Чарлз Дикенс
Сделка с призрак (2)

Втора глава
Споделяне на дара

Малкият човек седеше в малка стая, отделена от малък магазин с малък параван, целият облепен с малки изрезки от вестници. Компанията на човека се състоеше от постоянно променящ се брой малки деца — поне така изглеждаше на пръв поглед, тъй като те представляваха внушителна група в ограниченото пространство.

От всички дребосъци двама бяха сложени в леглото с огромни усилия, в ъгъла, където можеха спокойно и удобно да се отдадат на невинния си сън, ако не беше вродената им склонност да стоят будни и да изскачат от леглото, да се боричкат и пак да се мушкат в него. Непосредствената цел на тези буйни втурвания в света на бодърстването беше стената от черупки от стриди в другия край на стаята — крепост на други двама малчугани, която двете деца от леглото (досущ като ненавистните пикти и скоти, които обсаждат повечето млади британци, щом почнат да изучават история) непрекъснато нападаха, а после отстъпваха на собствена територия.

Освен суматохата, която възникваше при тези набези и контраатаките, когато нападнатите отвръщаха на удара, разпалено преследваха нападателите и се хвърляха на креватите, опитвайки да се скрият под одеялото, още едно малко момче, което седеше в друго малко креватче, додаваше скромния си дял в общия безпорядък. То хвърляше ботушите си и други малки предмети, безобидни сами по себе си, но в качеството си на летателни снаряди не много меки и приятни, по нарушителите на покоя му, които незабавно отвръщаха с любезности.

Насред всичко това друго малко момче, най-голямото от всички, но все пак малко, тичаше напред-назад, навеждаше се и с големи усилия вдигаше крака под тежестта на едро бебе, чиито оптимистично настроени родители си въобразяваха, че може да приспи. Но, уви! Момченцето изобщо не подозираше, че очите на бебето гледат над рамото му с неизтощимо любопитство и зараждаща се готовност да съзерцават и наблюдават какво става наоколо.

Всъщност бебето беше един ненаситен Молох^[1], на чийто олтар принасяше в жертва съществуването си вече споменатият брат. Можеше да се каже, че характерът на бебето се състои от две качества — неспособност да стои дори пет минути на едно място, без да плаче, и неспособност да заспи, когато трябва.

Малката Тетърби беше известна личност в квартала — като пощальона или прислужника в кръчмата. Тя пътуваше в ръцете на малкия Джони Тетърби, с когото се влачеше на опашката на тълпите деца, съпровождащи странстващи акробати или някоя учена маймуна, и винаги се появяваше късно на мястото на всяко произшествие, което привличаше зяпачи всекидневно — от понеделник сутринта до неделя вечерта. Където и да се събираха децата, малката Молох беше там и караше Джони да се облива в пот. Ако Джони искаше да отиде някъде, малката Молох спеше и трябваше да бъде наблюдавана. Ако Джони искаше да си стои у дома, Молох не спеше и трябваше да бъде изведена на разходка. Въпреки това Джони беше искрено убеден, че му е поверено идеално бебе, което няма равно в цялото британско кралство, и бе доволен от гледките, които му се удаваше да вижда иззад пелените на Молох или широкото й боне, и да броди навсякъде, прегърбен под тежестта й като малък носач с огромен товар, който не е адресиран до никого и няма да бъде доставен никъде.

Малкият човек, който седеше в малката стая и неуспешно се опитваше да чете вестник насред цялата тази глъчка, беше бащата на семейството и главата на фирмата, описана в надписа на входа на малкия магазин с името „А. Тетърби и компания, вестникопродавци“. По-точно казано, той беше единственият, който отговаряше на това описание, тъй като „Компанията“ съществуваше като поетически замисъл, съвършено безлична и без да има реална основа.

Магазинът се намираше на ъгъла на старите жилища „Ерусалим“. На витрината беше изложена солидна литературна сбирка, която се състоеше предимно от стари илюстровани вестници и поредици от книжки за пирати и разбойници. Тетърби търгуваше и с бастуни и стъклени топчета за игра. Някога там продаваха и бонбони, но в „Ерусалим“ очевидно не се търсеха подобни луксозни стоки. На витрината не беше останало почти нищо от този търговски артикул, ако не броим малкия стъклен фенер с шепа захарни бонбони вътре, които се разтопяваха през лятото и замръзваха през зимата и вече нямаше надежда да бъдат извадени и изядени без фенера. Фирмата на Тетърби беше опитала щастието си в няколко направления. Веднъж направи плах опит да продава играчки и в друг стъклен фенер имаше купчина мънички восъчни кукли, залепнали една за друга в различни пози, една с петите върху главата на друга, а на дъното се бе утаил дебел пласт от счупени ръце и крака. „Компанията“ се беше опитала да направи крачка по посока на търговията с дамски шапки, за което свидетелстваха две-три бонета с тел, останали в ъгъла на витрината. Някога мечтаеха да печелят от тютюневи изделия и бяха окачили картина на трима коренни жители на трите основни части на Британската империя, които съсредоточено се наслаждаваха на ароматичните листа. Надписът в стихове поясняваше, че тютюнът е необходим еднакво и на тримата — единият го дъвче, другият го смърка, а третият го пуши — но и от това очевидно не бе излязло нищо, само картината беше оплюта от мухи. Виждаше се също, че бе имало и времена, когато „Компанията“ отчаяно беше възложила надеждите си на имитации на ценни вещи, тъй като зад стъклото имаше картонена кутия с евтини печати и друга — с моливи и писалки, и загадъчен черен амулет с неизвестно предназначение и етикет с цена девет пенса. Но и до ден-днешен никой от старите жилища „Ерусалим“ не беше купил нито едно от тези съкровища.

Накратко казано, Тетърби така усърдно се стараеше да си изкарва прехраната от „Ерусалим“ по един или друг начин, че в най-добро положение явно се оказа „Компанията“. Като безплътно същество „Компанията“ не се вълнуваше от простолюдни неудобства като глад и жажда, не й се налагаше да плаща налози и нямаше потомство, за което трябва да се грижи.

Самият Тетърби, чието потомство, за което вече споменахме, заявяваше присъствието си в малката стая твърде шумно, за да не го забележи и да може да чете спокойно, остави вестника, обиколи разсеяно няколко пъти стаята като пощенски гълъб, без да определи в коя посока иска да се отправи, безуспешно се опита да хване една от търчащите наоколо фигурки в дълги нощници, изведнъж попадна на единствения член на семейството, който не се бе провинил в нищо, и зашлеви малкия детегледач на Молох.

— Лошо момче! — каза господин Тетърби. — Защо не съчувстваш на горкия си баща, който е на крак от пет часа сутринта и така се е измъчил в дългия труден зимен ден? Защо непременно трябва да нарушаваш покоя на дома с нетърпимите си лудории и да подлудяваш всички? Не ти ли е достатъчно, че брат ти Долф се труди и се трепе пряко сили в мъглата и студа, докато ти се търкаляш в разкош и… имаш бебе и всичко, което можеш да си пожелаеш? — продължи господин Тетърби, който очевидно смяташе, че човек не може да си представи по-голяма благодат. — Не, ти задължително трябва да превърнеш дома си в лудница и да доведеш родителите си до умопомрачение. Това ли искаш, Джони? Хей? — С всеки въпрос господин Тетърби посягаше към ушите на сина си, но в края на краищата премисляше и удържаше ръката си.

— О, татко! — изхленчи Джони. — Не съм направил нищо лошо! Толкова се старая да се грижа за Сали. О, татко!

— Иска ми се моята малка женичка да се върне по-скоро — с по-мек тон и сякаш разкайвайки се за разгорещеността си, каза господин Тетърби. — Само за едно мечтая — моята малка женичка да се върне по-скоро. Не умея да се оправям с децата. Свят ми се завива от тях и те ми се качват на главата. О, Джони! Не е ли достатъчно, че скъпата ви майка ви подари такава мила сестричка? — Той посочи Сали. — По-рано бяхте седем момчета и нито едно момиче и какво ли не преживя скъпата ви майка, за да имате сестричка. Малко ли е това, че трябва да лудувате така, че главата ми да се замая?

Господин Тетърби омекваше все повече, докато взимаха връх собствените му нежни чувства и съжалението за незаслужено обидения му син. Той сграбчи Джони в обятията си и в същия миг се хвърли настрана, за да хване един от истинските нарушители на тишината и спокойствието. Взе старта сравнително добре, но след стремителен отскок завърши с трудно бягане с препятствия по местност, пресечена от няколко легла и сложен лабиринт от столове. После хвана детето, наказа го справедливо и го сложи да си легне. Този пример оказа силно и очевидно хипнотично въздействие върху момченцето, което хвърляше ботуши, и то мигновено заспа дълбоко, въпреки че минута преди това беше оживено и бодро. Назиданието не подмина и двамата млади заговорници, които тихомълком и много бързо се оттеглиха в съседната стаичка, където си легнаха. Заловеният се сгуши в гнездото си също така незабелязано. Господин Тетърби спря да си поеме дъх и неочаквано откри, че около него царят спокойствие и тишина.

— Дори моята малка женичка нямаше да се справи по-добре с тях! — каза той и избърса зачервеното си лице. — Много ми се иска да й се беше наложило да ги укротява сега сама!

Господин Тетърби потърси сред изрезките от вестници на паравана нещо подходящо за случая и назидателно прочете на децата следното:

— „Неоспорим факт е, че всички забележителни хора имат забележителни майки, които уважават и смятат за свои най-добри приятели.“ Помислете си за вашата забележителна майка, деца мои — добави той, — и се учете да я цените, докато тя все още е с вас.

После отново седна пред камината, кръстоса крака и разгърна вестника.

— Ако още някой, който и да е, стане от леглото — кротко каза той, — „този наш съвременник ще остане крайно изумен“! — Избра последната крилата фраза от изрезките от вестници, залепени на паравана. — Джони, детето ми, погрижи се за единствената си сестра Сали, защото тя е най-яркият скъпоценен камък, който някога ще искри на младото ти чело.

Джони седна на малко столче и всеотдайно се прегърби над тежката Молох.

— Ах, какъв голям подарък за теб е бебето, Джони! — продължи бащата. — И колко много трябва да си благодарен. „Не на всички е известно — той отново погледна паравана, — но е факт, установен с точни изчисления, че огромен процент от новородените не достигат двугодишна възраст, а именно…“

— О, недей, татко, моля те! — извика Джони. — Не мога да го понеса, като си помисля за Сали.

