може би защото не сте писали, когато бяхте много болен, или пък когато се почувствахте по-добре, почеркът ви се е променил, но близките ви са заподозрели истината. Ала кажете, няма ли да ви навреди вестта, ако не е лоша?

— Няма, разбира се.

— Някой е дошъл при вас! — заяви Мили.

— Майка ми? — попита студентът и неволно погледна Редлоу, който беше слязъл по стълбите.

— Не е тя — отговори Мили.

— Няма кой друг да дойде.

— Сигурен ли сте?

— Да не би да е… — Преди студентът да каже още нещо, госпожа Уилям закри с ръка устата му.

— Да! — каза тя. — Младата дама, която много прилича на малкия портрет, господин Едмънд, но е по-красива, толкова се тревожела за вас, че нямала и минута покой, и вчера вечерта пристигнала с прислужницата си. В писмата си вие винаги пишете адреса на колежа и тя дойде тук. Видях я сутринта, още преди господин Редлоу да дойде. И тя ме обича — добави Мили. — О, боже, и тя!

— Днес сутринта! Къде е сега?

— В момента седи в малката гостна у дома и ви чака — прошепна госпожа Уилям в ухото му.

Студентът стисна ръката й и се приготви да хукне, но Мили го спря.

— Господин Редлоу е някак променен, сутринта ми каза, че е изгубил паметта си. Бъдете много внимателен с него, господин Едмънд. Всички трябва да бъдем внимателни с него. Той се нуждае от това.

Младежът с поглед я увери, че е разбрал предупреждението й, тръгна към вратата и когато мина покрай учения, се поклони почтително и го погледна с очевиден интерес.

Редлоу отвърна на поклона учтиво и дори смирено и се загледа след студента. След това склони глава на ръката си, сякаш се опитваше да си спомни за нещо изгубено. Но то бе изчезнало безвъзвратно.

Промяната, която се беше извършила в него под влиянието на музиката и повторната поява на призрака, се състоеше в това, че сега той постоянно и дълбоко чувстваше колко голяма е загубата му, съжаляваше за нея и ясно разбираше колко различен е станал от всички около себе си. У него се пробуди интерес към околните и се роди смътно безропотно съзнание за бедственото му положение, подобно на онова, което възниква у хора, чиито умствени способности са отслабнали с годините, но без към старческите им немощи да се добавят безразличие или сприхавост.

Редлоу съзнаваше, че колкото повече, благодарение на Мили, злото, причинено от него, се поправя и колкото повече време прекарва с нея, толкова по-дълбока става промяната у него. Затова и заради привързаността, която тя му вдъхваше (но без надежда за изцеление), той чувстваше, че изцяло зависи от нея и че тя е опората в сполетялото го нещастие.

И когато Мили го попита не е ли време да се връщат у дома, при стареца и съпруга й, Редлоу с готовност се съгласи, защото се тревожеше от мисълта за тях, хвана я под ръка и тръгна до нея. Докато госпожа Уилям го гледаше, трудно й бе да повярва, че ролите им сякаш са се разменили и той — мъдрият и учен човек, за когото всички загадки в природата бяха отворена книга, не знае нищо, а тя — простата, необразована жена, като че разбира всичко.

Редлоу гледаше как децата се скупчват около Мили, чу звънкия им смях и веселите им гласове, видя сияещите им лица — същински цветя, съзря подновената радост и обич на родителите им, почувства непринудеността в бедния им дом, където отново се бе завърнало спокойствието, замисли се за пагубното влияние, което беше внесъл в това семейство и което, ако не беше Мили, можеше да разпространи, и реши, че вероятно не трябва да се учудва, задето върви смирено до нея и държи нежната й ръка.

Когато влязоха в дома й, старият Филип седеше на креслото си до огъня втренчен в пода, а синът му Уилям се бе настанил от другата страна на камината и го гледаше. Веднага щом Мили прекрачи прага, и двамата се сепнаха и се обърнаха към нея. Лицата им засияха.

— О, боже, боже, и те се радват да ме видят като другите! — възкликна Мили, спря и възторжено плесна с ръце. — Ето още двама!

