Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (38)

Глава XXXVII
Как бе забранено да разменяме наши предмети за злато

Когато приятелите на Диего Веласкес видяха, че разменяме наши предмети срещу злато, те поискаха обяснение от Кортес. Казваха, че Диего Веласкес не го е изпратил, за да се пълнят със злато кесиите на войниците, и настояваха да се обяви, че отсега нататък само Кортес ще има право да прави размяна срещу злато; тези, които са се сдобили до този момент със злато, да го заявят, за да се вземе кралската пета част и да се назначи един човек за ковчежник.

Кортес отговори на всички, че това е правилно; нека те самите определят най-подходящия човек за ковчежник. Посочиха някой си Гонсало Мехиа. След избора Кортес им каза намръщен: „Вижте, господа, нашите войници с големи усилия намират нещо за ядене и по тази причина се правех, че нищо не забелязвам. Освен това те получават мизерно малко количество злато, а ако е рекъл господ, това, с което скоро ще се сдобием, ще е много повече. Не забравяйте, че всички неща имат и добри, и лоши страни. Вече е обявено да не се разменят повече предмети срещу злато, както искахте вие. Да видим от какво ще преживяваме.“

Една сутрин в лагера не осъмна нито един индианец от тези, които спяха в колибите и ни носеха храна. С тях беше изчезнал и Питалпитоке, без да каже нито дума. Както разбрахме по-късно, причината беше, че Монтесума им изпратил вест да прекъснат всякакви връзки с Кортес и с хората му. Монтесума силно вярваше в своите идоли, които се наричаха Тескатепука и Уичилобос (за последния казваха, че бил бог на войната, а Тескатепука — бог на пъкъла), и всеки ден им принасял в жертва момчета, за да му отговорят какво да прави с нас. Както разбрахме по-късно, Монтесума възнамерявал, ако не си заминем с корабите, да ни залови всички, за да създадем поколение, а също и за да ни принася в жертва на божествата. Отговорът, който му дали идолите, бил да не слуша повече Кортес, нито приказките му за поставяне на кръста и образа на света Богородица в неговия град. По тази причина индианците бяха изчезнали, без да се обадят. Като разбрахме за станалото, помислихме, че се готвят за война, и бяхме нащрек повече от всякога.

Един ден, когато аз и още един войник бяхме изпратени като съгледвачи из пясъците, видяхме, че по брега идват петима индианци. За да не тревожим лагера напразно, оставихме ги да дойдат при нас. Приближиха се и с весели лица ни оказаха почит по техните обичаи; после със знаци поискаха да ги заведем в лагера. Казах на моя другар да остане на мястото си, а аз да ти придружа; по онова време краката ми не тежаха, както сега на стари години.

Когато индианците стигнаха при Кортес, оказаха му голяма почит и повтаряха: „Лопе лусио, лопе лусио“, което на езика тотонаке означава: „Господар, велик господар.“ На долните си бърни имаха големи дупки и в тях — няколко кръгли камъчета, боядисани в синьо, или тънки златни пластинки. На ушите си също имаха големи дупки, с промушени в тях други колелца от злато и камъчета. Облеклото и приказките им бяха съвсем различни от тези на индианците, които обикновено идваха при нас.

Тъй като нашите преводачи не разбираха това „Лопес лусио“, доня Марина ги попита на езика на Мексико има ли между тях науататос^[1], което на мексикански означава преводачи. Двама от тях отговориха утвърдително. На мексикански ни поздравиха с добре дошли и казаха, че техният господар ги изпраща да разберат какви хора сме; че той ще се радва да бъде в услуга на такива храбри мъже, защото, изглежда, вече знаеше за случилото се в Табаско и Потончан. Казаха още, че отдавна биха дошли да ни видят, ако не се страхували от индианците от Кулуа, които обикновено бяха при нас, но разбрали, че преди три дни те избягали към своите земи.

От дума на дума Кортес разбра, че Монтесума има врагове и противници, и се зарадва. Той изпрати петимата пратеници с подаръци и с благи приказки и им каза да предадат на своя господар, че много скоро ще отиде да го види. На тези индианци оттогава нататък им викахме лопеслусиос.

Сред пясъците винаги имаше много комари, както от дългокраките, така и от дребните, на които им казват хехенес. Те бяха по-лоши и от големите и не ни оставяха да спим. Нямаше и провизии: хлябът касабе беше намалял много и беше плесенясал и развален. Някои от войниците, които имаха индианци на остров Куба, особено слугите и приятелите на Диего Веласкес, въздишаха по домовете си.

Като видя как стоят нещата, Кортес заповяда да тръгнем към селището, което Монтехо и Аламинос бяха оприличили на крепост. То се казваше Киауицтлан и там корабите щяха да бъдат защитени от споменатите вече скали.

Когато започна подготовката за тръгване, всички приятели, роднини и слуги на Диего Веласкес запитаха Кортес защо настоява да продължи пътуването без провизии и казаха, че няма възможност да се отиде по-нататък, тъй като от рани, получени в битките с индианците от Табаско, и от болести и глад в лагера са умрели вече над трийсет и пет души. Земята е голяма, с многобройно население, и все някой ден ще ни нападнат. По-добре да се върнем в Куба, за да дадем сметка на Диего Веласкес за обмененото злато, което беше доста, и за подаръците на Монтесума.

Кортес им отговори, че съветът им да се върнем така, без нищо, не е добър; досега не можем да се оплачем от съдбата, трябва да благодарим на бога, задето ни е помагал във всичко. Колкото до умрелите, във войни и трудности това се случва и е нещо обикновено. Ще бъде по-добре да разберем какво има на сушата, а междувременно ще поминуваме някак си с царевицата и с провизиите от околните селища; ако не ни ги дават с добро, ще си послужим със сила. Този отговор малко успокои привържениците на Диего Веласкес, макар и не напълно, тъй като недоволството и приказките за връщане в Куба продължиха в лагера.