Господин Тетърби се смили над него и Джони, все още силно развълнуван от факта какво съкровище му е поверено, избърса очите си и отново се зае да приспива сестра си.

— Брат ти Долф закъснява днес — отбеляза бащата и разбърка с ръжена̀ огъня, за да го разпали. — Ще си дойде премръзнал като ледена висулка. И какво става с безценната ти майка?

— Струва ми се, че мама идва! И Долф! — извика Джони.

— Да, прав си — ослушвайки се, отвърна господин Тетърби. — Това са стъпките на моята малка женичка.

Ходът на мислите, които бяха довели господин Тетърби до извода, че жена му е малка, ще си остане негова тайна. Тя беше два пъти по-едра от него, забележително пълна и в сравнение със съпруга си — направо великан. Не по-малко внушителни бяха размерите й и в сравнение с миниатюрните й седем синове. Госпожа Тетърби намери своето достойно отражение единствено в дъщеря си Сали и никой не знаеше това по-добре от жертвения агнец Джони, който от сутрин до вечер изпитваше на гърба си тежестта и размерите на своя взискателен идол.

Госпожа Тетърби беше ходила да пазарува и се върна с тежка кошница. Хвърли бонето и шала си, уморено се отпусна на стола и заповяда на Джони веднага да й донесе малката Сали, за да я целуне. Джони изпълни желанието й, върна се на малкото си столче и отново се прегърби над сестричката си. В същия миг Адолф Тетърби младши, който в това време размота от врата си безкраен пъстър шал, поиска същото благоволение. Джони отново се подчини, после пак седна на столчето си и се прегърби. Господин Тетърби, внезапно осенен от вдъхновение, на свой ред заяви родителските си права. След като изпълни и третото желание, нещастната жертва съвсем загуби сили, едва докрета до столчето, отново се прегърби на него и дишайки тежко, погледна родителите си и големия си брат.

— Каквото и да правиш, Джони — рече госпожа Тетърби, клатейки глава, — грижи се за нея и я пази, или никога повече няма да можеш да погледнеш майка си в очите.

— И брат си — добави Адолф.

— И баща си — допълни господин Тетърби.

Джони, уплашен от мисълта за застрашаващото го отлъчване, се вгледа в очите на Молох, убеди се, че сестра му е жива и здрава, умело я потупа по гърба (в момента тя лежеше по корем) и започна да я люлее на краката си.

— Мокър ли си, Долф, момчето ми? — попита бащата. — Ела, седни на моето кресло и се изсуши.

— Не, татко, благодаря — отвърна Долф и приглади с ръце косата и дрехите си. — Не се измокрих много. Блести ли лицето ми?

— Изглежда като восъчно, момчето ми.

— От времето е, татко — обясни Адолф и разтърка бузи с ръкава на износеното си палто. — Когато вали такъв дъжд и суграшица и има вятър, сняг и мъгла, лицето ми дори се обрива. И блести като восък.

Адолф младши, който неотдавна беше навършил десет години, също работеше във вестникарския бизнес и бе нает от много по-преуспяваща фирма от „Компанията“ на баща си да продава вестници на гарата, където миловидното му личице, същински Купидон, облечен в дрипи, и пронизителният му глас бях добре известни като дрезгавото дишане на идващите и заминаващите локомотиви. Той още беше млад за търговия и може би му липсваха невинните развлечения, характерни за възрастта му, но за щастие си бе измислил забавление, което да му помага да съкрати дългия ден и да внесе в него разнообразие, без да пренебрегва работата. Това остроумно изобретение, като много велики открития забележително с простотата си, беше да променя първите букви на думата „вестник“ по различно време на деня. И така, в ранните зимни утрини, още преди разсъмване, Долф обикаляше гарата с мушамената си шапка, наметало и дебел шал и пронизваше студения въздух с виковете си: „Сутрешен вестник!“, а по-късно, около час преди обед, ги променяше на „Сутрешен плесник!“, което след два часа се превръщаше в „Сутрешен обесник!“, и накрая, по залез-слънце, ставаше „Вечерен магесник!“. Това много помагаше на младия джентълмен да съхрани веселото разположение на духа си.

Госпожа Тетърби, многоуважаваната му майка, която както вече споменахме, бе захвърлила бонето и шала си, седеше и замислено въртеше венчалната халка на пръста си. Тя стана, съблече връхната си дреха и започна да слага масата за вечеря.

— О, Господи, Боже мой! — въздъхна госпожа Тетърби. — Какви само неща стават по света!

— Какво става по света, мила моя? — попита господин Тетърби и се огледа.

— А, нищо — отговори тя.

Господин Тетърби повдигна учудено вежди и отново разгърна вестника. Очите му пробягаха нагоре-надолу и встрани по страницата, но той не прочете нищо, защото не можеше да се съсредоточи.

В това време госпожа Тетърби сложи покривката на масата, но така, сякаш не я приготвяше за семейната вечеря, а я наказваше. Без да е необходимо, тя тресна върху масата ножовете, вилиците, чиниите, солницата и хляба.

— О, Господи, Боже мой! — повтори госпожа Тетърби. — Какви само неща стават по света!

— Мила моя, ти вече каза това — отбеляза съпругът й и пак се огледа. — Какво става по света?

— Нищо — отвърна тя.

— София! — сгълча я той. — Ти вече каза и това.

— Мога да го кажа още веднъж, ако искаш. Нищо! И още веднъж — нищо! И пак — нищо!

Господин Тетърби погледна спътницата си в живота и учудено попита:

— Защо си разстроена, малка ми женичке?

— Не знам. Не питай. И защо мислиш, че съм разстроена? Изобщо не съм разстроена.

Господин Тетърби отложи четенето на вестника за по-удобен момент, стана, скръсти ръце зад гърба си и започна бавно да обикаля стаята. Походката му напълно съответстваше на кроткото му, покорно държане. Той се обърна към двамата си най-големи синове.

— Вечерята ще бъде готова след минута, Долф — каза господин Тетърби. — Майка ти ходи да я купи в дъжда. Това е много великодушно от нейна страна. И ти скоро ще получиш вечеря, Джони. Майка ти е доволна от теб, защото се грижиш добре за драгоценната си сестричка.

Госпожа Тетърби мълчеше, но масата очевидно не предизвикваше у нея предишната враждебност. Тя приключи с приготовленията и извади от голямата си кошница грамадно парче горещ грахов пудинг, увит в хартия, и дълбока купа, покрита с чиния. Махна чинията и от купата се разнесе толкова приятно ухание, че трите чифта очи на двете легла се отвориха широко и се втренчиха в пиршеството на масата. Господин Тетърби, който не забеляза безмълвната покана, продължаваше да стои и бавно да повтаря:

— Да, да, вечерята ще бъде готова след минута, Долф. Майка ти ходи за нея в дъжда до гостилницата. Това е много великодушно от нейна страна.

Изведнъж госпожа Тетърби, която от известно време показваше признаци на разкаяние, се хвърли на врата му и се разрида.

— О, Долф! — промълви тя. — Как е възможно да се държа така!

Помирението разстрои Адолф младши и Джони до такава степен, че и двамата, все едно се бяха наговорили, нададоха отчаяни викове, от които трите чифта очи на леглата веднага се затвориха, а други двама малки Тетърби, които тъкмо се промъкваха от съседната стаичка, за да видят какви лакомства има на масата, се завъртяха и побягнаха.

— Разбираш ли, Долф — хлипаше госпожа Тетърби, — докато се връщах у дома, изобщо си нямах представа, също като неродено…

Господин Тетърби очевидно не хареса това сравнение и отбеляза:

— Имаш предвид като новородено, мила моя.

— Изобщо не си го помислих като новородено бебе — повтори госпожа Тетърби. — Джони, не гледай мен, а гледай бебето да не падне и да се убие. И после сърцето ти ще се пръсне и ти ще умреш. И така ще ти се пада… Когато се връщах у дома, изобщо нямах представа, че ще се ядосам. Но защото, Долф… — Госпожа Тетърби млъкна и отново започна да върти венчалната халка на пръста си.

— Разбирам! — каза господин Тетърби. — Много добре разбирам. Моята малка женичка се е разстроила. Тежки времена, тежка работа и времето е такова, че дишаш тежко. Всичко това ти се отразява. Разбирам, мила моя, Бог да те благослови! Нищо чудно! Долф, приятелю мой — продължи господин Тетърби, изследвайки с вилица съдържанието на дълбоката купа, — освен граховия пудинг майка ти е купила от гостилницата и цял кокал от чудесно печено свинско краче, с много хрупкави месца, останали по него. Има и сос, и горчица, колкото ти душата иска. Дай ми чинията си, момчето ми, и започвай да ядеш, докато не е изстинало.

Адолф младши не чака втора покана. При вида на яденето в очите му дори бликнаха сълзи. Той получи порцията си, седна на обичайното си място и започна да се храни с огромен апетит. Не забравиха и Джони, но му дадоха и хляб, за да не капне сос върху бебето. По същата причина му беше заповядано да държи своето парче пудинг в джоба си, докато стане време да го изяде.

На свинското краче вероятно бе имало повече месо, ала готвачът в гостилницата несъмнено се бе възползвал от това, докато режеше парчета на предишните клиенти, но пък не се бе поскъпил със соса и този обичаен спътник на свинското месо веднага извика във въображението приятен измамен вкус. Граховият пудинг, сосът и горчицата не бяха свинско месо, но съвсем доскоро бяха съжителствали заедно с него и затова като цяло излъчваха аромат на средно по големина прасе. Благоуханието привлече неудържимо всички Тетърби, които лежаха в креватите, и макар да се преструваха, че спят спокойно, сега изпълзяха от леглата и мълчаливо поискаха от Долф и Джони някакво гастрономическо доказателство за братска обич. Тъй като не бяха коравосърдечни, по-големите момчета им дадоха залъци от яденето си и по време на цялата вечеря из стаята сновеше летящ отряд от разузнавачи с нощници. Това дразнеше господин Тетърби, който един-два пъти предприе атака и тогава бунтовниците се разпръсваха хаотично във всички посоки.

Госпожа Тетърби не се наслаждаваше на вечерята. Очевидно някаква мисъл не й даваше покой. По едно време тя се засмя без никаква причина, после се разплака, а накрая се смееше и плачеше едновременно, та мъжът й изпадна в пълно недоумение.