Радваха й се! Всъщност думата „радост“ не беше достатъчно силна, за да изрази чувствата им. Мили се хвърли в обятията на съпруга си, който отвори широко ръце, за да я посрещне, и склони глава на рамото му. Той би бил най-щастлив да не я изпусне и за минута в този кратък зимен ден, но и старецът не можеше без нея.

— Къде беше толкова много време моята тиха Мишка? — попита Филип. — Дълго я нямаше. Не мога да живея без моята Мишка. Аз… Къде е моят син Уилям? Струва ми се, че заспах, Уилям.

— И аз това казвам, татко — отвърна синът. — Знаеш ли, присъни ми се много лош сън. Как се чувстваш, татко? Добре ли си?

— Здрав и силен, момчето ми.

Приятно беше да се види как господин Уилям стисна ръката на баща си, потупа го по гърба и нежно го погали по рамото, като се стараеше да изрази вниманието си по всякакъв начин.

— Чудесен човек си ти, татко! Е, как си? Наистина ли си здрав? — повтори той и пак стисна ръката на баща си, потупа го по гърба й нежно го погали по рамото.

— Никога не съм бил по-здрав и бодър през живота си, синко.

— Чудесен човек си ти, татко! И това е най-важното — въодушевено заяви Уилям. — Като си помисля колко много е преживял баща ми, за всички превратности на съдбата, през които е преминал, и скръбта и неприятностите, които е преживял през дългия си живот и от които главата му е побеляла, и за годините, натрупали се върху нея, имам чувството, че не можем да направим достатъчно, за да изразим уважението си към този възрастен джентълмен и да улесним старостта му. Е, как си, татко? Наистина ли си добре?

Господин Уилям щеше да повтаря цял ден този въпрос, да стиска ръката на баща си, да го потупва по гърба и да го гали по рамото, ако старецът не бе видял учения, когото едва сега забеляза.

— Моля за извинение, господин Редлоу — каза Филип, — но не знаех, че сте тук, сър, иначе нямаше да се държа така волно. Като ви виждам тук в утрото на Коледа, господин Редлоу, спомням си времето, когато още бяхте студент и учехте толкова усърдно, че бягахте в библиотеката дори на празника. Ха-ха! Толкова съм стар, че помня и това, и то много добре. Да, въпреки че вече съм на осемдесет и седем. Когато вие завършихте учението си и заминахте, умря клетата ми жена. Спомняте ли си клетата ми жена, господин Редлоу?

— Да — отвърна ученият.

— Да — повтори старецът. — Добра душа беше тя. Спомням си как веднъж в утрото на Коледа вие дойдохте тук с една млада дама… Моля за извинение, господин Редлоу, но мисля, че тя беше вашата сестра, към която вие бяхте много привързан.

Ученият го погледна и поклати глава.

— Имах сестра — равнодушно каза той и не добави нищо повече.

— В онова коледно утро вие с нея дойдохте да ни видите — продължи Филип — и изведнъж заваля сняг и жена ми покани младата дама да влезе и да седне до огъня, който винаги запалвахме на Коледа в голямата зала, която преди нашите незабравими десет джентълмени да решат друго, беше трапезария. Аз бях там. Спомням си, че станах да разровя жарта, за да се разгори огънят по-силно и да сгрее хубавите крачета на младата дама, а в това време тя прочете на глас надписа под портрета. „Боже, съхрани паметта ми!“ И двете с моята клета жена се заговориха за надписа. Беше странно, защото кой би си помислил, че и на двете не им остава да живеят дълго! Те в един глас казаха, че това е хубава молитва и че ако не им е съдено да доживеят до дълбока старост, горещо биха се молили за това за всички, които са им скъпи. „За моя брат“ — каза младата дама. „За моя мъж“ — рече клетата ми жена.

— Боже, съхрани паметта му и не допускай той да ме забрави!

По лицето на Редлоу започнаха да се стичат сълзи, горчиви и мъчителни, каквито не бе проливал през живота си. Филип, изцяло погълнат от спомените, не забеляза нито сълзите му, нито безпокойството на Мили, която явно искаше той да престане да разказва.

