Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (57)

Глава LVI
За много опасните войни и битки, които водихме с тласкалтеките

На другия ден, след като призовахме божията помощ, тръгнахме си оттам в пълен ред на ескадроните, а конниците бяха предупредени как трябва да нападат и да се оттеглят от боя и в никакъв случай да не позволяват да ни разпръснат. Както вървяхме така, насреща ни изскочиха два ескадрона индиански воини, около шест хиляди, с големи викове, с барабани и тръби и отдалеч започнаха да пускат стрели и пръчки и се показваха много войнствени. Кортес заповяда да запазим самообладание и изпрати тримата пленници, които бяхме заловили предния ден, да им кажат да не ни нападат, защото ние желаем да ги имаме за братя. Той нареди също така на един от войниците на име Диего де Годой, който беше писар на Негово Величество, да гледа какво става и да опише всичко, защото някога могат да ни поискат сметка за убитите и за причинените щети, та да се види черно на бяло, че сме имали добри намерения.

Като чуха това, което им казаха пленниците, изпратени от нас, индианците се показаха още по-войнствени и така настойчиво ни предизвикваха, че повече не можехме да се сдържим. Тогава Кортес извика: „Със Сантяго и по тях!“ И наистина налетяхме така стремително върху тях, че убихме и ранихме с нашите топове много от индианците, между тях и трима вождове. Те започнаха да се оттеглят към едни ями, където стояха в засада повече от четиридесет хиляди воини със своя главен вожд, който се казваше Шикотенга^[1]; той носеше отличителни знаци в бяло и червено.

Тъй като там имаше дълбоки долища, не можехме да използуваме добре конете. Изложихме се на голяма опасност, докато преминем тези трапища, тъй като индианците се възползуваха от терена, за да покажат колко точно умеят да пускат стрелите си, и със своите копия и боздугани добре ни наредиха; отгоре на това и прашките, и камъните валяха като градушка; като излязохме отново на равното, им го върнахме тъпкано, тъй като отново влязоха в действие конницата и топовете; все пак не се осмелявахме да развалим бойния си строй, защото всеки войник, който се спущаше след някой индианец с боздуган или след някой вожд, се излагаше на смъртна опасност и скоро го раняваха.

В разгара на битката индианците ни обградиха от всички страни и не можехме да се измъкнем, тъй като не се осмелявахме да ги нападаме по друг начин, освен всички заедно, за да не разстроят редиците ни и да не ни разпръснат. Имаше към двадесет ескадрона и животът ни беше в голяма опасност, защото толкова много противници, ако вземеха по шепа пръст, можеха да ни ослепят; само божията милост ни помагаше и ни закриляше.

Както бяхме притиснати между толкова храбри бойци с техните страховити боздугани, индианците, изглежда, се уговориха да се съберат повече хора на едно място и с общи усилия да отвлекат някой кон. Приведоха плана си в действие, нахвърлиха се яростно и докопаха една кобила, много добра — буйна, пъргава и игрива — заедно с ездача й, на име Педро де Морон. Това стана, когато Морон се вклини заедно с още трима конници в ескадроните на противника. Индианците уловиха копието му и той не можа да го изтръгне от ръцете им. В това време други го нападнаха със своите остри като бръсначи боздугани и го раниха лошо, след това удариха кобилата по врата и й отсякоха главата, която увисна само на кожата. Кобилата се строполи. Ако не бяха се притекли бързо на помощ ездачите, другари на Педро де Морон, и него щяха да довършат. Сигурно и ние бихме могли да му помогнем с целия ескадрон, но пак повтарям, че се страхувахме да не ни разпръснат; опасността беше много голяма и трябваше да направим големи усилия, за да не ни победят. Въпреки това все пак се притекохме към мястото, където беше кобилата, и успяхме да спасим Морон и да го изтръгнем от ръцете им, вече полумъртъв, отрязахме и ремъците на седлото и го взехме с нас. При тази атака раниха десет души от нашите и по мои сметки убихме четирима техни вождове, тъй като вървяхме прилепени едни до други и с мечовете им причинявахме големи загуби.

След това те започнаха да се оттеглят и взеха със себе си кобилата, която направиха на парчета, за да я показват по всички селища на Тласкала. По-късно научихме, че поднесли подковите й в дар на своите идоли, както и шапката от Фландрия и двете писма, които им бяхме изпратили в знак на мир. Кобилата, която убиха, беше на Хуан Седеньо, но понеже предния ден той беше ранен на три места, преотстъпи я на Морон, който беше отличен ездач. Морон трябва да е умрял същия ден или скоро след това от раните си, защото не си спомням да съм го виждал по-късно.

Да се върнем към битката. Ставаше вече повече от час, откакто се биехме и топовете сигурно причиняваха големи загуби на индианците, защото те бяха много и вървяха скупчени, та нямаше начин да не поразяват голям брой от тях. Всички се биехме мъжки, за да спасим живота си, тъй като дотогава не бяхме изпадали в по-голяма опасност. По-късно ни казаха, че в тази битка сме убили голям брой индианци и между тях осем вождове от най-личните, синове на стари вождове от главното селище. По тази причина се оттеглиха в много добър ред, за което никак не съжалявахме и не ги преследвахме, тъй като едва се държахме на краката си от умора.

Останахме там в това селце, тъй като всички тези равнини бяха гъсто населени и дори имаха къщи под земята като пещери, в които живееха много индианци. Мястото, където стана битката, се казваше Теуансинго или Теуакасинго^[2], а денят беше втори септември 1519 г.

Като видяхме, че победата е наша, горещо благодарихме на бога, че ни избави от такива големи опасности. След това се оттеглихме в едни светилища, които бяха хубави и високи като крепости; там лекувахме ранените войници, петнадесет на брой, с лойта на индианеца. Един от тях умря от раните си. Лекувахме по този начин и четири коня, които бяха ранени.

Отпочинахме си и вечеряхме много добре оная нощ, защото ядохме достатъчно кокошки и кученца, които хванахме по къщите. Поставихме голяма стража, патрули и съгледвачи и почивахме до другата сутрин.

В тази битка пленихме петнадесет индианци, двама от които бяха вождове. Тук забелязахме у тласкалтеките нещо, което се повтаряше по-нататък във всички битки: щом ранявахме някой индианец, те веднага го отнасяха и ние не можехме да видим убитите.