— Моята малка женичка — рече той, — не знам какви неща стават по света, но явно не са хубави и не ти влияят добре.

— Дай ми глътка вода — помоли тя, опитвайки да се овладее. — И засега не ми говори и не ми обръщай внимание. Недей!

Господин Тетърби й даде вода, а после неочаквано се обърна към злочестия Джони, който беше изпълнен със съчувствие, и попита защо се е отдал на чревоугодничество и мързел и не се сеща да се приближи с бебето и да утеши майка си. Джони веднага се приближи, прегърбен от тежестта на сестра си, но госпожа Тетърби махна с ръка в знак, че в момента не е в състояние да издържи на силните чувства. Под заплаха от вечна омраза от страна на всичките му роднини на клетия Джони бе забранено да пристъпва по-близо и той отново седна на столчето си и се прегърби в предишната поза.

След кратко мълчание госпожа Тетърби каза, че вече е по-добре, и се засмя.

— София, сигурна ли си, че си по-добре? — недоверчиво попита съпругът й. — Може би ще започнеш отново?

— Не, Долф, не. Вече дойдох на себе си. — Тя приглади косите си, притисна длани до очите си и пак се засмя. — Каква злобна глупачка трябва да съм, за да си го помисля дори за миг! Ела тук, Долф, и нека да ти разкажа какво ми е на душата. Всичко ще ти обясня.

Господин Тетърби придърпа стола си по-близо до нея. Госпожа Тетърби отново се засмя, прегърна го и избърса сълзите си.

— Ти знаеш, Долф, мили мой, че когато не бях омъжена, имах богат избор. Едно време ме ухажваха едновременно четирима мъже. Двама от тях бяха синове на Марс.

— Всички сме нечии синове, мила моя. Или нечии дъщери.

— Нямах предвид това. Исках да кажа военни. Те бяха сержанти.

— А! — възкликна господин Тетърби.

— Да. Долф, сега не мисля за такива неща, нито тъгувам за тях. Знам, че имам добър съпруг и съм готова на всичко, за да докажа, че го обичам…

— Като всяка малка женичка на света — прекъсна я господин Тетърби. — Много хубаво. Много хубаво.

В гласа му прозвуча ласкаво снизхождение, сякаш той беше триметров великан, а госпожа Тетърби — висока едва шейсетина сантиметра. Тя прие смирено това.

— Но разбираш ли, Долф — продължи тя. — Коледа е, хората празнуват и всички, които имат пари, се стараят да купят нещо… И аз се поразходих и погледах — и малко се разстроих. Сега продават всякакви неща — вкусни лакомства и такива красиви вещи, че не можеш да им се налюбуваш. Започнах да смятам, преди да реша да похарча шест пенса за нещо простичко и обикновено. Кошницата е огромна и исках да сложа толкова много неща в нея, но парите ми бяха малко и не стигаха за нищо… Вероятно ме мразиш за това, Долф?

— Все още не много — отвърна господин Тетърби.

— Добре! Ще ти кажа цялата истина — разкаяно продължи жена му — и тогава може би ще ме намразиш. Вървях в студа и гледах, а около мен имаше много домакини с големи кошници. Всички те също вървяха, гледаха и пресмятаха. Изведнъж ми хрумна мисълта дали нямаше да живея по-добре и да бъда по-щастлива, ако… ако не бях… — Тя наведе глава и отново започна да върти венчалната халка на пръста си.

— Разбирам — тихо каза съпругът й. — Ако изобщо не се беше омъжила или ако се беше омъжила за друг?

— Да! — изхлипа госпожа Тетърби. — Точно това си помислих. Сега мразиш ли ме, Долф?

— Не. Все още не.

Госпожа Тетърби го целуна благодарно и отново заговори:

— Започвам да се надявам, че няма да ме намразиш, Долф, въпреки че все още не съм ти казала най-лошото. Не знам какво ме прихвана. Разболях ли се, полудях ли, или нещо друго, но не можах да си спомня нищо, което да ме свързва с теб и което би ме примирило със съдбата ми. Всичко хубаво и радостно в живота ни изведнъж ми се стори пусто и жалко. Намразих го. Не бих дала и пукнат грош за него. И не можех да мисля за нищо друго освен колко сме бедни, а трябва да храним много гърла.

— Хайде, хайде, мила моя — рече господин Тетърби и окуражително стисна ръката й. — Това е вярно, така си е. Бедни сме, а трябва да храним много гърла.

— Ах, Долф! Ах, Долф! — възкликна съпругата му и обви с ръце врата му. — Мой добър, мил, търпелив приятелю! Съвсем отскоро съм у дома, а всичко вече стана различно! Съвсем друго, мили Долф! Сякаш поток от спомени нахлу във вкамененото ми сърце, смекчи го и го изпълни докрай. Спомних си как се борим да си изкарваме прехраната и да свържем двата края, всичките ни грижи и желания, откакто се оженихме, колко пъти сме боледували, ние с теб и децата, как с часове седяхме до леглото на някое болно дете. Спомних си всичко това, което сякаш ми заговори и каза, че ние с теб сме едно цяло и че аз съм твоя жена и майка на децата ти и че не мога да имам никаква друга съдба, а и не ми трябва и не я искам. И тогава нашите простички радости, които бях готова безжалостно да потъпча, ми станаха толкова скъпи, безценни и мили, че не искам дори да си помислям колко бях несправедлива. И тогава си казах и го повтарям още сто пъти — как можах да се държа така, Долф, как можах да бъда толкова безсърдечна!

Добрата жена, обзета от искрена нежност и разкаяние, плачеше с цялото си сърце, но изведнъж извика, скочи и се скри зад мъжа си. Викът й беше толкова страшен, че децата се събудиха, скочиха от леглата и се притиснаха до нея. В очите й се четеше ужас, когато тя посочи бледия мъж с черно наметало, който беше влязъл в стаята.

— Кой е онзи човек? Ето там, виж! Какво иска?

— Мила моя — отвърна господин Тетърби, — ще го попитам, ако ме пуснеш. Какво ти е? Цялата трепериш!

— Видях го на улицата преди малко. Той ме погледна и спря до мен. Страхувам се от него!

— Страхуваш се? Защо?

— Не знам… Аз… Спри! Долф! — извика тя, когато видя, че мъжът й тръгна към непознатия.

Госпожа Тетърби сложи едната си ръка на челото, а другата — на гърдите. Обзе я странен трепет. Очите й бързо и хаотично пробягваха от предмет на предмет, сякаш беше загубила нещо.

— Болна ли си, мила моя? Какво ти е?

— Какво е това, което излиза от мен? Какво излиза от мен? — промълви госпожа Тетърби и после рязко отговори: — Болна? Не, аз съм напълно здрава. — И с невиждащ поглед се втренчи в пода и застана неподвижно.

Господин Тетърби отначало също неволно се поддаде на страха й и се обезкуражи от странното поведение на жена си, но накрая се осмели да заговори на бледия гост с черното наметало, който стоеше, без да мърда, навел глава.

— По каква работа сте дошли при нас, господине?

— Простете ми. Мисля, че ви уплаших — отговори посетителят, — но вие разговаряхте и не забелязахте кога влязох.

— Моята малка женичка каза — може би сте я чули — че днес вие не я плашите за пръв път — рече господин Тетърби.

— Много съжалявам. Спомням си, че я видях на улицата, но само за няколко секунди. Нямах намерение да я плаша.

Докато говореше, непознатият вдигна глава и в същия миг госпожа Тетърби направи същото. Странно беше да се види колко много се страхува от него и с какъв ужас самият той наблюдава това, но все пак не откъсва очи от нея.

— Казвам се Редлоу. Аз съм ваш съсед. Живея в стария колеж. Ако не греша, у вас живее на квартира един млад джентълмен, наш студент.

— Господин Денам ли? — попита Тетърби.

— Да.

Жестът беше напълно естествен и толкова мимолетен, че можеше да остане незабелязан, но преди отново да заговори, малкият човек прокара ръка по челото си и бързо огледа стаята, сякаш усети някаква промяна в атмосферата. В същия миг ученият го стрелна с такъв ужасяващ поглед, какъвто бе отправил по-рано към жена му, отстъпи крачка назад и лицето му пребледня още повече.

— Стаята на джентълмена е горе, господине — каза Тетърби. — Има и по-удобен отделен вход, но щом като вече сте тук, качете се по онези малки стълби. — Той посочи ниските вътрешни стълби. — Така няма да ви се наложи отново да излизате на студа. Ето оттук. Нагоре и право в стаята му, щом искате да го видите.

— Да, искам да го видя — потвърди Редлоу. — Бихте ли ми дали светлина?

Неотстъпчивият поглед на уморените му изстрадали очи и необяснимото недоверие, изглежда, обезпокоиха господин Тетърби. Той не отговори веднага и на свой ред застана неподвижно като хипнотизиран или парализиран.

— Елате с мен, господине — отговори накрая. — Аз ще ви светя.

— Не — възрази ученият. — Не искам да ме придружавате, нито да предупреждавате за посещението ми. Той не ме очаква. Предпочитам да отида сам. Моля ви, дайте ми свещ, ако имате излишна, и аз сам ще намеря пътя.

Редлоу толкова бързаше да тръгне, че докато взимаше свещта от ръката на Адолф Тетърби, неволно докосна гърдите му. Дръпна ръката си толкова бързо, сякаш без да иска, го беше ранил, тъй като не знаеше в коя част на тялото му се таи новопоявилият се дар, как се предава и как по-точно го приемат различните хора. После се обърна и започна да се качва по стълбите. Когато обаче стигна догоре, той спря и погледна назад. Жената стоеше на същото място и въртеше венчалната халка на пръста си. Съпругът, навел глава, мрачно размишляваше за нещо. Децата все още се бяха скупчили около майката и плахо гледаха госта. Видяха, че той се обърна и също ги погледна, и се притиснаха едно до друго.

— Хайде! Стига толкова! — викна бащата. — Лягайте си!

— Тук и без вас е тясно — добави майката. — Отивайте да спите!