— Филип! — каза Редлоу и сложи ръка на рамото му. — Аз съм нещастен човек. Божията ръка се стовари върху мен тежко, макар и заслужено. Не разбирам за какво ми говорите, приятелю мой, защото изгубих паметта си.

— Боже милостиви! — възкликна старецът.

— Загубих спомените за тъгата, обидите и страданията — добави ученият, — а заедно с тях и всичко, което трябва да помни един човек.

Всеки, който видеше безмерната жал, която се изписа на лицето на Филип, как той премести голямото си кресло, сложи Редлоу да седне на него и колко тъжно го гледаше, съчувствайки му за огромната загуба, щеше да разбере поне донякъде колко скъпи за старостта са подобни спомени.

В стаята дотърча безпризорното хлапе и се втурна към Мили.

— Човекът дойде — каза то. — В другата стая е. Не го искам.

— Кой е дошъл? — попита господин Уилям.

— Тихо! — рече Мили.

Уилям и старият му баща се подчиниха на знака й и тихо излязоха. Без да забележи дори това, Редлоу махна с ръка на малчугана да отиде при него.

— Жената ми харесва повече — отговори момчето и се хвана за полата на Мили.

— Прав си — леко се усмихна Редлоу. — Но не се страхувай, ела при мен. Аз не съм толкова лош като преди. Особено към теб, клето дете!

Отначало хлапето се дърпаше, но после малко по малко заотстъпва под лекото подбутване на Мили, приближи се до учения и дори седна в нозете му. Гледайки го съчувствено и разбиращо, Редлоу сложи ръка на рамото му, а другата протегна към Мили. Тя се наклони към него, погледна го в очите, помълча и сетне попита:

— Господин Редлоу, може ли да поговорим?

— Разбира се — отвърна той и я погледна. — Вашият глас е музика за мен.

— Може ли да ви питам нещо?

— Питайте каквото искате.

— Помните ли какво ви казах, когато чуках на вратата ви снощи? За един човек, който някога ви е бил приятел, а сега стои на ръба на гибел?

— Да, спомням си — неуверено отговори Редлоу.

— Разбрахте ли за кого говоря?

Без да откъсва очи от Мили, той погали момчето по косата и поклати глава.

— Скоро след това аз намерих този човек — каза Мили с ясния си приятен глас, който звучеше още по-ясно и приятно, защото тя гледаше Редлоу с кротките си очи. — Върнах се в онази къща и с Божията помощ успях да го открия. И точно навреме. Ако бях закъсняла, щеше да бъде късно.

Редлоу махна ръка от главата на момчето и я сложи върху пръстите на Мили. Плахото й, но искрено докосване проникна право в душата му като гласа и погледа й и той се вгледа в нея по-съсредоточено.

— Този човек е бащата на господин Едмънд, младия джентълмен, когото видяхме преди малко. Истинското му име е Лонгфорд. Спомняте ли си името?

— Да, спомням си това име.

— А човекът?

— Не, не помня човека. Обидил ли ме е някога?

— Да.

— А, тогава е безнадеждно… безнадеждно.

Редлоу поклати глава и леко стисна ръката на Мили, сякаш мълчаливо търсеше съчувствие.

— Снощи не отидох при господин Едмънд — продължи тя. — Ще ме изслушате ли така, сякаш помните всичко?

— Целият съм в слух.

— Отначало не знаех, че той е неговият баща, а после се страхувах как Едмънд ще понесе вестта след заболяването си, ако това е вярно. А щом разбрах кой е този човек, пак не отидох, но по друга причина. Той отдавна живее разделен с жена си и сина си и е станал чужд в собствения си дом, още когато синът му е бил съвсем малък. Така ми каза Едмънд. Баща му изоставил и захвърлил на произвола на съдбата онези, които би трябвало да обича най-много на света. Навремето той бил джентълмен, но през годините пропадал все повече, докато… — Мили изведнъж скочи, излезе от стаята и след минута се върна, придружена от несретника, когото Редлоу беше видял предишната нощ.

— Познавате ли ме? — попита ученият.

— Бих бил щастлив, а не ми се случва често да произнасям тази дума, ако можех да отговоря „не“ — отвърна другият мъж.