Цялото домочадие, уплашено и натъжено, се разпръсна по леглата. Най-отзад се влачеше малкият Джони с бебето. Майката презрително огледа мизерната стая, раздразнено блъсна настрана чинията си и понечи да стане, но веднага се отказа от намерението си да разтреби масата, седна и се отдаде на мрачен и безплоден размисъл. Бащата се настани в ъгъла на стаята, нетърпеливо разрови малкия огън и се наведе над него, сякаш искаше да запази топлината само за себе си. Двамата не си размениха нито една дума.

Ученият, още по-блед от преди, се промъкваше нагоре по стълбите като крадец. Обърна се, видя промяната, настъпила долу, и явно се побоя както да продължи, така и да се върне.

— Какво направих? — смутено се запита той. — И какво се готвя да направя?

— Да станеш благодетел на човечеството — чу в отговор Редлоу.

Той се озърна, но не съзря никого. Стаята долу вече не се виждаше и ученият продължи по пътя си, гледайки право пред себе си.

— Вчера вечерта седях затворен — мрачно измърмори, — а сега всичко ми се струва чуждо. Дори за себе си съм чужд. Сякаш сънувам. Защо съм тук, каква работа имам в този дом и във всеки друг дом, за който се сещам? Разумът ми е помрачен.

Видя врата пред себе си и почука. Гласът зад вратата го покани да влезе и той прекрачи прага.

— Моята добра бавачка ли е? — попита гласът. — Защо ли питам? Няма кой друг да дойде тук.

Гласът звучеше весело, макар че беше слаб, и привлече вниманието на учения към млад мъж, който лежеше на кушетка, придърпана по-близо до камината, с гръб към вратата. Във вдлъбнатина на кирпичената камина беше поставена окаяна малка печка с тънки и хлътнали страни, също като бузите на болния мъж, а огънят в нея почти не излъчваше топлина и догаряше. Болният беше обърнат към нея. Стаята се намираше досами покрива, обвяван от вятъра, и дървата в печката бързо изгаряха, пукайки и разпръсквайки пепел наоколо.

— Пепелта звъни, когато пада от печката — усмихна се студентът, — това, както казват, не е на смърт, а на пари. Един ден ще бъда здрав и богат, с Божията помощ, и може би ще доживея да се радвам на дъщеря, която ще кръстя Мили в чест на най-добрата и отзивчива жена на света.

Той протегна ръка, сякаш очакваше, че Мили ще я хване, но нямаше сили да се надигне и остана да лежи, подпрял лице на дланта на едната си ръка.

Редлоу огледа стаята и видя книгите и книжата на студента, натрупани върху маса с незапалена лампа в ъгъла, сега забранени за болния и прибрани настрана, но говорещи за дългите часове, които той бе прекарал пред тази маса, преди да се разболее, и които вероятно бяха причината за болестта му. Видя и предмети, които свидетелстваха за предишно здраве и свобода, например връхни дрехи, окачени неупотребявани на стената сега, когато собственикът им не можеше да излиза на улицата, няколко малки портрета на камината и рисунка на родния дом, напомнящи за друг, не самотен живот, а в рамка на стената — като знак за честолюбиви стремежи, а може би привързаност — гравюра на самия неканен гост. По-рано, дори вчера Редлоу би гледал всичко това с интерес и всяка вещ би му разказала нещо за живеещия тук човек. Сега за него това бяха само бездушни предмети, а ако неволно съзреше връзка между тях и собственика им, това не би му обяснило нищо, само би го озадачило още повече, и той стоеше неподвижно и се оглеждаше учудено.

Студентът, чиято ръка остана недокосната твърде дълго, се надигна на кушетката и обърна глава.

— Господин Редлоу! — възкликна той и стана.

Ученият вдигна ръка.

— Не се приближавайте до мен! Аз ще седна тук. Останете на мястото си!

Той седна на стол до вратата, погледна младия мъж, който стоеше подпрял се с ръка на кушетката, и наведе глава.

— Случайно разбрах, не е важно как, че един от студентите ми е болен и самотен — каза Редлоу. — Не знаех нищо за него, освен че живее на тази улица. Започнах да го търся и го намерих в първата къща, където попитах.

— Да, бях болен, сър — отвърна студентът не само скромно и неуверено, но и почти със страхопочитание пред госта, — но сега съм несравнимо по-добре. Имах пристъп на треска — вероятно от нервно напрежение, която ме омаломощи, но вече съм много по-добре. И не мога да кажа, че съм бил самотен по време на болестта, защото това би означавало да забравя грижовната ръка, протегната към мен.

— Говорите за жената на пазача? — попита ученият.

— Да. — Студентът наведе глава, сякаш отдаваше безмълвна почит на добрата жена.

Редлоу усещаше все по-осезаемо хладна апатия и безразличие. Трудно беше да се познае в него човекът, който вчера скочи от масата, докато вечеряше, когато чу за болния студент. Сега ученият приличаше на мраморен лик, изваян на собствения му гроб. Очите му се стрелкаха ту към студента, който все още стоеше, подпирайки се на кушетката, ту към земята или се рееха в празното пространство, сякаш търсеше светлина, която да озари помръкващия му разум.

— Спомних си името ви, когато го споменаха тук долу, и лицето ви ми е познато. Но с вас не сме разговаряли, нали?

— Не.

— Струва ми се, че вие страняхте от мен и отбягвахте срещи.

Студентът мълчаливо кимна.

— И защо? — попита Редлоу без ни най-малка заинтересуваност, но с някакво мрачно, капризно любопитство. — Защо криехте от мен, че сте тук по това време на годината, когато всички останали са се разотишли, и че сте болен? Искам да знам каква е причината?

Младият човек, който слушаше думите му с нарастващо вълнение, вдигна глава, погледна го, стисна ръце и с треперещи устни и неочаквана разпаленост възкликна:

— Господин Редлоу! Вие сте открили кой съм аз! Узнали сте тайната ми!

— Тайна? — троснато попита ученият. — Узнал съм тайна?

— Да. Сега вие сте съвсем различен от обикновено. У вас липсват онзи интерес и съчувствие, заради които ви обичат. Гласът ви е променен, във всяка ваша дума и на лицето ви се долавя принуденост и ясно виждам, че сте ме познали. Старанието ви да скриете това дори сега е доказателство за мен (а Бог знае, че не се нуждая от доказателства) за вродената ви доброта и за преградата, която ни разделя.

Единственият отговор на учения беше хладен презрителен смях.

— Но, господин Редлоу — продължи студентът, — вие сте добър и справедлив човек. Помислете си, ако не се смятат името и произходът ми, аз нямам абсолютно никаква вина. Нима съм отговорен за злините и обидите, които сте понесли, и за вашата тъга и страдания?

— Тъга! — изсмя се ученият. — Обиди! Те не означават нищо за мен.

— За бога, сър! — замоли се треперещият студент. — Не позволявайте няколкото думи, които току-що разменихме, да предизвикат у вас такава промяна! Забравете за мен! Не ми обръщайте внимание! Позволете ми както преди да остана чужд и далеч от вашите студенти. Помнете ме само с измисленото ми име, а не като Лонгфорд…

— Лонгфорд! — възкликна Редлоу.

Той се хвана за главата с две ръце и за миг студентът видя пред себе си предишното му интелигентно и замислено лице. Но светлината, озарила чертите на Редлоу, угасна досущ като мимолетен слънчев лъч и лицето му отново помръкна.

— Така се казва майка ми, сър — заеквайки, промълви студентът. — Прие това име, когато можеше да приеме друго, по-достойно за уважение. Господин Редлоу — колебливо продължи той, — струва ми се, че знам какво се е случило. Там, където се изчерпва информацията ми и започва неизвестността, догадките ме довеждат достатъчно близо до истината. Родил съм се в брак, който се е оказал нито сполучлив, нито щастлив. От малък слушам за вас с уважение, почтителност, с чувство, доближаващо се до благоговение. Слушал съм за такава преданост, сила на духа, за такова нежно сърце и такава мъжествена борба с препятствия, пред които обикновените хора отстъпват, че и до ден-днешен, откакто се помня, в моето въображение името ви е обвито в ореол. И накрая, от кого друг бих се учил освен от вас, аз, бедният студент?

Нищо не трогваше Редлоу. Нищо не потрепваше на лицето му. Той слушаше намръщено, втренчил очи в младия мъж, без да отговаря нито с дума, нито с движение.

— Не мога да ви опиша — продължи студентът, — и без това не бих намерил думи, колко бях развълнуван и трогнат да видя вашата доброта, която помня от онова, което ми бяха разказвали. Ненапразно студентите, особено най-бедните от нас, произнасят с такава признателност и доверие името на великодушния господин Редлоу. Разликата в годините и общественото ни положение е толкова голяма, сър, и аз съм така свикнал да ви гледам само от разстояние, че сега сам се учудвам на дързостта си, когато се осмелявам да засегна тази тема. Но на човека, който… към когото може да се каже, че някога съвсем не е била безразлична майка ми, сега, когато всичко е останало далеч в миналото, може би ще му бъде интересно да чуе с каква неописуема обич и уважение гледам на него аз, неизвестен студент, колко трудно и мъчително ми е непрекъснато да стоя настрана и да не търся одобрението му, когато само една негова дума би ме направила щастлив. Но въпреки това ще се старая да се държа така и занапред, доволен, че го познавам и че за него оставам неизвестен. Господин Редлоу — завърши той с отслабващ глас, — онова, което исках да ви кажа, изразих лошо и несвързано, защото силите ми все още не са се завърнали, но ви моля да ми простите за всичко недостойно в моята измама и да забравите останалото!

Ученият продължаваше да гледа втренчено и намръщено студента. Лицето му беше безизразно, но когато при последните си думи младежът тръгна към него, за да докосне ръката му, се дръпна назад и извика:

— Не се приближавайте!

Младият човек спря стъписан от тази строгост и това нетърпеливо, безпощадно отвращение, и замислено прокара ръка по челото си.

— Миналото — минало — каза Редлоу. — То умира като всички тленни твари. Кой твърди, че миналото е оставило следи в моя живот? Той бълнува или лъже! Какво ме интересуват налудничавите ви фантазии? Ако са ви нужни пари, ето, вземете. Дойдох да ви предложа пари. Само за това дойдох. Какво друго би ме довело тук? — измърмори Редлоу и отново се хвана за главата с двете си ръце. — Не може да бъде нищо друго и все пак…

Той хвърли кесията си на масата и пак се отдаде на неспокоен размисъл. Студентът взе кесията и я протегна към него.

— Вземете си я, сър — каза той гордо, но без гняв. — И бих искал заедно с кесията да отнесете и спомена за вашите думи и предложението ви.

— Това ли искате? — попита Редлоу и в очите му блесна безумна светлина.

— Да.

Ученият се приближи до студента за пръв път, откакто беше дошъл, взе кесията, хвана младежа за ръката и го погледна в очите.

— Болестта ви носи тъга и страдания, нали? — засмя се той.

— Да — учудено отвърна студентът.

— И не ви дава покой и ви носи тревоги и грижи, страх за бъдещето и още много физически и душевни нещастия? — продължи Редлоу с безумен, нечовешки възторг. — И за всичко това е най-добре да забравите, нали?

Младежът не отговори и отново прокара ръка по челото си. Редлоу, който все още го държеше за ръкава, изведнъж чу гласа на Мили зад вратата.

— Не, виждам и така — каза тя. — Благодаря, Долф. Не плачи, миличък. Утре мама и татко ще се сдобрят и у дома отново всичко ще бъде наред. Казваш, че при него има гост?

Редлоу се заслуша и пусна ръката на студента.

— Още от първия миг се страхувах, че може да я срещна — измънка той под носа си. — У нея има спокойствие и доброта, на които се боя да влияя. Може да стана убиец на всичко хубаво в сърцето й.

Мили почука на вратата.

— Какво да правя? Да не обръщам внимание на лошото предчувствие или да продължавам да я отбягвам? — мълвеше ученият и смутено се оглеждаше.

Тя отново почука на вратата.

— От всички, които биха могли да дойдат тук, точно нея не исках да срещам — с дрезгав и разтревожен глас каза Редлоу и се обърна към студента. — Скрийте ме!

Млялият мъж отвори разнебитена вратичка в стената, която водеше в малка стаичка под покрива.

Ученият бързо се вмъкна вътре и затвори вратичката.

Студентът отново легна на кушетката и извика на Мили, че може да влезе.

— Скъпи господин Едмънд — каза тя и се огледа, — казаха ми, че имате гост.

— Тук няма никого, освен мен.

— Но някой не е ли идвал при вас?

— Да, но си отиде.

Мили сложи на масата кошницата си и се приближи до кушетката, за да хване протегнатата ръка, но не й протегнаха ръка. Малко учудено, тя тихо се наведе над кушетката, вгледа се в лицето на студента и нежно го докосна по челото.

— Пак ли ви стана зле вечерта? През деня главата ви не беше толкова гореща.

— Глупости! — раздразнително отговори младият човек. — Не съм по-зле!

Още по-учудена, но без на лицето й да се изпише упрек, Мили се отдалечи от него, седна от другата страна на масата и извади от кошницата си вързопче с ръкоделие. После обаче размисли, остави го, тръгна безшумно из стаята и започна да слага нещата на местата им и да подрежда. Оправи дори възглавниците на кушетката с такива внимателни и леки движения, че студентът, който лежеше и гледаше огъня, сякаш не забеляза това. След това Мили измете пепелта, изсипала се от камината, седна, наведе главата си в скромно боне над ръкоделието си и започна да работи.

— Това е новата ви муселинена завеса за прозореца, господин Едмънд — промълви тя, докато шиеше. — Ще изглежда много добре, въпреки че е евтина, и ще пази очите ви от светлината. Моят Уилям казва, че сега, когато вие вече оздравяхте, в стаята ви не трябва да бъде много светло, защото главата ви ще се замае от ярката светлина.

Едмънд мълчеше, само се завъртя на кушетката, но в смяната на позата му имаше толкова нетърпение и раздразнителност, че бързите пръсти на Мили спряха и тя го погледна загрижено.

— Възглавниците не са ви удобни — каза Мили, остави ръкоделието и стана. — Ей сега ще ги оправя.

— Добре са — отвърна той. — Оставете ги, моля ви. Вечно се безпокоите.

Вдигна глава и погледна Мили неблагодарно и когато отново легна, тя стоя плахо още една минута, а после пак седна и се залови да шие, без да го укори дори с поглед.

— Все си мисля, господин Едмънд, както и вие самият, предполагам, често си мислите напоследък, когато седя тук с вас, колко вярно е онова, което казват — че бедата учи на ум и разум. След болестта вие ще започнете да цените здравето, както никога досега. Ще минат много години, пак ще дойде Коледа и вие ще си спомните дните, когато лежахте тук болен и сам, защото не искахте да огорчавате скъпите си хора с вестта за болестта си, и родният дом ще ви стане двойно по-мил и благословен. Вярно е, нали? Хората са прави.

Мили беше толкова заета с шиенето, толкова искрено вярваше в правдивостта на думите си и изобщо беше толкова спокойна и уравновесена, че не забеляза как я гледа Едмънд, докато я слушаше, затова хладният неблагодарен поглед, който й отправи, не я обиди.

— Ах! — възкликна тя и замислено наклони на една страна красивата си глава, без да откъсва очи от работата си. — Дори аз все си мисля за това, докато вие бяхте болен, господин Едмънд, а не мога да се меря с вас. Аз съм неука жена и не умея да разсъждавам умно като вас. Забелязах го, откакто вие лежите болен. Когато ви видях толкова трогнат от добротата и вниманието на тези бедни хора, които живеят долу, почувствах, че за вас има някаква награда за загубата на здравето ви, и като в книга прочетох на лицето ви, че ако не бяха мъките и страданията, нямаше да разберем колко доброта има около нас.

Мили искаше да добави още нещо, но млъкна, защото болният стана от кушетката.

— Хайде да не преувеличаваме ничии заслуги, госпожо Уилям — пренебрежително заяви той. — Смея да кажа, че на хората долу ще им бъде платено за всяка дребна услуга, която са ми направили. Вероятно те това и очакват. И на вас също съм много признателен.

Тя престана да шие и го погледна.

— Не трябва да преувеличавате сериозността на заболяването ми — продължи студентът. — Съзнавам, че вие се интересувате от мен, и съм ви много признателен. Какво още ви е необходимо?

Ръкоделието падна от ръцете на Мили. Тя мълчаливо гледаше младия човек, който ядосано ходеше из стаята, спираше от време на време и после пак започваше да крачи напред-назад.

— Повтарям още веднъж, много съм ви задължен. Вашите заслуги са безспорни, така че защо да намалявате признателността ми, като предявявате някакви прекомерни претенции? Нещастие, тъга, болест, страдания! Човек би си помислил, че съм бил на косъм от смъртта десетки пъти!

— Господин Едмънд, нима мислите, че когато говорех за бедняците в тази къща, намеквах за себе си? — попита Мили, стана и се приближи до студента. Усмихна се простодушно и учудено и скръсти ръце на гърдите си.

— Нищо подобно не съм си помислил, мила моя — възрази Едмънд. — Бях малко неразположен и вие с вашата грижовност — забележете, казвам грижовност — придадохте на това прекалено голямо значение. Сега вече всичко отмина и не можем да продължаваме така.

Той погледна студено Мили, взе книга и седна до масата.

Тя го гледа още малко и усмивката й постепенно помръкна. След това се върна при масата, където беше оставила кошницата си, и тихо попита:

— Господин Едмънд, сам ли предпочитате да останете?

— Не виждам причина да ви задържам тук — отвърна той.

— Ами това… — нерешително промълви Мили и посочи завесата, която шиеше.

— А, завесата — презрително се засмя студентът. — Не си заслужава да оставате заради нея.

Мили сгъна плата и го сложи в кошницата си. После застана пред Едмънд, взря се в него толкова търпеливо и умолително, че той неволно я погледна, и каза:

— Ако искате, аз с готовност ще дойда пак. Когато се нуждаехте от мен, идвах с радост, без да търся заслуга. Може би се опасявате, че сега, когато оздравявате, ще ви безпокоя. Но няма да ви преча. Бих идвала само докато вие все още нямате сили и не можете да излизате навън. Нищо не ми дължите. Само за едно сте прав — трябва да се обръщате към мен справедливо, все едно съм истинска дама, дори дама, която обичате. А ако подозирате, че правя от корист и малкото, което се старая, за да развеселя вас, болния, тогава обиждате себе си, а не мен. Ето, това е жалко. Жал ми е не за себе си, а за вас.

Ако Мили беше изпълнена с бурно негодувание, а не със сдържаност и спокойствие, ако лицето й беше гневно, а не кротко, и ако крещеше, вместо да говори с тих и ясен глас, излизането й от стаята не би оставило студента толкова самотен.

Той гледаше мрачно мястото, където тя доскоро беше седяла, когато Редлоу излезе от скривалището си и тръгна към вратата.

— Когато отново се разболеете — каза той, яростно гледайки студента, — и нека това да стане по-скоро, умрете тук! Издъхнете тук!

— Какво направихте с мен? — възкликна младежът и го хвана за наметалото. — Превърнахте ме в друг човек! Какво проклятие ми навлякохте? Върнете ми предишната душа!

— Първо моята трябва да се върне! — кресна като обезумял Редлоу. — Аз съм заразен! Заразявам другите! Нося отрова, която отравя мен и душите на цялото човечество. Там, където по-рано изпитвах интерес, състрадание и жал, сега се превръщам в камък. Навсякъде сея себелюбие и неблагодарност. Само в едно не съм толкова низък като нещастниците, които превръщам в злодеи, и това е, че в мига, когато те изгубват човешкия си облик, аз съм способен да ги намразя.

Докато говореше, Редлоу отблъсна младежа от себе си и го удари, а после бързо избяга в нощта, където свистеше вятър, валеше сняг, по небето се носеха облаци и през тях неясно светеше луната, навсякъде му се причуваха думите на призрака — шептяха ги виещият вятър и падащият сняг, разнасяха ги облаците на небето и лунната светлина и застрашително извисяващите се сенки: „Приеми от мен дар и го носи със себе си навсякъде, където отидеш“.

Редлоу не знаеше къде отива и му беше все едно. Единственото му желание беше да остане сам. Промяната, която почувства в себе си, превърна оживените улици и собствената му душа в пустиня, а тълпите около него, хора с различни съдби, които те понасяха търпеливо и мъжествено — в безброй песъчинки, които вятърът навяваше в безразборни купчини и после отново разпръскваше без смисъл и цел. Видението беше предсказало, че миналото скоро ще бъде заличено от паметта му и ще изчезне безследно, но този час все още не беше настъпил и сърцето на учения все още не се бе вкаменило, затова, съзнавайки в какво се е превърнал и в какво превръща другите, той се стараеше да отбягва хората.