Редлоу гледаше жалкия и унижен човек и може би още дълго щеше да го гледа с надеждата да си спомни и да разбере, но Мили отново застана до него, хвана ръката му и привлече към себе си съсредоточения му поглед.

— Вижте колко ниско е паднал! Той загива — прошепна тя и посочи новодошлия, но без да откъсва очи от Редлоу. — Ако си спомните всичко свързано с него, няма ли в сърцето ви да се събуди жал? Помислете си. Някога вие сте го обичали, макар че е било много отдавна и той е изменил на доверието ви, и вижте какво е станало с него!

— Надявам се, че бих го съжалил — отвърна ученият. — Да, мисля, че бих го съжалил.

Той погледна човека, който стоеше на прага, но бързо отмести очи към Мили и се втренчи в нея толкова съсредоточено, сякаш се стараеше да научи някакъв урок от самия тон на гласа й и лъчезарния й поглед.

— Вие сте учен човек, а аз не съм учила много — продължи Мили. — Вие непрекъснато мислите, а аз не съм свикнала да разсъждавам. Но може ли да ви кажа защо ми се струва, че е хубаво да помним обидите, които сме понесли от другите?

— Да.

— За да можем да им простим.

— Милостиви Боже! — промълви Редлоу и вдигна очи към небето. — Прости ми, че отхвърлих твоя велик дар!

— И ако паметта ви някога се завърне — добави Мили, — а ние всички се надяваме на това и ще се молим да се случи, нима няма да бъдете щастлив да си спомните веднага и обидата, и че сте му простили?

Ученият отново погледна мъжа на вратата и после пак се втренчи съсредоточено в Мили. Стори му се, че лъч светлина от сияещото й лице прониква в сумрака на душата му.

— Той не може да се върне в дома, който е изоставил, и не иска. Знае, че ще донесе само срам и нещастие на онези, които тъй безсърдечно е зарязал, и че най-добрият начин да изкупи вината си пред тях, е да ги отбягва. Ако му дадете малко пари, ще замине на някое далечно място, където ще живее, без да вреди на никого, и доколкото има сили, ще поправи злото, което е сторил преди. За нещастната му жена и сина му това би било най-голямото и любезно благодеяние, което може да направи за тях един добър приятел. Те няма да разберат за това, а за него, макар и болен физически и душевно, може да бъде спасение.

Редлоу придърпа Мили към себе си и я целуна по челото.

— Така да бъде — каза той. — Доверявам ви се да го направите за мен, веднага и тайно, и му кажете, че бих му простил, ако ми бъде дадено щастието да си спомня за какво.

Мили се изправи и обърна сияещото си лице към пропадналия човек, давайки му да разбере, че посредничеството й се е увенчало с успех. Той направи крачка напред и без да вдига глава, се обърна към Редлоу.

— Много сте великодушен — каза мъжът. — Винаги сте бил великодушен. Виждам, че сега, докато ме гледате, вие се опитвате да прогоните мисълта, че съм наказан заслужено. Аз не се опитвам да пропъдя тази мисъл, Редлоу. Повярвайте ми, ако можете.

Ученият направи на Мили знак да се приближи и докато слушаше Лонгфорд, я гледаше в лицето, сякаш искаше да разгадае в изражението й обяснението на онова, което чува.

— Аз съм твърде жалко нищожество, за да говоря за чувствата си. Много добре си спомням какъв път съм изминал, за да ги изреждам пред вас. Но в деня, в който направих първата крачка надолу, когато се отнесох несправедливо с вас — оттогава вървя към своята гибел неотклонно, безнадеждно и безвъзвратно. Това съм длъжен да ви кажа.

Без да пуска ръката на Мили, Редлоу се обърна към говорещия. На лицето му беше изписана тъга. И нещо подобно на печален спомен.

— Можех да бъда друг и животът ми да е различен, ако не бях направил онази първа фатална крачка. Не знам какво би било. Не мога да твърдя какво би се случило. Вашата сестра спи вечен сън и това вероятно е по-добре, отколкото ако беше с мен, дори да бях останал такъв, за какъвто ме мислехте и какъвто аз самият някога смятах, че съм.