И изведнъж, докато крачеше припряно, Редлоу се сети за безпризорното момче, което се беше втурнало в стаята му. И после си спомни, че от всички, които бе срещнал след изчезването на призрака, само онова момче не беше показало признаци на промяна.

Каквото и отвратително чудовище да му се стори малкото зверче, ученият реши да го намери и да провери дали наистина близостта му не влияе на малчугана, а в същия миг му хрумна и друга мисъл.

Той положи усилия да разбере къде се намира и се отправи към колежа, към онази негова част, където беше главният вход, към онова място, където плочите на двора бяха изтрити от стъпките на безброй студенти.

Къщата на пазача се намираше веднага зад железните порти и представляваше част от правоъгълника, образуван от четириъгълната сграда на колежа. Редлоу, знаеше, че ако се скрие зад нея, ще може да надзърне през прозореца на скромното жилище на семейство Суиджър и да види кой е вътре. Железните порти бяха затворени, но той провря ръка между решетките, намери резето, дръпна го, безшумно се вмъкна в двора, отново заключи и се приближи до прозореца, стараейки се да стъпва колкото може по-леко по хрущящата тънка коричка на замръзналия сняг.

Огънят, към който беше изпратил момчето снощи, сега весело пламтеше зад стъклото и осветяваше стаята. Несъзнателно отбягвайки осветени места, Редлоу внимателно заобиколи и погледна през прозореца. Отначало му се стори, че в стаята няма никого и че пламъците хвърлят алени отблясъци само върху старите греди на тавана и тъмните стени, но когато се взря по-внимателно, видя онзи, когото търсеше. Хлапето спеше свито на кълбо на пода пред камината. Редлоу скочи към вратата, отвори я и влезе.

Момчето лежеше толкова близо до огъня, че когато той се наведе да го събуди, горещината опари главата му. Веднага щом усети, че го докосват, спящото дете се събуди, прихвана дрипите си с инстинктивното движение на вечно гонено същество, избяга, претъркулвайки се в отсрещния ъгъл на стаята, и протегна крак, готово да се отбранява.

— Ставай! — заповяда Редлоу. — Забрави ли ме?

— Остави ме! — отвърна момчето. — Това е домът на жената, а не твоят.

Втренченият поглед на учения го усмири поне дотолкова, че да не се опитва да избяга. Редлоу го изправи на крака и започна да го оглежда.

— Кой изми краката ти и превърза раните и драскотините ти? — попита той.

— Жената.

— Тя ли изми и лицето ти?

— Да.

Ученият му задаваше тези въпроси, за да привлече към себе си погледа на малчугана, та да го гледа в очите, и със същото намерение повдигна брадичката му и отметна от челото буйните му коси, въпреки че се гнусеше да го докосва. Хлапето зорко следеше погледа му, готово да се защитава, защото не знаеше какво може да направи по-нататък този човек. Редлоу ясно видя, че у момчето не е настъпила никаква промяна.

— Къде са всички? — попита той.

— Жената излезе.

— Знам. А къде са старецът с белите коси и синът му?

— Мъжът на жената? — попита малчуганът.

— Да. Къде са те?

— Излязоха. Някъде се е случило нещо. Извикаха ги, те изскочиха бързо и ми казаха да стоя тук.

— Ела с мен — каза Редлоу — и ще ти дам пари.

— Къде ще ме водиш? И колко ще ми дадеш?

— Ще ти дам повече шилинги, отколкото си виждал през живота си, и скоро ще те върна тук. Ще намериш ли пътя за там, откъдето си дошъл?

— Пусни ме! — викна хлапето и неочаквано се отскубна от ръката на учения. — Няма да дойда с теб. Не ме докосвай! Дръпни се или ще ти хвърля огън!

То седна пред камината, готово с гола ръка да вади оттам горящи въглени.

Онова, което бе изпитал дотогава Редлоу, докато наблюдаваше как като по магия хората се променят от близостта до него, беше нищо в сравнение с ледения ужас, който го обзе при вида на малкото непокорно диваче. Кръвта във вените му се смрази, докато гледаше безстрастното, неподвластно на никакви човешки чувства чудовище в образа на дете, с вдигнато към него хитро и зло лице и малка, почти бебешка ръка, готова да се бори, върху решетката на камината.

— Слушай, момче! — настоя ученият. — Води ме, където искаш, но само да бъде на място, където хората са много нещастни или много лоши. Искам да им помогна, а не да им сторя зло. Ще си получиш парите, както обещах, и ще те върна обратно. Ставай! Да вървим по-скоро! — Той тръгна към вратата, опасявайки се, че госпожа Уилям може да се върне.

— Само не ме дръж и не ме докосвай — каза момчето, бавно отпусна ръката, която заплашваше да протегне към огъня, и се надигна от пода.

— Добре.

— И ще вървя пред теб или зад теб, както искам?

— Добре.

— Първо ми дай парите и тогава ще дойда.

Редлоу сложи няколко шилинга, един по един, в протегнатата му длан. Момчето не можеше да брои, но всеки път казваше: „Един“, „Още един“, и гледаше алчно монетите и дарителя. Нямаше къде да сложи парите и ги напъха в устата си.

Ученият откъсна лист от тефтерчето си, написа с молив, че взима момчето със себе си, и остави бележката на масата. След това направи знак на малчугана да го последва. Придържайки дрипите към тялото си както обикновено, хлапето излезе в зимната нощ, както беше с гола глава и босо, Редлоу предпочиташе да не минава през желязната порта, през която беше дошъл, защото се страхуваше да не срещне госпожа Уилям, която старателно отбягваше, затова тръгна из коридорите, където по-рано се беше изгубило момчето, през онази част на сградата, където се намираше жилището му, и се приближи до малка врата, за която имаше ключ. Щом излязоха на улицата, той спря и попита спътника си, който мигновено отстъпи назад дали знае къде се намират.

Малкото диваче се озърта една-две минути и накрая кимна и посочи накъде трябва да тръгнат. Редлоу закрачи веднага и момчето, вече не толкова подозрително както преди, го последва, като извади парите от устата си, изтърка ги до блясък в дрипите си и после пак ги пъхна в устата си, докато вървеше.

Три пъти по пътя двамата се изравняваха, вървяха един до друг и спираха. Три пъти ученият поглеждаше лицето на малкия си придружител и потреперваше от една и съща мисъл.

Първият път беше, когато прекосяваха старо гробище, а Редлоу спря сред гробовете и не можа да ги свърже с никаква трогателна, нежна или утешителна мисъл.

Втория път, когато иззад облаците се появи луната, той вдигна очи към небето и я видя в цялото й великолепие, обкръжена от безброй рояци звезди. Все още помнеше имената им и всичко, което науката беше открила за тях, но не съзря в тях онова, което виждаше по-рано, и не почувства онова, което бе чувствал преди в такива ясни нощи, отправяйки взор към небето.

Третия път Редлоу спря, за да послуша разнасящата се отнякъде печална музика, но чу само звуци, сътворени от бездушния механизъм на инструменти, които не събудиха у него нищо съкровено, не му нашепваха за миналото, нито за бъдещето и не означаваха нищо повече от ромолене на отдавна изтекла вода или шепот на отдавна утихнал вятър.

И всеки път той с ужас се убеждаваше, че въпреки огромната пропаст, която разделяше разума на учения от животинската хитрост на малкото зверче, и че колкото и да са различни във всяко физическо отношение, израженията им са абсолютно еднакви.

Те вървяха известно време — ту по оживени улици, където Редлоу често поглеждаше през рамо, мислейки, че е загубил водача си, но обикновено го виждаше да върви от другата си страна, ту по тихи и безлюдни места, където можеше да брои бързите ситни стъпки на босите момчешки нозе, докато накрая стигнаха до група съборетини. Момчето го дръпна за лакътя и спря.

— Ето тук! — каза то и посочи къща, в чиито прозорци тук-там блестеше светлина, а над входа бе окачен мъждив фенер и надпис „Странноприемница“.

Редлоу огледа къщите наоколо и неоградената, непресушена, неосветена земя в близост до бавно течащия канал, до който бяха построени, и после дългата редица различни по височина арки — част от мост или виадукт, който служеше за граница на това странно място. Арките ставаха все по-малки и предпоследната беше не по-голяма от кучешка колибка, а най-близката до него представляваше безформена купчина кирпич. Редлоу погледна момчето до себе си, което се свиваше, трепереше от студ и накуцваше, докато вдигаше единия си крак и го потриваше в другия, за да го стопли малко, но в лицето и изражението, с което то гледаше наоколо, той така ясно видя себе си, че ужасен отстъпи от него.

— Там! — повтори хлапето и отново посочи къщата. — Аз ще чакам тук.

— Ще ме пуснат ли да вляза? — попита ученият.

— Кажи им, че си лекар. Вътре има болни хора.

Редлоу се приближи до вратата, обърна се и видя, че момчето се влачи към ниската арка и запълзява под нея, сякаш е плъх. Той не изпита никаква жал към него, но се уплаши, когато детето го погледна от бърлогата си, и забърза към къщата, сякаш за да се спаси.

— Този дом вероятно е обитаван от тъга, обиди и страдания — каза си Редлоу, мъчително опитвайки се да си спомни по-ясно нещо, което му убягваше. — Не можеш да навредиш на онзи, който носи забрава на такива неща.

С тези думи той бутна незаключената врата и влезе.

На стъпалата седеше жена, която или спеше, или се беше замислила, положила глава на ръцете върху коленете си. Редлоу видя, че ще му е трудно да мине, без да я настъпи, а тя не го забелязваше. Той спря и докосна рамото й. Жената вдигна глава и ученият видя младежко лице, но повехнало и безжизнено, сякаш, противно на природата, след пролетта внезапно беше настъпила зима и бе убила започналия разцвет.

Жената не прояви ни най-малък интерес към непознатия, само се дръпна по-близо до стената, за да му направи път да мине.

— Коя сте вие? — попита Редлоу и спря, като се държеше за счупените перила.

— А вие как мислите? — отвърна тя с въпрос, отново обръщайки към него лицето си.