Редлоу нетърпеливо махна с ръка, сякаш да покаже, че не трябва да приказват за това.

— Говоря с вас като човек, съживил се от гроба — продължи Лонгфорд. — И снощи щях да отида в гроба, ако не беше тази благословена ръка.

— О, боже, и той ме обича! — през сълзи промълви Мили. — Още един.

— Снощи по-скоро бих умрял от глад, отколкото да ви поискам коричка хляб. Но днес, не знам защо, така ясно си спомних всичко, което беше между нас, и така се развълнувах, че се осмелих да дойда, както тя ме посъветва, и да ви помоля, Редлоу, в последния си час да бъдете милостив към мен в мислите и делата си. — Лонгфорд се обърна, за да излезе, но спря и добави: — Надявам се, че няма да изоставите сина ми — в името на майка му. Надявам се, че той ще бъде достоен за това. Никога повече няма да го видя дори ако живея още дълги години, за да съм убеден, че не съм злоупотребил с помощта ви.

Докато излизаше, той за пръв път вдигна глава и погледна Редлоу. Ученият се беше втренчил в него и като насън протегна ръка. Лонгфорд се върна и я хвана, стисна я в своите ръце, после отново наведе глава и бавно излезе.

Мили мълчаливо го изпрати до вратата, а Редлоу седна на креслото и закри лице с ръцете си. След няколко минути тя се върна заедно със съпруга си и свекъра си, които бяха много разтревожени за него, но като го видя да седи в тази поза, Мили не му заговори, нито позволи на другите да го безпокоят, а коленичи до креслото и зави с топли дрехи спящото момче.

— Ето това е най-важното! И аз все това казвам, татко! — с възхищение възкликна господин Уилям. — В гърдите на госпожа Уилям има майчински чувства, които неизменно намират отдушник!

— Да, прав си — отвърна старецът. — Моят син Уилям е прав!

— Вижда се, скъпа Мили, че всичко е било за добро — нежно каза Уилям.

— Но все пак ми е тъжно, че нямаме дете, за което да се грижиш и обичаш. Нашето клето дете… Ти толкова много го чакаше и му възлагаше такива надежди, но не му беше писано да живее на този свят… Оттогава ти стана такава тиха, Мили.

— Радвам се, че мога да си спомням за него, скъпи Уилям — промълви тя.

— Всеки ден мисля за него.

— Боя се, че мислиш твърде много за него.

— Не казвай, че се боиш. Споменът за него е утеха. Казва ми много неща. Невинното дете, което не живя на този свят, е като ангел за мен, Уилям.

— Ти самата си ангел за татко и мен — тихо каза Уилям. — Знам това.

— Когато си помисля колко надежди възлагах на детето, колко пъти съм си представяла как се усмихва и лежи на гърдите ми, как ме гледа, а очите му не видяха светлина — мълвеше Мили, — още повече съчувствам на всички, които са се надявали на нещо по-хубаво, но мечтите им не са се сбъднали. Когато видя хубаво дете в ръцете на любяща майка, го обиквам, защото си мисля, че и моето дете може би щеше да прилича на него и аз щях да съм също горда и щастлива майка.

Редлоу вдигна глава и я погледна.

— Цял живот ми се струва, че детето ми е живо, че е тук, с мен, и ми говори — продължи тя. — Моли ме за бедните изоставени деца. Познавам гласа му. Като чуя, че някой млад човек е нещастен, попаднал в беда или е сторил нещо срамно, аз си мисля, че и с моето дете можеше да се случи такова нещо и че Господ ми го е взел от милосърдие. Виждам детето си дори в стари хора като татко Филип, защото и нашият син можеше да доживее до преклонна възраст, когато ти и аз отдавна нямаше да сме на този свят, и също щеше да се нуждае от обичта и уважението на по-младите.

Гласът на Мили беше по-тих от всякога. Тя хвана ръката на мъжа си и склони глава на рамото му.