Той огледа порутената внушителна сграда, създадена толкова неотдавна и обезобразена толкова скоро, и не състрадание, защото изворът на истинското състрадание в гърдите му беше пресъхнал, а нещо най-близко до състраданието от всички чувства, които в последните часове се опитваха да разкъсат мрака в душата му, все още не превърнал се в непрогледна нощ, прозвуча в гласа му, когато каза:

— Дошъл съм, за да облекча съдбата ви, ако мога. Измъчва ли ви някаква обида?

Жената се намръщи и после се засмя, но смехът й се стопи в тежка въздишка и тя отново наведе глава и зарови пръсти в косите си.

— Измъчва ли ви някаква обида? — повтори Редлоу.

— Измъчва ме животът ми — отговори жената и го погледна за миг.

Ученият разбра, че тя е една от многото, олицетворението на хиляди жени като нея.

— Кои са родителите ви? — попита той.

— Някога имах роден дом. Далеч, на село. Баща ми беше градинар.

— Умря ли?

— За мен е мъртъв. Всичко това за мен е мъртво. Вие сте джентълмен и няма да разберете! — Тя отново вдигна очи към него и се засмя.

— Жено! — строго каза Редлоу. — Преди домът и семейството ти да умрат за теб, някой не те ли обиди? Колкото и да се стараеш да го забравиш, не те ли измъчва някакъв спомен за стара обида? И не те ли терзае отново и отново, все по-силно ден след ден?

В облика й беше останала толкова малко женственост, че Редлоу се изуми, когато тя изведнъж избухна в сълзи. Но още повече се стъписа и разтревожи, когато забеляза, че заедно с пробудилия се спомен за стара обида у жената оживя нещо човешко, някаква отдавна забравена нежност.

Той леко се отдръпна от нея и в същия миг видя, че ръцете й са покрити със синини, лицето й е в драскотини и гърдите й са изранени.

— Кой ви е наранил така жестоко? — попита той.

— Никой. Сама се нараних.

— Не може да бъде.

— Кълна се, че бях аз! Той не ме е докосвал. Сама си го причиних от злоба и се хвърлих по стълбите. Той не беше близо до мен. Не ме е пипвал и с пръст!

Жената го гледаше в очите и лъжеше. И в решителността, изписана на лицето й, Редлоу видя, че в душата на тази нещастница са оцелели и последните уродливи и извратени остатъци от добри чувства, и съвестта го упрекна, че е отишъл при нея.

— Тъга, обиди и страдания! — измърмори той и уплашено отмести очи от нея. — Това са корените, които я свързват с миналото, с онова, което е била преди падението си. В името на Бога, пусни ме да мина!

Страхувайки се да я погледне отново и да я докосне, уплашен от мисълта, че може да скъса и последната нишка, която все още удържа жената на ръба на пропастта, Редлоу се загърна в наметалото си и хукна нагоре по стълбите.

Срещу себе си на площадката видя открехната врата. В същия миг някакъв човек със свещ в ръката понечи да я затвори отвътре, но при вида на Редлоу се дръпна назад и неволно произнесе името му.

Изненадан, че някой тук го познава, ученият спря и се помъчи да си спомни дали е виждал това изнурено и уплашено лице. Но нямаше време да се замисли, защото за огромно негово изумление, от стаята излезе старият Филип и го хвана за ръката.

— Господин Редлоу — каза старецът, — вие винаги сте верен на себе си, сър! Чухте какво е станало и веднага дойдохте да помогнете, ако можете. Но, уви, вече е твърде късно, твърде късно!

Озадачен и разтревожен, Редлоу покорно се остави да бъде заведен в стаята. Там на ниско легло на колелца лежеше човек, а до него стоеше Уилям Суиджър.

— Твърде късно! — измънка старецът, гледайки печално учения. По лицето му потекоха сълзи.

— И аз това казвам, татко — шепнешком се обади Уилям. — Така си е. Да пазим тишина, както винаги, докато той дреме, е единственото, което можем да направим за него. Ти беше прав, татко!

Редлоу спря до леглото и погледна човека, проснат на дюшека. Мъжът съвсем не беше стар, но въпреки това се виждаше, че едва ли ще доживее утрото. За четири-пет десетилетия всевъзможни пороци бяха оставили отпечатък върху лицето му и в сравнение с лицето на Филип, всеки би казал, че тежката ръка на времето се е отнесла милостиво със стареца и дори го е разкрасила.

— Кой е той? — попита ученият и огледа хората около себе си.

— Моят син Джордж, господин Редлоу — отвърна старецът, кършейки ръце. — Най-големият ми син Джордж, с когото майка му се гордееше повече, отколкото с всички останали деца!

И той склони побелялата си глава на леглото.

Редлоу отмести очи към човека, който го беше познал и назовал по име, но оттогава седеше в сенките в най-отдалечения ъгъл на стаята. Мъжът беше на неговите години и макар да не си спомняше да познава такъв безнадеждно пропаднал и съсипан човек, в извивките на фигурата му имаше нещо познато, докато седеше обърнат с гръб, както и в походката му, когато после излезе от стаята, и ученият неспокойно прокара ръка по челото си.

— Уилям — мрачно прошепна той. — Кой е този човек?

— Ето, видите ли, сър — отвърна Уилям. — И аз това казвам. Защо му трябваше да играе хазарт и други такива неща и да затъва все по-дълбоко, докато накрая стигне дъното?

— Така ли е направил? — попита Редлоу, гледайки подир излезлия човек, и отново нервно прокара ръка по челото си.

— Точно така, сър — потвърди Уилям Суиджър. — Доколкото ми казаха. Той очевидно знае много малко за медицината, сър, странствал е с моя нещастен брат, когото виждате тук. — Господин Уилям избърса очи с ръкава си. Стигнали до Лондон и се настанили в тази странноприемница да пренощуват. Понякога тук спират такива пътници. Той се грижел за брат ми и по негова молба дойде при нас. Каква печална гледка, сър! Но явно така му е било писано. Само се боя, че баща ми няма да го преживее!

При тези думи Редлоу вдигна глава и припомняйки си къде се намира и с кого, а и какво проклятие носи със себе си, тъй като съвсем беше забравил за това, стъписан от неочакваната среща, отстъпи крачка назад, без да знае дали да избяга от тази къща още сега, или да остане.

Но отстъпвайки пред някакво мрачно упорство, с което му се налагаше да се бори постоянно, той реши да остане.

„Едва вчера забелязах, че паметта на стареца съхранява само тъга и страдания, а днес вече съм готов да я помрача? — запита се ученият. — Нима спомените за умиращия тук, които мога да прогоня, са толкова скъпи, че трябва да се страхувам за него? Не, няма да си тръгна.“

Той остана, но трепереше от страх въпреки всичките тези разсъждения. Стоеше загърнат в черното си наметало встрани от леглото и с лице, извърнато от другите, слушаше какво си говорят и имаше чувството, че е зъл дух, който е донесъл нещастие в този дом.

— Татко! — промълви болният, излизайки от унеса.

— Момчето ми! Синът ми Джордж! — отвърна старият Филип.

— Ти току-що каза, че много отдавна аз съм бил любимецът на майка ми. Колко е страшно да си помислиш сега за онези далечни дни!

— Не, не, не! — възрази старецът. — Мисли за това. Не казвай, че е страшно. За мен не е страшно, сине мой.

— Сърцето ти се къса — рече болният и почувства, че по лицето му капят сълзите на баща му.

— Да, да — каза Филип, — сърцето ми се къса, но това е хубаво. Тъжно и жално ми е да си спомням за онези времена, но това не е лошо, Джордж. И ти си мисли за онези времена и сърцето ти ще се смекчи! Къде е моят син Уилям? Уилям, момчето ми, вашата майка нежно обичаше Джордж до последния си дъх и сетните й думи бяха: „Кажи му, че съм му простила, благословила съм го и съм се молила за него“. Така ми каза и още не съм забравил думите й, а вече съм на осемдесет и седем!

— Татко! — рече болният. — Знам, че умирам. Не ми остава много и ми е трудно да говоря дори за онова, което е най-важно за мен. Кажи, има ли за мен някаква надежда след смъртта?

— Има надежда за всички, които са се поправили и покаяли. За тях има надежда. О, Господи! — възкликна старецът, сключи ръце като за молитва и отправи взор към небето. — Вчера ти благодарих, че помня моя злочест син като невинно дете. Но каква утеха е за мен това в този час, когато ти го забрави!

Редлоу закри лице с ръцете си и се сви и отдръпна като убиец.

— Ах, след това изгубих всичко! — немощно изстена човекът в леглото. — Загубих живота си!

— Но някога, когато беше малък — продължи старецът, — той играеше с другите деца. Вечер, преди да си легне и да заспи невинен детски сън, казваше молитвите си, седнал на коленете на клетата си майка. Виждал съм го много пъти. А тя притискаше главата му до гърдите си и го целуваше. Колкото и тъжно да ни беше с нея да си спомняме това, когато той тръгна по лош път и всичките ни надежди и мечти за него рухнаха, този спомен, като нищо друго, ни свързваше с него. Отче небесни, ти, който си много по-добър от земните бащи! Ти, който скърбиш за своите блудни деца! Приеми отново в лоното си този твой блуден син! Не такъв, какъвто е станал, а какъвто беше. Той те зове, както зове нас, както толкова често ни се е струвало.

Старият Филип вдигна треперещите си ръце, а синът, за когото се молеше, немощно склони глава на гърдите му, сякаш отново бе станал детето, за което бащата говореше, и търсеше помощ и утеха.

Случвало ли се е някога човек да трепери така, както затрепери Редлоу в настъпилата след това тишина? Той знаеше какво ще последва и че ще настъпи бързо.

— Минутите ми са преброени. Трудно ми е да дишам — каза болният, надигна се на лакът и с другата си ръка заопипва въздуха, — а си спомням, че някаква мисъл се въртеше в главата ми за човека, който беше тук сега… Татко, Уилям… почакайте! Привижда ли ми се, или там наистина стои нещо черно?

— Не, не ти се привижда — отвърна старият му баща.

— Човек ли е?

— И аз това казвам, Джордж — намеси се брат му и ласкаво се наведе над него. — Това е господин Редлоу.

— Мисля, че го сънувах. Помолете го да се приближи.

Ученият, който беше по-блед от умиращия, се приближи до него и подчинявайки се на движението на ръката му, седна на леглото.