— Децата ме обичат толкова много, че понякога се чудя — това, разбира се, е глупава фантазия, Уилям — дали по някакъв начин не съчувстват на малкото ми детенце и на мен и не разбират защо тяхната обич ми е по-скъпа от всички съкровища на света. Може и да съм тиха оттогава, Уилям, но съм и по-щастлива. В много отношения. Защото дори когато синът ми се роди и живя само няколко дни, а аз бях толкова немощна и ми беше толкова тъжно — как бих могла да не скърбя за него — ми хрумна мисълта, че ако водя праведен живот, когато умра, може да срещна на небето ангел, който ще ме нарече „мамо“!

Редлоу падна на колене и извика:

— С примера си на чиста обич ти милостиво възвърна паметта ми за разпнатия Христос и всички праведници, загинали в неговото име. Приеми благодарността ми и Бог да те благослови.

Той стана и притисна Мили до сърцето си. По лицето й потекоха още повече сълзи и докато се смееше и плачеше, тя възкликна:

— Той дойде на себе си! И също ме обича! О, боже, боже, още един!

В същия миг в стаята влезе Едмънд, водейки за ръката красива девойка, която явно се боеше да влезе. Редлоу, който съвсем се беше променил към него, се хвърли на врата му и го замоли двамата да му станат деца. В младия човек и избраницата му той видя своето минало, смекчена сянка на онзи щастлив период от собствения си живот, и към тях се устреми сърцето му, както гълъб, който дълго е бил затворен самотен в клетка и зажаднял за спокойствие и компания, полита към сенчесто дърво.

И после, тъй като Коледа е време, когато в нас по-силно от всякога говори споменът за тъгата, обидите и страданията, на които може да се помогне и будят желание да правим добро, той сложи ръка на главата на спящото момче и безмълвно, призовавайки за свидетел Онзи, който в древни времена слагаше ръката си на главите на децата, и с величието на пророческото си знание порицаваше отвърналите се от Него, се закле да пази това дете, да го учи и да възроди душата му.

След това Редлоу весело протегна ръка на Филип и каза, че в този ден празничният обяд трябва да се състои в голямата зала, която преди десетте незабравими джентълмени да решат друго, е била трапезария, и че ще поканят на обяд всички членове на семейство Суиджър, което според Уилям е толкова многобройно, че ако се хванат за ръце, ще опашат цяла Англия — всички, които могат да съберат за толкова малко време.

Така и направиха. В бившата голяма трапезария се събраха толкова много възрастни и деца, че опитът да бъдат преброени би породил съмнението на недоверчивите читатели в достоверността на тази история. Затова няма да правим подобни опити. Но имаше много Суиджърови и ги чакаха добри новини, защото се появи надежда за оздравяването на Джордж, при когото отново бяха отишли баща му, брат му, и Мили и го бяха оставили да спи спокойно. На празничния обяд присъства и семейство Тетърби, включително младият Адолф, който дойде увит в разноцветния си шал точно навреме за печеното говеждо. Разбира се, Джони и бебето също закъсняха. Както обикновено, дойдоха заедно, Джони носеше сестра си. Той беше капнал от умора, а на нея й растяха едновременно два зъба, но всичко това беше в реда на нещата и нямаше нищо тревожно.

Тъжно беше да се види как момчето, което нямаше име и семейство, гледа играта на другите деца. Не умееше да разговаря с тях, нито да се забавлява и беше по-чуждо на детските развлечения и от диво куче. Беше тъжно, макар и по различен начин, да се види, че дори и най-малките деца инстинктивно разбираха, че това момче е различно от останалите, и плахо се приближаваха до него, заговаряха го, хващаха го за ръката и му даваха малки подаръци, за да не е нещастно. Хлапето обаче не се отделяше от Мили и я обикна — още един, както се изразяваше тя. Всички деца я обичаха нежно и това им доставяше удоволствие. И когато видяха, че момчето наднича иззад стола й, те се зарадваха, че то е до нея.

Редлоу видя всичко това, докато седеше до студента и бъдещата му невеста с Филип и останалите.

След това някои твърдяха, че цялата тази история само му се е привидяла, други казваха, че веднъж в зимния здрач ученият я е прочел в пламъците на камината, трети — че призракът е бил само въплъщение на мрачните му мисли, а Мили — олицетворение на разума и мъдростта му. Аз няма да кажа нищо.

БОЖЕ, СЪХРАНИ ПАМЕТТА МИ!