— Боли ме тук, сър — каза Джордж и сложи ръка на сърцето си. В очите му се четеше безмълвна молба, скръб и предсмъртна мъка, — когато гледам клетия си стар баща и си мисля колко нещастие съм причинил и колко обиди и тъга съм донесъл…

Какво го накара да млъкне? Дали близостта на края или началото на нова вътрешна промяна?

— Затова ще се постарая да направя нещо добро. Само че мислите ми са объркани и препускат бързо. Тук имаше още един човек. Видяхте ли го?

Редлоу не беше в състояние да каже нищо. Когато видя добре познатия му фатален признак — ръката, която озадачено докосва челото, гласът му секна. Вместо отговор, той само кимна.

— Той няма пукнат грош, гладен е и мизерства. Сломен е, разбит и лишен от всяка надежда. Погрижете се за него! Не губете време! Знам, че иска да сложи край на живота си.

Промяната настъпваше. Виждаше се на лицето му, което се променяше, очите се ожесточаваха, чертите ставаха по-твърди и студени, потъмняваха и изгубваха оттенъците на тъга.

— Не помните ли? Не го ли познавате? — настоя болният.

Той закри за миг очи, отново прокара ръка по челото си и после пак се втренчи в Редлоу, но този път погледът му беше дързък, нагъл и бездушен.

— По дяволите! — каза и намръщено се огледа. — Какво правите с мен? Живях смело и не смятам да умра като страхливец. Вървете по дяволите!

Джордж се отпусна на постелята и закри очи и уши с ръцете си, за да не види и чуе нищо повече и да умре равнодушен към всичко.

Дори гръм да бе поразил Редлоу, той пак нямаше да отскочи толкова бързо от леглото на болния. Но и старият Филип, който се беше отдалечил на няколко крачки, докато ученият разговаряше със сина му, се приближи отново и изведнъж отстъпи с видимо отвращение.

— Къде е моят син Уилям? — припряно попита той. — Да си тръгваме, Уилям. По-скоро да си вървим у дома.

— У дома, татко? — учуди се Уилям. — Нима искаш да оставиш родния си син?

— Къде е синът ми? — попита старецът.

— Как къде? Ето го тук!

— Той не е мой син! — възрази Филип, треперейки от гняв. — Този негодник не може да е мой син. Моите деца е приятно да гледаш. Те се грижат за мен, хранят ме, поят ме и са готови да ми услужат. Имам право на това! Аз съм вече на осемдесет и седем!

— Достатъчно си живял, колко още? — измърмори Уилям, пъхна ръце в джобовете си и изпод вежди погледна баща си. — Не знам каква полза има от теб. Без теб в живота ни би имало повече удоволствия.

— Моят син, господин Редлоу! — възкликна старецът. — Добрият ми син! Чувате ли го как ми говори! Ще ми се да знам той кога ми е доставял удоволствие!

— И аз не съм получил кой знае какви удоволствия от теб — намусено каза Уилям.

— Чакай да си помисля — рече старецът. — Колко години на Коледа съм седял в топлия си ъгъл и не са ме карали да излизам на улицата в студените нощи? И съм празнувал и съм се веселил и никой не ме е безпокоил и ядосвал и не ми се е налагало да гледам такова нещо? — Той посочи умиращия. — Колко години, Уилям? Двайсет?

— По-скоро четирийсет — измънка Уилям. — Гледам баща си, сър — продължи той, обръщайки се към Редлоу със съвършено неприсъщ за него нетърпелив и раздразнителен тон, — и не се сещам какво му е хубавото. Живял е много години и само е ял, пил и се е веселил.

— Аз… вече съм на осемдесет и седем — несвързано и като малко дете забръщолеви Филип, — а не си спомням да съм се ядосвал за нещо. И нямам намерение да се ядосвам сега заради думите на този малкия. Този човек не ми е син. Да, случвало се е и да се забавлявам — много пъти. Спомням си веднъж… не… забравих… Исках да разкажа нещо за игра на крикет и за един мой приятел, но ми излезе от ума. Питам се кой ли беше… Обичах ли го? И какво стана с него… Умря ли? Не помня. И не ме интересува. Изобщо не ме е грижа.

Той се закиска сънливо, поклати глава и пъхна ръце в джобовете на жилетката си. В единия джоб намери вейка бодлива зеленика, останала там вероятно от предишната вечер, извади я и започна да я разглежда.

— Плодчета, а? — каза старецът. — Жалко, че не стават за ядене. Спомням си, още бях малък, ей толкова, и отидох на разходка… Чакай малко. С кого се разхождах? Не, не помня… Не помня с кого се разхождах, кого обичах и кой ме обичаше. Плодчета, а? Когато има плодчета, винаги е весело. Какво пък, и на мен ми се полага веселие, и да се грижат за мен, и да ми е топло и уютно. Аз съм беден старец, вече съм на осемдесет и седем. Осемдесет… и… седем…

Редлоу не видя жалкото празно изражение, с което старецът повтаряше тези думи, докато гризеше и плюеше листата на бодливата зеленика; хладния, безчувствен поглед, с който го гледаше малкият му син, променил се до неузнаваемост, и непреклонното безразличие на големия, закоравял от грехове. Той най-после се откъсна от мястото, на което краката му сякаш бяха заковани, и избяга от къщата.

Водачът му изпълзя от убежището си и когато ученият стигна до арката, вече го чакаше.

— Връщаме ли се при жената? — попита момчето.

— Да, бързо — отвърна Редлоу. — Не спирай никъде по пътя.

Отначало хлапето вървеше пред него, но обратният път приличаше по-скоро на бягство и скоро малките му боси нозе започнаха да изостават от бързите крачки на Редлоу. Отдръпвайки се от всеки минувач, плътно загърнат в наметалото си и придържайки го около себе си така, сякаш и най-лекото докосване до дрехата заплашва всеки със смъртоносно отравяне, ученият вървеше, без да спира, докато накрая стигнаха до вратата, откъдето бяха излезли. Редлоу я отключи със собствен ключ, влезе, придружаван от хлапето, и забърза по тъмните коридори към стаята си.

Момчето следеше всяко негово движение и когато той затвори вратата, се огледа и се скри зад масата.

— Не ме докосвай! — каза то. — Защо ме доведе тук? Да ми вземеш парите ли?

Ученият му хвърли още няколко шилинга на земята. Момчето веднага се метна върху тях, сякаш искаше да ги скрие с тялото си, да не би съблазнен от блясъка им, той да промени решението си и да си ги вземе обратно, и едва когато Редлоу седна в креслото си до лампата и закри лице с ръце, започна да ги събира крадешком. Щом приключи, то се промъкна до камината, настани се на голямото кресло там, извади от пазвата си корички и огризки и започна да дъвче, като се втренчи в огъня и от време на време поглеждаше монетите, които стискаше в шепата си.

— Никой друг вече не ми остана на света — промълви Редлоу, гледайки момчето с нарастващ страх и отвращение.

Не знаеше колко време е минало, преди да откъсне поглед от това странно същество, от което се страхуваше толкова много — половин час или половин нощ. Хлапето изведнъж наруши тишината в стаята. Сепна се и се заслуша, а после скочи и хукна към вратата.

— Жената идва! — извика то.

Ученият го хвана по пътя му и в същия миг на вратата се похлопа.

— Пусни ме, чуваш ли? — каза момчето.

— Не сега — отвърна Редлоу. — Стой тук. Сега никой не трябва да влиза или излиза оттук. Кой е там?

— Аз съм, сър — извика Мили. — Моля ви, отворете.

— Не! За нищо на света! — отговори ученият.

— Господин Редлоу, господин Редлоу! Моля ви, сър, отворете!

— Какво се е случило? — попита той, държейки хлапето.

— Нещастникът, когото видяхте, сър. По-зле е и каквото и да му говоря, той упорства в своето ужасно заслепение. Бащата на Уилям изведнъж се вдетини. И самият Уилям е променен. Ударът беше твърде внезапен за него. Не разбирам какво му е. Не прилича на себе си. О, господин Редлоу, моля ви, посъветвайте ме какво да правя, помогнете ми!

— Не! Не! Не! — отговори ученият.

— Господин Редлоу! Мили господине! Умолявам ви! В съня си Джордж каза нещо за някакъв човек, когото сте видели там. Той се страхува, че този човек ще сложи край на живота си.

— По-добре да свърши със себе си, отколкото да се приближава до мен!

— В бълнуването си Джордж каза, че вие познавате този човек, че някога, много отдавна, той ви е бил приятел и че той е бащата на студента… Имам мрачни предчувствия… Бащата на младия джентълмен, който е болен. Какво да направя? Къде да го намеря? Как да го спася? Господин Редлоу, моля ви, в името на Бога, посъветвайте ме! Помогнете ми!

През цялото време ученият държеше момчето, което като безумно се дърпаше към вратата, за да отвори на Мили.

— Призраци! Духове, които наказват за нечестиви мисли! — извика Редлоу, изтерзано оглеждайки се наоколо. — Чуйте ме! Знам, че в мрака на душата ми мержелее искра на разкаяние. Дайте й да се разгори и да озари нещастието ми! Дълги години обяснявах на студентите, че в материалния свят няма нищо излишно. Нито една стъпка, нито един атом не изчезва безследно в тази чудна структура, без да се отвори празно пространство в необятната вселена. Сега знам, че такъв е и законът за човешките спомени за добро и лошо, за радост и скръб. Смилете се над мен! Снемете от мен проклятието!

Не се чу никакъв отговор, освен гласа на Мили, която повтаряше:

— Помогнете ми, помогнете ми! Отворете!

Хлапето продължаваше да се опитва да се отскубне от ръцете на Редлоу.

— Сянко моя! Дух на мрачните ми часове! — отчаяно извика той. — Ела и ме измъчвай денем и нощем, само си вземи обратно дара! Или ако трябва да останеш при мен, лиши ме от страшната способност да го предавам на други! Унищожи злото, създадено от мен! Остави ме в мрак, но върни светлината на онези, от които я отнех! От първата минута пощадих тази жена и няма да пускам никого при себе си, освен това диво зверче, за което моята близост не е опасна. Чуй ме!

Отново нямаше отговор, само момчето все още се дърпаше от ръката на Редлоу и Мили все по-отчаяно и силно викаше:

— Помогнете! Отворете вратата! Някога той е бил ваш приятел. Къде да го намеря? Как да го спася? Всички се промениха и няма кой друг да ми помогне. Умолявам ви, отворете!